Джон Гришам
Теодор Буун — Беглецът (18)

18

Късно в понеделник следобед Тео си беше в кабинета и се опитваше да се съсредоточи над домашното си, кучето дремеше в краката му, а тревожното му съзнание се разпиляваше в много посоки. Но мислите му бяха насочени предимно към Боби Ескобар и към кошмара, който очакваше горкото момче, когато влезеше в съдебната зала. Клифърд Нанс щеше да му се нахвърли като бясно псе и сигурно щеше да го разплаче. Щеше да го оскърбява. Да го обвинява, че е сключил непочтена сделка с прокуратурата, за да остане в страната. Щеше да каже на съдебните заседатели, че свидетелят е готов на всичко, само и само да си спаси кожата. Нямаше начин да подготви Боби за предстоящото. И всичко ставаше по негова вина. Ако не беше той, Боби никога нямаше да бъде призован като свидетел. Ако не беше той, Пийт Дъфи щеше да се крие някъде в Южна Америка и цялата тази бъркотия нямаше да го тревожи.

Чувстваше се страшно нещастен и му се искаше да не беше влизал в съдебната зала. За пръв път, откакто се помнеше, му се повдигаше от правото. Дали пък вместо това да не стане архитект?

Почукване на задната врата го извади от нещастието му. Джъдж скочи и изръмжа тихо само колкото да покаже на Тео, че е буден и се справя прилично с охраната на мястото. Джъдж всъщност не беше особено храбър и предпочиташе да избягва неприятностите.

Оказа се Хулио, уплашен и неуверен. Веднъж вече беше идвал тук, но въпреки това се смущаваше от мисълта да влезе в голяма правна кантора в центъра на града. Седна на единствения друг стол в стаята и изглеждаше страшно объркан.

— Какво става, Хулио? — попита Тео.

— Ами как върви процесът?

Когато се запознаха в приюта за бездомни, той говореше с много силен акцент. Сега обаче акцентът му почти не се долавяше и Тео отново се изуми от бързината, с която Хулио усвояваше английския език.

— Добре, струва ми се — отговори Тео. — Днес ми позволиха да отсъствам от училище и да гледам всичко. Как е Боби?

— Закарали са го в мотел в друг град и не ни казва къде, защото от полицията го предупредили да си мълчи. Много е уплашен, Тео. — Хулио се умълча и се озърна нервно из стаята. Ясно бе, че може да каже много повече, но не знае дали трябва. Все пак стисна зъби и продължи: — Разбираш ли, Тео, Боби има приятел, един човек, с когото работи, американец, който днес имал почивен ден. Отишъл в съдебната зала, седнал на балкона и наблюдавал процеса. Казал на Боби, че положението е много лошо, че адвокатите го наричали престъпник и лъжец, и всякакви други лоши неща. Приятелят казал на Боби, че ще е луд да се яви в съдебната зала. Че адвокатите ще му се нахвърлят и ще го направят на глупак. Съдебните заседатели вече били убедени, че той е поредният лъжлив нелегален работник, който е готов да каже всичко, за да получи зелена карта. Вярно ли е, Тео?

Тео тутакси се изкуши да поизвърти малко истината, да увери Хулио, че Боби ще се справи чудесно, че няма основание за тревога и така нататък… Обаче просто не можеше да го направи.

— Откъде знаеш? — попита той.

— Говорих с Боби.

— Как си говорил с Боби, след като полицията го държи под ключ в някакъв мотел?

— Ами той има мобилен, нов.

— Откъде се е сдобил с мобилен?

— Полицаите му го дали. Важно било да има, в случай че нещо се обърка. Той ми се обади преди един час и каза, че е говорил с приятеля си и не знаел какво да прави. Наистина ли положението е толкова лошо?

