Анурадха Рой
Атлас на невъзможния копнеж (12)

Две

Когато мисля за човека, който стана следващият ми работодател, ръцете му са първото нещо, което изплува в паметта ми. Бледи, с дълги пръсти, леко треперещи. На всеки пръст има поне един пръстен, а на всеки пръстен има различен, с мощно магическо действие камък — разпознавам топаз, тигрово око, рубин, дори диамант. Общо дванайсет. След година работа при него, когато вече можех да влизам в кабинета му без предварително разрешение, веднъж го заварих пред полираното бюро да върти единия пръстен около пръста си. Вдигна поглед, когато влязох, и каза:

— Знаете ли какво представляват тези пръстени? Те са моята съдба.

Сви пръсти в юмрук и го притисна до гърдите си.

— С тези пръстени държа съдбата в своите ръце.

Дължах тази работа единствено на господин Бара след дълги месеци, прекарани в търсене, когато градът ми се струваше препълнен от завършили колежа момчета като самия мен, всички те безработни. Тогава се изкушавах, прелъстен от мисълта за лек живот, да стана наемодател на къщата на чичо Сюлейман. Работата при господин Аангти дойде тъкмо навреме да ме избави от собственическите фантазии. Сега се притеснявах за мястото си и казах в желанието си да му угодя:

— Пръстените са вашата съдба, а вие сте нашата, господине.

Насаме го наричахме чичко Аангти и се шегувахме, че десет пръста са му абсолютно недостатъчни. В малката кантора винаги бързо се разчуваше, когато господин Аангти излизаше следобед по някакъв тайнствен повод. Никой не подозираше жена, освен ако не беше астроложка. Никога не разкриваше кой астролог е открил току-що, но ние винаги научавахме. Един от тях се намираше в Бхованипур, недалеч от жилището ми, и аз реших да го посетя, след като установих, че е последната находка на господин Аангти. Никога не съм вярвал в предсказания за бъдещето, но страстта на господин Аангти се превърна за мен в обект на любопитство.

Астрологът седеше пред празно бюро в малка стаичка. Беше стар, с очила с дебели стъкла, които проблясваха на светлината. Не виждах очите му зад лещите. Очилата закриваха по-голямата част от дребното му, подпухнало лице. Не се усмихна за поздрав. Едва ме погледна, когато попита:

— Натална карта?

Притесних се, защото в другата стая, от която ни делеше завесата на отворената врата, някой подслушваше. Въпреки скептицизма започна да ми се струва, че астрологът знае всичко за мен, и беше важно никой друг да не го научи.

— Нямам натална карта — измънках аз.

Пресегна се към чекмеджето с въздишка и извади писалка и хартия.

— Час на раждане? — попита ме той като държавен чиновник.

Отвърнах му, че не го знам.

— Дата на раждане? — продължи той със същия изпълнен с отегчение тон.

— Не съм сигурен.

— Не е сигурен — човекът въздъхна шумно и изненадано, после се разсмя и взе чаша вода от перваза на прозореца до него. — Господине, аз съм астролог, а не магьосник. Трябват ми някои данни.

Отпи от водата, сякаш вече бе приключил с мен. Почти очаквах да надникне над рамото ми и да извика: „Следващият!“, макар никой друг да не чакаше.

— Мислех, че може да ми гледате на ръка — вече не исках да си тръгна, без да съм узнал нищо. — Или ще погадаете по лицето ми. Чувал съм, че някои хора умеят да гадаят по лицето.

Защо дойдох тук? Вече не бях сигурен. Вече съвсем бях забравил любопитството си към господин Аангти. Навярно като всички, които посещават такива люде, единственото, което търсех, бе внимание. Изпитах разочарование, сякаш ми бяха отказали безценен дар.

Блестящите стъкла се вдигнаха към мен. Известно време ме наблюдава мълчаливо. Извърнах поглед от неизречената подигравка.

Протегна ръка. И аз протегнах своята с думите:

— Не знам коя — лявата или дясната?

Дълго се взира в дланта ми и аз се присъединих към него, сякаш никога преди не бях я виждал. Беше груба, набръчкана, осеяна с кръстчета, резки линии я разделяха на две. Бях виждал длани, по които почти нямаше линии. Моята не беше от тях, беше много далеч от тях. Зачаках присъдата си.

— Същински атлас — каза той, пръстите му проследиха по-дългите линии на дланта ми. — Какви реки от желание, какви планини от амбиции!

— Исках да… Тоест, надявах се, че…

— Искам, искам, надявам се, надявам се — подигравателно повтори астрологът. — Точно това говори и дланта ви, господине, дланта ви е не друго, а атлас на невъзможните копнежи — бодна с пръст линията на живота ми. — Нищо друго освен копнеж.

Известно време мълча. Ръката ми изтръпна от това, че я държах протегната през бюрото. Богато украсеният дървен часовник на стената отброи часа. Твърдият ми стол нямаше облегалки за ръцете. Наведената му глава, матовите очила не издаваха нищо. Започнах да се чудя дали не е заспал. Или пък умрял. Прокашлях се, сякаш бях жаден, и отместих стола си така, че да изскърца по пода. Астрологът подскочи и възкликна:

— Влакът във вторник! Влакът във вторник!

После леко се отърси, сякаш продължаваше някакъв разговор, и добави:

— Животът се изгражда от тухли и камък, тухла по тухла.

— Аз съм помощник на строител — уведомих го аз. — Работя вече почти година. Наскоро началникът ми започна да ме изпраща да преговарям с клиенти.

Гордеех се с това. Едва преди няколко дни господин Аангти ме беше изпратил да разговарям с перспективни купувачи.

— Хм — промърмори нещо неясно и каза. — Дошъл сте да говорите за себе си или да слушате?

Замълчах, засрамен.

