Анурадха Рой
Атлас на невъзможния копнеж (10)

Четири

Зад развалините на Сонгар, около хълма, на чийто връх сияеше малък бял храм, се простираха горички от акация и жожоба. Храмът не беше стар, но си бе спечелил слава с благотворната си сила.

Мийра се огледа, забеляза пчелите, кръжащи във въздуха над алените диви цветя, стелещи се по земята наоколо, и се сети за необичайния въпрос на Нирмал след земетресението онзи ден и за своя нелеп отговор. Какво ли щеше да си помисли? Не я беше разпитвал повече, само се вгледа в нея, сякаш я виждаше за пръв път. Но я прониза тръпка на срам, щом се сети за лакомията си.

Следобедното слънце прежуряше жестоко и не можеше да й предложи утеха. Небето над главата й се бе ширнало празно и високо без намек за появата на облаци. Лятото ги бе връхлетяло внезапно, както всяка година, и беше трудно отново да привикне към потискащата жега. Препъна се в камъните и буците пръст по пътеката към хълма и попи изпотеното си лице с крайчето на сарито. Обичайният й път, но защо днес й се струваше толкова тежък? Под дърветата, където ивици зеленина се редуваха с ярки слънчеви проблясъци, бе малко по-хладно и тя се спря. Забеляза захвърлени наоколо празни бутилки и кибритени кутии, два измачкани пакета от цигари, но не от тези, които пушеше Нирмал. Знаеше, че тук е любимото място за срещи на влюбените, и поклати глава. Не бе дошла за среща, нямаше причина да изпитва чувство на вина. Беше дошла да рисува крепостта.

Стигна до началото на руините и спря. Нирмал бе вече там. Кучето бе седнало до него, а палетата се боричкаха и подскачаха около тях, сякаш бяха стари приятели.

Нирмал се опита да не гледа Мийра, капчиците пот над горната й устна, блузата, прозрачна на гърба от влагата, кичурчетата коса, залепнали върху бузата й, сарито, с което бършеше лицето си.

— Много е горещо, нали? — попита тя, внезапно обзета от свян.

Извърна поглед, забеляза стоманената кутия с лек обяд до Нирмал и разпозна в нея онази, която му бе приготвила същата сутрин. Погледна го озадачено. Подаде й я и тя я взе. Отвори закопчалката и видя в съда най-отгоре две парчета пържена риба, а отдолу — ориз. Знаеше, че в третата купичка има зеленчук — не беше нужно да проверява.

Погледна го и отново я изпълни неприязън към лакомията, която я бе заставила да изрече онези думи.

— Заповядайте — каза Нирмал. — Никой не гледа.

— Не мога.

— Рибата е много вкусна — каза Нирмал деликатно. — Чудесно е приготвена. Добър начин да бъде прекъснат един дълъг и безсмислен пост.

Извърна се от нея и се заигра с кученцата, докато тя втренчено фиксираше купата с риба в ръката си и се чудеше дали изобщо й се яде след дългите години въздържание. Каква ли беше на вкус, какви бяха структурата й, ароматът, усещането на миниатюрните, прозрачни, подобни на трънчета костици в устата?

Отчупи парченце с пръсти. Извърна глава от Нирмал, почти ужасена, че ще я види как яде. Макар да се правеше на погълнат от играта, тя знаеше, че я наблюдава с ъгълчето на окото си. В притеснението си глътна парчето цяло, без да усети вкуса му.

— Ето! Направих го! Вкусих забранения плод! — изкиска се нервно тя.

Сухите листа кръжаха в лекия ветрец. Папагалчетата зачуруликаха, когато Нирмал погледна Мийра, и усмивката му бе знак за поздравление за смелостта й.

* * *

Госпожа Барнъм се промени в очите на Мукунда след земетресението, откакто бе намерил писмото. Мълчанието й взе да му се струва зловещо. Джинът и цигарите сякаш я жигосваха с клеймото на паднала жена като в трилърите, които бе чел. Улавяше се, че се е втренчил в дългите й нокти и се пита дали не й се налага постоянно да отмива кръвта от тях. Възможно ли бе да е убила човек? Или да е помогнала на някого да извърши убийство? Чувстваше, че косъмчетата по тила му настръхват, когато тя се приближеше, застанеше зад гърба му и масажираше раменете му, докато чете. Представяше си как замахва с ножа и пронизва кожа, кости и сърце. Друг път, когато сядаше до него и му обясняваше пасажи от „Шекспирови приказки“ от Чарлс и Мери Лам, не знаеше какво да мисли. Трябваше да прочете и другите две писма, реши той, за да открие истината. Може писмата изобщо да не бяха до нея — в крайна сметка, в онова, което прочете, името й никъде не се споменаваше.

Десет дни след земетресението Мукунда получи своя шанс. Не знаеше с колко време разполага. Правеше опит да прочете трудното начало на „Господарят Джим“ до масата за хранене на госпожа Барнъм, когато тя каза:

— Продължавай, отивам до магазина на Финли, скоро ще се върна — и икономът я откара.

Ръцете му се разтресоха, коленете му се разтрепериха, но веднага щом видя колата да завива зад ъгъла, се втурна в спалнята й.

Колко много вещи имаше тук, установи той с паника. Не беше ги забелязал по време на земетресението. Опита се да се сети откъде бе паднала кутията. В ъгъла видя вазата. На стената — портрет на жена със зелено лице и пиянско изражение, целият напукан. Два резбовани скрина от тиково дърво, и двата заключени, което моментално ги изключваше. Леглото бе голямо, с гладко изпъната тъмновиолетова мъхеста покривка. Горната му част бе украсена с тигрова кожа, главата с оцъклени очи, зейнала паст и остри зъби почиваше точно върху възглавницата. На стената до леглото имаше висок шкаф, отрупан с дребни предмети.

