Метаданни
Данни
- Серия
- Империя Радч (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Ancillary Sword, 2014 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Милена Илиева, 2015 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 3,8 (× 6 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване, форматиране и корекция
- NomaD (2016 г.)
- Корекция
- sir_Ivanhoe (2016 г.)
Издание:
Автор: Ан Леки
Заглавие: „Милостта на Калр“
Преводач: Милена Илиева
Година на превод: 2015
Език, от който е преведено: английски
Издание: Първо
Издател: ИК „Бард“ ООД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2015
Тип: роман
Националност: американска
Печатница: „Полиграфюг“ АД, Хасково
Редактор: Иван Тотоманов
ISBN: 978-954-655-595-3
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/837
История
- — Добавяне
1.
— Предвид обстоятелствата би могла да използваш още една лейтенанта. — Анаандер Мианаай, властелина (за момента) на неизбродния радчайски космос, седеше в голямо кресло с възглавнички от бродирана коприна. Тялото, което ми говореше — едно от хилядите, — изглеждаше на тринайсетина години. Облечено в черно, кожата му тъмна. В лицето на момичето вече прозираха аристократичните черти, които в радчайския космос бяха белег за най-висок ранг и висша мода. При нормални обстоятелства толкова млади версии на радчайската лорда не се явяваха пред чужди очи, но сега обстоятелствата не бяха нормални.
Стаята беше малка, квадрат със страна три и половина метра, облицована с решетки от тъмно дърво. В единия ъгъл решетките липсваха — вероятно бяха пострадали при размириците от миналата седмица, плод на отдавнашната негласна битка между съперничещи си части на самата Анаандер Мианаай. Там, където решетките бяха оцелели, между летвите се виеше някакво силно разклонено растение с тънки сребристозелени листа и миниатюрни бели цветчета. Малката стая не беше място за аудиенции, нито част от отворените за широката общественост зали и коридори на палатата. Имаше едно празно кресло до креслото на радчайската лорда, а между двете кресла имаше маса със сервиз за чай — термос и чашки от бял порцелан без никаква украса, но с изящни линии, от онези неща, които на пръв поглед изглеждат семпли, но на втори ти се разкриват като произведение на изкуството, чиято стойност надхвърля стойността на някои планети.
Беше ми предложен чай, както и да седна. Предпочела бях да остана права.
— Каза, че мога сама да си избера офицерите.
Би трябвало да добавя едно почтително „милорда“, но не го направих. Освен това би трябвало отдавна да съм коленичила и да съм ударила чело в пода, още когато влязох и се озовах лице в лице с лордата на Радч. И това не бях направила.
— Вече избра две. Сейварден, разбира се, и лейтенанта Екалу. Логичен и очевиден избор. — Имената автоматично насочиха мислите ми към споменатите офицери. След приблизително една десета от секундата „Милостта на Калр“, паркиран на трийсет и пет хиляди километра от станцията, щеше да получи това почти инстинктивно искане на информация и след още една десета от секундата отговорът му щеше да стигне до мен. През последните няколко дни се опитвах да възстановя контрола си върху този прастар навик. Опитите ми не бяха еднозначно успешни. — Като флотска капитана имаш право на трета офицера — продължи Анаандер Мианаай. С прекрасната порцеланова чашка в едната си ръка — контрастът между бялата съдинка и черната ръкавица на лордата се набиваше на очи — тя направи към мен жест, който, изглежда, имаше за цел да изтъкне униформата ми. Радчайските военни носеха тъмнокафяви куртки и панталони, ботуши и ръкавици. Моите бяха различни. Лявата половина на униформата ми беше кафява, да, но дясната беше черна, а капитанските ми нашивки имаха допълнителни белези, които показваха, че ръководя не само собствения си кораб, а и капитаните на други кораби. Флотилията ми се състоеше само от един кораб, „Милостта на Калр“, но в околността на Атоек, накъдето скоро щях да потегля, нямаше други флотски капитани и чинът щеше да ми даде предимство над всяка друга капитана, която щях да срещна в системата. Ако приемем, разбира се, че тези други капитани щяха да проявят склонност да признаят властта ми.
Една от враждуващите фракции в избухналия преди няколко дни конфликт беше разрушила два от вътресистемните портали. Сега основен приоритет беше да се предотврати сривът на още портали, както и да се парират опитите на въпросната фракция да завладее портали и станции в други звездни системи. Разбирах защо Анаандер Мианаай ме е издигнала до този чин, но въпреки това не харесвах повишението си.
— Не прави грешката — казах — да си въобразяваш, че работя за теб.
Тя се усмихна.
