Анурадха Рой
Атлас на невъзможния копнеж (11)

Едно

— Гледай ти, скелет! — възкликва един от работниците ми.

Колкото и да съм зает, колкото и много сгради да съм построил, винаги ръководя първия ден, когато се копаят основите.

Този ден седях върху сгъваем метален стол на обекта, под сянката на обичайния голям черен чадър, по онова време толкова износен, че слънцето проникваше през многобройните миниатюрни дупчици като през капачето на солница. Предишната седмица бяхме разчистили последните развалини на паянтовата къща, която бяхме съборили, и работите по основата на новата сграда тъкмо бяха започнали. Тъкмо спорех с моя управител по някаква подробност в сметките, когато чух гласа на работника. След кратко прекъсване чух друг да пуфти разочаровано: „Уф, било е куче или котка, Нанду, давай нататък“.

Надникнах в обърнатата пръст и сред гнездо избелели корени на плевели видях почти съвършено запазен кафеникав скелет на същество, най-вероятно куче, плесенясали останки от одеяло и алуминиева паничка, от която сигурно бе яло цял живот. Седнах върху камък недалеч от погребението, изпълнен със странно дълбока печал по кучето, което не познавах, по семейството, което бе погребало паничката и одеялцето заедно с него, защото не са могли да понесат да лишат животното от принадлежностите му. Без никаква причина се замислих за децата, които сигурно са подскачали заедно с кучето из градината на изчезналия дом.

Имаше някога къща, чиято градина познавах до последното дърво, в която стъпалата се ронеха, а прозорците не искаха да се затварят. Веднъж очният лекар ме попита: „Случвало ли се е чуждо тяло да пречи на зрението ви? Плаващи черни петна?“. И аз си помислих, не тела, а къщи, и не чужди, а кръв от кръвта ми.

— Да продължаваме ли, господине? — бе попитал работникът след изпълнена с размисъл пауза. Видът ми, седнал едва ли не в калта до гроба на кучето, го бе поразил.

Не можех да си представя да изгребем костите на животното и вещите му като останалите боклуци, които всеки ден товарехме на камиони и изпращахме надалеч.

Днес върху излетите плочи, едно над друго, над онези кости и паничката, които вградих дълбоко в основите, живеят осем семейства. Естествено, те нищичко не подозират — в новите апартаменти няма място за скелети.

В старите къщи хората се боят от призраци. Но аз знам, че тъкмо новите жилища са обсебени от старите, рушащи се домове, които са изместили. Старите къщи не си отиват. Спотайват се, изронени и потънали в плесен, осеяните им с паяжини стаи продължават да витаят сред острите ъгли на блестящи нови кухни и мраморни бани, градините и стълбищата им все още се крият някъде из асансьорните шахти.

Ако питаха мен — въпреки професията ми, щях да оставя старите къщи точно такива, каквито паметта ми говори, че винаги са били. Термитите ще запечатват историята им по стени и тавани, неравномерните следи от крачетата им ще чертаят картата на бъдеща разруха. След като ги разядат и ги върнат на пръстта, естественият цикъл ще е приключил.

Знам всичко за къщите и домовете — аз, който никога не съм имал къща или дом.

Аз съм Мукунда. Това е историята на моя живот.

* * *

Другите хора изграждат митове около имената си. Дядо ми избра името Начикета, казват те, а после баща ми го промени на Арджун. При мен не е така. Кой бе избрал името ми? Защо ми бяха дали индуистко име? Нямам отговор на тези въпроси. Може би господин Амулия, който ме е завел в сиропиталището, свързано с най-ранните ми спомени за заобикалящия свят, импулсивно е избрал това име, когато са го помолили да попълни официалния документ. Може би майка ми, която и да е тя, винаги си е мечтала, че ако някой ден роди момче, ще го назове Мукунда.

Хората създават легенди и за външния си вид. Вече възрастни, те продължават да се питат дали са наследили носа на баща си или брадичката на майка си. Дали са високи колкото дядо си? Дали децата им ще наследят семейното предразположение към лудост или оплешивяване? Аз съм освободен от всичко това. Признавам, че в детството ми имаше период, когато се вглеждах в непознатите наоколо и се питах дали картата на лицата им ще ме отведе до изгубените ми родители. Но този период не продължи дълго. Докато растях сред момчета, които си имаха родители, започнах да изпитвам чувството на свобода: на тях им забраняваха стотици неща, на мен — нищо. Можех да правя, каквото си поискам. Бях освободен от каста и религия — нека останалите се тревожат за тях. Почувствах се облекчен от бремето на произхода, от бремето на обвързаността с места или хора.

* * *

В колежа приятелят ми Ариф и аз се набирахме на клона на едно мангово дърво: аз — за да се разширят раменете ми, Ариф — за да порасне по-висок. Косата на Ариф изтъняваше, но беше толкова мускулест, че излъчваше застрашителна сила като нисък, плешив боксьор. В действителност беше много кротък, благ и толкова гнуслив, че се боеше да смачка хлебарка. Сприятелихме се, защото и двамата бяхме изолирани от останалите: аз, защото бях провинциалист, без каста и без пари; той, защото бе мюсюлманин. Бях по-висок от Ариф и обичах да се разхождаме заедно, непокорната ми бухнала коса е пригладена назад, изправеният на задните си крака еднорог на токата на новия ми колан проблясва на кръста ми. Имах две широки памучни бели ризи, които носех с навити ръкави, двамата се шляехме заедно из Чуранги^[1] и крадешком зяпахме момичетата със смесена кръв, облечени в поли, и се чудехме как да ги заговорим. Въпреки че си придавахме вид на градски момчета, бяхме твърде свенливи и притеснителни да започнем разговор и всички онези Роксани и Лизи, оживени, ни подминаваха, без да ни забележат. Запалвахме цигара и докато изпускахме дима, ни се струваше, че всички ни гледат. Опитвахме се да изглеждаме преситени, но се захласвахме по Калкута, сякаш бяхме в чужбина.

