Анурадха Рой
Атлас на невъзможния копнеж (8)

Две

— Сега е тъмна нощ. Ти си едноок търсач на съкровища и се промъкваш да обереш пирамида в пустинята. Аз те следя. Ще те хвана — погледът на Мукунда се плъзна покрай Бакул.

— Изобщо не е нощ, а следобед и от къде на къде да имам само едно око? — гласът на Бакул бе натежал от подозрение.

Мукунда не я чу. Посочи манговото дърво в средата на градината. То безобидно стърчеше в следобедното слънце, приютило ято птици, които се разхвърчаха напред-назад и зачуруликаха, щом той приближи.

— Това е пирамидата — обяви възбудено той, — наоколо няма нищо, освен пясък. Виж, донесъл съм провизии — само това ни остава за ядене, докато сме в пустинята — протегна напред шепа, в която имаше две глави лук и няколко спаружени фъстъка.

Беше неделя следобед. Останалите членове на семейството, натежали след сития обяд, се носеха из полусъзнателното царство на следобедната дрямка, докато двамата бродеха из градината със стари дървета и висока трева, която принадлежеше единствено на тях. Кичури диви цветя се люлееха под тежестта на накацалите върху тях пеперуди.

— Фъстъци? — попита Бакул презрително. — Нима в древни времена разбойниците са яли това?

— Не знам — гласът на Мукунда прозвуча тревожно. — Можем да си представим, че са се хранили с тях.

— Не знаеш? А пък аз си мислех, че знаеш всичко!

— Имам да върша работа. Искаш ли да си играем или не?

Мукунда се обиди. Подхвърли глава лук към Бакул и тръгна към кладенеца. Беше дълбок кладенец с каменни стени. През трийсетте и повече години, от времето на Амулия, когато беше изкопан, никога не бе пресъхвал, макар през летните месеци водата да се превръщаше в далечен смътен отблясък, а въжето проскърцваше, докато се спускаше, и на човек му се струваше, че металната кофа никога няма да опре в дъното; а когато най-сетне се чуеше плясък на вода, той идваше от много далеч. В сезона на мусоните водата се надигаше с всеки изминал ден, първо — едва-едва, после — по-забележимо, докато не се окажеше толкова близо, че сякаш само ръбът на кладенеца я задържа и човек би могъл да потопи ръка в нея като в езеро. Над кладенеца бе надвиснал гъст пълзящ бял жасмин, чиито ароматни цветчета по цял ден се сипеха във водата.

Едно от задълженията на Мукунда бе да се грижи баните и кухнята винаги да бъдат запасени с пълни кофи вода. Той бе този, който черпеше от кладенеца по няколко пъти на ден. Желязната кофа дрънчеше по пътя си надолу, колелото скърцаше и скриптеше. Сега, ядосан на Бакул, той метна кофата и задърпа въжето все по-бързо и по-бързо, та скърцането да заглуши гласа й.

Никой от тях не чу как портата се отваря.

Никой от тях не видя как мъжът плаща на кочияша, пристъпва вътре и се оглежда, сякаш не е сигурен къде се намира.

Беше слаб, ризата с три четвърти ръкави му беше широка, сякаш се беше съсухрил в нея. Под очите му имаше сиви сенки, косата му стърчеше, суха и рошава. Ръстът му го караше леко да се прегърбва, а може да беше преуморен. Сякаш нямаше сили да пристъпи прага на портата по дългата обрасла пътека към къщата. Стоеше неподвижно, обграден от двете страни от големи куфари и навит на руло спален чувал, като да се опитваше да вземе някакво решение и не знаеше накъде да тръгне. Забеляза двамината до кладенеца и се отправи натам през градината, като от време на време се спираше, сякаш нещо по пътя му го бе позовало.

Бакул се опитваше да надвика скрибуцането на колелото и дрънченето на кофата.

— Защо не си поиграем на играта с крокодилите? Никога не искаш да я играем.

— Защото е досадна — отвърна Мукунда с унищожителен поглед. — Това е игра за бебета.

Бакул го изгледа, без да се усмихва и се извърна.

В същия миг се озова лице в лице с мъжа. Беше го виждала и преди. Знаеше, че е така. Мъжът се приведе и приклекна пред нея. Когато се усмихна, сивите сенки сякаш потъмняха, очите му почти изчезнаха и по бузите му се очертаха дълбоки бръчки.

— Не ме ли помниш? — попита той шепнешком.

Бакул му отвърна с безмълвен поглед. Кичур коса бе паднал в очите й, гъделичкаше я, но тя не го отмести. Муха кръжеше около лицето й. Мъжът я прогони.

— Господин Нирмал — обади се Мукунда.

Нирмал не беше виждал дъщеря си от пет години — откакто и тя беше на пет, — но и тогава я бе видял само за няколко седмици, през които не знаеше какво да прави или да каже. Бе носил този образ със себе си по време на различните си назначения и пътувания, образът на Бакул на шест години го следваше неотлъчно; разказите му не й бяха никак забавни, но беше до него, наблюдаваше го през цялото време. Тогава, изправен пред бебешката й закръгленост и мълчанието й, той се бе чувствал точно толкова озадачен, колкото и в този момент. Забеляза, че се е превърнала в девойче, слабичко девойче с издължени крайници, в рокличка, която се свлича по раменете й, с носле с малка издутина на връхчето, с буйни непокорни къдрици, със сериозна уста и гъсти прави вежди, сключени в този момент от усилието да го фокусира с блестящите си, странни на цвят очи. Помнеше цвета им: очите на Шанти. Бе носил този цвят дълбоко в себе си по време на пътешествията. Затършува в джоба си, хвана ръката на Бакул и положи върху дланта й малък предмет. Тя сведе поглед. Беше камък.

— Това е кварц с рядък цвят — обясни Нирмал. — Когато го открих, си спомних очите ти, отсякох го и дадох да го шлифоват, за да ти го донеса.

Бакул стисна камъка в юмрук.

— Донесохте ли ми оръжието? — извика Мукунда. — Обещахте, че ще ми донесете оръжие от каменната ера!

— Май имам нещо за теб — отвърна Нирмал с усмивка. — Но може и да не се окаже праисторическо оръжие. Извикай някого да ми помогне с багажа и ще видим какво има там.

— Веднага, господин Нирмал. — Бакул чу провикването на Мукунда. А после: — Колко ще останете този път?

— Завинаги — отвърна Нирмал. — Този път си дойдох завинаги.

Бакул обърна гръб на отдалечаващите се гласове и погледна малкото камъче в ръката си. Цветът му преливаше в кафяво и кремаво, шлифованата повърхност отразяваше следобедното слънце. На места бе достатъчно прозрачно да се види сърцевината му, изтъкана сякаш от ивици в същия кафяв оттенък. Ако повдигнеше камъка към слънцето и погледнеше през него, можеше да открие цял град с високи блеснали здания, заживели свой собствен каменен живот.

Дочу се кратък, далечен плясък, когато Бакул вдигна ръка високо зад главата си и запрати камъка в кладенеца.

* * *

Бакул имаше много по-сериозни основания от повечето деца да смята, че е изоставено дете, без майка и практически без баща. Семейната митология разказваше, че след като се родила, баща й изчезнал и го приели за мъртъв. След седем месеца и шестнайсет дни се завърнал за малко, после отново заминал този път заради новата си работа и оттогава насам се бе появявал само за кратък отпуск. Всеки месец от пощенския запис, който изпращаше у дома, узнаваха къде са го отвели последните му археологически скитания, но това бе всичко.

Нирмал бе довел две нови лица в домакинството: Мийра, далечна роднина, вдовица, която имаше нужда от покрив над главата си, и Мукунда, който до шестгодишната си възраст бе живял в сиропиталище, без да подозира за съществуването на Нирмал. Камал обичаше да се шегува, че след като бе осигурил на Бакул майка, която не й е майка, и брат, който не й е брат, Нирмал бе решил, че е изпълнил дълга си и е оправдал бягството си.

Бакул се затвори в себе си. Самотата й се струваше едновременно романтична и неизбежна. Но не беше съвсем самотна. Имаше си Мукунда. Имаше и баба си. Още от бебе Бакул бе разбрала, че макар другите хора да идват и да си отиват, баба й винаги е там, винаги на едно и също място, сама в малката стаичка, издадена към верандата, която никога не напускаше, освен да се изкъпе. Бакул не познаваше дядо си и никога не узна, че смъртта му бе променила баба й много по-дълбоко, отколкото животът с него. За нея Кананбала си бе неизменно същата — с щръкнали ключици, с очи, невидими зад очилата, с фината мрежа зеленикави вени, които прозираха под кожата, деликатна като каймака върху млякото, с чисто белите сарита, които отразяват светлината от прозореца.

Баба й никога не се занимаваше с традиционните бабини задължения — да й разказва приказки или да я учи на детски стихчета. Вместо това Бакул бе заимствала от нея богат запас ругатни, думи, които продължаваше да вкусва с наслаждение, макар вече да не ги изтърсваше невинно в училище. Когато Бакул беше малка, коляното на баба й все още бе достатъчно силно да я издържа. Настанено върху него, фъфлещото фарфалаче си разменяше псувни със старицата и се кискаше радостно. Ако Кананбала я наречеше „кравешка пита“, Бакул й отвръщаше с „дърта магарица“; ако Кананбала продължеше с „а пък ти си противно бухалче“, Бакул, внезапно обзета от неувереност, доколко това действително е игра, и от подозрението, че й се подиграват, крещеше: „И вие сте същото!“. Това продължи, докато Манджула не ги чу и не извлече Бакул, надаваща писъци в знак на протест, от стаята.

Когато Бакул влезеше при нея, Кананбала винаги се пресягаше към една от четирите осеяни с вдлъбнатини тенекиени кутии, в които съхраняваше подаръците, изпращани й от госпожа Барнъм всеки месец: карамелени бонбони, нуга, бисквити, дори шоколад. Макар двете жени да се бяха срещнали само веднъж, всеки месец домочадието разбираше, че госпожа Барнъм е осъществила набега си в магазина „Финлис“, по появата на кафявия хартиен плик, пълен с екзотични лакомства, доставян от иконома. Зад първата редица тенекиени кутии на рафта на Кананбала се намираха други, изпратени от къщата отсреща: кондензирано мляко „Доячка“, мармалад „Хартли“ със застинала като душа в чистилището портокалова коричка — кутии, които Кананбала така и не се осмели да отвори.

