Ан Леки
„Милостта на Калр“ (16)

16.

Взривът бе сложил край на траура ни. Събрахме се в дневната на господарската къща — големият прозорец гледаше към езерото, множеството кресла и табуретки бяха тапицирани в златно и бледосиньо, ниските масички бяха от тъмно дърво, а ламперията по стените беше разкрасена със същата изящна дърворезба, която бе станала жертва на пламъците в банята и вероятно бе дело на някоя усърдна слуга, посветила й години от живота си. На поставка в единия ъгъл беше подпрян висок струнен инструмент с дълъг гриф и четвъртито тяло. Не бях виждала такъв инструмент преди, което вероятно означаваше, че е местна разновидност. На друга поставка в съседство се кипреше кутията с древния чаен сервиз, капакът й беше отворен, за да се вижда по-добре експонатът.

Фосиф стоеше права в средата на стаята, капитана Хетнис — по нейно настояване — беше седнала на стол близо до нея. Рогд крачеше напред-назад в единия край на стаята, докато Фосиф не й каза да седне. Каза го уж с усмивка, но в гласа й се долавяше друго. Рогд приседна на ръба на един стол, без да се обляга.

— Било е бомба, разбира се — казах аз. — Не много голяма, вероятно открадната от строителен обект. Но която я е заложила, е добавила парченца метал, шрапнели, които да убият или осакатят сериозно всяка, оказала се достатъчно близо. — Някои от шрапнелите бяха стигнали до капитана Хетнис, но бронята на второстепенния ги беше отбила. Явно бяха стигнали до тях частица от секундата след онова голямо парче стъкло, забило се между плешките му.

— Аз! — извика Рогд, скочи отново на крака, стиснала ръце в юмруци, и отново взе да крачи напред-назад. — Аз съм била мишената! И мога да ви кажа коя го е направила, няма друго обяснение!

— Един момент, граждана — спрях я аз. — Споменах, че бомбата вероятно е била открадната от строителен обект, защото макар метални парчета да се намират лесно, далеч по-трудно е да намериш експлозив. — И неслучайно. Макар че с достатъчно решимост и изобретателност човек може да преодолее почти всички ограничения. — Експлозивите не се търкалят наоколо. Която и да е направила бомбата, или има достъп до такива материали, или познава друга, която има. Това ще ни помогне да разкрием виновната.

— Знам коя е! — настоя Рогд и сигурно щеше да каже още, ако в същия миг не бяха влезли лекарата и районната магистрата.

Лекарата тръгна право към капитана Хетнис.

— Капитана, без да протестирате, моля. Трябва да ви прегледам, за да съм сигурна, че сте добре.

Районната магистрата бе отворила уста да ме заговори, но аз я спрях с жест.

— Лекара, нараняванията на капитаната за щастие са дребни. Второстепенният от „Мечът на Атагарис“, от друга страна, пострада тежко и се нуждае от спешно лечение.

Лекарата изпъчи рамене възмутена.

— Вие лекара ли сте, флотска капитана?

— А вие? — попитах студено. Неизбежно беше да я сравня с медиката от своя кораб. — Ако медицинските ви импланти са включени, несъмнено виждате, че нараняванията на капитана Хетнис се състоят от порязвания и охлузвания. „Мечът на Атагарис“, който има дори по-детайлен достъп до физическото й състояние, вече докладва, че капитаната е добре. Неговият второстепенен обаче има двайсет и шест сантиметрово стъкло, забито в гръбначния стълб. Колкото по-скоро се заемете с него, толкова по-успешно ще е лечението. — Не добавих, че го знам от собствен опит.

— Флотска капитана — отговори също толкова студено лекарата. — Няма нужда да ми четете лекции по собствената ми специалност. Такова нараняване се лекува трудно и изисква дълъг период на възстановяване. Боя се, че най-разумно би било да се отървете от второстепенния. Знам, че това ще създаде неудобства за капитана Хетнис, но наистина не виждам друг разумен вариант.