Мукунда реши да претърси точно него. Качи се на стол, избута настрани прашасалите стари украшения, книги, една кутия — но не тази, която търсеше. Стараеше се да поставя обратно вещите в същия ред. Спомни си, че кутията с писмата е дървена, зеленикава на цвят. Най-сетне в далечния ъгъл зърна онова, което му трябва. Придърпа кутията към себе си и я отвори. Видя бялото перо.

Но къде са писмата? В кутията нямаше нищо друго. Разтърси я невярващо.

— Сега доволен ли си, Мукунда?

Мукунда застина върху стола и му се стори, че коленете му са от масло. Кутията тупна на пода. Перото се подаваше наполовина. Бавно се извърна.

Госпожа Барнъм му се стори по-висока от него, макар да стоеше върху стола. Искаше да слезе, но просто не бе в състояние. Искаше му се да каже нещо, но езикът му беше като шкурка в устата.

Тя седна на леглото и загали главата на тигъра. Беше облечена в копринена рокля със същия тъмножълт цвят като окраската на тигровата кожа.

— Така ли се отплащаш за доверието ми? — попита тя с по-дрезгав от обичайното глас.

Исках да се убедя, че сте невинна, искаше да каже Мукунда. Само исках да докажа, че всички останали грешат. Исках да узная истината. Усети, че в момента, в който отвори уста, ще се разплаче.

— Слез от стола — нареди му тя.

Смъкна се с треперещи нозе. Не можеше да откъсне поглед от ръката, която галеше тигъра. На единия пръст с дълги нокти имаше голям пръстен със зелен камък.

Госпожа Барнъм стана и запали цигара. Вдъхна дима и се закашля. Може пък, в крайна сметка, положението да не е толкова зле. Не може да е ядосана, щом пуши, винаги казваше, че цигарата я успокоява. Отвори уста да обясни и дълбоко вдъхна от кълбящия се около него дим.

Тя се нахвърли върху него.

— Да не си изрекъл и дума — изсъска тя. — Изобщо не се опитвай. Върви си, напусни. Махай се оттук, махай се!

Тонът й се повиши. Яростно се закашля и избърса очи. Мукунда се промъкна навън от стаята. Чу я да вика след него в коридора, докато излизаше:

— И преди да си тръгнеш, провери в речника значението на думата „предателство“! Провери „вероломен“, провери „коварен“!

* * *

По време на чая Нирмал обяви, че всичко е готово — служители, теодолити и фотоапарати, работници, палатки, разрешителни и документация, и след два дни започват разкопките при руините.

— Какво ще стане сега? — попита Манджула. — Може пък цял замък да излезе изпод развалините! Нямам нищо против тези останки да бъдат унищожени, ако се открие голяма ступа^[1]. Най-после да се случи нещо и в този скучен стар град и хората да започнат да идват да се поклонят.

— Нищо няма да бъде унищожено, дори и да открием нещо — повтори Нирмал.

Чувстваше се приповдигнат при мисълта за предстоящата работа и не искаше да позволи нещо друго да обсеби съзнанието му.

— Започваме с могилите отзад. Работата е прецизна, сигурно ще продължава месеци наред. Ще опънем няколко палатки. Работниците не могат постоянно да изминават цялото това разстояние.

Хвърли кос поглед към Мийра да види реакцията й, но тя изглеждаше потънала в собствените си мисли. От следобеда, когато бе яла от донесената от него риба, Нирмал забеляза, че поддържа обичайните учтиви теми на разговор и заинтересованост, но погледът й бе отнесен. Беше престанала да ходи до крепостта и да се качва на покрива да простира прането сутрин. Не успя да я види насаме и да потърси обяснение. Не че ми го дължи, помисли си той, но дори и така да е — имаше да довършва рисунки.

— Край на романтичните двойки, значи? — изкиска се Камал. — Не само гълъбите се гушкаха и гукаха там.

— Да, за известно време из развалините ще има доста хора — потвърди Нирмал, за да запълни неловката пауза. — Ще прогонят и духовете на царете и цариците.

— Особено на похотливите царе и царици — каза Камал, загледан в кафяво петно върху издрасканата дървена повърхност на масата.

— Стига — тросна се Манджула. — Не виждаш ли детето?

Бакул, която се бе зачела до прозореца в чезнещата светлина на ранната вечер, рязко остави книгата и скочи.

— Мукунда? Мукунда! — извика тя и излезе от стаята.

Мийра се надигна и се зае да раздига чашите и чайниците, като ги трупаше с дрънчене върху месинговия поднос.

— Защо е това бързане? — обади се Камал. — Искам още една чаша чай, ако може. Пригответе ми го, моля ви.

Мийра се спря. Намери неизползвана чаша на масата, започна да налива чай, разля локвичка в чинийката. Добави капка мляко.

— Ооох — проточи натъжен Камал, — толкова години изминаха, а не се научихте, че не обичам мляко в чая.

— Ще донеса друга чаша — Мийра се завъртя на пети и излезе от стаята.

— Защо винаги усложняваш нещата? — попита Манджула. — Просто си го изпий.

Нирмал се надигна да последва Мийра в кухнята с надеждата да я види за минута насаме. Но Камал го помоли:

— Ей, Нирмал, остани, докато си изпия чая, разкажи още за разкопките, какво точно следва сега?

* * *

Мукунда изскочи от спалнята на госпожа Барнъм, втурна се по стълбите към градината, без да обръща внимание на мрачния, обрасъл с хлебни дървета участък, който вечер избягваха, без да забележи наситения оранжев диск на залязващото слънце между клоните. Икономът беше в градината и примамваше кокошките в кокошарника.

— Кът, кът, кът — викаше той. — Ей, Мукунда, помогни ми да ги прибера!

Мукунда избърса мокрите от сълзи нос и очи и се опита да отвърне нещо, после хукна към портата.

— Ела довечера, ще коля пиле — изкиска се икономът. — Много е смешно, като му отрежеш главата и рукне кръв, а то още тича наоколо. Ще ти хареса.

