Джон Гришам
Теодор Буун — Беглецът (5)

5

Госпожа Буун взе Тео от училището в понеделник следобед. По време на десетминутното пътуване до къщи тя настоя да узнае всички подробности от екскурзията до Вашингтон. Тео беше изморен — почти не беше спал в неделя през нощта, защото Уди и Арън играха на някаква глупава игра с цел да проверят кой може да будува до сутринта. Не беше спал и в автобуса, защото там имаше много щипане, шамари, силна музика, смехове и, разбира се, пръцкане — така че нямаше какво толкова да разкаже на майка си. Обеща да й направи пълен отчет, след като се наспи. У дома тя му приготви сандвич с печено сирене и го попита кога за последен път си е вземал душ. Май в петък или в събота, не беше много сигурен за деня, и госпожа Буун му нареди да се изкъпе, след като се наобядва. Докато Тео беше под душа, тя тръгна за кантората.

Тео Буун нямаше навика да спи през деня. Дори когато беше смъртно уморен, все трябваше да ходи някъде. В крайна сметка, беше понеделник следобед и трябваше да се види с Айк. Невинаги очакваше тези посещения с нетърпение, но днес беше различно. Предстоеше им важна работа.

Айк беше успял да пусне няколко снимки на Пийт Дъфи през „Фъзифейс“ и Тео бързаше да узнае какво е установил.

Завари предишния Айк — никакви тъмни костюми, бели ризи и лъснати кожени обувки. Носеше обичайните си протъркани джинси, избеляла тениска и сандали. Боб Дилън пееше тихичко от стереоуредбата, когато Тео и Джъдж хукнаха нагоре по стълбите към разхвърляния му кабинет. Айк беше превъзбуден и цели петнайсет минути показва на Тео различните снимки на Пийт Дъфи на лаптопа си. Програмата „Фъзифейс“ анализираше всеки сантиметър от лицето на Дъфи от старите снимки, които Айк беше намерил, и ги сравняваше със стоп кадър от видеото на Тео. Изводът: шансът това да е Дъфи беше осемдесет и пет процента. Тео и Айк бяха напълно убедени, че е той.

— И сега какво? — попита Тео.

— Каза ли на вашите?

— Не, но трябва. Не обичам да пазя тайни от тях, особено за нещо толкова важно. Сигурно ще се ядосат, когато им кажем какво сме свършили досега.

— Добре, съгласен съм. Кога искаш да им кажеш?

— Защо не веднага? И двамата са в кантората. Понеделник е, така че ще вечеряме в „Робилио“ както винаги. Да отидем след половин час. Ще дойдеш ли с мен?

Въпросът беше сложен, защото Айк избягваше правната кантора „Буун и Буун“. Преди време работеше там, всъщност двамата с бащата на Тео бяха основали първата правна кантора „Буун“ в същата сграда преди много години. И после се беше случило нещо лошо. Айк загази, напусна кантората по неприятен начин, изгуби правото си да упражнява адвокатската професия, влезе в затвора и сега избягваше всичко, свързано със старата фирма. Но благодарение на Тео трудните му взаимоотношения с Уудс Буун даваха признаци на подобрение. По време на първия процес срещу Дъфи чичо му се появи в кантората една вечер, когато съдия Гантри се беше отбил на важен разговор с цялото семейство.

Айк беше готов на почти всичко за племенника си.

— Разбира се, че ще дойда — съгласи се той.

— Супер! Ще се видим там.

Тео и Джъдж бързо си тръгнаха. След четири дни в столицата Тео страшно се радваше, че може отново да яхне велосипеда си и да прелита по улиците на Стратънбърг. Това си бяха неговите улици, познаваше всяка от тях, всяка алея, всеки пряк път. Не можеше да си представи какво е да си дете в големия град, където платната са задръстени от автомобили, а тротоарите — от минувачи.

