Анурадха Рой
Атлас на невъзможния копнеж (7)

Едно

Момче със сплъстена рошава коса, в тъничък пуловер и развяващи се шорти влезе в молитвената стая, стиснало парцал в ръка. Върху висок рафт откъм по-късата страна на помещението във формата на буквата L бяха разположени статуетки и изображения на богове и богини, а откъм дългата се бе настанил свещеник и тършуваше из платнената си торба, от която вадеше и трупаше на купчина малки книжки с мантри, с подгънати ъгли на страниците. Изпъкналите ребра отчетливо личаха по костеливия му гръден кош, пресечен от мръсносив свещен шнур. Устните му бяха издължени и месести и формата им загатваше, че сигурно може да погълне банан по дължината. Когато свещеникът забеляза, че момчето е влязло, устата му се разтегли в израз на отвращение, то се надигна и пъргаво излезе на терасата пред молитвената стая.

Момчето долови, че свещеникът нарежда: „Харе, харе“ и с ъгълчето на окото си го зърна да се поръсва със свещена вода от реката Ганг. То се ухили, подаде глава от стаята и извика:

— Сигурен съм, че ви докоснах, светейши, сега ще трябва да се изкъпете, нали? А пък топлата вода свърши.

Свещеникът го изгледа злобно и просъска:

— Затваряй си устата, разбойнико! Ще ти дам да разбереш за това нахалство!

Момчето се разсмя, върна се в молитвената стая и се зае да бърше пода с вкоравения, вмирисан на риба парцал. Излезе на терасата да изчака да свърши ритуалът. Беше ранна утрин. Контурите на отсрещната сграда се размиваха, далечната линия на хълма и гората беше побеляла от мъглата. Слънцето, подобно на забулена от пелена луна, се опитваше да я пробие едва-едва, за да изсуши мократа от роса трева. Момчето издиша, за да види дали дъхът му ще образува облаче.

Женски глас зад гърба му прекрати играта. Жената се мръщеше към тъничкия му пуловер и нареждаше:

— Не виждаш ли, че е студено? Върви, облечи още нещо.

Обгърна кафявия шал по-плътно около тялото си и влезе в молитвената стая. Седна на известно разстояние от свещеника и каза:

— Да, светейши, можем да започваме.

Свещеникът затършува из преметнатата през рамото му оранжева платнена торба и извади още една книга с прегънати ъгли на страниците. От пространството между косматото ухо и плешивата глава измъкна остатък от молив и го задържа в готовност над тефтера.

— Всичко по реда си — каза той. — Кажете ми имената, че да не се налага да питам при всяка молитва. Кастите и подразделенията им са ми известни, разбира се, така че няма нужда да ми ги съобщавате.

Идваше за пръв път в дома, за да поеме церемонията тази сутрин.

— Стопанин на къщата е господин Камал — започна жената — и…

— По-бавно — нареди свещеникът, като напяваше името проточено, докато пишеше; върхът на езика му се подаваше между устните. — Камал Кумар Мукхо…

— После идва господин Нирмал, по-малкият брат, но днес той няма да присъства.

— Няма да присъства ли? — свещеникът вдигна поглед. — Няма да присъства на церемонията за празника на Сарасвати? Много е модерен, че да се моли, така ли?

— Не — отвърна тя. — Просто работи в друг град.

— О, добре тогава. Кой е следващият? — попита свещеникът, разочарован от баналното обяснение.

— Жените — отвърна тя. Бързо изреди списъка: Манджула, съпруга на Камал; Кананбала, майка на Камал; Бакул, дъщеря на Нирмал, още дете, само на единайсет.

— Бакул няма ли си майка? А господин Камал? Няма ли деца? Бездетна съпруга, а? — свещеникът вдигна поглед от тефтера.

Тя застина и каза:

— Мисля, че това са всички.