Тео си пое дълбоко дъх и се помъчи да измисли някакъв начин да представи истината в по-добра светлина:

— Хулио, опитай се да разбереш как стоят нещата в един процес. Съзнавам, че сигурно е объркващо, но не, положението не е толкова зле. По време на процеса адвокатите понякога казват неща, които не са съвсем точни. Не забравяй, че съдят Пийт Дъфи за убийство, че го заплашва смъртно наказание и че има много добри адвокати, които се борят със зъби и нокти да го оневинят. Да, ще говорят неща, които звучат ужасно, но може би нещата всъщност не са толкова страшни. Боби ще се справи, когато застане на свидетелското място. Без него обвинението трудно ще издейства осъдителна присъда.

— Наистина ли са казали, че е престъпник?

Хулио поклати отвратено глава и промърмори:

— Звучи ми доста зле.

— Още е само първият ден на процеса. Всичко ще бъде наред.

— Откъде знаеш, Тео? Ти си още хлапе.

Тео наистина се чувстваше малък. Чувстваше се като глупаво момченце, надникнало в един свят, където дори на възрастните им натриват носа.

От отсрещната страна на улицата, на петдесетина метра по-нататък, Омар Чийп се беше снишил зад волана на стар товарен микробус — превозно средство, което винаги остава незабелязано. Четеше вестник, който частично закриваше лицето му, а от ушите му висяха тънки бели жички, все едно слушаше айпода си.

Само че изобщо не ставаше дума за музика. Омар слушаше всичко, което се говори в кабинета на Тео. През уикенда той и Пако бяха прекарали часове в кантората „Буун и Буун“. С лекота отвориха задната врата с джобно ножче. Фирмата нямаше аларма. В крайна сметка това беше правна кантора, а на такова място няма много неща с пазарна стойност, които си струва да пазиш. След като проникнаха вътре, двамата поставиха четири подслушвателни устройства с големината на кибритени кутийки: едното в дъното на шкаф в кабинета на госпожа Буун, където тя никога не би го открила; другото между два прашни тома правна литература на най-горната полица в кабинета на господин Буун, третото върху дебел справочник в библиотеката на заседателната зала и четвъртото от долната страна на паянтовата масичка, която Тео използваше за бюро. Всяко от тях щеше да предава около две седмици, преди батериите да се изтощят. Ако изобщо откриеха устройствата, най-вероятно нямаше да разберат, че са подслушватели. А и семейство Буун нямаше да има представа кой ги е сложил там. При необходимост Омар и Пако можеха отново да влязат в кантората нощем и да ги приберат. Но вероятно нямаше. Защо да си правят труда? Процесът скоро щеше да приключи.

Винс, правният асистент във фирмата, пристигна пръв в понеделник. Както винаги, запали осветлението, нагласи термостата, отключи вратите, свари кафе и направи бърза вяла обиколка на кантората. Не забеляза нищо необичайно, но пък и не очакваше нищо необичайно. Задната врата беше заключена, нямаше признаци на незаконно проникване.

Омар се усмихна.

— Ами да, хлапе си — прошепна той.

— Ти си виновен, Тео — каза Хулио. — Боби ми е братовчед и е свястно момче. Онзи ден просто кротко си е обядвал в гората сам, мислел е за семейството си, отправял е молитви, изпълнен с желание да се прибере у дома, и по някаква случайност забелязал човека с количката за голф. Не знаел, че е извършено убийство. Занимавал се само със своите работи. Допусна грешка да каже на мен, аз допуснах грешка да кажа на теб, ти замеси родителите си, а после — и съдията. Боби толкова се зарадва, че този тип Дъфи избяга, защото така нямаше да се замесва. Само си представи какво представлява тази история за човек като Боби. Той не знае какво да прави. Ние ти имахме доверие, а сега Боби се крие в някакъв мотел с двама полицаи, които го пазят, за да се яви в съда, където шайка адвокати ще го разкъсат.