— О, няма такова нещо. Можеш да избираш сред офицерите, които понастоящем се намират на тази станция или близо до нея. Лейтенанта Тизаруат току-що е завършила академията. Пътуваше към първото си назначение, но сега, както знаеш, да продължи натам е невъзможно. А и реших, че ще ти хареса да получиш човек, когото да обучиш според собствените си разбирания. — Последното май й се стори забавно.
Докато лордата говореше, получих данни, че Сейварден е във втора фаза на дълбок сън. Също данни за пулса й, температурата, дишането, кислородното съдържание на кръвта, хормоналните нива. После тази информация изчезна, заменена от изображение на лейтенанта Екалу, която беше на вахта и очевидно се намираше в състояние на стрес — мускулите на челюстта й бяха стегнати, нивото на кортизола повишено. Само допреди седмица Екалу беше обикновена воина, докато капитаната на „Милостта на Калр“ не бе задържана за държавна измяна. Екалу изобщо не беше очаквала да я повишат в офицера и според мен не беше докрай убедена, че офицерството й е по силите.
— Не е възможно да смяташ — казах на Анаандер Мианаай, като примигнах да прогоня образа, — че е добра идея да ме пратиш в центъра на новоизбухнала гражданска война само с една опитна офицера в екипажа.
— А по-добре ли ще е да тръгнеш без трета офицера? — каза Анаандер Мианаай, може би усетила краткотрайното ми разсейване, а може би не. — А и онова дете тръпне от вълнение при мисълта, че ще служи при флотска капитана. Чака те на доковете. — Остави чашата си и се поизправи в креслото. — Понеже порталът към Атоек се срина и нямам представа какво се случва на станцията, не мога да ти дам конкретни заповеди. Освен това — лордата вдигна дясната си ръка, сякаш да ме спре, преди да съм казала нещо, — би било загуба на време да ти вися на главата. Каквото и да кажа, ти ще постъпиш както сама смяташ за редно. Натоварихте ли вече? Имате ли всичко необходимо?
Въпросът беше напълно излишен, лордата отлично знаеше какъв е продоволственият статут на кораба ми. Махнах неангажиращо с ръка, жест съзнателно безочлив.
— Можеш да вземеш и нещата на капитана Вел — каза тя, все едно й бях отговорила подобаващо. — На нея няма да й трябват.
Вел Оск беше капитана на „Милостта на Калр“ допреди седмица. Имаше много причини да не се нуждае повече от вещите си, като най-вероятната сред тях беше — разбира се, — че вече е мъртва. Анаандер Мианаай никога не правеше нищо наполовина, особено когато то касаеше враговете й. Както знаем, в този случай врагът, подкрепян от Вел Оск, беше самата Анаандер Мианаай.
— Не ги искам — казах аз. — Изпрати ги на семейството й!
— Стига да мога. — Възможно бе и наистина да не може. — Да ти трябва нещо друго, преди да тръгнеш? Каквото и да било?
Хрумнаха ми разни отговори. Нито един не ми се стори полезен.
— Не.
— Ще ми липсваш, между другото — каза тя. — Никой друг не дръзва да ми говори като теб. Ти си една от малцината, които си позволяват да ме обидят, без да ги е страх от последствията. А от тези малцина нито една няма… специфичните прилики, които споделяме ние с теб.
Защото преди време аз бях кораб. Изкуствен интелект, контролиращ гигантски войскови кораб и хиляди второстепенни сегменти, човешки тела, които бяха част от мен. По онова време не мислех за себе си като за робиня, но в действителност бях оръжие, собственост на Анаандер Мианаай, която на свой ред обитаваше хиляди тела, пръснати из радчайския космос.
Сега обитавах това едничко човешко тяло.
— Каквото и да ми направиш сега, не би могло да се сравнява с онова, което вече ми стори.
— Знам — каза тя. — Знам и колко опасна те прави това. Сигурно е адски глупаво от моя страна, че те оставих да живееш, да не говорим, че ти дадох официална власт и кораб. Но игрите, които играя, не са за страхливите.
— За повечето от нас — казах, без да крия гнева си и с пълното съзнание, че тя ще разпознае физическите му признаци без значение колко неутрално е лицето ми, — това не са игри.
— Знам и това — каза лордата на Радч. — Наистина. Но някои загуби са неизбежни.
Бих могла да избера всеки от половин дузината отговори, които ми хрумнаха. Вместо това се обърнах и излязох мълчаливо от стаята. Щом прекрачих прага, войната Едно Калр Пет от „Милостта на Калр“, която бе стояла изпъната в стойка мирно до вратата, тръгна след мен, делово и без излишни приказки. Калр Пет беше човек като целия екипаж на „Милостта на Калр“, който бе съставен от човешки воини, а не от второстепенни сегменти. Войната си имаше име извън името на кораба, номера на декадата и личния си номер. Веднъж се бях обърнала към нея с името й. Тя бе реагирала с външно безразличие, но лесно долових вълната от тревога и притеснение, която я заля отвътре. Не допуснах повече тази грешка.