И така двамата достигнахме осемнайсетия си рожден ден. Неговият — с точна дата, моят — когато ми се искаше да бъде. Годината беше 1945-а и двамата бяхме завършили средното училище, където ни обучаваха по британска програма. Нямах точни идеи за бъдещето, но светът, в който човек работи и печели собствени пари, започна да ме привлича магически. През целия си живот бях живял от подаяния. През първите няколко години в сиропиталището не го осъзнавах, но по-нататък, в дома на господин Нирмал, го усещах като пришка, непрекъснато разранявана от ръба на обувката. На осемнайсет бях решил, че никога повече няма да бъда зависим. Знаех, че господин Нирмал иска да продължа образованието си, но също така знаех, че няма да го направя. Веднага щом си намерих работа, макар и жалка, зле платена чиновническа служба в една кожарска работилница, престанах да получавам лихвата от срочната сметка на господин Нирмал. Написах му кратко писмо, в което му съобщавах, че съм си взел изпитите и повече не е необходимо да ми изпраща допълнителни суми. Освободих стаята си в общежитието на колежа и не оставих адрес.

Прекъснах връзката си със Сонгар така, както те бяха постъпили с мен по-рано. Останах сам на света. Никой самотен пилот във висините, никой катерач на планински връх не е изпитал такава смесица от световъртеж и еуфория.

* * *

Сега, когато бях завършил колежа, трябваше да помисля за покрив и прехрана. Ожени се, закачаха ме момчетата от общежитието, за някое богато момиче, та ти си такъв мечтан жених, безродно копеле такова! Ариф се канеше да напусне Калкута, защото си бе намерил работа като счетоводител при богат роднина, производител на текстил в Лахор. Два дни преди да замине, излязохме на дълга разходка из улиците на Калкута и безгрижно, без да бързаме, поехме към квартирата му. Все още беше ден, но започнаха да се събират тежки облаци и притъмня. От време на време светкавица прорязваше небето и след кратка пауза чувахме далечния гръм. Бяхме обиколили градския парк, бяхме хапнали дюнер кебап на улицата и лениво обходихме „Колидж Стрийт“. Ариф се бе зазяпал във витрината на някаква книжарница, а аз гледах към улицата и го подканях: „Побързай, всеки момент ще завали“.

Тогава ги видях — застанали на отсрещния тротоар. Господин Нирмал държеше платнена чанта в ръка, лицето му бе по-слабо, отколкото го помнех, косата му още повече бе отстъпила от челото. До него — момиче, което сигурно беше Бакул. Би приличало на нея, ако не беше сарито. Никога не бях виждал Бакул, облечена в сари — ако се обърнеше малко наляво, щях да зърна лицето й. Взрях се през забързания трафик. Мислено се опитах да я накарам да се обърне към мен. Трябваше само да прекося широката улица, задръстена от движещи се коли и препъващи се хора, и щях да се озова до тях, да им кажа: „След толкова години!“. Но как така аз ги виждах, а те не ме забелязваха? Даже напротив, извърнаха глави в противоположната посока. От време на време си разменяха по някоя дума и господин Нирмал погледна часовника си.

Казах на Ариф: „Ти се прибирай при чичо Сюлейман, аз трябва…“. Все още виждах издължената глава на господин Нирмал сред останалите. Точно над него висеше табела с реклама за овлажняващ крем, ръждясала и кривната настрани, боята се ронеше на люспи от розовото лице на модела. Зад него — улични сергии с книги, които се прекатурваха по тротоара. Тръгнах да пресичам улицата, но се забавих, за да пропусна един трамвай, който спря точно пред мен и прегради пътя ми като стена. Наругах го, че спря точно там, точно в този момент. Но е трябвало да спре, за да се качат хора, помислих си аз. Какъв глупак съм. Точно така — господин Нирмал и Бакул гледаха в другата посока и чакаха трамвая и ето, той дойде. Щом потегли, хукнах след него. Отвън видях господин Нирмал да си проправя път в мъжкото отделение и да търси свободно място и лицето на Бакул в женското отделение, само на метър от моето. Отворих уста да я повикам, може би дори съм го направил, защото за миг ми се стори, че надникна навън, сякаш търсеше някого, но трамваят ускори ход, тя се извърна, а аз изостанах.

— Номер 23! — отбеляза Ариф, загледан в отдалечаващия се трамвай. — Защо не ме извика, щеше да ни закара право у чичо Сюлейман… Ей, Мукунда, ти май не ме слушаш. Изглеждаш така, сякаш си видял призрак.

— Няма нищо — промърморих аз. — И без това бяхме от другата страна, нямаше да го хванем, дори да се затичахме.

Инстинктът ме бе подтикнал да се втурна към тях, но онзи миг пред трамвая, когато виждах как изобщо не ме забелязват, когато се питах дали просто искат да не ме забелязват, пробуди старото огорчение от начина, по който ме бяха изхвърлили от живота си.