Бакул също си имаше кутия, която държеше под купчина стари дрехи в сандъка на баба си. Отваряше я в дни, когато се нуждаеше от утеха, и следобедът, когато Нирмал се завърна, бе един от тях. В кутията имаше много дребни вещи, които Бакул трябваше да разрови, за да стигне до дъното. Там се криеше стар, оръфан плик за писма, от който извади снимка.

На снимката се виждаше къща. Домът на майка й. Снимката трябва да беше направена откъм отсрещния бряг на реката или от кораб по средата на течението, реши Бакул, защото между нея и къщата от снимката се виждаше ивица вода. Къщата приличаше на онези, за които беше чела в приказките: с високи колони, с просторна веранда, с издължени прозорци, с дървета като пилони отстрани.

Почернелият от мръсотия, назъбен от гризане нокът на Бакул проследи пътя до втория етаж. Когато беше по-малка и още вярваше в приказките, Кананбала й бе казала, че снимката е вълшебна, дори бе успяла да убеди Бакул, че майка й наистина живее в снимката, вижда ги и чува всичко, което си говорят; само че Бакул така и не успяваше да я зърне или да чуе гласа й.

— Ей там — казваше Кананбала, — зад дървото бакул, на което си кръстена, виждаш ли прозореца, палаво щурче?

Прозорецът не се виждаше на снимката, но Кананбала я накара да повярва, че съществува.

— Майка ти е там, в стаята зад прозореца, дето не го виждаш. Но тя вижда теб.

Сега вече Бакул знаеше, че точно през този прозорец бе гледала майка й през последните месеци, докато водата бе прииждала все по-високо и по-високо, докато бе отрязала всякакъв път за бягство. Копнееше да блъсне дървото настрани, да отвори прозореца и да влезе в снимката, да влезе в тази стая. Щеше да има голямо легло, на което лежи майка й, а тя ще се сгуши до нея и ще се вслуша в диханието й.

— Косата на майка ти беше къдрава — беше й казала Кананбала, повдигнала кичур от косата на Бакул. — Също като твоята. И нейната беше рошава. Знаеш ли как й викаха учителите в училището?

— Как?

— Смахнатата. Така й викаха учителите на майка ти. Така ще ти викат и на теб, ако продължаваш да ходиш като дивачка.

Майка й имаше къдрава коса, която се разстилаше като черен облак върху възглавницата. Ухаеше на масло за коса, обогатено с хибискус, и прозрачен сапун „Пиърс“, и на бетел с ароматизиран тютюн. А гласът й? Как ли звучеше гласът й? Щеше да й разказва приказки, да й говори, което баща й никога не правеше, дори когато беше в Сонгар. Бакул, докато беше по-малка, направи опит да разпита Нирмал за майка си и за Манохарпур, но той винаги сменяше темата или още повече се вглъбяваше в себе си.

Ала веднъж госпожа Барнъм й каза нещо, което най-после обясни на Бакул причините за отсъствието на майка й и я успокои, че е само въпрос на време двете отново да се съберат. В къщата на госпожа Барнъм на стената над камината в гостната имаше два часовника. Те показваха различно време. Госпожа Барнъм бе обяснила, че часът в различните части на света е различен. Нейните часовници й казваха колко е часът в Англия и колко — в Сонгар^[1]. Харесвало й да знае какво правят англичаните в даден момент от деня, обясни тя: докато обядваше, те тъкмо ставаха от леглото; докато вечеряше, те едва бяха поднесли следобедния чай. „Нашето минало за тях е бъдеще“, обичаше да казва тя. За Бакул думите й означаваха само едно: в Манохарпур властваше миналото, майка й бе жива и чакаше, чакаше го да се прелее в бъдещето, което ще доведе Бакул при нея.

* * *

— Вече не се обличаш, както преди. Какво се е случило? — попита Нирмал брат си.

През целия си живот, който помнеше, Нирмал бе виждал Камал в панталони с тиранти и ризи с подходящи по цвят вратовръзки. Камал хвърли поглед към дългата до коленете бяла риза и дхоти. Позасмя се и отвърна:

— Ганди и всичките тези идеи, нали разбираш. При целия този национализъм, дето се носи из въздуха, реших, че като производител на традиционни лекарства ще е по-добре да изглеждам така.

Но бе теглил чертата над грубите, ръчно тъкани материи khadi^[2]. През лятото ризата и дхотите му бяха от най-фин муселин, а през зимата — от първокачествена коприна; нали и двете изделия също се произвеждат традиционно, изтъкваше той. Днес дхотите му се отличаваха с тесен виненочервен бордюр и съответстващ нюанс в червено на джоба на ризата му, която се изпъваше върху издутината на стомаха му и плавно се спускаше надолу. Знаеше, че след малко трябва да тръгва към фабриката — вече бе почти единайсет, но никак не му се ходеше. Работата го отегчаваше — всички онези хапчета и настойки в грозни опаковки.

— Какво направи с костюмите си? — поинтересува се Нирмал. — Хвърли ли ги на патриотичната клада?

— О, не — отвърна Камал. Безжизнените му като на риба очи се разшириха. — Да не си се побъркал? Костюмите са скъпи, някой ден може пак да ми потрябват. Цялото това високопарно бърборене за свадеши^[3] скоро ще се изчерпи — и тогава какво? Не мога да си позволя да изглеждам като теб.

Нирмал озадачено погледна ризата си тип „сафари“ и широките панталони.

— Като стана дума за това, мисля, че и ти повече не можеш да си позволиш да ходиш така. Облеклото ти никак не съответства на новото ти назначение.

— Въпреки това се налага да прекарвам доста време да надзиравам разкопките — отвърна Нирмал. — Едва ли бих могъл да коленича в праха, облечен в костюм на тънко райе.

— Странна работа — заговори Камал след кратка пауза. — Ако „Археологически проучвания“ искат да търсят древни цивилизации в Сонгар, защо са чакали толкова дълго? В края на краищата, руините са си тук от няколко века насам, нали така? В Европа бушува война и ако Хитлер продължи да напредва, скоро всички ще се превърнем в част от твоите изгубени цивилизации!

— Ами сега отделиха бюджет за разкопки, защото написах писмо с предложение и бе прието.

— Предложението било прието, а? И без съмнение, от британските официални власти също? Че защо тогава не им писа по-рано? Поне щеше да живееш тук и да се грижиш за дъщеря си, вместо да прекараш половината си живот в бродене из пущинаците на Индия.

Камал се надигна, доволен от точното попадение, и се отдалечи от масата, преди Нирмал да успее да намери отговор, отговор за самия себе си, за Камал, а може би и за Бакул.

През десетте години, откакто работеше за „Археологически проучвания“, след като бе напуснал работата си на преподавател в колежа, беше отбягвал Сонгар. Вместо това, като се престори на изчезнал след смъртта на Шанти, той бе поемал доброволно по-дълги от необходимото назначения в Раджастан^[4], в Мадхя Прадеш, в Пенджаб и ровеше земята в търсене на отминал живот. Какъвто и отпуск да му дадяха, той го прекарваше в обиколки из Хималаите, пеша или яхнал муле, сред тучни поляни, гъсти гори и голи, заледени склонове; събираше листа, камъни, вкаменелости и птичи пера. Бе събрал находките си в два сандъка и внимателно ги бе описал в каталог. Сандъците го съпровождаха в пътуванията му и стояха в палатката му дори когато работеше на терен.

Миналата година обаче нещо го бе подтикнало да изпрати предложението си за Сонгар с аргумента, че видимите останки от крепостта и могилите зад нея вероятно крият в недрата си цял древен град и ведомството следва да създаде поне временна кантора за проучване. Нирмал бе наясно с опасността: ако приемеха предложението му, ще бъде назначен в Сонгар. Ще трябва да се върне у дома.

Предложението бе оценено като „блестящо“ и „убедително“. Нирмал би трябвало да е удовлетворен, но единственото, което изпита, бе чувство за неизбежност. От дълги години копнееше да разкопае почвата около рухналото укрепление в Сонгар и да открие своя изгубен град, но в крайна сметка не професионалното усърдие го бе накарало да напише предложението. Беше порив, далеч от археологията, мощен импулс, неподлежащ на описание с думи. Би ли могъл да каже, че по време на едно от пътуванията му в Раджастан сред назъбените древни канари на планината Аравали, където пейзажът в охра пламтеше сред жълто-зеленото на синапените ниви, на чийто фон ивици лилаво-червени бугенвилии се лееха във водопад от кървави сълзи, най-сетне се бе почувствал освободен от Шанти? Можеше ли да признае дори пред себе си чувството на пълнота, което, непризовано, го бе обзело тогава? Най-сетне покой — сред предните рухнали крепостни валове на бастионите в Раджпут, ухилените камили, зловещите крясъци на пауните в падащия здрач; покой — да бъде в състояние да гледа и да слуша, без да пожелае да изтръгне сърцето от гърдите си и да го захвърли надалеч.

Няколко седмици по-късно изпрати предложението. Почувства се готов да приеме забравения си дом. И дъщеря си.

* * *

Нирмал се отправи към крепостта, за да огледа терена самостоятелно. Вече беше изпратил заявка за двама-трима работници до министерството за обществено благоустройство да помагат във физическата работа. Щеше да разполага и с двама младши археолози, и двамата историци, които никога преди това не бяха участвали в разкопки. Не е кой знае какво, но поне е някакво начало, мислеше Нирмал, докато вървеше. Скоро трябваше да се заеме със закупуването на оборудване, доколкото му позволяваха отпуснатите средства.

Първият поглед към ниските съборени стени на крепостта и хълмовете отвъд го накара да ускори крачка. Не бе зървал тази гледка от шест години, докато работеше в Биканер и Синдх. Сега за пореден път го обзе познатото вълнение от мисълта, че всеки момент ще изживее мечтата си. През младежките си години бе копнял за това; сега вече ще разбере дали могилите крият градове и култури, дали сухото речно корито е спомен от някоя древна река, променила посоката на течението си и принудила обитателите на бреговете й да изоставят селището си.

Бързо обиколи района, после в желанието да се поуспокои приседна до плиткия басейн и запали цигара. Не бе чак толкова отдавна, мислеше си Нирмал, докато поемаше дима, когато бе седял тук с Шанти, загледан в угасващата светлина, в назъбените очертания на руините, бавно поглъщани от здрача. Ала ръбовете на раните, нанесени от спомените за миналото, бяха започнали да се заглаждат, дребни детайли, които бе смятал за неизгладими, бяха преминали в забвение.

