Джон Гришам
Теодор Буун — Беглецът (3)

3

Господин Бабкок го чакаше на станция „Удли Парк“ и не изглеждаше весел. Тео изля порой от извинения и обясни, че се е заклещил в тълпата и просто не е успял да слезе навреме от влака. Никак не му харесваше, че е принуден да лъже. Беше нередно и той се стараеше винаги да казва истината, но понякога изпадаше в неловкото положение да шикалкави, макар и само по основателни причини. В метрото бързо взе решение, че е по-важно да проследи Пийт Дъфи, отколкото да слезе от влака където и когато трябва. Ако слезеше заедно със съучениците си, Дъфи щеше да се изпари и Тео щеше да изпусне прекрасен шанс да го спипа. А ако признаеше на господин Бабкок, че нарочно е останал във влака, щяха да се случат какви ли не работи. Не можеше да каже истината за Пийт Дъфи, поне не още, защото нямаше представа как да постъпи с тази истина. Нуждаеше се от време да поразмишлява насаме. И да поговори с чичо Айк.

Засега обаче се налагаше да се извини на господин Бабкок, който поначало си беше доста нервен. Когато се върнаха в хотела, той заведе Тео при господин Маунт и докладва подробно за провинението му. А щом се отдалечи, Тео изломоти:

— Този човек трябва да го раздава по-спокойно.

Господин Маунт, който имаше доверие на Тео и знаеше, че ако някое дете е способно да се оправи в този град, това е Тео Буун, се съгласи и каза:

— Не го прави повече, ясно? Просто внимавай и се оглеждай.

— Разбира се — отговори Тео. Само да знаеше!

Вечерята беше пица парти в балната зала на хотела. Нямаше определени места, сядаш където си поискаш. Затова както обикновено момчетата се отделиха в единия край, а момичетата в другия. Тео гризеше коричката на пицата си и отпиваше вода от бутилка, но мислите му не бяха насочени към пицата. Сигурен беше, че е видял Пийт Дъфи. Дори си спомняше походката му на влизане и на излизане от съдебната палата по време на процеса. Същата походка. Същият ръст и телосложение. И със сигурност същите очи, нос, чело и брадичка. Тео се заключи в банята на хотелската си стая и изгледа десетина пъти видеото на телефона си.

Беше намерил Пийт Дъфи! Все още не можеше да повярва и не беше сигурен какво да предприеме, но от вълнение съвсем беше забравил нещо важно. Тъй като Дъфи беше избягал от града, полицията обяви награда от сто хиляди долара за информация, която би могла да доведе до ареста и осъждането му. Преди вечеря Тео бе влязъл в интернет да се увери в наградата. Стратънбъргската полиция беше посветила няколко страници на случая „Дъфи“. Имаше и снимки на лицето му в едър план.

Мобилните телефони бяха строго забранени по време на хранене — ако някой възрастен забележеше телефон, веднага щеше да го конфискува. По средата на пица партито Тео осведоми господин Маунт, че трябва да отиде до тоалетната в коридора. Щом се озова там, Тео се заключи в една кабинка и звънна на Айк.

— Мислех, че си във Вашингтон — каза чичо му.

— Точно така. Айк, видях Пийт Дъфи в метрото. Сигурен съм, че е той.

— Смятах, че е в Камбоджа или някъде там.

— В момента не е. Тук е, във Вашингтон. Записал съм го на видео. Веднага ти го пускам по имейла. Виж го и ще ти звънна по-късно.

— Говориш сериозно, нали? — попита Айк и гласът му изведнъж прозвуча по-пискливо.

— Адски сериозно. Дочуване.

Тео бързо изпрати видеото на Айк, излезе от тоалетната и се върна в залата.

След вечеря, когато се стъмни, всички осмокласници се качиха в четирите автобуса и се запътиха към Мемориала на Линкълн. Там се струпаха край прочутата статуя на Линкълн, който седеше замислен, стиснал ръкохватките на креслото си. Този човек усмихвал ли се е някога, зачуди се Тео. Прожекторите бяха насочени така, че по лицето на президента се образуваха сенки и статуята изглеждаше още по-величествена. С помощта на един парков охранител господин Бабкок, който явно беше голям почитател на Линкълн, постави голям екран в основата на стълбите — петдесет и осем стъпала, да бъдем точни — и учениците се струпаха за бърза лекция. Слушаха в пълно мълчание, докато господин Бабкок обобщаваше по-значимите събития от живота на Линкълн — материал, който бяха минали и в училище. Докато говореше, господин Бабкок, който беше завладяващ оратор, показваше снимки на президента от различни етапи на живота му.

