Жозе Родригеш душ Сантуш
Ключът на Соломон (48)

XLVI

Русият мъж се сепна. Аларменият сигнал се размига на компютърния екран с нервозно жужене точно когато Питър подготвяше изискания му снощи доклад, който трябваше да предаде на прекия си началник на следващата сутрин. Кристалносините му очи се взряха в монитора и той веднага кликна на иконата на защитното устройство.

Мигащите букви на екрана разсеяха съмненията му.

Break-in in progress

Main door^[1]

— Fuck^[2]!

Звукът на главната аларма бе изключен, но вътрешната система за сигурност работеше и компютърният сигнал го информира, че някой е разбил входната врата и в този момент влиза в апартамента.

Без да губи време и с препускащо сърце в гърдите си, той набързо изключи компютъра от мрежата, грабна документите и хукна към паникстаята, която, за късмет, се намираше до кухнята. Втурна се вътре, задъхан, натисна паникбутона и металната врата се затвори, изолирайки го от външния свят.

Облегна се на стената, заслушан в бесните удари на сърцето си, и затвори очи. Плъзна се бавно надолу, сви се на пода и си пое дълбоко дъх.

— Уф! — въздъхна той. — За малко.

Спаси се.

Това бе второто влизане с взлом в апартамента само за два дни. Първия път не беше вкъщи; бяха го задържали на работа заради глупавия доклад, който шефът му бе решил да му възложи. Когато се прибра вечерта, дребни признаци му подсказаха, че някой е влизал. Оттогава живееше в страх инцидентът да не се повтори. Тази история засягаше интересите на влиятелни хора.

Най-доброто му оръжие бе преструването. Вече не отговаряше на телефона, така бе постъпил и днес. Знаеше, че тези хора обикновено се обаждат, преди да посетят обекта, за да се уверят, че на мястото няма никого, и бе решил да ги хване на местопрестъплението.

Моментът бе настъпил.

Изчака известно време, докато успокои дишането си; причината не бе в тичането, а в страха. Стана и включи монитора. Целият апартамент бе осеян с видеокамери, скрити зад огледала, между вазите и дори в противопожарните устройства на тавана. Огромният екран светна и Питър, вече по-овладян, наблюдаваше картината, разделена на девет секции, като всяка съответстваше на отделните камери, монтирани в стаите и коридорите.

Картината от антрето показваше двама души, които крадешком се промъкваха в апартамента. Мъжът взе дистанционното и натисна бутона за увеличаване на образа. Изображението от камерата в антрето изпълни екрана, което позволи на Питър да разгледа натрапниците отблизо. Не ги разпозна, но разбра, че единият беше жена.

— Боже! — прошепна изненадано той. — Вече дори вземат мацки на тези операции.

Изведнъж в ръцете на мъжа, който сякаш бе водачът на дуото, просветна някакъв лъч. Изглежда, бе запалил фенерче. Непознатите се движеха внимателно, оглеждайки толкова бавно апартамента, че им отне цели пет секунди да пресекат малкото антре и да минат в коридора.

Затворен в паникстаята, Питър обмисли най-добрия начин за действие. Можеше да се обади в полицията, разбира се. Имаше телефон и бе лесно да се свърже с най-близкото управление. Но ако неканените гости бяха тези, за които ги смяташе, това нямаше да помогне. По-добре да следва първоначалния план. Щеше да ги наблюдава и да изчака развоя на събитията. Но най-важното бе, че всичко се записваше. Никога не се знаеше как може да му послужи, но бе хубаво да има запис, в случай че му потрябва.

Отвори панела на системата за видеонаблюдение и сложи празно DVD в записващото устройство. Натисна червения бутон за запис, изчака малко, за да се увери, че машината работи, и потърси бутона за аудиосистемата, която бе инсталирана до камерите. Завъртя го и думите на непознатите изпълниха високоговорителите в блиндираната стая: „Първо трябва да претърсим целия апартамент — каза натрапникът, който вървеше отпред с фенерчето. — Трябва да се уверим, че няма никого“.