Жозе Родригеш душ Сантуш
Ключът на Соломон (76)

LXXIV

Усмихна се и прибра мобилния си телефон в джоба на панталона си. Взря се в замаяната си спътница. Мария Флор започваше да се свестява от удара по главата. След малко вече бе напълно дошла в съзнание и похитителят й се усмихна заплашително.

— Разбрахме се, хубавице — каза той. — Твоят принц на бял кон идва в галоп, сякаш сам той е цяла Седма кавалерия. — Огледа се наоколо и вече доволен, отвори вратата на колата. — Изглежда, най-после останахме насаме, скъпа. — Потърпи още малко и ще те отнеса на ръце до нашето гнездо.

Мъжът от ЦРУ излезе и остави Мария Флор сама в автомобила. Облекчение заля португалката, когато се почувства свободна, но то продължи само няколко секунди. Вратата от нейната страна се отвори и тя усети как сутрешният студ обгръща тялото й, а ръцете на непознатия се плъзгат по дупето и гърба й.

— Ммм! — изпищя тя и се обърна така, че да затрудни движенията му. — Ммм!

Без да обръща внимание на сподавените протести, той обгърна тялото й с ръце и без усилие я вдигна.

— Опа! — въздъхна той, изкарвайки я от колата. — Красавица! Сега отиваме на най-свещеното място сред светините. Соломон с нетърпение те очаква в своя храм…

Носена на ръце като дете, португалката се почувства истински безсилна. Мъжът я държеше здраво, но тя продължаваше да се мята и да се оглежда наоколо, за да разбере къде се намира.

— Ммм…

При дадените обстоятелства не й бе лесно да се ориентира. Единственото, което разбра по сградите и нощните светлини, бе, че бяха навън, в града, затова се опита да види дали наоколо няма полицай или просто случаен минувач, но вече минаваше два сутринта и не забеляза никого. Освен това, осъзна португалката, щом похитителят й я превеждаше оттам, значи, предварително се бе уверил, че наоколо няма опасност от неудобни свидетели.

Изведнъж се разтресе и си даде сметка, че мъжът, който я носеше, изкачва някакви стълби. Погледна надолу с усилие и видя стъпалата. След това се изви нагоре, но главата на агента от ЦРУ й попречи да огледа фасадата на сградата, преди да влязат вътре. Успя да различи само странна статуя на отсрещния парапет на стълбището, която приличаше на египетски сфинкс, след което забеляза класическите и древни контури на гръцката архитектура на съвременна сграда в столицата на Америка.

Когато влязоха, непознатият я занесе в голяма зала и я остави на полирания мраморен под. Мястото изглеждаше странно, а Мария Флор все още бе вързана и не можеше да се помести от ледения и твърд под и да смени неудобната поза. Успя само да прегъне тялото си така, че да седне със завързани крака и ръце. Огледа се наоколо и разбра, че се намира в правоъгълен пуст салон с високи стени, солиден дъбов таван, поддържан от дорийски колони от зелен гранит. В центъра имаше бяла мраморна маса, а от тавана висяха овални лампи от алабастър. Обстановката напомняше на античен египетски храм — високите прозорци бяха декорирани с йероглифи, а на входа имаше мрачни седящи статуи на фараони. Мария Флор нямаше представа кое е странното място, на което се намираха; приличаше на театрален декор, но всичко изглеждаше истинско.

Мъжът от ЦРУ забеляза объркването на заложницата си и махна с ръка във въздуха.

— Добре дошла в гробницата.