Джон Гришам
Теодор Буун — Беглецът (19)

19

В мотелска стая на петдесетина километра от Стратънбърг Боби Ескобар седеше на леглото си и гледаше поредния стар филм по телевизията. Нямаше канал на испански и той с мъка следеше действието, но се стараеше. Слушаше внимателно и често повтаряше бързите английски реплики, но му беше много трудно. За трета нощ беше в мотела и се беше изморил от еднообразието.

Имаше междинна врата към съседната стая, от която се чуваше как полицай Бард се смее на нещо по телевизията. Полицай Снийд беше в стаята от другата страна. Боби беше между двамата, защитен от всички страни. Двете ченгета правеха и невъзможното да се чувства той удобно. За вечеря отидоха в мексикански ресторант с хубави енчилади. Засега обядваха пица или бургери. Закусваха в заведение за гофрети, където се събираха местни хора и се чудеха тези пък кои са. А помежду храненията или стояха в мотела и играеха на дама, или обикаляха из градчето, колкото да убият времето. За развлечение караха Боби да повтаря английски думи и фрази, но той напредваше бавно. Ченгетата също скучаеха, но бяха професионалисти и гледаха сериозно на работата си.

В девет и седем минути мобилният му телефон завибрира. Есемес на испански, който гласеше: Боби, спукана ти е работата в съда. Адвокатите ще те изядат жив. Ще си пълен глупак, ако се явиш в съдебната зала.

Той грабна телефона си и впери поглед в непознатия номер, скован от страх. Единствено от полицията имаха този номер. Е, знаеха го също шефът му, леля му Карола — майката на Хулио — и Тео Буун. Имаше телефона по-малко от седмица и още се опитваше да се научи как да го използва. А сега някакъв непознат го беше открил.

Как да постъпи? Инстинктът му подсказваше да извика полицай Бард и да му покаже съобщението, но изчака. Опита се да се успокои, като няколко пъти си пое дълбоко дъх.

Минаха две минути и в девет и девет телефонът отново завибрира и пристигна нов есемес: Боби, полицията смята да те арестува веднага след процеса. Не им се доверявай. Използват те, за да получат каквото искат, после ще ти щракнат белезниците. Бягай!

Испанският беше без грешка. Непознатият номер имаше същия местен код: 445. Боби се паникьоса, но не помръдваше. Доплака му се.

В девет и петнайсет пристигна още един есемес: Боби, полицията лъже теб, Хулио, Тео Буун, всички. Не се връзвай на номерата им. Пет пари не дават за теб. В капан си. Бягай, Боби, бягай!!!

Боби бавно написа: Кой си ти?

Половин час нямаше отговор. Прилоша му и отиде в тоалетната. Наведе глава над мивката и се опита да повърне, но нищо не се получи. Изми си зъбите, колкото да убие малко време, но без да откъсва очи от телефона. Полицай Снийд надникна в стаята му и каза, че си ляга. Боби го увери, че всичко е наред. Следващият ден беше вторник, вторият ден от процеса, и надали щяха да извикат Боби в съда. Според Снийд прокурорът планираше да призове Боби на свидетелското място в сряда. Така че утре пак щяха да се разтакават.

Боби му благодари и Снийд си легна. Полицай Бард се готвеше за лягане в съседната стая, а междинната врата все още беше отворена. Помота се в банята, облече си тениска и шорти и се излегна пред телевизора, за да погледа още малко. Боби на няколко пъти се канеше да влезе в стаята му и да му покаже есемесите, но се разколебаваше.

Не знаеше как да постъпи. Харесваше тези двамата, те се отнасяха с него като с важна личност, но живееха в друг свят. Освен това бяха най-обикновени патрулиращи полицаи. Решенията вземаха шефовете им.

В девет и четиридесет и седем пристигна четвърти есемес: Боби, знаем, че майка ти е много болна. Ако отидеш в съдебната зала, няма да я видиш с години. Защо ли? Защото ще гниеш в американски затвор в очакване да те депортират. Бягай, Боби!

