Ан Леки
„Милостта на Калр“ (8)

8.

Апартаментът на граждана Фосиф Денче имаше красива трапезария със стъклена стена и изглед към главния булевард на станцията, който все още бе пълен с хора. Четири на осем метра, стените боядисани в охра. На висок рафт бяха наредени растения с дълги плътни стебла, които висяха почти до пода, с остри бодли и месести кръгли яркозелени листа. Ала колкото и голяма да бе трапезарията според стандартите на станцията, не би могла да побере цялото разширено семейство на богата радчаи — братовчеди, клиенти, слуги и техните деца, — а ако се съдеше по половин дузината малчугани в различни стадии на разсъбличане и лепкавост, които спяха върху възглавници в съседната стая, това бе най-малко вторият етап на празничната вечеря.

— Флотската капитана — каза Фосиф от мястото си начело на масата от лакирано светло дърво — е колекционера също като вас, администратора Целар! — Фосиф очевидно се радваше, че е открила този факт за мен. Дотолкова, че почти успя да скрие разочарованието си задето мълча като риба относно загубата на комуникация с най-близките палати, както и от собствената си неспособност да ме подпита любезно за това.

Станционната администратора Целар рискува с изражение на предпазлив интерес.

— Колекционера, флотска капитана? Колекционирате песни? От кой вид? — Беше пълна и едра, с яркорозово сако и панталони и шал в жълтеникавозелено. С тъмна кожа, тъмни очи и гъста ситно къдрава коса, вдигната нагоре и вързана високо над главата. Беше много красива и очевидно го знаеше, макар да се държеше скромно. Дъщеря й Пиат седеше до нея, мълчалива и странно вглъбена в себе си. Не беше нито толкова едра, нито толкова красива, но още беше много млада и обещаваше някой ден да настигне майка си и в двете отношения.

— Вкусът ми е широкообхватен и не изключва никой вид песни, администратора. — Отказах с жест допълнителните пушени яйца. Капитана Хетнис седеше мълчаливо до мен, посветила вниманието си на своето допълнително. На масата срещу мен, до станционната администратора, седеше губернатората на системата Жиарод, висока и широкоплещеста, облечена с широко сако от мека зелена материя. Нещо в оттенъка на кожата й подсказваше, че я е потъмнила. Още от мига на появата си се държеше спокойно и сдържано, сякаш това е най-обикновена вечеря, нищо извън ежедневната й рутина.

— Аз проявявам интерес най-вече към гаонишката музика — призна администратора Целар. Фосиф грейна. Дъщеря й Рогд се усмихна неискрено, прикривайки доста умело отегчението си. Когато пристигнах, тя ме посрещна толкова внимателно и почтително, че аз веднага се сетих какъв й е проблемът — познавала бях толкова много млади хора от нейната класа, при това толкова интимно и толкова задълго, че и без помощта на ИИ разбрах, че я мъчи махмурлук. Взела бе лекарство и то започваше да действа.

— Израснала съм само на няколко портала от Гаон — продължи станционна администратора Целар, — а после двайсет години служих като младша администратора на тяхната станция. Великолепна музика! Но е толкова трудно да намериш истинските, автентични мелодии. — Взе резен захаросан плод с вилицата си, но вместо да го лапне, го придвижи към скута си под масата. Дъщеря й Пиат се усмихна леко, за пръв път тази вечер.

— Гаонишка музика по принцип? — Знаех за коя станция говори администратора Целар. Когато за последно бях ходила там, преди няколко века, съоръжението беше в началните етапи на строежа си. — Имало е поне три отделни политически образувания на Гаон по време на анексирането, и седем или осем основни езика, като всеки от прилежащите им народи е имал собствена музикална традиция.

— Значи разбирате — отвърна тя с блеснали очи и напълно забравила предпазливостта си. — Такава богата традиция, а са останали толкова малко автентични гаонишки песни.

— Какво ще ми дадете — попитах я аз — за гаонишка песен, която никога не сте чували?

Очите й се разшириха, не можеше да повярва какво съм й предложила.