Когато бях кораб — и когато бях само един компонент от войсковия транспортен кораб „Правдата на Торен“, — постоянно знаех в какво състояние са офицерите ми. Какво чуват и какво виждат. Всяко дихание, всяко потрепване на мускул ми бяха известни. Хормонални нива, кислородни нива. Знаех за тях почти всичко, ако не броим специфичното съдържание на мислите им, макар че дори за това често можех да се досетя — от опит и защото ги познавах отлично. Не че бих показала това на някоя от своите капитани — за тях то не би означавало нищо, само поток от неразгадаеми данни. Но за мен, по онова време, това бе част от светогледа ми.
Вече не бях своя кораб. Но все още бях второстепенен и все още можех да чета данни несъизмеримо по-добре от всяка човешка капитана. Ала имах само един човешки мозък и можех да обработя нищожна част от информацията, която навремето поемах постоянно и без да се замислям. А дори и с това нищожно количество трябваше да внимавам — когато за пръв път се опитах едновременно да вървя и да приемам информация, се забих право в една от преградните стени на кораба, същото продължи да се повтаря и след това. Изпратих запитване до „Милостта на Калр“, внимателно този път. Бях в голяма степен сигурна, че ще мога да вървя по коридора и да проследя данните за Калр Пет, без да спирам и да се спъвам.
Стигнах чак до приемната зала на палатата без злополуки. Пет беше уморена и страдаше от лек махмурлук. И отегчена, без съмнение, от поста си пред вратата, докато аз разговарях с лордата на Радч. Долових и странна смесица от нетърпение и страх, която леко ме смути, защото нямах представа какъв вътрешен конфликт я предизвиква.
Когато излязохме на централния булевард, висок, широк, ехтящ и настлан с каменни плочи, завих към асансьорите, с които се стигаше до доковете и до совалката, с която да се върна на „Милостта на Калр“. Повечето магазини и кантори по протежение на булеварда, включително разноцветните божества, полазили фасадата на храма — оранжеви, сини, червени и зелени, — изглеждаха неочаквано незасегнати от размириците преди седмица, когато битката на радчайската лорда срещу самата себе си бе излязла на открито с гръм и трясък. Граждани, наконтени с ярки палта, панталони и ръкавици и накичени с лъскави бижута, вървяха спокойно по тротоарите. Все едно миналата седмица изобщо не я е имало. Все едно Анаандер Мианаай, лордата на Радч, си беше старата лорда, с много тела, но иначе единна, нераздвоена личност. Но миналата седмица я беше имало и Анаандер Мианаай изобщо не беше единна личност. И то от доста време.
Докато наближавах асансьорите, внезапно ме заля вълна от негодувание и смут. Спрях и се обърнах. Калр Пет спря след мен, стоеше и гледаше безучастно пред себе си, сякаш вълната от негодувание, която корабът ми бе показал, не идваше от нея. Не подозирах, че хората мога така успешно да прикриват толкова силни емоции, но ето че лицето на войната беше напълно празно, напълно безучастно. Вече бях установила, че всички воини от „Милостта на Калр“ го могат, в по-голяма или по-малка степен. Капитана Вел беше от старомодния вид — или поне хранеше идеализирана представа за „старомодното“ — и бе настоявала човешките й воини да се държат като второстепенни сегменти.
Пет не знаеше, че съм била второстепенен. За нея аз бях флотска капитана Брек Мианаай, повишена заради ареста на капитана Вел и връзките, които семейството ми уж има по високите места. Нямаше представа колко детайлна информация получавам за нея.
— Какво има? — попитах рязко. Смутена бях.
— Капитана? — Безизразен глас. Искаше — разбрах го след незначителното забавяне на сигнала — да я оставя на мира, да насоча вниманието си другаде. Но искаше и да говори.
Права бях в предположението си, че силното негодувание и смут са свързани с мен.
— Имаш да ми кажеш нещо. Слушам те.
Изненада. Силен страх. И всичко това без мускулче по лицето й да трепне.
— Капитана — каза отново тя и ето, най-сетне някакво изражение пробяга по лицето й за миг. Войната преглътна. — Заради сервиза е.
Мой ред беше да се изненадам.
— Заради сервиза?
— Капитана, вие пратихте нещата на капитана Вел на склад тук, на станцията.
