Джон Гришам
Теодор Буун — Беглецът (7)

7

В сряда по време на първия час по испански при госпожа Моник мислите на Тео се рееха по улиците на Вашингтон. Налегна го страх, че е направил гаф. Може би се беше припознал и сега десетки агенти и специалисти на ФБР си губеха времето да се возят на влакове, да следят не когото трябва, да анализират безполезното видео и „да си гонят опашката“, както обичаше да казва Айк.

По време на втория час, геометрия при госпожица Гарман, на Тео му хрумна ужасната мисъл, че може да пострада. Ами ако ФБР му се ядосаха, задето ги е подвел? И ако този човек някак си научеше, че той, Теодор Буун, тайно го е заснел на видео и е осведомил ФБР? Щяха ли да го арестуват? И да го съдят за клевета?

На обяд Тео не можеше да преглътне почти нищо. Ейприл разбра, че нещо не е наред. Той обясни, че го боли коремът. И наистина го болеше. Тя поразпита в опит да узнае истината, но Тео се затвори и не разкри нищичко. Как да кажеш на някого, дори на близък приятел, че си се забъркал с ФБР и че може би си допуснал огромна грешка? Той издържа някак химията с господин Тъбчек, физическото с господин Тайлър, занималнята с господин Маунт и помоли да го освободят от клуба по дебати. Броеше минутите до последния звънец, после хукна на сигурно място в кантората „Буун и Буун“. Родителите му нямаха новини от ФБР. Звънна на Айк, но той не вдигна.

Докато Тео се спотайваше в кабинета си и Джъдж лежеше в краката му, Елза нахлу вътре с чиния кексчета, които беше приготвила специално за него. Настоя той да отиде да седне при нея на рецепцията и да й разкаже всичко за екскурзията до Вашингтон. Тео нямаше избор, макар че всъщност не обичаше кексчета. Джъдж го последва към предната част на сградата, където Тео поседя половин час и си бъбри с Елза, докато тя вдигаше телефона и се занимаваше с делата на кантората. По едно време се появи майка му и го попита дали си е написал домашните. Тео отговори: „Почти“. Десет минути по-късно мина баща му с някакви документи в ръка и също го попита дали си е написал домашните. Тео отговори: „Почти“. Елза приключи набързо с едно телефонно обаждане и каза:

— Е, май е най-добре да приключиш с домашните.

— Май да — отговори Тео и се върна в кабинета си.

Родителите му бяха адвокати, затова в семейството властваха доста правила. Едно от най-досадните беше, че очакваха от Тео да заляга над учебниците, докато стои в кантората им следобед. Очакваха от него само отлични оценки и той им ги носеше. Получеше ли петица, извиваха вежди, а той ги питаше само шестици ли са имали като деца. Ама разбира се. Нима всички родители не са били пълни отличници в славните минали дни? В четвърти клас Тео получи четворка по математика и имаше чувството, че те са готови да го изпратят в изправителен дом. Една-единствена проклета четворка и направо настъпи краят на света.

Не успяваше да се съсредоточи и домашните му бяха скучни както обикновено.

Айк се обади малко след шест.

— Току-що говорих с ФБР — каза той. — Още лоши новини. Отново са наблюдавали метрото, но няма и следа от нашия човек. Изглежда, пак се е изпарил.

— Не мога да повярвам — промърмори Тео. От една страна, изпита облекчение, че Дъфи е избягал и той няма да се замесва допълнително. От друга страна, се чувстваше неловко, че е предизвикал цялата бъркотия. Отново се запита защо изобщо си пъха носа във всичко това. — Какво се е случило според теб? — попита той.

— Кой знае? Твърде вероятно е Пийт да не е толкова глупав, колкото го мислят. Живее като беглец, обявен за издирване, така че сигурно се е научил да си отваря очите на четири. ФБР са се втурнали като хрътки и Дъфи е надушил проблеми. Забелязал е, че го наблюдават някакви непознати лица, и понеже така или иначе си е уплашен, е решил да се спотаи за известно време, да промени рутината си, да се качи на друг влак, да мине по друга улица, да облече друг костюм. Във Вашингтон има два милиона души, а той знае как да се слее с тълпата.

— Сигурно.

— Цяла нощ са наблюдавали сградата, но той не се е прибрал. Което показва, че е надушил нещо. Най-вероятно никога повече няма да го намерят.

— Жалко.

— Както и да е, засега не можем да направим повече.