Батерията му беше на петдесет процента. Боби тихо свърза телефона със зарядното. Докато чакаше, си помисли за майка си, за скъпата си болна майка. Не я беше виждал повече от година. Сърцето му се свиваше при мисълта за нея, за братчетата му и баща му, който не подгъваше крак, за да изхранва семейството си. Той насърчи Боби да замине за Америка, да си намери работа и евентуално да изпраща някакви пари на семейството си.

В десет часа полицай Бард надникна от вратата и попита на ужасен испански дали всичко е наред. Боби се усмихна и успя да смотолеви:

— Лека нощ.

Бард затвори вратата, угаси лампата си и Боби направи същото.

Един час по-късно се измъкна от стаята си в коридора, слезе по стълбите на приземния етаж, излезе навън и потъна в мрака.

 

 

Тео и Джъдж спяха дълбоко към полунощ, когато лек шум наруши тишината. Тиха вибрация на мобилния телефон върху нощното шкафче. Кучето не го чу, но Тео се събуди и грабна апарата. Беше дванайсет и две минути.

— Ало? — обади се той почти шепнешком, макар че дори да крещеше, родителите му нямаше да го чуят. Спяха на долния етаж, далече от стаята му и на затворена врата.

— Тео, аз съм, Хулио. Буден ли си?

Тео пое дълбоко дъх и се замисли за остроумните отговори, които би могъл да даде, но бързо осъзна, че нещо не е наред. Иначе защо ще му звъни?

— Да, Хулио, буден съм. Какво има?

— Току-що говорих с Боби. Обади се тук, разбуди ни. Избягал е от полицията. Уплашен е и се крие, не знае какво да прави. Мама плаче.

Страхотно. Плачът много щеше да помогне.

— Защо е избягал? — попита Тео.

— Казва, че всички го лъжат. Полицията, ти, аз, съдията, прокурорът. Няма доверие на никого и се страхува, че ще го арестуват веднага щом процесът приключи. Не желае да припарва до съдебната зала. Много е разстроен, Тео. Какво ще правим?

— Къде е той?

— В град Уиксбърг, където и да е това. Бил в мотел с полицаите и изчакал да заспят. Сега се криел зад някакъв денонощен магазин, но бил в лош квартал. Много е уплашен, обаче нямало да се върне при полицията.

Тео беше станал и крачеше из стаята си. Все още сънен, той се мъчеше да разсъждава ясно. Джъдж го наблюдаваше любопитно, раздразнен, че е събуден от сладкия си сън.

— Смяташ ли, че ще говори с мен? — попита Тео.

— Не.

— Може би идеята и бездруго не е добра.

Всъщност беше ужасна. Тео съзнаваше, че е време да се отдръпне и да остави възрастните да се оправят с положението. Изобщо не искаше съдия Гантри да му се разкрещи, че се е опитал да повлияе на свидетел. Всъщност Тео беше решил да забрави за процеса. За Пийт Дъфи и за Боби Ескобар. За Джак Хоугън и за Клифърд Нанс. Да забрави за всичко и отново да стане обикновено дете.

Ако Боби Ескобар искаше да изчезне, Тео не можеше да го спре.

— Не знам какво да направим, Хулио — каза той. — Наистина няма какво.

— Но ние се тревожим за Боби. Той е някъде на улицата и се крие.

— Боби е там, защото иска да е там, освен това е кораво момче. Ще се оправи.

— Ти си виновен за всичко.

— Благодаря, Хулио, много ти благодаря.

Тео си легна и зарея поглед към тавана. Джъдж бързо заспа отново, но той лежа буден с часове.

* * *

Тео бавно загреба корнфлейкс с лъжицата, после я обърна и я изсипа обратно в млякото. От време на време хапваше по малко, но не усещаше вкуса. Загребваше с лъжицата, после я изсипваше. В краката му Джъдж нямаше подобен проблем.

Госпожа Буун беше в дневната и се наслаждаваше на диетичния сок и на вестника, без да подозира за катастрофата, която щеше да сполети процеса срещу Пийт Дъфи.

Полицията вече беше открила, че Боби е изчезнал. Естествено, бяха позвънили на Джак Хоугън и в прокуратурата беше настанал хаос. Как ли щеше да изглежда съдебната зала след около един час? Тео умираше да разбере, но пък си беше обещал да не обръща повече внимание на процеса.

