Ан Леки
„Милостта на Калр“ (12)

12.

Небето на Атоек беше ясносиньо, разсечено тук-там от светли черти — видимата част от планетарната мрежа за климатичен контрол. Няколко часа бяхме летели над вода, синкавосива и гладка, но сега хоризонтът се насичаше от планини, кафяви и зелени в подножията, черни, сиви и нашарени с лед по върховете.

— Остава още час, час и нещо, флотска капитана, граждани — каза пилотата. Когато слязохме от асансьорите, заварихме да ни чакат две летящи машини. Някак — не без хитроумни маневри от страна на Калр Пет — стана така, че Фосиф и Рогд се качиха на другата машина, заедно с капитана Хетнис и второстепенния от „Мечът на Атагарис“, който я придружаваше. Двете с капитана Хетнис бяхме в пълен траур — косата по обръснатите ни глави едва бе набола, не носехме никакъв грим освен широка бяла ивица диагонално през лицето. След като траурът свършеше, мемориалната игла на преводача Длик щеше да се присъедини към иглата в памет на лейтенанта Оун, която носех на куртката си. Иглата на Длик бе двусантиметров опал с тежък сребърен обков, върху който ясно личеше гравираният надпис: „Преводача Длик Цеиат пресгер“. Само тези имена знаехме.

До мен седеше Сирикс Одела и мълчеше. Мълчеше от самото начало на пътуването ни, което е подвиг сам по себе си — два дни да не отрониш и дума извън крайно необходимото. Молбата ми да ни придружи щеше да остави Градините с намален персонал и на теория Сирикс би могла да откаже. На практика това бе почти невъзможно. Подозирах, че мълчанието й се дължи на постоянния гняв, който изпитва — проговореше ли, рискуваше гневът й да избие на повърхността, а това би нарушило условията на превъзпитанието й, което, от своя страна, би предизвикало подчертано неприятни усещания, затова не я закачах.

— Флотска капитана — каза Сирикс. Най-после. Гласът й бе достатъчно силен да надвика шума на летящата машина, но не толкова, че да стигне до пилотата отпред. — Защо съм тук?

Тонът й беше грижливо контролиран, контрол, който й струваше много, в това не се съмнявах.

— Тук сте — отговорих със спокоен, сговорчив глас, сякаш и представа си нямам за негодуванието и напрежението, породили въпроса й, — за да ми казвате онова, което граждана Фосиф не ми казва.

— Защо смятате, че ще искам или ще мога да ви кажа каквото и да било, флотска капитана? — В гласа й се промъкна едва доловима жлъч. Сирикс се движеше по ръба на забранената територия, отвъд който започваха неприятните усещания.

Обърнах глава към нея. Тя гледаше право напред, сякаш реакцията ми изобщо не я интересуваше.

— Имате ли семейство, което бихте искали да посетите? — Беше дошла от планетата, имала е роднини, които са работили в чаените плантации. — Бих могла да го уредя.

— Аз… — Поколеба се. Преглътна. Явно бях прекалила, макар да не знаех с какво. — Нямам семейство. На практика.

— О. — Имаше фамилно име, следователно не беше без къща, от законова гледна точка поне. — Да ви прогонят от семейството би било непоносим срам. Но може би все още поддържате дискретен контакт с някоя? Майка, сестра? — А и родителите обикновено бяха от различни къщи. Родители или сестри от друга къща понякога не влизаха в определението „близки роднини“, не бяха длъжни да оказват подкрепа, но все пак бяха роднини и човек можеше да се обърне към тях в момент на криза.

— Ако трябва да бъда напълно откровена, флотска капитана — каза Сирикс, сякаш с това отговаряше на въпроса ми, — истината е, че не искам да прекарам две седмици в компанията на граждана Рогд Денче.

— Тя май не знае за това — казах аз. Граждана Рогд, изглежда, не си даваше сметка за много неща. Нито за сериозността на постъпката си, нито че може да са я разкрили. — Защо живеете в Долната градина, граждана?

— Не ми хареса квартирата, която ми бяха дали. Вие май цените разговора без недомлъвки, флотска капитана.