Ядосан, че е позволил мислите му да се отдалечат от предстоящата работа, Нирмал извади молив и се зае да пише в тефтера списък на необходимото оборудване, материали, работна сила, изброи книгите и статиите за справка. Не след дълго, приели го за част от пейзажа, угоени сиви гълъби закълваха земята около него. Мярна зелени искрици — вълнисти папагалчета кръжаха и бърбореха над главата му и се боричкаха за храна.

Ала в този момент вниманието му бе привлечено от недалечен странен звук, нещо между вой и скимтене. Вдигна поглед, стреснат.

Дочу глас на жена:

— Няма повече, остави ме сега.

Настъпи тишина, после женският глас отново се изви:

— Казах ти, че няма повече, престани.

Нирмал се надигна и изтупа панталоните си. Да не би да беше някой в беда? Гласът идваше откъм сводесто помещение сред развалините, една от малкото постройки с непокътнат покрив. Пристъпи в мрака, наситен от миризмата на птичи изпражнения и прах. Озовал се вътре, за момент не можа да различи нищо във внезапно настъпилата тъмнина. В сенките, хвърляни от свода, долови гласа на жената, усилен от екота на празното помещение.

— Господин Нирмал — каза гласът, — моля, не се приближавайте повече.

— Мийра? — възкликна Нирмал. — Вие ли сте?

Очите му попривикнаха с липсата на светлина и видя, че действително е Мийра. Натъжи се от това, че го помолиха да не се приближава, и каза:

— Нямах намерение… да се приближавам. Просто чух нещо и реших, че някой може да има нужда от помощ. Ще ви оставя сама.

Извърна се да тръгне обратно към басейна.

— О, не, не, нямах предвид това — възкликна тя и го последва със смях. — Моля, не ме разбирайте погрешно… просто това е…

Зад нея куцукаше измършавяло черно-кафяво куче, на места в козината му липсваха цели кичури, налетите му бозки висяха до пода. То нетърпеливо пъхна муцуна в ръката на Мийра и заскимтя. В дланта си Мийра все още стискаше малко безквасен хляб. Пусна го на земята пред кучето и каза:

— Родила е малките си тук вътре и може да стане много свирепа, за да ги защити. Затова ви помолих да не се приближавате.

Нирмал изгледа кучето и се зачуди какво толкова намира жената в него. Беше краставо и здравата вонеше. Учтивостта го накара да я попита:

— Всеки ден ли идвате да я храните?

— Почти… но понякога е трудно да изляза. Притеснявам се, когато не мога да дойда — замлъкна и се усмихна гузно. — Глупаво е. Знам. Ще оцелеят и с мен, и без мен.

— И изминавате целия този път да нахраните кучето? Сигурно много обичате кучета.

— Не само да го нахраня. Обичам да повървя, иначе се чувствам като затворена в клетка, а понякога сядам тук и рисувам. Разнообразявам се след домакинската работа.

Нирмал забеляза платнена торба, увиснала от рамото й, и го обзе любопитство.

— Какво рисувате? Ще ми покажете ли?

— О, не — отвърна Мийра. — Нищо особено. Само няколко скици — притисна торбата плътно към себе си и се засмя свенливо. — Повечето момичета в училище рисуват по-добре от мен. Правя го само за развлечение — и добави, за да смени темата: — Тук сте да огледате обекта ли? Предполагам, вече се нарича обект, а не просто старите развалини на Сонгар?

— Е, не точно обект… — започна да обяснява Нирмал. След двайсетина минути осъзна, че седят под дървото банян, а той продължава да разказва: как е бродил из руините като момче; как бе намерил там някакво блестящо парче метал и бе решил, че е древно оръжие; как се бе опитвал да копае с градинската мотичка, след като беше прочел статиите на Маршал за Мохенджо Даро; как бе кандидатствал за работа в „Археологически проучвания“, без да се надява, че някога ще му я предложат. Внезапно замълча, притеснен от бъбривостта си.

— Не умея да водя разговор. Или не мога да измисля какво да кажа, или приказвам, без да спра. Много съм недодялан.

— Не, не — възрази тя. — Щях да ви прекъсна, ако ме отегчавахте. Но не е така. Обаче става късно. Трябва да вървя. Време е Бакул да се върне от училище. Ще ви оставя да си вършите работата. И без това достатъчно ви обезпокоих.

Преди да успее да възрази или да предложи да я придружи, тя беше се изправила и тръгнала. „Наистина й досадих, помисли Нирмал, изгаряше от нетърпение да си тръгне.“

Погледът му я проследи, докато енергично се отдалечаваше. Запита се дали това не бе първият път, когато истински бе разговарял с нея. Седна до басейна и се опита да се върне към записките си, но въпреки волята му мислите му се завръщаха към Мийра. Тя се грижеше за Бакул от шест — дали вече не станаха седем? — години, но той едва я познаваше. Знаеше, че бе овдовяла съвсем млада — дори сега едва ли беше на повече от двайсет и пет-шест години. Роднина по сватовство му бе казал за нея. После Нирмал бе писал на Мийра да я попита дали би искала да живее на „Дулгандж Роуд“ и да се грижи за Бакул. Припомни си пощенската картичка с кратък отговор, написан с почерк, чиито букви изглеждаха като изрисувани с четка. Сега, като се сети за тях, му се стори логично, че Мийра обича да рисува. Отговорът й се състоеше от няколко изящни реда, които можеш да съзерцаваш и да им се любуваш, дори да не разбираш значението им. Но той бе разбрал посланието между редовете, а това, което всъщност гласеше картичката, бе, че тя с удоволствие ще дойде в Сонгар да се грижи за домакинството и за детето в замяна на дом.

* * *

Беше изминала година от смъртта на съпруга й, когато Мийра получи писмото на Нирмал, в което я питаше дали би се съгласила да живее в Сонгар като член на семейството му и да се грижи за Бакул. Съпругата му починала по време на раждане, бе написал той, а работата му налага дълго време да отсъства от дома. Жената, която се бе грижила за Бакул през изминалите четири години, бе много остаряла вече, а освен това Бакул се нуждаеше от човек, който да й предложи повече от обичайните елементарни грижи — скоро щеше да има нужда от помощ за домашните си, от човек, с когото да разговаря и с когото да споделя. В писмото, отбеляза Мийра, не се споменаваше, че детето се нуждае и от обич, макар в крайна сметка точно това да бе смисълът на написаното.

Майката на Мийра, също вдовица и зависима от сина си, настоя Мийра да приеме предложението на Нирмал: „Момиченцето ще ти бъде като дъщеря. Никога няма да имаш собствени деца, приеми сирачето за свое! Може би това е пътят, предназначен за теб от Бога!“.

Мийра не искаше деца. Искаше да се отърве от родителите на съпруга си, за които бе възмутителен самият факт, че синът им е покойник, а тя е още жива. Не й отне много време да се реши. След две седмици събра багажа си в малък куфар и смени двата влака до Сонгар.

Изминаха осем години от смъртта на мъжа й. Знаеше, че трябва да носи траур до края на живота си, но той вече бе започнал да отпуска хватката си, не я караше да се чувства толкова виновна. Спомняше си го откъслечно: как стомахът му — на двайсет и три той вече имаше ясно оформено коремче — се издува над панталоните му. Или начина, по който се хранеше — не сядаше без огромна купа нарязани зелени люти чушки до чинията си. Ала гласът му — вече не го чуваше в главата си, както преди, колкото и да се опитваше. Какво бе чувствала, когато той я докосваше? Какъв бе мирисът му, когато се събудеше, свит до нея? Галерията от спомени, към които непрекъснато се връщаше, бяха загубили свежестта си заедно с магическата си способност да възкресяват присъствието му.

В началото на живота си на „Дулгандж Роуд“ бе започнала да долавя, че Нирмал, който всъщност не й бе роднина освен по сватовство, е сродна душа. Нирмал не разговаряше много с когото и да било, но й се струваше, че те двамата винаги има какво да си кажат, когато случайно се срещнеха по стълбите или в градината. Но нима някой някога бе чувал вдовица да се е омъжила повторно? Чувал ли бе някой вдовица да се омъжи за роднина? Беше дочувала хората да коментират колко е състрадателен Нирмал, че я е приютил.

И освен това, ако трябва да обобщи размислите си, Нирмал бе напуснал Сонгар и явно никога нямаше да се върне.

С годините пристъпите на недоволство и гняв на Мийра бяха утихнали и тя бе започнала да се чувства уютно защитена в приятното, макар и монотонно, ежедневие. Но през изминалите няколко седмици, откакто Нирмал се бе завърнал, тя бе усетила, че предишното вълнение също бе възкръснало, бе доловила сиянието на тихо пламъче дълбоко в себе си — пламъче, което знаеше, че ще я изпепели, ако не бъде потушено навреме.

Мийра се протегна да облекчи изтръпналите си рамене. Втурна се към градината и откри Бакул да люлее крака, кацнала върху втория клон на манговото дърво.

— Всеки ден ли трябва да ти се напомня, че е време за учене? Нали знаеш, че учителят ти, господин Чоби, те чака? — каза тя по-рязко, отколкото бе възнамерявала, когато Бакул се престори, че не я забелязва.

Не разбираше причините за парещия гняв, който се надигаше и притискаше раменете и шията й. Погледна раздразнено Бакул. Мийра не се отказваше от опитите си да се сприятели с момичето, но се натъкваше на непримирима бунтарска жилка, която пречеше на детето да общува с други хора. Бакул нямаше и най-малкото намерение да споделя с Мийра и почти не й говореше освен когато бе крайно необходимо.

И сега Бакул остана кацнала на манговото дърво достатъчно дълго, за да се разбере, че слиза не защото й е наредено, а защото самата тя е пожелала.

* * *

Бакул мразеше частните уроци, мразеше начина, по който гъстите мустаци на господин Чоби се потапяха в чая, а трохите от бисквити полепваха по тях, мразеше монотонното натякване: „Ако не научиш таблицата за умножение, няма да си вземеш изпита по математика“. В мига, в който преподавателят я освободеше, тя бутваше назад стола със скърцане, скачаше в чехлите си и хукваше през улицата към къщата на госпожа Барнъм: знаеше, че Мукунда вече е изгълтал лимоновия шербет и е гледал книжките с картинки, докато тя е усвоявала умножение и преливащи метафори. Освен това днес госпожа Барнъм отново имаше рожден ден и ако закъснее, няма да получи парче от тортата.

