Ан Леки
„Милостта на Калр“ (14)

14.

Прибрах се в стаята си, съблякох униформената риза и я дадох на Калр Пет. Тъкмо се бях навела да си събуя ботушите, когато на вратата се почука. Вдигнах глава. Калр Пет ме стрелна с безучастен поглед и отиде да отвори. Несъмнено бе забелязала поведението на Рогд през последните дни и се досещаше за какво става въпрос. Аз обаче се изненадах, признавам си, че е решила да премине толкова скоро към толкова откровен ход.

Дръпнах се настрани, така че да не се виждам от хола. Взех ризата си и я облякох отново. Пет отвори вратата към коридора и през нейните очи видях неискрената усмивка на Рогд.

— Чудя се — каза тя без излишни предисловия — дали бих могла да разговарям насаме с флотската капитана. — Добре премерено изречение, макар и на ръба на приличното — показваше пълно незачитане към Калр Пет, без да е грубо към мен.

„Пусни я — излъчих мълчаливо към Пет. — Но не излизай от стаята“. Макар че бе напълно възможно, доста вероятно всъщност, идеята на Рогд за разговор „насаме“ да включва и прислугата.

Рогд влезе в хола. Огледа празната стая, после се усмихна, като ме видя да влизам от спалнята.

— Флотска капитана — каза тя. — Надявах се, че бихме могли да… поговорим.

— За какво, граждана? — Не я поканих да седне.

Тя примигна, искрено изненадана, както ми се стори.

— Е, аз, струва ми се, дадох недвусмислен израз на желанието си.

— Граждана. В траур съм. — Още не бях почистила бялата траурна ивица от лицето си преди лягане. Невъзможно бе Рогд да е забравила защо съм тук.

— Всичко това е само за показ, флотска капитана — сладко отговори тя.

— Винаги е за показ, граждана. Напълно възможно е човек да скърби, без да се кичи с външни символи на скръбта. Тези неща са само начин да уведомиш другите за траура си.

— Е, вярно е, че тези неща почти винаги са неискрени или най-малкото прекалени — каза тя. Изобщо не беше разбрала какво искам да кажа. — Аз имах предвид, че траурът ви е продиктуван от политически причини. Не става въпрос за истинска скръб, със сигурност не изпитвате такава, нито някоя го очаква от вас. Необходимо е традицията да се спазва на публично място, да, но тук… — тя махна с ръка да обхване стаята, — тук определено не сме на такова.

Бих могла да изтъкна, че ако нейна роднина почине далече от дома си, самата Рогд вероятно би се чувствала по-добре, ако знае, че някоя си е направила труда да погребе близката й с всички необходими ритуали, дори ако тези ритуали са различни от нейните, а персоната, която ги е извършила, е напълно непозната. Но предвид каква беше Рогд, подобен аргумент не би имал никаква тежест.

— Граждана, удивена съм от липсата на приличие, която демонстрирате.

— Нима съм виновна, флотска капитана, че страстта ми е по-силна от чувството за благоприличие? А и благоприличието, също като траура, е за показ.

Не хранех никакви илюзии за физическата си привлекателност. Тя категорично не бе такава, че да породи ентусиазъм от подобен мащаб. Постът ми, от друга страна, и фамилното ми име определено имаха своя чар. Чар още по-въздействащ за богата и привилегирована граждана като Рогд. Филмите са пълни с добродетелни и скромни персони, които успяват да привлекат вниманието на висшестоящите и да спечелят изгода за себе си и своите къщи, но в истинския живот повечето хора отлично си дават сметка какво би се случило, ако проявят инициатива в тази посока.

Но някоя като Рогд… о, някоя като Рогд изобщо не би се посвенила да ме набележи и да се престори, че става въпрос за привличане, романтични чувства и дори любов. Без значение, че при подобни свалки всички участващи са наясно с потенциалните предимства.

— Граждана — казах студено. — Знам, че вие сте написали онзи лозунг в Долната градина. — Тя ме зяпна с широко отворени очи, чак примигна неразбиращо. Калр Пет стоеше неподвижно в един ъгъл на стаята, съвсем като второстепенен. — В резултат на това преводача Длик изгуби живота си и нейната смърт поставя в потенциален риск цялата система. Смъртта й беше злополука, да, но във вашите действия е имало умисъл, знаели сте, че това ще предизвика проблеми, но не сте давали пукната пара какви ще бъдат тези проблеми и коя ще пострада заради тях.

Рогд изпъчи рамене с възмущение.