* * *

Сюлейман хан бе хазяинът на Ариф — Ариф бе на квартира в дома му, и двамата го наричахме чичо Сюлейман в знак на уважение към неговата възраст. Когато стигнахме къщата след цял ден скитане, той четеше вестник, а папагалът кълвеше рамото му. Лицето му оставаше скрито зад „Стейтсмън“, но от време на време усещах погледа му върху себе си. Тъкмо се канех да си вървя, и той заговори. Ще им бъде самотно без Ариф, каза той. Винаги са имали наемател, преди Ариф бе имало и други. Бих ли желал да живея в неговата стая?

Колебаеше се. Думите излизаха от устата му със запъване, увисваха между нас и натежаваха от мълчание. Беше едва ли не безочие от негова страна. Вероятно бях единственото момче от колежа, което гостуваше на Ариф и се хранеше с него. Не стигаше гостуването, но и да живея там! Беше нещо нечувано индуист да живее в къщата на мюсюлманин, особено в онези времена, когато единственото, което хората обсъждаха, бе как страната ще бъде разделена на две части — индуска и мюсюлманска, Индия и Пакистан. Ако се случеше, коя част щях да избера? Не се чувствах чак толкова индус, нито пък нещо друго, произходът ми бе основан единствено на предположения и слухове. Вместо това ми предлагаха покрив над главата. Сигурно съм започнал да се усмихвам, защото забелязах, че чичо се усмихва в отговор, а после и Ариф, който ме плесна по рамото и каза: „Това тук не ти е общежитието, Мукунда, ще трябва да се държиш възпитано!“.

Чичо Сюлейман ми бе предложил дом в момент, когато щях да се превърна в бездомник. Дали бе усетил нуждата ми, защото бе почувствал, че самият той не след дълго ще се окаже без дом? Знаел ли е тогава, че през следващата година по улиците ще вилнеят тълпи и ще търсят жертви, че всеки ден ще трябва да се прибира у дома преди мръкване? Трябва да е имало някакво неосъзнато предчувствие в спонтанното му предложение, иначе защо би отворил дома си за мен, когото едва познаваше?

Донесох куфара си и се нанесох в стаята на Ариф. Нямаше да ми искат наем и щяха да ме хранят два пъти на ден. Нямаме деца, казаха те, а къщата е голяма. Не бяха вземали наем и от Ариф. Щедростта им ме порази. Знаех, че никога няма да успея да им се отблагодаря.

* * *

Чичо Сюлейман бе учител по история. В продължение на дълги години бе преподавал в западнало училище в Багбазар и макар учениците да имаха репутацията на хулигани, които рядко влизат в час, неговите уроци се радваха на необичайна посещаемост. Той знаеше не само за императорите, но и за любовниците им, робите, съпругите и пълководците. Часовете му често се проточваха извън определените четирийсет минути, докато той увлечено разказваше за домовете, пазарите, пътищата, лекарите, училищата и селяните от отминали времена. Мнозина от останалите учители се радваха часовете им да бъдат след тези на чичо Сюлейман, защото им оставаше да преподават по-малко от двайсет минути и можеха да се оправдаят с него, макар някои, изпълнени със завист заради популярността му сред момчетата, да бяха донесли на директора, че се отклонява от учебната програма и не подготвя учениците за изпитите. Но навярно директорът също бе попаднал под магията на обаянието на чичо Сюлейман, защото не бе сторил нищо да го вкара в правия път.

През много знойни, тъмни вечери в дома му, докато седяхме на верандата и гонехме комарите с ветрила, аз също слушах като омагьосан разказите на чичо за библиотеката на Джахангир^[2] или за някое от последните печални пътешествия на Бахадур Шах до Бирма. Защото за чичо Сюлейман миналото винаги преминаваше в настоящето. По това ми напомняше за господин Нирмал, за когото времето се измерваше с векове, а не с минути и секунди. Музиката напомняше на чичо Сюлейман за песните, изпети от Тансен^[3] пред Акбар; кебапът ставаше отправна точка за разказ, посветен на иконома на лорд Клайв^[4], болезненият цирей на коляното го караше да се киска при мисълта за силно разгорещените спорове между ваидите и хакимите^[5] през Средновековието. Докато говореше, като често прочистваше гърлото си, не само виждах миналото да възкръсва пред очите ми, но дори можех да го чуя и помириша. Ала винаги когато се опитвах да повторя разказите му пред друг човек, те никога не звучаха така.

Външността му не беше внушителна. Беше нисък, едва стигаше до рамото ми. Косата му бе опадала рано и го бе оставила с гол череп, който блестеше от пот — дарът на Калкута за жителите й през по-голямата част от годината. Брадата му беше спретната, макар и рядка, а костеливото продълговато лице бе защитено от двете страни от уши с извънредна големина, чиято месеста част почти достигаше линията на челюстта му. Единствената му поразителна черта бяха очите — сияйно сиви, засенчени от вежди, чиято гъстота компенсираше оскъдната растителност по главата и брадичката му.

Със съпругата му ги бяха оженили съвсем млади и когато се запознах с тях, обичайният й подход към него се отличаваше основно с раздразнение. Навикваше го, понякога на висок глас, понякога шепнешком, по всякакъв повод: че е оставил водата за къпане да изстине през зимните утрини; че е забравил да предаде поръчката й на млекаря; че е препълнил догоре къщата с книгите си; за гостите му, които идваха прекалено рано и си тръгваха прекалено късно. Чичо я слушаше с искрица в погледа и когато замлъкваше, ще каже: „Хайде, хайде, Ваше величество, госпожа Фархана, толкова отдавна никой не ми се е карал, че се питах дали не съм попаднал в чужда къща?“.

