Анурадха Рой
Атлас на невъзможния копнеж (2)

Едно

В топлия отблясък на огньовете, осветили просеката сред покритите със слама кирпичени колиби, сгънатите като чаши палмови листа, пълни с тоди^[1], прелитаха от ръка на ръка. Мъже, чието облекло се състоеше единствено от препаска около слабините, и жени в сари затанцуваха босоноги сред облаци прах. От огньовете, разпалени, за да бъде сготвена храната, и от цигарите се виеше дим. Барабаните, монотонният остър звук от струнен инструмент и високото пеене заглушават горските звуци.

Мъж със слабо, набраздено от намръщена гримаса, лице, увенчано с черна коса, загладена назад от високото му чело, седи неподвижно сред останалите като каменно изваяние, настанен на стол, който все още има облегалки за ръцете, но не и за гърба. Дългият му нос стърчи като стрела изпод дълбоко разположените му очи. Цяла вечер пуши лула и учтиво държи чашата от палмово листо с тоди, от което само си дава вид, че отпива. Дългата му риза и дхоти^[2] са бели като на аскет, жилетката — черна като на адвокат.

Като че ли не чува пеенето. Ала погледът му е съсредоточен върху танцьорите: не беше ли девойката с червеното сари онази, която бе влязла с кошници, пълни с див хибискус, и безгрижно ги бе захвърлила в ъгъла на пода на фабриката? А мъжът, танцуващ с ръка, обгърнала талията й, не е ли един от събирачите на мед? Беше му трудно да ги разпознае заради новите дрехи, заради цветята в косите им, мънистените огърлици, подскачащи около шиите им, заради отблясъците от огньовете. Мъжът се приведе напред в опит да определи кое от лъсналите от пот лица бе срещал и преди сред малцината си работници.

Облечената в кафяв костюм, наподобяваща жаба, фигура, кацнала върху табуретка до него, го сръга в ребрата.

— Има нещо в тези момичета от племената, нали, господин Амулия? Навява грешни помисли на мъжете с дълъг семеен стаж! Ама вие знаете ли, че спят с толкова мъже, с колкото им се прииска! — Изля чашата с тоди в устата си, облиза устни и каза: — Огън работа! Ей това трябва да продавам в магазина!

Гол до кръста обитател на селото отново напълни чашата му и го покани:

— Елате да потанцувате с нас, Коуасджи сахиб^[3]! А вие, господарю Амулия, вие изобщо не пиете! За пръв път хора извън селото в джунглата са гости на нашия празник на жътвата! И при това, защото аз настоях. Викам им, не са ли Коуасджи сахиб и господин Амулия тези, дето ни дават и хляба, и солта! Трябва да им се отплатим по нашия си скромен начин!

Висок мъж със здрави мускули бе застанал наблизо, заслушан в думите му, извил презрително устни, докато родственикът му кръжеше около четиримата или петима приятели, доведени от Коуасджи, и излъчваше раболепие, докато пълнеше чашите им за пореден път. Отвъд, зад осветеното от огньовете пространство, над уханието на храна, над врявата гората бе потънала в сенки. Някъде в далечината печално и задавено измуча бивол. Барабаните ускориха ритъма, момичетата сключиха ръце едно друго на кръста, люшнаха се грациозно, а мъжете запяха:

Млада девойка с тъй кръшно кръстче,

те с пръст го обхващам,

върви към кладенеца за вода.

О, как се полюшват бедрата й!

 

Животът ми изгаря от копнеж.

Леглото ми пламти в червено,

червени са завивките.

Бъди до мен —

в тези четири месеца на дъжд и радост

бъди при мен.

 

Без теб ни залък мога да преглътна,

без теб ни глътка мога да отпия

и нито капка радост не мога да открия.

Бъди, бъди до мен, навън дъждът вали.

О, мое щастие, при мене остани.

Едно от момичетата се отдели от танцуващите. Беше забелязала угриженото изражение на Амулия и се зачуди как е възможно мъж да остава равнодушен към музиката, да не вкусва от виното им. Приближи го с усмивка, герданите и гривните й звънтяха, голите й рамене проблясваха на светлината от огъня, оранжевото сари плътно обгръщаше младата й снага. Когато се наведе към Амулия, главата й леко се замая от палмовото вино. Докато той се опитваше да се отдръпне, тя го погали по бузата и каза:

— Горкичкият господин, да не би да вехне по някого? — Приведе се още по-близо и прошепна в ухото му: — Защо не дойдете да потанцувате? Прогонва тъгата.

Амулия отклони поглед от детското й личице, обградено от облак къдрава коса, ухаеща на тежко, ароматно масло, към пищното лилаво цвете, красящо вдигнатата прическа. Под лилавите венчелистчета имаше кръг от по-светли листенца около игленик от тичинки. Пасифлора, естествено. Да, определено пасифлора. Но кой именно вид?

Въпреки мъглата от опиянението, която караше погледа й да скача от предмет на предмет, момичето забеляза, че мъжът се е втренчил в цветето, а не в лицето й. Извади го и го протегна към него. Дълбоки трапчинки красяха бузите й. Барабаните отново подеха ритъма, започна нова песен и тя заситни със смях към приятелките си, като още веднъж му хвърли поглед през рамо.

— Ей, господин Амулия, това момиче ви хареса! — извика Коуасджи и го плесна по бедрото. — Можете да не искате храна и напитки, но как бихте могли да откажете на такава пламенна жена? Вървете, танцувайте с нея! Така е прието тук!

Амулия се надигна от стола и отърси ръката на Коуасджи.

— Трябва да тръгвам вече — отвърна той властно.

Лявата му ръка стискаше лилавото цвете. С другата потърси чадъра си.

Амулия осъзнаваше, че представлява някаква аномалия за околните. Докато все още беше новодошъл в граничещото с джунглата градче, беше се опитал да стане част от местното общество, като отиде на няколко празненства. Местните богаташи от Сонгар също таяха надежди за него — паркетен столичен лъв, осведомен за случки и клюки от големия град, запознат с модните тенденции, извор на остроумие, глътка свеж въздух в преситените апетити на малкото градче. Беше получил множество настойчиви покани.

След първите няколко тържества, когато бе отказал предложеното уиски и розов джин, а след това бе стоял, без да се впуска в оживен разговор, в очакване да поднесат вечерята и изпитанието да свърши, той бе осъзнал, че е твърде възможно присъствието му на такива места да е изцяло лишено от смисъл. Действително ли щеше да се превърне в пълноправен местен жител, като посещава тези сбирки, щом самото му присъствие излъчва принуда?

Днес — за празненството в селото, чиито обитатели бяха негови работници, — бе решил, че може да се окаже различно. За разлика от друг път, му се бе приискало да дойде. Винаги беше виждал хората от племената само на работа — какви ли щяха да се окажат, докато се забавляват, какви ли са домовете им? Възможността му се беше сторила твърде примамлива, за да я пропусне, ала Коуасджи, когото селските девойки с разголени рамене явно бяха успели да отърват от по-голямата част от обичайната му недодяланост, го бе уверил, че тази вечер си е като всички други.

Амулия се огледа да открие някого, на когото да поблагодари, но навсякъде хората клечаха и пиеха или танцуваха, потънали в своя си унес. Барабаните забързаха, струнните инструменти едва успяваха да догонят ритъма. Къде му е чадърът? А служебната чанта? Двуколката чакаше ли го, както бе наредил? Беше ли някой достатъчно трезвен, че да му осигури светлина, докато стигне до нея?

— О, моля, седнете, господин Амулия — настоя Коуасджи и подръпна ръкава му. — Не можете да си тръгнете, без да хапнете, ще решат, че храната им е прекалено скромна за вас, ще се засегнат. Нощта е млада, а имаме толкова приказки да си кажем! Чували ли сте това?

Коуасджи се изкикоти в очакване на финалното изречение на вица.

Амулия неохотно седна раздразнен, като едва успя да изцеди измъчена усмивка в отговор на звънливия смях, съпроводил последвалото обсъждане, защо двата отвора на жената имат различен мирис, след като, географски погледнато, са разположени близо един до друг.

— Разликата е същата като тази между чая от Дарджелинг и Асам! — изпищя един от приятелите на Коуасджи. — И двата вида растат по хълмовете на Източна Индия, но ароматът им се различава оттук до небето!

— Виж го ти мръсника! — обади се третият. — Май разликата е по-скоро като тази между канавка за мръсна вода и улук!

Побутнаха се един друг и посочиха танцуващите около огъня момичета.

— Ей тая е за теб! — захили се единият. — К’во ще кажеш да я заведеш у вас и да потвърдиш хипотезата Асам-Дарджелинг?

Висок мускулест жител на селото пристъпи откъм сенките. В юмрука си бе стиснал здраво дълъг бамбуков прът. Две бързи крачки и той заедно с оръжието си се извиси над тях. Коуасджи се сви на табуретката. Раболепният посредник усети заплахата и бързо изскочи от един ъгъл. Подхвърли през рамо нещо на човека на барабаните, после — на жената, която разбъркваше тенджерата с яденето. Внезапно барабаните замряха. Смутени, танцьорите се спряха насред стъпка. Жената извика:

— Време е да ядем, че пилетата ще изхвръкнат от ориза!

Струнният инструмент продължи да свири, явно музикантът бе изпаднал в дълбок транс и не можеше да спре. Мъжът с бамбуковия прът отстъпи встрани, без да сваля безизразния си поглед от Коуасджи.

* * *

Кананбала долавяше глухия ритъм на барабаните в далечината като пулс в нощта. Поредната нощ, изпълнена с очакване. Девет и половина — колата на съседите. Затръшване на врати. Крясъци към пазача. Десет. Хъхренето на часовника, който събира сили да отброи дългата поредица удари. Проскърцването на дърветата. Самотна врана, подведена от луната. Врата, блъскана от вятъра. Десет и половина. Бухалите се обаждат, зоват се един друг, воят на лисиците се чува от по-далеч. После — едва доловимо чаткане на копита. Приближава се, в него се примесват звуците от колела по асфалта, свистенето на камшик по гърба на животното. И ругатните на кочияша. И думите на Амулия: „Спри. Пристигнахме“. Гласът му звучи прекалено силно.

Кананбала оставя омекналата от години четене „Рамаяна“ и отива до прозореца. Вижда как мъжът й се прегърбва, за да мине под сенника на двуколката, твърде висок за ниския навес. Жената се извръща и пак отива в леглото със своята „Рамаяна“. Когато Амулия влиза в стаята и започва да търси с поглед чехлите си, тя не му казва, че ги е пъхнала под масата. Когато я пита: „Вечеря ли?“, тя се преструва, че е погълната от книгата. Когато казва: „Децата легнаха ли си?“, тя отвръща: „Естествено. Много е късно“.

— Поднесоха вечерята чак в десет. Не искаха да ме пуснат, без да съм се нахранил, какво очакваш да направя?

— Нищо — отвръща Кананбала. — Разбирам…

Нещо привлича погледа й и тя замлъква.

— Какво е това?

— Кое? Това ли? Ами цвете.

Гласът на Амулия долита приглушено под дългата почти до коленете риза, която измъква през главата си. Вижда долната му фланелка, под която се очертават ребрата, вдлъбнатият стомах. Отново поглежда цветето — тъмнолилаво, клюмнало. Поставил го е под лампата до леглото. На светлината забелязва дълъг черен косъм, прилепнал към смолистото му стебло.

— Виждам, че е цвете — казва тя. — Но защо си го донесъл вкъщи?