Мукунда профуча през портата, увиснала на пантите. Едното от дървените крила беше прогнило, другото бе горе-долу закрепено и когато го трясна зад гърба си, една дъска падна на земята с глухо тупване. Тичаше през сумрака все по-бързо и по-бързо, задъхан, отчаян, без посока. Дъхът му свистеше в накъсано ридание. Излезе от главната улица и се спусна по черен път през нивите, излъчващи очарование в светлината на залязващото слънце. Все още будните птици спореха и чуруликаха, като си избираха място за нощувка, докато той прехвърчаше над канавките, а чехлите му трополяха и вдигаха облаци прах по косата и лицето му.

Най-сетне видя руините и хребета зад тях. Влезе във вътрешния двор с големия басейн от червен камък; размитите арабески усилено се опитваха да изпъкнат изпод прашната почва наоколо. Баняновото дърво наблизо сякаш бе пораснало със сгъстяването на вечерните сенки.

Хвърли се в подножието му.

Бакул вече беше там. Попита го:

— И ти ли го чу? От утре ще разкопават развалините. Вече няма да имаме руини, където да ходим.

Огледа пропълзелите сред цепнатините в стените мъхове и папрати, напуканите стени, по които толкова пъти се бяха катерили и си бяха представяли стаи там, където вече нямаше нищо.

Мукунда я погледна неразбиращо. Изобщо не беше забелязал, че не е сам.

— Точно моят баща трябва да го стори. Трябваше да се върне и да развали всичко.

На Мукунда му се искаше да пъхне глава между коленете си и да зареве. Искаше му се да може да обясни на госпожа Барнъм или поне на Бакул. Но никога нямаше да спомене какво бе направил, пред никого. Знаеше, че никога няма да си прости предаденото доверие на госпожа Барнъм, винаги щеше да изпитва срама, от който му се повдигаше. Зарови глава в коленете си и усети солта на сълзите в устата си.

— „Край на призраците на царе и царици“ — имитираше баща си Бакул. — Мисли, че е много смешно.

Ято зелени папагалчета над тях ги накара да вдигнат поглед. В ранното вечерно небе блестеше една-единствена ярка звезда. Дървото, към което птиците се бяха устремили, остана само сянка.

— Ей — обърна се Бакул към наведената глава на Мукунда, когато не получи отговор. — Престани, неприятно е, но не е чак толкова зле. Той казва, че няма да рушат всичко наоколо.

Разтревожи се от потиснатите ридания и се надигна.

— Да тръгваме, стана късно.

Мракът и тъмните силуети сред дърветата я плашеха, но никога не би го признала пред Мукунда. Знаеше, че нощем от горите излизат лисици и леопарди. Понякога беше виждала двойки лисици, които странно наподобяваха кучета, дори посред бял ден в нивите.

Затичаха по обраслата с дървета пътека към полята. В приглушената виолетова светлина все още ясно различаваха изровените улеи и успяваха да ги прескочат. Мракът сякаш се скупчваше, сгъстяваше сенките около тях и правеше всичко наоколо да изглежда по-голямо. Доловиха мириса на смачкани листа от евкалипт, остър и уханен, по част от пътеката, засенчена от тънички дървета. Скоро стана трудно да виждат къде стъпват. Държаха се за ръце, докато подтичваха възможно най-чевръсто. Когато Мукунда се спъна, Бакул стисна ръкава му още по-здраво и каза:

— Внимавай, там има един голям камък.

Мукунда хвърли поглед назад. Преследваше ли ги някой, та трябваше да бягат? Очите му не виждаха нищо, освен озъбения тигър върху леглото на госпожа Барнъм. Сред собственото им задъхано дишане и трополенето на чехлите го чу — зад тях имаше нещо. Стисна по-силно ръката на Бакул и прошепна:

— Не се бой!

— Не се боя — прошепна тя в отговор.

Стигнаха нивите. На открито, далеч от дърветата, беше по-светло. Докато тичаха по гърбавите синори, които отделяха нивите една от друга, Бакул подръпна Мукунда за ръкава.

— Погледни! — възкликна тя. — Погледни! Там горе!

Той се спря и вдигна глава. Над тях, докъдето стигаше погледът им, синьо-черното небе бе обсипано със звезди, толкова много звезди, че сякаш нямаше достатъчно място да се поберат всичките, и въпреки това изглеждаше безкрайно — необятен искрящ свод, надвиснал над окъпаното в звездна светлина поле; толкова много звезди, че ако гледаш известно време нагоре, ти се завива свят. Сред тях преминаваше бял, пламтящ светлинен шлейф — сияние, каквото никога досега не бяха виждали, спускаше се надолу и се изгубваше зад хоризонта.

Ръка в ръка, двамата стояха сред пустото поле под натежалото от звезди небе, забравили всичко: тревоги, страхове, дългия път, който все още предстоеше да извървят, преди да се приберат у дома.

* * *

Мийра седеше в кухнята, без да забелязва, че не е запалила лампата, че коремът, ръцете и стъпалата й пламтят от ухапванията на комари, че всъщност и да беше се опитала да запали лампата, нямаше да светне, защото нямаше ток.

Не можеше да мисли за друго освен за случилото се на терасата преди десет дни, привечер, когато Камал я беше приближил с дискретност, на каквато никога не би могла да заподозре, че е способен, и бе казал:

— Вие наистина работите твърде много.

Тя бе отвърнала с учтива усмивка.

— Не е така, просто прибирам бутилките с туршия. Не искам да рискувам прислугата да счупи някоя.

— Просто си мислех колко ли ви е тежко, колко сте самотна.

Тя се бе разсмяла, по-скоро развеселена, отколкото ядосана.

— Свикнала съм.

— О, толкова е жалко, че нашето общество ни налага такива ужасни правила, а ние сляпо ги следваме и ги изпълняваме. Струва ми се, че няма да е лошо малко да се разбунтуваме.

Зае се да отърсва нещо черно, което бялата му риза бе обрала от стената на терасата.

— Трябва да събера бутилките.

Отдръпна се от него в ъгъла на терасата, където бутилките с туршия от манго стояха, подредени в редица, все още запазили топлината на дневното слънце.