А въпросните вещи бяха наистина прекрасни. Сервизът за хранене (включително приборите и сервизът за чай), който явно тревожеше Калр Пет, се състоеше от изящни предмети от порцелан, стъкло и инкрустиран със скъпоценни камъчета емайлиран метал. Но тези неща не бяха мои. Аз не исках нищо, принадлежало на капитана Вел. Пет очакваше да я разбера. Искрено искаше да я разбера. Но аз не разбирах.
— Да?
Объркване. Гняв дори. Очевидно Пет смяташе аргумента си за очевиден. За мен обаче единственото очевидно бе, че не е в състояние да изрече на глас проблема си дори след като я бях подканила изрично.
— Капитана — каза накрая тя, докато гражданите ни заобикаляха: някои се преструваха, че не ни виждат, други ни хвърляха любопитни погледи. — Разбрах, че скоро ще напуснем системата.
— Воина — казах аз. На свой ред започвах да се чувствам объркана и ядосана, а и разговорът с лордата на Радч вече бе съсипал настроението ми. — Способна ли си да говориш направо?
— Не можем да напуснем системата без хубав сервиз! — каза най-сетне войната, макар лицето й да остана впечатляващо безучастно. — Капитана. — Не отговорих и тя продължи, думите й придружени от свеж пристъп на страх, задето си позволява да говори толкова откровено: — Това, разбира се, няма значение за вас. Вие сте флотска капитана и чинът ви е достатъчен да впечатли всяка. — Чинът, както и фамилното ми име, нали сега бях Брек Мианаай. Не бях особено доволна, че са ми дали точно това име, което ме бележеше като братовчеда на самата радчайска лорда. Никоя от екипажа, освен Сейварден и корабната медика, не знаеше, че не съм родена с това име. — За вас не би било проблем да поканите някоя капитана на вечеря и да й сервирате храна в посудата на войнишката столова. Гостуващата ви капитана не би казала и дума, въпреки…
Не би и могла, освен ако не е с по-висок чин от моя.
— Не отиваме там, където отиваме, за да даваме приеми — казах аз.
Това определено я смути и мигновено объркване разчупи маската й.
— Капитана! — каза умолително войната. — Вие няма нужда да се тревожите какво мислят за вас другите хора. Казвам го само защото ми наредихте да говоря.
Естествено. Би трябвало да се досетя. Би трябвало да си дам сметка за проблема още преди дни. Тя се тревожеше, че тя ще изглежда зле в очите на хората, ако аз нямам сервиз за хранене, който да отговаря на ранга ми. Че това ще се отрази зле на самия кораб.
— Тревожиш се за репутацията на кораба.
Долових силна тревога, но и облекчение.
— Да, капитана.
Аз не съм капитана Вел. — Капитана Вел бе държала много на тези неща.
— Така е, капитана, не сте.
Не можах да преценя дали натъртването — и облекчението, което долових у Пет — са знак, че според нея сериозните разлики между мен и Вел са хубаво нещо, или че войната просто се радва, че най-сетне съм разбрала какво има предвид. Или и двете.
Вече бях затворила сметките си тук, всичките ми пари бяха прехвърлени в чипове и заключени в корабната ми каюта. Малкото, което имах у себе си, би било крайно недостатъчно да успокои тревогите на Калр Пет. Станцията — ИИ-то, което управляваше това място, което беше това място — вероятно би могла да реши финансовия ми проблем. Но Станцията не ме харесваше, защото обвиняваше мен за размириците от миналата седмица, и едва ли би се съгласила да ми съдейства сега.
— Върни се в палатата — казах аз. — И кажи на радчайската лорда какво ти трябва. — Очите й леко се разшириха и две секунди по-късно долових изненадата и искрения й ужас. — Когато останеш доволна от посудата, ела в совалката.
Три граждани ни подминаха с чанти в ръце и фрагментът от разговора им, който дочух, ми подсказа, че отиват към доковете да хванат кораб към една от външните станции. Вратата на един асансьор се отвори пред тях. Разбира се. Станцията знаеше къде отиват и ги улесняваше всячески.
Станцията знаеше къде отивам и аз, но не ми отваряше врати, без изрично да съм го поискала. Обърнах се, влязох в асансьора след тях и след миг вратите му се отвориха в лицето на Калр Пет, която стоеше ужасена на павирания с черни плочи тротоар. Асансьорът потегли, трите граждани си приказваха. Затворих очи и видях Калр Пет да зяпа невярващо асансьора, дишането й бе ускорено. Свъси едва доловимо вежди — забелязах го само защото следях лицето й. Пръстите й помръднаха — викаше „Милостта на Калр“, но някак несмело, сякаш се боеше, че корабът може и да не й отговори.