— Просто исках да разбера какво е… — казва той, докато излиза от стаята.

Често го бе питала и преди: има ли жени на тържествата, на които ходи? Съпругата на домакина? Нейни приятелки или роднини? Защо тя, Кананбала, никога не може да дойде? Винаги се беше засмивал снизходително или бе отвръщал раздразнено: „Никога не съм срещал жени на тези събирания, нито пък имам желанието да ги срещна“. Ами днес, това празненство в селото — не можа ли да я заведе? Ако самата тя беше жена от племето, нямаше да има нужда да иска позволението на никой мъж.

Амулия се завърна в стаята им с дебела книга с твърда корица. Седна до лампата и я отвори, после си сложи очилата с черни рамки. Вдигна цветето с едната си ръка, с другата разлисти книгата, като поглеждаше ту към страниците, ту към него, и мърмореше под носа си:

— Ясно, че е пасифлора, но страстоцвет? Никога не съм виждал точно това пълзящо растение тук, в Сонгар.

Кананбала се извърна, отпусна се на възглавницата си и затвори очи. Чуваше шумоленето на страниците, тихото мърморене на Амулия. Внезапно изпита изгарящ порив да стъпче очилата на Амулия и да ги раздроби на парчета.

Той постави цветето редом с една илюстрация в книгата и прошепна:

— Страстоцвет, да, това е страстоцвет. Роксбърг не може да греши.

* * *

Някъде през 1907 година, когато Амулия се премести от Калкута в Сонгар, все още личеше, че градът е бил изсечен вероятно преди стотици години в скала и гора. Бе кацнал върху каменисто плато, по чийто ръб можеше да види дори от своя дом тъмната ивица растителност и вълнистите синкави сенки на далечните хълмове. В далечината се открояваха порутените стени на средновековен строеж — разрушена крепост гар, — от която градът водеше названието си. Няколко съборени стени и сводеста наблюдателна кула, достатъчни да разпалят въображението на Амулия, все още можеха да бъдат различени сред руините. В предната част имаше плитък басейн с каменна мозайка. Отвъд крепостта минаваше древно пресъхнало речно корито, което го отделяше от леса и заоблените могили. Говореше се, че някой ден ще открият наоколо цял погребан град. Някои твърдяха, че в стари времена Сонгар е бил център на будистко познание и че самият Буда е сядал да си почине там под едно дърво по време на едно от странстванията си. Когато за пръв път отиде до крепостта, Амулия забеляза, че там действително расте много старо разклонено дърво банян^[4], със собствена джунгла от въздушни корени с цвят на камък. На основния си ствол дървото имаше възел, който при определено осветление създаваше впечатлението за лице на потънал в медитация мъж.

Когато Амулия доведе семейството си в Сонгар, градчето отдавна вече не беше център на познанието, но бе придобило нова значимост, след като геолозите на Империята бяха открили залежи от слюда. Малко по-далеч, дълбоко под горите, лежеше и много по-рентабилен ресурс — въглища. Сред разпокъсаните ниви с просо и зеленчуци израсна малка британска колония, населена от хората, които поради здравословния климат на Сонгар, достатъчно мразовит, та през зимата да има нужда от истински пламтящ огън в камината, бяха предпочели да работят тук, като надзирават въгледобивните мини и по-близко разположените залежи на слюда. Не след дълго градът се сдоби с непланиран от никого квартал, недалеч от крепостта, където живееха шепа миньори, образували своя собствена сплотена общност.

С времето в Сонгар се появи главна улица с няколко магазина. Един от първите, „Финлис“, се управляваше от предприемчив парси^[5], който се грижеше за екзотичните нужди на преселниците: кафе, плодове, риба в консерви, дантела и дамско бельо, меласа и бъбречна лой, цигари и сирена. Индийците се отбиваха в магазина за платове и копчета, лекарства и козметика и се завръщаха у дома, натоварени с кутии компот от праскови, които не знаеха какво да правят.

Гората дебнеше. Беше добре известно, че в неизследваните й дебри бродят леопарди. Носеха се слухове за тигри и чакали, които заедно ходят на водопой при потоците, струящи над закръглените сиви и кафяви камъчета. Изчезваха крави и кози, а понякога и кучета. Нямаше никакъв смисъл да търсят останките им. Преди отварянето на мините, които доведоха със себе си безопасността на тълпата, малцина от града биха проявили безразсъдната смелост да навлязат в пущинака, граничещ с домовете им: зелен, мрачен, враждебен, разпрострял се на километри, чак до началото на въглищните мини.

Гората продължаваше да бъде територия на хората от племената, хора с кожа, блестяща и тъмна като камък, и изправени жилести тела. Цветя с къдрави венчелистчета красяха косите на жените им. Бяха бедни; мнозина сякаш постоянно гладуваха. И въпреки това оставаха в гората, като рядко се осмеляваха да я напуснат, винаги на групи. Някои бяха принудени да се заселят в града, когато мините отхапваха късчета от зелената площ. Обитаваха временни колиби и работеха, каквото им попадне. Амулия бе наел мнозина от тях.

Още в Калкута бе чул за Сонгар, дойде, обиколи малкото градче и околните местности и озарението, че би могъл да живее там, го осени като благодат. Точно както някои хора незабавно започват да ви говорят, без да сте промълвили и дума, а вие изпитвате такова дълбоко вътрешно сродство, сякаш са ви докоснали с длан, така и Амулия се усети свързан със Сонгар. Разбра, че ако сега му обърне гръб, никога няма да престане да мисли за него, че целият живот ще му се стори недоизживян.

В Сонгар, заобиколен от хора, чийто език не говореше, основа малка фабрика за производство на лекарства и парфюмерия от диви билки, цветя и листа. Горските хора знаеха къде да открият цветовете на дивия хибискус за уханния червен еликсир, цветята на нощта за парфюмите и миниатюрните билки за ароматните зелени мехлеми, които можеха да накарат упорити, втвърдени циреи неусетно да пробият за една нощ. С постоянство, което не бе допускал, че притежава, Амулия изучи езика на племето сантал, както и хинди, и научи достатъчно от тях за растенията им, за да може да разшири асортимента на производството си.

Роднините в Калкута се отнасяха към Амулия с развеселено недоумение и известно раздразнение. Не бе извършил нищо, та да му се налага да бяга, защо тогава това самоналожено заточение в пущинаците? Нима на света съществуваше нещо, което Калкута да не може да предложи на човек като него? Ала под повърхността на сплетните се таеше усещането, че заминаването му е един вид укор към техния начин на живот, предизвикателство към доведен до съвършенство модел на съществуване.

* * *

Къщата, която Амулия построи в Сонгар, изглеждаше не на място: висока, градска на вид, с множество прозорци, сред шубраци и ниви, пръснати нарядко. Проектира я с помощта на англо-индийски архитект, учил в Глазгоу, чиито идеи на пръв поглед представляваха здравословна комбинация между Изтока и Запада. Трябваше да е обърната на юг, с гръб към улицата. Верандите заемаха цялото протежение на южната фасада, докато северната щеше да има редици прозорци. На запад трябваше да се разположат тераси, открити към залязващото слънце. Те щяха да гледат към вътрешен двор с кухня на партера. Югозападната част пък трябваше да се губи сред градина от дървета и цъфтящи храсти. Докато другите хора бележеха домовете си с грандиозни имена, Амулия означи своя с номер. Макар на тази улица да имаше още само една къща, той заби в празния участък кол, на който с високи и тесни черни букви бе написано „Дулгандж Роуд“ 3. Числото 3 означаваше Амулия и двамата му синове.

Голяма къща, „къща, в която семейството да се разраства“, удовлетворено бе казал архитектът, когато завърши чертежите. Въпреки всичките прозорци и тераси обаче, веднъж претворена в тухли и мазилка, къщата се оказа някак изолирана — никой не би дошъл на входа на „Дулгандж Роуд“ 3 просто така, по силата на порива с думите „Решихме да се отбием да ви видим как сте.“ Северната страна с лице към улицата, с редицата скрити под капаци прозорци, сякаш предупреждаваше гостите, че домакините биха предпочели да си стоят вътре и да ги гледат как си тръгват, отколкото да ги поканят.

Точно отсреща през улицата се намираше единствената друга къща в непосредствена близост. Беше една от многото едноетажни постройки, които минната компания бе построила за административния си персонал, а надписът на портата гласеше „Дигби Барнъм“. Господин Дигби Барнъм рядко можеше да бъде срещнат лично. Къщата му имаше парадно преддверие в стил porte-cochure, откъдето всяка сутрин Барнъм се качваше в колата, чакаща да го отведе на работа. Тръгваше точно в девет и половина и не поглеждаше нито наляво, нито надясно, докато колата излизаше на улицата. Никой от квартала по никакъв повод не бе успявал да привлече погледа му.

За пръв път Амулия видя Барнъм през първите си дни в Сонгар, когато прекарваше по-голямата част от времето си на открито, докато къщата му се строеше, и часове наред стоеше на слънце да надзирава работниците. В един от онези дни колата на Барнъм се задави, докато равномерно набираше скорост през портика, и внезапно безшумно закова само на няколко метра от входа. Амулия, който чакаше поредната доставка на строителни материали на улицата, видя някакъв мъж да отваря задната врата на колата и да излиза, тихичко сипейки ругатни на английски. „Дяволите да те вземат — рече Барнъм и понечи да ритне капака на колата. После сключи молитвено ръце и опита друг подход: — Моля те, проклета таратайка такава, само този път…“ Под яркото утринно слънце кожата му се запотяваше все по-силно с всяка изминала минута. Кичури коса прилепнаха към оплешивяващото му теме на влажни ивици. Бузите му лъщяха в жегата, а яркорозови гънки плът обвиваха като пръстен шията му.

Амулия извърна поглед въпреки изкушението да позяпа.

Шофьорът изчезна под капака, докато Барнъм, седнал зад волана, въртеше стартера. Никакъв резултат. Шофьорът извади манивела, пъхна я в муцуната на колата и се зае да я върти, докато Барнъм натискаше педала на газта. На няколко пъти моторът дрезгаво се закашля, но нито един път — достатъчно дълго, за да тръгне.

Барнъм отново слезе и тревожно се втренчи в празната улица. Изобщо не даде знак, че е забелязал присъствието на Амулия. Той, който знаеше, че кантората на минната компания е на няколко километра от другата страна на града, тайно си позволи самодоволна усмивка.

Ала изведнъж се разнесе несъмнен звук — чаткане на копита.

Амулия крадешком погледна изпълненото с очакване лице на Барнъм и се наслади на предсказуемото му помръкване, щом мъжът видя откъде идва тропотът: не от двуколка, а от паянтова каруца, натоварена с тухли. Барнъм зачака каруцата да разтовари; мъжете работеха бавно в жегата, като се опитваха да представят летаргията си за нов подход към работата. Шофьорът се беше отказал да върти манивелата и стоеше отпуснато в сянката на яркооранжева бугенвилия.

Барнъм профуча към вътрешността на къщата и обратно. Не удостои с поглед Амулия, но ядосано изгледа работниците, които не си даваха особен труд, и жилавото конче, което пръхтеше в окачената на шията му торба. Отнякъде долетя звън на хлопатар. Звукът бе в пълен контраст с обърканото изражение на Барнъм и трескавите му движения.

— Juldi karo^[6] — изкрещя той на работниците. — Размърдайте се, лентяи такива. Опразнете проклетия таралясник, juldi karo!