— Благодаря, Айк.

Тео пъхна телефона в джоба си и отиде да съобщи на родителите си. В сряда обикновено си поръчваха храна от „Златният дракон“. Той обожаваше китайските ястия. Вечеряха на подноси в дневната и гледаха повторението на сериала „Пери Мейсън“ — друго любимо нещо на Тео. По средата на първия епизод майка му отбеляза:

— Тео, почти не си докоснал храната си.

Той бързо натъпка устата си със скариди в сладко-кисел сос и отговори:

— Нищо подобно. Много е вкусно, а аз умирам от глад.

Тя го измери с един от своите изпитателни погледи и отсече:

— Добре де, обаче аз знам истината.

— Тревожиш ли се, Тео? — попита баща му.

— За какво?

— Ами не знам. Може би, че ФБР не успяха да заловят Пийт Дъфи.

— Не съм се замислял по въпроса.

Баща му се усмихна, дъвчейки, и стрелна госпожа Буун с многозначителен поглед. Когато отново насочиха поглед към телевизора, Тео се пресегна и даде на Джъдж яйчено ролце — най-любимото му китайско ястие.

 

 

Рано в четвъртък сутринта Тео закусваше сам с обичайната купа корнфлейкс „Чириос“ и чаша портокалов сок. Джъдж закусваше в краката му със същото — без портокаловия сок. Баща му беше излязъл, за да пие кафе с обичайната си компания в центъра на града. Майка му беше в дневната, пиеше диетичен сок и четеше сутрешния вестник. В главата на Тео не се въртеше конкретна мисъл, той просто си се мотаеше и не си търсеше нито белята, нито някое приключение, когато телефонът звънна.

— Тео, вдигни, моля те — провикна се майка му.

Донякъде познат глас каза доста сковано:

— Обажда се агент Маркъс Слейд от ФБР. Може ли да говоря с господин или госпожа Буун?

— Разбира се — отговори Тео и гърлото му се сви.

Ето това е, стрелна се през главата му, погнали са ме! Бесни са, че са пропилели толкова време заради мен. Закри слушалката с ръка и се провикна:

— Мамо, от ФБР.

На колко осмокласници в Стратънбърг им се налага да си имат вземане-даване с ФБР, запита се той. Майка му вдигна от дневната и Тео се изкуши да остане на линията и да слуша разговора, но бързо промени решението си. Защо да си създава проблеми? Скри се в рамката на вратата към дневната само колкото да не го вижда майка му, и чуваше гласа й, но не разбираше какво казва. Когато тя затвори, Тео хукна обратно към стола си и напълни уста с корнфлейкс. Госпожа Буун влезе в кухнята, изгледа го така, все едно е застрелял някого, и каза:

— Бяха от ФБР.

Ама сериозно ли?!

— Помолиха да се срещнат с нас днес сутринта в кантората. Твърдят, че е спешно.

От една страна, Тео се зарадва, че отново ще пропусне училище, но от друга, действителността връхлетя бързо: ФБР се бяха ядосали и искаха да се срещнат с него очи в очи, за да го скастрят.

— Какво искат? — попита Тео.

— Агентът не ми каза. В момента пътуват насам, ще се срещнем с тях в девет часа.

— Ние ли? И аз?

— Да, поканен си.

— Боже, мамо, не искам да пропускам училище — заяви Тео със сериозно изражение.

Честно казано, в този момент предпочиташе да се метне на велосипеда и да хвръкне към училището.

Един час по-късно висяха в заседателната зала и чакаха Айк, който сутрин не ставаше за нищо. Най-накрая той пристигна, подпухнал и раздразнителен, и веднага отиде да си налее кафе. Няколко минути след него влязоха агентите Слейд и Акърман и поздравиха всички. Госпожа Буун затвори вратата, защото Елза се навърташе наоколо и слухтеше. Винс, правният помощник в кантората и един от най-близките съюзници на Тео, също се мотаеше наблизо, изгарящ от любопитство. И Дороти, секретарката на господин Буун, беше пуснала радара, защото всички основания да е нащрек бяха налице: 1. Тео отново пропускаше учебни занятия, 2. Айк беше тук и 3. ФБР пак бяха пристигнали.