— Всички? Ами вие? Не се ли броите между жените? Как се казвате? — огледа я от горе до долу — жълтеникавобялото сари, липсата на традиционни сватбени гривни и червената точка в основата на разделените на път коси, и каза: — Виждам, че сте вдовица. И също нямате деца? Жалко, но Божият промисъл има своите цели.

— Казвам се Мийра и не съм част от това семейство — обясни жената кратко. — Не е нужно да ме включвате. — Започна да се надига, но се спря и добави: — А, да, също и Мукунда.

— Мукунда?

— Момчето, което току-що изми пода. То също живее тук. Скоро има изпити, така че ще се нуждае от благословията на Сарасвати!

Погледна усмихнато силуета на момчето на терасата отвън.

— Каста?

— Не съм сигурна.

— Не сте сигурна?

— Та той е просто дете! Има ли значение? Сираче е, което ние…

— Вие сте подслонили? — Свещеникът шумно затръшна тефтера и се пресегна за торбата си. — Защо му се позволява да влиза в молитвената стая? Благотворителността е хубаво нещо, но възможно ли е да промени кастата му?

Мукунда, бебето, което Амулия бе настанил в мисионерското сиропиталище, вече бе на тринайсет. Но заедно с Амулия бяха умрели и сведенията за произхода на Мукунда. Мястото му в семейството беше двусмислено. Ядеше храната им, но от специално определена за това чиния; вече живееше в дома им, но в стая отвън, в двора; даваха му дрехи, но от онези, предназначени за изхвърляне; пишеше си домашните, но имаше и задължения по къщата. Беше непохватен, върлинест, лесно се засягаше. Понякога му се струваше, че тялото му се състои от ръбове, като всеки ръб реагираше болезнено. Знаеше, че е отнякъде наблизо, навярно майка му бе от племето сантал. Високите скули и мургавата кожа с цвета на чай го караха да се сравнява с хората от племето, които срещаше, но нямаше как да е сигурен. Дали един ден нямаше да се появи някой от гората и да го обяви за свой?

Мийра хвърли разтревожен поглед към терасата. Беше сигурна, че Мукунда може да ги чуе, и почувства пулсиране в основата на шията си, познатата ярост; разбираше, че не трябва да казва нищо, или…

— Моля ви — каза рязко тя въпреки желанието си. — Нямам нужда от напътствия за Мукунда.

— Охо, я виж ти! Истинска люта чушка! — Наподобяващата банан уста на свещеника се изкриви от раздразнение и той продължи: — Ако не държите тези хора, където им е мястото, скоро ще се озоват на вашето! Но това си е ваша работа, само не го пускайте при мен и в тази молитвена стая — понижи глас и изсъска: — Веднъж вече едва не ме докосна.

Преди да успеят да продължат спора си, останалите членове на семейството се изсипаха в молитвената стая и се скупчиха пред изображението на богинята Сарасвати. Нейните големи спокойни очи се взираха в тях откъм ложето й от розов лотос сред море от тюркоазени вълни, неподозираща за бремето от надежди и копнеж, вложени в купчината тубички с бои, книги, мастилници и писалки, струпана пред нея в очакване на благословия. Учебниците и моливите на Бакул, естествено, но и счетоводните книги на Камал — за всеки случай, ако на богинята на знанието остане някоя благословия. Мийра бе прибавила няколко от собствените си книги към купчината.

Свещеникът отново разтегна подвижната си уста и запита Манджула — с едър ханш, гръмогласна, с шия, стегната като в примка от масивна златна верига, несъмнено — матриарх:

— Сигурна ли сте, че книгите на момчето не са тук?

— Но, светейши, разбира се, че не са — отвърна Манджула. — Защо трябва да са тук?

Свещеникът носово зареди мантри и се зае да къса листенцата на невен и баил за церемонията. Някъде отдолу долетя писклив глас: „Крастава жабо, жалка отрепка такава!“. Свещеникът вдигна глава разтревожено, но гласът замълча така внезапно, както се бе обадил.