Когато се наведе да ги вдигне, усети на гърба си, там, където блузата й се бе повдигнала, ръка да опипва голата кожа. Отскочи, стресната.

— Не се бойте — каза Камал. — Просто исках да… ви обясня, че ако имате нужда от нещо, трябва само да ми кажете. Не му мислете много-много.

Видя как погледът му обхожда тялото й, сякаш мислено разсъбличаше сарито и разкопчаваше блузата й. Той замълча. После погледна небето и каза:

— Няма да е зле скоро да завали, нали?

 

 

От онази вечер бяха изминали десет дни. Не беше казал и дума повече, не бе посегнал да я докосне, но ако се случеше да я погледне, тя знаеше, че мислено я разсъблича. Когато погледът му пълзеше по тялото й, потръпваше, сякаш по кожата й бе пробягал гущер. Защо постъпи така, не преставаше да се пита тя. Живееше в къщата от толкова години, а той никога преди не бе правил подобни опити. Какво бе отприщило тази внезапна похот? Върна се две седмици назад, но не можа да си припомни нищо необичайно. Разговорите им, ако изобщо можеха да се нарекат така, винаги бяха на масата, когато той искаше допълнително и тя му го поднасяше.

Порази я като мълния. Разбира се! Трябва да е дочул за приятелството й с брат му! И е решил, че и той може да си опита късмета. Изправи се смутена. Естествено! Само това ще е, всички мъже мислят така: приятелството с мъж не е нищо друго освен флирт, а щом флиртуваш с един, значи си лесна, леко момиче, играчка за всички.

Какво да прави? Единствената жена, с която можеше да поговори, бе съпругата на мъжа. Беше невъзможно да обвини Камал пред брат му. Ами ако Нирмал каже, че реагира истерично на проявеното дружелюбие и съчувствие? Ами ако, точно обратното, се опълчи на Камал?

Като видя, че няма ток, Мийра запали маслена лампа, после извади тенекията с ориз и отмери три чаши в една чиния. Методично се зае да го чисти, като се опитваше да събере мислите си и да реши какво да прави.

* * *

Малко по-късно същата вечер, когато Мукунда и Бакул се промъкнаха в къщата, видяха Мийра, приведена над чинията в ивицата жълта светлина от лампата. Сянката й падаше високо върху отсрещната стена. Стегнатият й гръб и наведената глава не насърчаваха задаването на въпроси. Минаха покрай нея на пръсти, знаеха, че ще им се карат. Дори на широката веранда на първия етаж, която свършваше до витража на Амулия — едно от стъклата се бе напукало и бе подменено с най-обикновено синьо стъкло, което бяха решили, че пасва — нямаше никого. Всяка вечер Камал си пиеше чая тук. Бяха оставили лампа, която кадеше сажди по паяжините на високия таван. Излязоха навън на малката тераса, която водеше към стаите на Манджула и доловиха оттам неясно мърморене.

— Струва ми се, че е права — чуха гласа на Камал. — От самото начало беше грешка.

— Не може да е грешка само защото са закъснели една вечер — този път беше Нирмал.

— Хайде, хайде, Нирмал, всички ние понякога грешим в преценката си. Помниш ли господин Кунду? Първо омъжи дъщеря си за мъж, който се оказа импотентен, на всичкото отгоре казват, че бил едноок, после тя се върна при родителите си и те не можеха да погледнат хората в очите от срам.

— Какво общо има господин Кунду с цялата работа? — Нирмал прозвуча ядосано.

— Това, което искам да кажа, е, че възрастните правят грешки, не разбираш ли? — гласът на Камал прозвуча примирително. — Мен ако питаш, първата грешка бе на баща ни. Така или иначе, не сме чак толкова богати, защо му трябваше да влиза в ролята на кръстник?

Драснаха кибритена клечка. Камал каза още нещо, но много тихо и не се чу. Лек мирис на цигарен дим доплува отвън до Бакул и Мукунда. Далеч отвъд чуха самотния зов на лисица към самеца. Клекнаха на пода на терасата, която още помнеше топлината на слънцето, и се облегнаха на стената един до друг. Дрехите залепнаха от пот по гърбовете им.

— Трябва да сме прагматични, Нирмал.

— Прагматичността не е всичко на този свят.

Настъпи кратка пауза. Над Бакул и Мукунда нащърбен полумесец се бе промъкнал в небето, разкъсан от балдахина от листа, надвиснал над терасата. Студени, бели, далечни звезди пронизваха пролуките между дърветата. Лисицата се обади отново, по-близо, този път й отвърна отекващ призив. В далечината дочуха тихия звук на настройваната от Афсал Миан тамбура.

— Помисли си за разходите! — чуха да казва Камал. — Той расте, но не и парите в завещанието на татко, нали? Толкова години ни подяжда. Чуй ме, Нирмал, има добри институции за момчета като него. Те ще го поемат и нашето бреме ще… искам да кажа, татко носеше отговорността за него… може би донякъде, но как ще…

— Аз ще се погрижа за каквото не достига. Не трябва да го отпращаме заради пари — Нирмал звучеше лаконично и по-рязко отпреди. — Ти няма за какво да се тревожиш. И досега не е имало за какво.

— Скъпи братко, нали знаеш, че не става дума само за парите — каза Камал.

— Казвам ти го, никак не е лесно да стоиш тук и по цял ден да се грижиш за момчето и Бакул, Нирмал. Момичето расте, той също! Онзи ден наистина се изплаших, когато… — това беше Манджула. Тя понижи глас и Бакул и Мукунда не успяха да разберат с какво именно я бяха уплашили.

Пак чуха гласа й, този път по-силно.

— Всичко това е много хубаво, Нирмал, и ти можеш да продължаваш да си мислиш, че са деца, но не е така. Ето и днес. Още не са се прибрали, стана толкова късно, нямаме и най-малката представа къде са и какво правят! И така всеки път. Ти може и да не се интересуваш, но аз се тревожа.