— Лекара — изпревари ме капитана Хетнис, — може би ще е по-добре просто да прегледате второстепенния.

— С цялото ми уважение към вас, капитана Хетнис, каза лекарата, — аз не отговарям пред флотската капитана, а само пред себе си, затова разчитам на собствената си преценка и медицинско образование.

— Хайде, лекара — обади се Фосиф, която до този момент беше запазила мълчание. — И флотската капитана, и капитана Хетнис искат второстепенният да бъде лекуван, а капитана Хетнис очевидно е склонна да изчака, докато той се възстанови. Какво лошо има да го лекувате?

Подозирах, че лекарата, както се случва често в подобни домакинства, не просто работи за чаената плантация, а е и клиента на Фосиф. Добруването й зависеше от Фосиф, затова не би могла да й се сопне така, както се беше сопнала на мен.

— Щом вие настоявате, граждана — каза тя с поклон.

— Не си правете труда — казах аз. — Пет. — Калр Пет през цялото време бе стояла до вратата, в случай че ми потрябва. — Иди в града да намериш свястна лекара и по най-бързия начин я доведи да се погрижи за „Мечът на Атагарис“. — Забавянето можеше да създаде проблем, но на тази нямах никакво доверие. Нищо чудно, че полските работници предпочитаха да кървят до смърт, отколкото да се обърнат към нея. Де моята медика да беше тук.

— Да, флотска капитана — отвърна Пет, обърна се кръгом и излезе.

— Флотска капитана — започна лекарата, — казах, че ще…

Обърнах й гръб и погледнах районната магистрата.

— Магистрата — казах с поклон. — Радвам се да се запознаем, макар и при такива неприятни обстоятелства.

Магистратата се поклони, като стрелна с кос поглед лекарата, но каза само:

— Аз също, флотска капитана. Пристигнах толкова бързо, защото вече бях тръгнала насам да изразя почитанията си. Моля приемете съболезнованията ми за загубата си. — Кимнах, в знак, че приемам изразеното съчувствие. — Както казахте преди малко, вероятно ще стигнем до виновната, като проследим материалите, от които е била направена бомбата. Служители от сигурността вече оглеждат местопрестъплението. Жалко, банята беше прекрасна. — Последното беше насочено към граждана Фосиф.

— Дъщеря ми не пострада — отвърна Фосиф. — Само това е от значение.

— Бомбата е била за мен! — извика Рогд, която през цялото време бе пристъпвала от крак на крак, едвам сдържайки гнева си. — Знам коя я е заложила! Няма нужда да проследявате каквото и да било!

— И коя е била, граждана? — попитах аз.

— Куетер. Куетер е била. Винаги ме е мразила.

Името беше валскааианско.

— От полските работници? — попитах аз.

— Работи в манифактурата, по поддръжката на сушилните — каза Фосиф.

— Ами — каза магистратата, — ще пратя…

Прекъснах я:

— Магистрата, ако разрешите. Сред хората ви има ли някоя, която говори делсиг?

— Малко, флотска капитана, само по някоя и друга дума.

— Работата е там, че самата аз говоря делсиг добре. — Прекарала бях десетилетия на Валскаай, но това не го споменах. — Нека отида в работническото общежитие и поговоря с граждана Куетер, пък да видим какво ще научим.

— Няма нужда да „научавате“ каквото и да било — настоя Рогд. — Коя друга може да е била? Тя ме мрази открай време.

— Защо? — попитах аз.

— Мисли си, че съм развалила малката й сестра. Тези хора вярват в какви ли не щуротии.

Обърнах се отново към магистратата.

— Магистрата, нека аз отида в работническото общежитие, сама, и разговарям с граждана Куетер. Междувременно вашите хора може да проследят експлозива.

— Нека поне ви дам няколко служители от сигурността, флотска капитана — каза магистратата. — Да извършите арест съвсем сама сред толкова много валскааиани… малко помощ ще ви дойде добре.

— Няма нужда — отговорих. — Помощ няма да ми трябва, а за сигурността ми не се тревожете.

