Анурадха Рой
Атлас на невъзможния копнеж (14)

Четири

— Та ти дори не забелязваш — жена ми нацупи устни по начина, който знаеше, че намирам за неустоим. — Малкият вече се изправя. Трябваше да му видиш изражението, когато го направи първия път!

Беше вечерта, когато се върнах от Сонгар.

— О — възкликнах аз, — жалко, че се е случило точно през двата дни, докато ме нямаше.

Вдигнах детето, сложих го в скута си и се опитах да обърна внимание на жена ми, която не спираше да бъбри, за да ме уведоми за всичко, случило се по време на моето отсъствие. Майката на млекаря, дебела възрастна жена към шейсетте, се заела да доставя млякото и го разреждала с повече вода, отколкото синът й; манговото дърво долу на двора най-сетне цъфнало — откога расте там? Цяла вечност, нали? И освен това, някаква котка свършила работата на задната веранда. Каква ли поличба е това — добра или лоша? Майката на Чампа казва, че означава още деца в къщата, много смешно, нали?

Мислех, че я слушам, но сигурно съм се отнесъл, защото тя внезапно спря и попита:

— Я повтори какво казах току-що?

— Каза: „Повтори какво казах току-що“.

Намръщи се и продължи:

— Престани да ме дразниш. Повтори какво казах току-що.

— „Повтори какво…“

Разсмя се звучно, грабна възглавница и я хвърли по мен.

— Не, сериозно. Изобщо не ме слушаше.

Точно така, не я слушах. Откакто се бяхме любили с Бакул, ме изпълваше някакво бурно въодушевление и ми бе невъзможно да възприема нещо друго. Не изпитвах чувство на вина и не мразех себе си. Не го приемах като изневяра към жена ми. Любовта с Бакул бе неизбежна, напълно отделна от всичко останало, естествена и открита. Разбира се, грешах, но онази вечер в съзнанието ми нямаше нито време, нито място за други мисли.

— Виж, знаеш ли какво… — започнах аз разкаяно, но мислите ми изпреварваха думите. Свалих детето от коленете си и продължих: — Докато пътувах, размислих за някои неща. Имам идея. Искам да чуя мнението ти.

Седна с тържествено изражение, осъзнала сериозността на факта, че се допитвам до нея. Сега се връщам със съжаление към този ден. Беше толкова сигурна, че вземам всичките си решения с оглед на възможностите да се грижа за нея и нашия син, че никога не бих им навредил.

— Къщата… Както ти е известно, не е наша. Измина много време, цели шест години, а чичо Сюлейман не се завърна, нито пък писа след първите няколко години. Почти е наша, но не съвсем.

— Е, и? — попита тя, леко обезпокоена.

— Може би двамата с леля са починали. Кой знае дали някой негов наследник няма да се появи и да си я поиска? Вече добре съм научил занаята: непрекъснато стават такива неща и един ден, като гръм от ясно небе, се озоваваш на улицата. Искам да започна да работя самостоятелно. Не ни трябва толкова голяма къща, нали сме само тримата. Хайде да я продадем, докато е възможно, да се преместим в по-малко жилище и така ще се подсигурим, а аз ще имам малко свободни пари за свой бизнес.

Зачаках реакцията й.

— Това има ли нещо общо със Сонгар? — попита тя подозрително.

През годините ни заедно бях споделял спомени за града, но винаги — добре редактирани, или поне аз така си мислех.

— Донякъде — отвърнах аз замислено. — Накара ме да се замисля. Виж какво стана там, брат мами брата и го оставя без покрив над главата. Че на кого да вярва човек, ако не на собствения си брат? А ние не сме роднини на чичо, дори не сме от една и съща религия!

— Но на мен къщата ми харесва. Обичам верандата и лимоновото дърво. Ами майката на Чампа, ами съседите? Къде ще отидем? На някое чуждо място, ново и тясно! Не искам пари!

— Не става въпрос само за парите. Можем да загубим и парите, и къщата. Сега, толкова години след Разделението, нещата не вървят много добре за бенгалците в Източен Пакистан и някои взеха да се връщат. Просто се опитвам да мисля в перспектива.

Излегна се с въздишка и зарови лице във възглавницата.

— Не знам какво ти е щукнало — каза тя приглушено. — Два дни те няма и се връщаш със странни идеи. Защо ме объркваш? Дали изобщо ще ме чуеш, ако кажа „не“?

Знаех, че плаче беззвучно във възглавницата при мисълта да напусне заобиколената от дървета къща, но аз бях започнал да си вярвам. Често пъти, казвах си аз, събитията ти дават насока. Винаги съм бил несигурен във връзка с къщата, живеех в нея, без всъщност да я притежавам. Защо животът ми — и този на моето семейство — да премине в къща назаем? Сега дилемата ми не търпеше отлагане и в морален смисъл: как да остана, когато господин Нирмал, който ме бе отгледал, няма дом?

* * *

На следващия ден отидох на работа доста притеснен, като се чудех дали господин Аангти ще одобри плана ми. Цяла сутрин подскачах от стола, щом чуех някой да влиза в двустайната кантора, но той не се появи чак до ранния следобед. Чаках го до вратата. Без да се усмихва, изгрухтя някакъв поздрав към мен и обяви:

— В кабинета. След пет минути.

Този път не ме покани да седна. Зае се съсредоточено да вади бетел от кутията и да го пъха във вече оцветената в червено паст. После, с пълна със сок уста, махна към стола и промърмори нещо, което разтълкувах като „Седнете, какви са новините, опразниха ли къщата?“. Харолд, Бхим и компания още не бяха се върнали от Сонгар, така че сигурно още не бе уведомен за моето вероломство.

Казах му в основни линии онова, което ме бе осенило във влака: исках размяна. Той получава къщата ми в Калкута, много по-скъпа от старата къща в някакво малко градче, ако ми даде онази в Сонгар. При условие че никой не узнае за размяната. Трябваше да изглежда като обикновена продажба. И ще ми даде пари, за да компенсира разликата в цената между двете къщи, така че да разполагам с начален капитал да започна свой бизнес. Говорех много бързо, едва си поемах дъх, но посланието ми беше ясно и езикът ми не се връзваше, докато търсех подходящите думи.

Господин Аангти попиваше плешивата си изпотена глава с обичайната мръсна носна кърпа. Държеше се по-скоро пренебрежително, отколкото внимателно, докато му обяснявах.

Но съвсем скоро втренчи поглед в мен, бавна, лукава усмивка изкриви ъгълчетата на устата му. Махна ми да спра, вдигна зацапания месингов плювалник във формата на женско лице с отворена уста, прицели се и изпрати червена струйка в него, после се избърса. Две тънки червени линии сок от бетел се бяха запечатали в бръчките около устата му. Почеса се по темето и заговори, вперил поглед в ноктите си.

— Е — започна той, като мереше всяка дума, — правилно ли съм ви разбрал?

И повтори дума по дума, каквото бях казал.

Естествено, исках да приеме предложението ми. Но като негово протеже си мислех, или по-скоро се надявах, против собственото си убеждение, че ще вземе благосъстоянието ми присърце. Дори докато му излагах идеята си същия ден, очаквах да се опита да ме разубеди, да каже: „Мукунда, не ставайте глупак. Сделката е лоша и ви предупреждавам за това, защото вземам интересите ви присърце. Ако ставаше дума за някой друг, щях да си държа езика зад зъбите и да му измъкна паричките“.