— Подранила си — обяви госпожа Барнъм, когато Бакул се появи. — Още няма пет часа — разклати величествено месинговото звънче в ръката си. — Така и така си тук, свърши нещо полезно — бягай долу в кухнята да донесеш сандвичите.

Стаята, в която се намираха, беше голяма, с прозорци, чиито крила бяха разделени от вертикални колони и предлагаха изглед към градината и дома на Бакул отсреща. На прозорците имаше зелени завеси, обикновено плътно спуснати, и това придаваше на стаята атмосферата на натруфен сумрачен аквариум. От едната страна имаше камина с няколко стола пред нея. В средата на полицата на камината бе косо поставен стъклен глобус върху потъмняла златна поставка; континенти, морета и планински вериги се редуваха по повърхността му. От двете му страни имаше още две, по-малки стъклени кълба — едното съдържаше миниатюрната кула в Пиза, другото — мъничка селска къщичка с червен покрив. Ако някой разклатеше стъклените кълба, започваха да се сипят фини, миниатюрни снежинки и дребните постройки изчезваха в развихрилата се в малкия им свят вихрушка.

Над полицата, върху сиво-бялата стена, проблясваше извитото острие на декоративен позлатен кукри^[5]. Бакул и Мукунда бяха омагьосани от него. Скоро след като бяха започнали да идват у госпожа Барнъм да си играят, икономът им беше разказал със стържещ тон: „Това е ножът, с който бе убит господарят. Призракът му още витае из «Дулгандж Роуд» и търси справедливост. Земята, върху която е пролята кръв, никога не изсъхва, дори и в най-горещото лято. Някой ден ще ви покажа“.

В отсрещната страна на стаята бе поставена кръгла дървена маса с шест стола. Термитите бяха нанесли поражения на единия крак на масата и той беше заменен с подпора в по-светъл цвят, която пък се беше изметнала след монтирането и масата беше килната на една страна. Бакул забеляза, че вече е подредена със салфетки и сребърни прибори за шест души, а тортата се мъдреше в центъра на триетажна поставка, почти шест пъти по-голяма от размера на самия сладкиш. Около поставката бяха наредени празни чинии с мотиви на рози и виещи се лози.

Госпожа Барнъм отново разклати звънчето и Мукунда се появи откъм тъмната ниша в дъното на стаята.

— Честит рожден ден, госпожо Барнъм! — изпя той.

Икономът, който чакаше отвън пред стаята, влезе, прочисти гърло и пожела:

— Честит рожден ден, госпожо!

— Честит рожден ден, госпожо Барнъм! — повтори Бакул след него. — И най-добри пожелания!

— Благодаря ви, милички, благодаря ви — каза госпожа Барнъм и се изправи, като приглаждаше кремавата си рокля. — Толкова мило от ваша страна, че не сте ме забравили! Толкова мило, че дойдохте.

Икономът се приближи към тортата, в средата на която се извисяваше самотна висока свещ като елха, забодена в кравешка пита.

— Да я запаля ли, госпожо?

Госпожа Барнъм изглеждаше недоволна.

— Защо останалите закъсняват? Не трябва да караме хората да чакат, нали? — седна и махна към Бакул: — Сядай, сядай! Не ни карай да те чакаме!

Бакул и Мукунда добре познаваха ритуала и седнаха. Госпожа Барнъм обичаше да празнува рождения си ден всеки месец в непредсказуем ден. Във всички чинии независимо от броя на гостите се сервираха торта и леко изсъхнали сандвичи с варени яйца. В чаши за вино поднасяха лимонов шербет, сладък и подозрителен на вид. През първите няколко седмици Бакул и Мукунда се чувстваха неуверени, споглеждаха се за подкрепа и не знаеха какво да правят със салфетките в специални пръстени, с вилиците и ножовете. Сега всеки месец чакаха с нетърпение деня, когато ще им дадат торта и сандвичи, храна, каквато никога не получаваха у дома. Госпожа Барнъм оглеждаше масата, удостояваше празните столове и Бакул с блага усмивка и казваше: „Колко мило от ваша страна, че не сте ме забравили! Никога не съм имала по-хубав рожден ден!“. Нагласяваше изумрудите си, поглаждаше косата си и деликатно отхапваше ъгълчето на някой сандвич.

Когато приключеха с храненето, икономът трябваше да се спре до всеки на масата и да попита: „Ще позволите ли?“, преди да вземе чиниите им. Щом масата бе разчистена, госпожа Барнъм поставяше свещта от тортата в средата, докато Мукунда отиваше до рафтовете в обитаваната от сенки ниша и измъкваше дъска с цифри и букви отгоре и тежка сребърна монета от времето на Моголската империя. Грапава монета с неравни ръбове, монета с вид на истински пари. Госпожа Барнъм подреждаше дъската и замълчаваше, сякаш съсредоточена върху някаква важна мисъл. Оглеждаше лицата на Бакул и Мукунда в светлината на свещта.

— А сега мълчете и мислете!

Бакул здраво стисна очи и се намръщи от усилието да мисли само за дъската и цифрите. Госпожа Барнъм бе свела глава над сключените си длани. Мукунда чуваше дишането й. Погледна крадешком Бакул и гузно затвори очи. Не след дълго се чу предизвикано от движение стържене и той не можа да се сдържи да не погледне. Монетата се местеше по масата, от буква към цифра, от буква към цифра. Госпожа Барнъм следеше всяко движение и си мърмореше под носа: „Не, само това не казвай! Не стана така. Наистина ли? Така ли? Утре ще отида. Отрова за плъхове? Отрова за плъхове ли? Възможно е. Звезди се сипят в полето, падащи звезди. Време е за влака, денят трябва да е вторник, хвани влака във вторник“.

Докато госпожа Барнъм си шепнеше, а движенията на монетата ставаха все по-хаотични, очите й постоянно се стрелкаха от точка в точка, кичури коса се измъкваха изпод мрежата, която ги придържаше. Свещта хвърляше високи сенки. Бакул никак не искаше да си признае, че я е страх, и в тези моменти винаги извръщаше поглед. Ами ако духът откаже да напусне стаята? Понякога трансът на госпожа Барнъм продължаваше половин час, че и повече. Ами ако закъснеят? През последните няколко месеца Бакул беше установила, че Манджула винаги им се кара и не спира да мърмори по време на вечерята, че е време да ограничат свободата на Бакул, а тя да се научи да се държи, както подобава на една млада дама. Реши, че най-добре ще е да тръгват.

Дръпна китката на Мукунда под масата. Двамата станаха и се промъкнаха навън. Когато вече не можеха да ги чуят, Бакул каза:

— Знам, че никак не ти харесва, и затова те накарах да си ходим. Стори ми се уплашен.

— Кой, аз ли? — тросна й се Мукунда. — Аз — уплашен? Ха-ха! Ти си страхливката.

Малко след като си тръгнаха, Лариса Барнъм издърпа копринената рокля през главата си и седна пред тоалетката в стария си, поръбен с дантела сатенен комбинезон. Започна да измъква фибите от косата си, втренчена в отражението си с изпитателен поглед. Продълговато лице с остри, присвити лешникови очи, разделени от силно изпъкнал кокалест нос, с гъсти, извити, побеляващи вежди. Кожата на тънката шия изглеждаше, сякаш някой се опитва да я разпъне върху ключиците. Опипа шията си, щипна увисналата кожа, после махна мрежата, разпусна коса и присви очи в огледалото към побелелите по слепоочията кичури. Свали изумрудите от ушите си и се заигра с тях, сякаш нямаше дълго да й принадлежат. От известно време поддържаше домакинството си, като пращаше иконома да залага бижутата й.

Късно вечер, когато той се прибереше в своята част, къщата изглеждаше по-голяма и по-празна. Госпожа Барнъм наметна халат върху сатенения си комбинезон, отиде до бюфета и извади широка кристална чаша с нащърбено дъно. Напълни я до половината с уиски от тумбестото шише, отправи се към гостната и седна пред пианото. Реши, че й трябва музика, изпълнена с тътнеж и грохот, за да може къщата да заехти от звук, да си я представи пълна с хора, да си измисли празненство. Запрехвърля нотните листове.

Облегнат на парапета под покрива, Нирмал отвори третия пакет цигари за деня. Приведе се към звука от пианото на госпожа Барнъм, който долиташе отсреща в кънтящ дисонанс, и по някакъв плах, неохотен, неубедителен начин почувства, че си е у дома.

* * *

Бакул побутваше парче риба в чинията си, сякаш това щеше да го накара да изчезне. Мукунда, който напоследък винаги беше гладен, се запита дали биха му сипали още малко ориз.

— Това момче ще ни изяде ушите и ще ни докара до просешка тояга! — възкликна Манджула.

Беше неделя, няколко седмици след завръщането на Нирмал в Сонгар. Нирмал се бе разположил срещу брат си, не бързаше да стане, след като се бе наобядвал, и се забавляваше, като следеше опитите на Бакул тайно да напъха рибата под листо спанак.

— Е, Нирмал — обади се Камал и цъкна с език, — много удобна работа си намерил. Не ти трябва да правиш нищо, освен да се поразходиш до кантората! Ех, да имах и аз толкова свободно време. Във фабриката постоянно изникват проблеми. Навсякъде предлагат евтини имитации на нашите продукти с изкуствени съставки, но кой ли го е грижа? Пък и войната орязва държавния бюджет, а на всичкото отгоре ни карат и да воюваме с британците… Като капак, Садим е много болен и не може да идва на работа — отпи шумно глътка вода и тежко остави чашата върху масата.

— След няколко седмици започваме разкопките — отвърна Нирмал. — Това, което правим, невинаги е очевидно за всички: трябва да се закупят най-различни материали, да се организира работата.

Подготовката вървеше по-мудно, отколкото му се искаше, даже прекалено мудно, ако трябва да бъде честен. Ведомството не смяташе, че молбите му са спешни; всички бяха погълнати от войната в Европа, а той чакаше в някакво малко градче, като навярно никой освен него не придаваше особено значение на тези разкопки. Освен това се оказа, че всеки параграф, по който се обръщаше с молба, трябваше да бъде одобрен от пет различни служби.

