Анурадха Рой
Атлас на невъзможния копнеж (13)

Три

Седях до прозореца, вятърът развяваше косата ми. Отвън сенките се втурваха назад в сребристоперлената лунна нощ. Ветрецът, който полъхваше през отворения прозорец, бе топъл, но въпреки това раздвижваше застоялия въздух в прегрятото метално третокласно купе. До мен, на съседното легло спеше присвит човек и похъркваше, отначало гръмовно, накрая — с изсвирване. Откъм горното пък ръката на друг спящ пътник висеше почти пред носа ми. Влакът, устремен през равнините на Бенгал към хълмистото плато на Сонгар, сякаш тракаше в унисон с мислите ми. „Бакул, Бакул“, повтаряха колелата при всяко завъртане.

През всичките тези години не си бях позволявал да мисля за нея, защото мислите щяха да разтворят портите към страданието и знаех, че няма да имам силите да ги затръшна обратно. Никога не позволих образът й да изплува в съзнанието ми: вирнатото носле, непокорната коса, мъхът по слабичките й страни и особено очите — езера от речна вода, които не гледаха, а сякаш внимателно се взираха в теб. От моята шестгодишна и нейна четиригодишна възраст бяхме заедно. В студените зимни утрини гледахме как дъхът ни се кълби и смесва, в зноя на летните следобеди се заливахме с кофи ледена кладенчова вода и пищяхме от удоволствие. Когато Бакул получи първата си менструация, аз бях този, при когото дотича — разтревожена, развълнувана, словоохотлива, а на мен ми стана лошо и се ужасих от кървавите петна, защото си помислих, че някак се е наранила. Споделяхме всичките си тайни, ние — двете сирачета, намерили убежище един в друг.

Не се нуждаехме от други приятели. Може да е било неестествено. Момче и момиче, толкова близки, без дори да са роднини. Това трябва да е тревожило хората около нас, макар ние двамата, погълнати от радостта си, изобщо да не забелязвахме притесненията им.

Естествено това бе причината да ме отпратят — разбирам го сега, когато самият аз вече съм баща. Но тогава, когато господин Нирмал ми съобщи, че ме изпраща на училище в Калкута и ще се наложи да напусна Сонгар, за мен нямаше място за съображения. Поетите използват метафората за разбитите сърца, но аз знам, че тогава моето бе съкрушено, физически усетих как се пръсва, сякаш пронизано с нож, когато господин Нирмал ми каза, че ще трябва да замина, и дори го повтори, защото отказах да повярвам. Когато попитах защо, докато пътувахме към гарата — само веднъж, никога повече не го попитах, той се усмихна и аз веднага усетих, че се преструва, а после обясни, че е за да получа по-добро образование и да ме отдели от другите в къщата, които само ми заповядвали и нареждали. Онази нощ, когато бях на тринайсет и светът щеше да свърши, докато влакът с бавно подрусване ме отдалечаваше от Бакул и Сонгар, трябваше да захапя одеялото, за да не може господин Нирмал да чуе плача ми. Тогава взех твърдо решение: никога вече няма да се върна в Сонгар, никога няма да му проговоря, защото ме бе подхвърлял от сиропиталището в Сонгар, от Сонгар — в Калкута, същински мач по бадминтон, в който аз бях перцето.

След като ме настани в училището, господин Нирмал плащаше таксите навреме, пишеше ми по няколко пъти в годината и два пъти дойде да ме види. Особено добре съм запомнил първото му посещение, когато го видях в коридора. Прислужникът Мотилал му казваше: „Ето го вашето момче“, и аз гледам, но всъщност не виждам безформената му работна риза, големия пръст на крака, щръкнал от грубия сандал, широките панталони, изпитото лице, нелепото желание да ми угоди. Прекосихме празното заради жегата игрище и излязохме през училищната порта в неловко мълчание, нарушавано единствено от учтивите въпроси на господин Нирмал. Той бе осъзнал, както и аз, че изтръгнати от обичайното обкръжение на Сонгар, където не се налагаше да водим разговори и двамата не можехме да намерим нужните думи. Бавно обиколихме музея на Индия, минахме през секцията, посветена на геоложките проучвания, от циментираните пътеки се надигаше омара, по гърбовете ни се стичаха струйки пот, господин Нирмал ме попита дали искам сладолед, докато не преставаше да разказва за периодите Гандара и Кушана, аз се влачех няколко крачки по-назад и се сдържах да не се нахвърля върху него с въпроса: „Защо ми дадохте дом, а после ми го отнехте?“.

И ето ме сега, излегнал се върху твърдото дървено легло, с поглед, втренчен в мрака. Отново съм запратен в Сонгар, след като от прогонването ми е изминало цял живот време. Само дето вече не съм перцето за подмятане, а стрела, устремена в мрака да порази целта.

* * *

Мъжът на съседното легло се задави от хъркането си. Бях прекалено напрегнат, за да заспя. Не бях в състояние да се спра върху определена мисъл и въпреки това главата ми щеше да се пръсне от хаотично преминаващите образи.

Госпожа Барнъм. Не бях се сещал за нея от години. Дали е жива? В мига, в който ме видя за пръв път реши да ме нарисува. „Стой мирно“, възкликна тя и посочи голям, тапициран в синьо, стол, докато се щураше наоколо да намери блока си и молив. „Какви скули! Как се казваш, момче?“ Когато ми показа готовата рисунка, видях момче с ъгловато лице, огромни очи, трапчинка на брадичката и нос, който май бе по-дълъг от необходимото. „Това изобщо не съм аз“, помислих си тогава, макар да не се осмелих да го кажа на глас. Щом видя портрета, Бакул се разсмя и каза: „Да, точно така изглеждаш в действителност. Страхотен образ!“.

Зачудих се дали ще видя и госпожа Барнъм. Как ли щеше да се държи, макар да бяха изминали години, много години, откакто ме бе пипнала да тършувам из спалнята й. Как си бях позволил да си пъхам носа в чужди работи, особено пък в нейните, когато тя толкова се бе старала да ме образова с помощта на каквото имаше под ръка, енциклопедии, женски списания, любовни романи? Спомних си първия от ежемесечните й рождени дни, тайнствените занимания, чрез които призоваваше духове и предсказваше бъдещето ни. Беше празнично облечена в дълга дантелена рокля и с диадема, мяташе се насам-натам, като от време на време галеше бузата ми. Плесна с ръце и възкликна: „Музика! Вие, деца, трябва да получите празник с музика!“. Вдигна звънчето и го разклати, докато звукът се разнесе надалеч. След пет минути чухме икономът задъхано да изкачва стълбите.

— Да, госпожо? — попита той с демонстративно раболепие.

— Трябва да послушаме музика, иконом, поставете плочата, онази плоча! — отпусна се на стола си със затворени очи.

Икономът потътри крака към тъмната ниша в дъното на стаята, където имаше грамофон с месингова фуния. Плочата вече бе поставена, черният диск се виждаше от мястото, където седяхме. Избърса праха с крайчеца на ризата си, нави пружината на грамофона и щом започна да се върти, постави отгоре тежката игла.