Ала той прие без колебание и каза, като усилено се опитваше да не изглежда лукав:

— Много интелигентно, Мукунда, много умно. Ще се сдобиете с огромно имущество, с много незастроена земя, която страшно ще поскъпне. Пък и аз от известно време насам си мисля, че наистина е дошъл моментът да захванете собствен бизнес. Научих ви на всичко, което умея, нали разбирате. Ще стигнете далеч, Мукунда, помнете ми думите! Що се отнася до малката стара къщичка на тази забутана уличка в Калкута, която ми предлагате, положението е доста несигурно, не разполагаме с истинските документи, нямаме нотариалните актове. Трябва ли да поема такъв риск? Сигурно трябва, щом ще ви помогна да положите началото, допълнителните пари ще ви позволят да захванете свой собствен бизнес, както вече споменахте.

Готовността, с която се съгласи, ме накара да изпитам смесица от облекчение и неприязън. Къщата на чичо се намираше в първокласен район на Калкута и той много добре го знаеше. „Влезлият във владение е по-силен от закона“ бе основният принцип на занаята, който бе успял да ми втълпи. И след шест години, дори и липсващите наследници мюсюлмани да се появят, какъв шанс имаха срещу господин Аангти и шайката му? Само за два месеца щеше да продаде къщата и да прибере парите в джоба си. В замяна на тази фактическа сигурност в негова полза според господин Аангти аз получавах точно обратното: рискувах да притежавам спорен имот в провинциален град, грандиозните замисли за който можеше никога да не се осъществят. Господин Аангти не искаше да знае причините за обзелото ме безумие. Може и да е изпитвал любопитство, може да е направил известни предположения. Но искаше да извършим продажбата и размяната, преди да разбера същността на сделката и да променя решението си. Беше олицетворение на дипломацията, държеше се, сякаш току-що бях предложил сделката на живота си. И беше точно така, но не в смисъла, който той предполагаше.

Въпреки бързината обаче успя да ме накара да понижа цената, която исках за къщата в Калкута, така че получих по-малко, отколкото бях очаквал.

Всички простодушни надежди от моя страна, че действа, подтикван от бащински или покровителствен порив се разсеяха, но докато напусках кабинета му, едно чувство надделяваше над всички останали: бъдещето на господин Нирмал и Бакул беше в моите ръце. Документите за притежание на имота на „Дулгандж Роуд“ 3 скоро ще бъдат у мен. Домът на детството ми е в безопасност и няма да премине в ръцете на чужди хора, да бъде разрушен и заменен с нова сграда.

Няколко дни по-късно, когато всички формалности бяха уредени, седнах пред отредената ми в коридора пред кабинета на господин Аангти маса и се опитах да съчиня писмо. „Уважаеми господин Нирмал, трудно ми е да ви обясня всичко това, но по една случайност установих, че познавам предприемача, който е купил вашата къща от господин Камал, и успях да го убедя…“.

Няколко пъти преправях писмото. Чак в края на деня бе готово за изпращане. Гласеше, че господин Нирмал не трябва да търси ново жилище поне докато имам думата по въпроса, и очаквам това положение на нещата да продължи неопределено дълго. Ще може да живее на „Дулгандж Роуд“, без да се безпокои за нищо. Обратната поща ми донесе писмо от него, в което се редуваха смущение, благодарност, любопитство и извинения, докато се опитваше да запази достойнството си. Явно бе повярвал и приел онова, което му бях написал. Отговорът му ме увери, че къщата повече не е под обсада, защото господин Нирмал изразяваше огромна, изпълнена с неловкост, благодарност към мен, че дните на тормоз над него и Бакул са отминали. Стана ми мъчно за него и прибрах писмото, без да му отговоря.

* * *

Изнасянето ни от къщата на чичо Сюлейман не премина безболезнено дори за мен. С жена ми се карахме ожесточено за всеки предмет, който да вземем с нас. Не исках да се разделя с книгите на чичо Сюлейман, които с времето се бяха превърнали в мои стари приятели; жена ми пък бе твърдо решена да ги продаде на антиквар. Нури така и не успя да спечели благоразположението на жена ми, на която не й харесваше да я обсипват с обиди и от време на време да я кълват. Но успях да се наложа над молбите й да дам птицата на някого или да я пусна на свобода. Жена ми искаше да вземем някои тежки мебели, които бе получила като чеиз, но знаех, че новият ни дом ще бъде твърде тесен за легло с балдахин и обемисти резбовани скринове.

Битката продължи цяла вечер. Ако отстъпех и се съгласях с някой шкаф, я изнудвах да приеме бюрото на чичо. Легнахме си мълчаливи и ядосани и се събудихме намръщени, изпълнени със спотаен гняв.

Въпреки всичко бях опиянен от мисълта, че съм спасил Бакул, че заради мен тя е в безопасност в дома си, че дори и далеч, моята грижа продължава. Няколкото часа с нея в Сонгар ме бяха променили невъзвратимо и осъзнавах, че останалият ми живот ще бъде различен от този през изминалите години. Долавях как нещо в самата сърцевина на същността ми се преобръща и се променя. Сега се утешавах с мисълта, че на човешките същества е писано да обичат много и различни хора. Не се опитвах да го обясня на никого; вкопчих се в мисълта като един вид проникновение, озарение свише, което бе определено да се разкрие единствено на мен. В крайна сметка, не обичаме ли всички ние родителите си, братята и сестрите си, приятелите, съпрузите и съпругите си, децата си едновременно, но не еднакво? Ако в този момент жена ми бе обявила, че обича и друг мъж освен мен, бях сигурен, че ще съм щастлив, изпълнен с увереност, че мога — и ще обичам едновременно жена ми и Бакул, но по различен начин. В това видях съдбата си. Това бе крепостта, която изградих, за да отблъсна пристъпите на вина и мъка, когато осъзнавах каква болка ще изпитат жена ми и синът ми, твърде малък още да разбере какво му причинявам. Никога нямаше да напусна жена си и детето, в това бях сигурен. Мисълта да живея в свят, в който Бакул я няма, бе недопустима точно колкото мисълта, че малкото ми момче няма да е до мен, тя превръщаше света в безжизнена пустош и не можех да допусна това да се случи.

Не исках веднага да купувам нова къща. Исках да вложа парите, с които разполагах в строителство, а понеже по-голямата част от авоарите ми бяха замразени в къщата в Сонгар, не ми оставаше кой знае колко. Тревожех се с какви средства ще разполагам, след като започна да работя самостоятелно. Единственото, което ми идваше наум, бе да пестя, така че исках да наемем нещо малко в район, който можем да си позволим. Най-накрая наех две стаи в къща в Шиамбазар. Нямаше къде да се обърнеш. Кварталът беше бедняшки. Външна канализация, общи, мръсни бани. Всяка сутрин трябваше да се редим на опашка за тоалетната. После мъжете и децата се миеха на чешмата в двора, докато жените чакаха ред за единствената баня. Къщата бе обитавана от около единайсет семейства. Отвсякъде ни заобикаляха улични магазинчета. Точно под спалнята ни цяла вечер работеше сергия за панирани зеленчуци и ако отворехме единствения прозорец, стаята се изпълваше с миризма и пушек от гореща мазнина. През нощта пияни мъже се тълпяха около друга лавка недалеч. Всеки ден откъм съседния дюкян, където продаваха пилешки и овнешки кюфтенца, се разнасяше ужасено кудкудякане, докато колеха пилетата, последвано от миризмата на пържено месо.