— Флотска капитана! Нямам представа защо ме обвинявате в такова нещо!

— Ако трябва да гадая — продължих спокойно, — ядосали сте се на лейтенанта Тизаруат, задето ви е развалила кефа с граждана Пиат. С която, между другото, вие се държите безобразно.

— Е — каза тя с известно облекчение, — ако това е проблемът, с Пиат се познаваме от деца и тя винаги е била малко… странна. Прекалено чувствителна. Страда от ниско самочувствие, защото майка й е станционна администратора и истинска красавица на всичкото отгоре. Пиат получи чудесно назначение, но постоянно се сравнява с майка си и сравнението не е в нейна полза, разбира се. Приема всичко толкова навътре, че понякога наистина губя търпение, признавам. — Въздъхна, образ и подобие на съчувствие, съжаление и разкаяние дори. — Тя не за пръв път ме обвинява в лошо отношение, само за да ме ядоса.

— „Понякога си толкова тъпа, да ти го начукам“ — цитирах аз. — Интересна работа. Когато за последен път сте изгубили търпение, Пиат е била в центъра на вниманието и всички са се смеели на шегата й. Вместо да се въртят около вас.

— Сигурна съм, че Тизаруат ви е съобщила за това с изцяло добри намерения, но тя просто не разбра какво… — Не довърши, лицето й се изопна в страдалческо изражение. — Не може да… Не е възможно Пиат да ме е обвинила за онзи надпис на стената. Освен ако не е била в някое от мрачните си настроения, онази шега би й се сторила смешна.

— Пиат не ви е обвинила в нищо — казах с все същия студен глас. — Доказателствата са красноречиви сами по себе си.

Рогд застина напълно неподвижна за миг, не дишаше дори. После каза с глас студен почти колкото моя:

— Затова ли приехте поканата на майка ми? За да дойдете тук и да ме нападнете? Очевидно е, че си имате свой дневен ред. Появявате се отникъде, вадите някаква абсурдна заповед, забраняваща пътуването през порталите, така че чаят да не напуска системата. Това е чиста проба атака срещу моята къща и аз няма да търпя мълчаливо! Ще разговарям с майка си за това!

— Непременно го направете — казах аз. Все още спокойна. — Обяснете й също как онази боя се е озовала на ръкавиците ви. Но аз не бих се изненадала, ако тя вече знае за простъпката ви и ме е поканила тук с надеждата, че гостоприемството й ще ме умилостиви и ще ме откаже от по-нататъшни наказателни действия. — Бях приела поканата, знаейки това. Искала бях да видя какво е долу и защо Сирикс е толкова гневна.

Рогд се обърна и излезе, без да каже нищо повече.

 

 

Утринното небе беше бледосиньо, насечено от сребристите ивици на климатичната решетка, с по някое прозирно облаче тук-там. Слънцето още не се бе издигнало над планината, така че къщите, езерото и дърветата тънеха в сянка. Сирикс ме чакаше на брега на езерото.

— Благодаря ви, че се обадихте да ме събудите, флотска капитана — каза тя и се сгъна в лек ироничен поклон. — Определено не бих искала да се успя.

— Свикнахте ли вече с часовата разлика? — На станцията сега беше ранен следобед. — Разбрах, че има пътека, която обикаля езерото.

— Не знам дали ще мога да поддържам темпото ви, ако ще тичате.

— Днес ще ходя. — Дори да не бях в компанията на Сирикс, пак щях да ходя. Тръгнах към пътеката. Не се обърнах да видя дали Сирикс ме следва, нямаше и нужда — чувах стъпките й, освен това я виждах (както и себе си) през очите на Пет, която ни наблюдаваше дискретно от верандата.

На станция Атоек лейтенанта Тизаруат беше в квартирата ни в Долната градина и разговаряше с Баснааид Елминг, която бе пристигнала преди пет-шест минути, докато аз си обувах ботушите в спалнята. Поколебала се бях дали да не отложа разходката си със Сирикс, но накрая реших, че ще мога да ходя и да наблюдавам едновременно.

Ясно виждах вълнението, обзело Тизаруат. Младата лейтенанта буквално тръпнеше.

— Земедела — тъкмо казваше тя. Станала бе от сън преди има-няма половин час, макар на станцията да преваляше обед. — Аз съм на вашите услуги. Но истината е, че флотската капитана ми нареди да стоя далече от вас.

Баснааид смръщи вежди, видимо озадачена.

— Защо?