Но „Милостта на Калр“ се отзова, разбира се.
— Не се тревожи — каза й корабът, гласът му ведър и неутрален в нейните и в моите уши. — Флотската капитана не е ядосана на теб. Действай. Всичко ще бъде наред.
Вярно. Не на Калр Пет бях ядосана. Затворих информацията, която идваше от нея, и за миг ме заля дезориентиращ поток откъм Сейварден, която спеше и сънуваше, и от лейтенанта Екалу, все така напрегната, която тъкмо пращаше една от своите Етрепи за чаша чай. Отворих очи. Гражданите в асансьорната кабинка се смееха на нещо, нямах представа на какво и не ме интересуваше, после вратите се отвориха и всички излязохме в просторното фоайе на доковете, стените му нашарени с икони на различни богове, които пътниците биха сметнали за полезни или утешителни. Имаше необичайно малко хора за това време на деня, освен при входа към офисите на пристанищната администрация, където опашка от ядосани капитани и пилоти чакаше реда си да се оплаче на претоварените младши инспектори. Два вътрешносистемни портала се бяха сринали в резултат на размириците от предната седмица, очакваше се същото да сполети и други, а лордата на Радч беше забранила всички пътувания през действащите портали, с което приковаваше десетки кораби в системата с все товарите и пътниците им.
Всички те се отдръпнаха да ми направят път, дори се поклониха леко, все едно че е повял внезапен вятър. Дължеше се на униформата ми, не на друго — чух една капитана да шепне на друга: „Коя е тази?“, чух и прошепнатия отговор на запитаната и на тези около нея, всяка добавяше малкото, което знае. Чух „Мианаай“ и „специални операции“. Явно това беше изводът, до който бяха стигнали масово хората след събитията от миналата седмица. Официалната версия гласеше, че съм пристигнала в Палата Омоу под прикритие с цел да извадя на светло заговор за държавна измяна. И че през цялото време съм работила за Анаандер Мианаай. Всяка била и преди пряк участник в събития, получили по-късно своя официална версия, щеше да знае, или най-малкото да заподозре, че и тази версия не отговаря на истината. Ала повечето радчаи живеят в скука и нямат причини да се усъмнят.
Никоя не възрази, когато минах покрай младшите инспектори и влязох във външния офис на главната инспектора. Даос Цейт, нейната асистента, все още се възстановяваше от раните си. Непозната за мен младша инспектора седеше на мястото й, но щом влязох, веднага скочи на крака и се поклони. Същото направи една много млада лейтенанта, при това по-грациозно и хладнокръвно, отколкото очаквах от седемнайсетгодишно момиче, от онзи тип момичета, които се състоят предимно от кльощави ръце и крака и са достатъчно вятърничави да похарчат първата си заплата за очи с люляков цвят — девойката едва ли се беше родила с такива очи. Тъмнокафявите й куртка, панталони, ръкавици и ботуши бяха спретнати и без петънце, правата й тъмна коса — подстригана късо.
— Флотска капитана — поздрави тя. — Аз съм лейтенанта Тизаруат. — И се поклони отново.
Не отговорих, само я погледнах. И да я притесни погледът ми, тя с нищо не го показа. „Милостта на Калр“ все още не получаваше данни за физическото й състояние, а кафявата й кожа така и не потъмня от изчервяване. Малобройните дискретни игли близо до лявото й рамо говореха за семейство заможно, но не и от най-издигнатите в Радч. Реших, че или притежава свръхестествен самоконтрол, или е глупачка. Нито едното, нито другото ми беше по вкуса.
— Влезте, капитана — каза непознатата младша инспектора и ме покани с жест във вътрешния офис. Отправих се натам, без да кажа и дума на лейтенанта Тизаруат.
Тъмнокожа, с кехлибарени очи, елегантна и аристократична дори в тъмносинята униформа на пристанищните власти, старша инспектора Скааиат Оуер стана и се поклони, когато вратата зад мен се затвори.
— Брек. Тръгваш значи?
Отворих уста да кажа: „Веднага щом ни дадеш зелена светлина да потеглим“, но си спомних за Калр Пет и задачата, с която я бях изпратила.
— Чакам Калр Пет. Явно не мога да тръгна без приемлив сервиз за хранене.
Изненада мина за миг по лицето на Скааиат. Тя знаеше, разбира се, че съм пратила нещата на капитана Вел за съхранение и че нямам нищо, с което да ги заменя. Веднага щом изненадата премина, на нейно място се появи зле прикрит смях.
— Е — каза тя. — Ти не би ли се чувствала по същия начин? — Ако бях на мястото на Пет, това имаше предвид. Ако бях кораб.