Магистратата примигна и се намръщи едва доловимо.

— Да, флотска капитана, изглежда, наистина не се нуждаете от помощ.

 

 

Отидох до общежитието пеша, макар Фосиф да ми предложи наземния автомобил. Слънцето залязваше и нивите бяха празни. Сградата беше притихнала, навън нямаше хора, никакво движение. Все едно беше изоставена. Но аз знаех, че не е така, значи всички се бяха прибрали вътре. Стояха вътре и очакваха посещение — Фосиф, планетарната служба за сигурност, районната магистрата. Воини. Със сигурност бяха нащрек.

Когато се приближих достатъчно, отворих уста и запях:

Аз съм войната,

тъй алчна, тъй гладна за песни.

Изяла съм хиляди и те преливат,

преливат от устата ми,

литват на воля отчаяни.

Входната врата се отвори. На прага стоеше същата онази, която бе стояла на пост и бе изпяла тези думи, докато аз правех сутрешния си крос покрай работниците на нивата. Усмихнах се, направих няколко крачки към нея и се поклоних.

— Нямах търпение да ви поздравя за това — казах й на делсиг. — Чудесна преработка. На момента ли съчинихте новия текст, или бяхте мислили за това предварително? Питам само от любопитство — и в двата случая е впечатляващо.

— Беше просто песен, радчаи — отвърна тя. Радчаи означаваше „граждана“, но в устата на валскааиана и казано на делсиг беше завоалирана обида. Обида, която лесно би могла да отрече, защото в крайна сметка използваше общоприетото обръщение.

Махнах с ръка.

— Търся Куетер, моля. Да поговорим, нищо повече. Сама съм.

Погледът й се стрелна над рамото ми, макар несъмнено да ме бе наблюдавала и да знаеше, че съм дошла сама. После се обърна мълчаливо и влезе в сградата. Влязох след нея и затворих вратата.

Не срещнахме никого по пътя към кухнята в дъното на общежитието. Кухнята беше голяма колкото кухнята в къщата на Фосиф, но с това приликите свършваха. Вместо грейнало от чистота помещение с редици фризери, консервиращи шкафове и посуда, тази кухня беше наполовина празна — само няколко печки и мивка. Купчина смачкани дрехи в единия ъгъл, избелели и лекьосани, несъмнено останки от основния пакет облекло, който се полагаше на полските работници, след като по-доброто е било сортирано и преправено по мярка. Покрай едната стена имаше редица варели, пълни — предположих — с нещо ферментиращо. Шест работници седяха около една маса и пиеха бира. Постовата ме покани с жест да вляза, после си тръгна все така мълчаливо.

Една от седящите около масата бе възрастната персона, която ме бе заговорила в деня на пристигането ни. Онази, която бе сменила в движение избраната песен, след като видя, че сме в траур.

— Добър вечер, Дядо — казах й и се поклоних. Познавах Валскаай добре и бях до голяма степен сигурна, че съм уцелила с избора на род — неизбежен, когато говориш делсиг.

Тя задържа погледа си върху мен десетина секунди, после отпи от бирата си.

— Какво искате, радчаи? — попита накрая. Макар да бях сигурна, че знае защо съм тук.

— Надявах се да говоря с Куетер, Дядо, моля. — Дядо не отговори на молбата ми, поне не веднага. След секунда-две се обърна към персоната вляво от себе си.

— Племеннице, помоли Куетер да дойде при нас.

Племенницата се поколеба, стори ми се, че иска да възрази, но накрая реши друго, макар очевидно да не беше доволна от решението си. Стана и излезе от кухнята, без да каже и дума.

Дядо махна към освободилия се стол.

— Седнете, воина. — Седнах. Никоя на масата не поглеждаше към мен. Подозирах, че ако Дядо им бе казал да излязат, щяха с радост да му угодят. — Ако се съди по акцента ви, воина — каза Дядо, — научили сте делсиг във Вестрис Кор.

