Анурадха Рой
Атлас на невъзможния копнеж (5)

Четири

Дъждът, който трополеше по покривите в Сонгар, все още не беше достигнал далечния Манохарпур. Плътен, неподвижен въздух бе притиснал града. Жегата оцветяваше мангото в огнени багри и изпичаше твърдите зелени млади плодове до жълто-червен оттенък; те тежко тупваха на земята и ароматът им изпълваше душния въздух. Никога преди не се беше случвала такава изобилна мангова година. Висяха на гроздове по две, по три, натежаваха сред дърветата в такива количества, че пазачите им не си правеха труда да ги пазят, и момчетата, накацали по клоните, ядяха от тях и замеряха нищо неподозиращите минувачи с твърдата сърцевина.

Шанти гледаше замислено градината и реката. Отхвърлила мъдрите наставления по повод състоянието си, тя отиваше с предпазливата съсредоточеност на човек, обзет от неувереност, долу до водата. Колко близо изглежда реката, помисли си тя, реката на моето детство. Сякаш с всяка година леко се приближаваше, и с фатализъм, на който сама се присмиваше, Шанти чувстваше съдбата си обвързана с тази широка водна лента. Стъпалата, по които си бе играла с приятелките си, бяха изчезнали под водата. Ако се втренчеше от верандата в сиво-кафеникавата вода, струваше й се, че вижда трите си приятелки да се носят безтелесно из нея, обгърнати от мъхната папрат. Ако продължеше да се взира, виждаше собственото си лице на няколко стъпки под водната повърхност, с коси, които се стелеха като дим, с полепнала по кожата тиня, а змии се стрелкаха навън-навътре през оглушалите от смъртта уши. Втурваше се устремно към молитвената стая, колкото й позволяваше наедрелият корем, и отправяше горещи молитви паметта й да се освободи от видението, бебето да се роди, Нирмал да пристигне навреме за раждането.

На долния етаж, на една от просторните веранди на голямата къща се бяха разположили господин Бикаш, бащата на Шанти, и Ашуин Мулик, другият състоятелен човек от селото им. Господин Потол, учителят — третият член на клуба този следобед, и то единствено по силата на факта, че е образован, от подходяща каста и е от Калкута — се молеше някой познат да мине оттам случайно, та у дома в Багбазар да научат към каква издигната среда принадлежи.

Господин Бикаш бе заел леко отбранителна позиция спрямо Ашуин Мулик. Парите в собственото му семейство, парите, които бяха издигнали колоните и римската арка, парите, които бяха построили внушителния басейн до реката, с годините все повече и повече се топяха. Ашуин Мулик, от друга страна, бе предмет на известна насмешка, когато се зае с бизнеса с кокосово масло: маслото напълно подхожда на този мазник, подмятаха хората. Но сега, трябва да му се признае, имаше основание да бъде самодоволен. Не само раздаваше на приятелите си заеми, като отказваше да приеме лихва с покровителствено свиване на рамене, но и къщата му беше построена на високото и той наблюдаваше нашествието на реката с развеселено благодушие. Къщата на господин Бикаш, идилична, живописна в уединението си, с лице към реката, заобиколена от ниви с крехки зелени оризови кълнове, беше най-уязвима.

— Жалко за манговите ви дървета — тъкмо казваше Ашуин Мулик. — Не бяха ли те експеримент, от който се вълнувахте?

— Е — отвърна господин Бикаш, — просто исках да отгледам сорта „Дусери“ в малката ми бенгалска градинка. Дърветата изглеждаха достатъчно здрави, докато реката не погълна отсрещния край на градината.

Господин Потол въздъхна.

— Каква печална ирония — каза той с английска интонация, — че водата, която е нашият спасител, с такава лекота се превръща в разрушител. Наистина като бог Шива…

— Какво стана с онзи ваш проект, Бикаш — прекъсна го Ашуин Мулик. — Нали мислехте за нещо като бент или пък беше канал за отводняване?

