Джон Гришам
Теодор Буун — Беглецът (24)

24

Кухненската маса беше отрупана с картонени чинии, салфетки и кутии от пилешко чоу миен, скариди в сладко-кисел сос, пържен ориз и яйчени ролца от любимия ресторант на Тео „Златният дракон“. Айк ядеше с вилица, Тео също предпочиташе вилицата, но майка му настояваше да се храни с пръчици. Джъдж обаче лапаше като всяко куче и набързо изгълта две яйчени ролца.

— Според показанията, които изслушах — започна Айк, — съдебният лекар не е намерил по тялото на Майра Дъфи нищо от кожените ръкавици за голф. Никакво парченце, влакънце от подплатата, нищо. Теорията е, че Пийт старателно е изтрил всичко с хавлиена кърпа или нещо друго, преди да напусне местопрестъплението. Лявата ръкавица, която е носел по време на игра, била по-стара и протрита, затова успели да извлекат ДНК от потта, която е попила. На дясната ръкавица няма нищо, вероятно защото е чисто нова. Сложил я е, докато души жена си, после я е свалил.

— ДНК-то съвпада ли с това на Пийт Дъфи? — попита госпожа Буун.

— Разбира се, иначе защо изобщо да си правят труда? Разполагаме с очевидец, който обясни всичко на съдебните заседатели.

— Значи съдебният лекар няма да дава отново показания? — попита господин Буун.

— Не знам. Днес беше в залата и господин Хоугън може да го извика на свидетелското място утре. Аз със сигурност бих го направил, за всеки случай. Показанията му ще придадат повече тежест на думите на Боби.

— Как се справи Боби като свидетел? — попита госпожа Буун.

— Доста впечатляващо — отвърна Айк.

— Много убедително — добави господин Буун.

— Тео? — попита тя.

Не се случваше често да помолят Тео да изкаже правно мнение пред група възрастни, които познаваха закона много по-добре от него, затова той преглътна мъчително, търсейки думите.

— Мисля, че на съдебните заседатели им трябваха няколко минути да свикнат с превода, на мен също. Испанският звучи много бързо, но сигурно всеки език звучи така, ако не го знаеш.

— Нали твоят испански е много добър? — прекъсна го Айк.

— Не толкова. Отначало не разбирах. Но след няколко въпроса свикнах. Преводачката Мария е много добра. Очевидно господин Хоугън беше репетирал с нея и с Боби. Въпросите му бяха кратки и по същество, а отговорите на Боби също бяха кратки и конкретни. Все се питах: какво ще спечели, ако излъже? Защо съдебните заседатели да не повярват на всяка негова дума? И мисля, че те му повярваха.

— О, повярваха му — каза господин Буун. — Наблюдавах израженията им. Не пропускаха нищо и повярваха на всичко. Пийт Дъфи ще бъде осъден.

— Какво ще стане утре? — попита Тео.

— Ще е грозна картина — отговори Айк. — Клифърд Нанс ще нападне Боби точно както направи във встъпителната си реч. Ще се разграчи по въпроса за нелегалната имиграция и ще обвини Боби, че е сключил сделка с прокуратурата — показанията му срещу Дъфи в замяна на обещание да не го депортират. Опасявам се, че денят се очертава труден за Боби.

Тео отново преглътна мъчително и каза:

— Мисля, че трябва да съм там.

И двамата му родители едва не се задавиха, докато се надпреварваха кой да говори пръв.

— Боя се, че няма да стане, Тео — отговори остро майка му. Обикновено тя беше малко по-бърза.

— Пропусна училище в понеделник и почти целия ден днес — каза баща му. — Стига толкова.

Тео знаеше, че има моменти, когато е добре да понатиснеш малко, и други моменти, когато така само ще влошиш нещата. Сега беше време да отстъпи. Знаеше, че няма да спечели. Най-добре беше да приеме поражението си с известно достойнство.

Надигна се от масата и каза:

— Най-добре да се залавям за домашните.

Родителите му го изгледаха подозрително, готови да го скастрят, ако отново спомене за процеса. Докато излизаше от кухнята заедно с Джъдж, той подметна едва чуто:

— Мисля, че се разболявам.

 

 

В седем и четиридесет и пет на следващата сутрин Тео закусваше и четеше местния вестник онлайн. Баща му вече беше излязъл. Майка му беше в дневната и четеше старомодното хартиено издание на същия вестник.

Телефонът звънна. Веднъж, после два пъти. Никога не звънеше сутрин. Тео не смяташе да вдига, но майка му каза:

— Тео, би ли се обадил?

Тео приближи към телефона и вдигна слушалката:

— Домът на семейство Буун.

Познат глас каза:

— Добро утро, Тео. Обажда се съдия Гантри. Може ли да говоря с някой от родителите ти?

— Разбира се, господин съдия. — И едва не добави: „Какво става, за бога?“, но се сдържа и само каза: — Мамо, за тебе е.

— Кой е? — попита тя и вдигна от дневната, без да изчака отговора му. Тео се спусна към вратата, за да подслушва. Чу я да казва: — Добро утро, Хенри. — Мълчание. — Да, да. — По-продължително мълчание. — Ами не знам, Хенри. Той вече много отсъства от училище тази седмица, но… — Пауза, докато тя слушаше. Тео усети как пулсът му се учестява. — Да, Хенри, Тео има много добри оценки и съм сигурна, че ще навакса, но… — Поредната пауза. — Ами, след като представяш нещата така, Хенри, мисля, че идеята не е лоша. — Тео не издържаше вече. И после: — Костюм и вратовръзка. Добре. Добре, Хенри, благодаря. Веднага ще му кажа.