— Какво искате да узнаете, а? Добре, ще ви кажа. Миналото ви е обвито в мъгла, но бъдещето е ясно. Миналото говори за бездомничество, бъдещето показва домове, това се вижда най-ясно. Да, ще се ожените. Да, ще напреднете в работата. Ще имате пари. Ще стигнете далеч. Няма да имате деца. Не, няма да пътувате много. Още нещо?

Изпитах смесица от раздразнение и разочарование. Сподавих желанието си да му отвърна грубо и го попитах смирено:

— Дали не бихте могли да ми кажете още за това, какъв ще бъде животът ми…

— Това е всичко. Ала почакайте.

Присви очи към дланта ми, извади лупа и изследва част от нея. Темето му беше точно под носа ми. Кичурчета побеляла медноръждива коса стърчаха по оплешивяващия череп като млади кълнове в кафява леха.

— Виждам ви застанал на някакви стълби, пред вас има вода, но ще нагазите ли? Ще заплувате ли? Или ще си останете на брега?

Пусна дланта ми, блъсна стола си назад и съобщи:

— Късно е, няма друго.

Преди да успея да го попитам какво има предвид, той изчезна зад избелелите завеси, увиснали над вътрешната врата. Вестникът върху бюрото внезапно трепна от полъха на вентилатора и страниците се разлетяха из стаята, преди да успея да се втурна и да се опитам да ги хвана.

* * *

И действително, господин Аангти все повече ме отличаваше. През първата година в кантората едва ли бях нещо повече от момчето, което разнася чай, завеждах входящата и изходящата поща, клетвени декларации и юридически пълномощни в дебела червена регистрационна книга. Обичах да гледам как господин Аангти влиза в кантората, вглъбен в себе си, преднамерено оставяше без внимание раболепната суетня, организирана в негова чест от главния чиновник, инспектора и дошлите в кантората строителни предприемачи. Понякога, както забелязах по-късно, нарочно изпускаше в краката си някакъв предмет, така че онзи, който се намира най-близо до него, да се наведе да го вдигне. Толкова огромно бе желанието ни да му угодим, че всички вкупом се втурвахме, блъскайки се един друг, да му подадем непослушната писалка или кламер. По време на едно от тези боричкания забелязах, че макар ръцете му да бяха бели, с дълги нокти, а този на малкия пръст — дори лакиран в червено, стъпалата му бяха напукани и мръсни. Както и да е, на следващия празник на богинята Дурга отидох в дома му да докосна нозете му и да получа благословията му.

Погледна ме, докато ставах от земята и каза на мъжа, седнал до него:

— Това е момчето, за което ви говорих.

Докоснах нозете и на този господин, сърцето ми биеше лудо. Господин Аангти бе говорил с някого за мен!

— Е, готов ли сте за малка промяна? — попита господин Аангти. — Можете ли да оставите за малко регистъра и утре да ме придружите до един обект?

Изправих се, изпълнен с благодарност и неверие. На следващия ден трябваше да се срещнем на един обект в Балигундж, твърде проспериращ квартал, та да бъде част от ежедневието ми. Отидох рано и зачаках господин Аангти. Сред просторна буренясала градина се издигаше полуразрушена къща. Работниците още не бяха дошли. Забелязах, че не са напреднали особено, бяха изкъртили само прозорците отпред и от това сградата изглеждаше така, сякаш й бяха изболи очите. През зеещите отвори се виждаха потънали в мрак ъгли, прашни червени подове. Зад къщата имаше паянтова външна постройка, най-много две стаи, с ръждясала чешма наблизо, от която капеше вода.

Обиколих външната барака, като си мислех, че съм сам, но ме стресна появата на мъж, който целият се тресеше. Имаше мръсна бяла коса и жълти очи. Раменете му потъваха в парцалива риза без копчета. Голият врат откриваше щръкнали кости под потъмнялата като дърво плът, покрита със сиви къдрави косми. Зад него изникна слаба млада жена и се опита да го накара да влезе вътре. Беше млада, но лицето й имаше уморено, състарено изражение. Отказа да я послуша. С писклив глас, като през цялото време ме гледаше втренчено, старецът повтаряше: „Остави ме на мира, няма да вляза. Няма да вляза“.

Извърнах се и излязох през портата, слисан. В следващия миг забравих стареца, защото господин Аангти току-що беше дошъл. Колосаните му дхоти и риза с басти изглеждаха ослепителни в ярката светлина на ранното утро. Вече беше горещо. По прозрачния плат под мишниците му се бяха оформили два полумесеца. Побързах да отворя чадър над главата му и да го скрия от слънцето. Чувствах се изнервен и се въртях неловко около него. За пръв път бяхме сами на строителен обект, а господин Аангти можеше да бъде избухлив. Не исках да стъпя накриво. Надзирателят на обекта се присъедини към нас. Беше висок мъж с ястребово лице, отговаряше едносрично и не се суетеше около господин Аангти като останалите. Слушаше отправените към него инструкции, без да показва и следа от безпокойство, че може да пропусне нещо.

— Манговите дървета ще трябва да заминат, ще се отвори място за водния резервоар — обясняваше господин Аангти, докато вървяхме към малката горичка в дъното на имота. — Уведомете ме какво ще вземем за дървения материал и не го продавайте на човека, който сваля прозорците, той не плаща добре.

Господин Аангти крачеше бързо и преценяваше каква работа трябва да се свърши.

— Изравнете тази пръст — казваше той, сочейки нанякъде. — Тухлите струпайте ей там — насочи пръст в друга посока. — Наредете прозорците един върху друг, но първо ги пребройте! А какво става със скарите на стълбищата? Трябва да им вземем по-добра цена от предишния път. На най-горната площадка имаше резбован парапет, искам да го монтират в дома ми. Нали ще се погрижите?

Записвах всичко на малко листче, макар да не бях сигурен кои инструкции се отнасят за мен и кои — за надзирателя.

Завихме зад ъгъла и се озовахме до външната постройка, вече със затворена врата. Чешмата отвън продължаваше да капе.

— Още ли е тук? — попита господин Аангти сприхаво. — Ще имате грижата, нали?

