Анурадха Рой
Атлас на невъзможния копнеж (3)

Две

Нирмал пишеше заявление за работа до институцията „Археологически проучвания“ на Индия. „Уважаеми господине…“, започна той, но се спря, вдигнал пръсти над пишещата машина. „Моля за Вашето внимание към кандидатурата ми за поста на…“ Зачеркна написаното и отново зачатка по клавишите. „Уважаеми господине, имам честта да…“ Спря и започна наново: „Аз съм преподавател по история във Висшия колеж на Сон…“.

Бяха изминали пет години, откакто Джон Маршал бе публикувал в пресата откритието на древните цивилизации в Мохенджо Даро и Харапа. Тогава Нирмал беше изрязал и запазил статията на Маршал от вестник „Стейтсмън“. Продължи да събира изрезки от каквито източници му попаднеха под ръка, макар в Сонгар да получаваха много малко вестници. Тъкмо броят на „Илъстрейтид Лъндън нюз“, където Маршал за пръв път бе оповестил откритието си през 1924 година, се оказа най-труден за издирване. Най-накрая, след като бе помолил приятел на Амулия, който пък познавал някакъв държавен служител, Нирмал получи въпросния вестник с множество снимки на всички печати от поречието на Инд и гигантските могили.

Вътре в пратката за Нирмал държавният служител бе приложил писмо, написано от британски служител няколко години по-рано. В писмото бяха описани наподобяващи хълмове могили из цяла Северна Индия, които хората вземали за естествени природни образувания, докато в действителност били следи от древни цивилизации. „Когато по местата, където днес се извисяват Нотр Дам и катедралата «Свети Павел», още виели вълци — говореше се в писмото — и никой никога не бил чувал за Атина и Рим, по тези места живели и се трудили далечните предци на селяните, които ги обитават днес. Ето защо днешните западни парвенюта следва да отдадат заслужената почит на тези многобройни руини и да си дадат сметка, че не са нищо повече от творения на вчерашния ден.“

През последващите години Нирмал се бе чудил на несъответствието между краткостта на бележката и идейния апокалипсис, който тя бе предизвикала у него. Прочете я веднъж, разгледа снимките на печатите, глинените плочки и тухлите, проблясващи на тъмен фон в „Илъстрейтид Лъндън нюз“, върна се към писмото, прочете го отново и отново. Стори му се, че е едновременно лишен от свободната си воля — защото бъдещето му се реши в този момент, — и зареден с неизпитана дотогава енергия. През следващите три години предприе частни експедиции, оформи методиката си на основата на всичко, което бе успял да събере от прочетени от тук от там статии. Отиде до руините на Сонгар и огледа хълмовете зад тях с нов поглед, сякаш от очите му бе паднала пелена от мъгла. Започна да ги нарича „могили“ вместо „хълмове“ и закопня за деня, когато ще може да започне разкопки и да научи какво крият. В покрайнините на Сонгар, където имаше стари храмове и разпилени руини, се зае да чертае по земята с градинарска лопатка и ролетка, докато рой деца от селото се насъбраха около него, взеха да го сочат и да му се надсмиват.

Неотдавна бе прочел, че след откриването на Мохенджо Даро и Харапа „Археологически проучвания“ е получило повече средства за работата си по долината на Инд. Щом имат пари, беше заключил Нирмал, сигурно наемат помощници. Не притежаваше опит, но имаше степен по история. Но защо им е да го наемат, него, провинциалния учител по история, когато сигурно има специалисти по санскрит, експерти по нумизматика и всякакви други учени, които изгарят от желание да се превърнат в част от трийсетвековното минало на долината на Инд?

— Отначало биха могли да ме пратят някъде, дори да не е Инд — разсъждаваше той. — После лека-полека…

Мисълта за вероятността от „Археологически проучвания“ да му откажат незабавно го изпълни с печал. Запали цигара и се заигра с пепелника. Прозя се и погледна косата на Шанти, тъмен вихър върху възглавницата и чаршафа. Тя бе почти заспала. Всмукна дълбоко, изкара дима през носа си и ядосано изгледа пишещата машина. Блъсна я и тръгна към жена си.