— Няма за какво да се тревожиш — настоя Нирмал. — Приятели са, откакто бяха на по четири и шест годинки. Имам им доверие. Те са като брат и сестра.

— Но не са брат и сестра, Нирмал — каза Камал търпеливо. — И двамата са на възраст, когато…

— Няма и да разберат какво е станало, като го направят — изпръхтя Манджула. — И ще последва ужасна беда. Как тогава ще се покажем пред хората?

Някой тракна чаша върху масата. Мукунда и Бакул се притиснаха по-близо един до друг; тя чувстваше дъха на Мукунда върху лицето си, топъл, ухаещ на малцов бонбон. Искаха да отпратят Мукунда. Гласовете им бяха натежали от бездънен мрак.

— Въпреки това — каза Нирмал — не мисля, че ще направят нещо. Вярно е, че днес закъсняха. Просто трябва добре да им се поскараме.

— Да се поскараме? — изгрухтя Камал. — Момчето има нужда от един хубав пердах! Въобразява си, че е кой знае какво. Но ние сме тези, които го разглезиха, какво друго да очакваме, нали?

Манджула го прекъсна:

— Виж, Нирмал, ти беше твърде дълго из планините, нямаш никаква представа. Само по тъмно ли стават белите?

— Мукунда е част от това семейство, той е единственият приятел на Бакул, не можем просто така да го отпратим — Нирмал беше непреклонен.

— Ако сега не направиш нищо, ще имаш достатъчно време да съжаляваш по-късно, това казвам аз — обяви Камал. — Но тя си е твоя дъщеря.

Бакул и Мукунда чуха стърженето на стол по пода и се свиха по-дълбоко в тъмната ниша на терасата, стиснали здраво потни ръце. Болезнен прилив на страх сви стомасите им.

— Ще ида да видя какво прави Мийра с ориза — чуха да казва Манджула. Тогава долетяха първите ноти от меланхоличната песен на Афсал Миан в печална хармония със струните на тамбурата.

* * *

Нирмал излезе в градината да се поразтъпче. Вечерта бе мъчителна: първо, проточилият се спор с брат му и снаха му, после — трябваше да се скара на Бакул и Мукунда за това, че бяха изчезнали. Камал настояваше момчето да получи шест удара с пръчка. Усилията да проявява такт и търпение, докато го разубеди, го бяха изтощили.

Вдъхна уханието на гардения и нощен жасмин, засадени от баща му, и извади цигарите. Нищо че ароматите ще се смесят, каза си той. Искаше му се Мийра да излезе в градината. Бяха изминали толкова много дни, откакто бяха водили истински разговор, въпреки че непрекъснато се виждаха, докато се хранят.

Нирмал тръгна бавно към задната страна на къщата. Приглушена жълта светлина очертаваше квадратно петно в тъмнината и обзет от любопитство, той се приближи да погледне. Светлината идваше откъм стаята в ъгъла на вътрешния двор, стаята на Мукунда. През прозореца видя момчето, наведено над книга до свещта, следеше с пръст редовете, беззвучно мърдаше устни. Беше се съблякъл само по шорти. Кожата му блестеше от потта в светлината на свещта, която очертаваше младото стройно тяло с тъмни светлосенки. Нирмал забеляза здравите мускули в горната част на ръцете на Мукунда, докато си вееше с тетрадката. Мускулите на гръдния кош също се бяха развили — от ваденето на кофите с вода от кладенеца, реши Нирмал — и преливаха надолу в кръст, по който личеше тънка ивица косми. Лицето му бе изгубило детските си извивки. Скулите бяха по-изострени отпреди, трапчинката на брадичката — по-дълбока, чертите — по-отчетливи. Единствено очите с дълги мигли, по-подобаващи на момиче, още загатваха за детето у него.

Нирмал се замисли и с набраздено от угриженост чело бавно тръгна към къщи. Никога преди не се беше вглеждал в Мукунда толкова отблизо. Но тази вечер… Не му се искаше да си признае, че умората от вечерта бе предизвикана не само от Камал и Манджула, но и от спора със самия себе си.

Изкачи празните стълби към покрива, където се намираше стаята му. Реши, че заслужава още една цигара и чаша ром след вечерята. А може би Мийра ще се окаже на терасата.

Когато стигна първия етаж обаче, една мисъл го порази и той се отправи към стаята, в която спеше Бакул. Надникна през открехнатата врата и видя смътните очертания на фигурата й, простряна върху леглото като свалено от разпятие тяло, с нозе, бледи в лунната светлина, падаща откъм верандата. Беше отметнала чаршафа заради жегата. Нощницата й се бе повдигнала и разкриваше новата женствена извивка на ханша. Разпуснатата й коса покриваше възглавницата.

Нирмал се отдалечи крадешком.

* * *

На следващия ден Мийра седеше в стаята на Кананбала, приведена над рисунка, когато влезе Калпана, прислужницата, и без ни най-малко да се притеснява, че нарушава вглъбяването на Мийра, каза:

— Дайте ми сапуна и изнесете дрехите за пране. На двора няма нищо.

Калпана, кльощава и прегърбена, имаше писклив глас, стегнат кок, дебели гъсти вежди и тъмни мустаци над горната устна. Подпря рамо на вратата, докато чакаше Мийра и се обърна към Кананбала:

— Как сте, гос’жа, да сте измисляли някоя цветиста псувня наскоро? Какво ще кажете за „оваляно в тор магаре“? Или „сополивец, дето чука сестра си“?

Мийра си пое дълбоко дъх, не каза нищо и продължи да нанася трудната извивка на свода, като изтри погрешно нанесена линия.

— Хайде де — Калпана широко разтвори очи към Мийра с престорено изумление. — Днес всички са много заети — отбеляза тя, — рисуват си разни работи, дето стоят тук от стотици години. А други пък непрекъснато обикалят храмове и развалини. Ми тогава и аз няма да пера и да подреждам къщата!

Попи лице с демонстративен замах и седна на пода, втренчена в Мийра, чийто молив криволичеше под саркастичния й поглед.