От терасата Мукунда ги чу как започват да напяват химна на Сарасвати. Свещеникът водеше: „Jaya jayo devi, chara chara shaarey, kucho jugo shobhita mukta hare, veena, ranjita, pustaka haste…“. Дълбоко в тринайсетгодишното си тяло усети огнено кълбо, което се виеше в спирала, нарастваше, нажежаваше се. Отдалечи се до края на терасата, където вече не ги чуваше, и погледна крепостта на Сонгар, като си представи, че оттук може да различи старото дърво банян недалеч от нея. Изкатери се на покрива над парапета и застана на самия ръб, разперил ръце като криле. Обзе го опасно усещане за лекота, между падане и полет. Там, извън кръгозора на богинята, слънцето продължаваше опитите си да изгрее иззад маранята. Присви очи и също запя: „Ти не си моята богиня, не си сторила нищо за мен. Но напук на теб ще надмина всички останали. Един ден вече няма да имам нужда от тях. Един ден аз ще съм този, който ще им даде подслон“.

* * *

Същия следобед Мукунда се плъзна крадешком през портата, като се молеше резето да не изскърца, и се втурна отсреща през улицата към другата къща, където никой освен Бакул не знаеше, че ходи по това време на деня. Следобедите — когато училищата, канторите и фабриките почти опразваха къщата — бяха посветени на тайни. Когато Манджула полагаше дебел слой маска върху лицето си, а Мийра копнееше да избяга. Когато птиците се надпяваха, а плодовете от дърветата незабелязано се отронваха тежко върху прашната земя. Когато котките, необезпокоявани, ровеха кофите за боклук за останали от обяда рибени кости.

Къщата на госпожа Барнъм стърчеше самотно под безпощадното следобедно слънце. Двуетажната сграда някога бе боядисана в жълто, но през единайсетте години след смъртта на господин Барнъм не бе ремонтирана и сега по нея се стелеха черни петна плесен. В дървената порта липсваха дъски, никой не си беше дал труда да я поправи и процепите предлагаха на минувачите добър изглед към porte-cochure, някога убежище на господин Барнъм от улицата. Измежду пукнатини и цепнатини в стените бяха започнали да изникват упоритите кълнове и листенца на свещен фикус. Беше само въпрос на време дърветата да напукат и съборят къщата.

Всичко това оставаше незабелязано за Мукунда. Той премина през високата отворена врата и хукна нагоре по стълбището, като привично вземаше стъпалата по две наведнъж. Блъсна вратата на празната дневна и се насочи право към рафта в тъмния ъгъл до старата камина. Измъкна книга, третата отляво, със синьо, гравирано в злато гръбче, настани се пред масата за хранене, отвори я на отбелязаната страница и се наведе над нея. Пръстът му проследи печатните букви по реда, устните му шепнешком оформиха думите.

Малко по-късно госпожа Барнъм влезе в стаята и надзърна над рамото му да види какво чете.

— Напредваме ли с Нелсън? — попита тя с дрезгав от пушенето глас. Положи ръка върху рамото на Мукунда. Дългите й нокти се заиграха с кичурите коса на тила му. — Трябва да провериш какво означава „бизан“. И „топ на мачта“.

— Гръбнакът му е прострелян — съобщи Мукунда. — Ще умре.

— Естествено, че ще умре — разсмя се госпожа Барнъм и запали цигара. — Ако не беше умрял, как щяха да кръстят площад в Лондон на негово име?

Нелсън бе героят на Мукунда от момента, в който бе стигнал до „Битката за Трафалгар“ в „Книга за приключенията“, но госпожа Барнъм не спираше да му се смее. Мукунда се върна към текста, като се опита да не обръща внимание на присмехулното й присъствие. Днес следобед трябваше да дочете главата и да научи наизуст стихотворението за тази седмица, преди незабелязано да се прибере и да приготви чая. Нямаше и миг за губене.

