Джон Гришам
Теодор Буун — Беглецът (26)

26

Седмица по-късно Тео беше в кабинета си и си пишеше домашните, заслушан в дъждовните капки по прозореца и замислен за скуката, настанила се в живота му след края на процеса срещу Пийт Дъфи, когато майка му отвори вратата и каза:

— Тео, ела, моля те, в заседателната зала.

— Добре мамо.

Срещата беше насрочена, макар че Тео нямаше почти нищо за казване. Влезе в заседателната зала, поздрави Айк и се ръкува с началника на полицията Макинтош. Родителите му също бяха там — възрастните бяха разговаряли известно време, преди да го повикат.

Макинтош им обясни, че по негово мнение на Тео му се полага награда от сто хиляди долара. Тео беше забелязал Пийт Дъфи, и то не веднъж, а два пъти. Беше реагирал бързо и беше заснел видеото. Беше се обадил на Айк и така нататък. Тео беше привлечен от ФБР за издирването на Дъфи.

Тео със сигурност беше съгласен с всичко казано. Неговият проблем беше, че родителите му се месеха.

— Да, господин началник — каза баща му, — знаем всичко това и много се гордеем с Тео. Но, както казахме, Тео не може да получи всички тези нари. Нито сега, нито когато и да било.

— Освен това е имал помощник — добави госпожа Буун. — Айк е зарязал всичко и е заминал за Вашингтон да му помогне. Според нас му се полагат част от парите.

Айк искаше да дели поравно с Тео, но не би го признал.

Господин и госпожа Буун вече бяха предложили половината сума да отиде при Боби Ескобар по очевидни причини. Без Боби нямаше да има натиск върху Пийт Дъфи да се признае за виновен. Пък и ако някой се нуждаеше от парите, това беше Боби.

Господин Буун предложи на Тео да бъдат платени двайсет и пет хиляди долара, които щяха да отидат в попечителски фонд за колежа му. Още двайсет и пет хиляди да бъдат изплатени на Айк в брой. Петдесет хиляди да бъдат дадени на Боби и да отидат в друг попечителски фонд, управляван от господин Буун. Парите щяха да бъдат контролирани от съда и харчени разумно. Тео не знаеше нищо за попечителските фондове. Но разбираше, че няма да има право да харчи парите, които щяха да бъдат под контрола на родителите му. С други думи, той не можеше да ги пипне. И не беше особено доволен от подялбата. Боби заслужаваше да получи нещо, ама чак половината?

Тео обаче не можеше да спори с родителите си. Не искаше да изглежда алчен, не искаше и да ощети Боби.

Айк също не умираше от удоволствие, но двайсет и пет хиляди бяха повече, отколкото имаше преди месец. Два дни преди това по време на една среща, на която Тео не беше поканен, Айк проведе спор с брат си и с Марсела за подялбата на парите. Настояваше за повече за себе си и за Тео и по-малко за Боби. Те обаче не отстъпиха.

Началникът на полицията Макинтош попита Айк:

— Съгласен ли сте, господин Буун?

— Разбира се — отговори Айк. Беше му омръзнало да спори.

— А ти, Тео? — попита Макинтош.

— Разбира се — отговори Тео, макар че всъщност нямаше право на глас.

В тясната пресечка зад кантората Омар Чийп и Пако се бяха смъкнали надолу на седалките в един пикап четири по четири. На таблото имаше включен приемник. Двамата слушаха разговора на семейство Буун с шефа на полицията и недоумяващо клатеха глави.

— Вече сме сигурни — каза Омар. — От самото начало подозирахме хлапето, а Пийт знаеше, че то и оная откачалка чичо му са били на летището. Всичко е ясно.

— Но е твърде късно, нали? — попита Пако.

Омар се ухили и отговори:

— Пако, Пако, още ли не си разбрал, че никога не е твърде късно за отмъщение?