Попи тила си с овлажняла мръсна носна кърпа, докато аз се опитвах да балансирам чадъра над движещата се глава. Когато излизахме от обекта, отправи първите си думи към мен:

— Разбирате ли какво правим? Ще се справите ли?

Следващия път, когато отидох на обекта, парцелът около къщата изглеждаше чист и просторен. На мястото на тъмните дървета и запуснатата градина внезапно се бе появила светлина. Дърветата ги нямаше, външната постройка — също. Само чешмата продължаваше да капе и да мокри пръстта.

* * *

Методът на господин Аангти се състоеше в изкупуването на стари къщи. Някои от тях бяха изоставени в бързината от онези, които заминаха заради Разделението, други принадлежаха на голям брой враждуващи роднини, трети бяха населени от наематели, които вече не бяха нужни на хазяина. В резултат на това ги придобиваше евтино. Знаеше как да се отърве от съкрушени роднини и отказващи да се изнесат наематели. После, ако кварталът беше добър, строеше луксозна къща и я продаваше с печалба на някой богаташ. Понякога я оставяше празна с години и казваше: „Златна мина, ще видите, един ден ще бъде истинска златна мина“. Пъхаше малкия си пръст в ухото и примижал с едното око, ровеше вътре, докато по нокътя не се появеше разтекла се ушна кал. Докато я оглеждаше, повтаряше: „Ще видите, моето момче“.

Работното ни място в една сграда в Боубазар се състоеше от две стаи, едната от които заемаше господин Аангти, а другата — всички останали, и в която чайникът на печката кипеше през целия ден. Отвън имаше уличен пазар, където слузести обелки от зеленчуци гниеха под краката ни, а продавачите се надвикваха до късна вечер. Самата сграда беше паянтова, а стаите — малки, боядисани в морав цвят, превърнал се в сив от мръсотия — лоша реклама за един строител. Пред самия „кабинет“ на господин Аангти имаше тясно пространство, нещо като мрачно коридорче. Точно там гордо се разполагах аз пред маса с мастилница, с регистрационна книга, линия и чертежи на къщи, натрупани отстрани, а светлината от крушката, висяща от евтиния плосък тенекиен абажур над главата ми, ме обгръщаше в жълт ореол.

Освен мен в кантората се помещаваха момчето прислужник, различни изпълнители, водопроводчици, електротехници и общи работници, които влизаха и излизаха, и още двама мъже, наети от господин Аангти и които бяха, според мен, изпаднали главорези от дребен мащаб. Използваше ги, когато се налагаше да се разправя с кварталните бабаити и други подобни случаи. Единият — Бхим, беше отпуснат, навъсен човек, който обичаше да ругае и да предизвиква побоища, а другият — Харолд, беше висок, с едро туловище и смесена кръв. Лицето му беше изпито и украсено с извънредно голям, набразден от едра шарка, нос на алкохолик. Преди е играл ръгби и е бил боксьор, и сякаш самото му тяло навеждаше на мисълта за мелета и ъперкъти. По нрав обаче бе меланхоличен и когато нямаше работа, рецитираше Господнята молитва или стихотворение, което беше научил в училище, и което гласеше: „Вдигни ти поглед към звездите, вдигни, вдигни ти поглед към звездите…“, и така всеки ден от сутрин до вечер дори когато облаци покриваха небето или денят беше сумрачен.

Не разбирах каква полза имаше от тях господин Аангти, докато един ден в капана на кантората се хвана малка мишка и видях Харолд да я изважда. Вдигна мишката в шепата си, взря се в изплашената муцунка и занарежда тъжно и почти нежно: „Мън’чко, лъскавко, мек’чко, плашливко животинче, о, колко си уплашено, мишленце!“. Докато нареждаше, стисна вратлето на мишката и не го пусна, докато очите на животното не изхвръкнаха.

Бях си мислил, че съм сантиментален. Спомням си, че с дни печално размишлявах върху нещата от живота, дори тайно си поплаквах, макар че на момчетата не им се полага да го правят. Когато квартирантите трябваше да бъдат извадени било деликатно, било насила, когато трябваше да намажем нечия длан, когато виждах опустошените лица на хората, докато гледаха как събарят домовете им, си казвах, че това е реалността, това е светът на възрастните. Когато прибягваха до услугите на Харолд и Бхим, винаги извръщах поглед и мислено се оттеглях в убежището, озарено от лицето на Буда сред възлите на дървото при руините в Сонгар, все още моята тайна градина, макар да бях зачеркнал всичко, свързано с този град. Знаех, че не вършим нищо незаконно; наемателите, които прогонвахме, нямаха законно право да живеят там; едната от сестрите, които бе дошла с насълзени очи да се сбогува с бащиния дом не беше наследила нищо. Господин Аангти обичаше да казва, че в света на финансите няма място за състрадание. Все някой трябва да губи, иначе как друг би спечелил? Така се въртят парите. Ако забележеше, че се колебая, казваше: „Чие е законното право? Всичко, което искам от вас, е напълно законно“. Понякога размишлявах над горчивата поетична справедливост на дейността ми: да гоня хора от домовете им, когато самият аз бях прогонен.

Бързо усвоих работата. Имаше неща, които ми харесваха: да гледам как сградата се издига от чертежите на листа; да намирам гъвкави окончателни решения на проблемите по обектите; да печеля уважението на работниците, докато минавам покрай построена от мен сграда със светнали прозорци, украсени с пердета в жълто и червено. Открих у себе си неочакваната способност да бъда прагматичен, въпреки че понякога се чувствах неловко. Затова и господин Аангти започна да разчита на мен все повече и повече. Гледах на него като на свой благодетел, който ме учи на занаят. Към мен се отнасяше различно в сравнение с другите хора. Сега вече момчето трябваше да ми носи чая; не седях на пейката пред кухнята с черноработниците, с Харолд и Бхим, да чакам реда си. Хората започнаха да се боят от мен и да уважават близостта ми с големия началник. След живот, в който през цялото време трябваше да се съобразявам с другите, сега те трябваше да се съобразяват с мен. В лицата им виждах предишния си образ.