Тео мина по дългия път до кантората, за да изчака да наближи пет и половина, когато Елза Милър щеше да затвори рецепцията, да заключи входната врата и да се прибере у дома. Елза беше рецепционистката и секретарката на кантората и много важен човек в живота на семейство Буун. Беше като баба на Тео и в момента би му се нахвърлила с удивителна енергия, още по-удивителна предвид нейните седемдесет години, и би го отрупала със стотици въпроси относно екскурзията до Вашингтон. Тео просто не беше в настроение, затова обиколи квартала няколко пъти, следван от Джъдж. Скри се зад едно дърво по-надолу по улицата — любимо негово скривалище — и остана там, докато не видя колата на Елза да потегля. Влезе в сградата през задния вход и отиде право в кабинета на майка си. Както обикновено, тя говореше по телефона. Джъдж се настани на кучешкото легълце до бюрото на Елза, едно от трите му легла в кантората, а Тео се качи на горния етаж да провери какво прави баща му.

Уудс Буун пушеше лула и четеше някакъв нотариален акт. Бюрото му беше отрупано с папки и документи, много от които оставаха недокоснати с месеци, може би дори с години. Той се усмихна, когато видя Тео, и попита:

— Е, как мина екскурзията?

— Екстра беше, ще ти разкажа на вечеря. Сега трябва да поговорим за нещо много важно.

— Какво си направил? — намръщи се изведнъж господин Буун.

— Нищо, татко. Или поне не кой знае какво. Но виж, Айк идва насам и трябва да проведем семеен съвет.

— Айк ли? Семеен съвет? Защо това ме напряга?

— Не може ли просто да се видим с мама в заседателната зала и да обсъдим въпроса?

— Разбира се — отговори баща му, остави лулата си и се изправи.

Господин Буун последва Тео на долния етаж. Айк тъкмо чукаше на входната врата и Тео му отключи. Госпожа Буун надникна от кабинета си и попита:

— Какво става тук?

— Трябва да поговорим — обясни Тео.

Госпожа Буун удостои Айк с кратка прегръдка — по-скоро от любезност, отколкото от топли чувства. Тя погледна въпросително мъжа си, сякаш искаше да каже: „Какво е направил този път?“.

Когато се настаниха около кръглата маса, Тео разказа историята: миналия четвъртък във Вашингтон, след като излязъл от театър „Форд“, в претъпканото метро видял човек, който приличал на Пийт Дъфи, снимал го на видео, обадил се на Айк, Айк бързо отпрашил за Вашингтон, където също се натъкнал на Дъфи, проследил го до порутената му жилищна сграда, анализирал снимките с програмата „Фъзифейс“ и най-важното, двамата били убедени, че това наистина е Пийт Дъфи.

Родителите му останаха безмълвни.

Айк носеше лаптопа си и след броени секунди Тео го свърза с големия екран на стената.

— Ето го. — Тео пусна видеото на забавен каданс. В един момент го спря и каза: — Това е най-хубавият кадър.

Беше профил на мъжа, който току-що беше сгънал вестника си.

Айк натрака нещо на клавиатурата си и екранът се раздели на две между този образ и другия, на Пийт Дъфи, от стара вестникарска снимка. Поставени един до друг, между двамата мъже имаше голяма прилика.

Най-сетне госпожа Буун каза:

— Ами май е един и същ човек.

Неизменният скептик господин Буун се обади:

— Аз не съм толкова сигурен.

— О, той е — увери ги Айк без почти никакво съмнение.

— Дори походката му е като на Пийт Дъфи — добави Тео.

— И къде си виждал походката на Дъфи? — попита баща му.

— По време на процеса. Вървяхме след него и адвокатите му през първия ден от процеса. Помня го съвсем ясно.

— Пак ли си започнал да четеш кримки? — попита госпожа Буун.

Двамата с господин Буун още се взираха в изображенията на екрана. Тео не отговори.