Седнахме вдървено на столовете си щом се разнесоха първите звуци. Изобщо не ми прозвуча като музика. Започна с мощен звук, сякаш рухваше дърво или кораб се сблъскваше с айсберг. После стана съвсем тихо. Ако не притежавах остър слух, щях да реша, че музиката е свършила. Но изведнъж отново прозвуча силно и заплашително, невъобразима смесица от нехармонични тонове, които се издигаха и утихваха. Продължавах да чакам да чуя пеене, но отсъстваше всякакъв човешки глас. Музиката ме караше да си представям драматичните, самотни, заснежени върхове, които бе описвал господин Нирмал, необятни открити пространства и малки ручейчета. Музиката набираше сила, после се разпиляваше и един-два пъти почти се надигнах от мястото си, защото реших, че е свършила, но тя започваше отново. Потърсих погледа на Бакул за помощ. Очите на госпожа Барнъм бяха затворени, в ъгълчетата на устата й играеше усмивка. Съвсем внезапно музиката утихна. В продължение на няколко секунди с облекчение си мислех, че вече, слава богу, наистина е свършила.

Този път тишината бе нарушена от деликатния звук на флейта. Разпознавам флейтите. Бяхме свирили на тях в сиропиталището, а си имах и собствена, купена на панаира. Но тази звучеше по съвсем различен начин. Едва след като се запознах с чичо Сюлейман и му бях изтананикал мелодията, разбрах какво бях слушал — „Финландия“ от Сибелиус, обясни ми той, музика от много далечна страна.

Когато по-късно мислех за Бакул в спалното помещение на училището, докато се въртях върху пружиненото легло и гонех комарите, винаги я свързвах с онази музика в онази къща с езерцето с лилиите, където бяхме плували, където бях почувствал устните й, притиснати към моите, бях докоснал закръглените като праскови гърди през мокрия плат на тънката й лятна рокля, устните й се притискат към моите и се отделят, ръцете й са под ризата ми, после тършуват под шортите ми, които сякаш изведнъж оживяват. Във фантазиите ми си представях как двамата отплаваме, порим вълните на мрачни морета покрай искрящи айсберги към края на света. Струваше ми се, че почти долавям мелодията на флейтата, която усмиряваше ледените вълни, и се питах дали Бакул също я чува.

Влакът за Сонгар ускори ход. Откакто бях излязъл от къщи, не бях се сещал за жена ми и сина ми. Но тогава това не ми направи впечатление. Когато истинската причина за пътуването се промъкнеше в мислите ми, аз съзнателно я прогонвах.

* * *

През годините, откакто го бях напуснал, Сонгар толкова се бе променил, че ми беше трудно да се ориентирам, и все повече и повече се обърквах по пътя от хотела до „Дулгандж Роуд“. Всичко ми се струваше опърпано, смалено. Бях свикнал с Хоура, за която мислех, че е възможно най-голямата, великолепна и оживена гара. Гарата на Сонгар с двата си перона ми напомни за провинциалните градчета, които бяхме посещавали с господин Аангти. Боята по фасадата на магазина на Финли се лющеше, табелата висеше накриво, а манекените със заострени гърди бяха застинали във витрината. Забелязах, че магазинчетата от двете страни на единствената главна улица предлагат евтини безвкусни стоки. Бяха изникнали обаче нови сгради и улици и често давах погрешни указания на кочияша на двуколката, което доведе до спорове за цената, и вече минаваше пет часа, когато най-сетне се озовах пред външната порта на „Дулгандж Роуд“ 3. Някога тук бе моят дом.

Във влака си бях представял, че ще попадна на нея, ще я изненадам сама, но Бакул не беше нито в градината, нито до кладенеца. Прекосих безлюдната градина до входната врата. Поех си дълбоко дъх, прекарах пръсти през грижливо сресаната си коса, пресегнах се към познатото месингово чукче, но видях, че вече го няма. Вместо него открих на стената до вратата копчето на електрически звънец. Натиснах го и някъде в далечината дочух последвалия тих звън и кучешки лай.

Сърцето ми заби ускорено. Опитах се да усмиря дишането си, исках да съм спокоен и овладян. За да се разсея, огледах градината. Върху една от стените пищно цъфтеше пъстър пълзящ храст. Преди го нямаше — розов натрапник в бялата градина. Манговите дървета бяха израсли и дори от толкова далеч се виждаха дребни зелени плодове. Слънцето още печеше, високо в безукорно синьото небе.

Вратата не се отвори. Беше изминало достатъчно време, за да позвъня отново. Този път натиснах звънеца по-продължително.

Веднага щом проехтя, дочух притеснен глас да надвиква бясно лаещото куче; разнесе се точно зад вратата.

— Кой е? — гласът принадлежеше на малко момче.

Едва не отговорих: „Аз съм“, както правех преди години, но после се осъзнах и отвърнах:

— Аз… Казвам се Мукунда.

— Не мога да ви отворя. Не ви познавам.

— Виж, трябва да се срещна с…

— Казах ви, не мога.

Усетих, че капчици пот са оросили челото ми и мокрят косата ми. Чистата синя риза залепна за гърба ми. Ядосан от това, че говоря на затворената врата, а кучето ме лае, изкрещях:

— Виж, който и да си, трябва да се срещна с господин Нирмал и няма да си тръгна, преди да съм го направил. Къде е той? Ако не ме пуснеш, ще се покатеря през стената.

Кучешкият лай спря за малко. Гласът, който леко потреперваше, каза:

— Няма да ме уплашите. И няма да се покатерите. Няма да отворя. А кучето хапе.

Погледнах ядосано вратата — парче дърво, което бях виждал хиляди пъти преди. Отстъпих крачка назад и я огледах от горе до долу, като се чудех как да постъпя. Отдясно, до кладенеца, имаше външна врата, която водеше към вътрешния двор и до моите бивши покои. Видях, че е заключена с катинар. Макар да бях заплашил, че ще се покатеря по стената на вътрешния двор и сигурно бих могъл да се справя, самата мисъл ми се стори нелепа. Върнах се до вратата и извиках:

— Още ли си там?

Никакъв отговор.

— Просто искам да се срещна с господин Нирмал. Аз съм… негов стар приятел. Кажи му, че Мукунда е дошъл. Или кажи на Бакул, че Мукунда е тук.

Зачаках. След малко гласът, който беше загубил част от войнствеността си, съобщи:

— Ще трябва да почакате отвън, не мога да ви отворя. Скоро ще си дойдат.

Върнах се в градината. По пътя откъснах листо и продължих да го разкъсвам на все по-малки, ухаещи на манго парченца. Бавно се отправих към кладенеца и се подпрях на стената му, която ми се стори много по-ниска отпреди. Белият жасмин си беше там и продължаваше да рони листенца във водата. В далечния светъл кръг на дъното на кладенеца различих тъмното отражение на главата си. Пуснах камъче. Плясъкът се чу много надалеч, светлият кръг потрепна, разчупи се и после пак се съедини. Колко вода бях извадил оттук! Колко кофи бях напълнил!

Тръгнах да се разхождам из градината, отегчен от собствените си мисли, уморен от чакане. Не разбирах много от растения и дървета, но въпреки това долових, че сега градината е прекрасна със старите овощни дървета, които познавах, с уханните храсти и пълзящи растения, с многото млади фиданки, привързани към колчета. Въпреки зеленината и кладенеца, нямаше откъде да намеря и капка вода за пиене, а гърлото ми бе пресъхнало от жегата и вече не можех да мисля за нищо друго, дори и за странното поведение на момчето. Най-сетне седнах на старата градинска люлка, прекалено потиснат и изнурен да се тревожа, че подгизналите ми от пот дрехи ще се измачкат. Затворих очи и се залюлях.

* * *

Трябва да съм задрямал. Бяха се надвесили над мен с неодобрителен поглед, но обзети от любопитство. Като мечките, открили Златокоска, каза Бакул по-късно. Силуетите им се открояваха в меката светлина. Почти се бе стъмнило. Примигнах да се отърся от съня и се опитах да се изправя. Люлката се люшна напред, подсече ме в коленете и паднах обратно върху нея.