Най-после каруцата бе празна и работниците се отдалечиха. Насядали върху части от недостроената къща, те запалиха своите евтини вонливи цигари с въздишки на изтощение. Този път Амулия не обърна внимание на симулантите, очарован от внушителните опити на Барнъм да се качи откъм задната част на заградената от трите страни платформа на каруцата. Трябваше да седне на прашния под, където преди бяха тухлите, с гръб към кочияша. Обутите му в дълги панталони крака с блестящо лъснати обувки висяха от каруцата. Гледаше право към Амулия и работниците, но не отговаряше на ничии погледи. Каруцата бавно потегли към града.

Няколко дни по-късно, докато Амулия наблюдаваше изкопаването на кладенеца в бъдещата му градина, откъм къщата на Барнъм се зададе прислужник и закрещя в усилие да надвика ехтящите удари на чуковете и високия хоров напев, с който работниците отмерваха хода на работата:

— Сахиб не дава!

— Какво? — попита Амулия в опит да надмогне врявата. Извика към работниците: — Чакайте! Спрете!

— Сахиб казва никакъв шум следобед. Прибира се у дома да обядва и да поспи. Никаква работа от един до четири.

Както се перчеше със заимствано от британците самочувствие, прислужникът погледна решително Амулия и изчезна, преди той да успее да реагира. Амулия кипна, изпълнен с безсилен гняв, но знаеше, че ще трябва да се подчини.

Когато най-после се нанесоха в новата къща и един ден Кананбала попита дали няма да е проява на неучтивост, ако не поканят съседите си поне веднъж, той я скастри:

— Няма нужда. Каква мисъл само! Да не си забравила, че са британци? За тях ние не сме нищо повече от недодялани диваци.

Амулия беше единственият индиец, построил си дом в този район, в пущинака, близо до жилищата на миньорите и леговищата на лисиците, далеч от суматохата на големия пазар, от барабаните за празника „Рама Навами“^[7], от речите и изтърканите призиви на местните патриоти, от носовите напявания на моллите, от фалшивия вой на тромпетите от сватбените процесии, от фойерверките и гърмежите при честването на Дивали^[8]. Слушаше тези звуци по цял ден, докато беше във фабриката. Докато обичайната двуколка го подрусваше към дома всяка вечер, той копнееше за онзи вълшебен миг, когато шумният град ще остане зад гърба му, заменен от тъмните дървета и ехтящата тишина, нарушавана единствено от звуците на гората и птичите песни по здрач.

Само че през изминалите няколко месеца гладката повърхност на удовлетворението беше се набраздила. Започна да осъзнава, че го смятат за външен човек дори на самата „Дулгандж Роуд“, и призна, че ако за самия него стремежът към уединение е достатъчно основание да не желае да промени нещата, за съпругата му положението бе съвсем различно.

* * *

Тишината, която за Амулия означаваше ненакърнимост, бе притиснала Кананбала под похлупак от вакуум, който тя по никакъв начин не би могла да отмести, за да допусне свеж прилив на въздух. От самото начало нищо не й хареса: голямата къща с отекващи празни стаи, дивата, грамадна градина, където листата шумоляха, а непознати плодове звучно падаха и се разпукваха в тревата. Нуждаеше се от гости, липсваха й театърът и усещането за празник. Вместо това — звън на хлопатари, рядкото чаткане на конски копита, призрачното думкане на барабани в далечината. Квакането на хиляди жаби след дъжда, неразгадаемите звуци откъм гората през нощта. В Калкута, в суматохата на семейния дом, преливащ от братя и сестри, лели и чичовци, винаги можеше да си побъбри с някого, да чуе успокояващия звук от нечий смях наблизо, клюки, тракането на съдове, кавгите между балдъзите, дрънченето на звънчетата на рикшите, далечната врява от пазара, виковете на уличните продавачи, следобедното мърморене на грохналия златар, който ги навестяваше с пълни с нови накити кутии и носеше малки сребърни везни да ги претегли.

През първите няколко месеца, когато се премести в Сонгар, тишината на дома — тишина, в която можеше да чуе как си поема въздух, как потта се стича по лицето й, как падат листата и цветята разцъфват — отекващата тишина я бе изненадала с неочаквано предизвикан изблик на бъбривост.

Ала нямаше с кого да си говори. Почти нямаха съседи, които да не са британци, пък и да имаше, Кананбала, която говореше само бенгали, нямаше да може да се разбере с тях. Трима от прислугата, които бяха дошли заедно с нея, бяха бенгали; едната от тях — камериерка, която масажираше главата й всеки сънлив следобед. Кананбала бъбреше с момичето до безкрай, но престана, когато един ден дочу как тя и градинарят се надсмиват над някакви нейни думи. След това взе да чака Амулия да се върне от работа и в мига, в който чуваше щракването на портата, хукваше към него и започваше да чурулика: „Какво стана днес? Има ли за мен писма от нашите? Познай какво ще вечеряме? Знаеш ли какво каза днес Гуранга на Анубха, докато тя переше?“.

И продължи така, докато един ден Амулия, обзет от досада, й се сопна:

— Остави ме на мира! Не можеш ли поне за миг да ме оставиш на мира? Поне за миг!

Явно същата вечер бе забравил какво й е казал, погали косата й и я притегли към себе си. Но не и тя. Леко извърна лице, за да не може да целува устните й. Беше почувствала как нещо в нея се преобръща, прекършва и променя при това негово „остави ме на мира!“. През следващите няколко дни се държа отчуждено, не беше на себе си, усилено обмисляше как да облече мислите си в думи. Тогава, през един спокоен следобед, тя изрови старите ключове, които още пазеше с надежда и обич, ключовете от неизползваните й стаи в Калкута, стисна ги здраво, отиде до кладенеца, поспря, пое си дълбоко дъх и ги хвърли в дълбоката черна вода.

* * *

След този жест годините сякаш минаваха по-бързо. По-големият им син, Камал, се ожени, по-малкият — Нирмал, преодоля тромавия праг, който отделя момчето от мъжа, а собственото й дребно тяло се сдоби с неловките заоблености, присъщи на средната възраст. Би трябвало да се чувства изпълнена с удовлетворение. Но сега, цели двайсет години след преместването им в Сонгар, бъбривостта отново я бе нападнала и заплашваше да помете барикадите, които се бе опитала да постави пред нея.

Амулия се задържаше във фабриката все по-дълго и по-дълго. Напоследък тръгваше рано сутрин и не се прибираше, преди да се стъмни. Оплакваше се, че вече има много голяма конкуренция от имитаторите. И ако допуснеше и най-малък пропуск в снабдяването на магазините, някой друг веднага щеше да се намести.

— И така да е — каза тя една вечер, когато си бяха легнали, — не можеш ли да се прибираш малко по-рано?

— Стига глупости, Канан — отвърна Амулия. — Не седя там да си убивам времето, има работа да се върши. Когато поискаш да изпратиш на роднините си двайсет и пет сарита за следващата пуджа^[9], откъде ще дойдат парите?

— Нямах това предвид — Кананбала се поколеба. — Просто си спомних как отначало, когато дойдохме тук, ти се прибираше и всяка вечер сядахме до прозореца да пием чай.

— От онзи чай са изминали двайсет години — отговори Амулия, докато се обръщаше настрани. — Тогава фабриката беше по-малка, имаше по-малко работа.

— Къщата изглежда толкова празна. Нирмал е в колежа, Камал работи с теб по цял ден. Не че синовете са подходяща компания за майките си — въздъхна тя. — Как ми се иска да имах и дъщеря.

Амулия отвърна с приглушен от възглавницата глас:

— Ако имаше дъщеря, сега щеше да е до съпруга си, а не да държи ръката ти. Защо не си говориш със снаха си? Манджула може много да ти каже.

— Не е същото.

Почака за отговор, после събра цялата решителност, на която беше способна.

— В Калкута живеехме по-хубаво. Цялото семейство беше около нас, в къщата винаги кипеше живот.

Замълча и усети как предишните съмнения отново я връхлетяха под звука на собствения й глас. Амулия се усмихна.

— Ако питаха теб, нямаше да има нито Америка, нито Австралия. Никой нямаше да се качва на кораби към далечни земи, а всеки щеше цял живот да си седи в скута на мама. Само почакай и ще видиш как след няколко години тук ще е пълно с хора от твоята Калкута.

Амулия се зарови по-дълбоко в одеялото, издиша хладния нощен въздух и отпусна затоплените пръсти на краката си.

— Защо изобщо не ме попита, преди да се преместим в този град? — продължи Кананбала почти шепнешком. — Защо никога не ме попита, като започна да строиш тази къща? Щеше да ми е по-добре да съм по-близо до нашите. Никога ли не ти хрумна?

Кананбала бе изричала това много пъти преди и й се искаше да престане, но не можа да се въздържи.

— Спиш ли? — прошепна тя на нощта и на Амулия. — Чуваш ли бухала?

Дочу тихо похъркване и шумно подсвиркване.

Нощта стенеше и шушнеше. Студеният въздух донесе настойчивото скимтене на лисица. Отекнаха отговори на повика й, лаят се извиси над горите и полята и сключи кръг от звуци около къщата. Сега лисиците й правеха компания през дългите нощи, когато не можеше да мигне. Сети се как, щом Амулия обяви намерението си да живее в Сонгар, всички го зяпнаха с неверие, а бащата на Кананбала се беше разсмял: „Хей, че там има само лисици, Амулия“. По-късно й се искаше да му каже, че не е прав. В самотните безсънни нощи се бе взирала през прозореца, докато ревът, който реши, че е лъвски, отекваше из гората.

Лъвският рев бе тайна, която не би споделила с никого. Другите спяха, глухи за пулсиращата бдителност на джунглата. Понякога й се струваше, че гледа къщата отвън с безучастния, преценяващ поглед на чакал или пък по-отблизо, пред прозорците, и пикира като бухал в нощта; вижда мъжа си, проснат на леглото в спалнята им, Камал и съпругата му Манджула, потънали в обятията си в един от ъглите на двойното легло, и Нирмал, заспал с отворена уста в мансардата си, напъхал пакета цигари в дъното на чекмеджето, където си мислеше, че никой няма да ги открие. Задържаше се за кратко единствено пред неговия прозорец, но после отлиташе, като пореше въздуха с всеки режещ замах на крилата.

Някой ден ще изчезне сред дърветата, точно така ще направи и никой никога няма да я открие.

„Самотно ми е тук“, прошепна Кананбала на мрака и после, смутена от звука на гласа си, се обърна и се загледа през високия прозорец до леглото, който като рамка ограждаше осветено от луната дърво ним, леко замъглено от мрежата за комари.

* * *

Годината бе 1927-а. Денят — в началото на лятото. Както обикновено, Амулия се бе събудил в четири и половина и бе излязъл да се поразходи на зазоряване, преди всички останали да са се събудили. Винаги правеше това в Сонгар — макар да си спомняше, че в Калкута едва можеше да отлепи глава от възглавницата. Беше времето, когато гората, хладният въздух, лилавото небе — всичко наоколо му принадлежеше. Съзерцаваше как дългият хребет в далечината зад руините отначало — само сянка на гърбица, започва да се разбулва сред тъмните върхове на дърветата по билото, докато небето отзад избледнява в очакване на слънцето. Понякога хребетът изобщо не приличаше на хребет, а на останките на праисторическо животно, което единствено той можеше да различи. Докато небето продължаваше да просветлява, той се завръщаше за чаша сламеножълт чай, над който се виеше пара, и две препечени филийки с масло. Към осем и трийсет беше излязъл от вкъщи в теглена от коне двуколка. Щеше да пристигне на работа пръв, час преди останалите, да прегледа някои сметки, да огледа фабриката си, без да му пречат.