Преди две години госпожа Барнъм бе заловила Мукунда на местопрестъплението — беше свалил книга от рафта, когато си мислеше, че не го забелязва, и безуспешно се бе опитал да я прочете.

— Не ходиш ли на училище? — беше го попитала тя. — Защо не можеш да прочетеш книгата? Не е толкова трудна.

Беше измънкал нещо и се бе опитал да избяга. Тя стисна ръката му и го спря.

— Разкажи ми за училището си. Зададох ти въпрос и не трябва да се държиш неучтиво, момче.

— Училището ми е колиба — бе отвърнал той, — а класната ми стая се състои от черна дъска, споделена с други момчета от четири до петнайсет години. Има само един учител, който ни пердаши, когато си пожелае, а после отива да пие чай в дюкяна на ъгъла.

— А Бакул? — бе настояла да узнае госпожа Барнъм. — И тя ли не умее да чете?

— Бакул ходи в друго училище, с много учителки, всичките монахини. Има си и частен учител, който идва през ден.

Мукунда се бе опитал да се учи, като го подслушва, но не беше се получило. Не беше се осмелил да помоли Камал и Манджула учителят да обучава и него.

Госпожа Барнъм не каза нищо, но жилите по шията й се издуха от гняв.

— От утре — заяви тя — ще учиш с мен. Ще научиш, колкото останалите, даже и повече.

Оттогава всеки следобед Мукунда, обзет от страх да не му забранят, тайно се промъкваше в дома на госпожа Барнъм. Методът й на обучение беше прост. Каза му да прерови рафтовете и да чете, каквото си хареса, и да я пита, ако не разбере нещо. Показа му как да си служи с големия речник, придобит преди много години от съпруга й безплатно към някаква друга стока. Смееше се заедно с него над това, което му се стореше смешно, и изтриваше престорени сълзи, когато четяха откъси от Дикенс, в които умираха деца. Понякога изваждаше големи илюстровани книги и му показваше кораби, кенгуру и градове в Европа.

Рафтовете на госпожа Барнъм бяха приютили всевъзможни издания: старите книги на Барнъм за въгледобив, любовни романи и мистерии, антологии на велики литературни произведения, пожълтели приложения към женски вестници със съвети за плетива и готварски рецепти. Мукунда се ориентираше сред тях с непридирчиво прилежание, докато госпожа Барнъм го наблюдаваше и усмивка извиваше нагоре крайчетата на начервените й в розово устни. Понякога използваше малкото звънче, поставено наблизо върху поднос, да извика иконома за лимонов шербет, нейният — с няколко капки джин, този на Мукунда — без.

* * *

Годината бе 1940-а. Бяха изминали единайсет години от убийството на Барнъм. Сега къщата на Амулия в Сонгар бе една от най-старите в тази част на града. Отминаха двайсетте и трийсетте години, години на благоденствие, през които „Дулгандж Роуд“ се сдоби с просторни къщи, обитавани от белите мъже от въгледобивните мини и техните съпруги — все хора, които населяваха небесните висоти и никога не им се налагаше да слизат в забоите, въпреки че те им купуваха шотландското уиски и меките бели ризи. Тогава, през 1935 година, една от въглищните мини, дълбока няколко мили, се срути. Четирийсет и пет миньори останаха затрупани в продължение на пет дена, докато всички усилия да бъдат спасени бяха изчерпани. Избухна скандал. Решиха, че тъй като работниците в мините са бедни индийци, а управителите — британци, които идваха и си отиваха, безопасността на хората под земята не била приоритет. Един от управителите, който се смяташе за различен от другите, усети прилив на състрадание след бедствието и отиде да посети семейството на загинал миньор и да предложи пари за обезщетение. Едва не го линчуваха. Полицията набързо усмири работниците.

Срутената мина, така или иначе, беше пред изчерпване и през следващите няколко години я закриха; британските мениджъри си заминаха. Над града се спусна черната плесен на запуснатост и бедност. Хората, които преди се стичаха тук в търсене на работа, сега търсеха начин да го напуснат.