Бакул се изкикоти, после притисна длан към устата си. Успях някак да се измъкна.

— Отдавна ли чакате? — попита предпазливо господин Нирмал. — Не съм сигурен, че се познаваме.

— Ох, татко — извика Бакул, — не виждате ли, че това е Мукунда?

Не се изненадах, че ме позна. Не бях очаквал друго. Аз също веднага щях да я позная, където и да я видех. Лицето й се бе променило, но съвсем незначително: бузите, преди мършави и изпити, се бяха закръглили, косата й стигаше до кръста. Беше опъната назад, но около лицето палави кичурчета отправяха предизвикателство към фибите и маслото за коса или каквото там беше използвала, за да я приглади; бяха се измъкнали от стегнатата хватка, къдреха се по шията и около челото й. Очите й си бяха със същия странен цвят, само погледът бе различен, развеселен и любознателен, а не бдителен и навъсен, както преди. В здрача сарито й, жълто като разцъфнал синап, проблясваше на фона на размъкнатата бяла блуза, която се бе свлякла по рамото от едната страна и разкриваше тънка златна верижка. Сарито обгръщаше извивки, чието съществуване би трябвало да предположа, но въпреки това бях изумен.

Отвърнах поглед.

— Наистина ли си ти, Мукунда? — попита господин Нирмал. Намести очилата си — никога преди не го бях виждал с очила, за да ме види по-добре. — Разбира се! Стори ми се познат. Колко глупаво от моя страна. Как можах… Срамота, момчето да те кара да чакаш отвън! Но то няма как да знае!

* * *

Качих се по стълбите, плъзгайки ръце по парапета, както правех преди, докато живеех в тази къща и се налагаше да тичам нагоре-надолу по цял ден по безкрайния низ монотонни задължения. Можех да чуя гласовете на Манджула и Мийра: „Мукунда! Къде се губи това момче? Пак се е скрил някъде!“.

Коридорът в горната част на стълбището изглеждаше същият, но гипсовата мазилка по тавана бе започнала да се рони. Професионалистът у мен забеляза ивиците, където се виждаше пясъчната основа, оголените тухли, пропълзялата в близост до баните плесен, ръждясалите железни носещи греди на покрива. Стените се нуждаеха от боядисване, матовите стъкла се бяха напукали на места. Занемарената вътрешност беше в контраст с градината, в която явно полагаха грижа за всяко дърво и растение.

Господин Нирмал и аз седнахме до прозорците пред маса, по-малка от предишната. В краката му се настани черно-кафяво непородисто куче, чиято козина бе посивяла от старост, и с мъчителни усилия се зае да ближе лапите си, а после — да търка очи. Почеса се по ушите и яростно захапа основата на опашката си. Накрая положи глава между предните си лапи, затвори очи и изпусна дълга въздишка. Господин Нирмал се усмихна и попита:

— Помниш ли Мийра?

— Разбира се.

— Имаше навика да храни бездомните кучета при старата крепост. След като си замина, ги хранех аз и взех едно от кученцата у дома — ето го — вече е на дванайсет години.

— Точно толкова изминаха, откакто госпожа Мийра и аз заминахме — отбелязах аз, като не исках да прозвучи укорително. — Как е госпожа Мийра? — попитах, за да наруша възникналата помежду ни неловкост. — Имате ли някакви новини от нея?

— О, да — отвърна той неубедително. — Аз… Виждаме се от време на време, преподава рисуване в едно училище в Дарджелинг… Из хълмовете там има прекрасни места за разходка… Сигурно помниш, че тя много обичаше да се разхожда… и освен това рисува с бои и молив. Всъщност… — Той се надигна, отиде до ъгъла и свали поставен в рамка пейзаж, на който бяха изобразени селски къщи и дървета, втурнали се надолу по склона към долината. — Това е нейна работа.

Разгледах я и се възхитих. Усещането за стръмнина, което внушаваше, стаената в хълмовете и дърветата енергия правеха картината необичайна. Господин Нирмал я взе, хвърли й усмихнат поглед и я закачи на мястото й.

— Да, пътеката по този склон е почти отвесна, трябват солидни обувки и тояга да се подпираш. Но се срещат великолепни орхидеи, папрати и рядък вид рододендрон. — Внезапно се сети за присъствието ми и добави: — Пита за теб, винаги те е обичала.

Имало ли е в крайна сметка истина в мълвата, която обикаляше Сонгар през онази, последна за нас година там? Поредната пауза увисна между двама ни.

Господин Нирмал хвърли поглед към стълбите и каза:

— Какво ли прави Бакул… Сигурно приготвя пир в твоя чест?

Представих си Бакул в кухнята, как нарежда на слугата да приготви чай, докато се опитва да намери с какво да ме нагости. Никога не си бе падала по готвенето. Накрая все пак се появи на стълбите, следвана от момче на около дванайсет години, понесло поднос с храна, вода и чай. Момчето бе облечено в размъкнати, стигащи до под коленете му шорти и увиснала по раменете му сива риза. Ушите му бяха щръкнали като дръжки на стомна. Косата, остригана почти до кожа, подчертаваше стърчащите уши. Хвърли ми кос поглед и постави подноса на масата. Беше същият пиринчен поднос и можех да се закълна, че порцеланът беше същият, който понякога миех.

— Това е Аджай — каза Бакул. — Трябва да му простиш, че не те пусна вътре, но сме му наредили да заключва вратите. Татко и аз рядко излизаме по едно и също време, но когато се случи…

— Наистина няма за какво да се безпокоите.

Чашата топъл чай и запалената цигара явно уталожиха неувереността на господин Нирмал и той каза:

— Колко се радваме да те видим отново, Мукунда, наистина. През всичките тези години се питах дали си завършил колеж, дали пак ще се видим. Разкажи ми с какво се занимаваш сега? Женен ли си? Имаш ли деца?

Изслуша внимателно отговорите ми и когато разказвах забавни според мен случки, основно за детето, се усмихваше, но никога не избухна в гърления странен смях, който винаги завършваше с пристъп на пушаческа кашлица. Изглеждаше променен. Очилата бяха изменили лицето му. Побеляла коса, не че бе необичайно, ала като се замисля сега, тогава трябва да е бил едва към петдесетте. Причината не беше във възрастта. Лицето му бе потъмняло, под очите имаше сенки. Приличаше на човек, който не спи достатъчно или не спи добре. Не го свърташе на едно място, нещо, което преди му бе неприсъщо. Беше отслабнал и прегърбен.

Почувствах угризения. Защо бях прекъснал връзката си с господин Нирмал? Защо не дойдох да го посетя? Защо през всичките тези години обвинявах тъкмо него за това, че Манджула ми сипваше по-малко храна, отколкото на останалите, и лъжицата й винаги стоеше на разстояние от чинията ми, да не би случайно да я докосне и да я омърси? За това, че Камал ме караше да върша какво ли не; за стаята ми, където живееха плъхове? За това, че мястото ми беше в най-далечния край на масата? Защо изпитвах такава горчивина? И защо той бе основната причина за неугасващата ми обида? Сега, когато се озовахме лице в лице, не изпитах и частица от предишната ярост — или пък го гледах с ликуващото снизхождение на силния към слабия?

Когато господин Нирмал излезе от стаята за малко, Бакул каза:

— Баща ми трябваше да се пенсионира преждевременно, защото прекара инфаркт. Има и диабет. Но е такъв инат. Знам, че яде всичко, което му е забранено, когато не съм наоколо да го спра.

— Ти — ангел пазител! Трудно ми е да си те представя да бдиш над баща си, стиснала книга с диети и рецепти за лекарства в ръка!