Тази сутрин обаче едва бе слязъл от двуколката, когато някак от нищото изскочи мъж, просна се по лице в праха и се вкопчи в глезена на Амулия, сякаш бе на ръба на пропаст. Докато се опитваше да освободи крака си с усещането, че единият черен чорап се свлича около прасеца му, Амулия погледна надолу към тила на човека. Преди мъжът да се надигне от лъснатите му черни кожени половинки, нямаше никакъв начин да разбере кой е той.

— Пусни ме, хайде, човече, моля те, пусни ме — рязко каза Амулия. — Какво има? Хайде, ставай оттам!

— Ти си всичко, са’иб, дето ми остана на този свят! Никой друг!

На Амулия му се стори, че най-после разпознава мъжа, макар гласът да бе прекъсван от ридания и натежал от мъка: само преди няколко дни, когато се канеше да влезе в цеха за бутилиране, бе дочул същия глас да казва през смях: „Днес дядката не си е подавал носа насам. Да не е пукнал?“. Докато говореше, мъжът се почесваше под своите дхоти. „Тия, тънките и жилавите живеят по сто години“, захили се събеседникът му.

Замълчаха, когато влезе. Амулия не се усмихна. Беше му трудно да използва каквато и да било шеговита фамилиарност към работниците. Беше му невъзможно да каже: „Здрасти, Рамчаран, как е момчето ти? Жената още ли е на гости в другото село? Сигурно гониш засуканите девойчета, като не може да те види, а?“.

Амулия издърпа стъпалото си от хватката на човека.

— Какво е станало, Рамчаран? — попита отсечено. — Престани да ревеш и да нареждаш!

Един след друг пъхна месинговите ключове в трите катинара „Алигарх“ на портала на фабриката, влезе, закачи чадъра си на обичайното му място и тогава, като се обърна към Рамчаран, забеляза, че не са сами.

Малко по-встрани от вратата бе застанала жена. Мръсният жълт цвят на овехтялото й сари открояваше тъмната й кожа, от изсветлелия от слънцето кок стърчаха кичури. Бе млада и стройна, едва ли имаше двайсет, с усмивка, която бавно се стопи, щом Амулия я погледна. Позна я. Едва ли някога щеше да забрави лицето на момичето, което по време на празника на жътвата в селото й преди две години му бе подарило лилавия цвят пасифлора от косата си. Но къде бяха жизнерадостта, която помнеше, блясъкът на лицето с трапчинките, изкусителният смях? Жената имаше недохранен вид, какъвто често имат бездомните изгладнели кучки, докато кърмят. В ръцете си държеше малък вързоп, ала толкова вяло, та на Амулия му се стори, че всеки момент ще го изпусне. Когато вързопът се размърда, разбра, че това е бебе.

— Синът ми й направил дете, са’иб, тя така вика, и тази сутрин дойде с детето… не може да е истина… синът ми е женен, добро момче е, има си свои деца, ама страхливецът му не смее да си подаде носа навън от къщата и да я изхвърли… сега какво да правя, са’иб? Ако я върна в гората, онези от джунглата ще ни прережат гърлата със сърповете си… ще я изхвърлят затуй че е тръгнала с чужд мъж… тя вика, че трябва да се погрижим за бебето… ама какво да сторим, са’иб, бедни хора сме ние, имаме вече осем гърла да храним… и на една заплата… пък и какво ще кажат роднините ни!

С всяка дума гласът на Рамчаран се извисяваше все повече, докато Амулия не нареди:

— Млъкни! Тишина!

Рамчаран приклекна в ъгъла на стаята, зарови лице в скута си и застена:

— Ще ни избият… всички ни ще избият, ако върнем бебето.

Амулия затвори книгата за поръчки и дневника си. Реши, че няма какво да се прави, денят беше отписан. Остави указания за счетоводителя си и после заедно с жената и Рамчаран, притиснати плътно до кочияша отпред, се настани отзад в двуколката, загледан как пътят прелива в ниви, а по-нататък — в шубраци, докато се подрусваха към Християнското сиропиталище извън границите на Сонгар.

Тази вечер се прибра у дома дълго след като се бе стъмнило и отми потта от деня, с която целият бе пропит; плискаше канче след канче върху мършавото си тяло с цвета на орех и въздишаше от облекчение. Излезе от банята, облечен в меки, неизбелени дхоти и дълга до коленете риза, и почувства, че най-сетне нещо в него се отпуска. Знаеше, че снаха му му е оставила голяма чаша чай и нещо за ядене. Амулия се нахрани сам, втренчен в дъното на стаята, където цялата стена бе заета от прозорец с цветно стъкло, поставен там от самия него; седеше до кръгла маса с месингови лъвски лапи в края на краката, маса, която сам бе купил на една разпродажба. Докато дъвчеше, възелът в стомаха му сякаш се разхлаби, а тревогата от дневните неволи взе да отшумява.

След като изпразни чашата, бавно се отправи към градината. Днес там, където преди се ширеха плевели и троскот, бе изникнал мек килим от амарант. Градината до кухнята тъмнееше от маслиновите на цвят филизи на индийското хлебно дърво, плътно прилепнали към стволовете на високите дървета. Зелени кокосови орехи висяха на гроздове високо горе и от време на време следобедната тишина се взривяваше, когато някой от тях тупнеше на земята. Когато ги засаждаше, фиданките му се бяха сторили миниатюрни. Трудно му беше да си представи, че онези клонки с по пет-шест листенца могат да съхраняват в себе си енергията, която ще ги изстреля на деветметрова височина. Сега клоните им се бореха за пространство, а небето едва можеше да се види през балдахина от листа.

В сянката на тези дървета бе закачена ниска градинска люлка. Тук дойде Амулия тази вечер, както правеше и през всички останали, след като бе обходил цялата градина. Обикновено оглеждаше дърветата едно по едно, забелязваше всяка нова пъпка, всяка пожълтяла фиданка, която се бе предала, всеки калем, започнал да надига глава. Нежно им се любуваше, искаше му се да ги погали и потупа, сякаш бяха домашни любимци. Беше създал градина от пустошта. Бе прочистил плевелите, бе засадил овощни дръвчета, цъфтящи храсти и увивни растения. Но не беше действал напосоки. Бе презрял пищността на розовата баухиния и наситеното оранжево на орловите нокти. Вместо това бе засадил в градината си цветя, чиято белота да проблясва в мрака, а уханието им да насища нощния въздух. Единственото му отстъпление пред цветовата гама бяха ниските храсти на обединяващата в себе си вчерашния, днешния и утрешния ден брунфелзия, Franciscea hopeana, с която толкова трудно се беше снабдил и чиито цветчета само за три дни преминаваха от тъмно лилаво до почти бяло, а ароматът им изпълваше въздуха наоколо. Останалата част от градината бе само в бяло: разклонената Magnolia grandiflora с кремави цветчета на фона на блестящите зелени листа, снежнобелите съцветия на Jasminum pubescens, надвиснали над кладенеца, и жасминовия самбак, чиито цветове и ухания Кананбала принасяше на боговете си. Няколко гардении; два храста шефалика, които смяташе, че са нощен жасмин, и от които се сипеха на шепи малки ароматни цветенца — с оранжеви стъбълца, ала този мимолетен проблясък на различен цвят под белите венчелистчета бе приемлив от гледна точка на поезията. До стената бе засадил Cestrum nocturnum, за който говореха, че привличал змиите, но Амулия бе готов да поеме риска от отровно ухапване в замяна на тънкия аромат от обсипаните с цвят вейки.

Тази вечер обаче пропусна да забележи, че пъпките на жасминовата гардения бяха започнали да се разпукват и че много скоро манговото дърво ще потъне в цвят. Не можеше да мисли за нищо друго, освен за дребничкото незаконородено бебе, омотано в дрипаво мръсножълто сари, и за майка му, която бе утешила плача му, като го загърна в дрехата си и поднесе устенцата му до гърдите си с увереност, придобита сякаш не с дни, а със седмици практика. Беше изпаднала в апатия, почти задрямала, докато не настъпи моментът да се раздели с него. И тогава бе избухнала в поредица задъхани, пискливи ридания, които продължиха чак докато двуколката се върна в града от отдалеченото сиропиталище. Сега, часове по-късно, все още чуваше плача й, а не птичите трели в здрача. Стоически се бе взирал в пътя, докато Рамчаран съскаше: „Престани да ревеш, глупава жено!“, а кочияшът през целия път бе говорил единствено на коня си, сякаш оглушал или изпълнен с неодобрение към пътниците и тяхната отблъскваща постъпка.

Ще трябва да се погрижи за бебето, помисли си Амулия, щом се настани на градинската люлка, извади лулата си и затършува из джоба си за кибрит. Не можеше да постъпи иначе. Таксите… да не забрави да нареди в кантората да плащат на сиропиталището навреме. После се зачуди дали не трябва да добави таксите към завещанието си, като уреди плащането им да продължи, колкото дълго се окаже необходимо. Отбеляза си, че е по-добре да постъпи така. Изобщо не е нужно да казва на никого вкъщи за детето, дори и на Камал. Не е нужно да ги подлага на това лишено от благоприличие изпитание.

От верандата на горния етаж Кананбала различи бялото на памучната му риза, размито в избледняващите цветове на нощта. Тя никога не нарушаваше вечерното му усамотение в градината, но точно този ден по силата на подтик, който й бе трудно да определи, се отправи натам, боса по тревата. Той не забеляза идването й и когато се изправи пред него и го запита: „За какво си се замислил?“, вдигна глава, сякаш озадачен от въпроса й. Отне му известно време да се съсредоточи върху лицето й; отначало погледът му бе стреснат, сякаш виждаше непознат. После отвърна: „А, ти ли си? Какво има?“. След като не получи отговор, той се върна към финансовите планове за сирачето, подръпваше от лулата си, а пред погледа му се редуваха колонките в счетоводната книга.

Кананбала остана минута-две и се обърна да се върне в къщата, обзета от желание Амулия да я извика. Някак си очакваше да го направи. Погледна веднъж назад към скованото му ъгловато тяло, сянка върху градинската люлка, изгубен за нея. Сякаш е едно от дърветата, помисли си тя и се отдалечи. Десетината метра, които разделяха верандата на горния етаж от люлката в градината, й се сториха необятна шир, която не й стигаха силите да прекоси.

* * *

През октомври същата година за пръв път след седемгодишна пауза им дойдоха гости. От Калкута щяха да пристигнат роднини да отпразнуват пуджа: един братовчед на Амулия, съпругата му и трите им деца. Кананбала, отвикнала от гости, бе прекарала целия септември в приготовления за пристигането им. Изпълваше я по-скоро тревога, отколкото нетърпение, установи тя, но не би си признала пред никого. Амулия би казал: „Само мрънкаш. Казваш, че се чувстваш самотна, а когато идват гостите, не ги искаш“.

Така си говореше Кананбала. Все по-често намираше утеха, като си говори сама. Откри, че никак не е трудно да се раздвои и да води разговори, които понякога продължаваха цял следобед.

Имаше и още нещо, за което да се безпокои. Роднините идваха с предложение за брак. Нирмал беше вече на двайсет и четири и току-що си бе намерил работа в областния колеж като учител по история. Не получаваше много, но колежът бе държавен, а освен това бе син на доста заможен човек, което го правеше подходящ кандидат за женитба.