— Мислиш ли — промърмори той и погали косата й, — че е възможно всичко да се превърне в навик?

— Какво искаш да кажеш? — попита тя с натежал от съня глас.

— Ето ни тук двамата, ти и аз. Преди година и половина дори не се познавахме, а сега и едно писмо не мога да напиша, защото не мога да откъсна поглед от теб…

— Върви си допиши писмото — каза Шанти и надигна глава. — Хайде, археолозите трябва да са упорити. Как си представяш, че ще изкопаеш останките от земята, ако не упорстваш?

— Аз съм упорит в нещата, които искам — отвърна Нирмал. Пъхна ръка под сарито й в областта на стомаха. — Представи си сега, че това е могила в Харапа, по кой път да поема към…

Шанти го плесна по ръката.

— Щом можеш да свикнеш с всичко, ще трябва да свикнеш и без това! — изкикоти се тя и скри лице във възглавницата. После вдигна поглед с лице, все още полузаровено във възглавницата, и каза: — Пък и не съм сигурна дали още е безопасно, щом бебето ще дойде скоро.

— Представи си само — Нирмал се облегна на таблата на леглото и взе цигарата си от пепелника. — Преди година и половина дори не бях женен. А сега след няколко месеца ще ставам баща. Преди година и половина изобщо не те познавах. Преди година и половина майка ми беше нормална. Сега, от година и половина насам, не напуска стаята си… и това ми се струва толкова привично. Дори съм доволен. Забравям я, забравям и това, че е затворница. Чувствам се хванат в капан, ако ми се наложи да прекарам цял ден у дома, и забравям, че тя не може да излезе, да се среща с други хора или да вижда други неща.

Шанти усети как пръстите на раздразнението се вкопчват дълбоко в душата й, щом Нирмал внезапно отклони вниманието си от нея към майка му. Опита се да се усмихне и докосна ръката му.

— Ш-ш-т, дай да сменим темата. Не знаеш ли, че бебетата в утробата чуват? Нима искаш нашето да расте с тъжни мисли? Искам то да чува само музика и смях. Ела при мен.

* * *

Един етаж под тях Кананбала обикаляше стаята в очакване на семейство Барнъм. Всеки уикенд Дигби Барнъм излизаше със съпругата си. За Кананбала, будна през повечето нощи, беше станало навик да седи на перваза на прозореца и да гледа как колата им потегля, тайнствена, изпълнена с обещания, към места, недостъпни за въображението й. Прибираха се много късно и натискаха клаксона, докато пазачът се събуди, отключи портата и ги пропусне вътре.

Тази нощ пазачът не се появи въпреки всичкото тръбене. Барнъм излезе от колата с препъване, а шьофора се спусна след него откъм другата страна. За Кананбала това беше новост. Очите й се разшириха невярващо — никога преди не беше виждала пиян мъж.

— Разкарай се! — изрева Барнъм към шофьора. — Разкарайте се, черни копелдаци, дето спите по време на работа!

Блъсна шофьора настрани. Човекът направи крачка назад и се загледа неуверено как господарят му се опитва да разплете нозе достатъчно, че да стигне вратата, изправила се като дървена стена, и след това се зае да блъска по нея с юмруци и да ругае.

Кананбала, която не разбра и дума, бе омагьосана. Амулия се размърда насън и притегли възглавницата върху главата си. Тя искаше той да продължи да спи, да я остави на мира да прекара нощта, както винаги я прекарваше, заседнала в своя непознат на другите свят.

Тогава Кананбала за пръв път видя съпругата на Дигби Барнъм — жена, издължена като листо на евкалипт и също толкова бледа. Беше облечена в рокля, която падаше гладко по извивките на тялото й, с копринен проблясък в светлината на фаровете. Обувките й бяха с високи токове, на които се олюляваше, забързана към мъжа си, и изрече нещо, но Кананбала не успя да го долови.

Госпожа Барнъм настигна съпруга си и го дръпна за ръкава, за да го накара да престане да блъска по вратата.

Ръката му се изстреля и я зашлеви в лицето.

Кананбала притисна бузата си с ръка, сякаш бяха ударили нея.