Къщата им, макар и разположена на оживена търговска улица, беше просторна, двуетажна и притежаваше ивица прашна земя с мангово и лимоново дърво. Чичо я бе наследил след смъртта на бездетен роднина. Тя бе семпло обзаведена и безупречно чиста, но подовите настилки бяха оръфани, а завесите — изпъстрени с множество кръпки, които си личаха, щом слънцето грееше в прозорците. Можеха да си позволят само един вентилатор, който включваха само следобед и през нощта в голямата централна стая.

Аскетичното им съществувание си имаше обяснение. Заплатата на чичо бе нищожна — та кога ли учителите са били богати, — но също така, в случай че паднеха някакви допълнителни пари, той не можеше да се сдържи и да не ги изхарчи за книги и музика. Винаги когато се прибереше у дома с книга или грамофонна плоча, било нови, било втора ръка, той крадешком се промъкваше горе в опит да ги скрие сред дрехите си, докато леля, досетила се вече по маневрите му, викаше:

— Пак ли! Пак го направихте! Този месец не беше ли ред на нова риза? Не знаете ли, че децата в училище се подиграват на облеклото ви?

— Права сте, скъпа Фархана, но търся тази книга от месеци и тъкмо когато се готвех да се кача на автобуса, я мернах на един рафт и успях да се спазаря… Бяха ми останали малко пари и ви купих няколко хубави гривни, но междувременно изпуснах автобуса и…

— Не ми минават тези глупости, не искам да знам!

— Това е прекрасна книга, братко, прочетете я и ми кажете мнението си, кажете и на леля си… — чичо търсеше подкрепа в мен.

Подаваше ми книгата да я разгледам, но след няколко секунди я грабваше обратно, отваряше я и подушваше страниците. Ако на челната страница имаше хубава гравюра, бързаше да ми я покаже. Сваляше прашасалата обложка и прокарваше пръст по позлатения релеф на гръбчето и в този момент, вече забравил хокането на леля, отиваше при нея с думите:

— Погледнете, Фархана, погледнете, какъв шрифт само!

Тя демонстративно напускаше стаята, но чувахме мърморенето й в кухнята и всеки път когато се случеше да мине наблизо. Настъпеше ли времето за вечеря обаче, забелязвах, че горещите питки се поднасят първо на чичо, а през нощта се възцаряваше мир, докато той четеше новата си книга, а тя кърпеше дрехи и напяваше стари песни под носа си. Аз крачех напред-назад и се чудех какво да правя, докато чичо не ме погледне намръщено с думите:

— Не можете ли да стоите на едно място? Прочетете книгата, която ви дадох миналата седмица.

* * *

Бях на деветнайсет и живеех у чичо Сюлейман от една година, макар да не мога да си спомня точния месец или дата, или сезон, само несъществени подробности от онзи ден. Помня, че същата вечер бях ял хляб с чая. Рядко се случваше да ям хляб, защото излизаше по-скъпо от питките, но през онзи ден се наложи да мина покрай бившето си училище, онова, в което господин Нирмал ме бе завел след Сонгар. Пекарната недалеч от училището все още си беше там и уханието на топъл хляб, което ме бе измъчвало през училищните години, все още изпълваше улицата. Не можах да се сдържа. Изхарчих всичките дребни пари в джобовете си за цилиндричен самун пресен хляб. Когато се прибрах у дома с хляба в ръка, чичо Сюлейман отбеляза:

— О, вече си имаме богат наемател! Време е да поискаме наем.

А леля попита:

— Щом толкова ви се яде хляб, защо не казахте? Мислех, че питките ми ви харесват.

Извадих жълтото масло „Полсън“^[6], което също бях купил — още по-екстравагантен разход — и затоплих хляба върху техния електрически котлон. До ден-днешен усещам леко гадене от аромата на прясно препечен хляб. Подадох им дебелите хрупкави филии с кафяви ръбове, пропити със солено жълто масло. Чичо топна своята в горещия чай.

Той бе пъхнал крака в меки стари чехли, по горната им част се бяха отпечатали върховете на пръстите му. Широката му дълга риза беше износена, няколко шева се бяха разпрали. Седяхме, както обикновено, на широката веранда в последните отблясъци на гаснещия ден. В далечината се чу някакъв шум, избухнаха фойерверки и чичо каза: „Някой празнува“. Запали цигара и изпусна дима с въздишка. Усетих приятно острата миризма. Въпреки шума над верандата се бе спуснало тихо задоволство, сякаш се бяхме свили в прозрачно кълбо, което ни ограждаше от света. Лекото ухание на чай, чашите, чинийките с избледнелите алени цветя, дори олющените им златни ръбове, всичко се отличаваше със съвършенство, което ме караше да не докосвам нищо, за да не го разваля. На запад последните оранжеви ивици в небето се сгъстяваха и преминаваха в сияйно розово.

След като довършихме хляба и изпихме чая, леля загъна остатъците от маслото в хартия, а аз се качих на покрива да пуша.