— Не, не бих. Не се е случвало. Някои от другите кораби го правеха. Още го правят. — Най-вече Мечове, които така или иначе се смятаха за по-висши от по-малките и не толкова престижни Милости и транспортните Правди.
— Моите Седем Исса държаха на тези неща. — Скааиат Оуер беше служила като лейтенанта на кораб с човешки воини, преди да стане старша инспектора тук, на Палата Омоу. Погледът й се спря на единственото ми бижу, малка златна игла, забодена близо до лявото ми рамо. Махна с ръка, уж да смени темата, макар на практика да не я сменяше. — Атоек значи? — Дестинацията ми не беше публично достояние, дори би могла, в известен смисъл, да се води деликатна информация. Но Оуер бяха сред най-старите и богати къщи. Скааиат имаше братовчеди, които познаваха хора, които знаеха това-онова. — Лично аз не бих те изпратила точно там.
— Там отивам.
Тя прие отговора ми, без да се изненада или засегне, поне ако се съдеше по изражението й.
— Седни. Чай?
— Не, благодаря. — Всъщност малко чай би ми дошъл добре, а при други обстоятелства с радост бих си побъбрила със Скааиат Оуер, но вече нямах търпение да се махна оттук.
И този ми отговор старша инспектора Скааиат прие спокойно. Самата тя също остана права.
— Като стигнеш на Атоек, ще потърсиш Баснааид Елминг. — Не беше предположение. Знаеше, че ще го направя. Баснааид беше по-малката сестра на лице, което и двете бяхме обичали някога. Лице, което аз, по заповед на Анаандер Мианаай, бях убила. — В някои отношения тя много прилича на Оун, но в други — не.
— Спомена, че била упорита.
— Много горда. И ужасен инат, точно като сестра си. Засегна се, когато й предложих клиентство заради сестра й. Споменавам го, защото си мисля, че смяташ да направиш нещо подобно. А нищо чудно ти да си единственият жив човек, който е по-голям инат от нея.
Вдигнах вежда.
— По-голям инат дори от тираната?
Думата не беше радчайска, а идваше от свят, анексиран и погълнат от Радч. От Анаандер Мианаай. От самата тирана, която вероятно беше единственият човек на Палата Омоу, освен мен и Скааиат, която знаеше тази дума.
Устата на Скааиат Оуер се изкриви в горчива усмивка.
— Може би. Или пък не. Така или иначе, внимавай много, ако решиш да й предложиш пари или услуга. Няма да го приеме добре. — После махна с ръка, добронамерено, но и примирено, сякаш да каже: „Макар че ти, разбира се, ще постъпиш както сама решиш“. — Предполагам, че вече си видяла новата си лейтенанта. Бебето.
Имаше предвид лейтенанта Тизаруат.
— Защо е дошла тук вместо да отиде директно на совалката?
— Дошла е да се извини на младшата инспектора. — Заместницата на Даос Цейт, заела мястото й във външния офис. — Майките им са братовчеди. — Формално думата, която използва Скааиат, обозначаваше хора от различни къщи, които имат обща родитела или прародители, но неформално се използваше за далечна роднина, която ти е приятели или с която си израснал заедно. — Вчера е трябвало да пият чай, но Тизаруат не отишла, нито отговорила на съобщенията им. А ти добре знаеш какви са отношенията между военните и пристанищните власти. — Тоест външно любезни, но със сериозна доза скрито презрение от страна на военните. — Моята младша инспектора се обидила.
— И защо на лейтенанта Тизаруат да й пука?
— Никога не си имала майка, която ти е сърдита, задето си засегнала нейна братовчеда — каза с усмивка Скааиат, — иначе нямаше да питаш.
Така си беше.
— Какво мислиш за нея?
— Преди ден-два бих казала, че е лекомислена. Днес обаче е по-ниска от тревата. — „Лекомислена“ не се връзваше с хладнокръвното поведение на момичето, което бях видяла във външния офис. Освен ако не броиш онези невъзможни очи. — До вчера момичето знаеше, че отива към една от пограничните системи да работи на бюро.
— Тираната ми праща бебе администратора?
— Ако питаш мен, изненадана съм, че изобщо ти праща бебе, без значение какво — каза Скааиат. — Не бих се изненадала, ако сама беше тръгнала с теб. Но може би не са й останали достатъчно тела тук. — Пое си дъх, сякаш да каже още нещо, но после смръщи вежди и килна глава настрани. — Извинявай, но трябва да свърша нещо.
Доковете бяха пълни с кораби, които се нуждаеха от провизии, ремонт или спешна медицинска помощ, кораби, хванати в капан в системата, факт, който никак не се харесваше на екипажите и пътниците им. Хората на Скааиат от дни работеха при пълно натоварване и почти без почивка.