Жената пристъпи назад, стиснала брадичката си. Шофьорът, подплашен, се шмугна в колата.

— Истински мъж както винаги — каза госпожа Барнъм и гласът й прозвъня като чаша, ударена от лъжичка.

Барнъм забрави за нея. Върна се при затворената врата.

— Рамлал, сестроебецо, отваряй! Чуваш ли ме? Уволнен си!

Госпожа Барнъм бавно крачеше по улицата, сякаш случилото се не се отнасяше за нея. Амулия промърмори: „Проклетите бели! Мислят си, че цялата страна е тяхна“.

Прииска й се да продължи: „И наистина е така“, но дъхът й почти бе секнал в желанието да не го разбуди. Той се обърна настрани и след минута Кананбала отново го чу да похърква.

Портата отсреща изскърца. Барнъм блъсна кльощавия пазач и човекът падна на земята, а той и съпругата му влязоха вътре. Колата ги последва. Пазачът се надигна, прозя се и отърси праха от дрехите си.

— Копелдак — изплю на хинди той към къщата. — Пияница — добави и затвори вратата.

* * *

Прозорците бяха единственият допир на Кананбала до света. Ако прекосеше стаята по цялата дължина и погледнеше през всичките три прозореца, като се наведе навън, докъдето може, виждаше как улицата завива в двата края. Кананбала прекарваше дните си тук, а често пъти — и нощите.

Почти призори, когато въздухът все още пазеше спомена за нощната прохлада, тя стоеше в очакване патладжаненият цвят на небето да просветлее и да се насити. Когато небето придобиеше истинския си син цвят, пристигаше човекът, който я убеждаваше, че папаята е от Ранчи, последван от продавача на сладка царевица, фините реси на кочаните се спускаха като златиста коса откъм кошницата върху главата му. По-рано, когато се заселиха в Сонгар, продавачите никога не идваха толкова далеч. Сега, както беше подочула, по-надолу бяха изникнали къщи, обитавани от индийци — чиновници и учители, хора, които с готовност биха пазарували от количките им.

Кананбала можеше да определи кое време е по виковете им — цветарят точно след разсъмване, продавачът на плодове сутринта, разносвачът на зеленчуци някъде по средата. Хлябът от пекарната на пазара пристигаше в тенекиена кутия, заварена върху раздрънкан велосипед. Понякога пред портите заставаше продавач на традиционни гривни с ръчна количка, преливаща в златно и червено, и не спираше призивите си цели пет минути с надеждата за голяма продажба, след като бе зърнал женска фигура на прозореца.

Много добре знаеше, че не може да отиде до портата и да си купи гривни.

Не беше напускала къщата от сватбата на Нирмал. Рядко излизаше дори от стаята си. Знаеше, че е говорила неща, които не е трябвало да изрича. Не разбираше откъде може да са изникнали тези думи, нито пък си спомняше какви точно бяха. Но по изражението на хората винаги усещаше, че й се е изплъзнало нещо нередно. Вече не изглеждаха толкова ужасени, но въпреки това не й позволяваха да се среща с хора извън домочадието. Покривът също бе недостъпен. Страхуваха се да не скочи, както веднъж бе заплашила да направи.

Всеки ден по обед Амулия се връщаше от фабриката, правеше й компания, докато тя се наобядва, и се връщаше на работа в следобедната жега, след като я бе сложил да си подремне. Всяка вечер, след като градинарят си тръгнеше, я повеждаше надолу по стълбите навън, към градината, да направи четирийсет и три крачки в двете посоки, което й отнемаше безкраен половин час. Изморяваше се, задъхваше се, коленете й се подкосяваха, та често се налагаше той да я придържа през последната част от разходката. Опитваше се да й вдъхне кураж, казваше й:

— Трябва да го направиш, можеш да го направиш, иначе мускулите ти ще закърнеят.

— Защо? — умоляваше го тя. — Защо ми е да се разхождам в тази жега? И без това никъде не излизам. Защо трябва да вървя?

— Един ден ще разбереш, че дори не можеш да станеш от леглото — отвръщаше той.