Усмихна се лукаво, като вдигна поглед от кучето, което почесваше между ушите.

— Толкова трудно, колкото да си те представя съпруг и баща.

Замълча, като забеляза, че господин Нирмал се връща.

— С какво се занимаваш, Мукунда? Защо не поиска да учиш повече? Помня, че мечтаеше да завладееш планини и да избродиш океаните, искаше да бъдеш изследовател. Не е ли така?

— Да — съгласих се аз. — Като деца имаме какви ли не романтични представи. А вижте как се обърнаха нещата. Сега съм обикновен служител при един архитект, прикован към бюрото през повечето време.

Нямах желание да се впускам в уточнения. Господин Аангти не беше архитект и аз в никакъв случай вече не съм безобиден служител. Заобиколих деликатния въпрос за истинската същност на работата ми. Трябваше незабавно да му разкрия причината за посещението си, но по разбираеми причини така и не можах да го направя.

— Може ли да се поразходя из къщата? — попитах аз, за да сменя темата. — Просто да видя…

— Не е нужно да искаш разрешение — каза господин Нирмал. — Тази къща винаги е била твой дом. Надявам се, че ще останеш при нас, докато си в Сонгар.

Бакул ме следваше на няколко крачки, когато влязох в средната стая, свързана с широкия коридор. Вътре имаше само едно легло вместо двете, преди заемани от Мийра и Бакул. Когато я погледнах въпросително, тя обясни:

— Преместих се в предната стая, за да мога да гледам през прозореца.

Малката стаичка, свързана с предишната й спалня, бе празна, ако не се броят купчината кутии и вещи. Тясното легло, а заедно с него и свитото вътре, покрито с бели завивки, тяло на Кананбала ги нямаше.

— Почина — каза Бакул, преди да попитам. — Само две години след заминаването ти. Една сутрин я открихме… до леглото… на пода. Сигурно е викала през нощта, но никой… Спях в съседната стая и не съм чула нищо. Ако бях, може би… — Затвори вратата с трясък и предложи: — Да излезем навън.

Отворих уста да разкажа на Бакул за Нури, за това как ругатните й винаги ми напомняха за Кананбала, но не го направих, защото не знаех как да започна.

Господин Нирмал ни чакаше в градината. Захарната ябълка и грейпфрутът скоро ще натежат от плод, гордо обяви той. Недалеч от вратата ми показа петнайсет млади насаждения от гуава и лимони, които, по думите му, след няколко години ще започнат да цъфтят и да дават плод.

— Татко седи тук всяка вечер и говори на дърветата — каза Бакул. — Казва, че няма време да се занимава с едногодишни растения, това, което му трябва, са дървета, зеленчуци и увивни. Мисля, че му се иска и аз да започна да копая земята, но това изобщо не ми е интересно.

Усмихнах се в знак на съгласие. Единствено на самите градинари им се струва, че градините им са източник на чудеса и драматизъм. Дори днес разпознавам едва няколко общоразпространени вида дървета. Ако искам да ми е красиво, ще си наема градинар.

Господин Нирмал запали цигара.

— Когато бях млад — започна той, — и аз не се интересувах от градини. Баща ми беше дълбоко разочарован, че никой от семейството не проявява интерес към градинарството. Просто се преструвахме, за да му доставим удоволствие.

— Но ние с теб не се преструваме, нали, Мукунда? — усмихна се Бакул.

Погледнах я притеснено. Запитах се дали не се е досетила, както винаги ставаше между нас, и истинската причина за пристигането ми в Сонгар ме връхлетя като удар с чук.

* * *

Закърнелите дръвчета, прораснали в стените на къщата на госпожа Барнъм, се отличаваха с упорита, буйна жизненост. Беше почти невъзможно да разбереш, че някога къщата е била жълта, толкова дебел пласт от черни сажди и плесен бе полепнал по външните стени. Входната врата бе отворена и от нея се носеше същият мирис на стари книги, килими, карамел и дървесен дим, който къщата сякаш сама създаваше. Изкачихме дървените стълби и се озовахме в познатия салон. Не исках да идвам. Думите на госпожа Барнъм: Махай се! Да не си стъпил повече тук! И провери в речника значението на думата „предателство“ и на думата „коварство!“, продължаваха да звънят в ушите ми, но не можех да го обясня на Бакул. Това бе единствената тайна, която никога не споделих с нея.

Бакул прошепна:

— Запазила е къщата в съвсем същия вид, едва ли ще откриеш някаква промяна. Но икономът си замина на село — прекалено остаря, за да работи.

Докато гледах как прескача стъпалата, усетих, че затъвам в плаващите пясъци на тъгата. Колкото повече се опитвах да съм безгрижен и доволен, толкова по-зле се чувствах. Двамата с Бакул не се нуждаехме от никакви обяснения. Ако ме стрелнеше с поглед, веднага разбирах за какво си мисли. И без да я гледам, знаех кой от зъбите й е нащърбен, защото като малка бе паднала и се бе ударила в камък. Знаех, че привечер прасците сигурно ще я болят, както преди, когато ме молеше: „Мукунда, моля те, много те моля, помасажирай краката ми, а аз ще ти напиша домашното по английски утре преди училище“.

Как бях могъл да забравя всичко това и да не дойда да я видя? Не ми се искаше да мисля колко по-различен би могъл да се окаже животът ни, ако го бях направил.

Когато влязохме, госпожа Барнъм вдигна поглед от книгата, която четеше, и каза:

— О, Бакул, както винаги навреме.

Тогава ме забеляза, свали очилата за четене и присви очи към мен. Искаше ми се да се проваля вдън земя. Беше изминала цяла вечност, но все още виждах ръката й да гали тигровата кожа, после — как пали цигара и се взира в мен, покатерен върху стола, да тършувам из писмата й. След минута се обади:

— Това е момчето, нали? Момчето, което нарисувах? Мукунда! Защо от толкова време не си идвал? Да не си заминал някъде?

— О, госпожо Барнъм — отвърна Бакул, — нали ви казах, замина да учи в Калкута. После съвсем ни забрави, не написа и ред, нито дойде да ни види.

Прекосих стаята и коленичих до госпожа Барнъм. Погледна ме така, сякаш никога не бих могъл да сторя нещо лошо. Погали лицето ми, проследи скулите ми с пръсти.

— Ах, тези скули — каза тя палаво. — Ех, само да бях по-млада, моето момче!

Посочи зад главата си и ето ме и мен: портретът ми, когато бях на тринайсет, в дървена рамка, закачен на стената. Тя просия.

— Също като преди! Трябва да празнуваме! Деца, какво обичахте да ядете? Сандвичи и лимонов шербет? Непременно трябва да хапнем от тях! — пресегна се към звънчето върху страничната масичка и го разклати силно и продължително, после се обърна към мен: — Седни, млади човече, не ме карай да си кривя врата!

Седнах и изпитах чувството, че онази част от мен, която бе провалила отношенията ни през онзи далечен следобед в спалнята й, когато ме хвана да ровя из писмата й, току-що бе ампутирана, оставяйки ме по чудотворен начин отново здрав.

Видях Бакул да се измъква от стаята. Госпожа Барнъм ме потупа по ръката и се приведе към мен.

— Е, как изглеждам? — попита ме тя и стисна устни, които бяха начервени накриво в тъмнорозов цвят. Върху прозрачните й като хартия бузи имаше две кръгли петна руж в съответствие с цвета на червилото, а оредялата й мазна коса висеше сплъстена покрай ушите й. Стори ми се съвсем дребничка, макар преди да ми изглеждаше висока.

— Прекрасно — отвърнах пламенно. — Изобщо не сте се променили.