Лейтенанта Тизаруат си пое треперливо дъх.

— Казахте, че повече не искате да говорите с нея. И тя не искаше да… искаше да е сигурна, че няма да си помислите, че тя… — Млъкна, оплела се неспасяемо в изречението си. — Заради сестра ви тя ще направи всичко, което поискате от нея.

— Сериозно? — отровно попита Баснааид. — Явно тактът не й е силната страна.

— Флотска капитана — каза Сирикс, която вървеше до мен по пътеката край езерото. Дадох си сметка, че ми е казала нещо, а аз не съм отвърнала.

— Простете, граждана — Откъснах мислите си от Баснааид и Тизаруат. — Бях се разсеяла.

— Очевидно. — Свърна настрани да заобиколи паднал клон. — Опитвах се да ви благодаря за търпението, което проявихте към мен вчера. И за помощта на Калр Осем. — Смръщи вежди. — Не им позволявате да използват имената си?

— Самите те го предпочитат, моите Калр поне. — Вдигнах рамене в знак на несигурност. — Може би ще ви каже името си, ако я попитате. — Къщата беше останала доста далеч зад нас, скрита зад един завой на пътеката и дървета с широки овални листа и малки гроздове бели цветчета. — Кажете ми, граждана, техническите дефекти при пашкулите представляват ли проблем за полските работници тук, в планините? — Транспортираха ги дотук в консервационни пашкули. Които обикновено работят отлично, но понякога дават дефект, а при тях дори малките дефекти водят до смърт или тежка у вреда на обитателите им.

Сирикс застина насред крачка, само за миг, после продължи напред. Въпросът ми очевидно я бе изненадал, но ми се стори, че долових и нещо друго в изражението й. Знаеше какво я питам.

— Не съм виждала разтопени. Не мисля, че и другите са виждали, в последно време поне. Но според някои валскааиани, когато разтопявали хора, медиците умъртвявали част от тях.

— А казват ли защо?

Сирикс вдигна рамене.

— Не направо. Според тях медиците се отървават от онези, които сметнат за неподходящи по някакъв критерий, но какво точно означава това, не казват, поне в мое присъствие. Но на лекара не ходят, никога. За нищо на света. Може целите да са изпотрошени, но няма да идат при лекара, а ще разчитат приятелите им да ги шинират с пръчки и парцали.

— Снощи — казах аз като един вид обяснение — поисках справка за броя на валскааианите, транспортирани в тази система.

— Само за валскааианите? — Сирикс вдигна вежди. — Защо не за самирите?

Аха.

— Попаднала съм на нещо, нали?

— Не знам. Поискали сте справка за валскааианите, а не знам дали това ще ви свърши работа. Но навремето, още преди аз да се родя и преди Валскаай да бъде анексиран, се е случило нещо. Преди около сто и петдесет години. Не знам подробности, съмнявам се някоя друга да знае, освен пряко замесените. Но мога да ви кажа какво се говори. Говори се, че някоя, която отговаряла за работниците, транспортирани в тази система, отклонявала част от тях и ги продавала на външни роботърговци. Да — размаха ръце тя, видяла реакцията ми, — знам, че звучи абсурдно. Но преди това място да се цивилизова — не долових и намек за ирония в думите й — ангарията заради дългове се срещала често и било напълно законно да продаваш длъжниците. Приемало се за нещо нормално, освен ако някоя не прояви лошия вкус да продаде ксаи. Но нямало нищо лошо, ако продаваш ичана.

— Да. — Прочела бях това-онова за историята на системата, подтикната от данните в справката, която бях получила в отговор на запитването си. Несъответствието в бройката на транспортираните тук валскааиани спрямо бройката на разтопените и назначени на работа, както и древният чаен сервиз, който бях видяла на вечеря, и историята как капитана Хетнис го била продала на граждана Фосиф бяха събудили любопитството ми. — Само дето външната търговия с роби е била прекратена скоро след анексирането и така и не се е подновила. — Отчасти, мислех си, защото е разчитала на евтини доставки от Атоек, на които анексирането е сложило край. И отчасти заради вътрешни проблеми в системите на самите роботърговци. — А и това е било преди колко… шестстотин години? Няма начин да е продължило и след това, без да се разчуе.