Клечката ми остана незапалена. В далечината, на хоризонта се простираше пламтяща огърлица с ужасяваща красота: градът гореше. Оранжеви пламъци се устремяваха нагоре, снишаваха се, отново изригваха на друго място. Небето бе придобило зловещ червен оттенък. Долавях приглушен, монотонен рев, нарушаван от единичен пронизителен писък. Поредната експлозия ме накара да осъзная, че изобщо не става дума за фойерверки — трябва да бяха бомби. Мазен воал от дим закри небето. Миришеше на коса, на плът, на изгоряла гума. Макар да знаех, че сме твърде далеч и не сме в опасност, усетих дълбоко в мен да се надига утайката на страха, който надделя над всичко останало. Осъзнавах, че нещо по-голямо, отколкото можех да доловя, броди навън в мрака сред огньовете на пожара, нещо, което, инстинктивно разбрах, ще промени всичко завинаги.

Вниманието ми бе приковано в пламъците и виковете на хората, та не забелязах кога чичо Сюлейман е дошъл горе. Бръкна в джоба си и извади пакетче прозрачни цигарени книжки. Подскочих от шумоленето на сгъната хартия. Зае се с досадната задача да насипе тютюн върху книжката. Не погледна пламъците, докато готовата цигара не проблесна в мрака.

— Мисля, че ще трябва да заминем за известно време — каза той, сякаш обсъждахме лятната ваканция.

— Да заминете ли? Какво имате предвид? Къде?

— При роднините ми в Раджшахи. Така или иначе, от години ме канят да им погостувам. Моментът е подходящ.

— Не е необходимо да заминавате където и да било — възкликнах аз. — Нищо от това няма да ви засегне. Горят бедните покрайнини.

— Но, моля ви, това няма нищо общо с някакви си пожари. Просто ми се струва, че жена ми се нуждае от промяна. Чувства се малко потисната.

— Щом се чувства потисната, вървете в Дарджелинг. Защо да ходите другаде?

— Трябва да погостуваме на тези роднини — каза чичо Сюлейман и леко се засмя. — Току-виж, взели и ни забравили? Нали знаете, че имам една-две стаи във фамилната къща там. Не трябва ли да си потърся правата?

Знаех толкова добре, колкото и самият той, че не можем да обсъждаме истинската причина за заминаването им. По времето, когато се заселих у чичо, бях започнал да долавям, че политическите размирици и насилието наоколо, новините за бунтовете в Пенджаб и в мюсюлманските райони на север дълбоко го тревожеха, както и всичко останало. Понякога се случваше да говорим по този въпрос, но само като заплаха, която тлее далеч от нас, която може да ни поопърли по краищата, но не и да ни изпепели; ала никога не бяхме допускали, че пламъците ще стигнат достатъчно близо, че да ни застрашат.

И ето ги тук.

Когато влезех в стаята, където чичо седеше с приятелите си или дори само с леля, в разговора неизменно настъпваше пауза, а после заговаряха за нещо безобидно. И ако преди той редовно излизаше и се срещаше с приятелите си индуси, сега сякаш се срещаше единствено с мюсюлмани, и то в дома си. Когато мислеха, че не съм наблизо, спореха помежду си дали да напуснат страната. Един следобед не влязох в къщата, защото, стъпил на прага, дочух тихи ридания. Все повече и повече се чувствах чужденец в къщата, която се бе превърнала в мой дом.

— Не трябва да заминавате — повторих, но самият аз не бях убеден в думите си.

Напоследък хора, които приемах за нормални и уравновесени, говореха за бутилки с киселина като оръжие. Ако тълпата дойдеше за чичо Сюлейман и леля, къде щях да ги скрия? Как бих могъл да ги спася?

Чичо Сюлейман дръпна силно от цигарата, но тя като всички ръчно свити цигари бързо бе угаснала. Порови в джоба си за кибрит и отново запали овлажнелия почернял остатък.

— Можете да продължите да живеете в къщата — обади се той. — Всъщност, добре ще е да не я затваряме — кой знае какво може да се случи. Грижете се за нея, докато се върнем.

— Колко време ще отсъствате?

— Надявам се, че няма да е за дълго. Нека нещата поутихнат и ще сме се върнали, преди да се усетите.

— Ами училището?

— Нищо няма да им обяснявам. Ще кажа само, че си вземам два месеца отпуск.

— Но те сигурно ще се досетят?

— Директорът е добър човек. Не ме накара да напусна. Въпреки това — позасмя се чичо — мисля, че ще изпита облекчение, ако замина.

* * *

Знаех за фамилната къща в Раджшахи. Чичо бе сдържан по отношение на миналото, но не и леля. Тя бе източник на ожесточени кавги между тях особено когато парите привършеха. Чичо бе вторият от четиримата синове на държавен чиновник в Раджшахи и баща му бе оставил земя и голяма семейна къща. Предполагаше се наследството да бъде поделено поравно между братята, но чичо Сюлейман, който не живееше в Раджшахи — нито пък в заобикалящия ни материален свят, — бе измамен за дела си. Такъв теоретично съществуваше, но вече не можеше да предявява претенции към него. Когато приближеше краят на месеца и леля останеше почти без пари за домакинството, тя приемаше загубата много по-остро, отколкото в началото на месеца. В такива моменти ми казваше: „Ако си получим една осмата част и успеем да продадем оризовите ниви, ще имаме достатъчно пари, та да не се безпокоим. Тогава всеки ден ще ви готвя месо с ориз и бадемов пудинг, ще си купим вентилатори за тавана на всяка стая и няма да се потим през лятото. Но нима той би си помръднал и пръста? Хора като него никога не трябва да се женят, а да си седят под някое дърво и да медитират като Буда“.

Чичо енергично я сгълчаваше:

— Празни мечти, поредните празни мечти. Кога най-после ще престанете?

Но именно този слаб полъх на надежда за възможна печалба от онази земя ги крепеше и двамата, докато тършуваха из шкафовете да намерят някоя пара през последната седмица на всеки месец.