Приведе се още по-близо и прошепна с дяволита усмивка:

— Не ти ли се иска да преровиш спалнята ми, да потърсиш улики, да я обърнеш надолу с главата?

Не беше забравила. И не беше ми простила. Изобщо не трябваше да идвам. Надигнах се да си вървя.

Тя избухна в смях, който премина в дрезгава кашлица, плесна се по слабите бедра, обгърнати в шифон, и каза нещо, което не можах да разбера добре заради кашлицата:

— Изражението ти!

Стори ми се, че каза: „Какво изражение, дете!“. После отново се приведе към мен, устните й бяха напукани, дъхът — тежък като застояла река, и сякаш промълви, но не бях съвсем сигурен поради кашлицата и смеха:

— Ето я твоята тайна: да, наистина го убих. Забих кривия нож в стомаха му и няколко пъти хубавичко го развъртях, какво щастливо избавление за мен.

Изхрачи се в носната си кърпичка и отново се наведе към мен, но в този момент се появи Бакул с поднос, натоварен с чаши и чиния със сандвичи. Госпожа Барнъм се отдръпна и запали цигара, сякаш никога нищо не беше признавала, и каза на Бакул:

— Много се забави! А кой е този зад теб? Да не е…

Защото някой бе застанал зад Бакул.

Мъж. Млад мъж. Мъж с небрежна и елегантно отпусната стойка, с грижливо оформен перчем над челото. Държеше завесата, за да пропусне Бакул с подноса. Високият му ръст я караше да изглежда като дете. Влезе в стаята, сякаш си бе у дома. Носеше тъмен костюм и разхлабена сиво-синя вратовръзка, сякаш повече не можеше да търпи да го ограничават. Брадичка във френски стил, пригладена и намазана с восък, стърчеше напред под необичаен прав ъгъл и придаваше на иначе приятното му лице комичен вид. Докосна госпожа Барнъм по рамото, докато минаваше покрай нея, хвърли се в едно кресло и обяви:

— Какъв ден! Имам нужда от всички сандвичи, които могат да ми предложат! И няма да е зле да има малко куем с ягодов сиуоп — говореше английски, сякаш му беше роден, но фъфлеше.

— В Сонгар няма ягоди — каза Бакул.

— Има, ако проявиш достатъчно въображение — каза госпожа Барнъм докачливо. — Това е проблемът, днес всички са лишени от въображение! — После добави: — Мукунда, това е Томи, племенникът ми. Томи, знаеш ли, че Мукунда беше другар в детските игри на Бакул. Тримата си прекарвахме толкова добре заедно.

— Туимата ли, лельо, ти ли беше туетата? Винаги си била такова дете. На „сляпа баба“ ли си игуаехте? Или на куиеница?

Томи говореше снизходително на госпожа Барнъм, сякаш бе дете, което трябва да бъде глезено. Пресегна се и взе сандвич, като вдигна вежди към мен.

— Вземете си, пуиятелю — покани ме той.

Говорех английски, но когато се изправех пред човек, който говори езика гладко, устата ми сякаш се изпълваше с вата и едва успявах да произнеса някоя дума правилно. Отхапах от един сандвич, за да не се налага да говоря.

— Вие сте уоднина на Бакул? — попита Томи. Погледна я усмихнато и добави: — Тя не говоуи много, никога не е споменавала отдавна изчезнали буатя.

— О, не, драги — възкликна госпожа Барнъм. — Мукунда е сираче, което те взеха. После замина за Калкута да учи. Вече си голям мъж, нали, Мукунда?

Бакул поднесе подноса към мен и заговори така, че да мога само аз да я чувам.

— Няма ли да опиташ лимоновия шербет? Ще се стопли.

Томи повдигна едната си вежда. После, сякаш загубил всякакъв интерес към мен, се зае с купчината списания, поставени върху масичка в ъгъла. Намести високото си тяло в креслото, опъна крака върху стола срещу него и каза:

— Вие си бъбрете, не ми обуъщайте внимание. Ще ми е интересно да чуя историите ви — започна да прелиства списанията.

— О, трябва да чуеш историите на Томи — каза госпожа Барнъм. — Разправя такива измишльотини за клубовете в Бомбай, за конните състезания и танците. Не вярвам и на една твоя дума, Томи, честно, не вярвам!

— Проявете малко въобуажение, лельо — Томи отново й се усмихна игриво и се пресегна към сбръчканата й ръка. — Нали винаги така казвате? Нима не можете да си пуедставите, че танцувате в яхтклуба? Сигуен съм, че и днес бихте предизвикали фурор.

— О, да — подкрепи го Бакул с ентусиазъм. — Госпожа Барнъм още може да танцува фокстрот, научи и мен.

— Тогава трябва да потанцуваме, Бакул — каза Томи закачливо. — Сега, веднага!

Усетих как потокът на разговора им се блъска в мен, завихря се и ме заобикаля. Хората и събитията, които споменаваха, ми бяха абсолютно неизвестни. Засмивах се, когато те се смееха, но не разбирах шегите им. Когато някой от тях, най-често племенникът, прекъснеше и казваше с демонстративна любезност:

— Вижте, ние май наистина не спираме да бъубоуим. Господин Мукунда не може да вземе думата от нас и да ни уаскаже за себе си, — аз не успявах да запълня и минутната пауза, която следваше.

Сандвичите бяха съвсем различни на вкус от онези, които икономът приготвяше. Хлябът бе сух и имаше толкова малко масло, че филиите се отделяха и огъваха в краищата. Вече не изпитвах глад, но въпреки това взех един. По някакъв смътен начин ме безпокоеше мисълта, че госпожа Барнъм използва звънчето да извика несъществуващ слуга. Не исках да гледам как Бакул се усмихва на Томи, смее се на шегите му и ми хвърля поглед, сякаш да ми каже: „Не е ли чудесен?“. Неотдавна възстановената ни близост бе погребана, явно, завинаги.

По-късно Томи изсвири няколко ноти на пианото, както си беше изправен, високото му стройно тяло бе извито като въпросителен знак над клавишите с цвят на пожълтяла от времето кост. Въздъхна и театрално огледа стаята:

— Стуаус! Ах, колко ми липсва вихъуа на валса! Свирите ли, господин Мукунда, или бихте желали да потанцувате? За мен ще е удоволствие да посвиря.

Надигнах се от мястото си.

— Никога не съм бил добър танцьор, а и действително е време да вървя.

Томи радостно изцвили и каза:

— О, господин Мукунда, в никакъв случай не исках да ви прогоня. Седнете, моля.

— Трябва да вървя — повторих аз и се извърнах към госпожа Барнъм да се сбогувам.

Томи кацна на табуретката пред пианото и засвири със затворени очи, сякаш в стаята нямаше нищо друго освен музика. Госпожа Барнъм седна до него. Следобедната светлина от единствения прозорец падаше върху лицето й и подчертаваше унесеното й изражение — сякаш съзерцаваше божество.

Сега вече те бяха „тримата“.

* * *

Вечеряхме. Господин Нирмал не ми позволи да се върна в хотела и да се нахраня там. Токът беше спрял и седяхме в градината, за да се освежим след лепкавия задух в къщата. Въздухът навън бе почти неподвижен с изключение на лекия повей, който раздвижваше пълзящите растения и донасяше аромата на искрящите в мрака бели цветя. Сигурен съм, че преди дванайсет години изобщо не съм обръщал внимание на уханията, но сега те бяха ключът към спомените. И сякаш това не бе достатъчно, до мен седеше Бакул и насищаше нощта със своя аромат — опияняваща смес от сапун, талк и нещо, което не можех да определя.