Подръпна от лулата си. Тютюнът бе ароматен, чуждестранен.

— Нима някой би могъл да си въобразява, че ще възпре могъщата Ганг? — опита се да се намеси господин Потол с печален тон. — Дълбоко вярвам, че…

— Онзи инженер, дето идва, от „Брайтуейт и синове“ — отвърна господин Бикаш. — Той каза…

— Някого от англичаните ли изпратиха или местен? — попита Ашуин Мулик, който отлично знаеше отговора.

— Изпратиха доктор Мирта, много кадърен инженер — отвърна бързо господин Бикаш, който беше наясно, че „Брайтуейт“ не бяха се отнесли с необходимата сериозност към проблема, че да изпратят главния инженер — шотландец.

Чувството, че са му се подиграли, все още беше живо у господин Бикаш. Хората бяха взели да се извръщат след инженера, след като се разчу, че господин Бикаш се е обърнал с проблема си към английска компания. Но човекът се оказа почти същият като самите тях. Беше нисък и възглавничките от тлъстина по тялото му изпъкваха и в двете посоки. Плешивата му глава блестеше под палещото слънце. Дори не носеше костюм, а най-обикновени дхоти като всички останали.

— Получил е образованието си в Шотландия — бе уведомил господин Бикаш скептично настроените си слушатели. — Много го ценят. Прекара тук няколко дни и проучи проблема. О, ходеше на брега на реката във всевъзможни часове със сложните си инструменти. Смята, че естествената промяна на течението на такава мощна река не може да бъде спряно. Но също така каза, че при сегашната скорост, с която реката настъпва…

— Тези инженери… — каза подигравателно Ашуин Мулик. — Вече не изучават ли геология?

— … няма да застраши къщата през следващите две поколения.

— Хубава къща — каза господин Потол, като забеляза, че лицето на Бикаш потъмня. — Хубава къща, която идните поколения ще видят и на която ще се възхищават. Централното стълбище от бирмански тик, величествените римски колони, белгийските огледала, билярдната зала! Няма друга такава къща в Манохарпур освен прекрасния дом на господин Ашуин, разбира се.

Всички замълчаха и се почувстваха подразнени по различна причина, която им беше трудно да определят. Господин Ашуин подозираше, че му е нанесено оскърбление, макар да знаеше, че къщата му е по-нова, а стълбището — от най-обикновени тухли и мрамор, а не от бирмански тик поради моментен изблик на скъперничество; господин Бикаш знаеше, че хората го мислят за стар ексцентрик, чието благоразположение трябва да спечелят, а господин Потол се чудеше дали не е прозвучал малодушно, макар искрено да се възхищаваше и от двете къщи.

Следобедното небе прихлупи тримата събеседници, топлият въздух ги обгърна още по-плътно, влажен, невъзможен за дишане, като лепкава от пот прегръдка. Тлъста, тюркоазеносиня муха намери смъртта си в утайката от чая.

* * *

Щом уханието на печена царевица насити следобедния въздух, жените, наведени в оризовите ниви, децата, които се надвикваха в спечения от сушата двор на малкото си училище, учителят им, размахал заканително бастун, белите чапли, които ровеха наоколо в търсене на храна, всички едновременно се спряха и вдигнаха поглед към небето. С всеки ден сводът му се спускаше все по-ниско и по-ниско. Днес високата равномерна синева бе набъбнала и потъмняла. Стана още по-топло, въздухът — по-осезаем, по-неподвижен. Замириса на влага.

Шанти лежеше, гледаше през прозореца и несъзнателно поглаждаше корема си, докато си вземаше от ямайските сливи, чиито тъмнолилави плодчета сякаш се умножаваха, отразени от стените на сребърната купа. През прозореца можеше да види дружелюбните рошави славеи, които се заливаха в трели откъм клоните на бакуловото дърво. То беше достигнало вече първия етаж. А колко беше мъничко, припомни си Шанти, когато го поливах; спомни си как малкото момиченце бродеше из буйната градина в търсене на красиви растения. Опипа сливите в купата и си избра един едър лъскав плод, за да го посмуче с надеждата киселият вкус да успее да се задържи в гърлото й.