— Защо да се отлага това, което и без това трябва да стане? Достатъчно е голям. Какво чакате? Казвам ви, Амулия, възпитани, свенливи, добри момичета се намират по-трудно… — братовчедът на Амулия човъркаше рибата пред себе си — от хубава, прясна речна риба в Сонгар!

Разсмя се на малката си шега, но като не получи усмивки в отговор, обясни примирително:

— Домакинята готви превъзходно, но какво може да се направи с рибата, която имате тук? Просто не е същата като…

— Да, изобщо не е същата като рибата от Ганг — отвърна Амулия, като се постара да не издаде раздразнението си. Гостуването наближаваше своя край и досега се бе наслушал на коментари за рибата.

— Племенницата на Нихар… сещате се кой е Нихар, нали?

— Сещам се.

— И така, племенницата на Нихар — как й беше името, Шанти или Малати? — а, да, Шанти, е на шестнайсет, и от това, което чувам, е приятно момиче, домошарка. Видях я преди няколко години, хубаво девойче. А пък каква къща само има баща й, на брега на реката. Прелест! Заможен е, добро семейство, от същата каста като нас, естествено. Нирмал не може да намери по-добра… този доматен сос е хубав, но нищо не може да се сравни с доматения сос…

— Приготвен със зелено манго от Калкута? Съгласен съм — каза Амулия.

Братовчедът се почувства малко неудобно, но не задълго.

— Ако искате — продължи той, — като се върна, ще подпитам деликатно. Какво ще кажете? Ще ви пиша веднага щом разбера какво мислят. След това Нирмал може да отиде да види момичето. Мога да го придружа, та това е сватбата на Нирмал в края на краищата!

Братовчедът изпи чаша вода с шумно задоволство и се надигна.

— Обаче къщата, в която живеете — каза балдъзата на Кананбала по-късно същата вечер, докато си вземаше от добре изпържените шингара и отхапваше от топлата хрупкава коричка, — не знам, но аз не бих могла да живея тук — в Сонгар, искам да кажа. Да, разбирам, чисто е, няма много хора, а Калкута е мръсна, пренаселена и шумна. Но тълпите и суматохата ме карат да се чувствам жива! Тук цари такава тишина, че за момент реших, че съм оглушала! — Балдъзата хвърли поглед към Кананбала и добави: — И освен това не мисля, че престоят тук ви се отразява добре.

— Какво да ви кажа? — побърза да отговори Кананбала, за да предотврати задаващия се анализ на здравословното й състояние. — Знам, че сега навсякъде в Калкута можеш да си купиш готови шингара, но не и тук. В Шиамбазар щях да изпратя някого да обиколи квартала и щях да приготвя угощението от тамошните магазини. Но тук Манджула и аз ги приготвяме сами.

— Добре, добре — съгласи се балдъзата доволно. — Наистина са превъзходни, а и домашната храна винаги е по-вкусна, нали? Казвам ви, вярно е, че можем да си купим всичко, но само се опитайте да предложите на брат ви купешки шингара или котлет. Надушва всичко залежало от километър.

Кананбала изпитваше смесени чувства, усещаше се едновременно унизена и похвалена. Надигна се и отръска трохите от сарито си.

— Манджула — провикна се тя от горната площадка към кухнята, — донесете още шингара, ако сте готова с пърженето.

Вече бяха изминали дванайсет дни от пристигането на гостите. Руините на крепостта в Сонгар, обявиха те, не могат да се сравнят с мемориала „Виктория“ в Калкута, нито горите — с великолепните ботанически градини. Стори им се твърде уморително да вървят до хребета. Във „Финлис“ се присмяха на провинциалния асортимент. „Какво ли биха казали тези Финли, ако видят Хог Маркет, а?“, бе попитал съпругата си братовчедът на Амулия, а после стресна озадаченото момче, което помагаше в магазина: „Да си чувал за сирене «бандел»^[10]? Сирене б-а-н-д-е-л? Не си ли?“.

Скоро вече бяха опитали всичко, което можеше да се прави, и прекараха празниците, затворени на „Дулгандж Роуд“, като изчерпаха целия богат запас от клюки за близките си. Притисната от отегчението и презрението на гостите си, Кананбала започна да изпитва някакъв изкривен копнеж по самотното си ежедневие.

Двете седмици отминаха, дойде време гостите да си вървят. Бяха поръчали две двуколки за четири часа. Амулия и Камал щяха да отидат на гарата, както и един прислужник с голяма кошница храна за нощното пътуване: бяха приготвили вечеря и закуска, и глинена кана със студена вода. Настъпи известен смут, когато установиха, че единият кон куца. Друг прислужник замина с втората двуколка да доведе нов кон.

Докато чакаха, братовчедът на Амулия се обърна към Кананбала:

— Госпожа, веднага, щом пристигна в Калкута, ще ви изпратя снимка на момичето. Сигурен съм, че ще я харесате. Познавам домакинството ви, тя ще е отлична снаха. Казва се Шанти, сигурен съм… пее хубаво, готви хубаво, а и винаги е живяла уединено. Толкова невинна. Не като нашите момичета в Калкута. А и този разбойник — добави той и се захили към Нирмал, застанал, втренчен в пустия път в очакване двуколката да се появи — има нужда някой да му стяга юздите. Ще уредя всички подробности!

Щом двуколките тръгнаха, Кананбала се оттегли на горния етаж и застана до прозореца с онова, което бе останало от прощалната й усмивка. Докато се обръщаше, зърна отражение на профила си в лъскавата повърхност на шкафа от тиково дърво. Главата й не се виждаше, губеше се сред сложната дърворезба, която започваше от горната част на вратите му. Без главата тялото й се стори чуждо, гротескно поради извивките, от които бе съставено: голямата, не — хълмиста, заобленост на гърдите, почти толкова издадената гънка на стомаха и чезнещите под памучното сари тънки крачета.

Кананбала се извърна към огледалото редом с шкафа. Кога се бе появила двойната брадичка? Кога бяха изникнали двата щръкнали косъма върху нея? Кога тенът й бе придобил цвета на тютюна, който мъжът й пушеше? Втренчи се в отражението си със свито гърло, неспособна да си поеме дъх.

* * *

Гостите им, по обичая на всички гости, подробно бяха обсъдили външния им вид. „Вече натежаваш, Камал, виж какво шкембенце си отгледал, а? Първият признак на богатство и спокойствие!“, бяха отбелязали те, а после: „Мили боже, Амулия, толкова сте почернели от слънцето, че не мога да ви различа в тъмното!“. Но всъщност коментарите, свързани със съпругата му, докоснаха оголен нерв у Амулия. Случайно бе дочул думите на балдъзата, отправени към Кананбала: „Како, подочувах от тук от там, че не сте добре… но само се вижте! Изглеждате на два пъти по петдесет! Е, винаги сте си били мургава, никога не сте имали онзи светъл тен на майка ви, ама я се погледнете сега! Кожа като изсъхнал пергамент, ама да не би темето ви да прозира през косата? Знам, че водата в Сонгар не е хубава, само за две седмици тук половината ми коса окапа! Елате при мен в Калкута и ще се погрижа за вас, обещавам! Масажи с масло, крем и пудра за лицето, вани с розова вода… като ви върна, господин Амулия ще реши, че има нова жена!“.

Амулия помнеше времето, когато Кананбала бе дребничка и хубавка, с къдрава коса, която отказваше да бъде обуздана от прическа, и блестящи очи с тежки клепачи, които силно подчертаваше в черно с антимон сутрин и вечер. Втурваше се нагоре по стълбите на Шиамбазар — а стълбите бяха стръмни, старинни, изронени, — вземаше по две стъпала наведнъж, като крепеше покритите с похлупаци подноси с храна, а веднъж дори цял хармониум, винаги нетърпелива да дочака прислужниците да си свършат работата. Помнеше времето, когато излизаше на терасата, чакаше го да се приближи по тясната уличка и веднага щом стигне, да го попита: „Нали не си забравил да ми донесеш дантела?“.

А сега? Не му бе нужно много време да подреди списъка със забележките на роднините си. Отекваха в главата му дни наред, след като си бяха заминали. Осъзна, че през последните два месеца самият той бе забелязал промени у нея, и то не само във външния й вид. През всичките тези години — докато създаваше фабриката, строеше къщата, облагородяваше градината, тези толкова дейни години… разбира се, не беше забравил Кананбала. „Че как бих могъл, помисли си той, като съм прекарал с нея всеки един ден от живота си, откакто бях на деветнайсет, а тя — на шестнайсет?“ Но беше вярно, длъжен бе да го признае, че както езикът натрапчиво опипва болния зъб, а не здравия, откакто Кананбала не беше съвсем на себе си, той мислеше за нея по цял ден, дори на работа.

Започна да си води бележки в дневника; ще ми помогнат, реши той, да разбера какво точно се случва, да успея някак да го обобщя. Избра страница, отделена за неделята, която нямаше да му е нужна за работата, и записа наблюденията си с ъгловат неравен почерк:

Тътри крака, вместо да ходи нормално. Вчера я забелязах да се подпира на стената, докато слиза към кухнята. Попитах я какво й е. Каза, че й се вие свят, чувства се неуверена, коленете й се подкосяват. Изглежда здрава, но се оплаква, че не й е добре.

Дрехите й изглеждат измачкани и лекьосани с шафран и др. Неприятно. Снощи й го казах, а тя ме попита „Лошо ли мириша?“.

Забелязвам, че устните й постоянно мърдат, дори когато си мисли, че наоколо няма никой. Говори си сама? Обезпокоително. Също и пръстите й непрестанно пъплят по мебелите, по тялото й и др. дори и когато я заговориш, сякаш през цялото време пише нещо. Опитвам се да отгатна какво, но е невъзможно. По-малко се оплаква, но е по-мълчалива. Дали и другите го забелязват? Как да попитам?

Наблюдения от този тип изпълниха страницата за неделя. Следващата страница гласеше: Поръчах кокосово масло, 25 галона; платих на Салим; книгата за поръчки до днес; таксата за сиропиталището платена за този месец. И все в този дух. За сряда имаше една-единствена дума, надраскана напряко на страницата: Лекар.

Амулия повика лекар, който измери кръвното налягане на Кананбала и я разпита дали има запек или газове. Прегледа коленете й и я накара да върви по права линия през спалнята. Накрая се обърна към Амулия и каза: „Нищо й няма, господине. Абсолютно нищо. Всичко е от главата. Дамите в малките градчета се отегчават. Госпожата има нужда от забавление“.

— Може би ще трябва да си намериш някакво занимание — отбеляза Амулия мрачно, щом двуколката на лекаря затрополи по пътя. — Всичко е от прекалено много свободно време.

— Но аз работя по цял ден — възрази Кананбала. — Знаеш ли колко неща имам да върша, за да поддържам къщата в ред?

— Не е достатъчно — каза Амулия. — Трябва да правиш нещо друго. Защо не си намериш хоби? Бродиране? Плетене? Рисуване? Виж жените, които следват Брахмо-самадж^[11] — четат, свирят на пиано, разговарят за всичко под слънцето, също като мъжете.

— Ще ми позволиш ли да правя всичко, което правят жените Брахмо? Та ти дори не ми позволяваш да замина за Калкута сама. Камал трябва да ме придружава, та дори и Нирмал. А те никога не искат.