— Капитана — каза тя с възмущение. Беше се засегнала. — Подигравате ми се.

Вдигнах вежда.

— Няма такова нещо, администратора. Научих няколко от кораб, който е бил там по време на анексирането. — Не споменах, че аз съм била въпросният кораб.

— Познавали сте „Правдата на Торен“! — възкликна тя. — Каква загуба бе онова! Служили ли сте на него? Толкова често съм си мечтала да срещна някоя, която е служила на него. Една от нашите земедели има сестра, която е служила на „Правдата на Торен“, но много отдавна, преди колегата ми да дойде тук. Била е малко дете, когато… — Поклати тъжно глава. — Истински срам.

Време беше да сменим темата. Обърнах се към губернатора Жиарод.

— Чудех се, губернатора — заговорих я, — дали има любезен начин да попитам за този храмов ритуал, който ангажира целия ви ден? — Акцентът ми беше елегантен като на всяка офицера с високо потекло, тонът ми беше повече от учтив, но и с остри нотки.

— Може да се попита — отвърна губернатора Жиарод, — но не съм сигурна колко отговора могат да бъдат дадени. — Също като станционна администратора Целар, и тя взе парче захаросан плод и го остави в скута си.

— О — реших да пробвам. — Храмови мистерии. — За двете си хиляди години живот бях виждала няколко такива. Всички те бяха впоследствие забранени, освен онези, които допуснаха Анаандер Мианаай до своите тайни. В резултат оцелелите станаха широко достъпни. На теория поне — да се присъединиш към тях често беше умопомрачително скъпо.

Губернатора Жиарод мушна още едно парче плод под масата. Предназначено, предположих аз, за някое дете, по-неуморно и по-находчиво от сестрите и братовчедите си.

— Мистериите са древни — каза губернатората. — И много важни за атоеките.

— За атоеките или само за ксаите? И са свързани, по някакъв начин, с онази история за атоеките с пениси, които се престорили, че ги отрязват?

— Недоразумение, флотска капитана — каза губернатора Жиарод. — Фестивалът на гениталиите е много по-стар от анексирането. Атоеките, и ксаите в частност, са изключително духовен народ. А другото са метафори, неадекватно материален начин да се говори за нематериални неща. Ако имате интерес към духовното, флотска капитана, искрено ви съветвам да станете посветена.

— Боя се — каза граждана Фосиф, преди да съм отговорила, — че интересите на флотската капитана са повече музикални, отколкото духовни. Интересува се от нещо само ако то е придружено с песни. — Доста грубовато. Но вярно иначе.

Малка гола ръка сграбчи крачола на панталона ми, което и дребосъче да се криеше под масата, явно му бе писнало да чака заплеснатата в разговора губернатора и бе решило да си пробва късмета с мен. Беше си бебе, на годинка и нещо, и доколкото можех да видя — голо-голеничко. Дадох му резенче захаросан плод — явно захаросаните плодове му бяха любими, — то го взе с лепкава ръчичка, натика го в устата си и задъвка съсредоточено, облегнало главица на крака ми.

— Граждана Фосиф спомена, че работниците в нейната плантация пеят постоянно — отбелязах аз.

— О, да! — потвърди станционна администратора Целар. — В миналото работниците са били транспортирани основно от Самир, но напоследък всичките са валскааиани.

Това ми се стори странно.

— Всички работници в плантациите ви са валскааиани? — Мушнах още едно парче захаросан плод под масата. Калр Пет с основание щеше да мърмори за лепкавите следи по панталона ми, но повечето радчаи глезеха безобразно децата си, така че мърморенето й нямаше да е отровно.

— Самир е анексиран преди доста време, флотска капитана — каза Фосиф. — Всички самири вече са повече или по-малко цивилизовани.

— Повече или по-малко — измърмори до мен капитана Хетнис.

— Добре познавам валскааианската музика — признах аз, без да й обръщам внимание. — Вашите работници делсиг ли говорят?

Фосиф се намръщи.

— Ами да, флотска капитана. Едно е сигурно — радчайски почти не говорят.