Млъкна и забоде очи в краката си. На Тео не му хрумваше какво да отговори. Проточиха се няколко минути пълна тишина. Накрая Тео каза:

— Боби ще постъпи правилно, Хулио. Не е лесно, но понякога човек просто трябва да постъпи правилно. Боби е много важен свидетел, всъщност той е основният свидетел в целия процес. Да, не е искал да стане така. Не е искал да се забърква, но една жена е била убита от собствения си съпруг в собствения си дом и извършителят трябва да бъде наказан. Не бива да оставяме убийците на свобода. Наистина, Боби се е оказал на неподходящото място в неподходящия момент, но не може да промени този факт. Видял е, каквото е видял, и е негов дълг да застане пред съдебните заседатели и да даде показания. Той самият нищо не печели, затова те ще му повярват.

Хулио затвори очи и сякаш всеки момент щеше да се разплаче. Ала вместо това попита:

— Би ли поговорил с него? Нали имаш мобилен.

Тео се ужаси от това хрумване.

— Не съм сигурен, че идеята е добра. Съдията може да реши, че се опитвам да подкупя свидетел.

— Какво означава това?

— Престъпление е някоя от двете страни да се опитва да повлияе на свидетел. Позволено е на адвокатите да подготвят своите свидетели за процеса, но не е разрешено някой друг да ги притиска, нали разбираш? Не съм сигурен дали правилото засяга и мен, но не ми се струва редно.

— Аз не разбирам тези работи, Боби също. Сигурно точно това е проблемът. Това не е нашият свят.

Тео се взираше в стената, докато мислите му се въртяха в кръг. Нещо му подсказваше, че е важно да получи телефонния номер на Боби.

— Как е английският му? — попита той.

— Не е добър. Никак. Защо?

— Просто си мисля. Защо не му изпратиш есемес от моя телефон, на испански, разбира се, и не му кажеш, че положението не е чак толкова зле?

— Ще загазим ли?

Петдесет на петдесет, помисли си Тео, но всъщност те не се опитаха да повлияят на показанията на Боби. Искаха само да му вдъхнат увереност. А Тео щеше да има номера му в паметта на телефона си.

— Не, няма да загазим — отговори той, но без никаква увереност.

— Никога не съм изпращал есемес — каза Хулио.

— Добре, ти само напиши кратко съобщение на испански, а аз ще го изпратя. — Подаде му бележник и молив.

— Какво да му кажа? — попита Хулио.

— Ами нещо такова: „Здрасти, Боби, аз съм, Хулио, от телефона на Тео. Той казва, че няма от какво да се притесняваш. Ще се справиш чудесно и всичко ще бъде наред“.

Ако разполагаше с време и с испански речник, Тео щеше сам да подготви съобщението, но моментът не беше подходящ за експеримент. Хулио написа съобщението на испански и подаде бележката на Тео.

— Кой е номерът? — попита Тео и извади мобилния си.

Хулио бръкна в джоба си, извади листче и прочете на глас:

— Четири, четири, пет, пет, пет, пет, осем, осем, две, две.

Тео набра номера и текста и натисна „Изпрати“. Остави телефона върху бюрото си и няколко секунди се взира в него с надеждата за незабавен отговор.

— От колко време е в мотела? — попита той.

— Преместиха го в събота. Шефът му се ядоса, но полицаите му казаха да се успокои. В момента Боби е важна личност и полицията се държи много добре с него.

— Сигурно. Той е основният свидетел. Ще се справи, Хулио, престани да се тревожиш.

— Лесно ти е да го кажеш. Аз трябва да се прибирам вече. Тази вечер ще гледам Хектор и Рита.

— Поздрави ги от мен.

— Добре.

 

 

Омар видя как Хулио се качи на колелото си и отпраши. Когато момчето се изгуби от поглед, той свали слушалките си, извади мобилния си телефон и се обади на Пако.

— Хулио Пеня току-що напусна кантората на младия Теодор Буун — съобщи му той с противна усмивка. — Няма да повярваш. Нашето момче Боби се крие в мотел неизвестно къде, заобиколен от ченгета. Не можем да го пипнем, но има мобилен телефон и аз знам номера.