Прибирах се у дома единствено заради Нури. По пътя всеки ден й купувах пресни чушлета и й ги подавах едно по едно, разказвах й как са минали денят и работата. „Господин Аангти ме изпрати да огледам един обект и открих, че местните бандити са го наобиколили“, съобщавах й аз. „Сестроебец — отвръщаше ми Нури, — копеле.“ Острите нокти, които пробиваха ризата на рамото ми, започваха да ми се струват родни и приятни. „Мога да извикам Харолд и Бхим, а добре ти е известно колко страшни могат да са двамата заедно, и пръста си не трябва да помръднат, за да получат своето — споделях с нея, докато й подавах чушлета. — Как мислиш, какво би казал чичо Сюлейман за работата ми, а?“

Питах се какво щеше да е мнението му за мен сега, неговото — на човека, който не успя да си получи дела от собствеността. Бих могъл да му помогна с този проблем. Ами господин Нирмал? Не исках да се сещам за него — за господин Нирмал, който не би оставил руините да рухнат, без преди това да ги е почистил внимателно с фина четка и клечка за зъби. Какво би казал господин Нирмал за моя занаят? Той, който искаше да се заровя в книгите и след двайсет години да се появя в света като учен с прашасала библиотека и оредяла коса?

„Гадове — крякаше Нури. Прекъсваше мислите ми и издърпваше чушлето с човката си. — Мръсници.“

— Няма да е задълго, Нури — казвах й аз в дни, когато беше по-тежко от обикновено. — Ще събера пари и ще си потърся друга работа. Това не е за мен.

Тя тихичко кудкудякаше в унисон с интонацията ми и рошеше косата ми с клюна си.

Обидните думи на Нури започнаха да ми звучат като милувки. В моя свят без приятели тя беше единственото същество, с което разговарях и ругатните бяха за нас един вид начин на общуване. Веднъж, в една ленива вечер, когато изграчените вулгарности особено ме бяха развеселили, се запитах дали Кананбала не е починала и не се е преродила в папагал. Сбръчканата физиономия на Нури напомняше донякъде лицето на старицата. Какво ли би казала Бакул за моите чудати мисли?

Ала не можех да си позволя да мисля за Бакул. Никога не си го позволявах. Взех чушле и се върнах при Нури. Тя, а не Бакул беше постоянната ми компания. Единствено пред нея дръзвах да си призная, че успехът ми ме плаши, че мога да се превърна в човек, когото в предишни времена сам бих презирал.

* * *

Известно време след като бях утвърдил позициите си при господин Аангти и въртях доста от делата му, господин Бара, главният чиновник от бившата кожарска работилница, се отби в кантората да ме навести. Когато приключихме с размяната на коментари за невъзможната жега, той взе да рови в старата си платнена торба и най-после измъкна бял плик за писма, в единия ъгъл украсен в охра с куркума.

— Дъщеря ми се омъжва, Мукунда, не е шега работа. Товар ще ми се смъкне от плещите, когато мине — засмя се той, докато ми подаваше поканата. — Ще дойдете, нали, Мукунда? Сватбата е селска, ние сме си селяни, но за мен ще е голямо удоволствие, ако ни удостоите.

Пристигнах в селото им ден преди самата сватба. Едва бях оставил торбите си на земята и попитал господин Бара как е със здравето, когато влезе младо момиче с изящно подредена чиния с храна, която постави на масата пред мен. В другата й ръка имаше покрита пиринчена чаша с вода. Едва зърнах лицето й, защото благопристойно бе покрила главата си с шал. Придружаваше я майка й, която гръмко обяви на господин Бара:

— Дъщеря ви, о, богове, какъв инат е това момиче! Денят беше толкова напрегнат, но тя настоя сама да приготви всичко! Хич и не поиска да ме чуе, като предложих да изпратим за кисело мляко и онези хрупкави закуски шингара! Не, майко, възрази ми тя, приятелят на татко сигурно винаги се храни с купешка храна, щом живее сам, трябва да опита вкусни, домашно приготвени ястия!

Усмихнах се учтиво към забуленото лице на младото момиче.

— Идвай, Малини — нареди майка й и тръгна да излиза. Олицетворение на покорството, момичето я последва, но точно на прага, като видя, че баща й е с гръб, ми хвърли преднамерен, продължителен, почти дързък поглед, щом шалът й се смъкна по раменете. Ако не знаех, че е немислимо, бих казал, че дори ми се изплези.

На следващата вечер след сватбата и голямото пиршество седях с господин Бара и роднините му, споделях следсватбената им еуфория и наргилето, което вървеше в кръг. Господин Бара се обади:

— За всичко на този свят има благоприятен момент, моето момче, всичко си идва на мястото. Да вземем вас, дошло ви е времето да се задомите, да изпълните задълженията си^[1], известно ли ви е?

— Да изпълня задълженията си — повторих аз, почти задрямал след обилната храна.

— Точно така, да изпълните задълженията си. На колко години сте? Двайсет и една?

— Двайсет и една! Това беше в някакъв друг живот. На двайсет и три съм, роден съм през 1927-а.

— Това само потвърждава думите ми — ликуваше господин Бара. — Трябва да станете глава на семейство. Време ви е да имате съпруга и деца. Да не би да чакате, докато ви изпадат зъбите?

— Деца — повторих аз. — Дори не съм мислил. А и нямам родители, които да ми намерят жена.

— Признавам, че няма да е лесно да ви намерим съпруга — получили сте добро възпитание, но нищо не се знае за кастата ви — потвърди господин Бара. — Но аз не вярвам в тези работи — огледа задрямалата си публика. — Според мен за мъжа се съди по действията му. А според вашите действия бих казал… — отново се огледа, — че сте подходящ за съпруг на една от собствените ми дъщери, да, на собствената ми дъщеря, макар да съм брамин до мозъка на костите!