— Така е — отвърнах. — Прекарах доста време там. Както и в район Суримто.

— Аз съм от Еф — каза Дядо с любезен тон, сякаш сме седнали на раздумка. — Никога не съм ходил във Вестрис Кор. Нито в Суримто. Сигурно е много различно сега, когато там се разпореждате вие, радчаите.

— Да, в някои отношения несъмнено е различно. Самата аз отдавна не съм била там.

Куетер можеше да избяга или да откаже поканата. Идването ми тук можеше да се окаже напразно.

— Колко валскааиани убихте, докато бяхте там, радчаи? — Въпросът не дойде от Дядо, а от друга, чиито гняв и негодувание бяха надвили страха й от мен.

— Доста — отвърнах спокойно. — Но сега не съм тук да убивам. Дойдох сама и невъоръжена. — Протегнах ръце над масата с дланите нагоре.

— Дошли сте ни на гости значи? — От гласа й капеше сарказъм.

— Уви, не — казах аз.

Дядо се намеси в опит да отклони разговора от тази опасна територия:

— Мисля, че сте твърде млада, за да сте участвали в анексирането, дете.

Сведох глава в знак на почитание.

— По-стара съм, отколкото изглеждам, Дядо. — Много, много по-стара. Но никоя тук не би могла да го знае.

— Много сте учтива, признавам — каза Дядо.

— От майка си знам — подхвърли гневната персона отпреди малко, — че войниците, които избили семейството й, също били много учтиви.

— Съжалявам — казах аз в напрегнатото мълчание, което последва. — Дори ако можех да ви дам гаранция, че не аз съм избила роднините ви, това няма да помогне и аз го знам.

— Не сте били вие — каза тя. — Те са живели на друго място, не в Суримто. Но иначе сте права, не помага. — Избута стола си назад, погледна Дядо и каза: — Извинете. Имам работа. — Дядо махна с ръка, че разрешава, и тя си излезе. На прага на вратата се размина с друга. Двайсетинагодишна, една от онези, които ни бяха посрещнали под асмата в деня на пристигането ни. Чертите й подсказваха, че има роднинска връзка с Дядо, макар кожата й да беше по-тъмна. Очите й и ситно къдравата коса, прибрана назад с яркозелен шал, бяха по-светли. Ако се съдеше по напрежението в стойката й и по пълната тишина, която се възцари в кухнята, именно нея бях дошла да видя.

Изправих се.

— Госпожице Куетер — казах и се поклоних. Тя не каза нищо, не помръдна. — Искам да ви благодаря, задето сте решили да не ме убивате. — Дядо и другите около масата все така мълчаха. Зачудих се дали коридорът отвън не е пълен с подслушвани. Или всички се бяха изпокрили на сигурно място и чакаха да си тръгна? — Ще седнете ли?

Тя не отговори.

— Седни, Куетер — каза Дядо.

— Няма — каза Куетер, скръсти ръце на гърдите си и се втренчи в мен. — Можех да те убия, радчаи. Сигурно го заслужаваш, но Рогд го заслужаваше повече.

Свих рамене и седнах на стола.

— Заплашила е сестра ти, така ли е? — От реакцията й разбрах, че съм сбъркала. — Брат ти. Той добре ли е?

Тя вдигна вежда и килна глава настрани.

— Спасителката на беззащитните. — Гласът й беше отровен.

— Куетер — смъмри я Дядо.

Вдигнах ръка с дланта напред — макар да бях с ръкавици, повечето радчаи биха възприели този жест като особено груб. Но за валскааианите означаваше друго — „Задръж. Спокойно“.

— Няма проблем, Дядо. Знам кога човек се чувства онеправдан. — Една от седящите около масата изсумтя презрително, но друго не последва. Всички останали се престориха, че не са я чули. — Граждана Рогд обича да тормози брат ви. А в някои отношения тя е много умна. Знаела е, че ще направите и невъзможното да го защитите. Знаела е също, че притежавате технически умения. Знаела е, че ако отмъкне експлозиви от някой строителен обект и ви снабди с инструкции за употребата им, вие лесно ще сглобите бомба. Едва ли й е хрумнало, от друга страна, че ще измислите начин да направите бомбата по-смъртоносна. Металните шрапнели са били ваша идея, нали? — Нямах доказателства за това, освен впечатлението си, че Рогд рядко обмисля нещата докрай. Изражението на Куетер не се промени.

