Джон Гришам
Теодор Буун — Беглецът (15)

15

Когато Тео се събуди в понеделник сутринта, дъждът барабанеше по прозореца на стаята му и се чуваха гръмотевици. Навън беше тъмно, прекалено тъмно за ставане, но той и бездруго почти не беше мигнал. Взираше се в тавана, потънал в тежки мисли, когато усети нещо да се раздвижва до леглото му.

— Добре — каза и се отмести, за да може Джъдж да се качи в леглото.

Кучето не обичаше гръмотевиците и се чувстваше в по-голяма безопасност под завивките, а не под леглото.

Как щеше лошото време да се отрази на процеса? Тео не беше сигурен. Може би щеше да прогони част от зрителите, но едва ли. Съдебната зала щеше да е претъпкана. Градът не говореше за почти нищо друго, откакто Пийт Дъфи беше заловен във Вашингтон.

Щеше ли Тео да присъства в съдебната зала? Ето това беше големият въпрос. Господин Маунт беше попитал директорката, госпожа Гладуел, дали класът му може да присъства на откриването на процеса точно както предишния път, но молбата му беше отхвърлена. Момчетата имали и други занятия, и други задължения, затова не било редно неговият час да погълне толкова много време, и то извън училище. Тео и господин Маунт здравата се ядосаха, но не можеха да направят нищо.

Вторият процес на Пийт Дъфи щеше да бъде по-голям от първия. Защо госпожа Гладуел отказваше да го проумее? Момчетата щяха да научат много повече в съдебната зала, отколкото ако останеха да се мъчат с испански или химия. След като се разбра, че няма да могат да отидат групово, Тео започна да крои планове сам да се измъкне от училище. Позачуди се дали отново да не се престори на болен, и то не с обичайната раздираща кашлица или стомашно разстройство, или температура, повишена със затоплена на радиатора кърпа, която притискаше към челото си. Нищо от това нямаше да свърши работа най-вече защото родителите му често бяха виждали тези номера. Провери в интернет какви са симптомите на грипа, на ангината, на коклюша, дори на апандисита, но си даваше сметка, че това са твърде сериозни заболявания, за да ги симулира. Освен това майка му щеше да настоява да не мърда от леглото няколко дни. Хрумна му да се примоли на съдия Хенри Гантри, негов верен съюзник, и да се опита да го убеди, че трябва на всяка цена да бъде в съдебната зала. Сигурно можеше да бъде полезен някак. Поговори с Айк за план, според който той го измъква от училище уж за да отидат на погребение, но си спомни, че и този номер вече беше използван. Накрая убеди господин Маунт да се намеси и да напише молба Тео да бъде изпратен да наблюдава първия ден от съдебния процес, за да докладва всичко в часа им по „Държава и право“. Госпожа Гладуел неохотно даде съгласие, но само ако родителите на Тео са съгласни.

И тук удариха на камък. Родителите му смятаха, че той вече е пропуснал много от училище. Обикновено бяха на различно мнение: единият казваше „да“, другият казваше „не“ и обратно. Този път обаче останаха единен фронт и засега Тео не беше успял да ги победи. Не можеше да си представи, че ще изпусне процеса.

Спря да вали и небето започна да се прояснява. Той си взе душ, облече се, изми си зъбите, огледа дебелите си шини и накрая слезе до кухнята за последното сражение. Родителите му бяха на масата — пиеха кафе и четяха вестника. Баща му беше облечен с обичайния тъмен костюм. Майка му още беше по пижама и халат. Във въздуха се усещаше напрежение. Казаха си „добро утро“, Тео седна на стола и зачака. Те сякаш не го забелязваха.

След няколко неловки минути майка му попита:

— Няма ли да закусваш, Тео?

— Не — отговори той рязко.

— И защо?

— Правя гладна стачка.

Баща му сви рамене, изгледа го с бегла усмивка и отново се вглъби във вестника. Ами гладувай колкото искаш, синко.

— И защо правиш гладна стачка? — попита майка му.

— Защото не сте честни с мен, а аз не обичам несправедливостта.

— Вече водихме този разговор — каза баща му, без да откъсва очи от вестника.

Тео нерядко се изумяваше от времето, което родителите му отделят на местния вестник. Наистина ли в Стратънбърг имаше толкова интересни новини?

— Несправедливост е много силна дума, Теди — отбеляза майка му.

— Престани да ме наричаш Теди. Вече съм голям за това.

Думите му прозвучаха прекалено остро и майка му го изгледа с тъжен поглед. Баща му го стрелна строго с очи. Минаха още няколко напрегнати минути, докато Тео въртеше палци, а Джъдж гледаше нагоре, очевидно гладен.