Системата Валскаай имаше обитаема планета с умерен климат, да не споменавам десетките станции и луни. Делсиг беше езикът, който една валскаай трябваше да знае, ако иска да върти бизнес извън периметъра на собствения си дом, но това още не означаваше, че всички валскааиани го знаят.

— Запазили ли са хоровата си традиция?

— Донякъде, флотска капитана — отговори Целар. — Също така импровизират многогласно изпълнение на песни, които са научили след идването си тук. Сещате се, монотонен трети глас, паралелни гласове през терца, много примитивно. И не твърде интересно.

— Защото не е автентично? — предположих аз.

— Ами да — потвърди станционна администратора Целар.

— Лично аз не държа на автентичността.

— Както вече споменахте, вкусът ви е широкообхватен — каза с усмивка станционна администратора Целар.

Вдигнах приборите си в знак на потвърждение.

— А внесли ли са от своята писана музика? — На някои места във Валскаай и най-вече в районите, където делсиг беше първи език, хоровите общества бяха важна социална институция и почти всички образовани хора изучаваха нотопис и солфеж. — За да не се ограничават до примитивни и безинтересни паралелни гласове? — Вложих в гласа си минимална доза сарказъм.

— Слава на Амаат, флотска капитана! — включи се граждана Фосиф. — Та тези хора трудно ще вържат и три думи на радчайски. Трудно мога да си ги представя как сядат и се учат да разчитат ноти.

— Може пък това да им запълни времето — каза Рогд, която досега седеше мълчаливо и се усмихваше неискрено. — Да учат ноти, вместо да създават проблеми.

— Е, колкото до това — каза Фосиф, — ако питате мен, най-много проблеми ни създават образованите самири. Почти всичките ни надзиратели са самири, флотска капитана. Интелигентни хора, общо взето. И послушни повечето, но винаги се намират една-две, и ако ги оставиш тези една-две да се съберат и да си шушукат, към тях задължително се лепват и други и докато мигнеш, всички работници в плантацията пощуряват. Последно се случи преди колко, петнайсет-двайсет години. Работниците в пет различни плантации просто седнаха на земята и отказаха да берат чай. Седнаха, представете си! Ние, разбира се, им спряхме храната, понеже не си изпълняваха задълженията. Но когато си на планета, това е безпредметно. Всяка, дето не й се работи, все ще намери нещо за ядене, я на полето, я в гората.

— Е, този начин да си осигуриш прехрана все пак не е толкова лесен, колкото се опитваше да внуши граждана Фосиф.

— И сте внесли работници от другаде?

— Беше по средата на сезона, флотска капитана, тъкмо прибирахме реколтата — каза граждана Фосиф. — И всичките ми съседи срещаха същите затруднения. Но накрая прибрахме самирските им водачи, наказахме ги и работниците постепенно започнаха да се връщат.

Толкова много въпроси можех да задам.

— А оплакванията на работниците?

— Оплаквания! — възмути се Фосиф. — Нямаха такива. Нищо основателно поне. Добре си живеят, повярвайте ми. Понякога ми се иска аз да изляза и да бера чай.

— Ще останете ли тук, флотска капитана? — попита губернатора Жиарод. — Или ще се върнете на кораба си?

— Отседнала съм в Долната градина — казах аз.

Моментално се спусна пълно мълчание, не се чуваше дори звън на прибори по порцелана. Дори слугите, които сервираха нови блюда на масата, застинаха. Бебето под масата дъвчеше с наслада поредното парченце захаросан плод.

После Рогд се засмя.

— Какво пък, защо не? Онези мръсни животни не биха дръзнали да притеснят вас, нали така? — Макар досега да демонстрираше завидно самообладание, този път презрението стигна до гласа й. Такива като нея бях срещала и преди, многократно. Много малко от тях ставаха добри офицери, и то едва след като научеха някои трудни уроци. За други дори това се оказваше недостатъчно.