Една сутрин се случи жена ми да отиде до тоалетната и да открие, че детето, което я бе ползвало преди нея, бе оставило жълто-кафява купчинка на пода. Жена ми бе стъпила в нея.

— На пода! — изкрещя тя. — Какви деца отглеждате бе, хора, че акат на пода!

— Брей — извика пронизително майката на въпросното дете, — виж ти, каква чест за нас, самата кралица Виктория да живее тук! Свикнали сме да живеем в дворец, а?

— Мерете си приказките, госпожо Накулер! — извика жена ми с изпълнен с ярост дълбок глас, който се чуваше на първия етаж и който едва разпознах.

— И какво ще сторите? Ще ни изхвърлите оттук? Съпругът ви е голяма клечка, така ли? Върти голям бизнес. Много сме благородни, много сме влиятелни, а?

Друга жена се включи в разправията и каза:

— Детското ако не е мръсно. Не сте ли чували? Бебешката урина е чиста като водата от Ганг. Та вие самата сте майка, какво толкова е станало?

Преместихме се след две седмици, веднага щом открих друго жилище, този път в Кидерпур. Намираше се на оживена улица, прорязана от трамвайни линии. Ден и нощ чувахме дрънченето на трамваите и клаксоните на автобусите. Късно през нощта, когато всичко утихнеше и се възцареше мрак, когато и трамваите не вървяха, лежахме будни и слушахме жалните викове на момчето, което търсеше пияния си баща. „Татко! Татко! Къде сте?“, зовеше го то с пронизителен глас, който отекваше от всички посоки, докато обикаляше улиците. После, след минути, които ни се струваха цяла вечност, преставаше да го вика: сигурно го беше открило, проснат в несвяст, и го влачеше у дома. Най-сетне потъвахме в тревожен сън и се събуждахме от граченето на гаргите и трополенето на трамваите, отново поели по своя маршрут.

Имахме само една стая с приспособена кухничка, но бяхме отделени от останалите, а отсреща на покрива имаше нещо като баня. Окачих клетката на Нури до прозореца. Обаждаше се много по-рядко, отколкото в пренаселените стаи в Шиамбазар. Когато паднеше сянка, постилахме на покрива одеяло и слагахме върху него детето и играчките му. Пак започна сладко да гука. След известен период, чийто край сякаш не се виждаше, установих, че новото жилище е поуспокоило жена ми, но кротостта й може би се дължеше на постоянното изтощение, на което ни подлагаше новият ни живот. Заех се да си търся работа.

* * *

Отсрочката бе кратка. От самото начало жена ми се отнасяше скептично към истинската причина да продам къщата; сега и баща й взе да изниква на нашия праг почти през ден и да си вре носа в отношенията ни, да души и да подклажда опасенията й. Предишните щастливи дни на семейния ни живот изтекоха през пръстите ми като вода в шепа.

Господин Бара бе омъжил дъщеря си за мен, защото бях обещаващ. Въпреки че нямах родители, въпреки пълната липса на информация за кастата ми той бе харесал достатъчно — или пресметнал точно — имота ми и възможностите ми за развитие, за да ми я даде. Промяната в обстоятелствата му допадаше точно толкова, колкото и на дъщеря му.

— Може да не сме богати — не спираше да повтаря, — но отгледахме дъщеря си като принцеса. Не е свикнала с трудностите, на които я подлагате. А и защо е нужно?

В гласа му долавях не толкова учудване, колкото притаена враждебност. Отдавна подозирах, че за него привлекателността ми като възможен зет се крие по-скоро в къщата на чичо Сюлейман, отколкото в личните ми качества.

— Това е само временно, докато започна бизнес.

— Но защо имате проблеми с парите? Ето това не разбирам — тормозеше ме той. — Продадохте голяма къща на такова хубаво място, би трябвало да сте богати! Вместо това се скъпите за храната, а не виждам да поемате и договори. Малини казва, че вече дори не купувате риба всеки ден!

— Парите от продажбата са вложени в инвестиции — отвръщах сковано и поглеждах настрани, за да сложа край на разговора.

Самият вид на тъста ми, докато се качва по стълбите към стаята ни до покрива с хъхрене и охкане, взе да ми се струва непоносим. Всичко в него започна да ме дразни: едрият нос с косматите ноздри, оредяващата му брада, месестите уши, на които закрепваше омазнения молитвен шнур, докато си миеше ръцете на чешмата, но най-вече мразех начина, по който той и дъщеря му си говореха шепнешком и ме стрелкаха с погледи. След като си тръгнеше, а жена ми повтореше въпросите му все едно бяха нейни собствени, аз казвах:

— Нищо не разбираш от бизнес, така че не се бъркай и ме остави да си върша работата, както намеря за добре!

— Винаги ми крещиш.

— Не ти крещя. Опитвам се да ти обясня нещо просто. Остави ме да си гледам работата. Не се бъркай, не ме притискай. Аз казвам ли ти как да готвиш или да се грижиш за Гаутама?

— Не става дума за сега — продължи жена ми, сякаш изобщо не беше ме чула. — Само да отворя уста, и си готов да ми откъснеш главата. Като те повикам за вечеря, започваш да крещиш: „Не виждаш ли, че работя, не може ли човек да поработи на спокойствие“. — Втурна се вбесена навън от стаята, като мърмореше: — Щом всичко, което казвам, те дразни, изобщо няма да говоря, чакай да видиш.

Над дома ни се спускаше продължително мълчание, минаваха бавни, напрегнати часове, нарушавани единствено от тихичкия плач на детето. Разсърден, излизах навън, отивах и сядах до реката на крайбрежния булевард, гледах как лодките преминават покрай мен. Изпити лодкари наблягаха на прътовете, за да насочат старите съдове. Дори те са по-щастливи от мен, мислех си аз. Познаваха добре работата си, изкарваха с труд прехраната си. Сигурно някои от тях бяха късметлии и не бяха женени. На моменти ме заливаше вълна на самоненавист, породена от собственото ми лицемерие, от начина, по който карах семейството си да страда, и въпреки това долавях — знаех, — че действията, които бях предприел, са единствените възможни. Един ден, докато седях до реката и наблюдавах движението на лодките в едната посока и на трамваите — в другата, изпитах такъв непреодолим копнеж по времето, когато не бях обременен със семейство, бях безгрижен, разхождах се из парка с Ариф, бъбрех за книги и момичета, че едва не се хвърлих в реката от отчаяние. Лахор на Ариф сега се намираше в друга държава, както и Раджшахи на чичо Сюлейман. Бяха останали в миналото — всичките ми приятели бяха там. Бях съвсем сам. Кога ме бе напуснало задоволството от живота? Защо изпитвах такова неудовлетворение? Има ли някаква стойност този променен свят, в който загубих жена си, а единственото, което придобих, бе копнеж по далечното минало?

* * *

Изминаха шест месеца без особени промени. С жена ми си говорехме, но рядко разговаряхме истински. Някога усмихнатото й лице бе придобило изражение на сурова строгост. Стана избухлива. Детето се разболя. Страдаше от продължителни пристъпи на някаква кожна алергия, която никой не можа да определи, и ми беше трудно да отделя пари за лекари и лекарства. През нощта често се будеше, плачеше, скимтеше и чешеше до кръв тялото и главата си. Сърцето ми се късаше, докато го гледах как страда. През лятото стаята на покрива се превръщаше в нажежена кутия. Ята комари ни атакуваха, ако искахме да спим на терасата. Свекър ми беше прав: не можехме да си позволим храната, с която бяхме свикнали.