Наоколо изпъкваха черните сенки на дърветата, които бдяха над нас. Единственият източник на светлина бе цигарата на господин Нирмал и по-нататък, в далечината, мъждиво проблясваше в жълто прозорецът на горния етаж на госпожа Барнъм. Къщите по улицата, нови и стари, се очертаваха като обемисти силуети. Бяха изнесли стол за господин Нирмал, а аз и Бакул седяхме на стъпалото пред входната врата. Бакул размахваше полукръгло ветрило от палмови листа и когато потта се стичаше по шията й, я попиваше с края на сарито. Тъй като искаше да разхлажда и двама ни едновременно, бе седнала толкова близо до мен, че се докосвахме. В тъмното не разбрах дали господин Нирмал вижда скъсеното разстояние между нас. Не каза нищо.

Питах се дали близостта на Бакул се дължи единствено на ветрилото. През цялото време, докато вечеряхме, ме докосваше по всякакъв повод, случайно, както си мислех, докато се навеждаше да ми сервира. Протягаше ръка покрай ухото ми и го докосваше или пък бедрото й се опираше в мен, докато се пресягаше с черпака към баща си.

И сега, в мрака, докато ни вееше с ветрилото, сякаш всяка частичка от тялото ми оживя. Долавях и най-лекото й движение, всяко случайно докосване на рамото, китката или бедрото й. Съзнанието ми се бе изпразнило от всички обичайни мисли, освободило място единствено за това усещане. Чувах отдалеч гласа на господин Нирмал, който разказваше, че са открили част от ступа недалеч от развалините на Сонгар, и сега хората идват на тълпи да се поклонят, драскат имената си върху древния камък, та той почти съжалявал, че я е разкрил; говореше за опитите да бъде изкачен Еверест, за своите предишни пътувания. Кучето тихо заскимтя в съня си, той го погали по ушите и отново заразказва за вкаменелостите, открити неотдавна в Хималаите.

През цялото време тялото ми жадуваше за докосването на Бакул. Коленете ми трепереха от усилието да не се преместя по-близо до нея.

Изведнъж хвърлен камък разцепи мрака и падна недалеч от нас. Кучето скочи с лай, Бакул въздъхна и каза:

— Време е да се прибираме вътре!

Долетя още един едър камък, този път тупна в купчината храсти до портата. След кратка пауза чухме странен плачлив звук, сякаш пищеше бебе или котка.

— Какво става? — възкликнах аз, скочих, разтревожен, и тръгнах в посоката на звука. — Кой е там? — изкрещях в мрака. — Само ми елате, страхливци!

— Седни, Мукунда — каза господин Нирмал примирено, без да прояви изненада. — Не могат да ни стигнат тук. Няма да влязат, ако знаят, че сме седнали навън. И сигурно мислят, че кучето е грамадна овчарка.

— Какво искате да кажете? Ще изляза и ще ги пипна! Какво става?

Изведнъж, преди още господин Нирмал да се опита да ми обясни, се досетих. Бяха хората на господин Аангти, колегите ми Бхим и Харолд. Като знаех на какво са способни, разбрах, че засега само се перчат, без да са се захванали сериозно с работата. Стори ми се, че зървам лицата им над оградата, изпълнени със злорадство от затрудненото положение, в което бях се озовал.

— Мислех, че ще успеем да ти спестим досадните подробности — каза господин Нирмал в тъмното със същия примирен тон, — но предполагам… Седни, Мукунда, няма смисъл да обикаляш наоколо.

Върнах се до Бакул, но продължавах да държа под око оградата, като се питах кога ще долети поредният камък. Представях си как мършавият Харолд напява: „Погледни звездите, о, да, погледни звездите“, докато търси камъни и ги запраща в градината под нощното небе.

— Ето защо Аджай не ти отвори — обясняваше господин Нирмал. — Преди няколко дни, когато Бакул ме придружи до лекаря да ми премери кръвното, влезли двама души и казали, че са от електрическата компания. Аджай ги пуснал и те прекъснали електричеството. Когато се върнахме, къщата бе потънала в мрак. Електротехникът работи половин ден да поправи таблото. Затова сега на Аджай му е наредено да не пуска никого, а и е много малък да прецени правилно.

Господин Нирмал драсна кибрита. Червеният край на цигарата проблесна в мрака.

— Причината да не виждаш Камал и Манджула е, че те напуснаха Сонгар. Бизнесът се срина, Камал бе потънал в дългове, въпреки че продаде всички вещи и производството — дори фабриката и част от земята, където отглеждаше лечебни билки. Потребностите им също се промениха. Камал реши, че ще може да си намери работа, а така или иначе, Манджула никога не се е чувствала добре тук.

Господин Нирмал замълча, сякаш му бе трудно да продължи.

— О, татко, не се опитвайте да ги оправдаете! — възкликна Бакул. — Бяха ужасни — продължи тя хапливо и се обърна към мен. — Един ден узнахме, че са продали къщата зад гърба ни с помощта на стари пълномощни, които татко им дал, докато пътуваше. Не ни казаха абсолютно нищо, само, че трябва да се махнем, и се опитаха да ни пробутат някакви мижави пари като подкуп.

— Не, не като подкуп — уточни господин Нирмал, — просто дял, компенсация.

Поредният камък тупна тежко в градината. Шепа чакъл издрънча върху ламаринения покрив на външната къща недалеч от входа. Дойде Аджай и отведе бясно лаещото куче.

— Сигурна съм, че можехме да оборим това в съда, но татко…

— Не искам да си хабя живота по съдилища — отряза, сякаш не за пръв път, господин Нирмал, — има други неща, които да върша и за които да мисля.

Бакул сигурно бе решила да не започва спор. Рязко си пое дъх, но не каза нищо.

— Не виждам изход, Мукунда. Не искам да си пилея живота по съдилища, особено да се съдя със собствения си брат. Искам да омъжа Бакул и да се преместя в някое по-малко жилище.

Бакул изпръхтя, но тихо, да не я чуе баща й.

— Знаеш, че никога не съм бил добър в общуването с роднини, Мукунда — призна господин Нирмал с измъчена усмивка, — но сега действително се налага да се сдобрим и да намерим мъж за Бакул. Дали не познаваш някой подходящ? Някой твой приятел?

Не виждах лицето му в мрака и макар гласът му да звучеше шеговито, сигурно говореше сериозно. В крайна сметка Бакул беше почти на двайсет и три и на нейните години повечето момичета бяха вече омъжени. Явно, тя не бе съгласна и го прекъсна троснато:

— Татко!

— Добре, добре — въздъхна господин Нирмал, — просто ми трябва време, а предприемачът, който купи къщата, бърза и насъсква бабаитите си по нас. Едната вечер хвърлят шепи чакъл, другата — звънят продължително на звънеца, трети път откриваме боклуци в кладенеца. Не сме мернали жива душа, но от около две седмици тези случки не престават. — Потърка очи с ръка и добави: — Да се надяваме, че за тази вечер свършиха. Сигурно нямат повече камъни — надигна се от стола и се протегна. — Остани, Мукунда, защо да ходиш в хотела, като дома ти е тук?

— Трябва да вървя — запелтечих аз и също се изправих. — Трябва да свърша една работа, да видя едни документи — не исках да срещна погледа му дори в мрака, защото знаех какви тайни крие моят.

— Не иска да остане, татко — каза презрително Бакул. — На него му допадат хотелските удобства.

— Не, не — възразих аз, — не е това, Бакул, хотелът не е добър, но…

— Но тази къща е много по-зле?

Видях зъбите й да проблясват в усмивка.