— О, стига де, Нирмал, не приемай думите ми толкова надълбоко. Защо се сърдиш? — попита Камал успокоително. — Значи, краят на местната ни туристическа забележителност е неизбежен? Край на руините на крепостта?

— Ще събаряте руините ли? — попита Бакул баща си с обвинителен тон. — Как е възможно да сторите подобно нещо?

— Не говори за неща, от които нищо не разбираш, Бакул — отвърна Нирмал рязко и нетърпеливо. — И не се бъркай в разговорите на възрастните. Забелязвам, че обичаш да го правиш.

— Не се бъркам, просто питам — промърмори тя.

— Ще ти обясня по-късно. Сега яж.

Бакул бутна чинията си настрани и шумно блъсна стола, но се спря, защото забеляза неодобрението и жеста на Мийра. Докато изчака чичо й да стане пръв, описваше кръгове върху чинията.

— Не си играй с храната, Бакул — обади се Манджула. — Крокодилите, които си играят с плячката, накрая сами стават плячка, нали знаеш?

— Нали знаеш? — Камал се опита да имитира интонацията на Манджула, докато тя го гледаше яростно. — Нали знаеш, Бакул, че баща ти е тук, за да разкопае развалините и да провери дали отдолу няма други развалини. За какви неща само харчи пари правителството, когато толкова хора в страната нямат какво да ядат!

— Няма да увредим руините — каза Нирмал изнурено. Беше се опитвал да го обяснява безброй пъти. — Не се прави така.

— Ами тогава как се прави? — попита Камал жалостиво. — Нали щом искаш да провериш дали нещо се намира под друго нещо, трябва да отместиш първото? Може да не съм археолог от Дружеството за археологически проучвания на Негово кралско Величество, но не съм чак такъв глупак. И какво, в крайна сметка, се надяваш да откриеш?

— Може да има много по-древна цивилизация, за която не знаем. По-ниските хълмчета в подножието на планината може да се окажат могили, погребали древни градове, кой знае?

— А на кого му е притрябвало да знае?

— Ако археолозите не правят разкопки, няма да узнаем нищо за древното наследство на Индия — каза Нирмал и осъзна, че думите му звучат твърде помпозно.

— Ъ-ъ-р-г-х — дълбоко се оригна Манджула и после въздъхна. — Вие, хора, няма ли да приключвате, че да можем и ние с Мийра да се нахраним?

Нирмал блъсна стола си и се изправи. Погледна Мийра, седнала наблизо с черпак в ръка, готова да сервира, ако някой поиска още. За пръв път забеляза колко е слаба, ключиците й стърчаха, очите с тъмни кръгове около тях изглеждаха огромни върху дребното й лице. Изглеждаше съвсем крехка редом със снажното самодоволство на Манджула. Менюто на вдовицата, помисли си той, постене и почти никакви белтъчини. Нима нищо, никога нищо няма да се промени?

* * *

Същия този ден Нирмал разопакова сандъците с колекцията си. Докато подреждаше предметите в редици, остана впечатлен от собствената си акуратност. Колко различни изглеждаха тези рафтове, когато беше по-млад. Тогава трябваше само да отвори шкафа си и камарата дрехи, книги и инструменти се изсипваше в безпорядък на пода. Но професията и пътуванията бяха направили от Нирмал методичен човек. Баща му винаги го бе смятал за непоправим хаймана, дори след като се бе оженил. Какво ли щеше да си помисли баща му, ако можеше да го види сега?

Нирмал се спря и седна с цигара в ръка. Замисли се за предстоящата работа: никога досега не бе ръководил разкопки. Припомни си часовете, прекарани сред развалините отначало като момче, после като юноша, избягал дотам да запали цигара. Тогава бе обходил рушащите се стени по цялата им дължина, като си представяше, че е древен цар, после бе ровил из праха и си бе въобразявал, че зърва проблясването на старинна монета. Веднъж бе попаднал на извито парче метал, наподобяващо оръжие. Най-вероятно бронз. Едва след като треперещ от вълнение, го бе отнесъл вкъщи и го бе измил, разбра, че е най-обикновена тенекия, част от консервена кутия. Въпреки това го бе пазил дълги години.

Изправи се и смачка цигарата. В сандъците имаше камъни и вкаменелости, парчета кремък и фрагменти от съдове — все неща, които бе насъбрал по време на разкопки. Извади ги от памука, в който бяха увити, и ги постави върху перваза на прозореца, за да може да ги гледа. Внезапно му хрумна нещо и прекъсна отмерените му движения. Подаде глава над стълбището, което преминаваше от покрива до първия етаж, и извика:

— Бакул? Там ли си?

След минута, вече раздразнено, изкрещя по-силно:

— Бакул!

Видя извърнатото нагоре лице на дъщеря му да изниква в подножието на стълбите.

— Какво?

— Качи се горе.

— Защо?

— Не задавай толкова много въпроси, Бакул.

— Защо? — повтори тя, но Нирмал установи, че вече се качва по стълбите.

— Трябва ми помощ да разопаковам багажа — обясни й той, когато Бакул се появи на покрива.

— Трябва да си довърша домашното. Господин учителят скоро ще дойде.

— Няма да отнеме много време, просто ще поставим някои предмети в скрина на площадката. Ще трябва десет пъти да слизам и да се качвам, ако не ми помогнеш.

— Не можете ли да изчакате Шибу?

— Не можеш ли да бъдеш малко по-учтива, за разнообразие? Защо никога не ми отговаряш направо? — Но веднага се опита да я умилостиви. — Виж, разбирам, че…

Ала Бакул вече бе хукнала надолу по стълбите. Нирмал усети как гореща вълна облива лицето му, челото му запулсира. Последва я. Трябва да бъде твърд. Чу дрезгавия си вик: „Бакул, ела тук“. Бакул се върна нагоре, смръщила вежди, наклонила глава към ръката си върху парапета.

— Не трябва да изчезваш така, когато те помоля за нещо. Време е да започнеш да се държиш прилично. Ясно ли е?

Бакул не отвърна.

— Какво ти казах? — настоя Нирмал. — Не ме ли чу?

— Добре де, добре. Кажете ми какво да направя. Трябва да вървя.

Нирмал вече бе загубил интерес към възможността да разопакова багажа си и да покаже на Бакул какво има вътре. Всичко е погрешно, помисли си той: беше си представял, че ще бъде различен баща, различен от онзи, който самият той бе имал. Нямаше да е суров, дистанциран и страховит — вместо това щяха да правят интересни неща заедно с Бакул, щяха да се сприятелят особено след като тя си нямаше майка, с която да се сближи. Нима бе отлагал твърде дълго?

Бакул изгледа с ненавист червения ламаринен сандък, чиято боя беше още по-олющена отпреди. Беше го виждала много пъти. Появяваше се и изчезваше заедно с Нирмал при всяко негово пътуване. Все още кипеше от ярост, че Нирмал я бе нахокал по време на обяда. Как смее, как само смее да ми го причини пред всички и те да ми се подиграват, как смее! Искаше й се да заплюе сандъка. Твърдо реши, че няма да обели и дума, няма да говори на никого.

— Знаеш ли, Бакул — упорито продължи Нирмал и коленичи до сандъка, за да го отвори. — Понякога по време на разкопки се случваше да стигнем до много отдалечени места. Прах, жега, палатките плющят на вятъра. Случвало се е да нямаме нищо за ядене освен безквасен хляб, лук и малко супа от сушена леща. Веднъж получих слънчев удар. Но си струва, когато попаднеш на някой съд, дори на парче от него. Някой ден, като започнем тук, ще те заведа на разкопки.

Очакваше да го прекъсне с нетърпеливи въпроси. Бакул продължаваше да трупа на купчина книгите, които се появяваха от сандъка, като се спираше от време на време да почеше коричката на коляното си. Избягваше погледа му. На Нирмал му се прииска да прегърне дъщеря си и да я притисне до себе си. Вместо това каза, щом забеляза, че вади от сандъка овехтял албум с твърди корици:

— Знаеш ли, това не е обикновена тетрадка. Отвори я.

Бакул го изгледа с добре заучено отегчение.

— Подай ми я, искам да ти покажа нещо. Имам седем такива.

Отвори албума и запрелиства страниците. Всяка отгърната страница разкриваше крехките очертания на изсушено листо. Някъде по хартията все още почти можеше да се различи цветът на листото, докато е било свежо и живо на хималайското дърво. Дори изсушени, по някои се виждаха червени петънца, други бяха в цвета на бледа охра с черни ивици, по трети жилите изпъкваха като скелет, докато месестата част бе напълно обезцветена. На всяка страница Нирмал бе отбелязвал вида на растението и мястото, където бе намерил листото. Отначало се редуваха кестен и дъб, по-нататък — ценни, придобити с огромни усилия съкровища: онова, което беше останало от син мак, парченца брезова кора, листенце от брахмакамал^[6] — всички те от високите части на Хималаите. Бележките му бяха дълбоко изчерпателни: припомняше си до последната подробност откъде бе откъснал съответното листо и кога го бе поставил в хербария; каква е била светлината същия ден, колко хапещ е бил вятърът, колко самотни са изглеждали стръмните склонове.

Нирмал прелистваше страниците, забравил Бакул. От време на време показалецът му докосваше някое от изсъхналите листа с безкрайна нежност. Погали едно, все още запазило спомена за червени и зелени оттенъци, и се усмихна на себе си. Не забеляза кога Бакул бе напуснала стаята.

* * *

Същата вечер Нирмал седна в наново подредената си мансардна стая и се зае да преглежда колекцията си от музика. Не беше докосвал кутията с грамофонни плочи от смъртта на Шанти. Не знаеше дали грамофонът още работи: той стържеше и издраскваше плочите още тогава, когато лежаха, заслушани в мелодиите на саранджи^[7], загледани в озареното от светлина нощно небе, прорязано от решетките на прозореца. След като се реши да отвори кутията, следващото, което ще направи, е да потърси грамофона, може би да намери нова игличка, да го почисти и смаже и да се опита да го пусне отново. Преди такъв вид работа му се удаваше.

Нирмал си наля питие и докато облакът цигарен дим се стелеше към отворената врата на верандата, продължи да разглежда старите плочи. Откри отдавна забравени съкровища. Разположи се удобно на стола с четири от тях да прочете надписите върху обложките.

Времето летеше. Вечерята бе сервирана, а Нирмал все не слизаше.