Баща му отгърна страницата и най-накрая попита:

— Колко ще продължи тази гладна стачка?

— До края на процеса.

— Ами Джъдж? Обсъдил ли си го с него?

— Да, говорихме надълго и нашироко — отговори Тео. — Той предпочита да не участва.

— Радвам се да го чуя. — Баща му смъкна вестника и погледна към Тео. — Дай да изясним нещо. Довечера отиваме в „Робилио“ — любимия ти италиански ресторант. Аз сигурно ще си поръчам или спагети с кюфтенца, или равиоли със спанак и телешко, след като хапнем моцарела с печени домати, разбира се. Майка ти вероятно ще си поръча капелини с морски дарове и може би патладжан на грил. Ще ни поднесат и кошничка с прочутия им чеснов хляб. Може дори да си вземем страхотното им тирамису за десерт. А ти през цялото време ще седиш и ще ни гледаш как се храним, ще усещаш уханието на чесновото хлебче, ще гледаш подносите с вкусна храна, които келнерите ни носят, и само ще отпиваш от водата си. Това ли се опитваш да кажеш, Тео?

Тео изведнъж прегладня. Устата му се напълни със слюнка. Коремът му се сви. Почти усещаше вкусните ухания, които го връхлитаха всеки понеделник, щом прекрачеше прага на „Робилио“. Но успя да каже:

— Точно така.

— Не ставай глупав, Тео — намеси се майка му.

— Помисли си колко пари ще спестим — каза баща му. — В „Робилио“ водата с лед е безплатна. И пари за обяд няма да му даваме.

Джъдж вдигна лапа и задраска по крака на Тео, сякаш за да го подсети: Ей, приятел, аз не съм на гладна стачка.

Тео бавно се надигна и отвори хладилника. Взе бутилка пълномаслено мляко — нито той, нито Джъдж обичаха обезмаслено — и извади кутията с корнфлейкс от бюфета. Докато сипваше в купичка, забеляза нещо важно. Баща му беше смъкнал вестника си съвсем леко, колкото да срещне очите на майка му и да й се усмихне лукаво.

Действаха задкулисно. Играеха му номера.

Тео остави купата на пода и се върна на масата, примрял от глад. Бяха се смълчали прекалено, затова той реши да подеме друг сериозен разговор. Нямаше нищо за губене.

— Пак ви казвам, не виждам нищо лошо да ми позволите да гледам първия ден в съда. И двамата знаете, че това е най-големият процес в историята на Стратънбърг, вероятно най-сериозният, който ще видим някога, затова не е честно да ме карате да го пропусна. Мисля, че съм донякъде свързан със случая, защото ако не бях аз, изобщо нямаше да има процес. Пийт Дъфи щеше да е в Южна Америка и полицията никога нямаше да го намери. Човек, обвинен в убийство, на свобода. Но благодарение на мен, на моята наблюдателност и на невероятната ми способност да разпознавам бегълци — не веднъж, а цели два пъти — хората и този град и в окръг Стратън ще видят съдебната ни система в действие. Благодарение на мен. Освен това знам за този случай повече от всеки друг. Аз намерих Боби Ескобар, основния свидетел на обвинението. — Гърлото му се стегна и за секунди гласът му затрепери. Но той не възнамеряваше да им достави удоволствието да го видят как се пречупва. — Просто не е честно. Само това искам да ви кажа. Според мен наистина трябва да размислите.

Тео сключи ръце върху масата. Двамата бяха потънали във вестниците си и като че не го слушаха. Накрая майка му каза:

— Уудс, според теб трябва ли да размислим?

— Нямам нищо против.

Тя вдигна очи към Тео и го удостои с една от онези широки майчински усмивки, които пръскаха топлина и щастие.

— Добре, Тео, размислихме. Но само днес, споразумяхме ли се?

Тео беше на седмото небе, но запази достатъчно самообладание, за да не се съгласява на никакво споразумение. Знаеше, че и по-нататък през седмицата ще отиде в съдебната зала, когато Боби Ескобар дава показания, но още не беше измислил как да го постигне. Скочи на крака, прегърна майка си, благодари десетина пъти и отиде да вземе кутията с корнфлейкс.

— Край на гладната стачка, така ли? — попита баща му.

— Така — отговори Тео.

Беше успял. Никога досега не беше прибягвал до заплаха, че ще гладува, за да изнудва родителите си, но току-що беше добавил и този номер в торбата си с хитрини. Едно от големите предимства на това да е единствено дете беше, че не се налагаше родителите му да измислят глупави правила, които другите деца да спазват. Те можеха да си позволят да са по-гъвкави, а пък Тео умееше да ги обработва.