Понякога, разгневена на собственото си изтощение, тя се вцепеняваше и започваше да съска:

— Ти, цирей на задника на крава! Воняща хиена такава!

Лицето му се изкривяваше в гримаса, но продължаваше да я насочва напред.

След изтичането на определения половин час той я настаняваше на градинската люлка и запалваше лула. После подробно й разказваше как бе преминал денят му и за двете нови къщи в квартала, съвсем близо до тяхната. Явно едната от тях наистина бе обитавана от индийци, а не от англичани, отбеляза той веднъж, семейство пенсионери от не знам къде, без деца.

— Ето, нали ти казах, че взехме правилното решение да строим тук — той издуха облак дим. — Само гледай как се променя този район.

Тя го слушаше, понякога отвръщаше със забележка, друг път изтърсваше по някое „магарешки сине“ или „смрадлив каналджийски плъх“, или „крастава жабо“ — думи, които съзнанието й съчетаваше произволно. Когато изречеше нещо подобно, Амулия здраво стисваше ръката й да я накара да замълчи. Щом усетеше натиска на ръката му върху своята, осъзнаваше, че е казала нещо нередно, и се опитваше да не говори. Озадачаваше се от иронията на тази закъсняла нежност, но никога не зададе въпроса на глас.

Манджула, която всеки ден ги наблюдаваше, седнали върху градинската люлка, каза на Шанти:

— Гледай, бабата постигна своето. Ние й ходим по петите денонощно, а мъжът й преоткрива романтиката на стари години. Ох, сестричке, какво не бих дала да съм на нейно място? Чувала ли си поговорката „Зрелите плодове ги държат в памук“?

Шанти се бе замислила дълбоко върху други неща, докато Манджула изливаше поредната доза отрова върху свекърва си. След два месеца Нирмал ще я отведе в Манохарпур, където отново ще се разхожда край реката в очакване на бебето. Дотогава ушите й няма да чуват, ще си тананика старите песни и ще закрива корема си с ръце, сякаш да запуши ушите на нероденото дете. Вътре в себе си, под силно опънатата кожа на корема, й се стори, че долавя туптенето на миниатюрно сърчице, като на галопиращо конче, а неоформени устенца се опитват да кажат нещо на майка си.

* * *

Понякога през уикендите в дома на Барнъм устройваха празненства; в такива вечери първо пристигаше фургонът от магазина на Финли, последван от електротехника за осветлението, и най-накрая — от ароматите на чуждестранна храна. В такива вечери моравите се изпълваха с вълшебни светлинки и с неясните, проблясващи силуети на приятелите на Барнъм, които пристигаха и си тръгваха с автомобили. Никога не ги оставяха пред портата, а само под покритата арка, където не се виждаха. Кананбала чакаше, гледаше и пак чакаше да зърне някого или нещичко.

Единственото, което сега постоянно можеше да се види, беше госпожа Барнъм. Беше придобила навика да се измъква от колата, когато се връщаха от вечеринките си, и да спира пред портата в очакване на пазача, после извървяваше цялата алея и прекосяваше моравата, преди да се реши да влезе в къщата, а дългите й копринени рокли се влачеха по тревата и белите рамене проблясваха в мрака. Кананбала я следеше с натежал от алчност поглед.

На всеки няколко месеца Дигби Барнъм заминаваше за седмица-две, навярно за мините във вътрешността на страната. В такива седмици госпожа Барнъм напускаше дома си сама и се връщаше в непозната дълга кола, карана от млад мъж, приличащ на тибетец. В такава една нощ Кананбала гледаше госпожа Барнъм да се навежда към прозореца на колата и да говори на непознатия, преди да се отправи към къщата. За миг бе хвърлила поглед към отсрещната къща от другата страна на смълчаната тъмна улица и до прозореца бе видяла лицето на индийката да изпива с поглед нейното.

— Колко необичайно — бе промърморила тя, но въпреки това, може би защото бе само наполовина англичанка — кой знае каква бе другата половина, — тя се обърна отново и помаха на тъмната неподвижна сянка на Кананбала.

През целия си живот Кананбала не бе махала никому. Притесни се какво да направи. Ръката й едва-едва се повдигна. Но във внезапен порив я протегна през решетките на прозореца и неловко, като дете в автобус, помаха в отговор.