Изпратиха Мукунда да го повика. Момчето се качи до покрива, надзърна в стаята на Нирмал и хукна по стълбите към партера, където Манджула беше седнала зад огромните тенджери и търсеше черпаците. Стаята ухаеше на пържен птичи боб, топено масло, дафинов лист и пържена риба. Манджула огладняваше от самото си присъствие там и се надяваше мъжете бързо да се нахранят, че да може и тя да вечеря. Крадешком лапна парче картоф.

Мукунда обяви:

— Господин Нирмал ще се нахрани по-късно. Сега пие.

— Какво? — смая се Манджула. — Пие ли? Боже, Боже! В къщата?

Остави черпака с трясък, блъсна стола, повдигна сарито си и тежко тръгна по стълбите. Мийра я следваше по петите, умолявайки я:

— Сестро, сестро, оставете го, може да яде и по-късно, ще притопля храната…

— Замълчете! — изсъска Манджула. Беше стигнала мансардата, тръгна с решителни крачки към вратата и рязко я отвори. Искаше да се убеди с очите си.

Нирмал, както се увери, не само пиеше. Освен това и пушеше. Уличаващата бутилка ром стоеше върху масата без никакъв опит да бъде прикрита. Според нея стаята вонеше на дом на греха, но й беше трудно да си представи какво всъщност представляват подобни места.

— Мили боже! — извика Манджула и стисна очи, обзета от тревога. После си пое решително дъх и плътно се обгърна в сарито си. — Нирмал! — извика тя и пак отвори вратата, но без да влиза в стаята.

Нирмал бе смачкал цигарата и се бе изправил, стреснат от нахлуването.

— Забравихте ли, че в тази къща има деца! Деца, които растат! Как си позволявате да вършите такива неща!

Мийра кръжеше около Манджула и я умоляваше:

— Успокойте се, моля ви, да слезем долу!

Мукунда ги беше последвал до терасата. Хвърли бърз поглед в стаята под предлог, че идва да съобщи:

— Господин Камал чака вечерята си.

— Тичай долу и поднеси ориза — нареди Манджула. — Ей сега идваме.

Обърна се да си върви, но преди това изпрати прощален изстрел към Нирмал:

— Какво щеше да каже баща ви, Нирмал? Това е почтен дом. Ако ще трябва да правите… това… правете го на друго място!

Отново подбра сарито си и тромаво се отдалечи, като хвърли последен праведен поглед към бутилката с ром.

Нирмал се облегна на парапета и се загледа навън, прегърбен, обзет от раздразнение. Нощта бе необичайно ясна, звезди пронизваха тъмните сенки на дърветата, луната бе увиснала посред небето като огромен жълт пъпеш.

— Не й обръщайте внимание — обади се гласът на Мийра в мрака. — Прави го за добро.

Нирмал се обърна и видя окъпаното й в лунна светлина лице. Стресна се, че не си е отишла, после се изсмя и въздъхна:

— Сигурно ви изглеждаме съвсем диви. Как успявате да живеете с нас?

За миг се заслушаха в зова на лисиците в гората.

— Харесва ли ви тук? В Сонгар, искам да кажа — каза Нирмал, за да наруши мълчанието.

— Да — отвърна Мийра. — Да, разбира се. Щом имам възможност да излизам на разходка, навсякъде би ми харесало.

— Дойдохте тук… Кога беше?… В същата година, когато и Мукунда, нали? Да, същата година. Пристигнах в Сонгар и чаках, всъщност, чаках вие да ми пишете и да ми съобщите дали ще можете да дойдете. Тогава отидох и доведох Мукунда. Бях прекарал няколко седмици у дома. Чувствах се много неспокоен. И тогава един ден, когато нямах какво да правя, реших да отида в сиропиталището и да видя кого издържа семейството ми толкова дълго време. Срещнахме се, допаднахме си и се върнах заедно с него. Не след дълго пристигнахте и вие, нали?

— Добре сте постъпили, че сте го взели оттам — каза Мийра.

— Да, наистина, тогава пристигнахте и вие. Попаднахте на него, преди да сте видели Бакул, и възкликнахте: „Мислех, че ще се грижа за момиченце“.

— Нима си спомняте? — разсмя се Мийра. — Наистина бях стъписана.

— Когато тръгнах за Раджастан, изпитвах такова облекчение. Беше…

Колебливият глас на Мукунда долетя в мрака:

— Вечерята изстива… Госпожа Манджула казва, че ще вдигне храната…

* * *

Тази нощ, докато цялата къща бе потънала в сън, Мийра внезапно се пробуди. Не беше сигурна, но й се стори, че Бакул не е в леглото си отсреща. Може да е отишла до тоалетната, каза си тя, и пак се унесе. Ала в следващия миг отново отвори очи. Стана и се запрепъва към леглото й да провери. Дали не бе паднала, както се бе случило веднъж? Чаршафите бяха измачкани, възглавницата — захвърлена настрани, леглото — празно.

Да не й е станало лошо? — запита се Мийра и усети, че я обзема паника. Защо не ме е събудила?

Стаята изглеждаше зловещо в мрака. Мийра никога не бе харесвала къщата. Сторила й се беше потискаща от самото начало и я бе изпълнила с лоши предчувствия. Никак не й се искаше да отвори вратата, която отделяше спалнята им от коридора, но се застави да отиде до нея и да я открехне. Манджула и Камал спяха в съседната стая. Не трябваше да ги буди и се принуди да върви в тъмното.

Коридорът й се струваше заплашителен, високият таван се губеше в мрака, подът бе окъпан в лунна светлина. Не можа да се сдържи и хвърли поглед назад, напрегната при всяко изскърцване. Дочу звук откъм стълбите и се промъкна натам. Възможно ли беше в къщата наистина да има призрак? Престани да мислиш за това, не ставай глупачка, просто я намери! Тръгна пипнешком по стълбите, докато очите й не привикнаха към необичайно ярката лунна светлина и не установи, че може да вижда доста ясно. Слезе надолу по стълбите и се озова на площадката.

Шкафът, който се намираше там, бе отворен, а Бакул бе коленичила пред него. Седеше сред купчина разкъсана хартия и парченца листа от растения. Задъхана, безжалостно унищожаваше албумите на Нирмал. Когато усети Мийра и вдигна поглед, очите й пробляснаха, невиждащи.

* * *

Преди да тръгне на училище, както правеше всяка сутрин, Бакул надникна в стаята на Кананбала. Баба й мърмореше насън, от устата й се стичаше слюнка и оставяше тъмна следа върху възглавницата. „Махнете лъва… ето го пак, толкова е голям, ноктите му са червени… почервенели от кръв, раздират гърдите му, ще го убие. Има ли някой тук, чува ли ме някой? Никой не ме чува…“ Кананбала се мъчеше да отвори очи, знаеше, че не спи, но не можеше и да се пробуди напълно. Виждаше слънчевата светлина, струяща през прозореца, но й беше студено, искаше й се да придърпа одеялото към гърдите си. Усети присъствието на Бакул в стаята, но първо трябваше да прогонят лъва.

Бакул се приближи и я погали по главата.

— О, бабо, събудете се, сънувате лош сън.

Кананбала измънка нещо и простена и Бакул я разтърси по-силно.

— Събудете се, няма никакъв лъв, аз съм, Бакул! Ставайте, скоро трябва да отивам на училище!

Не след дълго Бакул стоеше зад Кананбала и разчесваше бялата й коса. Беше оредяла, липсваха цели кичури и кожата на главата й прозираше.

— Оплешивявате, бабо.

— Не съм някоя млада хубавица, нали така? — отвърна Кананбала и затвори очи от удоволствие, докато гребенът преминаваше през косите й. Колко е приятно, когато… гребенът одраска главата й. Кананбала трепна и възкликна: — О-ох!

— Заболя ли ви?

— Ти как мислиш? — Кананбала бе ядосана. — По-леко. Майка ти имаше толкова гъста и къдрава коса — продължи тя. — Наследила си я от нея. Горкото дете! Така и не успя да се порадва на живота. Така и не те видя.

Бакул, която го бе чувала и преди, започна да се ядосва, че баба й непрекъснато се повтаря. Понякога хокаше Кананбала с думите: „Добре, добре, казвали сте ми го вече“.

— Преди баща ти беше толкова различен — не спираше Кананбала, все още със затворени очи, разнежена от лекия допир на пръстите на Бакул по главата и раменете й. — Такова весело, игриво момче. Не вървеше като хората, винаги тичаше. И дума не казваше, без очите му да заискрят от смях. Кой ли би го познал сега?

Бакул се намръщи зад гърба й и направи гримаса.

— Тогава не казах на никого — думите на Кананбала се лееха, — но на теб ще ти го кажа някой ден. Знам кой уби мъжа от отсрещната къща.

— Вие ли ще знаете! — разсмя се Бакул. — Все ги говорите такива. Нищо не можете да кажете.

— После бях на пикник — продължи Кананбала, изпълнена с носталгия. — Изобщо не можеш да си го представиш. Беше…

В полуунесеното си вцепенение Кананбала чу как някой влиза в стаята и тършува точно зад гърба й. Отвори очи и усети как леглото подскочи и се залюля.

— Олеле, Бакул! — извика тя, разтреперана. — Земетресение, помогни ми!

Огледа се, обзета от тревога, стиснала движещото се легло от двете страни.

Видя приведения Нирмал да се изправя изпод него. Измъкна сандъка й. Докато го гледаше, ужасена, той го отвори и започна да изхвърля саритата й. Сякаш изобщо не забелязваше, че майка му е там.

— Какво? Нирмал? Какво…

Изпод дрехите на Кананбала Нирмал изрови безценната кутия на Бакул.

— Какво правиш, Нирмал? — трескаво повтаряше Кананбала. — Какво правиш под леглото с моя сандък?

— Ще ти покажа какво е да те лишат от нещо скъпо — каза Нирмал на пресекулки, докато вадеше алуминиевата кутия на Бакул измежду принадлежностите на Кананбала. — Ще се научиш да се отнасяш отговорно към вещите на другите хора.

— Не я взимайте! — изкрещя Бакул и се метна напред. — Това е моята кутия, не я докосвайте!

Хвърли се към Нирмал през леглото и се опита да я изтръгне.

— Нирмал! — възкликна Кананбала. — Какво правиш, да не си полудял?