На вратата се появи Мукунда и застана неловко.

— Госпожа Манджула ви вика в кухнята.

Мийра се намръщи.

— Предай й, че точно сега не мога. Трябва да довърша нещо. Не може ли да имам някаква лична работа в тази къща?

— Ооо, вашата лична работа! — подигравателно се обади Калпана. — Напоследък май ви се е отворила доста лична работа!

Челото на Мийра запулсира. Видя как слугинята я оглежда от главата до петите, сякаш да намекне, без да го изрече на глас, онова, което всички мислеха: че Мийра всъщност е една възвеличана слугиня, образована слугиня, която се домогва до господаря, вдовица, размечтала се за невъзможно бъдеще.

Докато се изправяше, Мийра блъсна стола толкова силно, че го събори. Скицникът и моливът паднаха на пода забравени. Мукунда погледна лицето й и се отдръпна. Мийра се приближи до Калпана, която побърза да се изправи.

— Ако не можеш да разговаряш прилично, изобщо не се обръщай към мен. Ясно ли е?

Преди слугинята да успее да отвърне, откъм Кананбала се усети раздвижване:

— И кого точно чукаш напоследък, Мийра? Кого чукаш? Кого… точно… чукаш?

Мийра се извърна към нея, обзета от ужас. Очите на старицата бяха невидими зад очилата, върху които се отразяваше утринното слънце. Усмивката й бе мила и беззъба. Повтори думите напевно, разсеяно, като барабанеше ритмично по една от тенекиените кутии на госпожа Барнъм. Калпана се изкикоти. Мийра изхвърча от стаята, сълзи щипеха очите й. Беше невъзможно, невъзможно, да продължи да живее в Сонгар. Трябва да си върви. Навсякъде щеше да е по-добре оттук. Ще отиде при брат си и ще го помоли да я подслони, ще си потърси работа в града, където й видят очите, но не и този кошмар.

Стигна средната стая и седна на ръба на леглото. Раменете й тръпнеха от познатата болка. Животът й се бе преобърнал, без да забележи. Какво очаквах, запита се тя и се сети за една от сентенциите на Манджула: „Не може да сипеш студена вода върху врящо олио и да не се опариш от пръските“.

След малко осъзна, че дъхът й излиза шумно и хрипливо. Къде й е куфарът, паникьоса се Мийра. Къде е куфарът, в който донесе дрехите си, когато пристигна? Мисълта я завладя и замъгли съзнанието й. Надигна се и надникна под леглото. Потърси на тавана, в дългото помещение. Не успяваше да различи познатия горчичен цвят сред натрупаните вещи. Трескаво хукна нагоре по стълбите към таванския килер, но и там го нямаше. Докато се връщаше, попадна на Камал, който отиваше към стаята си. Усмихна й се с онази различна усмивка, предназначена специално за нея.

Мийра тичаше надолу по стълбите, дланите й се хлъзгаха по парапета. Нирмал идваше нагоре и се спря на площадката да й направи път.

— Накъде сте се забързали? — попита той нетърпеливо, но тя не се спря.

Стигна до вратата, намъкна чехлите си и излезе навън. Въздухът бе натежал с онази застиналост, която предвещава порой. Закрачи бързо. Когато се отдалечи достатъчно от къщата, спря и погледна намръщеното небе.

Внезапна плесница изплющя върху лицето й — вятърът. Набираше сила и развяваше сарито й. Високите дървета в края на нивите се привеждаха към земята, изненадани от порива. Прахът се кълбеше на жълтеникави облаци и препускаше към нея. Прикри лице с края на сарито и притвори очи. Над главата й оловното небе се разцепи и избухна в мълнии. Огнените дървета пламтяха в оранжево, поглъщаха угасващата светлина. Усети по ръцете си първите капки дъжд и сладкото кафяво ухание на вода, достигнала сухата пръст. Заваля по-силно. Свали шарфа от главата си и вдигна лице към небето, подложи го на дъжда, стиснала очи срещу развихрилия се вече порой. Под дърветата се бяха приютили няколко редки минувачи, които я гледаха изумено.

Докато дъждът падаше върху лицето й, по земята, покриваше с кал дрехата й и набиваше прах в чехлите й, нещо дълбоко в душата й се освободи. Някъде другаде, където никой не я познава, ще започне живота си отново. Ще замине веднага щом е възможно. Ще се скрие в големия град, където хората не знаят нищо за нея. Ще открие кътче за себе си.

Дъждът отслабваше. След него остана влажният землист дъх, който отнесе всички спомени за отминалите знойни дни.

* * *

Бяха изминали едва шест месеца след завръщането на Нирмал в Сонгар и надеждата, че обзелият го покой няма да го напусне, рухна за две седмици. На мястото му се настани дълбока тревога. Пушеше четиринайсетата за деня цигара, опрял лакти на парапета на покрива, заслушан в пианото на госпожа Барнъм, което дори и от това разстояние звучеше бурно, самотно и печално. Ужасният дисонанс го успокояваше — звук от далечното минало, непроменен от детските му години. Прииска му се да се превърне във вкаменелост, да се развива с геоложките епохи, да се напука, калцира, втвърди, да потъва все по-дълбоко в скалата или речното корито, да претърпява метаморфози в продължение на хиляди години, от плът, кръв и костен мозък да се превърне в канара; по-добре да е вкаменелост, а не човек, едва ли не всеки ден подложен на болезнени обрати в живота.

През годините след смъртта на Шанти беше толкова свикнал със самотата, че бе загубил способността, а може би дори и потребността да има приятел. И ето, като гръм от ясно небе Мийра му съобщава, че заминава при брат си.

— Заминавате — бе повторил Нирмал.

— Да.

— Кога се връщате?

— Аз… той иска да остана при него, казва, че наблизо има училище, където мога да преподавам рисуване… или нещо друго. Съпругата му също се чувства самотна, пък и майка ми настоява.