* * *

Никога не бях осъзнавал, че ми е нужна съпруга, и въпреки това никога не бях се чувствал толкова доволен, колкото след женитбата си. Ожених се за средната дъщеря на господин Бара, момичето, което след сватбата ми призна, че действително ми се беше изплезило онази сутрин в селото. След като се роди синът ни, разбрах, че нищо повече не ми е нужно и не искам от този свят. Жена ми се смееше, докато се дивях на десетте малки пръстчета на крачетата му, на коприненонежното дупе.

— Ще отида при онзи мошеник астролога — казвах й аз, — дето ми каза, че няма да имам деца, и ще му покажа сина си!

— Може пък всъщност да не е дете — отвръщаше жена ми с усмивка. — Държиш се с него като с малко божество.

Беше права. Бях омагьосан от него и от факта, че имам дете. Нарекохме го Гаутама, на Буда, когото помнех от голямото дърво в Сонгар. Но никога не го наричах така, а използвах понякога до нелепост множество ласкави и гальовни думи. Вече беше навършил година, но в продължение на единайсет месеца бях празнувал рождените му дни всеки месец, точно както някога правеше госпожа Барнъм. На дванайсето число от месеца карах съпругата ми да готви празнично мляко с ориз и да пали лампа с благовонни масла пред сина ми, а аз купувах за вечеря нещо специално — пържена риба или кюфтенца за нас и парче торта за него.

— Празниците никога не са в повече — казвах на жена ми, когато се възпротивяваше на моята ексцентричност. — За нас тримата целият живот ще бъде празник.

От пода, където седях, вдигнах поглед към жена ми, полегнала на леглото, притиснала лице до ръба, дългата й, свободно разпусната коса галеше коляното ми, закръгленото й лице бе обсипано с трапчинки от смях. Синът ми лежеше до мен върху хладния под и се опитваше да смуче палеца на крака си. Усуках кичур от косата й около показалеца си. Бяхме женени вече две години, двама напълно непознати, свързани единствено чрез нейния баща. Бе възпитана в малко селце и не бе чела нищо друго освен народни приказки и разказчета за деца, докато сега аз бях гражданин, изчел с течение на годините цялата библиотека на чичо Сюлейман. В много отношения тя още си беше дете — спонтанна, игрива, толкова силно изпълнена с желанието да ми угоди, колкото бе трудно да се угоди на нея. В началото никак не ни беше лесно: напрегнато мълчание, цупене и недоразумения, последвани от дълги нощи на страстно сдобряване. Постепенно свикнахме един с друг, двамина другари в големия самотен град. Все още съществуваха много неща, които не можехме да споделим един с друг, но имаше и такива, които не бих споделил с никого освен с нея.

Пускам косата й и я галя по бузата. Хваща пръста ми с дланта си, пъха го в устата си и го гали с език.

Кацнала на пода, Нури кудкудяка към нас като разтревожен мъдър стар отшелник. Единствената пукнатина в безметежното ни съжителство беше нейната неприязън към птицата и опасенията й, че ще клъвне детето. Но бях сигурен, че това ще се промени.

Детинските ми мечтания за приключения и романтика сега ми се струваха толкова абсурдни, че изобщо не се връщах към тях. Тази стая, съпругата ми, детето, моята птица — бяха всичко, което бих могъл да си пожелая. Огледах се и си помислих, че ако мога да уловя частица живот и да я затворя в стъклен буркан, та да й се наслаждавам отново и отново, то това би бил точно този момент — бих го запечатал в стъклено кълбо като онези, чуждестранните, и бих го разтърсвал да му се порадвам или влизал в него, когато си поискам.

* * *

По онова време господин Аангти бе започнал да се оглежда за възможности в провинцията. Говореше за градовете близо до Калкута, които се променяха: някои се превръщаха в районни центрове; други, според слуховете, щяха да станат столици, защото новосъздадената независима Индия бе организирана в различни щати. Явно господин Аангти трупаше информация за различни такива места.

Един следобед ме извика в кабинета си.

— Утре си вземете нужния багаж, ще пътуваме. Една нощ, най-много две.

Бях пътувал с него и преди, но това пътуване помня най-ясно. Пътувахме с теснолинейка. Аз — в купе трета класа с багажа на господин Аангти, той — в първа класа. Не се възмущавах. Допадаше ми усамотението в трета класа, където селянки седяха на пода, оградени от кошници с продукти — празни или пълни, в зависимост кое време на деня е, обрулените им от вятъра лица съзерцават размития от движението външен свят с изнурен, отсъстващ поглед. Приятно ми беше да знам, че нямам какво да правя, освен да гледам зелените, изпъстрени с езерца и бананови дървета, околности, докато отпивам чай със землистия аромат на глината, от която е направена чашата.

Бях се отпуснал и освежил, когато дойде времето да слезем от влака на импровизиран перон от утъпкана пръст и заграден от околния свят с едно-единствено метално перило, върху което висеше табела с името на гарата на бенгали и на английски: МАНОХАРПУР. Повторих името наум няколко пъти, бях сигурен, че ми е познато отпреди. Манохарпур. Да не би чичо Сюлейман да го бе споменавал? Или може би… да не съм го чул от някого в колежа? Единственото, в което бях уверен, бе, че не го чувам за пръв път.

Не можахме да намерим двуколка или рикша — поне на гарата липсваха всякакви превозни средства. Тръгнахме пеша. Господин Аангти проклинаше липсата на транспорт, а аз си повтарях: „Манохарпур, Манохарпур“ с всяка крачка и се опитвах да се сетя. Трябваше да прекосим малкото градче, пазарчето, да излезем в околностите, да продължим по черен път покрай колиби от кал и оризови ниви, из които бели чапли се бяха отдали на размисъл сред папура, докато достигнем великолепна порта от ковано желязо, съвсем не на място в това обкръжение. Тръгнахме по дълга алея за автомобили, засенчена от мангови, кокосови, хлебни и баелови дървета. Кутиите и навитите на руло завивки, които носех, толкова ми бяха натежали в този момент, че раменете ми пареха. Щом стигнахме дълбоката веранда пред къщата, пуснах багажа с въздишка и избърсах струящата по лицето ми пот.