— Да не съм полудял ли, майко? — попита той и излезе от стаята. — Нима в тази къща все още има някой със здрав разум?

* * *

Новата кантора на Нирмал бе в покрайнините на Сонгар, малка постройка, която освен самия него приютяваше още двама служители, младши помощник, чиновник и един човек, който изпълняваше длъжността на прислужник и приготвяше чая. Бюрото на Нирмал беше празно, ако не се броеше малката купчина документи от едната му страна и няколкото книги. Двамата други служители, Шарма и Неджи, си бъбреха до прозореца. Обсъждат политиката на службата, прецени Нирмал по откъслечните думи, които долитаха до него. „Господин Бълок не е обективен за Банерджи“, казваше единият. — „Хайде де, не знаете ли, че Банерджи му е бил ученик. Затова винаги получава хубавите назначения.“

Нирмал отпи глътка вода в опит да усмири яростта, която още бушуваше дълбоко в него. От колко години събираше колекцията си? Дванайсет? Петнайсет? Кога я беше започнал? Дъбът, под който беше седял, докато прекосяваше Хималаите. Кленът, рододендроните, всевъзможните цветя. Повечето листа бяха от големи височини, от моментите, когато изоставяше разкопките и се отправяше да скита из хълмовете дори и да бяха толкова отдалечени, че трябваше да сменя влака с автобуси и накрая — дори с каруци.

Бакул бе заличила всичко.

Нирмал блъсна стола си назад и го събори.

— Трябва да изляза — съобщи той на стаята. Гледаха го как тръгва.

— Странен човек — каза Неджи. — Мълчалив, не обича компаниите.

Нирмал решително се отправи навън. Извади плоската сребърна табакера, един от редките подаръци от брат му за рождения му ден. Запали цигара и вдъхна дълбоко дима. Обръчът, стегнал челото му, сякаш леко отпусна хватката си. Забеляза, че тук-там отстрани на пътя от трамбована червена глина бяха струпани плочи от слюда — блестящи като огледала в утринното слънце.

Защо Бакул си бе наумила да съсипе колекцията, която той толкова ценеше? Знаеше какво означава за него, едва вчера й го беше обяснил! Не можеше да допусне такава злоба у дете на единайсет… или дванайсет години? Сутринта, когато Мийра му бе казала за случилото се — чакай, какви думи бе използвала тя: „Господине, боя се, че Бакул повреди един или два от албумите ви“, — му се стори, че всеки момент ще се пръсне. Един-два от албумите ми!

* * *

Не много далеч от него, Мукунда се бе разположил до масата на госпожа Барнъм и се опитваше да чете. Този следобед госпожа Барнъм така и не се появи и вниманието му непрекъснато се отклоняваше от страницата. Думите бяха трудни и непознати и малкото, което бе успял да разбере от том първи от „Литературна библиотека“, не успя да го заинтригува. Единственото, за което бе способен да мисли, бе суматохата у дома същата сутрин. Бе видял Нирмал, коленичил пред разкъсаните албуми, сред останки от ронещи се стари сухи листа и вихрушка от малки парченца хартия, подгонени от слабия утринен ветрец. Мукунда бе ужасен от гнева, който със сигурност щеше да се стовари върху всички вкъщи. Защо Бакул бе постъпила така?

Шумно затвори книгата и бавно отиде до задния прозорец с изглед към градината на госпожа Барнъм — градина, която не можеше да се сравни с никоя друга. По-скоро подивяла гора от високи дървета с голямо езеро в единия край, върху чиято повърхност плуваха месести водни лилии. Тайно езеро, точно зад къщата. Трудно бе да го видиш освен от един от по-горните прозорци. Днес, щом погледна надолу, Мукунда видя, че нещо се движи в езерото. Хукна надолу по стълбите и изскочи в градината толкова бързо, колкото го държаха краката. Беше сигурен, че е видял Бакул, а тя не можеше да плува. По някакъв необясним начин бе сигурен, че тя се опитва да се удави заради пакостите от сутринта.

С рязко движение свали ризата си и докато шляпаше напред, осъзна, че водата е много дълбока, прекалено дълбока за газене. Гмурна се, обгърнат от внезапно възцарилата се под водата тишина. Около него се поклащаха водорасли — безтегловни сенки. Нещо — риба, реши той — се стрелна покрай тялото му. Видя Бакул да се блъска на няколко метра от него и се пресегна да я хване. Стеблата на лилиите се залюляха, тъмни и плътни. Достигна я, сграбчи я за ръката и се опита да я измъкне. Навън, докато кашляше и плюеше, Бакул силно го блъсна.

— Какво правиш? — изкрещя тя. — Остави ме на мира! Тъкмо започнах да плувам.

Той отново скочи във водата, заудря повърхността с ръце и крака, появи се, като плюеше вода, и се престори, че му се повдига:

— Май глътнах нещо.

Косата на Бакул бе залепнала по главата й на кичури. Зад ухото й се бе закачило водорасло, което хвърли към Мукунда. Мократа тънка лятна рокля очертаваше младите гърди с големината на праскова. Мукунда се загледа в тях, забеляза по-тъмните зърна, щръкнали над хълмчетата. Сякаш по собствена воля, ръката му се пресегна да ги докосне.

— Престани — каза Бакул и го плесна през ръката. — Гъделичкаш ме.

Мукунда предпазливо стисна гърдите й.

— Твърди са — прошепна той. — А аз все си мислех, че трябва да са меки на пипане.

* * *

Като се прибраха, двамата се опитаха да се промъкнат незабелязано, защото знаеха, че ще им се карат заради мокрите дрехи. Ала Манджула чакаше отвън заедно с Мийра.

— Знаете ли кое време е? — попита Манджула. — И колко непристойно изглеждате и двамата? Защо са ви мокри дрехите? Какво сте правили?

— Ще настинеш, Бакул, веднага върви да си изсушиш косата — обади се Мийра в желанието си да смекчи язвителните укори на Манджула.

— Паднах в езерцето — отвърна Бакул и се намръщи на Мийра — и се наложи той да влезе вътре и да ме извади.

Плъзна се покрай леля си, която, щом си наумеше, умееше чевръсто да раздава здрави плесници. Гласът на Манджула я догони откъм градината:

— Това вече е прекалено. Казах му на Нирмал и му го повторих, че трябва да има някаква дисциплина, вече не са деца, но нима някой в тази къща ме слуша? Броят ли ме за нещо в този дом?

После промърмори с горчивина: „Неведоми са пътищата Господни, щом дава деца на онези, които не ги е грижа за тях, а мен остави бездетна“.

* * *

На следващия ден Нирмал лежеше в стаята си на покрива и се опитваше да чете преведения разказ „Степ“ от Чехов, но безкрайните открити пространства и скиталчеството на героите под необятното руско небе го накараха да усети още по-силно колко се задушава тук, в Сонгар. Копнееше отново да се озове под пустинното небе на Раджастан, където погледът не стига да съзре хоризонта. Хвърли книгата настрана и се надигна, като се чудеше какво да прави.

Почивен ден. Двамата други мъже от кантората обичаха празниците, макар работното им време да не беше особено натоварено. Прибираха се у дома при съпруги, при капризни деца, при суматохата на многолюдните семейства. Струваше му се, че животът на Неджи и Шарма изобилства от събития, които ги изпълват с огромна радост: гостувания при роднини, сватби в квартала, посещения на пазара; дори болестите като че ли се превръщаха в източник на клюки и драми. Точно обратно на тях, помисли Нирмал, самият той бе страничен наблюдател от години. Знаеше, че хората го смятат за отчужден, може би дори за надменен. Приемаше го. Но въпреки това понякога мечтаеше за многогласната какофония на чуждия живот, макар да знаеше, че попаднал в нея, най-вероятно ще се почувства нещастен.

Обиколи стаята да открие кутия кибрит, стиснал между пръстите си незапалена цигара, и погледът му падна върху алуминиевата кутия. Кутията на Бакул! Стоеше на перваза. Съвсем я беше забравил. Взе я. Нещо вътре издрънча. Отнесе я до леглото си и я огледа: в единия ъгъл — вдлъбнатина; алуминиевата повърхност — издраскана, капакът — изкривен.

Кутията на Бакул съдържаше предмети, чийто произход самата тя отдавна бе забравила. Извади ги един по един: розов гердан от пластмаса, някакви плоски кафяви семена, в които разпозна тамаринд, парцалена кукла с тъжно лице, облечена в червено сари, малко трамвайно вагонче — под прозорците му бе изобразено усмихващо се момиче със светнали очи и руса коса, от устните на което излизаше балонче с надпис „Нуга Пъркинс“.

На дъното откри три плика за писма. Върху единия, за своя изненада, разпозна собствения си почерк. По клеймото на марката личеше, че е изпратено от Биканер. Отвори плика и видя, че с едри печатни букви бе написал: „Мила Бакул, намирам се на място, където има животни, наречени камили, и дървета, които се казват палми“. Редом с думите бе нарисувано нещо като камила, застанала под палмово дърво.

Имаше още един плик, от който, щом го разтърси, изпаднаха три снимки. Най-малката, с огънати краища, изобразяваше къщата на Шанти в Манохарпур. Не беше я виждал дори на снимка от дванайсет години. Почти бе забравил, а и не искаше да си спомня тази къща. Но в мига, в който зърна снимката, всичко, до последната подробност, отново изплува. До прозореца на Шанти имаше дърво — бакул, на което бе кръстила дъщеря си. Ето я верандата, на която господин Бикаш обичаше да седи и да бъбри по време на чая, а после се отбиваха съседите му. Не пропускаха ден и начеваха безконечните си разговори за едно и също: за неизбежното наводнение; за шотландската строителна фирма; за мангови и кокосови дървета; за хода на съдебното дело на съседа, като се питаха дали вече е стигнало до областния съдия.

Нирмал не усети откога съзерцава снимката. Остави я настрана и взе другите две. На едната беше Шанти — снимката, която бе пристигнала заедно с предложението за женитба. Нирмал се спря и се усмихна на упоритото изражение на лицето й. Как ли се чувства човек, когато изпращат фотографията му на някой непознат за одобрение? Запита се дали и други мъже, други възможни бъдещи съпрузи на Шанти, също са видели снимката. Дали някой от тях още не я пази някъде из дома си? Или пък съпругите им в крайна сметка я бяха скъсали и изхвърлили?