— Само казвам какво се говори, флотска капитана. Несъответствието в числата било прикривано — не твърде добре, ако може да се вярва на историята, — като се раздувала безобразно бройката на дефектиралите пашкули. Почти всички транспортирани били предназначени за чаените плантации тук, в планината. Когато системната губернатора разбрала какво става — това било много преди времето на губернатора Жиарод, разбира се, — сложила край на схемата, но и покрила всичко. В крайна сметка медиките, които подписвали фалшивите доклади, го правели под давлението на някои от най-изтъкнатите граждани на Атоек. Хора, които службата за сигурност не закача. А и ако слухове за това стигнели до Палатата, лордата на Радч със сигурност би потърсила сметка на губернатората защо не е забелязала по-рано какво се случва. Затова, вместо разследване и присъди, немалък брой граждани на високи постове изведнъж се оттеглили от активна дейност. Включително бабата на граждана Фосиф, която прекарала остатъка от живота си в манастир на другия край на континента.

Ето затова бях решила да проведа този разговор далече от къщата. За всеки случай.

— Фалшифицирането на данни за дефектирали пашкули трудно би могло да прикрие такова нещо. Имало е и друго, сигурна съм. — Тази история не фигурираше в информацията, която бях поискала, когато реших да се осведомя за историята на системата. Но пък според Сирикс скандалът бил потулен. Нищо чудно изобщо да не е влязъл в официалните архиви.

Сирикс мълчеше замислено, после каза:

— Може и да е имало, флотска капитана. Лично аз съм чувала само слухове.

— … дълбоко емоционална поезия — казваше Баснааид в моя хол в Долната градина. — Радвам се, че тук никоя не я е чела. — Двете с Тизаруат пиеха чай.

— Изпращахте ли своя поезия на сестра си, граждана?

Баснааид се засмя тихичко.

— Почти всичко й изпращах. Тя винаги казваше, че стиховете ми са чудесни. Или е била много мила, или е имала много лош вкус.

По някаква причина думите й смутиха Тизаруат, изпълниха я със силно чувство на срам и себеомраза. От друга страна, почти без изключение образованите радчаи пишеха стихове на младини и лесно можех да си представя качеството на поезията, която би могла да сътвори подрастващата Тизаруат. И с която да се гордее. А после е видяла стиховете си през очите на Анаандер Мианаай, лордата на Радч с нейния опит и познания на човек, живял три хиляди години. Съмнявам се оценката да е била положителна. И щом вече не можеше да е Анаандер Мианаай, какво можеше да бъде освен сглобен набързо вариант на предишната Тизаруат с все слабата поезия и лекомислието? Как би могла да си помисли за поезия, без да си спомни унищожителното презрение на Мианаай? — Щом сте пращали стиховете си на лейтенанта Оун — каза Тизаруат с остър копнеж, примесен със себеомразата, — значи флотска капитана Брек ги е чела.

Баснааид примигна, понечи да се намръщи, но спря навреме. Можех само да гадая какво е предизвикало реакцията — дали мисълта, че съм чела стиховете й, или напрежението, което се излъчваше от лейтенанта Тизаруат сега и което беше изместило предишните ведри усмивки.

— Радвам се, че не ми го каза в очите.

— Никога не би го направила — каза Тизаруат, все така напрегнато.

— Лейтенанта. — Баснааид остави чашата на импровизираната масичка до импровизирания си стол.

— Онзи ден говорех сериозно. И нямаше да съм тук, ако не беше важно. Чувам, че на флотската капитана дължим ремонта на Долната градина.

— Д… — Тизаруат се запъна, явно сметнала, че простичкото потвърждение не би било достатъчно коректно от политическа гледна точка. — Е, ремонтът е по заповед на станционната администратора Целар, земедела, но иначе — да, флотската капитана наистина помогна.

Баснааид махна разсеяно.

— Езерото в Градините горе… Станцията не вижда подпорите, които крепят дъното му и не позволяват водата да залее Долната градина. Би трябвало да се извършват регулярни проверки, но според мен това не се прави. А аз не мога да кажа нищо на главната земедела, защото за проверките отговаря нейна братовчеда и последния път, когато си позволих да кажа нещо, се вдигна голям шум как трябвало да си гледам работата, а не да клеветя хората. — А ако дръзнеше да мине през главата на пряката си ръководитела и се обърнеше директно към станционната администратора, щеше да си има сериозни неприятности. Които биха били оправдани, ако Целар се вслушаше в думите й и вземеше мерки, но нямаше никаква гаранция, че ще стане така.

— Земедела! — възкликна Тизаруат, едва сдържаше ентусиазма си да й помогне. — Аз ще се погрижа за това! Нужна е само малко дипломатичност.

Баснааид примигна стреснато.