— Какво сте намислили? — обърна се господин Буун към Айк.

— Ами ще трябва да отидем в полицията, да им пуснем видеото, да им покажем тези снимки и да им разкажем каквото знаем. От там нататък всичко е в техните ръце.

Четиримата се позамислиха над тези думи, после Айк продължи:

— Само че това ни изправя пред друг проблем, разбира се. Имаме добро полицейско управление, но Пийт Дъфи има много приятели. Може да изтече информация. Някоя случайно изпусната дума, после кратко телефонно обаждане и Дъфи може да изчезне моментално.

— Да не намекваш, че той има къртица в полицията? — попита госпожа Буун, извила скептично вежди.

— Не бих се изненадал — отговори Айк.

— Нито пък аз — добави господин Буун.

Тео се шокира от това предположение. Ако не можеш да имаш доверие на полицията, тогава на кого?

Последва още една дълга пауза, докато четиримата се взираха в екрана и обмисляха положението.

— Какво смяташ, Айк? — попита най-накрая госпожа Буун.

— Той е беглец, в момента е седми в списъка на най-издирваните от ФБР престъпници, нали така? Защо да не се обърнем към тях, без да съобщаваме нищо на полицията в Стратънбърг?

— Каквото и да предприемем, няма да замесваме Тео — отсече господин Буун.

Тео нямаше нищо против. Колкото повече затъваше в тази история с Дъфи, толкова повече се притесняваше. Но се развълнува от възможността да работи с истински агенти на ФБР.

— Разбира се — увери ги Айк. — Допускам обаче, че ще поискат да се срещнат с Тео и да чуят неговата версия за събитията. Ще пазим всичко в тайна.

— И кога според теб трябва да се срещнем с ФБР? — попита господин Буун.

— Възможно най-скоро. Ще им се обадя още утре сутринта и ще уговоря среща. Ще предложа да се срещнем тук, ако нямате нищо против.

— Май ще трябва да пропусна училище утре — каза Тео.

— Нищо подобно — строго отговори майка му. — Не беше на училище в четвъртък, петък и днес. Няма да пропуснеш часовете утре. Ако провеждаме срещата, ще бъде след училище. Ясно ли е, Айк?

— Разбира се.

Поканиха Айк на вечеря в „Робилио“, където обикновено ходеха в понеделник, но той отклони поканата с обяснението, че трябва да се връща в офиса си. Тео си отдъхна, защото, ако Айк беше на вечерята, щяха да говорят надълго и нашироко за Дъфи, а на Тео вече му беше писнало.

Помота се из кантората половин час, после си тръгна към къщи с Джъдж. Точно в седем часа семейство Буун се настаниха на любимата си маса в ресторанта и си поръчаха същото като предишната и по-предишната седмица. Докато чакаха храната си, Тео поде дълъг разказ за екскурзията до Вашингтон. Както винаги, родителите му го обсипваха с въпроси — за музеите и паметниците, за хотела, за другите деца. Всички ли се държали прилично? Имало ли някакви проблеми? Къде му харесало най-много? И така нататък. Тео сподели всяка подробност, за която се сети, освен за определени прояви в автобуса. Задържа вниманието им с подробното описание на театър „Форд“, както и с детайлния разказ за убийството на Линкълн. На Мемориала на загиналите във Виетнамската война беше открил името на Джоел Фърнис, младия войник, познат на Айк от детинство и първата жертва от техния окръг в тази война. Много му бяха харесали Паметникът на Джордж Вашингтон, Музеят на Космоса и военните мемориали, но „Смитсониън“ го беше отегчил в по-голямата си част.

Госпожа Буун го попита дали би желал да се върне във Вашингтон за още една седмица и да разгледа останалите забележителности. Двамата с господин Буун обсъждаха дали да не прекарат там лятната си отпуска. Тео не беше сигурен дали иска. Засега беше видял достатъчно. Легна си рано и спа девет часа.