На следващия ден, когато госпожа Барнъм отново се върна заедно с непознатия, тя му посочи Кананбала. Той вдигна поглед и също й махна. В ъгълчетата на очите му се появиха бръчици от широката усмивка. Той и госпожа Барнъм се спогледаха; смеейки се, тя му каза нещо на английски. Нощта беше безветрена и тиха и Кананбала успя да долови всяка дума, но не разбираше езика. Госпожа Барнъм бе казала:

— Горката старица. Рамлал казва, че е съвсем побъркана, говори мръсотии на хората. Забавно е, нали? Ти как мислиш? Би ли искал аз да ти говоря така?

И двамата се разсмяха, а мъжът я подкани:

— Хайде, кажи ми нещо, ще е истинска прелест.

Госпожа Барнъм махаше на Кананбала всяка вечер, когато и да се завърнеше от местата, където ходеше. Кананбала я чакаше на прозореца. Барнъм смяташе, че е нелепо съпругата му да слиза пред портата, и то за какво? Веднъж, като я видя да маха, след като се бяха върнали от пазаруване, реши, че е време да въведе ред. Лариса действително няма никакво чувство за благоприличие! Какво ще си кажат слугите, като видят господарката им да маха на местната луда? Има нещо вярно в това, което говорят за хората със смесена кръв. С всяка изминала година от брака им все повече се убеждаваше в това.

* * *

През следващата седмица Барнъм замина на едно от продължителните си пътувания. Кананбала бе свикнала да вижда как госпожа Барнъм излиза всеки следобед и се завръща всяка вечер, все по-късно, с младия си приятел. Беше увлекателно, цялото това очакване да види в каква нова, деликатно проблясваща рокля ще бъде облечена госпожа Барнъм, кога ще се върне, кога ще забележи Кананбала на прозореца и ще й махне с ръка.

Но тази вечер беше различно. Гърлото на Кананбала се беше свило, сърцето й блъскаше в гърдите и пръстите й изстинаха, докато наблюдаваше връщането на госпожа Барнъм и младежа с колата.

Трябва да беше някъде към един часа. Нощта бе светла, огромният, трептящ жълтък на луната ту изникваше, ту се скриваше зад разлюлените от полъха на вятъра дървета. Кананбала се беше надвесила навън, докъдето й позволяваше заобленото тяло, и размаха двете си ръце, щом колата спря и ги видя да излизат на улицата, на няколко метра от портала на къщата. Знаеше, че трябва да ги спре.

Същият следобед тя бе видяла Барнъм. Беше се завърнал по-рано и бе открил отсъствието на госпожа Барнъм. Видя го отново да излиза скоро след като си беше дошъл, навярно да потърси жена си, и да се връща без нея. Малко след полунощ Барнъм се бе спотаил в очакване пред голямата дървена врата, прикрит от пищно разцъфнала бугенвилия. Заради мястото, където бе избрал да се скрие, Кананбала реши, че възнамерява да хване госпожа Барнъм и любовника й заедно и да… какво? Кананбала се взираше като хипнотизирана в сянката сред цветовете на бугенвилията, където беше изчезнал.

Госпожа Барнъм се зачуди защо този път индийката размахва и двете си ръце. После с щастлив смях тя вдигна своите в подобен жест. Любимият й излезе от колата и тръгна към нея. Кананбала видя как зъбите му проблясват в усмивка. Улицата бе ярко осветена от лунната светлина и рязко очертаните им сенки ги издаваха. Госпожа Барнъм се кикотеше и закачливо отблъскваше младежа. Високите й токчета потракваха по асфалта.

Стигнаха портала. Той целуна връхчетата на пръстите на госпожа Барнъм и промърмори нещо, което Кананбала реши, че вятърът е довял към нея. Обзета от паника, извърна поглед към далечния тъмен силует на крепостта и сенчестия горски масив, като си пожела да се случи нещо и да попречи на това, което предстоеше.

Барнъм пристъпи напред сред водопада от листа и оранжеви цветчета.