— Не искам да… моля ви, разберете, че наистина не искам да моля за услуги флотската капитана. Не бих дошла тук, ако опасността не бе толкова сериозна. Ако подпорите откажат…

— Изобщо няма да замесваме флотска капитана Брек, каза Тизаруат тържествено. Вътрешно беше в екстаз.

— Споменавали ли сте за това на граждана Пиат?

— Тя беше там, когато за пръв път повдигнах въпроса. Не че имаше някаква полза. Лейтенанта, знам, че през последните дни сте се сближили с Пиат. Не искам да я критикувам, но… — Не довърши, явно търсеше начин да каже онова, което искаше да каже.

— Но — запълни Тизаруат тишината — тя като цяло не е отдадена на работата си. Или Рогд й виси на главата и я разсейва, или е в мрачно настроение. Но Рогд е на планетата вече четири-пет дни, а ако зависи от флотска капитана Брек, ще остане там още дълго. Мисля, че много скоро ще забележите промяна в Пиат. Мисля — продължи тя, — че самочувствието й е било подронвано системно. Внушавано й е, че преценката й е ненадеждна. Сега е моментът да я подкрепите, да я насърчите в работата й.

Баснааид кривна глава и се намръщи още повече, загледа се в Тизаруат, сякаш е видяла нещо напълно неочаквано, нещо, което я озадачава.

— Лейтенанта, на колко години сте?

Тизаруат внезапно се смути. Вина, себеомраза, тръпка на нещо… нещо като триумф или удовлетворение.

— Земедела. На седемнайсет съм. — Лъжа, която не беше съвсем лъжа.

— Преди малко не ми прозвучахте като седемнайсетгодишна — каза Баснааид. — Флотска капитана Брек затова ли ви е взела със себе си — да откривате слабите места на щерките на нашите най-изтъкнатите граждани?

— Не — отвърна Тизаруат умърлушено. Вътрешно беше отчаяна. — Мисля, че ме е взела, защото е смятала, че ще се забъркам в неприятности, ако не ме държи под око.

— Ако ми бяхте казали това преди пет минути, нямаше да ви повярвам.

Долу на планетата, на пътеката край езерото, небето се бе избистрило до по-наситено синьо. Светлината от изток набираше сили и превръщаше планинския връх, който скриваше слънцето, в назъбен черен силует. Сирикс вървеше до мен и мълчеше търпеливо. А не ми бе направила впечатление на особено търпелив човек, сдържаността й бе въпрос на необходимост, начин да избегне неприятните усещания, които биха придружили всяка проява на гняв. Значи търпението, което демонстрираше сега, най-вероятно беше поза.

— Във вашата компания, флотска капитана, човек се чувства почти като на концерт — каза тя с едва доловима подигравка, което потвърди подозренията ми. — Песните, които си тананикате постоянно, имат ли нещо общо с посоката ни мислите ви, или изборът е случаен?

— Зависи. — Тананикала си бях песента, която моята Калр пееше вчера в лазарета. — Понякога е просто песен, която съм чула наскоро. Стар навик. Извинявам се, ако ви дразни.

— Не съм казала, че ме дразни. Не подозирах, че братовчеди на Анаандер Мианаай се вълнуват от чувствата на другите и дали дразнят някого с поведението си, или не.

— Аз пък не казах, че ще спра да пея — изтъкнах на свой ред. — Мислите ли, че случилото се — имам предвид търговията с транспортирани — наистина не е стигнало до вниманието на Анаандер Мианаай?

— Ако беше разбрала — каза Сирикс, — ако наистина е знаела какво се случва тук, щеше да стане същото като на Име. — Говореше за станция Име, чиято корумпирана губернатора бе стигнала дотам да убива и заробва граждани и едва не бе предизвикала война с рррррр, докато новината за действията й не бе стигнала до Анаандер Мианаай. Или поне до правилната Анаандер Мианаай. Но Сирикс не знаеше тази част от историята. — Щеше да се разчуе навсякъде и виновните щяха да бъдат подведени под отговорност.