На долния етаж господин Бикаш седеше в стаята си с книга на колене. Не гледаше редовете, а тънките бели бразди по лъснатия червен под на кабинета. Изглеждаха безобидни, сякаш палаво дете беше драскало с тебешир и после не беше ги изтрило. Но той знаеше, че са от водата. Беше се просмукала през почвата, беше пропълзяла по основите на къщата, заровени дълбоко в земята, и сега оставяше влажни следи по червения под. По краищата на стаята се стелеха тъмни безформени сенки, проправяха си път по стените, мазилката подпухваше, сякаш нещо отзад се опитваше да изскочи. Не беше нужно господин Бикаш отново да попипа петната, за да разбере, че лепнат като челото на изгарящ от треска човек и са студени като тялото на мъртвец.

По-рано този следобед дърветата се запривеждаха и залюляха, а свеж вятър, ухаещ на море и трева, на земя и далечни места, разпиля листовете по бюрото на господин Бикаш, промъкна се като призрак през неподвижните завеси, раздвижи кичури от косата на спящата Шанти и затръшна вратата на верандата.

Крипа, прислужничката, която дъвчеше бетел на верандата и гледаше с отсъстващо, сито след обилния обяд изражение оловното небе над реката, забеляза в далечината облак, който потъмня и се наля, набра сила и скорост и се втурна към къщата. Преди да усети вкуса на тютюна в бетеловия лист, облакът бе забулил небето. Спокойната повърхност на реката проблесна и се разтресе, когато водата срещна вода. Вятърът набираше сила. Палмовите дървета до постройката се приведоха като полудели жени с развени коси, опитващи се да докоснат земята. Наблизо нещо се сгромоляса и се строши.

Момчето от прислугата хукна нагоре по стълбите, като вземаше по две стъпала наведнъж, в опит да укроти непокорните сарита, прострени върху въжета, опънати от единия до другия край на покрива. Издърпа ги и ги натрупа на раменете си, като се спря само за да се наведе през парапета и да извика на Крипа:

— Виж, заваля!

Докато тичаше надолу, дъждът се усили. Капките бяха толкова едри, че цветята потръпваха и вехнеха под тях. Небето и реката се бяха слели.

След три дни дъжд хората започнаха да говорят, че пороят е силен и жесток, направо неестествен. Сламените покриви на кирпичените къщички бяха отнесени от вятъра, а мълниите, които удряха из нивите, бяха изпепелили цяла малка горичка.

Господин Бикаш извика момчето и градинаря на верандата. Обикновено мекото му изражение бе разкривено от упрек.

— Никой нищо ли не забелязва? — изрева той. — Не виждате ли, че креслата са потънали във вода?

Двамата погледнаха пръстите на краката си.

— Сега пък какво сте зяпнали пода? Преместете ги! Внесете ги вътре! Краката им ще загният. Ето така — започна той и се опита да повдигне един от тежките столове, но без особен успех.

— Не, не, господарю, какво правите? — възкликна градинарят, втурна се към столовете и на свой ред се развика на момчето. — Ела тук, момче! Те няма да си влязат сами!

Столовете бяха големи и тежки. Облегалките им можеха да се спускат назад, достатъчно удобно за здрав следобеден сън. Слугите се олюляваха под тежестта им.

Към края на седмицата се наложи да навият и да изнесат килимите. Господин Бикаш взе да носи дхотите си малко по-високо, като оставяше на показ част от тънките си гладки прасци. Шанти се опитваше да не го зяпа, когато се качеше при нея и сядаше на ръба на стола, потънал в мислите си.

Погледнаха през прозореца и изведнъж, както понякога се случва, заговориха едновременно:

— Как се чувстваш? Ех, само да беше жива майка ти, нямаше да се тревожа толкова — каза господин Бикаш.