— Стига, Рогд — смъмри я майка й, но доста меко. Всъщност никоя от присъстващите не изглеждаше изненадана или смутена от думите на Рогд. Фосиф се обърна към мен. — Рогд и приятелите й обичат да ходят в Долната градина и да пият. Сто пъти съм й казвала, че не е безопасно.

— Не е безопасно? — попитах аз. — Наистина?

— Там има джебчии — каза станционна администратора Целар.

— Туристи! — възкликна Рогд. — Те искат да бъдат преджобени. Точно затова ходят там. А после реват на службата за сигурност. — Махна презрително с ръка. Ръкавиците й бяха сини. — Това е част от забавлението. Иначе щяха да внимават повече.

Изведнъж ми се прииска да се бях прибрала на кораба. Медиката, която беше на вахта, мъмреше една от воините Калр. Лейтенанта Екалу инспектираше работата на своите Етрепи. Сейварден, приседнала на ръба на леглото си, каза:

— Кораб, как се справя флотската капитана?

— Смутена е — отвърна „Милостта на Калр“ в ухото й. — Ядосана. В безопасност е, но както се казва, играе си с огъня.

Сейварден почти изпръхтя.

— Значи всичко е в реда на нещата.

Четири Етрепи, в коридор на друга палуба, подхванаха популярна песен, нестройно и фалшиво.

В трапезарията на Фосиф бебето, което все така стискаше крачола на панталона ми, ревна. Граждана Фосиф и граждана Рогд видимо се изненадаха — явно не бяха усетили, че под масата има дете. Наведох се, взех бебето и го сложих в скута си.

— Денят ти явно е бил дълъг, граждана — казах му сериозно.

Слуга се втурна към мен, грабна врещящото дете и ми прошепна:

— Моля да ни извините, флотска капитана.

— Няма за какво, граждана — казах аз. Притеснението на слугата ме изненада — за разлика от Фосиф и Рогд, всички останали знаеха, че бебето е под масата, и не личеше да възразяват. Всъщност обратното би ме изненадало сериозно. От друга страна, макар да си имах вземане-даване с възрастни радчаи вече две хиляди години, макар да бях виждала и чувала безброй съобщения, изпратени и получени от дома, и макар да имах известен опит с деца и бебета на местата, анексирани от Радч, май за пръв път се озовавах в радчайско домакинство, а радчайските деца изобщо не познавах. Следователно трудно можех да мина за експерт по въпроса кое е нормално и обичайно в този вид отношения.

 

 

Вечерята завърши с по чаша арак. Обмислях различни любезни начини да си тръгна, като отведа губернатора Жиарод със себе си, но преди да съм се спряла на някой от тях, пристигна лейтенанта Тизаруат — уж да ми съобщи, че квартирата ни е готова, но според мен се надяваше да хапне набързо в кухнята. Е, не й се получи, но Фосиф, както можеше да се очаква, нареди на слугите да й опаковат малко храна. Лейтенанта Тизаруат й благодари учтиво и се поклони на гостите.

Рогд Денче я претегли с поглед и устата й се кривна в бегла усмивка — развеселена ли беше, или заинтригувана, или усмивката беше знак за презрение? По малко и от трите, предположих. Тизаруат улови погледа на Рогд и изглежда се заинтригува на свой ред. Е, бяха на една възраст и макар Рогд да ми бе неприятна, един контакт между двете можеше да ми е от полза. Можеше да ми донесе информация. Престорих се, че не забелязвам нищо. Същото, забелязах, правеше и Пиат, дъщерята на станционната администратора. Станах и казах многозначително:

— Губернатора Жиарод?

— Да, да — каза губернатората на системата и се изправи. — Фосиф, вечерята беше изключително вкусна, както винаги. Моля те, благодари отново на готвачата си, тя е истинско чудо. — Поклони се. — А и компанията беше чудесна. Но дългът ме зове.

 

 

Кабинетът на губернатора Жиарод се намираше от другата страна на булеварда, точно срещу апартамента на Фосиф. Откриваше се съвсем същата гледка към булеварда, но откъм другата страна. Стените бяха покрити с копринени драперии в кремав цвят с шарка на цветя. Ниски маси и столове, икона на Амаат в стенната ниша, с паничка отпред, но без миризма на тамян — но пък губернатората не бе идвала на работа днес, напомних си аз.