— Чудех се кога Анаандер Мианаай е разбрала за това — че на Атоек се върти търговия с хора, с потенциални граждани. Никак не бих се изненадала, ако част от Анаандер е знаела и дори е продължила или подновила схемата, тайно от самата себе си. Следователно правилният въпрос беше коя Анаандер е замесена и каква полза има от това? Което ме подсети за политиката второстепенните в корабните екипажи да се подменят с човешки воини. На кораби като „Милостта на Калр“. На войскови кораби като „Правдата на Енте“, където бе служила Скааиат Оуер. Едва ли можеше да се очаква, че човешките воини ще се бият на страната на онази, която иска да върне второстепенните в корабните екипажи. Второстепенните, от друга страна, бяха неразделна част от своя кораб и изпълняваха заповедите му безпрекословно. Онази Анаандер, която се опитваше да прекрати собствената си политика по разпускане на радчайската бойна флота, определено би се зарадвала на резерв от тела в пашкули.

— Не сте съгласна — каза Сирикс, след като мълчанието се проточи. — Но не е ли справедливостта в основата на цивилизацията?

А също приличието и ползата.

— Значи, ако тук е налице несправедливост, то е само защото лордата на Радч не е чула за това.

— Можете ли да си представите радчаи да практикуват заробване на длъжници или да ги продават на роботърговци, както са го правили ксаите?

Зад нас, в къщата за гости, капитана Хетнис вероятно закусваше, обслужвана от човешко тяло, заробено към бойния кораб „Мечът на Атагарис“. Едно от десетките. Самата аз бяха едно от хилядите такива тела, преди останалото от мен да бъде унищожено. Сирикс не знаеше това, но със сигурност знаеше, че има други войскови кораби с екипажи от второстепенни. А отвъд възвишението живееха десетки валскааиани, транспортирани тук с единствената цел да се разчисти планетата им за радчайската окупация и да се осигури евтина работна ръка тук. Самата Сирикс беше потомка на такива хора.

— Разбира се, второстепенните и транспортираните са различни неща — сухо казах аз.

— Е, милордата сложи край на това, нали? — изтъкна Сирикс. Замълчах си и тя продължи: — Значи процентът на дефектирали пашкули при транспорта на валскааиани ви се струва висок?

— Да. — Съхранявала бях хиляди тела в консервационни пашкули. Знаех всичко за този вид поддръжка и за дефектите, които възникваха. — Любопитна съм дали трафикът натранспортирани наистина е бил прекратен преди сто и петдесет години, или само привидно.

— Иска ми се милордата да беше дошла с вас — каза Сирикс. — За да види всичко това с очите си.

Над нас, в Долната градина, Бо Девет влезе в стаята, където Тизаруат и Баснааид седяха и пиеха чай.

— Лейтенанта — каза Бо, — има проблем.

Тизаруат примигна. Преглътна чая си. Даде знак на Бо да обясни.

— Лейтенанта, отидох на първо ниво да ви взема нещо за заку… за обяд. — Оставила бях инструкции хората ми да купуват храна и други консумативи основно от Долната градина. — Пред чайната са се събрали много хора. Те… ядосани са, лейтенанта, заради ремонтите, които започнаха по заповед на флотската капитана.

— Ядосани? — Тизаруат явно не можеше да повярва на ушите си. — Че ще имат вода и осветление? И нормален въздух?

— Не знам, лейтенанта. Но продължават да прииждат.

Тизаруат гледаше Бо Девет все така невярващо.

— Мислех, че ще са благодарни!

— Не знам, лейтенанта. — Макар че според данните, които получих от кораба, Бо определено беше съгласна със своята лейтенанта.

Тизаруат погледна Баснааид. И изведнъж се изпълни със силна тревога.

— Не — каза тя, макар че в отговор на какво нямах представа. — Не. — Вдигна отново поглед към Бо Девет. — Какво би направила флотската капитана?

— Нещо, което би направила само флотската капитана — каза Бо. После, сетила се, че и Баснааид е в стаята, добави: — Моля да ми простите, лейтенанта.

— „Кораб — излъчи мълчаливо Тизаруат, — може ли флотската капитана да ми помогне?“

— Флотска капитана Брек е в траур, лейтенанта — дойде отговорът в ухото й. — Мога да й предавам съобщения за съболезнования или поздрави. Би било крайно неприлично да се занимава с такива неща в момента.

Долу, край езерото, Сирикс казваше:

— Всички тук са замесени. Лордата на Радч носи висшата отговорност за цял Радч, но не може да е навсякъде. Вие обаче сте оторизирана лично от нея, нали?

В Долната градина лейтенанта Тизаруат каза:

— Какви бяха тазсутрешните поличби, в храма?

— „Няма печалба без загуба“ — отговори Бо Девет. Стиховете бяха много по-сложни, разбира се, но се свеждаха до това.