Слейд влезе пръв и започна:

— Минаваме направо на въпроса. Не открихме никакви следи от Пийт Дъфи. Според нас е сменил квартирата си. Също така сме убедени, че той е човекът от видеото, и имаме причина да смятаме, че все още е във Вашингтон. — Агентът направи пауза, сякаш чакаше някой от семейство Буун да попита откъде им е известно това, но те мълчаха. Той продължи: — Бихме искали Тео и Айк да се върнат във Вашингтон и да ни помогнат с издирването.

Акърман побърза да се намеси:

— Вие двамата сте го забелязали първия път. Знаете как изглежда, защото сте го виждали преди, тук, в Стратънбърг. Тео, ти спомена нещо по време на първата ни среща — че разпознаваш походката му, нали?

Тео се зачуди как да реагира. Беше ужасен, когато всички седнаха около масата преди броени секунди, но сега изведнъж се заинтригува от възможността за ново пътуване до Вашингтон. И то по покана на ФБР! Не бяха дошли да го арестуват, искаха да обединят сили.

— Ами… добре — смотолеви той.

— Кажи ни повече за походката му — подкани го агент Слейд.

Тео погледна наляво към майка си, после надясно към баща си. Прокашля се и каза:

— Преди време прочетох един шпионски роман, в който се разказваше как руски шпиони, май от КГБ, следили някакъв американец.

— Точно така, от КГБ — потвърди Слейд.

— Американецът знаел, че всяко лице е различно и че всяко лице може лесно да се маскира. Но също така знаел, че всеки човек има отличителна походка, която много по-трудно се променя. Затова си сложил камъче в едната обувка — да му убива и да го кара да стъпва накриво. Отскубнал се от руснаците и избягал. По-късно го убили, но не заради камъчето в обувката.

— И ти можеш да познаеш Пийт Дъфи по походката, така ли? — попита Акърман.

— Не съм сигурен, но когато миналия четвъртък го проследих от влака, разпознах походката му. В нея няма нищо странно, просто така си ходи. Виждал съм го няколко пъти по време на процеса тук.

Родителите му го гледаха намръщено, все едно говореше врели-некипели. Но Айк се беше ухилил широко и открито се радваше на племенника си.

— Нека да изясним нещата — намеси се господин Буун. — Искате Тео да се върне във Вашингтон и да наблюдава хората, които ходят по улицата, така ли?

— Да. Искаме и пак да се качи в метрото с надеждата този път да ни провърви. Тео и Айк. Вероятността е слаба, но нямаме какво да губим.

Айк се засмя и каза грубо:

— Това ми хареса. ФБР е най-могъщата организация за борба с престъпността на света, разполага с най-добрата техника, която може да се купи с пари, но разчита на тринайсетгодишно хлапе, което мисли, че може да познае човек по походката му.

Акърман и Слейд въздъхнаха дълбоко, подминаха думите на Айк и продължиха нататък.

— Ще поемем разходите за самолетните ви билети. И на двамата. Ще ви придружим, а там ще бъдете заобиколени от агенти на ФБР. Няма никаква опасност — обясни Слейд.

— Звучи опасно — отбеляза госпожа Буун.

— Ни най-малко — възрази Акърман. — Дъфи няма да нарани никого повече. Защо да си навлича нови проблеми?

— Колко време ще отсъства Тео? — попита господин Буун.

— Немного. Днес е четвъртък. Ако побързаме и хванем полета по обед, ще пристигнем във Вашингтон навреме за часа пик в метрото. Ще наблюдаваме в късния следобед, довечера, утре и в събота ще го върнем у дома.

Тео съумя да запази сериозно изражение и да не издава вълнението си. Майка му едва не провали всичко, като каза:

— Мисля, че един от двама ни също трябва да отиде, Уудс.

— Съгласен съм, но аз имам две големи сделки в петък — каза той.

— А аз трябва да съм в съда утре — каза тя.

Типично в техен стил. Родителите му постоянно се надпреварваха кой да изглежда по-зает от другия.

— Спокойно — намеси се Айк. — Аз ще се погрижа за Тео. Пътуването е кратко и съм съгласен, че няма опасност.

— Ще отсъства от училище два дни — отбеляза майка му.

Забележката й увисна над масата като злокобна непреодолима пречка, докато Слейд не каза:

— Да, много съжаляваме за това, но съм сигурен, че той ще навакса после. Въпросът е много важен, госпожо Буун, и наистина се нуждаем от помощта на сина ви и на Айк. Какво ще кажеш, Тео?

— Мразя да пропускам часове, но щом настоявате…

Думите му развеселиха петимата възрастни.