И сега изведнъж бяха принудени да се отправят към Раджшахи, за да си поискат частта от къщата и земята, която отдавна бяха загубили.

* * *

Най-сложният проблем във връзка със заминаването им се оказа не работата, не къщата, нито приятелите или роднините, а папагалът, който трябваше да оставят на моите грижи. Не обичам птици наоколо. Те са част от друга, различна от нашата среда и трябва да си останат там. Към птицата в клетката изпитвах точно такава привързаност, каквато и към гущера, пропълзял покрай настолната лампа. Надявах се, че и двамата ще стоят по-далеч от мен.

Папагалът на чичо Сюлейман беше женски и се казваше Нури. Приличаше на всички останали папагали — яркозелен, с моравочервена ивичка около гушката и сякаш можеше да опише пълен кръг с главата си, докато наблюдаваше хората от клетката. Всяка нощ чичо Сюлейман покриваше клетката с кърпа, като през цялото време говореше на птицата с ласкавия тон, запазен единствено за нея. През деня чичо и леля се редуваха да изкушават птицата с къдрави зелени чушки и зърно. Клетката бе просторна, с люлка. Държаха я на горния етаж, на голямата веранда с изглед към дърветата, та да може Нури, мислех си аз, да съзерцава свободния полет на другарите си.

Не съм справедлив, защото птицата си летеше свободно из къщата през по-голямата част от деня. Веднага щом чичо Сюлейман завършеше утринните молитви, отиваше до клетката, вдигаше кърпата с размах, отправяше към птицата поредица кудкудякащи звуци, на които тя отвръщаше с тракания на клюна, и я даряваше с някоя и друга нежна дума. Чичо я бе научил да казва името му и още половин дузина други думи — репертоар, в който бе безумно влюбен. Като родителите на малки деца той увещаваше птицата да каже нещо пред гостите му.

Чуруликайки си полугласно един на друг, те се наслаждаваха на общуването си всяка сутрин, след което Нури се настаняваше върху някоя врата или, когато беше възможно, върху рамото на чичо Сюлейман, докато той си вършеше работата. Понякога кацаше и върху мен, ноктите й пробиваха тънката ми риза, перата гъделичкаха ушите ми. Бях сигурен, че знае, дето не я искам близо до себе си.

— Няма ли да вземете Нури със себе си? — попитах леля, защото се безпокоях да не ми я оставят да се грижа за нея.

Бях я последвал в кухнята, където тя се разположи на пода, облегната на вратата, и се зае да чисти ориз. Взираше се в оризовите зърна, побутваше малки купчинки с показалец, така че върху голямата чиния се образуваха две хълмчета, разделени от златист пиринчен хребет. Не вдигна поглед. Гласът й трепереше, както често се случваше напоследък.

— Дори не знаем къде ще отседнем, как да понесем и птица със себе си?

— Но нали имате къща, ще живеете в нея, пък и става дума само за месец-два.

— Никога не съм виждала тази къща. В нея вече живеят толкова много роднини. Ще бъда щастлива, ако ни отделят някой ъгъл да спим.

Бях сигурен, че преувеличава, защото й беше мъчно, че напуска Калкута толкова внезапно. Погледнах с опасение към Нури, която, кацнала върху кухненската врата, си бърбореше нещо на своя език, без да подозира каква съдба я очаква.

* * *

Два дни по-късно заминаха. Леля бе приготвила хрупкави питки за из път и бе опаковала още суха храна: бисквити и сушено месо. Багажът им се състоеше единствено от куфар с дрехи и завивка, навита на руло. Вечерта, преди да заминат, чичо ме разведе из къщата, показа ми електромера, обясни ми за сметките, които трябваше да се плащат всеки месец. Дори ми показа къде държи документите за имуществения данък и ми даде заверен с по-късна дата чек за дължимо след четири месеца плащане.

— Но дотогава вие ще сте се върнали — настоявах аз.

— Разбира се, че ще се върнем — отвърна чичо меко, сякаш бях нуждаещо се от утеха дете. — Просто в случай че нещо ни забави…

Леля бе купила едноседмичен запас от свежи зелени чушки и половин килограм от любимото зърно на птицата.

— Нали знаете какъв звук издава Нури, когато иска чушка? И не забравяйте, че в купичката й винаги трябва да има вода.

— Знам, че е досадно — продължи чичо, — но клетката й често трябва да се почиства.

— Не е кой знае какво — промърморих аз и усетих, че воденичен камък притиска сърцето ми.

— Говорете й всяка сутрин, преди да тръгнете на работа. Сама в къщата, ще се чувства изоставена. Не е свикнала.

— Вие скоро ще се върнете — повторих аз.

— Разбира се — съгласи се чичо. — Защо ми е да стоя далеч от дома си?

Нури явно бе усетила, че нещо предстои, защото взе да пляска с крила и да издава хрипливи звуци. Преди да тръгнат, покрих клетката с кърпата.

Не искаха да ги изпратя на гарата.

— Не искам Нури да бъде сама, когато тръгнем — помоли леля. — Сами ще се оправим, имаме съвсем малко багаж.

Наблюдавах ги как се тътрят към края на пряката, приведени под тежестта на вързопите и куфара. Очите ми се наляха със сълзи и аз рязко ги избърсах, нетърпеливо и едновременно с това смутен от собственото си униние. Скриха се от погледа ми, без да се обърнат. Затворих портата и се върнах да сваля кърпата от клетката на Нури.