Докато тя затваряше, Тео се втурна обратно към стола си, грабна лъжицата и налапа солидно количество корнфлейкс.

Госпожа Буун влезе в кухнята, все още по халат, но Тео се престори, че не я забелязва, защото е много зает с нещо на лаптопа си.

— Беше съдия Гантри — съобщи тя.

Сериозно, майко? Нали току-що говорих с него.

— Каза, че днес в съда ще има нужда от съдебен помощник и понеже вчера си му бил от огромна полза, смята, че и днес ще му помогнеш за Боби.

Тео вдигна очи и каза:

— Ами не знам, мамо. Днес ще бъда доста натоварен в училище.

— Иска да си там в осем и петнайсет, с костюм и вратовръзка като истински адвокат.

Тео хукна към стълбите.

 

 

В осем и петнайсет той последва госпожа Харди в кабинета на съдия Гантри.

— Ето го — оповести тя, обърна се и излезе.

Тео се настани пред широкото бюро и зачака съдия Гантри да дочете някакъв документ. Изглеждаше изморен и кисел.

— Добро утро, Тео — каза накрая съдията.

— Добро утро.

— Реших, че сигурно искаш да си тук днес. Очертава се паметен ден и понеже ти си истинската причина този процес изобщо да се провежда, допуснах, че ти се иска да наблюдаваш финала.

— Финала ли?

— Да, финала. Знаеш ли какво прави съдебният помощник, Тео?

— Горе-долу. Мисля, че проучват разни въпроси за съдиите и други подобни.

— Това е част от работата им. Аз използвам помощници от време на време, обикновено студенти по право, които са си дошли у дома за ваканцията. Нерядко те създават повече проблеми, отколкото да има полза от тях, но понякога попадам на някой свестен. Харесват ми хора, които не говорят много, а са добри слушатели и наблюдават внимателно съдебната зала. — Съдията се изправи и изпъна гръб. Тео се страхуваше да се обади. Съдия Гантри продължи: — Снощи останах тук почти до полунощ, Тео, срещах се с адвокатите. Случиха се много неща и искам да чуя мнението ти. — Той закрачи зад бюрото си, като продължаваше да се изпъва, сякаш е разтегнал мускул. — Виж, Тео, Майра Дъфи е имала двама синове, Уил и Кларк, двама чудесни младежи, които са в колежа. Сигурен съм, че си ги виждал в съдебната зала. Идват всеки ден.

— Да, господин съдия.

— Баща им загинал в самолетна катастрофа, когато те били още в прогимназията. Няколко години по-късно тя се омъжила за Пийт Дъфи и Уил и Кларк се разбирали с доведения си баща. Пийт се държал добре с тях, издържал ги финансово, водел ги на екскурзии, платил за обучението им в колежа. Разбира се, те са сломени и огорчени от случилото се с майка им и искат той да бъде сурово наказан. Но са решили, че не желаят Пийт Дъфи да получи смъртно наказание. Намират го за прекалено сурово, а въпреки стореното все още изпитват някакви чувства към този човек. Прекарали са много време с леля си, Емили Грийн, сестрата на Майра, и заедно са взели семейно решение — без смъртно наказание за Пийт Дъфи. Вчера, след показанията на Боби и след като стана съвсем ясно, че съдебните заседатели ще го обявят за виновен, синовете се обърнали към Джак Хоугън и го помолили да оттегли искането за смъртно наказание. Това поставя Джак в трудно положение. Като щатски прокурор той е длъжен да наказва убийците с цялата тежест на закона, но Джак за пръв път иска смъртно наказание. Освен това той допуска семейството на жертвата да участва до голяма степен във вземането на решение. Снощи Джак Хоугън се свърза с Клифърд Нанс и му разказа за решението на семейството. Хоугън му предложи и сделка — споразумение. Ако Пийт Дъфи се признае за виновен за убийството, прокуратурата ще предложи доживотна присъда без право на замяна. Осведомиха ме и снощи се събрахме за няколко часа да обсъдим споразумението. Разбира се, това означава, че Пийт Дъфи в крайна сметка ще отиде в затвора, но няма да е в отделението на смъртниците в очакване да бъде екзекутиран. Означава също, че това ще е финалът на делото и адвокатите няма да прекарат следващите петнайсет години в обжалване. Както сигурно знаеш, смъртните присъди се точат с години. Така, сега въпросът е да одобря ли смъртната присъда, или не. Ти как мислиш?

— Пийт Дъфи ще се съгласи ли да се признае за виновен? — попита Тео.

— Още не знам. Подозирам, че е прекарал много дълга нощ в ареста. Клифърд Нанс е склонен да сключи споразумение и при последния ни разговор беше решил да препоръча на Пийт да го приеме. Всичко друго е за предпочитане пред това да си осъден на смърт и да чакаш екзекуцията си.

— Харесва ми, господин съдия — каза Тео. — Със смъртното наказание свързвам серийните убийци и терористите, наистина отвратителни хора. Не човек като Пийт Дъфи.

— Убийството си е убийство.

— Така е, но Пийт Дъфи няма отново да извърши убийство, нали?

— Съмнявам се. Значи ти подкрепяш споразумението, така ли?

— Да, господин съдия. И бездруго имам някои резерви по отношение на смъртното наказание. С това споразумение извършителят ще бъде наказан и справедливостта ще възтържествува.

— Добре. Адвокатите пристигат след няколко минути. Искам да седнеш на мястото си ето там и да не се месиш. Нито думичка, ясно?

— Разбира се, но един истински съдебен помощник дали ще се крие в ъгъла?

— Значи искаш да седнеш на масата?

— Естествено.

— Съжалявам. Имаш късмет, че изобщо си тук.

— Да, господин съдия. Благодаря ви.