— Татко, мислиш ли, че къщата е в опасност? — запита Шанти.

— Че защо да е? Да не е от глина? — господин Бикаш прозвуча по-рязко, отколкото бе искал. — Не си ли се уверила със собствените си очи колко са здрави стените? Не помниш ли как инструментите на работниците, хем бяха от здраво желязо, се изпочупиха, докато се опитваха да съборят стената на старата кухня?

— Просто си мислех — подхвана Шанти — дали не трябва да се преместим в…

— Няма какво да му мислиш — отсече господин Бикаш. — Винаги става така в сезона на мусоните. И баща ми, и дядо ми са го преживели. След седмица-две дъждът ще отслабне и нивото на водата ще спадне. Няколко сухи дни между дъждовете ще са достатъчни.

Столът на господин Бикаш застърга по пода, когато го отмести и излезе от стаята да вечеря. Шанти зарови лице във възглавницата. През първите шест месеца от бременността кажи-речи по цял ден беше на крак. Сега страдаше от мигрени, които я караха да чувства лицето си съставено от две различни части и й се искаше да си откъсне главата. Кожата й беше силно опъната, лъскава и изтъняла, като воал, който се опитва да удържи морски прилив. Струваше й се, че ако се убоде с игла, вътрешностите й ще изтекат навън. През нощта я спохождаха сънища, заради които се страхуваше да заспи отново. Понякога змиеглавите гривни, подарени от свекърва й, се стягаха като клуп около шията й и тя се пробуждаше, сърцето й блъскаше в гърдите, гласът на свекърва й продължаваше да ехти в ушите й, виждаше презрително изкривената й уста, докато не спираше да повтаря онази дума. „Курва — сякаш изплюваше тя с разкривено потъмняло лице. — Курво, върви да пееш по улиците.“ Друг път Шанти сънува как Нирмал потъва в реката, малко по малко, как отчаяно й крещи: „Изтегли ме оттук, подай ръка, извикай някого“. Гледаше я умолително, но вкаменена, тя стоеше и гледаше как водата се сключва над главата му, понася се отгоре му, преминава покрай къщата, а върху повърхността й плава цвят от червен хибискус.

Шанти се застави да отвори очи и да погледне разтревожените славеи, накацали по бакуловото дърво, за да прочисти съзнанието си от натрапчивите видения.

В трапезарията Крипа поднасяше риба на господин Бикаш. Беше по-възрастна от него с няколко години и затова смяташе, че има право да му каже, каквото й е на сърцето.

— Още няколко дни и няма да има нужда да купуваме риба, сама ще доплува в чинията ви.

След като не получи отговор, продължи:

— Трябваше да подложа много тухли под печката да я вдигна над водата. Трябва да кълцам и режа на масата, вече не мога да седя на пода. Че как да стоя права толкова дълго на моите години?

— Защо вечно трябва да се оплакваш? — каза мрачно господин Бикаш. — Какво мога да сторя? Не аз карам дъжда да вали, нали? Пък и къде можем да отидем, като напуснем дома си? Става дума само за няколко седмици.

— След няколко седмици — възрази Крипа — ще ми израснат люспи и перки. Казвам ви, стоя тук само заради клетото момиче, дето е крехко като цвете и си няма майчица. Да беше тук майка й…

Върна се в кухнята, по пода около стъпалата се завихряха водовъртежи. Обърна се да изгледа господин Бикаш и промърмори:

— Един бог знае как може да се храни като щъркел. Водата вече стига до глезените му.

* * *

Дъждът не спираше.

Сред шума на барабанящите струи Крипа дочу вик и собственото си име. Втурна се нагоре по стълбите, а накъсаният зов: „Лельо Крипа! Лельо Крипа!“, се чуваше все по-близо. На горния етаж откри Шанти, стиснала здраво масата, за да се задържи права, хипнотизирана от локвичката между нозете си, с подгизнало сари.