Не че не се опитвах. Работех на парче като надзирател, докато чаках шансовете, които така и не се появиха. Често пъти господин Аангти ми подхвърляше случайна работа със саркастично, самодоволно изражение. Ала сега, когато на практика се водех независим предприемач, не ми плащаха всеки месец и несигурността хвърли сянка върху ежедневието ни. През седмиците, когато се случваше да не намеря нищо, лъжех, че отивам на работа, и излизах да обикалям града, да подремна на пейките в парка, като рядко хапвах нещо повече от шепа ориз. Около мен едри кестеняви коне хрупаха крехката зелена трева, облечени в бяло момчета гонеха топка с бухалките си и се надвикваха с пресекливи гласчета. Успявах лекичко да се отпусна, поел от насладата на конете и радостта на децата от игрите им. Лежах в прохладната сянка под някое дърво, пъхнал глава в свивката на лакътя, поглеждах света изпод ръката си и се питах дали някъде има място и за мен.

Положението трябва да се подобри, убеждавах сам себе си. Всички знаят, че за да потръгне бизнесът, е нужно известно време. Скоро ще разполагам с достатъчно средства, за да си позволя инвестиции, които ще ме издигнат до висотите на господин Аангти. На моменти се хващах, че фантазирам как ще построя малка къща за господин Нирмал и Бакул в градината и ще продам останалия имот. Те сигурно ще проявят разбиране към нуждата ми. Друг път, когато се чувствах особено потиснат, решавах да продам обратно имота в Сонгар на господин Аангти също така анонимно, както го бях купил. Ако още го иска. Но тогава ми попадаше някаква работа и отхвърлях мисълта. Понякога работех като подизпълнител извън Калкута, в по-малки градчета, и се радвах, че съм далеч от дома си.

Всеки час от всеки ден през онзи период мислех за Бакул. Понякога копнежът ми утихваше, друг път ме довеждаше до пълно безумие, защото не можех да споделя с никого. Знаех, че съм загубил съпругата си, но и същевременно знаех, че е у дома с детето. Тези противоречия се превърнаха в неразделна част от живота ми. Осъзнавах, че е безсмислено, и затова дори не направих опит да пиша на господин Нирмал или на Бакул. Крепеше ме мисълта, че живеят спокойно в моята къща, но какво бих могъл да им кажа с едно писмо?

* * *

Случи се да разполагаме с малко пари, след като бях поработил няколко седмици, и заведохме Гаутама при специалист заради кожната алергия. Жена ми бе по-намръщена от всякога. Чакахме мълчаливо лекарят да ни покани, защото знаехме, че ако заговорим, ще се скараме. Приемната беше от тези, в които предлагат списания, и взех едно. На корицата имаше снимка на красива жена. Прелистих страниците, без да чета, без да обръщам особено внимание на измисления живот, който ми се предлагаше. Внезапно малка реклама на колд крем за лице ме накара да застина. Вгледах се, не вярвах на очите си. Лицето със съвършен розов тен поразително приличаше на Бакул.

През онези дни често се улавях, че се взирам с копнеж и очакване в някое характерно рамо или гръб сред тълпата по улицата, в автобуса и трамвая, когато отдалеч ми се стореше, че може да е Бакул. Когато жената се извърнеше и виждах непознато лице, разочарованието ми нямаше граници. Тази снимка приличаше на нея много повече от другите, в които се бях припознавал. Определено не беше Бакул. Косата бе прекалено фризирана. Кожата бе прекалено розова, а тя никога не се усмихваше по този начин. Не видях и нащърбения зъб, но може да е откъм другия профил.

— Какво си зяпнал толкова съсредоточено? — попита жена ми подигравателно. — Истинска хубавица, нали?

— А, нищо особено — отвърнах аз, отгърнах страницата и се престорих, че ми е безразлично. Не бях усетил, че жена ми следи изражението ми.

— Всяка жена е хубава, когато не й се налага да мете, да мие подове и да носи вода всеки ден. Такива жени са богини в очите на мъжете.

— О, престани — срязах я аз нетърпеливо. — Не може ли човек да разгледа едно списание, без да се заядеш? Имаш ли представа как ми прозвуча?

Току-що се бях върнал от продължително, изнурително двуседмично пътуване в жегата, след като бях решил проблемите с парцела за едно държавно училище, но ми се бе наложило да прекарам дни наред под палещите лъчи на слънцето. Дойдох при лекаря едва ли не от гарата. Не бях готов за кавга с жена ми, но тя бе изпълнена с дълго таен гняв, защото трябваше да се справя толкова време сама с болното капризно дете. Нямаше намерение да се отказва.

— Хм, мъжете на твоите години пощуряват. Знам го със сигурност. Майката на Бину ми каза, че открила мръсни снимки на рафта на зет си, под дрехите. Представи си само, та той е на четирийсет, баща на две деца. Боже, боже — възкликна жена ми. Размърда се на стола си, премести потното дете на другото си рамо. — Колко ли време ще трябва да чакаме. И каква полза? Нито един от тях не ни помогна.

— Той е най-добрият специалист по кожни заболявания в Калкута. Къде другаде да отидем?

В суматохата, която настъпи, щом лекарят надникна от кабинета си и ни покани да влезем, успях да откъсна снимката от списанието и да я пъхна в джоба си. Нищо че не беше Бакул, самото присъствие на снимката в джоба ми сякаш я приближи към мен. Можех да я гледам, когато съм сам.

След като се прибрахме и сложихме умореното дете да спи, плъзнах снимката в моя шкаф под купчината документи и сметки, където жена ми нямаше да я забележи. Измих се на чешмата на терасата и гол и освежен, се върнах да намеря дрехи за преобличане. Канчетата със студена вода, които излях върху тялото и главата си, ми помогнаха да се взема в ръце.

— Яденето готово ли е? — извиках на жена ми, докато притичвах на пръсти през терасата. — Гладен съм, две седмици не съм вкусвал домашна храна.

Малкото дрехи, които имах и които изглеждаха доста овехтели, бяха подредени на купчина върху леглото, след като жена ми ги беше изпрала. Прерових ги една по една, защото исках да облека нещо достатъчно тънко за горещия задушен ден.

Жена ми се провикна откъм кухнята:

— Готов ли си? Оризът е на масата, ела да ядеш.

Разкайваше се за гневната тирада по-рано и се държеше сговорчиво.

Но аз не можех да си поема дъх, камо ли да отговоря. Ръцете ми се тресяха. Седнах на леглото да се успокоя, без да забелязвам смачканите под мен дрехи. Чух я да мърмори:

— Винаги така правиш, караш ме да бързам с яденето, а после се бавиш, колкото си щеш, аз чакам тук с топлия ориз, станала съм призори, почти не съм мигнала, защото детето плаче…

Под купчината дрехи открих писмо, пъхнато там от жена ми, докато съм отсъствал. Не беше повече от няколко набързо нахвърляни реда с почерка на господин Нирмал: „Съжалявам, стана набързо, но се надявам, че ти и семейството ти ще успеете да дойдете. Няма да е същото без теб. Има още две седмици. Ще говорим, когато пристигнеш, и ще ти разкажа всички подробности“.