— Страхотно.

— Как си с испанския?

— Какво имаш предвид? Това е родният ми език, забрави ли?

 

 

В „Робилио“ семейство Буун се настаниха на любимата си маса и размениха любезности със собственика, господин Робилио, който ги обслужваше всеки понеделник вечер. Той похвали пълнените равиоли, специалитета на заведението тази вечер, и каза, че може би никога не ги е приготвял толкова вкусни. Той обаче го твърдеше всяка седмица за всеки свой специалитет.

След като се отдалечи, госпожа Буун каза:

— Добре, Тео, разкажи ни за процеса. Искам да чуя всичко.

На Тео му беше писнало от процеса и не му се говореше за нищо. Но след като родителите му бяха така добри да му позволят да пропусне училище, той им дължеше поне резюме на събитията от днешния ден. Заразказва от началото, от встъпителните речи, и вече се беше развихрил, когато господин Робилио се върна.

— Ти какво ще поръчаш, Тео? — попита той.

— Нищо — високо отговори господин Буун. — Той е в гладна стачка.

— Какво? — попита ужасено господин Робилио.

— Стига, Уудс — намеси се госпожа Буун. — Гладната стачка продължи десетина минути.

— Пълнени равиоли — побърза да отговори Тео.

Госпожа Буун си поръча салата с калмари, а господин Буун се спря на спагети с телешки кюфтенца. Господин Робилио, изглежда, одобри избора им и се оттегли. Тео продължи разказа си. Родителите му бяха шокирани от коментарите, направени от Клифърд Нанс по време на встъпителната му реч.

— Не може да нарича Боби престъпник — отсече госпожа Буун. — Той не е осъждан за нищо.

— Хоугън не възрази ли на това безобразие? — попита господин Буун.

— Не, не възрази. Просто си седеше — отвърна Тео. — Няма да му е лесно на Боби. Мъчно ми е за него и се чувствам гадно.

Господин Буун отхапа залък чесново хлебче и от устата му се посипаха трохи, когато каза:

— На мен ми се струва, че Нанс вероятно ще си навреди, ако нападне Боби, задето казва истината.

— Не знам — обади се госпожа Буун, — има силно недоволство срещу нелегалните работници.

Тео не помнеше родителите му някога да са били единодушни по правен въпрос. Не след дълго заспориха как съдебните заседатели ще погледнат на Боби. Поднесоха им храната и Тео й се нахвърли лакомо. Явно родителите му бяха в плен на процеса като всички останали в града. В такъв случай защо просто не отидеха в съда да наблюдават част от него? Твърдяха, че са твърде заети. Но Тео подозираше, че просто не искат да признаят, че процесът на други адвокати е по-важен от собствената им работа. И това му се струваше глупаво.

Неочаквано той изгуби апетит и не беше в състояние да се наслаждава на храната си. След като с мъка преглътна няколко хапки от равиолите си, майка му го попита:

— Тео, защо не се храниш? Какво има?

— Нищо, мамо. Добре съм.

Понякога, когато умираше от глад, тя му се караше, че лапа твърде бързо. Друг път, когато беше притеснен и нямаше апетит, го притискаше да й обясни какво не е наред. А когато всичко си беше наред и той се хранеше както трябва, тя нищичко не казваше.

На неговите родители им трябваха още едно-две деца, още някой, който да се върти в къщата, за да го наблюдават и анализират. Тео вече беше стигнал до извода, че да си едно дете има повече предимства, отколкото недостатъци. Понякога обаче се нуждаеше от компания, от някой друг, който да привлича вниманието. Ама пък Чейс имаше по-голяма сестра, която беше страшно противна. А най-големият брат на Уди беше в изправителен дом. Арън пък имаше по-малко братче, същинско змийче. Май Тео наистина щеше да се окаже късметлия.

Още нямаше отговор от Боби.