Анурадха Рой
Атлас на невъзможния копнеж (4)

Три

Измина месец, превали половината от следващия. Убийството на Барнъм започна да избледнява в паметта на хората. Поради липсата на надеждни свидетели разследването загуби първостепенната си важност и папките тръгнаха от бюро на бюро, като губеха по някой лист и се сдобиваха с прегънати ъгли и кръгове от чаши с чай. Положението бе деликатно и на минната компания не й се искаше да насърчава прекаленото задълбочаване в него. Сприхавият нрав и мръсната уста на Дигби Барнъм не му бяха спечелили много приятели на работното място, а освен това бяха заложени и други „мини“, на които случайно можеха да се натъкнат. Човекът, когото смятаха за любовник на госпожа Барнъм, бе напуснал града. Полицията загуби следите му в Калкута — откъдето заминал за Сидни, както се говореше. Къщата срещу „Дулгандж Роуд“ 3 сякаш се бе отдалечила от града. Вече не се устройваха празненства и госпожа Барнъм рядко я напускаше. Хората престанаха да обсъждат убийството.

Животът се върна в обичайното си русло. Амулия сключи много изгодна сделка с голям магазин в Лакнау. Нирмал замина за Манохарпур да заведе Шанти при баща й за раждането на бебето. Първото дете щеше да се появи, както повеляваше традицията, в родния й дом, макар че Нирмал не одобряваше тези обичаи и смяташе, че Манохарпур не е място да раждаш деца: нямаше болница, а най-близката бе в съседния, доста отдалечен град.

Кананбала, напълно забравила за идващото бебе, се питаше дали госпожа Барнъм знае какво бе казала на полицията. Може да й бе навлякла някоя беля. Може би версиите им не съвпадаха. За известно време потокът ругатни от устата на Кананбала пресъхна поради обзелото я безпокойство. Когато вечер Амулия я извеждаше на разходка, Кананбала изглеждаше разсеяна и невнимателна. Ако преставаше да й говори и просто си пушеше лулата, тя изобщо не забелязваше.

* * *

Тази година мусонът не бързаше да достигне Сонгар и жегата бе изпепеляваща. И все пак, макар че следобед светлината продължаваше да бъде ослепителна, с настъпването на вечерта полъхът на ветрец, пристигнал незнайно откъде, довяваше надежда за дъжд и копнеж по невъзможното.

На „Дулгандж Роуд“ 3 въздухът направо пращеше в очакване на първото бебе в семейството. Манджула не бе успяла да зачене. След три години брак бе започнала да приема безплодието си като доказателство, че по неведоми за нея пътища е разгневила боговете. Опита се да поправи положението. Беше накарала Камал да я придружи из страната, за да завърже нишки по клоните на дърветата около суфистки гробници, месингови звънчета — в храмовете на женски божества покровители из хълмовете; беше постила и се бе молила; беше събрала благословиите на всевъзможни свети люде. Но нищо не бе помогнало.

Сега, когато очакваха бебето, нещо постоянно караше Манджула да въздиша. Трябваше й повече време да свърши обичайната си работа; нещо разсейваше вниманието й, караше я да се спира на терасата насред това, което прави, и да се взира, неусетно за себе си, в пълзящите по небето облаци. След това си казваше: ще ни трябват стари чаршафи за пеленки. Трябва да се приготви възглавница, напълнена със семена от черен синап, че да придобие мекият бебешки череп съвършена форма. Следобед отиваше да си полегне, напълно изтощена, с мисълта, че трябва да потърси стари сарита и да ушие юрганче. Как е възможно сама жена да върти такова голямо домакинство? — мърмореше си тя. Прекрасна баба ще излезе от тази моя свекърва, дето и пръста си не мърда за бебето.

* * *

Докато се бръснеше, Нирмал присви очи в огледалото и се зачуди дали изглежда различен, дали е заприличал на баща. Навярно щеше да осъзнае реалността, след като види детето. Дали ще е момче? Няма значение — момче или момиче. Но ако е момче! Ще пътешестват заедно, заедно ще катерят планините, ще разкопават руините. При тази мисъл Нирмал усети как самата му сърцевина лекичко запулсира. Приглади косата си назад от високото чело, което бе наследил от баща си, и излезе на терасата за втората цигара тази сутрин. Загледа се към хоризонта и забеляза сиви облаци над руините и хребета; останалата част от небето, макар и синя, сякаш бе леко притъмняла от разпръснатите облаци, като бучици в пресечено мляко. Светлината бе по-мека и ранният утринен ветрец го галеше като с перо.

Нирмал въздъхна от удоволствие, приседна на парапета и запали цигара. Шанти не беше тук да сбърчи нос и да му каже: „Каква противна миризма! Как можеш да пушиш това?“. Веднъж самата тя бе опитала, после — още веднъж, и за собствена изненада й хареса. Нирмал беше едновременно шокиран и развеселен от опитите й да пуши. След като преодоля потреса си, той се бе разсмял: „Ще те снимам — подразни я — и ще покажа снимката на баща ти. Веднага ще те изпрати да играеш в театър «Стар».“

— Е, нали майка ти вече ме нарече курва… — не му остана длъжна Шанти.

— Много добре знаеш, че няма представа какво говори.

— И въпреки това не е приятно да те обиждат така. През целия си живот в Манохарпур не бях чувала такива думи.

— Не можем винаги да получаваме това, което искаме — беше отвърнал Нирмал и бе извърнал поглед, обзет от раздразнение. — И за мен е болезнено да гледам как майка ми не може да се владее.

— Но теб тя никога не обижда.

Скараха се. Никога не бяха се карали освен на шега и това ги изненада. Сега, докато пушеше на терасата, Нирмал установи, че отчаяно копнее за Шанти дори и само за да се скарат. Щеше да замине за Манохарпур след три седмици, когато трябваше да дойде бебето. Чудеше се с какво да си запълни времето дотогава. Вероятно би могъл да замине по-рано. Бе възможно баща му да се съгласи, а началникът му в колежа ще го освободи. Всичко бе позволено за един бъдещ татко. Започна да крои планове как да го поднесе на баща си.

Усети върху лицето си първите пръски дъжд. Вдигна поглед към небето и остави капките да се стичат по лицето му, да мокрят цигарата между пръстите му.