Вдигнах вежда.

— Противното би било проява на двуличие.

Устата й се изкриви в горчива усмивка.

— Сега не ми се говори повече.

— Разбира се, граждана. Моля, не се колебайте да кажете на мен или на някоя от моите Калр — Калр Пет и Калр Осем седяха зад нас, — ако имате нужда от нещо. — Обърнах се отново напред. Затворих очи и се замислих за лейтенанта Тизаруат.

Която стоеше в градината, на моста при езерото. Водата под нея вреше от риби, в лилаво и зелено, оранжево и синьо, златно и червено, отворили широко усти да уловят парченцата храна, които Тизаруат пускаше във водата. Пиат, дъщерята на Целар, стоеше до нея, опряла ръце на парапета. Току-що беше казала нещо, което бе изненадало и смутило Тизаруат. Не поисках запис, вместо това изчаках да чуя отговора на лейтенантата.

— Това е нелепо — каза тя с негодувание. — Първа асистента на директората на земеделската служба на цяла станция, това не е „нищо“. Ако не беше земеделската служба, никоя на тази станция не би имала храна или въздух за дишане. Ти сериозно ли си мислиш, че работата ти е незначителна и безполезна?

— И какво й е полезното — че правя чай на директората?

— Организираш срещите й, предаваш нарежданията й, учиш се как работят Градините. На бас, че ако тя си остане вкъщи през следващата седмица, никоя тук дори няма да забележи отсъствието й, защото ти ще се погрижиш всичко да върви нормално.

— Защото всички останали си знаят работата.

— Включително и ти. — Хитрата Тизаруат! Изрично й бях казала да стои далече от Баснааид, което по подразбиране означаваше да стои далече от Градините, но тя отлично знаеше, че не бих могла да забраня едно приятелство с дъщерята на станционна администратора Целар, ако не за друго, то по политически причини. Ала не можах да й се ядосам — възмущението й от ниското самочувствие на Пиат беше без съмнение искрено. А и толкова бързо бе успяла да се сближи с нея, преодолявайки умело отбраната й.

Граждана Пиат скръсти ръце на гърдите си, обърна се с гръб към перилото и зарея поглед из Градините.

— Назначиха ме тук само защото директората на земеделската служба е влюбена в майка ми.

— И нищо чудно — каза лейтенанта Тизаруат. — Майка ти е великолепна. — Гледах през очите на Тизаруат, затова не видях изражението на Пиат, която бе извърнала глава настрани. Но можех да се досетя. Тизаруат също, както се убедих от следващите й думи: — И откровено казано, ти приличаш на нея. Ако някоя ти казва друго… — Замълча, сякаш изведнъж се е разколебала дали това е най-добрият подход за атака. — Ако някоя ти казва, че си получила лъскавото си, но безполезно назначение само за да угодят на майка ти, или че никога няма да си толкова красива или компетентна като нея, значи те лъже. — Изсипа цяла шепа хранителни гранулки във водата и тя възвря в ярки цветове. — И вероятно завижда.

Пиат изсумтя, уж пренебрежително, но нещо в сумтенето ми подсказа, че е на ръба на сълзите.

— И защо… — Замълча. Вероятно да преглътне име, което не искаше да изрича на глас, защото противното би било равносилно на обвинение. — И защо някоя би завиждала на мен?

— Защото ти си се явила на тестовете за пригодност. — Не бях споделяла с Тизаруат подозрението си, че Рогд не се е явявала на тестовете, но младата лейтенанта явно бе понаучила това-онова за няколкото дни в кожата на Анаандер Мианаай. — А тестовете са показали, че имаш потенциал да ръководиш нещо важно. Колкото до другото, всяка с очи ще види, че много скоро ще настигнеш майка си по красота. — Миг на силно смущение, задето е използвала бъдеще време. А и подобни думи никак не подхождаха на седемнайсетгодишно недоносче. — Веднага щом спреш да слушаш разни хора, които се опитват да ти сринат самочувствието.

Пиат се обърна към нея, все така скръстила ръце на гърдите си. По страните й се стичаха сълзи.