Изпратила бях Тизаруат да се прибира с все плячката си — достатъчно храна да засити дори седемнайсетгодишна, че и да й остане, а комплиментите за готвачата на Фосиф бяха напълно заслужени. Освободила бях и капитана Хетнис със заповед да ми докладва на следващата сутрин.

— Седнете, моля, флотска капитана. — Губернатора Жиарод посочи няколко широки тапицирани стола далече от прозореца. — Втриса ме като си помисля какво мнение сте си съставили за нас. Но от самото начало на това… на тази криза, полагам усилия всичко да продължи спокойно и рутинно, доколкото е възможно, разбира се. А и религиозните традиции са особено важни в трудни времена. Мога само да ви благодаря за търпението.

Седнах, след мен седна и губернатората.

— Откровено казано — отвърнах аз, — търпението ми започва да се изчерпва. Но същото важи и за вас, предполагам. — През цялото време, докато пътувахме към Атоек, а и след това, се чудех какво да кажа на губернатора Жиарод. Колко точно да й разкрия. Накрая бях решила да й кажа истината, толкова неразкрасена, колкото ми беше по силите. — Така. Ето каква е ситуацията… Вече хиляда години две фракции на Анаандер Мианаай са във вътрешен конфликт една с друга. Всичко това се е случвало зад сцената, скрито от самата нея дори. — Губернатора Жиарод се намръщи. Наясно бях, че на пръв поглед думите ми нямат смисъл. — Преди двайсет и осем дни, на Палата Омоу, вътрешните разногласия прераснаха в открит конфликт. Самата лорда на Радч блокира всички изходящи сигнали от палатата в опит да скрие конфликта от останалите свои части. Не успя и сега тази информация пътува през радчайския космос на път към останалите палати. — Тези дни трябваше да стигне до Палата Ирей, най-отдалечената от Омоу. — На самата Омоу конфликтът изглежда решен.

Видимото изумление на губернатора Жиарод растеше с всяка следваща моя дума.

— В чия полза?

— В полза на Анаандер Мианаай, разбира се. На коя друга? Всички ние се намираме в невъзможна ситуация. Която и фракция да подкрепим, все ще сме виновни в държавна измяна.

— Резултатът би бил същият — кимна губернатората, ако не подкрепим никоя от фракциите.

— Именно. — Отдъхнах си облекчено. Губернатората имаше остър ум. — Междувременно фракциите в бойния флот — също „отгледани“ от Анаандер Мианаай в желанието й да си осигури предимство, ако се стигне до открити бойни действия, — вече се сражават. Една от фракциите е започнала да атакува портали. Именно по тази причина, макар комуникационните канали с Палата Омоу да са възстановени, вие все още нямате достъп до тях. Някъде по маршрута на всяко изпратено съобщение има разрушен портал. — Или поне по маршрутите, по които информацията пътуваше сравнително бързо, а не с месеци.

— Но в портала Храд-Омоу имаше десетки кораби! За осемнайсет от тях все още не знаем нищо! Как е възможно да…

— Подозирам, че е поредният опит да се скрие информация. Или да се затрудни придвижването между системите за всички кораби освен за бойните. И не ги интересува особено колко граждани ще загинат междувременно.

— Не мога да… Не мога да повярвам.

Но беше вярно.

— Станцията несъмнено ви е уведомила за правомощията ми. Поемам командването на всички бойни ресурси в системата, имам заповеди да подсигуря безопасността на гражданите тук. Нося и друга заповед — да забраня всички пътувания през порталите в обозримото бъдеще.

— Кой е издал тази заповед?

— Лордата на Радч.

— Коя от тях? — Не казах нищо. Губернатората вдигна ръце в знак, че се предава. — А това… този спор, който има със себе си?

