Джон Гришам
Теодор Буун — Беглецът (10)

10

Когато Тео се събуди в своето легло рано в неделя сутринта, навън валеше като из ведро. Той каза „добро утро“ на Джъдж, който спеше под леглото или понякога до него, или в редки случаи на него, но кучето не реагира. Тео вдигна капака на лаптопа си и веднага отвори сутрешния брой на онлайн изданието на стратънския вестник. Водещото заглавие съобщаваше с огромни букви: ДЪФИ АРЕСТУВАН НА ЛЕТИЩЕТО ВЪВ ВАШИНГТОН. Тео прочете статията по-бързо, отколкото беше чел каквото и да е друго. Фактите му бяха известни — търсеше името си. Своето и на Айк. Нищо.

Пое си дълбоко дъх и отново прочете статията. По анонимен сигнал екип на ФБР приклещил Дъфи, след като се качил на самолет за Маями и така нататък.

Възнамерявал да замине за Сао Пауло с фалшиви документи и голяма сума в брой. Според неназован източник ФБР надушили следите му предишната седмица. Смятали, че Дъфи е пребивавал няколко седмици в района на Кливланд Парк. Фирмата, осигурила фалшивата самоличност на господин Том Карсън, също била разследвана. Дъфи бил задържан в ареста в Арлингтън, Вирджиния, и се очаквало завръщането му в Стратънбърг в близко бъдеще. Опитите за телефонен разговор с адвоката му Клифърд Нанс оставали безуспешни. Местната полиция и прокуратурата засега не коментирали случая.

По-нататък статията описваше обвиненията в убийство срещу Дъфи — подробности, които буквално всички в града знаеха отпреди месеци. Имаше снимка на жертвата Майра Дъфи, удушена в дневната на дома си в един четвъртък към обед, докато съпругът й Пийт играел голф на игрището в „Уейвърли Крийк“. Имаше и снимка на господин Дъфи — как влиза в съда по време на процеса срещу него. Процес, който бе приключил, когато съдия Хенри Гантри внезапно беше прекратил всичко и беше изпратил съдебните заседатели у дома. Според слуховете към края на процеса се появил загадъчен свидетел, който твърдял, че господин Дъфи е бил в къщата си по време на убийството. Самоличността на свидетеля така и не станала известна. Малко преди началото на втория съдебен процес Дъфи изчезнал. Тео знаеше всичко това, беше участвал в събитията.

Сега отново беше замесен и това го напрягаше. Не, направо го плашеше до смърт. Дъфи имаше опасни приятели. От ФБР обаче уверяваха Тео и Айк, че няма да споменават имената им в официалната версия за историята. Дотук добре, но Айк нямаше доверие на местната полиция, че ще запази тайната.

По-нататък статията съобщаваше, че на Дъфи не само му предстои нов процес за убийство, но и обвинение в бягство от правосъдието. Максималната присъда за такова престъпление беше десет години. Тео се запита как изобщо Дъфи би могъл да извърти факта, че е избягал от града.

Събуди Джъдж и слезе долу. Родителите му седяха на масата в кухнята, все още по пижами, четяха същия вестник и отпиваха от напитките си: кафе без захар и мляко за баща му и диетичен сок за майка му. След като сънливо си казаха „добро утро“, госпожа Буун попита:

— Погледна ли вестника?

— Току-що го прочетох. Не видях името си.

И двамата му родители кимнаха и се усмихнаха. И те умираха от притеснение заради участието на Тео. Но как трябваше да постъпи той? Забеляза Дъфи във влака. Човек, когото издирваха за убийство. Какво да направи добросъвестен гражданин като Тео?

Да, единодушни бяха, че е постъпил правилно, ала той не го чувстваше така. Искаше му се да не бе предприел нищо.

— Май го чакат поне десет години в панделата, а? — попита Тео.

Господин Буун изсумтя и каза:

— Така изглежда. Не виждам как ще се изкара невинен по обвинението в бягство от правосъдието.

— Ще извади късмет, ако не му дадат смъртно наказание — обади се госпожа Буун.

Тео приготви две купи с корнфлейкс „Чириос“ — една за себе си и една за Джъдж. Родителите му бяха погълнати от вестника и изглеждаха разтревожени.

— Ще ходим ли на църква? — попита Тео след първата лъжица.

— Неделя сутрин е — отговори госпожа Буун. — Защо да не ходим на църква?

— Само питам.

Добре, ще си играем на мълчание.

* * *

След църквата и обяда на Тео му се прииска да излезе от къщи. Каза на майка си, че ще отиде да покара колело, помъкнал и Джъдж на каишка. Тя му поръча да се прибере по светло. Тео се понесе по сенчестите улици на тихия квартал. Махна на господин Нанъри — възрастен господин, който винаги стоеше на верандата си, и извика „здрасти“ на госпожа Гудлоу, друга съседка, която обаче недочуваше.

Тео отново изпита признателност, че живее в град, в който децата могат да карат велосипедите си където пожелаят, без да се притесняват от натовареното улично движение или от милионите хора по тротоарите. Не би могъл да живее в град като Вашингтон. Беше приятно място за посещение, но Тео се нуждаеше от пространство. Джъдж подтичваше до него като най-щастливото куче на света, а той криволичеше, избягвайки центъра на града, където някой отегчен полицай можеше да му се скара, че не спира на знака „Стоп“. Тео познаваше много полицаи в града и те по принцип бяха готини, но имаше няколко, според които децата на велосипеди трябваше да изпълняват всички правила за движение по пътищата. Едно от най-любимите му места беше кампусът на колежа „Стратън“. Там постоянно имаше студенти, които си подхвърлят фризби или се излежават на просторните зелени морави. Колежът му харесваше, но не беше сигурен, че ще учи там. Беше много близо до къщи и едва тринайсетгодишен, той вече мислеше как ще замине.