В листа бе увита твърда картичка, отпечатана в задължителния червен цвят и с обичайния благословен знак, изписан с куркума, в единия ъгъл.

Покана за сватбата на Бакул.

Тържеството се бе състояло предишния ден, докато съм пътувал с влака към Калкута.

Не знам колко време съм се взирал в картичката и макар погледът ми да бе замъглен, посланието на поканата бе ясно като ден. Бакул бе вече омъжена жена.

* * *

Пред мен димеше купчинка бял ориз. От едната страна върху купичката се стичаше подлютено жълто бобено пюре, другата страна все още бе девствено чиста. Купичка с малко парче риба в червен сос с куркума, украсен със зелени люти чушлета, бе сложена до чинията ми. Жена ми се настани до мен, потопила дълбоко пръсти във вече полуизядения ориз.

— Какво има? — гласът й ме изтръгна от размишленията ми. — Май домашната храна вече не ти е по вкуса? Успях да взема дори малко риба.

Изглеждаше по-скоро натъжена, отколкото ядосана, и това ме отърси от вцепенението, в което бях изпаднал, след като видях поканата за сватбата. Разделих ориза и се заех да го смесвам с пюрето. В чест на завръщането ми дори имаше някакъв зеленчук. В последно време никога не се хранехме толкова разнообразно; трябва да е отделяла от парите за домакинството, докато ме нямаше.

— Уморен съм — обясних аз и поднесох първата хапка към устата си. — Случва се внезапно да те повали. Часове наред на слънце, безпорядъкът, докато пътуваш, пък и това по цял ден да викаш по работниците…

С първата хапка усетих, че гърлото ми се свива. Наложи се да прикрия уста с длан, за да задържа храната и да се заставя да я преглътна. Жена ми бе посветила цялото си внимание на рибата. Беше навела глава, ако преди седеше до мен, сега се бе преместила и се бе прегърбила ниско над чинията.

— По-лошото е това, че още довечера пак трябва да замина. Нито миг спокойствие — подпрях се на пода с лявата ръка да почувствам успокоителната му стабилност и прохлада.

— Какво? — възкликна тя. — Заминаваш, и то довечера? Къде? Изобщо не си го споменавал!

Седях на леглото, след като прочетох писмото на господин Нирмал, бях схванал, че съпругът на Бакул е от Бомбай — така поне твърдеше поканата. Това означаваше, че ще напусне Сонгар скоро след сватбата. Как бих могъл да я видя отново? Трябваше да я видя, преди да е заминала — ако изобщо още беше в Сонгар.

Реших да тръгна с нощния влак. Не изчаках да обмисля порива си, да намеря основателна причина да го направя. Беше неоспорим факт, даденост: трябва да замина, трябва да видя Бакул още веднъж, преди да напусне живота ми завинаги.

* * *

Докато минавах под извисяващите се стоманени греди на моста, заобиколен от тълпа непознати, прекалено забързани, за да ме забележат, изпитах усещането, че след дълги месеци на строг тъмничен затвор най-сетне съм свободен — от съпруга, дете, папагал, дом. Известно време ще бъда сам, ще мога да правя с живота си, каквото поискам. Загледах се в реката и си позволих да се отдам на спомена за езерцето в градината на госпожа Барнъм. Вкусвах солта по устните на Бакул, вдишвах диханието й с аромат на окосено сено, усещах твърдостта на лопатките й под блузата, допира на косата й, която гъделичкаше ноздрите ми и ни караше да се смеем.

Бях избрал горно легло, за да мога да лежа и да размишлявам на спокойствие. Влакът бе изненадващо празен, като се има предвид, че купето бе трета класа, а тя обикновено бе толкова претъпкана, че потта на хората се смесваше. Днес в купето за четирима имаше само още един мъж — едър, с мустаци на морж, в дхоти, притежател на сгъваема масичка, растение в конопен плик, два тенекиени куфара и заек с розови очи в клетка, който нахрани с листа и нарязан морков веднага щом се качи. Известно време го наблюдавах, но когато влакът тежко се разтресе и най-сетне се отдели от перона — с един час закъснение, — затворих очи, забравих за него и се пренесох до езерцето с лилиите на госпожа Барнъм. С много усилия успявах да зачеркна поканата за сватбата и да изпълня мислите си с Бакул: как свири на флейтата, как ме целува по клепачите, а аз се съпротивлявам. Почти долових аромата на косата й, на сапун и на пудрата, която си бе сложила онази вечер, когато ми приготви вечеря.

За съжаление, в купето нахлу друга миризма, а мустакатото лице изникна до мен с покана:

— Сигурно сте гладен, братко, влакът закъсня. Бихте ли споделили трапезата ми? Имам питки, задушени картофи с карфиол и туршия.

Говореше хинди. Миризмата на гореспоменатите храни изпълваше купето до краен предел. Синапеното олио от манговата туршия сякаш полепна по езика ми.

Отказах му, намръщих се и отново затворих очи. Чувах как мъжът дъвче и сърба с охота. Сигурно минава единайсет, помислих си аз, защо яде сега, през нощта? Но неизвестно защо хората започват да изпитват глад в мига, в който се качат на влак.

Тази мисъл ме занимава известно време, но унинието, което ме бе обзело следобед, ме сграбчи с нова сила. Отново затворих очи и видях дяволитата усмивка на Бакул. Усмихнах се печално в мрака. Как ли е изглеждала на сватбата си, цялата в златно и червено? Дали си е мислила за мен? Дали е успяла да приглади назад непокорната си коса, та да отговаря на общоприетата представа за скромна булка?

— Братко — каза мъжът и лицето му се изравни с моето, — долното легло също е свободно, защо не слезете? Някак ми е притеснително да спя сам, когато и купето, и влакът са толкова празни.

— Но нали аз съм тук — възразих решително. — Легнете си, моля, не ви грози никаква опасност.

Лицето на човека просветна.

— Поне сте буден — каза той — и това донякъде ме успокоява. Вижте, много трудно заспивам във влаковете. Трябва да си поговоря с някого поне за известно време. Как се казвате, братко? С какво се занимавате?

Погледнах изпълненото му с нетърпение лице. Беше се облегнал на койката ми, подпрян на лакти заради люлеенето на влака, лицето му бе на сантиметри от моето. Беше невъзможно да му обърна гръб и отново да потъна в мечти.

— Ще сляза. Щом това ще ви помогне да заспите.

— В Сонгар ли живеете? — продължи той, докато ми помагаше да разгъна чаршафа си върху дървеното легло срещу неговото. Без да изчака отговор, добави: — От петнайсет години съм там. Първо бях в търговията с дървен материал, сега се занимавам с добив на слюда, знаете ли какво е слюда?

Кимнах.

— По време на Световната война, когато започнах, слюдата много се търсеше. После работата намаля, когато британците загубиха интерес. Но сега, след Независимостта, когато сами сме си господари, разкриваме мини навсякъде. Британците изобщо не ги беше грижа, нали? Или греша?

— Изобщо не ги беше грижа — повторих след него.

— Учителя го е грижа. Иска да изгради нацията, като издигне новите храмове на съвременна Индия, мини, язовири — това ни обещава той.

Прие липсата ми на интерес за несъгласие и продължи:

— Знам, вие от Бенгал сте настроени срещу Учителя, за вас Неру е лош, и Банди е лош. Когато убиха Махатма и се оказа, че убиецът е махаращра, направо се изумих. Как така да не е бенгалец? Ето, и вие се подразнихте само като споменах имената на двамата ни водачи.