Госпожа Барнъм тръгна към него. Възкликна в скороговорка:

— Скъпи… всичко наред ли е? Това събиране у Мънби… продължи цяла вечност…

Господин Барнъм извади ръка от джоба си, удари я по бузата с пистолета и изръмжа: „Млъквай“. Тя се олюля назад и изстена от болка. Преди Барнъм да успее да насочи пистолета, Кананбала видя как младежът се нахвърля върху него. Госпожа Барнъм го последва с вик. Кананбала стисна ужасено очи и когато ги отвори секунда по-късно, видя как любовникът сяда в колата и потегля. Барнъм лежеше на земята, от устата му се лееше кръв. В лунната светлина Кананбала успя да зърне редом с него отблясък от нож с извито острие.

Госпожа Барнъм се огледа, в сребристата светлина лицето й изглеждаше призрачно. Изтръгна едната от дългите си обици и погледна ръката си, сякаш изненадана от гледката. Стиснала обицата в длан, за миг коленичи до Барнъм. После се втурна към портала и изчезна вътре.

Какъв късмет, помисли си Кананбала, че когато излиза вечер, не позволява на пазача да заключва портата.

Убитият мъж лежеше на улицата, а до стомаха му се процеждаше тъмна блестяща локва. Бухалите възобновиха нежния си нощен зов.

Кананбала легна до Амулия на ръба на широкото им легло, опита се да диша толкова тихо, колкото задухът й позволяваше, и се зае да съчинява подходящата история.

* * *

На следващата сутрин Амулия бе седнал на масата в спалнята пред първата си чаша чай и разгръщаше вестника, когато Нирмал нахлу в стаята.

Амулия намръщено надникна над вестника.

— Какво има, Нирмал, не можеш ли да вървиш като хората? Винаги ли трябва да тичаш насам-натам? Кой би повярвал, че скоро ще ставаш баща?

Амулия отпи от чая и сгърчи лице в гримаса.

— Този чай е прекалено силен, нагарча. Кой го приготви?

— Знаеш ли, татко — заговори Нирмал, като едва си поемаше дъх, — в къщата отсреща е станало убийство. Мислят, че жената е убила съпруга си. Снощи го оставили мъртъв на улицата, а тя си седяла на горния етаж и си ресала косата най-спокойно.

— Какво? Барнъм? — възкликна Амулия. — Не може да бъде!

— Не, татко, истина е. Тази сутрин не си ли поглеждал през прозореца? Отвън има цяло стълпотворение. Видях няколко инспектори да влизат, а в къщата има още трима полицаи, претърсват за оръжието.

— Оръжието? Как е бил убит? — попита Амулия, изправи се и отиде до прозореца, напук на себе си, изпълнен с любопитство.

— С нож — отвърна доволно Нирмал. — Явно са го наръгали в стомаха и ребрата. Полицаите ще отведат госпожата на разпит. Тя твърди, че вечерта е била навън, а когато се върнала, направо се качила горе, не знае нищо, не очаквала съпругът й да се върне поне още седмица.

Нирмал застана до един от прозорците и се загледа навън. Високата му фигура в тънка, измачкана от съня риза се очертаваше на слънцето. Кананбала влезе и застана до него. Главата й не достигаше рамото му и вдигна поглед към лицето му в прилив на гордост и умиление.

— Не е ли смъртта на този човек щастливо избавление? Беше същинско свинско изчадие — каза му тя с нежен, доверителен тон. Амулия изпръхтя.

— Точно такъв беше! Един сахиб по-малко! Най-вероятно сега жената ще напусне голямата къща и…

— Най-вероятно ще я хвърлят в затвора. Или ще я заточат в колониите на Андаманските острови^[1] — каза Нирмал. — Британците си имат затвори дори за жените убийци… но госпожа Барнъм е само наполовина англичанка… те действително мразят англо-индийците, нали?

— Наистина имат специални затвори — съгласи се Амулия. — Мисля, че имат специални места за престъпници англичани… в постовете по хълмовете.

— Значи, жегата не мори техните престъпници? — разсмя се Нирмал.