Беше обвила сарито малко по-плътно около тялото си, сбогува се с поглед с рухналата крепост и се отдръпна от кучетата, омотани в полите й, просещи още храна, търкалящи се по гръб от радостта отново да я видят.

— Дойдох да видя кученцата за последен път, утре заминавам.

— Всяка вечер ви чакаха — каза Нирмал. — Не могат да разберат защо престанахте да идвате, не свалят поглед от пътеката с надеждата, че ще се появите.

— Знам. Как да ги накарам да разберат? И аз мислех за тях, но бе невъзможно да дойда.

— Нищо не разбирам! — избухна Нирмал. — Откъде това внезапно решение да заминете? Не можете ли да останете още малко, за да…

Мийра го прекъсна насред изречението.

— Трябва да замина. Всичко е уредено.

Тръгна, но се спря, за да каже:

— Дали ще можете да продължите да ги храните, докато поотраснат…

Насън или наяве, в главата на Нирмал се въртяха едни и същи мисли. Какво се бе променило? Беше ли сторил нещо, за да подтикне Мийра да си тръгне? Беше ли загатнал нещо неприлично? Дали не беше се засегнала, че й донесе риба? В никакъв случай! Да не би да беше се уплашила от новооткритата лекота на близостта им?

Но притеснението му не се дължеше единствено на Мийра. Мислите му се рееха между нея и Мукунда; не беше в състояние да се отърси от тях. Отново и отново се връщаше към деня, когато за пръв път отиде в сиропиталището, защото нямаше какво друго да прави, каприз в приятното зимно утро; беше решил да отиде и да види момчето, за което баща му беше оставил пари в завещанието си — и се бе завърнал с Мукунда, само на шест годинки.

През онзи далечен следобед Манджула му отвори вратата. Момчето беше зад гърба му. Личицето му бе слабичко, с трапчинка на брадичката, мазна коса, огромни, светнали от любопитство очи и дълги извити мигли като на момиче. Беше облечено в синя риза, явно принадлежала на някой много по-голям от него, дъното на шортите му висеше до коленете.

— Това е Мукунда — бе обяснил Нирмал. — Доведох го у дома.

Споровете, дали да задържат Мукунда или не, продължиха два-три дни. Нирмал не се огъна. Момчето беше прекалено добро за сиропиталището. Бяха го научили на съвсем малко неща, бяха го хранили още по-малко и го биеха, ако не слуша. В крайна сметка, баща му искаше да се грижат за него. Трябваше да му предоставят дом и живот.

— Какво, в нашите спални ли? — гласът на Манджула трепереше от гняв. — Нима знаем от коя каста е? Може да бъде всякакъв, може да е дори мюсюлманин. Няма да го понеса. Боже, боже!

— Няма да го върна обратно — настоя Нирмал. — Може да се настани в моята стая.

— Във вашата стая! Че това е насред къщата. Не мога да допусна подобно нещо. Няма да го допусна.

Намериха компромис. Момчето щеше да остане, но във външната къща. Нямаше ли да го е страх? Нирмал го бе попитал, а Мукунда му бе отвърнал със сияйна усмивка: „Кой, мен да ме е страх? Мен от нищо не ме е страх!“.

А сега Мукунда трябва да си върви. Камал и Манджула бяха спечелили дългата битка.

Беше прищявка да доведа Мукунда у нас, помисли си Нирмал. Сега щеше да го пропъди също така своеволно. Щеше да го замаже, естествено. Под претекста, че го изпраща в добро училище в Калкута. Щеше да се грижи за нуждите и удобството му. Ще каже на Мукунда, че го прави заради бъдещето му, да разшири кръгозора му, да му предостави нови възможности.

Но Нирмал не можеше да излъже себе си. Беше довел детето, когато на самия него му бе удобно, а сега, когато Бакул растеше, момчето се беше превърнало в пречка.

Нирмал пушеше цигара след цигара, крачеше по терасата и копнееше за времето, преди да се завърне в Сонгар, когато спеше на ниското походно легло, отделен от откритото небе само от платнището на палатката, толкова изнурен от целодневната работа, че не мислеше, не чувстваше, не се тревожеше.

Та нали единственото, което искаше, бе да научи на какво се дължат земетресенията, а не самият той да ги причинява.

* * *

Мийра бе готова да тръгне. Всичките й вещи се побраха в куфара, с който беше пристигнала. Влакът тръгваше след час. Мукунда бе отишъл да намери двуколка да я откара до гарата. Тя обикаляше от стая в стая да провери дали не е забравила нещо важно.

Някой докосна ръката й. Извърна се, едва сподавила вик.

— Какво ви става? — попита Манджула. — Само исках да…

— О, Манджула — Мийра тежко приседна на най-близкото легло. — Стреснахте ме.

Споменът за ръката на Камал по гърба й не й даваше мира.

Манджула хвърли поглед през рамо да се увери, че никой не ги подслушва, и измъкна малко вързопче от пояса си. Отвори го и подаде нещо на Мийра.

— Какво е това?

— Просто го вземете. Човек никога не знае какво може да се случи, а една жена винаги трябва да има нещо, на което да се опре.

Манджула разгърна вързопчето. Вътре имаше дебела златна верижка и шест гривни. Натежаха в дланта й и просветнаха в притъмнялата стая.

— Не мога. Не мога да ги приема.

— Не вдигайте шум — прошепна Манджула настойчиво. — И нищо не говорете. На никого не съм казала. Бързо го приберете. Златото е и бащата, и съпругът на жената, щом си няма истински близки. Побързайте, Мукунда се качва по стълбите — и Манджула за кратко стисна ръката й.

Мийра я гледаше как се отдалечава и я прониза увереност, че Манджула знае. Със сигурност знае. Трябва да знае какво бе сторил съпругът й.

Но не разполагаше с време за размисъл. Мукунда бе довел двуколката. Докато се качваше, тя хвърли поглед към къщата. Стори й се смалена или дърветата бяха пораснали от времето, когато ги видя за пръв път преди толкова години. Боята беше започнала да почернява и да се лющи, а свещено смокиново дърво бе пуснало тънки филизи в цепнатина на горния етаж, до парапета, на който се бе облягала толкова често да съзерцава руините. Запита се дали някога ще ги види отново, дали изпитва печал, страх или облекчение.