— Разбира се — казах с поклон. — Няма да ти преча.
Тя все още слушаше съобщението. Обърнах се да си ходя.
— Брек. — Погледнах през рамо. Главата на Скааиат бе все така наклонена леко встрани, знак, че връзката й със Станцията или с някоя капитана още не е прекъснала. — Пази се.
— Ти също.
Излязох във външния офис. Лейтенанта Тизаруат стоеше неподвижна и мълчалива. Младшата инспектора зад бюрото гледаше право пред себе си, а пръстите й се движеха бързо, без съмнение беше заета с някаква спешна задача.
— Лейтенанта — казах остро и излязох от офиса, без да изчакам за отговор. Минах през тълпата намусени корабни капитани и излязох на доковете, където ме чакаше совалката, с която да стигна до „Милостта на Калр“.
Совалката беше твърде малка да генерира свое собствено гравитационно поле. За мен безтегловността не беше проблем, но за новоизлюпените офицери често се явяваше такава. Оставих лейтенанта Тизаруат при шлюза да изчака Калр Пет, после се изтласках през неприятната граница между гравитацията на станцията и безтегловността на совалката, насочих се към едно от креслата и се вързах с коланите. Пилотата ми кимна почтително, понеже поклоните са трудни при тези обстоятелства. Затворих очи и видях, че Пет стои в голямо складово помещение на територията на палатата, семпло помещение със сиви стени. Пълно със сандъци и кутии. В едната си ръка държеше чаша за чай от деликатно стъкло с наситен розов цвят. В отворена кутия пред нея имаше още от същия сервиз — термос, още седем чаши и друга посуда. Насладата й при вида на красивия сервиз, желанието й да го вземе, бяха помрачени от колебание. Не можех да прочета мислите й, но се досетих, че са й казали да си избере сервиз от склада, тя е намерила този, харесала го е много, но не може да повярва, че наистина ще й разрешат да го вземе. Може и да грешах, но този сервиз ми изглеждаше ръчно изработен и поне на седемстотин години. Не знаех, че Калр Пет има толкова добър вкус за сервизи.
Прогоних образа. По всичко личеше, че войната ще се позабави. Можех междувременно да си открадна малко сън.
Събудих се след три часа и първото, което видях, беше лейтенанта Тизаруат с люляковите очи, която стягаше коланите на креслото срещу мен. Калр Пет — видимо доволна, след като бе отмъкнала безценния сервиз от склада на палатата, поне така предположих, се изтласка към лейтенанта Тизаруат, кимна й, каза: „Просто за всеки случай, лейтенанта“, и й връчи торбичка за почти неизбежните последствия, когато стомахът на младата офицера се сблъска с микрогравитацията.
Навремето познавах доста млади лейтенанти, които бяха приемали това предложение като лична обида. Лейтенанта Тизаруат взе торбичката с усмивка, която не стигна до останалите части на лицето й. Изглеждаше все така съвсем спокойна и хладнокръвна.
— Лейтенанта — казах аз, докато Калр Пет се изтласкваше към креслото до пилотата, друга Калр. — Взели ли сте някакви лекарства?
Още една потенциална обида. Лекарствата против повръщане се намираха лесно и аз познавах отлични офицери с дългогодишна служба, които вземаха от тях всеки път, когато предстоеше да се качат на совалка. Което не означаваше, че са склонни да го признаят.
И последните следи от усмивката на лейтенанта Тизаруат изчезнаха.
— Не, капитана. — Спокоен глас. Съвсем спокоен.
— Пилотата има, ако ви трябват. — Поне това би трябвало да предизвика някаква реакция.
Така и стана, макар и с частица от секундата по-късно, отколкото очаквах. Намек за смръщване, негодуващо стягане на раменете, осуетено от коланите на креслото.
— Не, благодаря ви, капитана.
„Лекомислена“, така беше казала Скааиат Оуер.
Обикновено не бъркаше толкова сериозно в преценката си за хората.
— Не съм изпращала официално искане за присъствието ви, лейтенанта. — Постарах се гласът ми да прозвучи спокойно, само с намек за гняв. Лесна работа, предвид обстоятелствата. — Тук сте само защото Анаандер Мианаай е издала съответната заповед. Нямам нито времето, нито ресурсите да си отглеждам бебета. Надявам се, че ще се ориентирате бързо. Трябват ми офицери, които знаят какво правят. Трябва ми пълен екипаж, на който да разчитам.
— Капитана — отвърна лейтенанта Тизаруат. Все още говореше спокойно, но и някак замислено, а и онова почти недоловимо смръщване на веждите сякаш стана по-видимо. — Да, капитана.