Господин Аангти се настани в едно от тръстиковите кресла и нареди:

— Идете, погрижете се, повикайте някого!

Тръгнах през градината към задната част на къщата и неочаквано се озовах пред река. Минаваше точно покрай къщата, широка, светлокафява лента. Слязох до брега, стъписан от близостта й. Границата с водата бе едва на няколко стъпки от стъпалата, които водеха към задната веранда — по-просторна и великолепна от предната. Беше празна — без столове, без забравен от сутринта поднос с прибори за чай. Можеше да се очаква подобна веранда да е любимото местенце за разговори или пък за уединение, но явно бе запусната. На отсрещния бряг зърнах върховете на малки колиби и по някоя случайна тухлена постройка. Но те бяха много далеч. Забравих за какво бях тръгнал, когато ниска плоскодънна лодка премина покрай мен, избутвана с ловко размахван от лодкаря прът. Откъм реката подухна ветрец и охлади пламтящото ми от жегата лице. По незнайна причина мястото ме изпълваше с необяснима тъга и с предчувствието, че вече съм бил тук в някой предишен живот; усещане толкова мощно, че почти изпитах страх. Дали в последното ми прераждане не съм бил речна жаба или мишка в тази къща? Защо господин Аангти бе дошъл, запитах се с внезапен прилив на паника, от която ми се повдигна. Дали не възнамеряваше да я купи и да я събори?

Преди да си навлека гнева на господин Аангти с разсеяността си — крайно нетипична, следва да отбележим — и със забавянето си, някой се приближи към мен и каза:

— А, хората от Калкута, нали?

Мислех, че на връщане ще минем през къщата и ще излезем отпред, където чакаше господин Аангти, но човекът ме поведе по пътя, по който бях дошъл. Значи, реших аз, постройката още не е опразнена. Огледах гърба на човека, когото следвах. Силно побелялата коса бе подстригана в кръг, сякаш бръснарят бе нахлупил паница върху главата му и после бе размахал ножиците. Под кръга се виждаха наболи косми — обръснатата коса бързо израстваше. Не беше висок — върхът на главата му стигаше под раменете ми, но си придаваше онова високомерно, оживено изражение, с което ниските хора се опитват да компенсират ръста си. Често се оглеждаше назад да се увери дали не съм кривнал нанякъде като бездомно пале. В тези моменти получавах възможност да огледам лицето му — сипаничаво и унило. От едното му око сълзеше гнойна течност. Реших да не го гледам, за да не вземе да се прехвърли върху мен.

Господин Аангти го посрещна с думите:

— Е, няма ли да ни поканите вътре след толкова дълъг път?

— Разбира се, разбира се — отвърна човекът, чието самодоволство бе преминало в раболепие. — Но вътре е толкова разнебитено, че изгарям от срам! Срамувам се, господине!

— Глупости — сряза го господин Аангти, докато измъкваше налятото си тяло от тръстиковото кресло. — Настоявам.

— Умолявам ви, тук е по-удобно да разговаряме!

— Старецът си е в спалнята, нали така? И е болен, нали така? Настоявам! Трябва да огледам!

Когато господин Аангти настояваше за нещо, рядко се намираше кой да му откаже. Знаех го от личен опит и бях готов да тръгна към затворената входна врата.

Стаята вътре действително бе в окаяно състояние. Дотогава бях видял много стари, зле поддържани къщи, но тази беше в най-жалко състояние. Завесите бяха изгнили и миришеха на мухъл; на места подът бе толкова износен, че се виждаше тухлената основа; мебелите, като повалени войници, бяха осакатени — някои без крака, други — без облегалки, трети — просто захвърлени настрана, сякаш нямаше нужда от толкова много дърво. Огромно огледало в рамка висеше накриво, потънало в толкова дебел слой прах, че бе невъзможно да зърнем и сянка от отражение. Проядени от молци покривала бяха нахвърляни върху някои мебели. Портрети, навярно предците на семейството, висяха в тежки рамки. И портретите, и рамките бяха посивели от плесен. Дори стълбището от едната страна на стаята, което водеше нагоре, изглеждаше така, че и мишка да пристъпи, ще го накара да въздъхне и да рухне сред облак прахоляк. Единственият сравнително запазен предмет висеше от тавана: полилей с гигантски размери, от който паяжините тегнеха в плътни гирлянди.

Господин Аангти кихна и изръмжа:

— Това ли е къщата, която желаете да ми продадете?

— Ш-ш-т, говорете по-тихо, господине — мъжът, който ни развеждаше наоколо, хвърли поглед през рамо към полуотворената врата и се примоли: — Вече ви казах, че е прашно, навън ще ни е по-удобно…

Оказа се, че къщата принадлежи на много възрастен тежко болен господин, явно без наследници. Човекът, с когото разговаряхме, бе местен и се бе превърнал в жизнена необходимост за чезнещия собственик, като през изминалата година и нещо бе съчетавал функциите на болногледач и управител. Сега, когато старецът се беше влошил, той искаше да продаде къщата, преди ненадейно да се е появил някой наследник. Носеха се слухове, че е възможно да има такъв кандидат.

— Естествено ще трябва да удостоверим това — отбеляза господин Аангти. — Моите адвокати ще прегледат документите.

— Господине, нищо не липсва — отвърна човекът и се опита да се изперчи: — И други са разглеждали документите за къщата.

— Я виж ти! Да не се опитвате да намекнете, че има и други желаещи? Ха! — господин Аангти извади бетел за дъвчене от сребърната пътна кутия и с презрителен жест го напъха в устата си. — В такъв случай — продължи той с пълна уста — защо не я продадете на онези, другите?

Подъвка известно време, после цвъкна червена струйка сок от бетела върху бялата стена на верандата и остави петно върху облегалката за ръце на тръстиковото кресло наблизо.