— Сега сме само двамата — прошепнах й аз, сякаш търсех утеха.

Птицата застана в ъгъла и отказа да пристъпи навън.

* * *

На следващата сутрин нямаше и следа от сълзливото ми настроение. Странно успокояващо е как сънят изгражда разстояния между събитията. Огледах царството си. Тишината бе заменила обичайните сутрешни звуци: гаргарата и прочистването на гърлото на чичо, докато си миеше зъбите, поредицата кихавици на леля рано всеки ден. За пръв път в живота си нямаше никой, комуто да съм задължен да отстъпя стола си. Можех да поставя краката си на масата. Можех да бъда такъв, какъвто поискам, разполагах с цяла къща само за себе си в град, където практически никой не ме познаваше. Изпълни ме внезапно чувство на приповдигнатост от предоставения ми простор. Рязко хвърлих кърпата на папагала и отворих вратичката на клетката.

— Аз съм свободен! — обявих на Нури. — Ти също!

Нури отказа да напусне клетката.

Пет пари не давах. Нахвърлях вътре няколко чушки и малко зърно. Когато пъхнах ръка да взема купичката й с вода, тя размаха крила и ме клъвна до кръв.

— Съветвам те да внимаваш — изръмжах й аз. — Сега сме само двамата.

Срамувам се да призная, че почти не мислех за чичо и леля, тръгнали да прекосят страната към Раджшахи, с изтръпнали от твърдите седалки гърбове в претъпкания влак, сломени и разтревожени, незнаещи какво ги очаква, когато пристигнат.

* * *

Дълго време живях в дома на чичо Сюлейман, без да правя съществена промяна в ежедневието си. Не си позволявах волности. Например не се преместих от малката си стаичка в по-голяма. Хранех папагала всеки ден, както бях виждал да прави чичо Сюлейман, но тя често оставяше зърното недокоснато и не искаше да излиза от клетката. Не бях допускал, че птиците могат да тъгуват, но тази определено можеше. Един-два пъти ме клъвна жестоко по китката, докато й слагах или вземах храната и водата.

— Ей, мършо! — съсках й тогава аз. — Само излез и ще ти извия скапания зелен врат!

Заключвах клетката й, отивах на работа в кожарската работилница, връщах се късно вечер и събличах подгизналата си от пот риза, докато вземах стъпалата по две наведнъж. Откривах я клекнала в ъгъла на клетката, както я бях оставил, сякаш изобщо не беше помръдвала през деветте часа, докато ме нямаше. Ако се пресегнех да проверя купичката й за вода, отново се опитваше да ме клъвне, а аз й крещях:

— Мръсница! Ако бях сигурен, че няма да се върнат, щях да те сготвя на яхния!

Ала година по-късно чичо и леля не бяха се завърнали. Не се завърнаха да видят страната, разкъсана на две през 1947 година, или да видят как британците се изтеглят, не се завърнаха да чуят речите и да видят новите знамена. Бяха далеч през най-тежките изблици на насилие и естествено, тъй като бяха мюсюлмани, не очаквах да ги видя сред бежанците, които прииждаха в Калкута. Трябва да бяха открили нещо за себе си в Източен Пакистан — поне аз така си го обяснявах, сигурно бяха пуснали корени и някой ден щяха да ми пишат и да си поискат Нури. Отпъждах надалеч мисълта, че изобщо може да не са се добрали до Раджшахи, че може да са били убити по пътя.

В продължение на месеци след заминаването на чичо и леля всяка вечер заключвах вратите и прозорците от страх, че къщата може да бъде нападната, защото принадлежи на мюсюлмани. Тъкмо когато бях започнал да си мисля, че съм в безопасност, една вечер се довлече тълпа и закрещя Сюлейман хан да излезе навън, иначе… Чух крясъците им, измъкнах се през задната врата и се скрих зад нисък воден резервоар. Главата ми беше празна, защото бях убеден, че след броени минути ще бъда мъртъв. Чух приближаващи се стъпки, глас, който вика: „Май моллата се е скрил тук“. Чух крака да тъпчат тревата до мен. Когато мъжът светна с фенерчето си в лицето ми, възкликна: „Вие? Вие тук?“. За мой късмет живееше в квартала и често си бях бъбрил с него в местния магазин, докато пазарувах яйца и цигари.

Изпълзях иззад резервоара. Бях онемял. С измъчен шепот успях да обясня, че Сюлейман хан е избягал и ми е оставил къщата. „Оставил ви е къщата? Късметлия сте, младежо!“, възкликна той. Успях да изтръгна усмивка и къщата получи отсрочка.

Но не и аз. Кожарската работилница, където работех, принадлежеше на мюсюлманин. Реши да я затвори и да замине.

Имах малко приятели. Повечето момчета от колежа се бяха пръснали и не поддържахме връзка. Единственият човек, който сякаш изпитваше някакво съчувствие към мен беше главният чиновник на кожарската работилница, който ме заведе на обяд на една улична сергия в деня, когато трябваше да се разделим. Седнахме с лице един към друг, протегнали крака през дървената пейка с димящи алуминиеви чинии с ориз и риба с къри пред нас. Господин Бара си изми ръцете с водата от чашата, затвори очи и замърмори молитва. После зарови пръсти в ориза.

— Вижте сега — започна господин Бара — какво е моето положение. Имам жена и три дъщери. За вас не е и наполовина толкова зле. Само трябва да се поогледате. Завиждам ви, приятелю.