Взела беше нещо. Лекарства против гадене вероятно, а ако можех да заложа, бих заложила значителното си лично състояние, че се е дрогирала до ушите поне с един седатив. Искаше ми се да изтегля личното й досие — „Милостта на Калр“ със сигурност вече го беше получил. Ала ако го направех, тираната щеше да разбере, че съм го поискала. В крайна сметка „Милостта на Калр“ принадлежеше на Анаандер Мианаай и тя имаше кодове за достъп, които й позволяваха да го контролира. „Милостта на Калр“ виждаше и чуваше всичко, което виждах и чувах аз, и ако тираната поискаше тази информация, нужно бе само да протегне ръка. А аз не исках тя да знае за подозренията ми. В интерес на истината, исках подозренията ми да се окажат безпочвени. Глупаво от моя страна.
Засега, ако тираната наблюдаваше — а тя със сигурност наблюдаваше чрез „Милостта на Калр“ и щеше да го прави, докато не напуснем системата, — нека си мисли, че негодувам, задето ми е натресла на главата бебе вместо опитна офицера, която знае какво прави.
Насочих вниманието си напред, към пилотата, която тъкмо се навеждаше към Калр Пет. Попита я тихо и неясно:
— Всичко наред ли е? — И добави, когато Пет я погледна неразбиращо с вдигнати вежди: — Твърде тихо е.
— През цялото време ли? — попита Пет. Все така говореха, с недомлъвки. Защото говореха за мен, а не знаеха дали не съм наредила на кораба да ми съобщава всеки път, когато екипажът ме обсъжда. Имах един стар навик — навик на две хиляди години — да си тананикам песни, каквото ми дойде наум. Понякога си тананиках, друг път пеех с цяло гърло. В началото този ми навик бе смутил дълбоко екипажа, ако не заради друго, то защото това тяло, единственото, което ми беше останало, не се отличаваше с много добър глас. Но започваха да свикват и сега ми стана смешно, че мълчанието ми ги притеснява повече от постоянните песни.
— Нито дума — отвърна пилотата. Поредната недомлъвка бе придружена от мигновен поглед встрани и едва доловимо потрепване на вратните и раменните мускули, което ми подсказа, че пилотата сочи дискретно назад, към лейтенанта Тизаруат.
— Мда — съгласи се Калр Пет, явно присъединявайки се към неизреченото от пилотата подозрение на какво се дължи нетипичната ми сдържаност.
Добре. Приятно гледане, Анаандер Мианаай.
Пътят до „Милостта на Калр“ беше дълъг, но лейтенанта Тизаруат нито веднъж не прибягна до торбичката, нито показа някакъв признак на дискомфорт. Прекарах тези часове в дрямка и мислене.
Корабите, комуникациите и данните пътуват между звездите през портали, обозначени с маяци и постоянно отворени. Изчисленията са направени предварително, маршрутите са набелязани през изкривеното пространство на порталите, където разстоянията не съвпадат с разстоянията в нормалния космос. Но бойните кораби като „Милостта на Калр“ могат да генерират свои собствени портали. Това крие много по-големи рискове, разбира се — заложиш ли неправилен маршрут, избереш ли погрешен вход или изход, корабът ти може да се окаже навсякъде или никъде. Това не ме тревожеше. „Милостта на Калр“ знаеше какво прави и ние щяхме да пристигнем по живо по здраво на станция Атоек.
И докато пътувахме през порталното пространство в свой собствен мехур от нормално пространство, щяхме да сме напълно изолирани. Исках го това. Исках да се махна от Палата Омоу, да се махна от погледа на Анаандер Мианаай, далеч от всяка заповед или намеса, която може да й хрумне.
Почти бяхме пристигнали и предстоеше скачване, когато корабът каза в ухото ми:
— Флотска капитана. — Не беше необходимо да се обръща към мен по този начин, достатъчно бе да излъчи към мен, че иска да привлече вниманието ми. А и почти винаги усещаше какво искам, без нужда да го изричам на глас. Можех да се свързвам с „Милостта на Калр“ по начин, недостъпен за останалите на борда. Ала не можех да бъда „Милостта на Калр“, както преди много години бях „Правдата на Торен“. Не и без напълно да изгубя себе си. Завинаги.
— Кораб — отвърнах тихо. И без да казвам нищо друго, „Милостта на Калр“ ми даде резултатите от изчисленията, които бе направил, без да чака изрична заповед — списък от възможни маршрути и часове на потегляне, които се появиха пред вътрешния ми взор. Избрах най-скорошния час, дадох заповедта и след малко повече от шест часа потеглихме.