Амулия удостои сина си с неодобрително смръщване и продължи да гледа през прозореца към къщата отсреща. Минута по-късно отново си сложи очилата и се върна към вестника си. Нирмал отстъпи от прозореца.

— Полицаите идват към нашата къща!

— Искам да говоря с полицаите — обяви Кананбала.

Очилата на Амулия изтракаха върху масата, а забравеният вестник се разпиля на страници, които вятърът понесе из стаята. Върна се към прозореца, който обрамчваше отсрещната къща. Изглеждаше си съвсем същата, само дето портата бе отворена и през нея влизаха и излизаха хора. Недалеч на улицата сякаш се различаваше тъмно петно, очертано в бял контур. Вял армейски сержант бе застанал в сянката на обсипаната в оранжеви цветове бугенвилия и пушеше евтина цигара. Нещо в начина, по който цветовете нелепо стърчаха иззад главата му, сякаш тук-там се бе закичил с тях, му напомниха за друго цвете в косите на девойка от племето, момичето, което се бе опитало да го накара да танцува на горската поляна. Усмихна се вътрешно на капризите на паметта, на безразличието й към отминалото време.

Завърна се в настоящето с трясък: тяхната собствена порта се отваряше и онзи, който я буташе отвън, бе полицай.

— Никой да не безпокои майка ти — нареди Амулия на Нирмал. Обърна се към жена си: — Няма да говориш с никого, разбра ли? Водата за банята ми готова ли е най-сетне? Какво става днес? Да не би всички да са залепнали за прозорците?

След като не получи отговор нито от Кананбала, нито от Нирмал, той излезе отвън на стълбището и изкрещя:

— Шибу! Има ли някой тук? Донеси ми водата за къпане. Какви малоумници само, случило се нещо на човек, когото изобщо не познават и всички изумяват.

Кананбала се взираше в прозореца на горния етаж на отсрещната къща толкова усилено, че Нирмал я попита:

— Добре ли си?

— Господарю, полицията е тук — пискливо извика Шибу откъм долния етаж.

Амулия се отказа от мисълта за баня. Приглади дрехите си и слезе в салона.

* * *

Полицаят бе приключил с разпита на всички, включително на Гуранга, който пелтечеше, че винаги заспива преди девет и половина и не е видял нищо. Полицаят нетърпеливо барабанеше по подлакътниците на стола си и с угрижено изражение отказа повторната покана за чай, после отново привика прислужника и каза:

— Добре, нека бъде чай, донеси ми една чаша, гърлото ми пресипна от всичките тези приказки — после се обърна към Амулия и прокара пръсти през мократа от пот коса. — Това ли е всичко? Има ли още някой в къщата?

— Само съпругата ми, но няма защо да я безпокоим, нали, господин инспектор? Тя е болна и никога не излиза навън. Всъщност никой от този дом няма нищо общо с онези хора.

— Точно така, господин Амулия, точно така! — отвърна полицаят в нов прилив на енергия. — Тя никога не излиза, а вие казвате, че прозорецът й е точно срещу онази къща. И това я прави какво?

— Какво?

— Прави я свидетел. Изглед от птичи поглед. Идеалният свидетел. Трябва да я попитаме дали не е видяла нещо.

— Но на нея не й е добре — повтори Амулия, обзет от безпокойство.

— Няма за какво да се тревожите, господин Амулия — каза полицаят успокоително. — И ние сме хора. Дайте ни възможност, ние сме служители на държавата, просто си вършим работата.

* * *

Кананбала тревожно огледа салона. Повече от година не беше влизала в него. Стори й се тъмен, с лек полъх на плесен. Май имаше повече тапицирани столове, а подлакътниците им с тежка резба стърчаха изпод чаршафите, с които бяха загърнати. Защо бяха покрити? Никой ли не идваше тук? Никога ли не ползваха тази стая?

— Защо има чаршафи? — попита тя шепнешком, а Амулия отвърна едносрично:

— Прах.

Тя забеляза, че лакираната повърхност на масата е посивяла от прах. Какво гледаха снахите й?

Камал я подхвана под лакътя и я поведе към един стол. Лицето на Кананбала бе скрито под широкия край на сарито й. Тя крадешком надзърна към полицая изпод него.