— Завиждате ми? Аз съм едно окаяно копеле. В мига, в който ми се стори, че нещата са се уталожили се озовавам обратно на улицата.

— На улицата ли? — възкликна господин Бара. — Имате покрив над главата си, дар от небесата. Колко още късмет ви е нужен?

— Къщата не е моя — отвърнах аз. — Всеки момент ще се върнат. А парите, които ми бяха оставили свършиха. Трябва да намеря пари за сметките и данъците.

— Драги момко — започна господин Бара, съсредоточен в чистенето на рибата си, — никой от онези, които заминаха, няма да се завърне. Да сте срещали някой, който го е направил? Собствениците на вашата къща сигурно вече са превзели къщата на някой индус в Пакистан, а за вас остава тяхната. Това е вражеска собственост, синко, вражеска собственост! Вие сте късметлията, озовал се на точното място в точния момент.

Пъхна топче ориз и риба в устата си и задъвка съсредоточено, зареял поглед над главата ми. Когато най-после преглътна, той се изсмя кратко и каза, сякаш на себе си:

— Такъв късмет и такава наивност.

Устата му се изкриви и той отново се зае с рибата. Капчица сос полепна по мустаците му.

Разбирах, че господин Бара не го приема за възможност, но въпреки онова, което бях обяснил на тълпата, в действителност никога не бях приемал къщата на чичо Сюлейман за собственост, с която можех напълно да разполагам. Думите му блъснаха и разтвориха вече открехната вратичка в съзнанието ми.

— Сигурно бих могъл да сторя нещо с къщата. Иначе как ще платя сметките?

— Вижте какво, синко — господин Бара взе да ме нарича „синко“ все по-често. — Има десетки хора, преминали границата, не десетки, стотици, хиляди, милиони! — размаха ръце към претъпканите улици наоколо. — Всички те се нуждаят от подслон! Дайте стаите под наем! Никога повече няма да ви се налага да работите. А ако все пак пожелаете работа, ще ви запозная с един мой роднина, който ми е казвал, че търси млад човек като вас.

Господин Бара настоя да дойде у дома още същия следобед, за да може да ми даде по-добър съвет, както се изрази самият той. Хвърли преценяващ поглед към градината, докато отварях портата, и веднага щом влязохме, се стрелна към ъгъла, повдигна дхотите си и се покатери по манговото дърво.

— Не можете да си представите откога душата ми копнее за това — промълви той унесено и ме погледна измежду китка листа на един висок клон. — Селото, нашите дървета, плодовете, които берях като момче. Къде да откриеш нещо подобно в мизерните предградия на Калкута? Вече съм решил, моето момче, ще се върна на село и ще обработвам земята, която имам там.

— Бихте ли слезли? Не знам колко са здрави клоните, дървото е младо.

— О, разбирам аз от дървета — каза той и тръгна надолу с ловкост, която не бих заподозрял у човек на неговата възраст. Последва ме до входната врата, като си мърмореше: — Два етажа, аха, и трябва да е върху, колко, да речем, двеста квадрата?

Докато пъхах ключа в ключалката, той бръкна в мръсната платнена торба, която висеше от рамото му, и извади малко стъклено шишенце с мътна вода.

— Къщата е на мюсюлмани, хм, човек никога не знае…

Отвори шишенцето, пръсна няколко капки на прага и сякаш без да иска върху мен като мънкаше неразбираема мантра. Щом извърши ритуала по пречистването, влезе вътре, огледа стаите, мърмореше одобрително с една-единствена забележка:

— Трябва да се отървете от папагала. Вижте само как е изцапал навсякъде.

Прекарах следващите няколко дни в размисъл над съвета на господин Бара. С часове стоях, надвесен над моста „Калигат“, втренчен в тъмните води отдолу. При отлив почти не оставаше вода и по бреговете личаха с години натрупвани мръсни наноси. Но когато имаше прилив, реката набъбваше и придобиваше мек кафяв оттенък. По средата на десния бряг бе кацнала колиба от кал, а кокосови дървета надничаха във водата. Това беше свят, далеч от дрънчащите трамваи на града, от блъскащите се тълпи, от вонята на гнило, от улиците, пренаселени от изнурени просяци, всички от които твърдяха, че не са яли с дни. Опрян на парапета, обмислях немислимото — да предам доверието на чичо Сюлейман. Можех да продам къщата, да я дам под наем, да я разделя на отделни квартири. Можех да живея живота на хазяин, да работя за собствено удоволствие. Можех да пиша книги, да съчинявам музика, да пътувам. Можех да стана истински джентълмен.

На следващата сутрин, когато махнах кърпата от клетката на Нури, птицата проговори. Нещо — би било прекалено самонадеяно да приема, че се дължеше на някаква промяна от моя страна, — но все пак нещо отново я бе подтикнало да заговори и тя повтаряше ругатните, с които я бях обсипвал през всичките тези седмици. „Мръсник, грачеше тя, сестроебец, мръсник, сестроебец“. Изречени с носовия, монотонен папагалски грак, думите звучаха гротескно, макар да бяха част от привичната ми ежедневна реч. В един далечен ъгъл на съзнанието ми прозвуча сигнал за тревога, който не исках да чуя. Спомних си стара, полуобезумяла жена в малка стаичка в Сонгар, Кананбала, чиито мръсни думи обичах да повтарям за забавление. Не исках да ми се напомня за този свят.

Започнах да внимавам, когато говорех на Нури след този случай, но тя вече бе усъвършенствала обидните изрази и за мое неудоволствие си служеше изключително с тях.