На третата бяха те двамата, вперили втренчен поглед в обектива на сватбения фотограф. Нирмал бегло я погледна и я остави. Това слабо лице, тази бухнала коса — възможно ли е да съм аз? Приближи се до огледалото на гардероба и внимателно се взря в сенчестия образ, който го гледаше оттам. Косата бе гладко сресана назад, точно като косата на баща му. От двете страни на носа му рязко се очертаваха бръчки. Изпито лице. Старо. Лицето на старец. Беше се превърнал в старец едва на трийсет и седем години. И въпреки това изобщо не можеше да се сравни с патриарха, какъвто беше баща му, и с деспота, в който се бе превърнал брат му.

Мислите му се върнаха два дена назад. Почука се на вратата и той бе се подготвил за поредното нахлуване на Манджула, но се оказа Мийра. Засрами се от безредието. Не му се искаше да я покани в разхвърляната стая с измачканите завивки, макар да знаеше, че именно тя ще почисти по-късно през деня, ще извика прислужницата да оправи леглото и да изнесе препълнените пепелници изпод столовете и кревата. Пристъпи навън на покрива и леко потръпна в хладната ранина. Попита я:

— Случило ли се е нещо?

— Аз…

В меката утринна светлина кожата й сякаш излъчваше сияние. Забеляза, че вече се е изкъпала, а влажната й разпусната коса е оставила мокро петно по раменете й, по които капчиците вода проблясваха като диаманти. Обикновено го гледаше право в очите, но този ден извърна поглед.

— Всъщност дойдох да простра прането…

Нирмал забеляза оставената до нея метална кофа с мокри, изстискани дрехи. Зачака, като продължаваше да се чуди защо го бе повикала.

— … и си помислих, че трябва да ви кажа… моля ви, не й се сърдете, тя е още малка и не разбира… Бакул повреди няколко от вашите книги…

— Книги ли? Какви книги?

— В скрина на стълбището има книги и аз…

Преди да успее да довърши, той се втурна надолу по стълбите към площадката. Някой се бе заел да събере разкъсаните албуми на една страна и бе събрал парчетата хартия в купчина. Нирмал коленичи на пода и започна да хвърля хартийките във всички посоки, докато тясната площадка потъна в безполезна хартия, сред която той седна, изпълнен с готов да се отприщи гняв.

Сега се почувства гузен за това, че Мийра го бе видяла такъв, беше се опитала да го утеши и да спаси, каквото бе възможно. Същата вечер, когато се прибра от работа, забеляза три албума, грижливо залепени и оставени на перваза на прозореца в стаята му. Никой друг освен Мийра не би го направил.

Какво ли си мисли за мен, запита се той. Мъж на средна възраст, натъжен заради някакви изсъхнали листа? Неразумен мъж, който се бе опитал да накаже дъщеря си, като се бе държал детински? На Мийра трябва да й е бил нужен цял ден да залепи отново листовете. Защо го бе направила? Ами Бакул? Дали толкова го мрази, че бе изляла чувствата си по единствения начин, по който бе решила, че ще му причини болка?

Отново погледна снимката в ръката си и за пръв път се опита да претегли собствената си вина. Малката алуминиева кутия пазеше всичките спомени на Бакул за майка й, най-ценните й притежания. Какво бе направил той, за да ги обогати? Възможно ли бе някога да компенсира пренебрежението си? Нирмал пушеше, разглеждаше снимките, отново пушеше. Изведнъж явно стигна до някакво решение и стана от леглото.

Трябва да покаже на Бакул къщата на Шанти, реши той. Това е единственият начин да създаде реална връзка с майка си. Отдавна трябваше да я заведе. Дядо й е още жив, трябва да се запознае с него.

Усети, че нещо в него се отпуска и отново може да си поеме дъх. Прилив на възбуда го накара да блъсне кутията встрани и да излезе на верандата. Ще запази билети за влака. Ще е първото им пътуване заедно. Ще вземе и Мукунда, да разшири кръгозора на момчето. По пътя ще спрат в Калкута. Ще им покаже мемориала „Виктория“, ще покаже на Бакул истински трамвай, не тенекиена играчка.

А тъй като няма да може да се справи сам с двете деца, ще вземе и Мийра. С нетърпение очакваше да й го съобщи, да види как очите й се разширяват, а лицето светва.

Изпълнен с мисълта за пътуването, зажаднял за познатото потракване на колелата на влака, Нирмал се обу и слезе по стълбите. Защо да стои у дома през целия празничен ден, запита се той и бързо се отправи към магазина на Финли, като по пътя се оглеждаше за двуколка.

* * *

Мийра прокарваше пръсти през сарито, увито около манекена в магазина. Той бе поставен на подиум близо до вратата, беше половин метър по-висок от Мийра с бяло като брашно лице и червени като ябълка устни. Оранжево сари със златен бордюр красеше закръгленото тяло. Мийра крадешком погледна собствената си дреха в обичайното жълтеникавобяло, този път с тесен кафяв бордюр. Някой ден, мечтаеше тя, отново ще носи оранжево като залеза, зелено като цвета на младо манго и наситено виненочервено. Може би тайно, когато е съвсем сама и никой не може да я види, но ще ги носи.

Без да го усеща, Нирмал я гледаше отвън. Застина, когато я видя да върши нещо толкова обикновено — да разглежда дреха, и то такава, каквато вдовица никога не би могла да облече. Редом с нереално големия манекен в оранжево и златно, Мийра изглеждаше смалена и невзрачна, стиснала преметнатата през рамо платнена чанта, сред хората, които обикаляха из магазина и пазаруваха. Продавачите и клиентите я подминаваха с безразличие. Беше им ясно, както и на Нирмал, че не е дошла да купува. Заля го вълна на неочаквана нежност при вида на неловкото й присъствие, на самотата й сред претъпкания магазин. Приближи я и каза:

— Каква изненада!

Мийра отскочи от манекена, сякаш я бяха хванали на местопрестъплението.

— Аз… ами… трябваше да изведа децата… нали е празник… — запелтечи тя. — Ето ги там, в книжарницата.

Нирмал се поколеба, запита се дали е редно, после преодоля опасенията си и предложи:

— Отвън предлагат чай. Бихте ли искали?

Под навеса бяха разположили две сгъваеми тенекиени маси и столове. Като се огледа предпазливо наоколо, обзета от неудобство, Мийра се настани на единия стол с надеждата ламарината да не съдере сарито й или да й остави петно от ръжда. Колко ли необичайно би се сторило на хората, които я познават, тя — Мийра, да пие чай пред очите на всички с бащата на Бакул. До какви ли заключения щяха да стигнат?

— Доведох децата да си купят по нещо — обади се тя. — Не излизат често.

— Не искате ли и вие да посетите книжарницата? Помня, че преди четяхте книгите на баща ми. Трябва да сте ги изчели всичките през тези шест години.

Това, че си бе спомнил как веднъж я бе хванал да тършува из остъклените шкафове за книги на Амулия, накара Мийра да се усмихне над чая си.

— Препрочитам някои от тях за трети или четвърти път. Рядко си купувам нови — тя извърна поглед.

— Нима книгите на татко са толкова хубави, че да ги препрочитате? Какви са? Почти не съм ги разглеждал.

Помня, че четеше доста… ботаника.

— О, сигурно ще се изненадате — разсмя се Мийра. — Има много сериозни книги. Но и любовни романи. Наистина. „Джейн Еър“, „Брулени хълмове“ — прочутите английски романи. Има един, наречен „Копринената роза от Кайро“. Името му стои на всички тях — замълча, защото й се стори, че може да прозвучи нетактично. — Ще отида до книжарницата да доведа децата.

Зае се да си събира нещата.

— Искате ли поничка с крем? — попита той импулсивно. — Знаете ли, че у Финли правят доста добри понички? Е, поне не по-лоши от всички останали в Сонгар.

Тя отново сложи чантата си на масата, но ръката и остана отгоре й, сякаш всеки момент се готви да стане.

— Понички с крем? На нашата възраст?

Но въпреки това изяде една, като деликатно попиваше остатъците от крем с бяла кърпичка, по която имаше бродирани розови розички. Надяваше се кърпичката да е чиста. Нирмал отбеляза, че това е единственото присъствие на цвят в гардероба й и се загледа как нежната тъкан докосва устните й.

Докато изядат сладкиша, лимоновожълтата слънчева светлина на мартенския следобед без никакво предупреждение преля в сумрак. Мийра се чудеше как да обясни забавянето си вкъщи. Кой ще приготви чая, преди Камал да се е прибрал? Какво ще каже Манджула за дългото й отсъствие? Ами какво ще кажат, като ги видят да се прибират заедно?

Кое е това свойство на мрака, запита се Мийра, което променя ситуацията? Всички тези непрестанни предупреждения от страна на родителите, на съпруга, на роднините: прибирай се, преди да се е стъмнило! Какво точно, чудеше се тя, би могло да се случи в тъмното и не би могло да се случи през деня? Но залезът и надигащата се с настъпването му паника не я напускаха, откакто се помнеше. Някой премина бързо покрай нея и едва не я закачи. Мийра сподави вика си. Фигурата бе забулена с неопределен на цвят шал.

— Двуколка, госпожа? — попита мъжът с писклив глас.

Най-сетне се озоваха в двуколката. Имаше две дълги твърди седалки, гледащи в противоположните посоки, но с обща облегалка. Мийра се заслуша в тихото поскърцване на колелата, в бодрия тропот на копита, в радостното подрънкване на звънчетата. Вятърът довя острия конски мирис, особен примес от тор, пот и чист въздух, и тя го вдъхна, успокоена от люлеенето на файтона. Седеше отзад заедно с Бакул, заслушана в бъбренето за коне и камшици между Мукунда и Нирмал отпред. Достигнаха гърбицата на възвишението, откъдето започваше пътят към дома. Слабият, забулен кочияш шибна коня; по китките му като сини реки изпъкваха жили. Въпреки нощната прохлада животното заблестя от пот. Двуколката се тресеше, набираше скорост, докато склонът се спускаше все по-стръмно и по-стръмно надолу, преди отново да поеме нагоре.

Мийра пое дълбоко от свистящия въздух и се опита да усмири косата си с фиби.

Отделен от нея единствено от тънката твърда дървена преграда, седеше Нирмал. Ако съвсем мъничко наклони глава, ще може да я отпусне на рамото му.

Стисна очи за миг и здраво се вкопчи в облегалките за ръце.