— Мога да ви кажа какво ми каза тя. Мога да ви кажа и какво мисля аз по въпроса. Извън това… — Разклатих ръка в знак на несигурност и двусмислие. Губернатора Жиарод чакаше мълчаливо. — Спусъкът, точката на пречупване е било унищожаването на гарседдаите. — Губернатората примижа едва доловимо. Никоя не обичаше да говори за това, за времето, когато Анаандер Мианаай в пристъп на дива ярост бе наредила унищожаването на цяла слънчева система. Макар че оттогава бяха минали хиляда години и ставаше все по-лесно да се забрави, много по-лесно отпреди. — Как реагираш, след като си направила нещо такова?

— Надявам се никога да не направя нещо такова — каза губернатора Жиарод.

— Животът е непредсказуем — казах аз — и невинаги се оказваме хората, за които се мислим. И ако сме родени с лош късмет, научаваме за това несъответствие точно в такива моменти, в най-висша степен критични. Когато се случи нещо такова, имаш два варианта на избор. — Е, може да бяха и повече, но анализираш ли ги внимателно, всички се свеждат до въпросните два. — Можеш да признаеш грешката си и да решиш никога да не я повториш, или да си затвориш очите пред истината и да хвърлиш всичките си усилия и ресурси да докажеш сама на себе си, че си постъпила правилно и с радост би го направила отново.

— Да. Да, права сте. Но онова с Гарседд се е случило преди хиляда години. Достатъчно време да стигнеш до единия или до другия избор. Ако ме бяхте попитали преди последните събития, бих казала, че милордата е избрала първия вариант. Без, разбира се, да признава публично грешката си.

— Е, явно е било по-сложно от това — отвърнах. — Според мен вече са били налице други проблеми, които събитията на Гарседд са изострили. Какви са били проблемите мога само да гадая. Едно е сигурно: лордата на Радч не би могла да се разширява безкрай. — Но ако спре разширяването, какво да прави с всичките си кораби и второстепенни воини? И с офицерите? Запазването им би било скъпо и безпредметно. Разпускането им би поставило в риск от външни нападения системите по периферията на Радч. Външни нападения или вътрешни бунтове. — Мисля, че лордата на Радч е била изправена не само пред вътрешната си съпротива да признае допусната грешка, но и пред неспособността си да приеме, че в крайна сметка е смъртна.

Губернатора Жиарод седеше и мислеше над думите ми — мълча цели двайсет и четири секунди.

— Тази мисъл не ми харесва, флотска капитана. Ако ме бяхте попитали преди десетина минути, щях да ви кажа, че лордата на Радч е практически безсмъртна. И как иначе? Постоянно отглежда нови тела, които да заместят остаряващите, как би могла да умре? — Още три секунди намръщено мълчание. — И ако тя умре, какво ще стане с Радч?

— Не мисля, че е наша работа да се занимаваме с неща отвъд непосредствената ситуация на Атоек. — Това като нищо можеше да се окаже най-опасното, което можех да кажа в момента, в зависимост от политическите симпатии на губернатората. — Заповедите ми се отнасят единствено до безопасността на тази система.

— А ако бяха други? — Губернатора Жиарод не беше глупава. — Ако някоя друга част на милордата ви е заповядала да заемете едната или другата страна, или да използвате тази система по начин, който ще й даде предимство? — Не отговорих. — Както и да постъпите, от определена гледна точка постъпката ви ще е измяна, бунт, така че със същия успех можете да постъпите според собствените си желания, правилно ли разбирам?

— Нещо такова — съгласих се. — Но иначе наистина имам заповеди.

Тя тръсна глава, сякаш да избистри ума си.

— Но какво друго може да се направи? Нали не мислите, че има… че има външна намеса?

Този въпрос вече ми бе угнетяващо познат.

— Пресгер не се нуждаят от толкова сложен и подмолен план, за да унищожат Радч. А да не забравяме и договора, който, доколкото разбирам, те вземат много на сериозно.

— Те не използват думи, нали? Видът им, начинът им на мислене са коренно различни от нашите. Как е възможно думата „договор“ да означава нещо за тях? Как е възможно някакво споразумение, съгласие, да е гаранция за каквото и да било?