— Няма да можеш да се оправиш сама. Изпращам ги с теб за твоята лична безопасност. — Амулия напъха крака в чехлите си. — Кажи ми — продължи той със снизходителен тон, — ще можеш ли да се оправиш сама където и да било? Може да си на петдесет, но по улиците на големия град още си като малко изгубено момиченце, дори и на твоя прословут Шиамбазар, дето е точно срещу гара Ховра. А сега кажи на Манджула да ми донесе чаша чай.

Пъхна лулата си в джоба и излезе в градината.

* * *

Месец след заминаването на роднините им пристигна пощенски плик, по-дебел и по-твърд от обикновено. В него имаше два гъсто изписани сини листа за писма и снимка. Амулия подаде снимката на Кананбала и зачете писмото. Докато тършуваше за очилата, с които още не беше свикнала, той възкликна:

— Какво съвпадение! Бащата на момичето беше адвокат на чичо ми, преди да се пенсионира. Помогна му да спечели онова дело Пукурбари.

Кананбала постави снимката на възможната бъдеща булка на Нирмал в треперливия жълт кръг светлина от лампата, до която седеше. Пресегна се, вдигна фитила и си сложи очилата. Амулия се обади:

— Явно къщата, която имат в Манохарпур до реката е истински дворец, а пък момичето, Шанти, е единствено дете. Няма майка, няма други братя и сестри. Хубаво е, когато момичето няма много роднини — и допълни след кратка пауза със задоволството от подходящо намерения израз, — не създава усложнения.

Кананбала внимателно проучи снимката в светлината на лампата. Овално лице, което можеше и да не е толкова костеливо. Косата на момичето бе опъната назад в плитка, която отново се появяваше отпред, гъвкава като змия, през рамото й върху непретенциозно сари със скромен бордюр. Далеч от последната мода както в прическата, така и в облеклото — макар че, помисли си Кананбала, едва ли съм наясно каква точно е последната мода. В лицето нямаше нищо особено, освен замисленото изражение и очите, които изглеждаха странно светли, трудно й бе да определи какви точно. Необичайно разширени ириси, твърде дълги мигли. Погледът бе леко обезпокоителен заради правите гъсти вежди, разположени плътно над очите. Кананбала се запита дали снимката не е била ретуширана във фотографско ателие.

Нирмал бе почти осем години по-малък от брат си, есенно цвете, и още по-скъп за Кананбала заради късната си поява. Все още се хващаше, че се взира във всеки детайл на любимото лице, както правеше, когато той беше бебе. Докато Камал се бе превърнал в безличен, кисел, мрачен мъж, чиято гуша вече показваше признаци на отпускане, отчетливите черти на Нирмал, резките му движения, безгрижното изражение, внезапният изблик на шумен смях, от който очите му танцуваха, убеждаваха Кананбала, че не проявява пристрастие, когато го определя като привлекателен мъж. Знаеше, че на майките не се полага да показват предпочитания, но Нирмал беше този, който веднага се отправяше към нейната стая, първо — след училище, после — от колежа, а сега — от работа, да сподели всичко, което се бе случило през деня. Не предприемаше нищо, без да се е посъветвал с нея, и тя бе твърдо убедена във взаимната им привързаност.

Отново погледна снимката в ръката си, снимката на жената, на която Нирмал щеше да принадлежи. Почувства се прекалено изнурена да мисли за това.

— Дай да видя снимката — каза Амулия и протегна ръка. — Какво ще кажеш? Мисля, че трябва да изпратим Нирмал да види момичето. Имам добро предчувствие за този брак.

Точно както и за Сонгар преди, каза си Кананбала.

* * *

Нирмал се ожени за Шанти през март 1928 година. Сватбата се състоя в Манохарпур. Говореше се, че бащата на булката е прекъснал уединението си, продължило с години, и е поканил всички позабравени роднини и съседите от селото. Бе осветил брега на реката със сто и една маслени лампи. Цяла седмица преди събитието свирачите на зурни седяха под бамбукови навеси пред входа на къщата и я озвучаваха с музиката си. Господин Бикаш не харесваше воя на този музикален инструмент, но бе твърдо решен да задоволи всички очаквания по отношение на традициите, които семейството на зетя можеше да има. Свитата на младоженеца — Амулия, Нирмал, Камал и Манджула, тръгнаха от Сонгар с нощния влак за Калкута. Там щяха да се присъединят към другите роднини и да се отправят с влак към Манохарпур в развеселена празнична група.

Великолепната къща на бъдещата й снаха, дървеното стълбище, огледалата и полилеите, речният пейзаж и прелестната градина щяха да останат само приказка за Кананбала. Макар някои жени да отхвърляха подобни суеверия, тя като добра майка знаеше, че присъствието й на сватбата ще донесе лош късмет на Нирмал. И така, в съответствие с традицията тя си остана у дома, сама в Сонгар, с двама прислужници и трима временно наети готвачи, подчинена на обичаите, но изпълнена с трескаво безпокойство и се зае да подготви посрещането на младоженците. През двуседмичното им отсъствие тя не правеше нищо друго, освен да праща прислужниците насам-натам, да следи приготвянето на храната, подреждането на къщата с енергия, която трябваше да изцеди от миналото. Ставаше рано сутрин и всяка вечер си лягаше, премаляла от умора. Панираните в грис сиропирани топчета от сирене трябва да бъдат достатъчно нежни, че да се топят върху езика; солените закуски — достатъчно хрупкави, че да те чуват чак в съседната стая, когато отхапеш от тях. Трябваше да има огромни количества от всичко. Готвачите от народността ория, наети в Калкута, бяха инструктирани да надминат себе си в приготвянето на омарите. Рибата, в легло от лед, трябваше да бъде доставена с нощния влак от Калкута. Състави си списък на нещата, които трябваше да запомни.

В един по-спокоен момент, след като прислужниците бяха заключили за през нощта и я бяха оставили сама със сънливата камериерка, тя извади кутията си с бижута и се зае да отдели всички украшения от собствения си чеиз, които щеше да подари на булката. Задържа се върху масивните златни гривни със змийски глави, които особено харесваше заради тежкото, гладко усещане при допир, и изумрудите в очите на змиите. Съпругата на Нирмал трябва да ги носи. Стисна гривните в ръка и си ги сложи за последен път, преди да ги отдели.

През нощта преди пристигането на групата сватбари зовът на бухал прекъсна полусънните видения на Кананбала. Когато се събуди, не можа да си поеме дъх, беше жадна и омотана в чаршафите. Навън бе тъмно, но тя усети непреодолим порив да излезе от къщата и да отиде в гората.

Кананбала се надигна като сомнамбул от леглото и заобиколи спящата на пода прислужница. Отвори вратата на спалнята си и слезе по стълбите. На входната врата се натъкна на тежък катинар с верига. По-възрастният слуга, Гуранга, се бе проснал пред вратата и хъркаше. Беше забравила колко здраво заключваха вратата всяка нощ. Опита се да си припомни къде е ключът — на кръста на слугата, естествено. Сети се за страничната врата и почти се затича натам, но тя също беше заключена.

Тишината на нощта, прекъсвана от време на време единствено от бухането на бухала, се раздра от рев: лъвът! Лъвът, който никой друг не чуваше! Хукна нагоре по стълбите, забравила да тътри крака, и излезе на покрива.

Най-сетне бе в необятната черна нощ, под назъбения рог на луната, загледана в безформения мрак на джунглата. Лъвът отново изрева. Не се обади нито бухал, нито лисица. Остана, прогонила всички мисли от съзнанието си, и му позволи да се изпълни с пустота, докато хоризонтът просветля и първите птици запяха.

* * *

Нирмал и Шанти получиха стаята в единия край на терасата на горния етаж, единствената стая от тази страна на покрива. Прекараха първата си нощ заедно върху бодливото и влажно ложе сред традиционните цветя, под врявата и неприличните провиквания на гостуващите братовчеди, които се просмукваха в съня им. В студените часове точно преди зазоряване, в просъница, Нирмал разбра, че той и младата му жена са се сгушили един в друг, за да се стоплят. Събра смелост и я целуна по челото. Шанти не се събуди.

Не след дълго гръмотевично тропане накара Нирмал да отхвърли ръката на Шанти и да хукне към вратата. Тя седна и скришом потърка очи, залепнали за сън. Когато Нирмал отвори вратата, майка му нахлу вътре.

— Ставайте, късно е вече! — възкликна тя. — Не виждате ли колко високо е слънцето? Баща ти всеки момент ще се върне от разходката си.

— Мамо, часът е само… — Нирмал се втренчи в стенния часовник — пет и половина!

— Недей да спориш с мен! — тросна се Кананбала. — Къщата е пълна с роднини. Скоро ще станат. Да не искаш да решат, че още хъркаш? Има толкова работа за вършене!

Нирмал изумено загледа майка си, когато тя взе да се суети из стаята и да разтребва. Видя я как вдига и започва да сгъва сарито, което снощи Шанти бе оставила да падне върху един стол. На пода бяха неговите дрехи, копринената риза и дхоти, усукани и захвърлени в ъгъла, сякаш трескаво се бе опитвал да се съблече. Притесненият му поглед се върна към леглото с измачканите чаршафи и двете притиснати една до друга възглавници, все още с вдлъбнатини там, където са били главите им, увехналите цветя, които започваха да миришат на гнило. Не смееше да погледне Шанти, която според онова, което мярна с ъгълчето на окото си, правеше неуспешни опити да имитира усилията на свекърва си в почистването. Преди да успее да се спре, Нирмал каза:

— Не е нужно да правите това, мамо, вие никога не разтребвате стаята ми, така че оставете нещата, както са си! Аз ще се погрижа по-късно.

Искаше му се да избута майка си отвън и да затръшне вратата зад гърба й. В този момент мечтаеше да живее на остров, далеч от роднините и родителите си, далеч от двусмислените погледи на братовчедите, които го очакваха долу.

— Я виж ти, колко си пораснал изведнъж, та да казваш на майка си какво да прави само ден след сватбата си! — каза Кананбала с насмешка. Извърна се към Шанти, която бе започнала да изпъва чаршафите и да маха цветята. — Шанти, снахичке, вървете да се изкъпете, водата е топла. Не може прислужникът непрекъснато да я подгрява. — А после каза на Нирмал: — Ти също се изкъпи, върви в банята долу. И ми изпрати Манджула. Манджула ще ви покаже кое къде е, Шанти. Ще ви заведе долу да закусите, когато сте готова.

Кананбала застана до вратата като часовой и се загледа в Шанти, докато тя тършуваше да открие ключовете от новия си скрин. Тогава, в един смущаващ момент, когато почувства, че идва на себе си, сякаш изплува от дълбоки води и отново може да си поеме дъх, тя забеляза растящото отчаяние на Шанти: отчаянието от новия дом, новите хора около нея, непознатия мъж, който й е съпруг, от раздялата с баща й и с всичко, което познава, от неспособността си да намери ключа, който й е нужен. У Шанти тя разпозна отглас от самата себе си на шестнайсет години, от утрото, когато се бе събудила до Амулия, костелив, чужд, изведнъж неин съпруг, мъжът, когото само бе зърнала през воала същата вечер на сватбата. Заля я нежност и преобрази цялото й лице. Приближи се до Шанти, взе ключовете и отдели необходимия. С приятния глас, с който говореше на децата си, каза: „Скоро ще се научите да се оправяте наоколо и тогава нищо вече няма да ви се струва чуждо“.