— Друго, което не й е хрумнало, е вероятността да използвате бомбата срещу нея вместо срещу мен.

Все така килнала глава и с все същото сардонично изражение, тя каза:

— Няма ли да попиташ как съм го направила?

Усмихнах се.

— Уважаема Куетер. Цял живот общувам с хора, които са дълбоко убедени, че вселената би била по-добро място без мен. Дълбоко се съмнявам, че бихте могли да ме изненадате. И все пак, справили сте се отлично и ако бомбата беше избухнала минутка по-рано, щяхте да успеете. Прахосвате таланта си тук.

— Че как иначе? — Не мислех, че е възможно, но тонът й режеше дори повече отпреди. — Нали тук живеят само суеверни диваци. — Последните две думи ги каза на радчайски.

— Информацията, която ви е била нужна да сглобите бомбата, не е широко достъпна — казах аз. — Ако сама я бяхте потърсили, щяха да ви откажат, а планетарната служба за сигурност щеше да ви погне. Ако сте ходили на училище, щяхте да сте научили наизуст пасажи от свещените книги, малко грижливо редактирана история и кажи-речи нищо друго. Самата Рогд едва ли е знаела нещо повече от това, че експлозивите убиват хора. Детайлите са били ваше дело. — Всъщност вероятно бе мислила по въпроса много преди Рогд да я включи в машинациите си. — Сортиране на чаени листа и поддръжка на машините в манифактурата! Сигурно сте били отегчена до смърт. Ако се бяхте явили на тестовете за пригодност, щяха да ви пратят другаде, където талантите ви биха били по-полезни и където не бихте имали нито времето, нито възможността да обмисляте пакости. — Куетер стисна устни и си пое дъх, сякаш се канеше да отговори. — Но — изпреварих я аз — тогава нямаше да сте тук, за да защитите брат си. — Махнах с ръка в знак, че разбирам иронията на ситуацията.

— Да ме арестуваш ли си дошла? — попита Куетер, без да помръдне, без по лицето й да проличи напрежението, което бе изтикало този въпрос на открито. Само в гласа й се промъкна едва доловима следа. Дядо и другите около масата седяха неподвижни като каменни статуи, затаили дъх.

— Да — отговорих.

Куетер отпусна ръце покрай тялото си. Стисна юмруци.

— Толкова си цивилизована. Толкова любезна. Толкова смела да дойдеш тук сама, когато знаеш, че никой не би посмял и с пръст да те докосне. Колко е лесно да бъдеш такава, когато цялата власт е на твоя страна.

— Права сте — съгласих се.

— Да вървим тогава, става ли? — Скръсти отново ръце на гърдите си, но не отпусна юмруци.

— Е — отвърнах спокойно. — Колкото до това, дойдох тук пеша и ако не се лъжа, вече е започнало да вали. — Никаква реакция, само напрегнато мълчание от хората около масата и решителният поглед на Куетер. — Исках да говоря с вас, за да разбера какво точно е станало. Така че наказанието да бъде понесено според вината.

— О! — извика Куетер, най-сетне стигнала границите на търпението си. — Ти си справедливата, добрата, така ли? Само че с нищо не си по-различна от дъщерята на дома. — Отново неволно премина на радчайски. — Всички сте еднакви! Вземате каквото искате със сила, убивате, изнасилвате и крадете — и наричате това „цивилизоване“. За вас цивилизацията означава, че ние трябва да сме подобаващо благодарни, задето ни убивате, изнасилвате и ограбвате, така ли е? Каза, че знаеш кога човек се чувства онеправдан. Е, онеправдани ли сме ние, щом се отнасяте с нас както ви скимне, а ние нямаме никакво право да се защитим?