— Пресгер наблизо ли са? Представляват ли потенциална заплаха?

Губернатората свъси леко чело. По някаква причина въпросът я тревожеше. Може би защото я плашеше самата мисъл, че пресгер са близо.

— Понякога минават през Прид пресгер на път към Палата Цур. — Прид пресгер беше на няколко портала оттук, наблизо само доколкото ти трябва месец да стигнеш дотам, а не година или повече. — Според договора на територията на Радч могат да пътуват само през портали. Но…

— Договорът не е сключен с Радч — изтъкнах аз. — А с всички хора, с всички представители на нашия вид. — Това, изглежда, озадачи губернатора Жиарод, и нищо чудно. За повечето радчаи хора бяха те, радчаите, а всички други бяха… нещо друго. — Тоест за договора е без значение дали Анаандер Мианаай съществува, или не. Той е в сила и ще продължава да бъде в сила дори тя да изчезне от сцената. — В продължение на повече от хиляда години преди договора пресгер бяха спирали човешки кораби. Нападали бяха човешки станции. И ги бяха разглобявали — с все екипажите, пътниците и обитателите. Без друга видима причина освен за забавление. И никоя не бе намерила начин да ги спре. Бяха прекратили нападенията си сами, заради договора. И мисълта за пресгер все още вледеняваше немалко хора. Включително, изглежда, губернатора Жиарод. — Освен ако нямате някакво конкретно основание, мисля, че няма причина да се тревожим за тях в момента.

— Да, да, разбира се, права сте. — Ала изглеждаше все така напрегната.

— Произвеждаме ли достатъчно храна за цялата система?

— Определено. Макар че внасяме някои луксозни стоки — арак например, който произвеждаме в минимални количества, и други неща. Също и немалка част от медицинските консумативи. Това може да се окаже проблем.

— Не произвеждате ли корективи?

— Произвеждаме, но малки количества. И не от всички видове.

Това действително би могло да се окаже проблем, но в по-далечно бъдеще.

— Ще видим дали може да се направи нещо по този въпрос. Междувременно предлагам да продължите по същия начин като досега — запазвате спокойствие и с общи усилия пазим реда. Хората трябва да бъдат уведомени, че затворените портали няма да бъдат отворени в обозримото бъдеще, а през останалите е прекалено опасно да се пътува.

— На граждана Фосиф това няма да й хареса! Нито на другите плантатори. До края на месеца ще се натрупат тонове първокачествен ръчно бран чай „Рибна щерка“, който няма къде да отиде. И това е само продукцията на Фосиф.

— Е — казах с усмивка. — Поне ще пием отличен чай.

 

 

Беше твърде късно да се отбия в дома на граждана Баснааид, без да наруша всички правила на доброто възпитание. А и имаше неща, които държах да знам и които не се съдържаха в информацията, която бях получила на Палата Омоу. Политическите процеси отпреди анексиранията се смятаха за несъществени, с пристигането си цивилизацията заличаваше старите държавни граници. Отломките от старите политически режими — езиците, да речем, и изкуствата — понякога биваха запазени като музейни сбирки, но никога не влизаха в официалните архиви. Погледната отвън, система Атоек приличаше на всяка друга радчайска система. Дисциплинирана. Изцяло цивилизована. Погледната отвътре, беше друга — стига да не си затваряш очите, разбира се. Винаги е въпрос на деликатен баланс между привидния пълен успех на анексирането и необходимостта да се изправиш лице в лице с на вид дребните неща, с които анексирането не се е справило чак толкова успешно, и един от начините да поддържаш този баланс е да си затваряш очите за онова, което не се налага да видиш.

Станцията би трябвало да знае разни неща. Най-добре да се обърна към нея, да се оставя на добрата й воля. На теория нито кораб, нито ИИ-то на станция биха могли да направят нещо срещу преките ми заповеди, но аз отлично знаех, от личен опит, колко по-лесен може да е животът ти, ако въпросните кораб или станция те харесват и искат да ти помогнат.