— Не съм раздразнен. Простете ми, но много ми се спи. Ще се опитам да подремна.

— Прав сте, прав сте — съгласи се дебелакът и притегли чаршафа над главата си. — Вече е късно, трябва да спим.

През прозореца полъхна по-хладен ветрец. Единственият звук, който чувах, след като мъжът заспа, беше тракането на колелата, устремени към младоженката Бакул — и към съпруга й.

Мъжът се обади в мрака:

— Спите ли, братко? Усещам ви, че не сте заспали.

Примирих се и седнах. Той също се изправи, измъкна от джоба си подсладени бетелови ядки и ми предложи. Заразказва за съпругата си, за неприязънта й към Сонгар. Сподели, че нямат деца.

— Това ме прави още по-привързан към госпожата, нямаме си никой друг на този свят. Кой ли ще се погрижи за нея, когато умра? Кой?

— Може да умре преди вас — отвърнах аз, трогнат от притесненията му, но едновременно с това обзет от желанието да замълчи.

— Преди няколко години едва не умрях — каза той доста по-сдържано. — Може ли да ви разкажа странната история, която ми се случи? Известно ви е, че слюдата не лежи дълбоко под земята, не трябва да се разработват мини, близо е до повърхността. Лежи си там, блести и те чака едва на няколко стъпки дълбочина. Бях разположил лагера си в пущинака недалеч от Сонгар. Коя година беше това, чакайте да си спомня… Не се сещам, но трябва да е било преди около четиринайсет години, към 1940-а. Та стоя си аз в лагера, около мен — дивотия и пустош. Нищо чудно, че жена ми все се тревожи. По цяла нощ слушам лисици, бухали и някакви странни звуци, които не мога да определя. Работниците ми, всичките, са от местните племена, полупияни или напушени с разни треви, седнали или проснати около огъня. Късно е, ама не чак толкова. Може да е ранна вечер, но ние сме уморени до смърт, защото денят ни е започнал призори. Почивам си в палатката преди вечеря и изведнъж — суматоха! Суматоха!

— Какво се случи?

— Втурнах се навън да видя. Всичките ми работници си бяха глътнали езика от страх и сочеха към небето. Вдигам поглед и какво да видя? Какво да видя? Космически кораб.

— Космически кораб?!

— Космически. Кораб. Точно така. Нещо странно лети из небето. Тогава не знаехме какво е. Чудехме се дали не е падаща звезда. Да не би да става нещо със зрението ни? Но не, беше си кръгъл, целият светеше, бавно се рееше над лагера и се снишаваше към земята.

Замлъкна за момент да си хапне от ядките.

— Работниците ми редят молитви и крещят. Ще ни вземат душите, това са небесните хора, говорят те. Аз също съм уплашен, сега вече корабът е много ниско и виждаме, че е с правилна форма, овален и изобщо не е звезда или нещо такова. Но нали трябва да действам като началник, викам на хората: „Спокойно, хора, спокойно!“. Цялата гора наоколо се смълча. Но всичко е обляно в ярката бяла светлина на кораба. В ушите си долавяме тих напевен звук като вибрация. Тогава знаех за космическите кораби не повече от хората ми, та реших, че небесна колесница е дошла да ни отнесе — замълча и шумно, с гъргорещи звуци пи вода от бутилката, която държеше на десетина сантиметра от отворената си уста.

— Какво стана после? — нетърпеливо попитах аз.

— После ли? Нищо. Известно време кръжа около нас, после се издигна и изчезна. По-късно се видях с много хора, всичките ги питах: „И вие ли видяхте същото онази нощ?“. Ала никой, абсолютно никой не бе забелязал нищо. Хората решиха, че нещо съм, нали разбирате… — почука се по слепоочието с показалеца. — Ако ги нямаше работниците и те да го видят, самият аз също щях да реша, че съм се… — и отново почука челото си.

Когато се събудих на другата сутрин, влакът вече беше спрял за кратко на гара Сонгар. Дебелакът и заекът ги нямаше. Ако не беше миризмата на мангова туршия със синапено олио, щях да се усъмня в неговото съществуване и в историята с космическия кораб.

Нима с Бакул бяхме видели същото, което и този човек, в онзи момент, преди много години, в озареното от звезди поле? Нима бяха изминали четиринайсет години? В мислите ми споменът за онази вечер — за сиянието в небето, близостта на Бакул и споделения страх — бе толкова жив, че сякаш се бе случило вчера.

* * *

Пред гарата се бе наредила обичайната редица двуколки — конете и кочияшите, наметнати с широки чулове. Макар в Калкута жегите и задухът да бяха вече настъпили, тук, на високото плато на Сонгар, заобиколено от гори, едва бе дошъл краят на прохладната пролет и потреперих, когато кочияшът набра скорост по склона към „Дулгандж Роуд“. Бях решил да не си губя времето с хотел. Ами ако съвсем за малко я изпусна?

Кочияшът зави и излезе на „Дулгандж Роуд“. Улицата бе празна в предутринната светлина — небето на запад се колебаеше между деня и нощта, а на изток пламтеше в червено. Спомних си как през един студен януари преди много години, когато бе празникът на Сарасвати, стоях отвън на терасата призори, чаках Бакул и близките й, но не ми бе позволено да вляза в молитвената стая по време на ритуала. На известно разстояние от къщата платих на кочияша и чух как затопурка обратно. Бях сам на улицата с изключение на двама работници с мръснокафяви шалове, застанали един до друг пред някаква чайна. В дълбокия покой на зазоряването почти чух как росата се стича по дърветата и листата. Някъде из градините объркано птиче колебливо изпробваше гласа си, сякаш след дългата зима бе забравило как се пее. Забелязах по бордюрите на равни интервали, купчини искрящи от слюда плочи. Преди подробния разказ на снощния ми спътник едва ли бих им обърнал внимание. Вдигнах малко парченце слюда и го пъхнах в джоба си за късмет.

Тръгнах към къщата. Едва успявах да движа крака. Повече не бях в състояние да мисля какво ще кажа на Бакул, когато — ако — я видя. Пред погледа ми стоеше мъжът от влака, намигаше ми и се хилеше, почукваше се по челото. Стигнах до портата и надникнах вътре. Липсваха явни следи от скорошна сватба — в градината нямаше шатра, нито купчини сгънати столове, нито остатъци от храна. Сигурно церемонията и вечерята са били другаде, не в къщата.

Поставих ръка върху резето и в този момент на първия етаж се отвори прозорец — първо едното крило, после другото. Зърнах оранжев отблясък, когато Бакул се наведе да блъсне второто крило. Стори ми се, че виждам кичур разпусната коса и частица от лицето й. Нещо просветна в първите слънчеви лъчи, трябва да беше злато.

Преди да успее да ме забележи, се завъртях и се скрих зад стената, сърцето в гърдите ми блъскаше толкова гръмко, че дъхът ми почти секна. Когато се убедих, че вече не е на прозореца, се отдалечих от къщата, после хукнах далеч от „Дулгандж Роуд“, покрай къщата на госпожа Барнъм, покрай новите сгради, покрай чайната със селяните — вече четирима, покрай ъгъла, където преди беше кантората на господин Нирмал. Не бях в състояние да мисля разумно и да си замина, без да я видя, без да говоря с нея, след като бях изминал целия този път. Бях дошъл да я видя, но как да се срещна с чуждата съпруга? Не можах да доведа пътуването до логичния му край.