— Какво става с мен, лельо Крипа! — простена Шанти. — Какво е това, което излиза от мен?

Крипа извика надолу към прислужника:

— Бягай, момче, къде се губиш? Бягай и доведи майката на Джонаки!

Момчето дръпна нагоре дхотите си. Майката на Джонаки, селската акушерка, живееше отвъд оризищата и селския яз — трудно за изминаване разстояние в плющящия дъжд. Хукна да потърси чадър. Не че беше от голяма полза във водната пелена, която громолеше като водопад от небето. И все пак!

Крипа забърза към кабинета, където се надяваше да открие господин Бикаш. Стаята беше празна, но тя се спря изумена. Най-ниските рафтове с книги едва се виждаха през мътната вода, която сякаш набираше височина пред очите й. Покрай нея се плъзна лист хартия; написаното по него проблесна, преди мастилото да се разтече в струйка и да остави син вихър. Листо се носеше покрай крака на креслото. Върху масата имаше две снимки — една на Шанти и една на майка й. И двете спокойно се усмихваха. Крипа взе снимките и отчаяно прегази водата.

В подножието на стълбището се озова лице в лице с прислужника и го изгледа с ужас.

— Още ли си тук, глупчо? Как си мислиш, че ще дойде бебето, докато продължаваш да стоиш? Върви доведи майката на Джонаки!

— Реката — прохъхри момчето. — Преляла е. Ако пристъпя навън, водата ще стигне до шията ми. Партерът всеки момент ще се наводни.

Крипа отново хукна нагоре по стълбите, като се задъхваше. Коленете я боляха. Някъде по средата дясното й коляно прищрака толкова болезнено, че трябваше да спре и да стиска зъби, докато я отпусне. Натъкна се на господин Бикаш, облегнат на една от колоните на горната веранда, вперил поглед в набъбналата река. Очите му бяха хлътнали още повече. Кожата около тях изглеждаше покрита с брадавици. Крипа не забеляза нищо. За миг забрави изминалия си живот, посветен на опити да си изгради защита срещу работодателя си.

— Ето докъде ни доведохте!

Не говореше, а крещеше.

— Инат сте като магаре на мост! Какво ще правим сега? Не ви ли повтарях толкова пъти, че трябва да се махнем оттук? Вижте сега този порой, а бебето е на път!

— Бебето — повтори господин Бикаш.

— Не знаете ли, че болките на горката Шанти започнаха? Цял месец по-рано! Нищо ли не забелязвате? А никой не може да се добере до акушерката. Да не би да мислите, че помня как се изражда бебе?

Господин Бикаш се бе извърнал, загледан навън. Тънката му памучна риза бе станала прозрачна от дъждовната вода, там, където бе залепнала за тялото му, просветваше кожа.

— Днес реката ще потопи къщата. Преляла е бреговете, търси нов път — мърмореше той. Крипа едва долавяше думите му в шума от дъжда. — Чуваш ли грохота? Усещаш ли мощта?

Крипа се опита да го прекъсне, но се отказа и закуцука обратно към Шанти.

— Реката ще се засели в този дом. И какво са тези великолепни къщи, ако не израз на надменност? Дядо ми обичаше да се хвали с италианския мрамор. Сега този мрамор ще се превърне в дъното на река. Сред фините тикови рафтове ще плуват риби и ще ръфат фигурките от слонова кост. Жабите ще снасят яйцата си в английския ни порцелан, водните змии ще се вият около колоните. Прозорците ще изпадат и ще заплуват към морето. Бюстът на дядо ми ще се взира във водораслите, мастилото от документите ще почерни водата, мъх ще полепне по издутите като корабни платна постели, легла и столове ще отплуват навън като кораби, стаите ще останат голи, за да приютят рибите.

Остри струи дъжд рукнаха върху верандата. Вятърът пронизваше дрехите и изпадналото му в транс тяло. Устните му продължаваха да шептят нечуто:

— Надменността. Да, надменността.