— Не го притискай, Бакул. Нали пак ще се видим?

— Ще се върна — обещах аз. — Още утре.

* * *

Налях си щедра порция ром от бутилката, която купих от магазин близо до гарата. Водата, с която го смесих, беше блудкаво топла. Вече беше късно, но отпих голяма парлива глътка. Какво да правя, не спирах да се питам, какво да правя? Не можех да зарежа работата си при господин Аангти и да му кажа: „Не мога повече да върша мръсната ви работа, намерете си някой друг“. Ами ако направи точно така? Всеки друг би бил по-безскрупулен от мен.

Можех деликатно да ги преместя, да им намеря хубаво жилище. Но тази къща, моят дом, да премине в ръцете на господин Аангти и шайката му, да бъде изтърбушена, съборена, продадена парче по парче, на мястото й да изникне друга, а моят дом да премине в забвение! Невъзможно!

Никога не бях мислил, че работата, която върша, един ден ще се върне като бумеранг към мен; неприятната част винаги оставаше зад заключените врати на чуждия живот. Не можеше да става и дума да продължа. Но ако напусна работата си при господин Аангти, с какво ще се занимавам? Владея ли някакъв друг занаят? Как ще храня сина си? Жена си?

Лежах, втренчил поглед в тавана, и сякаш за пръв път забелязах вентилатора. Издутината в центъра му бе омазнена и пожълтяла. Мазнината бе толкова плътна и тежка, че сякаш вентилаторът не можеше повече да я задържи. Проскърцваше с всяко завъртане, толкова бавно, че успях да забележа полепналите по ръба саждени нишки. Струваше ми се, че всяко движение добавя поредния пласт мръсотия и всеки момент го очаквах да се стече върху отворените ми очи.

Жена ми. Какво би си помислила, ако ме бе видяла как цяла вечер флиртувам с Бакул? А Томи? Защо на двамата с Бакул им беше толкова приятно заедно, защо бяха толкова близки? Бяха ли любовници?

А и да бяха, какво от това?

Слънцето грееше право върху лицето ми. Вече беше обед. Известно време лежах неподвижен и почесвах ухапаното от комар до ухото ми, заслушан в приглушените звуци от живота на хотела. Най-после се надигнах, изгледах кисело полупразната бутилка ром, чашата до леглото и взех кърпата. Реших, че банята в дъното на коридора трябва да е свободна, а един продължителен душ щеше да ми се отрази добре.

Отворих вратата и едва не настъпих някаква листна маса точно на прага. Приличаше на букет цветя. Вдигнах го и се върнах в стаята. Беше само едно голямо цвете: чисто бяло, нещо като лилия с къдрави личинки. Беше изтръгнато заедно с продълговатите месести листа. Под листата висеше луковицата — едра, белезникава, наподобяваща ряпа, власинките на корена стърчаха от месестата част, буци от пръстта, в която бе расло, още прилепваха към повърхността.

Седнах на леглото с растението в ръка. Луковицата изглеждаше някак беззащитна и безкрайно уязвима, като изтръгнато от тялото сърце, оставено на показ. Цветето рязко се открояваше от обикновената й закръгленост, бе изящно, съвършено. Поставих го на нощното шкафче, но не бях в състояние да откъсна поглед от него. Струваше ми се ту тайнствено, ту трогателно, ту заплашително. Не можех да си представя защо бе положено на моя праг или кой го бе направил. Дали не беше някоя от ексцентричните представи на Харолд за заплаха?

Хотелът започна да ми се струва зловещ и го напуснах възможно най-бързо. Не ми се ядяха нито горещите, напоени с разтопено масло питки, нито щедрите порции картофи с къри, които предлагаха в шумната трапезария. Въпреки настойчивото подканяне на сервитьора след няколко хапки си тръгнах и бързо се отправих към бившето ми училище. И ето го там, същата барака, заобиколена от храсталак и случайно поникнали растения, същата групичка злочести момчета под същото баняново дърво. Потърсих с поглед учителя, който ни пердашеше всеки ден. Щях да се зарадвам да го видя — да видя което и да било познато лице, дори продавача на риба или на хрупкавите шингара, да извикат: „Ей, Мукунда, ти ли си?“. Приближих се до двуколката пред малката чайна — същата, но поразширена, с други хора вътре — и поръчах да ме закарат до „Дулгандж Роуд“.

Затрополихме по пътя. Вкусът на летен въздух върху езика ми бе топъл и познат, с нюансите на прах, на слънце и върбинка, сухият полъх — така различен от лепкавия дъх на Калкута. Мислех, че съм длъжен да обиколя предишните си любими места, и въпреки това някак не ми се искаше. Не исках да виждам новите къщи, изникнали сред полята, из които преди си играехме. Не исках да виждам старата забравена крепост с будка за билети пред входа и надпис „Виждай обича Сунита“ по древните стени.

Платих на кочияша и влязох в градината на госпожа Барнъм през отвор в стената отзад. Дърветата около езерцето с лилиите бяха израсли и образуваха корона от клони, като почти скриваха небето. Най-горещото време на деня тук бе смекчено от хладния полуздрач. Едри лилави водни лилии плаваха по гъсто покритата от листа пенеста повърхност.

Нима сме били толкова малки, че сме могли да плуваме в езерцето? Легнах по корем в тревата до брега, подпрял брадичка с длан. В мислите си бях във водата, сред тръстиките, Бакул плува до мен, ту изниква от мрака, ту се крие в него. Губя я от поглед, опитвам се да я повикам, водата поглъща всички звуци. Отново изскача пред мен и виждам как дрехите й плават около тялото й, после прилепват към него, но този път гърдите й не са праскови, това са гърди на зряла жена. Мисля си, че не трябва да я гледам, но тя доплува до мен и през водата ме целува по устните.

— Спиш ли? Мукунда?

Отварям помътнели очи, прикривам ги с длан срещу светлината. После осъзнавам, че светлината е отслабнала, и рязко сядам.

— Откъде знаеш, че съм тук? — всичко се повтаря отново.

— Някак знаех. Цял ден си мислих, че ще дойдеш, но ти не дойде и дойдох тук да те потърся.

Сяда на тревата до мен. Сарито й е в цвят на дъждовен облак над морскозелената блуза. Прави странния цвят на очите й още по-странен. Усмихва се и виждам нащърбения зъб. Крие нещо в сарито, прелива от едва сдържана възбуда като преди, когато беше дете. Бакул никога не може да крие задълго тайни от мен.

— Е, какво криеш там? — питам я аз и се отпускам на тревата. Толкова ми е близка, че мога да споделя всичко, но едновременно с това ме обзема дълбок свян.

— Нищо — отвръща тя. После, сякаш не може повече да се сдържи, го изважда с широк жест и пита: — Помниш ли това?

— Флейта? Моята флейта?

— Твоята. Онази, която си купи на пазара, помниш ли?

Пресягам се, усещам гладко излъсканата повърхност, прокарвам пръсти по телта, която съм намотал в краищата да я предпазвам. Моята флейта отпреди дванайсет години, флейтата, която бях забравил. Беше я пазила през всичките тези години. Усетих как нещо в мен се преобръща. Връщам й я. Не съм сигурен дали забелязва, че ръцете ми леко треперят.

— Не я ли искаш?

Обръщам се по корем и потапям ръка във водата, прокарвам пръсти през нея, усещам съпротивата й.

— Вече е твоя. Мисля, че съм забравил как се свири на нея.

— Знаеш ли, научих се да свиря на флейта. Вече не изтръгвам онези…

— Пръдливи звуци?