* * *

Нямаше какво да ме задържа в Сонгар, но не можех да понеса мисълта да се върна в Калкута. Стоях в евтината стая, която бях наел за идващите няколко дни, изпаднал ту в пълна безчувственост, ту в унес, изпълнен с тревожни сънища, или пък часове наред бях буден. Не исках да се храня, нито да ставам от леглото. Струваше ми се, че няма да успея да се изправя, защото тялото ми сякаш беше придобило тежестта на камък, която нямаше да преодолея. Не исках да се къпя и да си мия зъбите. Пет пари не давах за това, че оскъдните ми средства няма да стигнат да си платя хотела. Беше ми студено, защото нямах зимни дрехи, и затова лежах по цял ден под оръфаната завивка и треперех, без да отварям прозореца да влезе слънце.

Изпитвах чувството, че след като съм бил обичан, сега съм захвърлен на бунището на разлюбените. След прохладната сянка бях оставен да гния под палещото слънце. От уютното убежище се бях озовал в дивата пустош. Макар и в мрака на пропадането ми да разбирах, че няма за какво да укорявам Бакул, усещането, че съм предаден, не ме напускаше.

* * *

Не съм сигурен колко време прекарах в хотела. Цяла вечност, пропита с безнадеждност. Най-сетне се заставих да се прибера у дома, прекалено изнурен да съчинявам оправдания за пред жена ми.

Когато отворих вратата откъм стълбището и излязох на терасата, първото, което забелязах, бе, че клетката на Нури е отворена, а нея я няма. Без нея терасата изглеждаше гола и пуста под слънчевите лъчи.

Следващото нещо, което привлече вниманието ми, бе, че входната ни врата бе заключена с тежък месингов катинар. Когато слязох долу при съседката, на която обикновено оставяхме ключовете, тя ме изгледа странно и ми подаде ключа заедно с бележка. Затръшна вратата в лицето ми, без да промълви и дума, което бе необичайно за нея. С жена ми често се шегувахме с бъбривостта й.

„Прибирам се при родителите ми“, гласеше бележката. И нито ред повече. Не си бе дала труда да сложи листа в плик, за да не дава на съседите ни повод за клюки.

Беше изключено жена ми да е взела Нури на село. Сигурно е решила, че като остави вратичката на клетката отворена, птицата ще може да се погрижи за себе си. Но как би могъл опитомен папагал да се сдобие с храна? Птицата трябва да е стояла в клетката, свита в ъгъла, както след заминаването на чичо Сюлейман, без да смее да пристъпи навън, в очакване да се върна и да й донеса зелени чушлета и прясна вода.

Обикалях около клетката, търсех Нури, издавах кудкудякащите звуци, на които отговаряше. Клекнах в ъгъла на терасата, подът, нагрят от знойното обедно слънце, пареше стъпалата ми. Знаех, че чакам напразно. Никога повече няма да зърна проблясъка на зелени пера. Никога повече нямаше да усетя как ноктите й се забиват в рамото ми, клюнът й няма да клъвне ухото ми, да рови из косата ми, няма да получа утехата от познатите дрезгаво изграчени ругатни.

Над главата ми в мръсното сиво-синьо небе на Калкута упорито се рееха хвърчила, а гаргите подскачаха по парапета и шумно се караха.

* * *

Най-после влязох в стаята, като се чудех какво може да е накарало жена ми да си тръгне така внезапно. Беше свикнала с пътуванията ми, дори и с много по-дълги отсъствия от сегашното. Защо беше решила, че този път е различно?

Стаята бе чиста и подредена, сякаш прилежно се бе погрижила, преди да замине. На масата до прозореца в спретната купчина стояха книгите на чичо Сюлейман, малкото старо радио и опърпаната тетрадка, в която тя съвестно водеше сметките по домакинството, като не пропускаше да отбележи дори и кутийка кибрит или килограм ориз.

В тетрадката бяха пъхнати снимката, която бях откъснал от списанието в чакалнята на лекаря, и поканата за сватбата на Бакул.

По-късно узнах от един служител в кантората на господин Аангти, че жена ми е ходила там, докато ме е нямало. В крайна сметка, освен че ми беше началник, той беше далечен роднина на баща й. Не можех да попитам господин Аангти какво се е случило, но допуснах, че сигурно се е разтревожила от внезапното ми тръгване и е отишла да пита кога ще се върна. Какво би могъл да й каже, че да реши да си тръгне толкова внезапно? Преди никога не бе пътувала сама. Обикновено гостуваше на родителите си веднъж годишно, за свещения празник, но аз винаги я придружавах до селото.

Сигурно господин Аангти не е могъл да устои на възможността да прояви злонамереност. Представих си следната сцена: господин Аангти върти около пръстите си дълбоко врязаните в плътта, украсени със сини и жълти камъни пръстени, а пискливият му глас просвещава жена ми. От незнанието й за Сонгар трябва да си е извадил заключението, че не съм й казал за къщата там.

„Дете мое, трябва да е казал мазно, мъжете са ужасни, мислят си, че на жените не им трябва да знаят тези неща. Не се сърди на мъжа си, той прави всичко възможно да развие бизнеса си. Жалко, че сега водиш такъв тежък живот, но един ден това ще се промени! Онази къща в Сонгар, която е принадлежала, както разбрах, е на бившия му настойник и младата му дъщеря, е, такава къща не е лесно да се продаде, нали? Сантименталност! Колко струва сантименталността? Запознах се с тях, много почтени хора, пък дъщерята е красива като цвете, веднага щяхте да ги харесате.“

Естествено това бяха само предположения. Въпреки подозренията не можех да се изправя срещу господин Аангти. Прекалено голяма част от работата ми зависеше от него и трябваше да продължа да приемам поръчките му, сякаш нищо не се е случило. Самият той нищо не ми каза. Може би грешах. Може да се е опитал да ме прикрие, а жена ми сама да е стигнала до определени изводи.

След като изминаха две седмици и тя не се върна, детето започна да ми липсва все повече и повече. Написах й писмо, в което я питах за плановете й. Дали би желала да отида и да ги взема след няколко дни? После няколко седмици ще бъда зает с нови поръчки. Не получих отговор.

* * *

Около месец по-късно излязох да се поразходя и като че ли за пръв път действително видях квартала. Жегата бе понамаляла. Усетих по кожата си влагата в лекия ветрец. Толкова нежен допир, сякаш някой бе прокарал перце по лицето ми. Полъхът ми напомни, че имам душа, която може да се разтвори като цвят и да разпери криле. Седнах на парапета под навеса на занемарена автобусна спирка. Денят се бе смрачил неестествено рано. Небето се беше снишило, осеяно с розово-сиви облаци, прекалено натежали да се носят с вятъра. Не след дълго очакваният порой се отприщи. Затворих очи, обзет от облекчение и благодарност, а мощните струи погълнаха чуруликането на закъснелите птици. Листата на дърветата по улицата проблеснаха в зелено, натежаха от вода и клоните им увиснаха. За момент, докато дъждът барабанеше по козирката, всичко ми изглеждаше възможно.