В осем часа той изплакна купата си в мивката, прибра млякото и портокаловия сок обратно в хладилника, отиде в дневната и целуна майка си по бузата.

— Отивам на училище — каза.

— Изглеждаш ми недоспал — отбеляза тя.

— Добре съм — увери я той.

— Имаш ли пари за обяд? — Госпожа Буун му задаваше един и същ въпрос пет дни седмично.

— Разбира се.

— И си си написал домашната?

— Нямам грешка, мамо.

— Кога ще те видя?

— След училище.

— Бъди внимателен и не забравяй да се усмихваш.

Тео мразеше да се усмихва, защото носеше шини на зъбите, но майка му вярваше, че всяка усмивка прави света по-хубаво място.

— Усмихвам се, мамо.

— Обичам те, Теди.

— И аз те обичам.

Тео се усмихваше, докато стигна до кухнята. Мразеше да му казват „Теди“ и се подразни на майка си. Грабна раницата си, потупа Джъдж по главата, каза му „довиждане“ и излезе от къщата. Профуча през града и десет минути по-късно вече стоеше пред бюрото на Айк. Тео му се беше обадил един час преди това и чичо му го чакаше със зачервени очи и ужасен вид.

— Това е катастрофа — изръмжа той. — Пълна катастрофа.

— Какво ще стане, Айк?

Чичо му пиеше кафе от висока картонена чаша.

— Помниш ли встъпителната реч на Джак Хоугън, когато обеща съдебните заседатели да изслушат Боби Ескобар, неговия основен свидетел? Помниш ли я?

— Разбира се.

— Е, това беше грешка, защото, ако сега Боби не се появи, защитата ще поиска анулиране на процеса и съдия Гантри няма да има друг избор, освен да го направи. За втори път, Тео. И знаеш ли какво? Съгласно нашите закони второ анулиране на процеса означава снемане на всички обвинения. Означава, че Дъфи ще се измъкне от обвинението в убийство. Ще полежи в затвора няколко години заради бягството си, но скоро ще го освободят и той ще си живее живота. Ще му се размине, Тео. Ето това ще стане. Катастрофа!

От известно време Айк не беше споменавал за наградата, но Тео подозираше, че чичо му често мисли за нея. Като данъчен консултант Айк припечелваше колкото да свърже двата края. Колата му беше на двайсет години. Живееше в порутен апартамент. Кабинетът му беше разхвърлян и занемарен, макар че Тео го харесваше.

Айк, изглежда, се разстрои най-много от факта, че е възможно процесът за втори път да бъде анулиран.

— Трябва да намерят това момче — каза той.

Тео не възнамеряваше да казва на никого, че има телефонния номер на Боби. Не че това щеше да помогне. Беше почти сигурен, че където и да се крие Боби, няма да си вдига телефона.

— Кога ще съобщят на съдия Гантри, че основният им свидетел е изчезнал?

— Кой знае! Аз на мястото на Джак Хоугън щях да си трая колкото се може по-дълго и да се надявам като безумец да намерят Боби. Хоугън има няколко свидетели, които може да призове за показания преди Боби, за да продължи делото, все едно нищо не се е случило. Но ако не го намерят до утре, край на играта. Не знам със сигурност, само предполагам.

— И ние нищо не можем да направим, така ли?

— Не, разбира се — рязко отговори Айк. — Можем само да чакаме.

— Добре, тръгвам. Отивам на училище. Ти към съда ли потегляш?

— О, да. За нищо на света не бих пропуснал днешното заседание. Ще ти се обадя по време на първото междучасие.

Хулио го чакаше до стойката за велосипеди. Двамата с Тео си пошушукаха няколко минути и влязоха в час. Никакви вести от Боби. Не вдигаше телефона си.

— Сигурен съм, че полицията търси навсякъде. Може би ще го намерят.

— Дали ще е добре, Тео?

— Разбира се, че ще е добре.

Но всъщност нямаше представа.

— Извинявай, задето казах, че всичко е по твоя вина, Тео. Не го мислех сериозно.

— Няма нищо. Хайде да обядваме заедно в голямото междучасие.

— Дадено.