Стигнах до заключението, че господин Аангти е разбрал: този човек бе заставил господаря си да преотстъпи писмено имуществото си или в момент на умопомрачение поради болестта, или със сила, или с коварство, не ми се искаше да си мисля как точно.

— А мебелите? Казахте, че са включени? Трябва да се погрижа да се отърва от тях, така че май ще е по-добре да взема имота опразнен — отбеляза господин Аангти, сякаш думите му бяха резултат на случайно хрумване.

Човекът помрачня, защото засега губеше пазарлъка.

— Не съм споменавал нищо за мебелите — измърмори той.

— Добре де, това си е ваш проблем, не мой — съгласи се господин Аангти и се престори, че си тръгва. — Ще вземем къщата, но я искаме празна. Моля, освободете я от обзавеждането и естествено, от стареца. Уведомете ме, когато си отиде. Не мога да чакам дълго. Не искам да замразявам капиталите си.

Видях, че мъжът бързо пресмята наум. Какво да прави с кристални полилеи и резбовани викториански мебели тук, в малкото градче? Съпругата му дойде и застана в ъгъла на стаята, като го гледаше вбесено.

— Добре тогава, щом мебелите толкова ви трябват — каза човекът, — можете да ги вземете, но на определена цена.

Излязохме от къщата след още пазарлъци. Докато вървяхме към гарата, защото решихме да се приберем в Калкута още същия ден, господин Аангти се позасмя и извади поредния бетел от кутията.

— Мисли си, че е много хитър, този глупак — каза той ликуващо. — Даде ми мебелите без пари. Само за един от полилеите ще взема триста от някоя аукционна къща. Видяхте ли го?

— Какво? — възкликнах аз. Полилеят не ми се стори нищо особено, прашна купчина стъкло, чието единствено достойнство в сравнение с останалите мебели в стаята бе целостта му.

— Моето момче, предстои ви да извървите дълъг път и да научите още много, само се дръжте за мен — изкикоти се той и размаха нагоре-надолу украсената си с пръстени ръка. — Само топнете един от тези полилеи в реката, извадете го и ще забележите кристала. Оригинален белгийски, ни повече, ни по-малко.

Отново се разсмя. Веселието му предизвика пристъп на кашлица, от него като лава от обърнат с кратера надолу вулкан изригна сок от бетел и се устреми към земята.

— Имате много да учите — повтори той.

Стигнахме гарата. Въпреки доброто си настроение не ме покани в купето при себе си, но докато се тътрех с багажа към задната част на влака, извика шеговито:

— Сега остава само старецът да ритне камбаната.

Когато се прибрах у дома същата вечер, се чувствах необичайно потиснат и не обърнах внимание, че жена ми отдръпва ръце от мен.

— Какво има? — промърмори тя най-после.

Разказах й за къщата и за реката.

— Старецът… умиращ, толкова самотен, лишен от дома си. Защо някой трябва да изживее последните си дни в такава самота? Това градче, Манохарпур — чувала ли си някога за него? Такава идилия! И да си отидеш в такова страдание, заобиколен от толкова красота!

На жена ми й дойде до гуша.

— Ти с твоите пристъпи на меланхолия! Виж какво ще ти кажа! Още не си пораснал, дето се казва, а разсъждаваш като някой стар дядо!

Обърна ми гръб, раздразнена от мрачното ми настроение и нуждата да споделя нейния плам.

Взрях се в мрачния таван. Чувството, че съм виждал къщата и преди, бе твърде съкровено, за да го споделя с жена ми. Липсата на интерес ми подсказа, че няма никаква връзка с нея, със съвместния ни живот. Не промълвих и дума повече, макар че останах буден дълго време.

Да приключим с тази история: това бе единственият случай, доколкото ми беше известно, когато господин Аангти понесе загуби. Оказа се, че старият прислужник, с когото бяхме говорили, бе играл двойна игра. Явно бе взел капаро от петима кандидати преди господин Аангти, като на всички тях бе показал фалшиви документи. Когато хората разбраха какво става, вече беше изчезнал. Никой не пожела да съобщи на полицията, защото самите кандидат-купувачи бяха нарушили закона с опита си да купят имота от него. Господин Аангти кипеше от гняв и ругаеше, но не можеше да направи нищо. Нито той, нито някой от другите знаеше къде се намира оригиналният нотариален акт, без който не можеше да се изпълни никаква покупко-продажба.

За пръв път бях доволен, че сделката не можа да се осъществи, и не изпитах ни най-малки угризения от своята нелоялност. Доставяше ми радост да си мисля, че къщата ще си остане там, където е, потънала в спокойствие до реката, недокосната.

Само след няколко дни тя се превърна в една от многото и аз напълно забравих за нея, погълнат от подготовката за поредното събаряне.

* * *

Няколко месеца по-късно господин Аангти ме повика в кабинета си рано-рано. Предишния ден ми бе казал, че първата ми работа е да отида при него, така че бях готов, сърцето ми гръмко биеше от притеснение, от страх по челото ми бе избила пот. Бях се опитал да си припомня изминалата седмица, дните непосредствено преди този, и не успях да открия каква грешка може да съм допуснал в работата си.

Оказа се, че желае да говорим по делови въпроси. Покани ме да седна. Винаги стоях прав в кабинета му и сега останах прав, с леко наклонена глава, раболепно, целият в слух. Вдигна поглед към мен раздразнено и каза:

— Бихте ли седнали, щом ви казвам? Ще ми се изкриви вратът, докато говоря и гледам нагоре.

Настаних се на един стол, докато господин Аангти пъхаше поредния бетел между аленочервените си от сока напукани устни.

— Слушайте внимателно — нареди той. — Ще трябва да се справите сам, така че си водете бележки и запомнете какво ви казвам.