Долу, на пътеката сред дърветата, Сирикс продължи:

— Между другото, Емер каза, че онзи ден сте били като лед. — Имаше предвид собственицата на чайната в Долната градина. — Застреляли преводачата пред очите ви, тя ви умряла в ръцете, цялата сте били в кръв, обаче сте запазили желязно самообладание, нищо не проличало нито по лицето ви, нито в гласа ви. Каза, че сте се обърнали и сте й поискали чай.

— Още не бях закусила.

Сирикс се изсмя — едно кратко, остро „ха“.

— Каза, че очаквала чашата с горещия чай да се вледени, щом я докоснете. — И добави: — Нещо друго ангажира вниманието ви.

— Да. — Спрях. В Долната градина Тизаруат бе стигнала до някакво заключение. Тъкмо казваше на Бо да изпрати земедела Баснааид до Градините. Обърнах се към Сирикс: — Моля да ме извините, граждана. Оказва се, че имам да мисля за много неща в момента.

— Нищо чудно.

Изминахме трийсетина метра в мълчание. (Тизаруат излезе от квартирата ни и тръгна по коридора.) После Сирикс каза:

— Чух, че щерката на домакинята ни си е тръгнала бясна снощи и повече не се е върнала.

— Значи Осем ви разказва всички клюки, а? — отвърнах. Тизаруат се изкачваше към първо ниво. — Явно ви харесва. А каза ли ви защо Рогд си е тръгнала?

Сирикс вдигна скептично вежда.

— Не. Но е лесно да се досети човек. От самото начало стана ясно, че ви е хвърлила око, което беше адски тъпо от нейна страна.

— Май не харесвате Рогд.

Сирикс издиша, кратко и шумно. Направо изсумтя.

— Вечно виси в канцелариите на Градините. Любимото й забавление е да си нарочи някоя, да си прави майтапи на неин гръб и всички други да се смеят. Обикновено се цели в помощник-директора Пиат. Но нямало проблем, разбира се, защото Рогд, видите ли, само се шегувала! Това, че арестуваха мен за нещо, което е направила тя, беше поредната й шегичка, ей така, между другото.

— Досетили сте се значи? — Горе, в Долната градина, Бо Девет помагаше на Баснааид да се прехвърли през отломките от транспортен сандък, които подпираха секционната врата на четвърто ниво. Тизаруат още се изкачваше към първо.

Край езерото Сирикс ме стрелна с красноречив поглед — един вид, не съм толкова тъпа, че да не се досетя за участието на Рогд.

— Сигурно е отлетяла за града. Или е отишла в общежитието на работниците да изрита някоя бедна валскааиана от леглото и да я тормози.

Не се бях замислила, че с ледения си отказ може да създам неприятности другиму.

— В какъв смисъл да я тормози?

Още един красноречив поглед.

— Не мисля, че можете да направите нещо по въпроса. Която и да попитате, ще се закълне, че е щастлива да зарадва дъщерята на плантатората. И какво друго биха могли да кажат?

И ако Рогд беше слязла на планетата без мен, най-вероятно щеше да отиде право в общежитието — в най-леснодостъпния източник на забавления. И несъмнено популярен вид забавление сред плантаторските домакинства на Атоек. Вероятно бих могла да разкарам Рогд оттук или да й попреча да прави нещата, които е свикнала да прави, но същите неща несъмнено се случваха другаде и с други хора.

Горе, на малкия булевард пред чайната, Тизаруат стъпи на една пейка. Част от хората бяха забелязали появата й и се бяха дръпнали да й направят път, но повечето точеха вратове да чуят какво се случва в чайната. Някоя говореше там. Тизаруат си пое дълбоко дъх. Твърдо решена. Уверена. До каквото и решение да беше стигнала, то й носеше облекчение, изпълваше я с нетърпение и страст, но нещо в този прилив на емоции ме притесняваше.

— Кораб — излъчих мълчаливо, както си ходех до Сирикс.

— Виждам, флотска капитана — отговори „Милостта на Калр“. — Но мисля, че тя ще се справи.

— Уведоми медиката.

Изправила се на пейката, Тизаруат повиши глас:

— Граждани! — Не се получи много добре и тя повтори по-силно:

— Граждани! Проблем ли има?

Настана тишина. А после някоя близо до вратата на чайната извика нещо на расуар, псувня вероятно.

— Кажете ми — продължи Тизаруат. — Чух, че имало проблем.

Множеството в чайната се раздвижи, някакъв човек излезе навън и тръгна към Тизаруат.