Първоначално „Дулгандж Роуд“, останала завинаги изолирана, трябваше да се превърне в богаташко предградие. Сега, когато чужденците си заминаваха и изоставяха празните си домове, „Финлис“ престанаха да доставят меласа и бъбречна лой, градините подивяха, улицата се изпъстри с дупки, защото никой не я ремонтираше, и след здрач бе трудно да накараш кочияш на двуколка да се съгласи да мине оттук. След смъртта на Амулия известно време поддържаха градината на „Дулгандж Роуд“ 3, но с помощта на градинар, който идваше за по няколко часа и който трябваше да бъде уволнен, след като откриха, че отглежда отлично виреещ канабис в един слънчев участък. Не след дълго тревата отново стигна до колене, а дивите плодни храсти по краищата привличаха птици и кресливи маймуни.

Къщата на госпожа Барнъм срещу дома на Амулия бе наричана „къщата на бялата госпожа“ — луда, злобна и самотна. Единствено домочадието на Амулия все още се обръщаше към нея с истинското й име; всички останали, които я познаваха като Лариса Барнъм, бяха заменили Сонгар с други, по-привлекателни места. Живееше сама, единствената й прислуга се състоеше от иконома. Зад къщата й имаше още две, които след оттеглянето на британците се бяха сдобили с множество индийски наематели. Един от тях, Афсал Миан, бе млад меланхоличен музикант, който преподаваше пеене. Вървеше из града с изражението на човек, чийто талант се погубва в еснафската атмосфера на Сонгар. И всъщност имаше основание: докато се опитваше да втълпи на учениците си необходимостта от усвояване на традиционната индийска музика и от усъвършенстване на всяка отделна нота ден след ден, родителите на питомците му, докато подаваха парите за уроците, питаха: „Колко нови песни този месец, учителю? Колко песни ще научи, преди да започнат да й отправят предложения за женитба?“. Вечер, седнал на просторната стара веранда по саронг, той изпяваше отчаянието си с плътен, натежал от печал глас, който се чуваше чак до къщата на Амулия.

Хората казваха, че никога нищо не се случва в Сонгар. Ако нямаше часовници, човек така и нямаше да разбере, че времето тече. Казваха също, че ако искаш да постигнеш нещо в живота, трябва да се махнеш оттук.

— Замини, Мукунда — винаги казваше госпожа Барнъм след няколко порции от специалния й лимонов шербет, — махни се, преди плесента да е плъзнала по теб, махни се, преди да стигнеш момента, в който няма да ставаш за никъде другаде.

Засега Мукунда не можеше да си се представи на друго място. Сонгар бе единственото, което двамата с Бакул познаваха, град, който за тях бе пример за всички останали. Светът им бе ограден от Арунгар отляво с няколкото магазинчета и къщурки, от къщата на госпожа Барнъм отсреща, зад която се очертаваха крепостта и хребетът, и по-нататък — от магазина „Финлис“ и кино „Апсара“, където не им позволяваха да ходят сами. Тесни улички лъкатушеха из хълмистия град, прекосяваха малки изоставени селца. Беше невъзможно да разграничиш града от провинцията; магазините и къщите се нижеха като броеница по краищата на синапени ниви.

Бакул и Мукунда бяха населили града със свои собствени потайни места и хора. За тях той излъчваше вълшебство и смисъл, които можеха да споделят единствено помежду си. Винаги бяха заедно, от мига, в който Мукунда стана член на домакинството — тогава той бе на шест години, Бакул — на четири. Единодушно бяха решили, че и двамата са сираци: в крайна сметка, разсъди Бакул, тя също беше сираче, защото майка й беше починала, а баща й — археолог — винаги беше някъде далеч из страната на разкопки в продължение на толкова дълги години, че междувременно беше забравила лицето му.