Избухва в смях, приближава флейтата към устните си и я притиска до тях, отново се разсмива. Възкликва в престорено отчаяние:

— Виж какво направи, не мога да свиря, ако продължаваме така.

— Мисли си за нещо тъжно — казвам й аз, но рязко прекъсвам, захапвам вътрешната страна на бузата си и я поглеждам в очите. Представям си как устните й докосват флейтата там, където някога са я докосвали моите. Сантиментална, нелепа мисъл и въпреки това ме изпълва с удоволствие.

— Изглеждаш, сякаш… — отново избухва в неудържим кикот и аз се присъединявам към нея.

— Сега пък какво? Не можеш ли поне минута да си сериозна, Бакул? Вече не сме на десет години и не е нужно да се кикотим непрекъснато.

Оставя флейтата и казва:

— Вече не мога да си представя да се смея така, а ти? Струва ми се толкова отдавна. Представяш ли си как сме били толкова малки, че можехме да плуваме в езерцето? Помниш ли? — чака да й отвърна нещо.

Лежа, подпрял глава на ръцете си, и гледам небето през листата, вече загубило яркостта си в късния следобед. Птиците отново започват да се обаждат, сякаш ободрени от очакването на прохладната нощ. Какво си спомняше тя? Какво искаше да помня? Или беше забравила всичко и просто се опитваше да поддържа разговора? Докосвал ли я е някой след мен, омагьосал ли я е да забрави?

Когато решава, че времето за отговор е изтекло, поднася инструмента към устните си и се разлива познатата мелодия за флейта от Сибелиус, кристално ясна, съкрушителна. Звуците потрепват, сякаш е неуверена, някои излизат фалшиво, но тя започва отначало. Очите й са затворени. Устните са присвити, бузите са хлътнали под острите скули. На лявата буза забелязвам мъничко кафяво петънце. Вечерният ветрец развява кичурче коса върху нея. Тръсва глава да отмести кичурчето. Не искам да престава да свири. Пресягам се и го отмествам, като се надявам, че няма да усети.

Това, естествено, е само повод да я докосна и тя спира.

Да, вече съм я докоснал и не мога да спра. Галя бузата й. Проследявам линията на челюстта. С върха на пръстите си очертавам формата на веждите, усещам крехкостта на затворения клепач, сякаш съм слепец и искам да я запаметя. Лекичко извивам златната обичка в ухото й и опипвам нежната като листенце на цвете кожа.

Не помня защо флейтата не се счупи между двама ни, нито как я е махнала, нито как съблече сарито си.

Помня усещането за устните й, за езика, дъха на прясно окосена трева, как, въпреки че бях притиснал устни върху нейните, продължаваше да ме пита: „Защо не се върна? Защо не се върна? Толкова те чаках“.

Беше се стъмнило, когато легнахме един до друг на тревата, и през тъмния венец от листа над главите ни видяхме звездите да изгряват една след друга сред обагреното от залеза небе. Някъде в далечината дълбокият глас на възрастен мъж запява началото на популярната по това време песен „Бабул мора“.

— Прекрасно е да слушаш музика, но още по-прекрасно е, когато я дочуеш случайно — промърморвам усмихнат в косата на Бакул.

— Ужас — отвръща тя, — в това ли те превърна Калкута?

— Афсал Миан, нали? — прошепвам аз. — Продължава да пее.

Обръща се, намества брадичка във вдлъбнатината на рамото ми и не е нужно да ми казва, че мисли за онази нощ, когато тичешком се връщахме от старата крепост, а после се целувахме сред пустото тъмно поле, изумени от обсипаното със звезди небе и стрелналата се в мрака падаща звезда.

Когато се прибрахме, господин Нирмал седеше на тъмно в дъното на градината. Огънчето на цигарата му ни насочи към него.

— Заминавам — обявих на озареното от звездна светлина лице, докато потупваше люлката да седна до него.

— Защо бързаш толкова? Седни, помириши гарденията, колко е прелестна, и нощния жасмин… всички тези нощни цветя, които баща ми посади. Нека вечеряме, преди да тръгнеш. Бакул, ще можем ли…

Прекъснах го, преди да довърши.

— Трябва да успея за влака, наистина трябва да замина. Но ще се върна при първа възможност, а ако се нуждаете от нещо от Калкута — книги, музика…

— Не те попитах — каза господин Нирмал — защо всъщност дойде? Едва ли е било само да ни видиш, нали?

— Само за това — отвърнах с усмивка, без да погледна Бакул. — Дойдох само да ви видя.

* * *

Влакът се понесе с потракване към Калкута. Лежах, без да мога да заспя, но този път почти не забелязвах пейзажа отвън. Единственото, за което бях способен да мисля, бе Бакул, притисната до мен, трепереща, отказваща да ме пусне от обятията си. Да мисля, че след толкова години не само аз бях копнял да бъдем отново заедно! Бях задрямал до езерцето с лилиите, след като се бяхме любили, и с пробуждането си я видях да ме разглежда с напрегнато внимание:

— Как можеш да спиш? Когато толкова кратко ще бъдем заедно?

Прокара пръсти по лицето ми. Наведе се и целуна затворените ми клепачи. Сякаш птиче крило изпърха по лицето ми. Всичко бе абсолютно погрешно и едновременно с това съвършено правилно.

— Билетите — казах аз, все още унесен в дрямка.

— За какво си мислиш? — попита тя едва чуто.

— За нищо — разсмях се аз, — изобщо не мога да мисля.

Не отвърна, но усетих погледа й върху мен. Отворих очи.

— Лошо ли постъпихме?

— Така ли мислиш? Натъжи ли се?

— Не — отрече тя отривисто. — Защо да съм тъжна? Имам чувството, че цял живот съм си обещавала нещо и най-после съм го изпълнила.

Обзе ме странно спокойствие. Усуках кичур от косата й около пръстите си и казах:

— Тогава защо питаш?

— Няма да кажем на никого, нали? — продължи тя. — Не искам да заминеш и да направиш някоя глупост. Имаш жена и дете.

— Знам — отвърнах аз, отново затворих очи и я привлякох към себе си. — Знам. Навярно и ти скоро ще се сдобиеш със съпруг и деца.

* * *

Лежа на подрусващото се двуетажно легло във влака и се усмихвам щастливо в мрака. Уверих се, че след толкова години сме свързани така, както никой друг на света. Нищо друго няма значение, дори и това, че трябва да оставя Бакул.

Другата половина от съзнанието ми е заета с по-земни въпроси. Знам, че ще трябва да се изправя пред господин Аангти. Какво да му кажа? Не бях изпълнил задачата му. Вместо да сплаша господин Нирмал, дори не споменах основния въпрос. Не се срещнах с Харолд и Бхим или които и там главорези да тормозеха бившето ми семейство, не им дадох по-нататъшни инструкции. Със сигурност ще уведомят господин Аангти за моята слабохарактерност или даже вероломство.

Господин Аангти ще заподозре, че съм сключил някаква сделка с обитателите на къщата. В това отношение нямаше вяра на никого и умееше да изгражда проницателни хипотези във всички обстоятелства.

Докато влакът се приближаваше към света на хаоса, на сделките и финансите и ме отдалечаваше от господин Нирмал, от Бакул и предишния ми дом, за мен стана ясно, че трябва да измисля нещо и да объркам плановете на господин Аангти да ги изхвърли от дома им и да вземе къщата. Но какво?

Трябва да съм се унесъл в сън, защото внезапно се събудих от идея, която ме накара да подскоча и да си ударя главата в горното легло. Сърцето ми се блъскаше в гърдите. Идеята бе толкова проста, че осъществяването й ми се стори абсурдно лесно.