Учениците седяха на мраморните стъпала, но никой не се въртеше, никой не шушукаше. Попиваха лекцията с огромен интерес. Тео отмести очи и погледът му попадна на Огледалното езеро непосредствено пред тях. Отвъд езерото, на около километър и половина по-нататък, се извисяваше Паметникът на Джордж Вашингтон, също идеално осветен. Още по-нататък, на края на Националната алея, беше Капитолият, чийто купол блестеше в нощта. А когато Тео се обърна назад, се озова под погледа на президента Линкълн. Знаеше, че никога няма да забрави този миг.

Аплодираха господин Бабкок, когато приключи с лекцията. След това беше ред на госпожа Грийнуд, популярна афроамериканка, която преподаваше английски на момичетата. Тя най-напред помоли всички да погледнат към Паметника на Джордж Вашингтон и да се опитат да си представят Националната алея, пълна с близо четвърт милион души. Датата е 28 август 1963 г. и чернокожи от цяла Америка пристигат във Вашингтон с искания за справедливост и равенство. Предвожда ги млад баптистки свещеник от Атланта, който се казва д-р Мартин Лутър Кинг. Докато говореше, госпожа Грийнуд прожектираше изображения на екрана, снимки на тълпата през онзи ден, на участниците в похода, понесли лозунги. Обясни, че д-р Кинг произнесъл една от най-прочутите речи в американската история точно тук, на импровизиран подиум, под гордия поглед на президента, премахнал робството. След това тя пусна запис на речта, съпътствана от черно-бели кадри на д-р Кинг и неговата мечта.

Тео вече беше чувал и гледал речта, но в този момент тя му подейства много по-вълнуващо. Докато думите на д-р Кинг отекваха в нощта, Тео погледна към Националната алея и се опита да си я представи в онзи ден с хилядите хора, които слушат безсмъртните слова.

Аплодираха и госпожа Грийнуд, след като приключи. Господин Маунт обяви, че няма да има повече лекции. Учениците можеха да се поразходят край Огледалното езеро за около един час. Тео си намери място на една пейка и изпрати есемес на Айк: Видя ли видеото? Какво мислиш?

Явно Айк чакаше, защото веднага отговори: Мисля, че е Дъфи. Да се чуем.

ОК. По-късно.

В хотела, докато тримата му съквартиранти гледаха телевизия и чакаха господин Маунт да нареди да гасят лампите, Тео отиде в банята, заключи вратата и седна върху капака на тоалетната. Обади се на Айк, който явно пак го чакаше с телефона в ръка.

— Каза ли на някого? — попита той.

— Не, разбира се — отговори Тео. — Само на теб. Какво ще правим?

— Мислих по въпроса и имам план. Утре ще взема някой ранен полет за Вашингтон, за да съм там до обед. Искам да съм в метрото, когато следобед Дъфи се качи във влака, и да го проследя колкото се може по-отблизо. Кажи ми в колко часа го видя, станцията и линията на метрото.

Тео вече си ги беше записал и ги беше запомнил.

— Червената линия. Качихме се от „Метро Сентър“, а той вече беше във влака, сигурен съм.

— Колко вагона имаше влакът?

— Ами, предполагам, седем-осем.

— А вие в кой се качихте?

— Не знам, някъде по средата.

— По кое време?

— Между четири и половина и пет. Той слезе на „Тенлитаун“. Проследих го на около триста метра от там и после го изгубих. Не исках да се отдалечавам много от метростанцията, не съм на своя територия, нали разбираш.

— Добре, това ми е достатъчно. Утре пристигам. Ти сигурно ще си зает цял ден.

— Цял ден и цяла нощ. Ще ходим в „Смитсониън“.

— Приятно прекарване. Ще ти пратя есемес утре вечер.

Тео си отдъхна, че в цялата операция вече участва и възрастен, макар и това да бе чичо му. Външността на Айк обаче го притесняваше. Той беше на около шейсет и пет, но не се съобразяваше с възрастта си. Носеше дългата си бяла коса на опашка. Имаше рунтава прошарена брада и обикновено се обличаше с фънки тениски, протрити стари джинси, странни очила и сандали дори в студено време. С две думи, Айк Буун беше човек, чиято външност привличаше вниманието. Живееше доста затворено, но въпреки това беше известен в града. Ако Пийт Дъфи някога го беше срещал или дори само зървал, най-вероятно щеше да го запомни. Айк със сигурност се нуждаеше от сериозна дегизировка.

Дълго след като другите трима заспаха, Тео се взираше в мрака към тавана и размишляваше за Пийт Дъфи и за извършеното от него убийство. От една страна, се вълнуваше, че ще участва в залавянето му, но от друга, тръпки го побиваха, като си представеше какво ще означава всичко това. Пийт Дъфи имаше опасни приятели, които все още се навъртаха из Стратънбърг.

Ако наистина се окажеше, че мъжът от влака е Пийт Дъфи, ако го заловяха и го върнеха за втори процес, Тео не искаше името му да бъде споменато.

Ами Айк? Той не даваше пет пари. Айк беше лежал в затвора три години. Не се страхуваше от нищо.