Огледах се за лист и писалка, крадешком, та господин Аангти да не ми направи забележка, че съм дошъл неподготвен. Но той не обърна внимание, затвори очи, сключи пръсти в пирамида и заговори:

— Става дума за голяма къща, малко прилича на онази до реката, където ходихме преди няколко месеца. Има много земя и се намира в район, който, мисля, че ще се развие. Сега градът е малък, но ми казаха, че се очертава възможност да стане областен център след година-две.

Внезапно отвори очи и ме стресна с питането:

— Говорите ли хинди?

— Да, да, израснал съм в…

— Хубаво — отвърна той и отново затвори очи.

Никога не проявяваше интерес към личния ми живот. Бях свикнал и не очаквах нещо по-различно.

— Къщата е собственост на двама братя, които са в разпра — господин Аангти се усмихна на себе си, без да отваря очи. — Винаги става така. Иначе как щяхме да си вадим хляба, а? Единият от братята ми продаде къщата — продължи той. — Трябваха му пари — бизнесът му не вървял, голямо семейство, обичайните причини. Проблемът е следният — отвори очи. — Слушате ли ме?

— Разбира се.

— Тогава реагирайте някак от време на време — тросна се господин Аангти и присви очи към мен, преди отново да ги затвори.

Измърморвах някакъв отговор в края на всяко изречение. Над главите ни перката на вентилатора бръмчеше и поскърцваше, докато загребваше застиналия въздух. Сутринта се оказа потискаща. Потта залепи ризата за гърба и гърба ми — към облегалката на стола. Поглеждах с копнеж към покритата чаша с вода на бюрото, но не се осмелих. Ръката ми бе овлажняла и моливът се изплъзваше.

— Къщата е била собственост на двамата братя. Онзи, който ми я продаде, твърди, че се е опитал да убеди другия да продаде дела си и дори му е дал неговата част от парите. Ха! Все същата стара история.

— Аха — съгласих се аз.

— Както и да е, това не е наша работа. По-големият брат е имал пълномощно да представлява собствеността, защото по-младият… Уф, забравил съм подробностите. Та по-големият я продаде с пълномощното. Така че юридически ние сме в правото си.

— Тогава… — промърморих аз.

— По-младият отказва да напусне къщата. Е, нищо необичайно, и преди сме се справяли с подобни ситуации. Големият ми предложи изгодна цена именно заради този проблем. А той лесно ще се реши… с по-малкия брат, имам предвид. Той не е наемател. Писмено е прехвърлил правата си. Единственото, което трябва да сторите, е да му кажете да напусне, опразни, освободи къщата… Да го убедите.

— Да го убедя ли? — попитах, озадачен. — Нима по-големият брат вече не се е опитал да го направи?

Обзет от внезапен гняв, господин Аангти отвори очи. Забелязах сивите торбички под тях и бялото, изпъстрено с червени жилчици.

— Ако бях на вашата възраст, щях да подскоча от радост при тази възможност и нямаше да задавам глупави въпроси — изръмжа той. — Просто съм твърде зает, за да замина и да се погрижа сам. Разбирате ли ме?

— Не, не, искам да кажа, да, разбира се — запелтечих аз.

— Убедете го да напусне. Разбрано? Вече пращах Бхим и Харолд да приложат обичайните похвати: някой блъска по вратите през нощта, звъни на звънеца и изчезва, чупи някой и друг прозорец. Не подейства. Искам вие да отидете. Искам къщата празна. Ако се наложи, прекъснете му водата и електричеството… Ако трябва, ще го посплашите… Но никаква полиция. Не се забърквайте с полицията. Просто го изкарайте оттам.

Господин Аангти намери бележник и написа няколко реда върху листа. Пишеше усърдно, като просъскваше думите под носа си. Чух какво пише, преди да го видя. Когато бе готов, ръката ми, която сякаш вече не ми принадлежеше, се пресегна към листчето. Почеркът на господин Аангти бе спретнат и закръглен като на дете. Бележката потвърди онова, което вече бях чул, но някакви упорити недра в съзнанието ми отказваха да приемат информацията, недвусмислено изложена пред мен.

* * *

Напуснах кабинета на господин Аангти, без да съм в състояние да контролирам крайниците си. Хем бях в кантората, хем не бях. Ушите ми започнаха да пищят, сякаш внезапно ме бе повалила слабост от преумора. Момчето тракна чашата с чай на масата ми и каза: „Какво, да не сте оглушали? Чаят ви“, а аз я съзерцавах в продължение на дълги минути, сякаш не знаех какво е чаша с гореща кафява течност в нея. През целия ден си вършех работата, но почти не осъзнавах какво точно правя.

У дома жена ми ме стресна, като докосна лакътя ми, докато седях на верандата в ухаещия на жасмин мрак с отделено от тялото съзнание. По време на вечерята, щом забеляза, че не съм докоснал храната, тя възкликна:

— Ако поемането на известна отговорност при теб води до това, просто си остани помощник за цял живот, така ще е най-добре за всички ни.

Най-сетне настъпи денят на заминаването ми. Нямах представа какъв багаж съм събрал и как съм се озовал там, но по едно време следобед, много преди влакът да тръгне, се оказах насред забързания хаос на моста над гара Хоура, зазяпан в големите лодки, които с поскърцване се плъзгаха по спокойната тинеста река. Хора се блъскаха в мен и ме ругаеха, докато пъплеха като гъмжило от мравки под извисяващите се метални арки. Сред сновящата тълпа и гигантската конструкция на моста дрънчащите трамваи приличаха на механични играчки. Вървях, загледан в реката и в една лодка с развяващ се на носа оранжево-зелен опърпан флаг. До мен хора, обзети от религиозен плам, се кланяха и шептяха молитви към Ганг.

Не можех да говоря, не можех да се моля, мислите ми се блъскаха хаотично.

След дванайсет години, откакто господин Нирмал ме бе изпратил в Калкута, щях да се завърна в Сонгар. Господин Аангти бе купил предишния ми дом от Камал. Трябваше да изпъдя господин Нирмал от дома, в който бях израснал.

И Бакул. Трябваше да изпъдя Бакул.