През цялото време Шанти се бе държала стоически, дори когато се сбогуваше с баща си и стаята с изглед към реката. Но при неочакваното съчувствие, проявено от Кананбала, тя усети, че устните й потръпват, не можа да се овладее, зарови лице в измачканото сари, с което бе спала, и избухна в плач.

* * *

Две седмици по-късно Кананбала, както обикновено, седеше и чакаше Нирмал за следобедния чай. Гостите за сватбата се бяха разотишли, само един родственик бе останал. Животът бе започнал да се завръща в обичайното си русло, но не изцяло и Кананбала го знаеше. Нирмал беше започнал да се прибира по-рано, макар все още да бе нов на работата си. Какво ли ще си кажат студентите му, питаше се Кананбала, като го виждат да се измъква от колежа половин или дори цял час по-рано в някои дни? Сигурно момчетата, на които преподаваше, умни младежи, съвсем малко по-млади от самия него, се шегуваха за сметка на учителя си, който бърза да се прибере у дома при младата си жена.

Както всяка вечер, Нирмал първо се отбиваше в стаята на майка си и сядаше да си побъбри с нея. Но тя усещаше, че сърцето му е далеч от разказите за това, как е преминал денят. Седеше на ръба на стола, сякаш, разполагайки се по-удобно, ще се наложи да отдели повече време. Крадешком поглеждаше часовника на стената в ъгъла и после нетърпеливо казваше: „Уморен съм, имам нужда да се изкъпя“, и изхвърчаше от стаята. Ако се съдеше по предишните вечери, Кананбала можеше точно да предскаже, че няма да го вади отново чак до вечеря.

Тази вечер терасата й се стори по-тъмна и по-пуста. Кананбала стигна до края и застана пред ниския парапет. Оттук можеше да види донякъде вътрешността на къщата на Барнъм. От всеки прозорец струеше светлина, а моравата отпред се пълнеше, опразваше и отново пълнеше с хора с чаши в ръка. Зад къщата в чезнещата светлина на деня все още можеха да се различат руините на крепостта, стига да знаеш, че са там. Върна се по терасата до стаята, заемана от Нирмал и Шанти. Тя имаше високи френски прозорци, цели четири, с изглед към терасата. Венецианските щори бяха плътно затворени като спящи очи.

Кананбала блъсна вратата. Никой в тази къща нямаше навика да чука; освен това беше едва седем и половина — време, крайно неподходящо за заключени врати.

Нирмал бе полегнал на леглото, главата му — положена в скута на Шанти. Тя си напяваше нещо, прекарваше пръсти през косата му, свела лице близо до неговото. Сарито й се бе свлякло надолу по рамото.

Вдигнаха поглед, когато Кананбала влезе, и стреснати, бързо се разделиха, сякаш изобщо не са се докосвали. Шанти прекъсна песничката си на половин нота. С широко разтворени очи тя скочи от леглото, извърна се, изчервена, и се зае да оправя нещо близо до нощното шкафче.

— Мамо — проговори Нирмал след известна пауза, — тъкмо се канехме да слизаме.

— Ти няма защо да слизаш — отвърна Кананбала, — но за вас, Шанти, е време да започнете да помагате с вечерята.

На следващата сутрин Кананбала се събуди с натежали крайници и въпреки това — обсебена от вътрешен мрак. Едва успя да се надигне от леглото, изтощена от нощните сражения: таванът я бе притиснал, а после змиевидните колони на леглото, месести и гъвкави, се бяха опитали да я удушат. Събуди се рязко, не можа да си поеме дъх, сърцето й думкаше в гърдите. Като хвърли поглед до себе си, осъзна, че не е среднощ, защото мястото на Амулия бе празно: беше тръгнал на своята разходка, значи, трябва да е на зазоряване.

Замисли се за родственика, който бе останал след сватбата, братовчед на име Чотуда. Беше им трудно да се отърват от него, макар да беше лекар и да се предполагаше, че е зает човек. Беше закръглен и словоохотлив, изчакваше с нетърпение поредната трапеза и спеше в периода между тях. Кананбала реши да пренебрегне неприязънта си към него и да сподели някои от симптомите.

Чотуда притисна слушалката към гърдите й, като за пореден път се възхити на мекото им закръглено изобилие.

— Просто сърцебиене, нормално е за вашите години — обяви той в края на необичайно дългия, както се стори на Кананбала, преглед на сърцето и белите й дробове. — И вероятно газове. Кажете на Амулия да ви донесе нещо против киселини. Или пък нещо от прочутата си фабрика — има лек за всичко, нали така? — Чотуда се разсмя. Кръглото му весело лице блестеше от пот, очите му бяха изпъкнали зад очилата. Чудеше се защо се чувства гладен толкова скоро след закуска. — Може би — попита той безгрижно — Манджула ще може да ми приготви малко шербет… във вашия край въздуха е толкова чист. Никога не можеш да се почувстваш така в Калкута.

— Даже оризът е по-вкусен тук, нали, Чотуда? Човек просто не може да се въздържи! — каза Кананбала в проблясък на предишната си дръзка същина, онази, за която смяташе, че е пресъхнала завинаги.

Лекарят я погледна предпазливо, но реши, че не е чул добре: жената изглеждаше безобидно напрегната както винаги. Той се надигна да си върви. Реши да изчака шербета на верандата с надеждата да бъде съпроводен с още нещо.

— Време е да си вървя — съобщи той на Кананбала. — Практиката ми вече страда. Но вие така любезно ме задържахте тук! Пък и детето! — той се усмихна към малкия си син, приведен над масата, погълнат от четенето на книга. — Той толкова се привърза към вас!

Вдигна към него ръката си, украсена с пръстен с топаз, и каза с ръмженето, което обикновено съпровождаше този ритуал:

— Виж, това е окото на тигъра, когото снощи преследвах и убих в гората. Другото око все още е на главата на тигъра. И двете очи продължават да виждат и веднага откриват непослушните момчета!

Момчето, вече на девет години, престанало да вярва в подобни измишльотини, погледна баща си с презрение.

* * *

Прозорците по цялата дължина на трапезарията на горния етаж бяха облени от все още студената утринна светлина. Беше сутринта след заминаването на Чотуда. Кананбала се беше изкъпала и преоблякла в чисто сари. Тръгна към стълбите, като се подпираше на стените и столовете по пътя си, а после — и на перилата. Измина тринайсетте стъпала надолу от първата площадка и петнайсетте след следващата. Стените сякаш се наклониха към нея. На площадката се спря задъхана и се втренчи, без да вижда, в прозореца, който осветяваше стълбите и обрамчваше като картина дървото, извисило се над малката тераса на първия етаж. Чуваше пеенето на Шанти откъм кухнята. Момичето беше дребничко и кротко, но когато запееше, от гърлото й се изтръгваше нисък, плътен глас, принадлежащ сякаш на друго, много по-едро тяло. Пееше за празници и за облаците в небето.

Кананбала се примъкна до кухнята и се спря отвън в коридора да си поеме дъх. Чу как Манджула, която режеше зеленчуци, каза:

— О, преди и аз пеех тази песен, много отдавна, когато още имах глас. Изпей някоя друга. Поне сега в скучната стара къща има някакво развлечение. Скоро ще разбереш колко потискаща може да бъде тази дупка, наречена град. Колко ми липсват близките, едва ли ги виждам и веднъж на три години.

Гласът на Шанти отвърна:

— Свикнала съм с малките градчета. Когато се случваше да отида в Калкута, винаги копнеех да се втурна обратно към нашето село до реката.

— О, почакай и ще разбереш. Сега си щастлива, току-що омъжена, Нирмал тича да се прибере у дома при теб, да бъде с теб, да си говорите и да правите Бог знае какво още, а…?

— О, не! — като че ли се изкиска Шанти.

— Но само почакай да изминат няколко години, тогава ще видиш това място в истинската му светлина.

Известно време мълчаха. Кананбала чу как воденичният камък скрибуца в гнездото си, тих звук от нещо, което се смилаше. Сигурно горчицата за рибата, реши тя. Запита се като в транс дали рибата е нарязана. Умът й преговори ежедневния ритуал. Гуранга ще дойде рано сутринта с рибата, която е купил — обикновено в Сонгар това беше шаран, и ще я покаже на Манджула за одобрение. Манджула ще се отдръпне от нея, за да предпази чистото сари, облечено след банята, от рибешките нечистотии. Устните й ще се извият в припряна насмешка и ще каже: „Пак шаран! А ти, Гуранга, не можа ли да намериш някой по-малък? Или поне полужив? А? Я ми кажи, да не би да морят тези риби от глад, преди да ти ги продадат? Да не би първо да им източват кръвта? О, да имаше жива прясна риба, да поплува в кофата известно време, а после да пусне малко истинска кръв, докато я режа!“.

Кананбала се олюля, повдигна й се при спомена за повтарящите се думи и действия. Подпря се на вратата да се успокои. Беше прехвърлила тази работа на снаха си веднага щом дойде. Винаги й се гадеше от суровата миризма на риба, от слузта по нарязаните късчета. Никога не успя да се застави да я измие или да я сготви, макар да я ядеше — всичко освен главата, с примирение, но не и с удоволствие.

Сега с привичното усещане, че е подала глава от водата да си поеме дъх, тя се запъхтя и отново дочу гласовете на снахите си откъм кухнята. Манджула казваше:

— Хайде, попей още малко.

И отново този нисък, дрезгав глас се донесе откъм кухнята, този път песента бе изпълнена с меланхолия. Кананбала се приближи. Шанти продължаваше да пее, докато режеше сочен плод на хлебното дърво, и сякаш не забелязваше мазните си ръце и другите в кухнята. Около нея бяха нахвърляни влажни чували от зебло, пълни със зеленчуци. Съдържанието им преливаше. От един се подаваха кичури пресен лук редом с кремавите глави карфиол. Пееше, сякаш се бе пренесла на друго място и в друго време, подпряла брадичка върху свитите колене, с поглед, втренчен в плода, който режеше, но далеч оттук, от Сонгар и от Манджула, която белеше картофи до нея. Шибу мелеше масала наблизо в двора и се опитваше да вдига по-малко шум от обикновено.

Кананбала застана до вратата, разтри коляното си и огледа мирната сцена.

— Какъв глас само — обади се тя. — Ти, курво, защо не вземеш да си потърсиш работа на улицата?

Извитият като сърп нож на Манджула изтрака на пода. Шибу се втурна откъм двора и застана до вратата със зяпнала уста. Песента на Шанти пресекна и премина в кратко ужасено ахване. Скочи и избяга от стаята, лепкавите й ръце оставиха следи върху новото сари.

— Нарязан ли е хлебният плод? Дай да видя какви подправки мелиш, Шибу. Защо днес цари такава бъркотия? — Кананбала излезе навън, сякаш не бе изрекла нищо необичайно.

На другия ден, докато Амулия се обличаше за работа, Кананбала го запита:

— Ей, конте такова, коя чукаш сега? Да не е някоя от жените Брахмо с копринено сари?

Извърна се, преди смаяният Амулия да успее да проговори, и излезе на верандата. Амулия се втурна след нея. Нирмал бе седнал до масата в дъното на верандата с отгърнат на кръстословицата вестник „Стейтсмън“, но я бе изоставил, без да попълни нито едно квадратче.

— Даваш ли си сметка какво говориш? — Амулия я гледаше, сякаш тя бе чудовище, на което бяха изникнали четири глави вместо две.

Нирмал скочи от стола си толкова рязко, че едва не го събори. Пресегна се да предотврати падането му.