Отсреща в къщата на госпожа Барнъм се открехна прозорец и се чу глас:

— Довиждане, Мийра, и идвайте от време на време да ни навестите!

Прозорецът се затръшна и единствено кудкудякането на кокошките нарушаваше следобедната тишина.

* * *

Мийра се настани във влака и се загледа в Мукунда, който тътреше крака по перона отвън. Нямаше какво да си кажат, но той не искаше да си тръгне, преди влакът да е заминал. Зачуди се за каква услуга да го помоли, за да запълни оставащото време, но не се сети за нищо — гарата беше провинциална и не продаваха списания, а тя си носеше храна. Всеки път, когато го подканяше:

— Не чакай, Мукунда, прибирай се! — той усмихнато отвръщаше:

— Че какво толкова имам да правя, госпожо Мийра? Ще погледам как тръгва влакът.

Около него се тълпяха и се блъскаха хора. Извън къщата й се стори по-слаб или пък отдавна не се бе вглеждала истински в него. Беше облечен в окъсана синя риза, която му беше голяма и беше небрежно закърпена на едното рамо. Нещо в Мийра се прекърши при вида на кръпката. Сигурно сам я е кърпил, тази риза, годна само за боклука. Прииска й се да му беше купила дрехи, преди да си замине. Напоследък се беше затворил в себе си, цялата му жизнерадост бе пресъхнала. Откакто бе научил за предстоящото си заминаване в новото училище в Калкута, дори бе престанал да играе с Бакул.

И сега отказваше да я погледне. Застанал там в кърпената си риза, чертаеше с върха на обувката си драскулки в праха по перона. Прииска й се да протегне ръце и да го прегърне.

— И двамата дойдохме в тази къща в една и съща година, а сега и двамата тръгваме по нови пътища по едно и също време — каза тя. — Ти заминаваш за хубаво, голямо училище, ще видиш големия град, ще станеш истински ученик! Ще се срещнем отново, нали?

Протегна ръка през прозореца да докосне бузата му, но влакът бе потеглил.

— Грижи се за себе си, Мукунда! — извика тя, ридание стисна гърлото й, макар да не знаеше защо плаче, очите й се наляха със сълзи. — Ела ми на гости някой път, ела скоро.

Нирмал се втурна на гарата, закъснял с минута, но тъкмо навреме да види как лицето на Мийра зад решетките на прозореца се отдалечава и се изгубва от погледа му.

* * *

Две седмици по-късно пред вратата спря друга двуколка, натоварен бе съвсем различен багаж и Нирмал и Мукунда поеха към гарата сред облак прах. Когато заминаха, Бакул се потътри обратно към къщата. Спря се до кладенеца, до манговото дърво. Заподритва едно камъче чак докато стигна бившата стая на Мукунда, но нямаше сили да влезе в нея, обзета от болка, че ще я види празна, повлече се обратно вътре, обиколи стаите, почти останала без дъх от ужаса, че няма да го открие. Когато хората умрат, повече не ги виждаш. Никога не бе виждала майка си и затова не страдаше. Но да осъзнаваш, че Мукунда не е мъртъв, че си е съвсем жив, че всяко завъртане на колелата на двуколката все повече го отдалечава от теб; да знаеш, че е жив, но далеч, в различен свят, че прави неща, които не можеш дори да си представиш, че се сприятелява с хора, които никога няма да познаваш; да те забравя с всеки изминал ден, да престане изобщо да мисли за теб; да знаеш, че с времето ще започне да забравя как изглежда лицето ти; да знаеш, че няма да чуваш в ушите си гласа му всеки ден; да знаеш, че и днес денят можеше да си е като всички останали, че можеше да се скитате из градината, да играете, да си говорите; да знаеш, че ако извикаш „Мукунда“ в произволна посока към кладенеца или стаята му, никога вече няма да получиш отговор!

Бакул преминаваше от стая в стая и се опитваше да сподави надигащия се вик. Няма да заплаче, няма да достави това удоволствие на възрастните. Никога повече няма да проговори на баща си. Не можа ли поне да изчака обещаното пътуване до Манохарпур, преди да отпрати Мукунда? „Не — бе отвърнал баща й с присъщия си безучастен маниер. — Разкопките едва започнаха, не мога да си вземам отпуск. Другата седмица отивам по работа в Калкута и този път ще заведа само Мукунда. Ще отидем в Манохарпур по-късно. Ще отидем всички заедно, не го виждаш за последен път, бъди разумна, Бакул.“

Не било последният път ли? Знаеше, че е последен, знаеше, че никога повече няма да го види, а ако някак се случи, никога повече няма да е същото. Мукунда също го знаеше, макар никой от двамата да не го изрече на глас, докато лежаха на тревата в градината онази сутрин. По роклята й се бяха полепили бодили и тръни, упорити шипове, които Мукунда се бе опитал да махне, отчаяно присвил очи. Реши, че никога няма да пере роклята, която бе носила през последната си сутрин с Мукунда. Ще я запази така, както е, в някой ъгъл на шкафа, и бодилите ще й напомнят за него.

Забеляза нещо на перваза в стаята, където учеше. Вдигна го. Тънка продълговата бамбукова флейта, флейтата на Мукунда. Беше я купил на пазара в Сонгар преди няколко години. Беше се научил да изтръгва от нея странни кратки мелодии. Как бе могъл да забрави да я прибере в чисто новия си куфар, при чисто новите дрехи?

Бакул седна на перваза, погали флейтата, прокара пръсти по отворите и издатините. Приближи я до устните си, сякаш се готвеше да засвири.

Внезапно замахна с нея и силно удари разтворената си длан. Погледна и отново я удари. Не спираше да удря, сякаш изпаднала в транс, докато дланта й се зачерви, покри се с мехури и кожата се нацепи.