— Няма да споря с вас. Всичко, което казахте, е вярно.

Куетер примигна, поколеба се. Явно не бе очаквала да чуе точно това и точно от мен.

— Но ти ще въздадеш справедливост отвисоко, така ли? Ще ни спасиш? Защо си дошла, да ти паднем на колене и да пеем песни в твоя прослава? Но ние знаем каква е вашата справедливост, какво спасение предлагате, без значение в какви дрехи ще го облечете.

— Не мога да ти гарантирам справедливост, Куетер. Но мога да ти осигуря лична среща с районния магистрат, така че да му обясниш защо си направила каквото си направила. Това няма да промени нещата за теб. Но ти от самото начало си знаела, от мига, в който Рогд Денче ти е казала за плана си, какъв ще е краят за теб. Нещо, което дъщерята на дома, убедена в собствената си хитрост, не е включила в сметките си.

— И каква полза ще има от това, радчаи? — попита предизвикателно Куетер. — Не знаеш ли, че всички ние сме безчестни и подли? Вечно недоволни, вместо послушни и благодарни? Че интелигентността ни се изчерпва с хитрост, защото сме суеверни диваци? Очевидно е, че ще излъжа. Дори бих могла да изрека лъжи под твоя диктовка, защото ти мразиш дъщерята на дома. По време на стачките… чувала си за тях от своята питомна самири, предполагам? — Кимнах в знак на потвърждение. — Тя със сигурност ти е обяснила как заедно с братовчедите си и водена от благородни подбуди са ни просветили, отворили са ни очите за неправдите, които понасяме, научили си ни да се организираме и са ни подтикнали към действие? Защото не е било възможно сами да сме постигнали тези неща.

— Подложили са я на превъзпитание — казах аз — и не може да говори открито за тези неща. Но от граждана Фосиф наистина чух подобен вариант на историята.

— Сериозно — каза Куетер, без въпросителна интонация. — А каза ли ти, че майка ми беше убита по време на стачката? Едва ли. По-скоро ти е казала колко добре се държи с нас и каква щедрост е проявила, като не е довела войници да ни разстрелят.

Куетер трябваше да е била десетинагодишна по време на онези събития.

— Не мога да обещая, че районният магистрат ще се вслуша в думите ти — казах аз. — Мога само да ти дам възможността да говориш.

— И после какво? — попита Дядо. — После какво, войниче? От дете ме учат да забравям и прощавам, но е трудно да забравиш такива неща, загубата на родители, на деца и внуци. — Изражението й не се бе променило, все същата решимост изопваше лицето й, но в края на репликата гласът й се пречупи. — А всички ние сме просто хора. Има неща, които не можем да простим.

— По мое мнение — отвърнах — прошката се надценява. Понякога е ценна и необходима. Но не и когато се налага по задължение, когато се използва като инструмент за потисничество. Ако Куетер ми помогне, мога да разкарам Рогд оттук завинаги. Ще се опитам да направя и повече.

— Сериозно? — попита друга от седналите около масата, която си бе мълчала досега. — Справедливи надници? Ще ви бъде ли това по силите, воина?

— Някакви надници! — добави Куетер. — И свястна храна, заради която да не затъваме в дългове.

— Жрец — предложи друга. — Един за нас и един за Непокорните, има доста от тях в съседното имение.

— Наричат се учители — каза Дядо. — Не жреци. Колко пъти да ви казвам? — А „непокорни“ беше обида. Но преди да съм го изтъкнала на глас, Дядо се обърна към мен. — Няма как да спазите такива обещания. Няма как да спасите Куетер.

— Затова и не обещавам — казах аз. — Но не е изключено Куетер да понесе по-леко наказание, отколкото се боим. Ще направя каквото мога, дори да не е много.

— Е — каза Дядо след кратко мълчание. — Май ще трябва да ви поканим на вечеря, радчаи.

— Би било много любезно от ваша страна, Дядо — казах аз.