— Татко — гласът му потрепна, — нищо не съм казвал.

Амулия не му обърна внимание. Стисна ръката на Кананбала. Нирмал ги гледаше невярващо. През двайсет и четирите години от живота си никога досега не беше виждал родителите си да се докосват, освен веднъж, преди цял живот време, когато беше се втурнал в спалнята им един следобед да догони едно топче за игра.

Амулия раздрусваше ръката на Кананбала.

— Даваш ли си сметка какво говориш? — повтори той, лицето му, разкривено до неузнаваемост, стоеше на сантиметри от нейното. Кичури от пригладената му с брилянтин коса стърчаха там, където ги бе дърпал.

— Само попитах кога ще се върнеш — отвърна Кананбала смутено. — Защо си толкова разгорещен? Много ли ще се забавиш?

— Съвсем не каза това! — изкрещя Амулия.

— Защо ми крещиш? Какво толкова съм казала?

— Какво си казала ли? Нямаш ли капка свян? Как бих могъл да го повторя пред хората?

— Но тук няма никого — отвърна тя. — Само Нирмал. Нима имаме тайни от децата си?

* * *

Шанти престана да пее.

Беше й се случвало още веднъж — преди, когато майка й почина. Тогава си мислеше, че никога няма да се усмихне отново, да не говорим за пеене.

Но лека-полека песните се завърнаха. Баща й беше успял да я придума веднага щом моментът му се стори подходящ. „Имам нужда да чувам песните ти — повтаряше й той. — Достатъчно е лошо, че трябва да свиквам с отсъствието на майка ти, но защо ме лишаваш и от песните си?“ Направи опит. Отначало гласът й пресекваше след първите два реда, но после яростно се зае да се учи. Всеки следобед се разхождаше сама по брега на реката и пееше на водата. Без да се усети, започна да си тананика тихичко, докато домакинстваше. Един ден, когато хвана погледа на баща си, втренчен в нея, осъзна какво прави и се извърна да прикрие срама, че отново е щастлива.

„Свекърва ми ме нарече «курва». — Мисълта бушуваше в главата й. — Видя ме как пея на сина й, нахлу в стаята ни не един, а два пъти и на следващия ден ме нарече курва. Това момче, слугата, какво ли ще си помисли? Свекърва ти да те нарече курва пред всички. Ами Нирмал — как да му го кажа? Ще ми повярва ли? Обожава майка си. А мен едва ме познава. Ами аз?

Самата аз всъщност едва го познавам. Въпреки думите, които ми говори, и нещата, които правим. Те всички са ми чужди. В какъв дом съм попаднала? Какво правя тук, без нито един приятел? Само да можех да се втурна обратно, макар и за един ден, и да видя всички, и да си бъда в моята стая у дома! Дали са променили нещо вътре? Ами Мала, Кхуку, Вини изобщо сещат ли се за мен? Дали не са си намерили нова приятелка? Продължават ли да се разхождат край реката и да се присмиват над всичко в Манохарпур? Да кажа ли на татко за случилото се? Не, само ще го разтревожа. Дали е съвсем сам? И с какво запълва времето си, ако е съвсем сам? Ами манговите фиданки? Още ли ги мери с ролетката всяка седмица?“

Отпусна се тежко на леглото и изтощена положи глава в свивката на лакътя си.

* * *

Следващите десет дни изминаха без други изблици от страна на съпругата му и Амулия взе да се пита дали не му се е сторило, че Кананбала бе изрекла именно тези думи в онази невероятна сутрин. Действително ли беше казала „чукаш“? Възможно ли бе?

Възможно ли бе да си го е въобразил, един вид — сън наяве? Вярно, че паметта му играеше номера тези дни. Понякога онова, което трябваше да помни, се изплъзваше покрай него като утринна мъгла: виждаше ги, знаеше ги — фактите, фразите, думите, името, което му бе нужно, — но когато се опитваше да ги схване, да ги изрече, вече бяха изчезнали. Нима две седмици по-рано не беше казал на Шрикант, счетоводителя: „Платих месечната такса за сиропиталището. Къде е квитанцията?“.

Амулия бе стриктен в плащането, защото искаше да бъде сигурен, че се грижат добре за детето.

— Не сте я платили — отвърна Шрикант, без да вдига поглед от колонките с цифри.

— Глупости, написах чека тук, на тази маса. Спомням си, че го подписах заедно с всички чекове за заплатите.

— Господине — поколеба се Шрикант, — казахте, че ще го направите, но стана късно, вие си тръгнахте…

— Донеси ми чековата книжка, ще ти покажа — нареди Амулия.

Шрикант беше прав. Амулия не беше написал чека.

В градината същата вечер тревогата, обзела Амулия заради отслабващата му памет, не му позволи да забележи нищо, дори това, че на мястото на цветовете върху манговото дърво бяха започнали да се оформят мънички плодове. Беше толкова обезпокоен от инцидента, че остана затворен в себе си по време на вечерята, а всички от семейството се опитваха да си припомнят дали не са направили нещо, с което да предизвикат гнева му.

Беше в деня след спора за чека с Шрикант, пресметна той, когато Кананбала бе изрекла онези невъзможни думи. Оттогава не беше казвала нищо необичайно. За Амулия бе все по-трудно и по-трудно да повярва, че наистина е казала това, което бе решил, че е чул. Навярно, както при непопълнения чек, въображението му се беше разиграло. Хаосът се бе спотаил в сенчестите, потънали в паяжини ъгли на тавана. Наред с всички тайни, които бе запечатала в себе си, къщата бе попила странните изблици на Кананбала и ги беше скрила от света извън стените си.

Но това, разбира се, не е краят, каза си Амулия, паметта работи най-прецизно точно тогава, когато най-силно ти се иска да ти изневери.

Две седмици по-късно Шанти чу свекърва си да обявява на Камал, че е сифилитично магаре.

Още на следващия ден пък каза на Манджула:

— Млечнобяла кожа, хм, също като на мраморна крава. В цял Сонгар няма да намериш по-суетен човек от тази превзета уличница!

През следващата седмица, след вечеря, Кананбала заговори учтиво на Амулия, но думите й бяха: „Ако ти разцепя главата на две със сатъра, сигурна съм, че вътре ще има само кравешки лайна!“.

Вече не беше тайна за никого. Амулия беше уверен, че двете млади жени, снахите му, споделят наблюденията си. Беше по-загрижен за Шанти, отколкото за Манджула. Като си представи сигурното й разочарование и притеснение, той се почувства особено виновен: да доведе младата жена у дома… само за да я обиждат по такъв начин! Ами прислугата? Беше малко вероятно да предпочетат дискретността и лоялността пред естественото човешко желание да разнесат пиперлива история — и още повече в Сонгар, гладен за произшествия, където заболяването на нечия крава или кавгата между роднини подхранваха разговорите дни наред.

— Знаеш ли какво каза днес? — прошепна Манджула на Шанти един следобед, щом седна на леглото й и се зае да сгъва спретнати конусчета от листа бетел за дъвчене.

Ароматът на тютюн, увит в бетела, погъделичка ноздрите на Шанти. Взе възглавница и я положи в скута си да й е по-удобно.

— Какво? — попита тя, защото за момент бетелът сведе думите на Манджула до нечленоразделно мърморене.

— Чух я да казва на бащата на Камал, че тестисите му са като на пръч! А пък после, на двора, погали Шибу по главата. Представи си само! Да гали слуга по главата! И каза…

— А, да, това и аз го чух — каза Шанти, защото не искаше да го слуша за пореден път.

— … че той е единственото й истинско дете, единственото момче, което се грижи за нея! Другите й синове били копелета, заченати от кочияш!

Обезпокоена, Шанти вдигна поглед към развеселеното лице на Манджула.

— Не мислиш ли, че това е повод за тревога? Какво ще стане сега?

— О, стига глупости, какво щяло да стане! Нищо няма да стане. На бабичката започва да й хлопа дъската. С тях всичките става така. Ще трябва непрекъснато да се грижим за нея, само почакай и ще видиш, ще си получи тя своето. Явно е трябвало да робува на своята свекърва — а тя беше напълно изкукуригала на петдесет и пет. Размазваше изпражнения по стените, а нашата свекърва трябваше да чисти след нея. Нищо чудно, че сега се е побъркала — макар и доста по-рано, сега е само на петдесет.

Манджула налапа поредния бетел и заговори с пълна уста:

— Нали си чувала онази поговорка?

Шанти не беше чувала нито една от поговорките на Манджула и рядко намираше някакъв смисъл в тях; беше решила, че Манджула сама си ги съчинява.

— И какво гласи?

— Когато немите проговорят, манговото дърво ще върже през зимата.

* * *

Не е луда, невъзможно е, повтаряше си яростно Амулия същия следобед, докато крачеше решително покрай набраздените от коловози ниви към началото на гората, докато двете снахи клюкарстваха, разположили се в спалнята на Манджула. Не бе в състояние да се успокои достатъчно, че да свърши някоя работа във фабриката, и за изумление на Шрикант се надигна, взе чадъра, повика двуколка и си тръгна.

Запъти се към руините на крепостта. Успокояваше го да седи безмълвен сред повалените камъни, да не мисли за нищо особено, да чака отново да го обземе чувството на покой. Крепостта бе неговата абаносова кула. Отиваше там винаги когато имаше нужда да обмисли нещо без чуждо присъствие. Сигурно се дължеше на намека за отдавна изчезнали империи, на грапавината на вековните камъни или пък навярно на спомена за хора, които в същите тези порутени помещения и тъмни коридори бяха живели реален като неговия собствен живот. Може да се дължеше на изкорубената тъмнокафява кора на онова дърво, загатваща за лика на Буда.

Стигна подножието на крепостта и седна върху паднал каменен блок — висока, сивкава, ъгловата фигура, загледана в лазурнокафеникавия отблясък на синьо рибарче, устремено към широка плитка локва, в която по това време на годината все още имаше вода. Диплите на дхотите му се разпиляха като вълни върху камъка, от време на време лекият ветрец ги развяваше и ги набиваше с прах. Амулия не забелязваше. След около час слънцето ще тръгне да залязва. Птиците ще узнаят и ще отправят зов една към друга.

Искаше му се да се застави да слуша птичите песни и да не мисли за нищо, но го връхлиташе вълна след вълна от копнеж, докато мечтаеше предишната, позната Канан да се завърне. Как бе допуснал толкова да затъне? За него тя продължаваше да бъде младото момиче, за което се бе оженил, с щръкналите ключици, с трапчинките по бузите, с хребета на гръбнака, който се очертаваше ясно, щом се наведеше, с несигурния поглед, когато той се пошегува, с моментното забавяне, докато схване шегата и избухне в смях. „Гледах я как се превръща в жена, в майка. Винаги е била толкова благовъзпитана, изпълнена със здрав разум, толкова мила. Едва ли някога се е случвало да спори с мен, никога не е казвала лоша дума на никого, дори когато навикваше децата.

Нима започвам да забравям? Нима признаците през цялото време са били пред очите ми…?“

Опитваше се да отгатне какво се бе случило с нея, самообвиняваше се, прощаваше си, отдаваше го на възрастта й — труден момент в нейния живот, реши, че е трябвало да прекарва повече време с нея, казваше си, че не е трябвало да я отвежда толкова далеч от близките й в Калкута.

После се изправи и изпъна схванатия си гръб. Тръгна към дома. Реши, че повече няма да й позволи да броди из къщата. Няма да допусне да я превърнат в местното посмешище.