Изминалите няколко седмици бяха най-мрачният период в живота ми: седях сам на покрива в зноя, ден след ден, и за пръв път се опитах да асимилирам, че Бакул вече не е моя. В чужд град, в нов дом, който не можах да си представя. В леглото с мъж, когото навярно обича. Когато успявах да изтласкам тази мисъл от съзнанието си, мястото й незабавно заемаше следващата: тревожех се за кожната алергия на Гаутама, чудех се дали в селото на жена ми ще могат да положат необходимите грижи за него. Копнеех за бебешкия му аромат на мляко, за звънкото гласче. Сигурно много му липсвам, казвах си аз, сигурно всеки ден пита за мен. Когато успявах да прогоня и тази мисъл, поредната безмилостно ме обсебваше: представях си Нури, умираща от глад, разкъсана на парчета от другите птици или котките, докато се опитва да ме открие, да намери храна.

Не бях в състояние да отделям внимание на нищо друго. Стаята на терасата ми опротивя, потъна в прах, хвърлях дрехите си на купчина на пода и на другия ден ги навличах, без да се къпя. Сигурно миришех зле, но нямаше кой да се оплаче, освен млекаря, който продължаваше да идва всеки ден, защото нямах сърце да му кажа, че в дома ми вече няма дете.

Когато изминаха два месеца, без да получа отговор на няколкото писма, които изпратих, заминах при жена ми да се опитам да я уговоря да се върне. Селището беше хубаво, а няколкото големи къщи в него му придаваха градски вид. Една от тези относително големи къщи частично принадлежеше на тъста ми, господин Бара. Не предупредих жена ми, че отивам. Самият аз не бях сигурен, че ще го направя, докато не се озовах във влака. Честно казано, майка й, гръмогласните, войнствено настроени лели и баща й малко ме плашеха.

Реших да отида пеша от гарата до дома й, макар разстоянието да беше значително. Това щеше да ми позволи да си събера мислите. Освен това харесваше ми да вървя в изумрудената светлина на манговите дървета от двете страни на улицата. Тук-там се виждаха древни храмове от глина сред горички от високи стари стволове. От другата страна, по средата на улицата, имаше дълбок открит воден резервоар с размерите на малко езеро, пълен с тъмнозелена като мъх вода, в която, ако се втренчиш, можеш да различиш сенките на стрелкащи се риби.

Тъстът ми живееше в къща, собственост на няколко семейства, разгърната площ от помещения, произволно съединени с веранди, вътрешни дворове и коридори. Отначало често се губех в тях. Докато се приближавах към зелената врата в лимоновожълтата стена, отправих мълчалива молитва към божествата в храмовете, покрай които току-що бях минал. Вратата водеше към първия вътрешен двор, широко пространство, обградено от всички страни с просторна, прохладна, сенчеста веранда, където всяка година празнуваха семейно деня на богинята Дурга. Виждал съм я претъпкана, ехтяща от смях, гълчава, хора сред облаци тамян, но сега в разгара на лятото, бе тиха и празна.

Семейството на жена ми заемаше стаи в съседния вътрешен двор, към който водеха няколко стъпала. Докато се качвах, се озовах лице в лице с най-възрастната й леля. Отдръпна се, сякаш бе нахлул убиец. Усмихнах се и понечих да се наведа да докосна стъпалата й, но тя бързо мина покрай мен, като си мърмореше: „Ох, забравила съм да затворя чешмата, сигурно е станало наводнение, трябва бързо да проверя“.

Когато стигнах помещенията, заемани от родителите на жена ми, спрях отвън да се събуя. През мрежата против комари на вратата различих тъста си. Четеше вестник до голямата кръгла мраморна маса. Не видях нито жена ми, нито сина ми. Прокашлях се и почуках. Той вдигна поглед. Видя ме, но не се усмихна, а каза:

— Значи, най-сетне дойдохте?

Влязох и седнах до него.

— Как сте със здравето? — опитах да поведа разговор.

— Нима наистина ви интересува?

— Писах много пъти да кажа, че ще дойда да ги взема, но не получих никакъв отговор — реших да прескоча любезностите.

— Какво друго очаквахте? — попита той възбудено. — Дъщеря ми разбира, че трябва да живее в лишения, защото вие се грижите за друго семейство, освен това държите снимките на чужди жени в шкафа си и очаквате да се върне? Коя жена с капчица самоуважение би го направила?

— Не се грижа за друго семейство — опитах се да обясня, без да повишавам тон. — Не знам какво сте чули, но не е истина.

— Не е ли истина, че сте купили голям имот в друг град?

— Вярно е, но…

— Казахте ли на жена си за това?

— Не, но…

— А не е ли истина, че къщата е принадлежала на хора, които познавате отпреди, баща и дъщеря?

— Вие не разбирате…

— Стига! — изрева той. — Разбирам абсолютно всичко! Вложили сте всичките си пари в онази къща. Кой знае защо, не я продавате. Всички говорят, че това е, защото искате да се грижите за онова семейство. А междувременно какво става с дъщеря ми? Трябва да напусне дома си, да продаде повечето неща, които й подарихме за сватбата, да живее притеснено в стаи под наем. Какво още трябва да разбера?

— Може ли да поговоря с нея? — този път гласът ми надвика неговия.

— Мислите ли, че ще пожелае да говори с вас?

— Нека сама реши.

— Върнете се, когато продадете онази къща — каза той рязко. — Това е единственото, което тя желае. Дотогава няма за какво да говорите с нея.

— Синът ми. Къде е синът ми?

— Върнете се за него, когато сте готов да бъдете баща — каза той и се зачете във вестника, сякаш в стаята нямаше никой друг.

Станах, ядосан, и се отправих към вратата. Докато се навеждах да се обуя, зърнах жена ми до преходната врата на стаята. Беше чула целия ни разговор. Тръгнах към нея, но тя се отдръпна, сякаш бе уплашена. Отвори уста да каже нещо, но някой мина през вратата зад нея и тя подскочи. Бързо се извърна и се отдалечи.

Върнах се в предния вътрешен двор. Този път не беше празен. Синът ми си играеше на верандата. Имаше още едно малко момченце. Изглеждаха на еднаква възраст, почти на три годинки. Синът ми стискаше камъче в малкото си юмруче. Грижливо го постави на земята, стана, отиде до края на верандата, взе друго камъче от една купчина и го постави до първото.

Загледах го, омагьосан от сложната игра, която го бе погълнала. Забравих присъствието на другото дете и на прислужницата, която ги пазеше. Синът ми ме погледна веднъж и се върна към играта си. Не разбрах дали ми е сърдит, или не ме позна. Когато едно камъче се претърколи по верандата и падна отвън, аз се наведох и го вдигнах. Протегна мъничката си длан, розова и сбръчкана, дланта, която толкова обичах да приближа до носа си, да духна върху нея, да я погъделичкам.

— Съкровище мое — казах умолително, — Гаутама, виж кой е дошъл! Татко е тук!

Усмихнах се и протегнах ръце към него.

— Името му е Акшай — усмихна се прислужницата. — Наречете го Акшай и ще дойде.

Поставих камъчето в ръката му и сключих пръстчетата около него. Погледна юмручето си намръщено и с неуверени стъпки отиде да поднови играта си.

Бавно излязох от двора. Остри шипове прободоха сърцето ми.

Дълго време седях до резервоара, загледан във финиковите палми и банановите дървета по брега, в стъпките, които чезнеха във водата, в лъскавите кафяви тела на две момчета, които шумно се плискаха в другия край. Когато дойде времето да хвана вечерния влак, станах, отърсих дрехите си и се отдалечих.