— Е, майко — започна инспекторът. — Забелязахте ли нещо? Кажете ми всичко. Дори онова, което не ви се струва важно. Особено онова, което не ви се струва важно — обърна се към Амулия и Камал. — С годините работата ме е научила, че често пъти свидетелите пропускат най-съществената подробност. Не знаят кое е важно за хода на полицейското разследване.

— Точно така, точно така — съгласи се Камал, свил пръсти около раираните си тиранти. — Свидетелите нямат понятие от важността на някои улики.

Кананбала се опита да успокои бурните удари на сърцето си. След дългата изолация й се налага да говори с непознат, и то по толкова важен въпрос, като може да спаси живота на приятелката си. Сигурно ще оплеска всичко. Пое си дълбоко дъх и попита:

— Защо й е на една старица да лъже? Да, действително видях нещо.

— Продължавайте, майко — отвърна инспекторът и хвърли предупредителен поглед към Амулия.

— Горкият човек, тъкмо се беше върнал. Сигурно е бил уморен, тези британци толкова работят. Беше отсъствал няколко дни.

— Колко? — попита полицаят, обърна се към заместника си и го скастри: — Всичко записваш, нали?

— Три-четири дни, струва ми се.

— Продължавайте.

— До портата чакаха неколцина от племето. Пазачът го нямаше. Беше вече доста късно и улицата беше тъмна. Те го наобиколиха, спореха и се караха. Единият от тях беше много висок, с дълга коса, много тъмна.

— Чухте ли ги какво казват, майко? Някой от тях имаше ли нож? Успяхте ли да видите лицата им? Бихте ли ги разпознали?

Кананбала сякаш се олюля под напора на въпросите и отговори с няколко несвързани звука. Амулия, разтревожен, се надигна да я отведе. С жест полицаят му нареди да седне и се обърна към нея.

— Видяхте ли някакво оръжие?

— Високият мъж имаше нещо на кръста. Но не мога да кажа. Беше тъмно, не виждах ясно. Зрението ми… И се караха — нещо за мината в гората, за пари. В края на краищата, те са бедни и домовете им са в гората…

— После какво стана, госпожа? — попита търпеливо полицаят. Човек трябва да се отнася учтиво към възрастните жени.

— После се сборичкаха, настъпи суматоха, не можах да видя какво става в тълпата. Но групичката бързо си тръгна, избягаха. А мъжът остана на земята.

— Къде беше госпожа Барнъм? Пазачът казва, че излязла и му дала свободна вечер, както винаги, когато съпругът й заминавал. — Обърна се към Амулия и каза: — Странна постъпка, не мислите ли? Човек би си помислил, че точно когато съпругът го няма, ще има нужда от пазач.

— О, тя си беше у дома през цялата нощ, след като се прибра. Видях я да си идва. Трябва да е било доста рано — още не бях вечеряла. После се качи горе — продължи Кананбала и замълча, сякаш се опитваше да си припомни. — Мога да я видя доста ясно от прозореца на спалнята ми, ако е запалила лампите. Често забравя да дръпне завесите. Седеше до прозореца и… да, разбира се! Известно време свири на пианото. Не я ли чу? — обърна се тя към Амулия.

Амулия я изгледа и попита:

— Пиано?

Искаше му се да й каже да не говори толкова много. Кога ли ще изтърси нещо вулгарно? Ами ако нарече полицая „тъп рогоносец“, както бе нарекла градинаря тъкмо преди той да напусне?

— Ами, тя свири всяка вечер и Нирмал ми каза, че е пиано. Какво ли разбирам аз от такива неща?

— Видяхте ли госпожа Барнъм да слиза долу?

— Мисля, че не е знаела за връщането му. Горката жена! Сигурно изобщо не е чула колата с това нейно пиано! Представете си само, да прекара цялата нощ в стаята си, без да разбере, че долу на съпруга й му изтича кръвта. Може би е могла да го спаси. Как ли се измъчва от тази мисъл! — въздъхна Кананбала.

Полицаят надраска нещо в тефтерчето си и каза на Амулия:

— Ще трябва да свидетелства.

— Дума да не става — отсече Амулия.