Квартал „Делмонт“ се намираше близо до училището и в него живееха много ученици — в по-старите къщи близнаци, в жилищните блокове и в порутени къщи. Имаше кафенета, барове, антикварни книжарници — по̀ провинциална разновидност на центъра на града. Той откри улицата, която търсеше, а после и уличката, където от няколко месеца живееше Хулио Пеня със семейството си.

Семейство Пеня преди живееха в приюта за бездомни на Хайланд стрийт. Тео се беше запознал с Хулио там и му помагаше с домашните. Беше седмокласник в прогимназията на Стратънбърг и Тео го срещаше понякога на игрището. Братовчед му Боби Ескобар беше основният свидетел на обвинението срещу Пийт Дъфи.

В деня на убийството на Майра Дъфи Боби работел на голф игрището в „Уейвърли Крийк“. Бил нает там от близо три месеца. Пребивавал в страната около година, след като влязъл незаконно от Ел Салвадор. Някои хора биха го определили като нелегален имигрант. Други — като нерегистриран работник.

Тео беше прочел във вестника, че близо единайсет милиона души като Боби работят в страната на черно.

Така или иначе, Боби си обядвал кротко под едно дърво, когато Пийт Дъфи неочаквано се появил в количката си за голф, потеглил бързо в посока на дома си, останал вътре десетина минути, после отново се качил в количката и отпрашил. Било единайсет и четиридесет и пет — приблизително времето, по което била удушена Майра Дъфи. Боби се страхуваше да даде показания по очевидни причини — не искаше да го депортират — но Тео го убеди да говори пред съдия Гантри. Това се случи след началото на процеса и беше причината, поради която съдията го обяви за невалиден. Тогава полицията беше обещала закрила на Боби и се погрижи той да няма проблеми с имиграционните власти. Господин и госпожа Буун се опитваха да го подкрепят финансово и да му помогнат да получи гражданство, но процедурата беше бавна.

Тео потропа на вратата, но никой не отвори. Надникна в задния двор, после яхна колелото и продължи надолу по улицата. Няколко момчета играеха футбол в малък парк и много хора се бяха струпали да гледат. Почти всички, изглежда, бяха латиноамериканци. Хулио беше с група хлапета, включително брат му и сестра му, близнаците Хектор и Рита, зад едната врата — ритаха топка и убиваха времето. Тео се приближи и Хулио го забеляза. Усмихна се, дойде при него и попита:

— Какво правиш тук, Тео?

— Нищо особено, просто си карам колелото.

Докато семейство Пеня живееха в приюта, Тео помагаше по английски на Хектор и Рита, затова, щом двете деца го видяха да разговаря с брат им, дотичаха да го поздравят. Не след дълго Джъдж привлече вниманието им и те го поведоха на разходка.

Много деца забелязаха Джъдж и искаха да го погалят по главата и да му говорят разни неща. Горди мигове за кучето.

Тео и Хулио си побъбриха за едно-друго и в удобен момент Тео попита:

— Хулио, как е Боби? Още ли живее при вас?

Хулио внезапно се смръщи и загледа футболния мач наблизо.

— Понякога живее при нас, после се връща в предишната си квартира. Продължава да е много уплашен. Освен това с майка ми не се разбират.

— Лоша работа.

— Да, много се карат. Боби обича да пие бира и носи бутилки вкъщи, а мама се ядосва. Не иска такива неща у дома, казва му, че къщата е нейна и той трябва да спазва нейните правила. Подозирам, че се занимава и с други лоши работи, нали ме разбираш?

— Разбирам — увери го Тео, макар че всъщност не разбираше. — Звучи зле. Още ли работи на голф игрището?

Хулио кимна.

— Виж, трябва да предадеш нещо на Боби. Току-що са открили Пийт Дъфи и са го арестували. Ще се върне в града за нов процес.

— Онзи, дето уби жена си?

— Аха, а Боби ще стане много важен човек. Наскоро да е говорил с полицията?

— Не знам. Не го виждам всеки ден.

— Ами според мен трябва да поговориш с Боби, за да е наясно. Сигурен съм, че полицията скоро ще го потърси.

Тео искаше да каже и нещо за Омар Чийп и Пако, и другите здравеняци, които още се навъртаха наоколо и вероятно продължаваха да работят за Пийт Дъфи, но не желаеше да всява страх. Ако Боби се уплашеше, щеше да офейка.

— Той мисли да се връща у дома — каза Хулио. — Майка му умира и на него му е мъчно за нея.

— Сестрата на твоята майка ли?

— Да.

— Много съжалявам. Но моите родители се опитват да му помогнат да си извади работна виза. Наистина не трябва да заминава в близко време, Хулио. Би ли му го обяснил?

— Става дума за майка му, Тео. Ако твоята майка умираше, ти нямаше ли да искаш да се прибереш?

— Разбира се.

— Освен това много се тревожи да не стане някой гаф. Миналата седмица негови приятели, които работели в ябълковата градина наблизо, били арестувани, защото нямали документи, нали разбираш, и сега са някъде в ареста, чакат да ги изпратят обратно в Ел Салвадор. Не е лесно да водиш такъв живот, Тео. Ти трудно ще разбереш това, но Боби не иска да се замесва в нищо. Няма доверие на хората, както им вярваш ти.

— Ясно, схванах.

Хектор и Рита се върнаха заедно с Джъдж — вече му се бяха наситили и подадоха на Тео каишката. Джъдж се беше изморил от толкова внимание и искаше да си ходи. Тео се сбогува с децата на семейство Пеня и отпраши с колелото.