— Къде са воините ти, радчаи?

Допреди миг Тизаруат се бе чувствала сигурна в себе си, но сега изведнъж я обхвана силен страх.

— Мият чинии у дома, граждана — каза тя, без страхът да стигне до гласа й. — Други са навън по задачи. Кажете. Искам да разбера какъв е проблемът.

Гражданата, излязла от чайната, се изсмя, кратко и горчиво. От собствения си опит с подобни сблъсъци знаех, че вероятно и тя се страхува в момента.

— Справяхме се добре години наред. А сега вие изневиделица се загрижихте за нас. — Тизаруат не каза нищо, успя дори да не се намръщи, макар да не разбираше накъде бие гражданата. — Сега, когато богата флотска капитана иска да отседне тук, внезапно взе да ви пука какви са условията в Долната градина. А нямаме никаква връзка с Палатата. И къде ще отидем, когато ни изритате от Долната градина? Ксаите не ни искат за съседи. Защо, мислите, стоим тук? — Замълча, чакаше Тизаруат да каже нещо. Но Тизаруат все така мълчеше (смутена и озадачена), затова онази продължи: — Какво очаквате, да сме благодарни? Не го правите за наше добро. Иначе щяхте да ни попитате какво искаме ние. Е, какво смятате да правите с нас? Да ни подложите на превъзпитание, всичките? Да ни избиете? Да ни превърнете във второстепенни?

— Не! — извика Тизаруат. С искрено възмущение. Но и със срам, защото също като мен знаеше, че е имало времена и места, когато и където подобна тревога е била основателна. А онова, което бяхме видели още през първия си ден на станцията — случката с бояджията и второстепенния от „Мечът на Атагарис“, — даваше известно основание да се подозира, че система Атоек може би е едно от тези места. — Ще ви бъде направи жилищна регистрация по настоящ адрес. — Чуха се подигравателни подвиквания. — Иначе сте прави — продължи Тизаруат. — Станционната администрация не бива да остава глуха за тревогите ви. Ако искате, можем да поговорим за тях сега. А после двете с вас посочи персоната, която бе излязла от чайната и бе изразила на глас притесненията на съкварталците си, може да отидем право при станционна администратора Целар. Всъщност може да отворим канцелария на четвърто ниво, където всички да съобщават за проблеми с ремонтите, да подават молби и жалби, а после ние да ги препращаме към администрацията.

— Четвърто ниво? — извика някоя. — Не всички тук могат да се качват и слизат по стълбите в шахтите!

— На първо ниво няма място, граждана — каза Тизаруат. — Освен ако не отворим приемната тук, което би създало затруднения за клиентите на граждана Емер и за всички, които минават оттук. — Тоест почти всички в Долната градина. — Затова, когато с тази граждана тя отново посочи персоната пред себе си — отидем в администрацията, още днес, веднага след като тази дискусия приключи, можем да им кажем, че поправката на асансьорите се превръща в приоритет.

Тишина. Хората бяха започнали да излизат бавно и предпазливо от чайната и запълваха малкия импровизиран булевард. Една от излезлите каза:

— Обикновено го правим по следния начин, лейтенанта — всички сядаме, а която иска да говори, се изправя. — В тона й се долавяше предизвикателство.

— Пейката е за онези, които не могат да седнат на пода.

Тизаруат сведе поглед към пейката, на която беше стъпила. После огледа хората пред себе си, петдесет или шейсет на брой — и още излизаха от чайната.

— Добре — каза тя. — Тогава ще сляза.

 

 

Съобщението от флотска капитана Уеми стигна до „Милостта на Калр“, докато със Сирикс се връщахме в къщата. На вахта беше медиката.

— С цялото ми уважение към флотска капитана Брек прочете корабът в ушите на медиката. — Някаква информация от първа ръка или от лично естество ли цели флотската капитана с въпросите си? Уверявам ви, че аз бях единствената от екипажа на „Мечът на Инил“, която прекара повече от няколко минути на Омоу.

Медиката, за разлика от Сейварден и Екалу, разбираше значението на въпросите, които отправях към флотска капитана Уеми. Затова бе по-скоро ужасена, отколкото озадачена, когато изчете отговора, който бях оставила, в случай че по-раншните ми въпроси са довели до настоящата ситуация.

— Флотска капитана Брек искрено моли флотска капитана Уеми за прошка и би искала да знае дали напоследък флотска капитана Уеми се чувства на себе си.

Не очаквах да получа отговор на последния си въпрос и не получих.