— Хората постоянно получават назначения по политически причини.

— Така е — каза Тизаруат. — Сигурно и майка ти е получила първото си назначение по политически причини. Които вероятно са включвали факта, че е подходяща за тази работа. — Невинаги го включваха и Тизаруат го знаеше добре.

И тази реплика звучеше твърде зряло за крехката й възраст. Но Пиат явно не можа да измисли контрааргумент и премина в отчаяна последна защита.

— От няколко дни ходиш като ударена с мокър парцал. Падаш си по земедела Баснааид, затова си тук.

Точка за Пиат. Но лейтенанта Тизаруат успя да запази външно спокойствие.

— Изобщо нямаше да съм тук, ако не беше ти. Флотската капитана ми каза, че съм твърде млада за Баснааид и да стоя далече от нея. Заповяда ми. Забранено ми е да идвам в Градините, но дойдох, защото ти си тук. Да идем някъде другаде и да пийнем, искаш ли?

Пиат помълча, видимо смутена.

— Не в Долната градина обаче — каза накрая.

— Как ли пък не! — отвърна Тизаруат. Заля я облекчение, знаеше, че е спечелила този рунд, малка победа, но победа все пак. — Още не са започнали ремонта там. Да намерим някое място, където хората не пикаят в кофа.

 

 

Междувременно „Мечът на Атагарис“ се беше отдалечил от Призрачния портал и се бе приближил до станция Атоек. Почти не бе разговарял с „Милостта на Калр“. Това едва ли беше повод за изненада — корабите по принцип не обичат празните приказки, а Мечовете до един се имат за нещо повече от другите.

На борда на „Милостта на Калр“ вахтата на лейтенанта Екалу току-що беше свършила и двете със Сейварден се бяха засекли в декадната стая.

— Амаат лейтенантата на „Мечът на Атагарис“ питаше за теб — каза Екалу и седна на масата, където една Етрепа й бе сервирала обяда.

Сейварден седна до нея.

— Питала е значи. — Вече го знаеше, разбира се. — А зарадва ли се да види своя позната на борда?

— Мисля, че не ме позна — отвърна Екалу, поколеба се за миг, после загреба от скела си, след като Сейварден, която вече беше вечеряла, й даде знак да не се притеснява. — Името ми определено не й говореше нищо. Преди ме знаеше само като Амаат Едно. А и аз не изпратих визуален сигнал. Бях на вахта. — Чувствата на Екалу по този повод — задето Амаат лейтенантата на „Мечът на Атагарис“ не я познала — бяха сложни и не особено приятни.

— Жалко, че не си го направила. Ще ми се да й бях видяла физиономията.

Макар че и самата Екалу вероятно би се забавлявала от реакцията на лейтенантата при вида на офицера от толкова обикновен произход, долових, че ентусиазмът на Сейварден я жегна и смути. Случката болезнено ми напомни за подобни разговори между лейтенанта Оун и Скааиат Оуер отпреди двайсет и повече години. Корабът каза в ухото ми, както си седях в летящата машина:

— Ще поговоря с лейтенанта Сейварден.

Лично аз не виждах какво би могъл да й каже корабът, което Сейварден да разбере.

В декадната стая на „Милостта на Калр“ Екалу каза:

— Подозирам, че ще се свърже с теб в началото на следващата ти вахта. Решила е да те покани на чай, понеже корабите са близо един до друг и прочие.

— Незаменима съм — каза драматично Сейварден. — Останахме само три офицери на борда и не мога да мърдам оттук.

— О, корабът ще те уведоми, ако се случи нещо важно — отвърна саркастично Екалу.

Медиката излъчи към тях от командната зала:

— Лейтенанти. Нещо току-що излезе от Призрачния портал.

— Какво? — попита Сейварден и се надигна. Екалу продължи да се храни, но извика изображението, което медиката гледаше в момента.

— Много е малко и не различавам подробности от това разстояние — уведоми ме корабът, докато летях над океана. — Вероятно е совалка или много малък кораб.

— Изпратихме запитване до „Мечът на Атагарис“ — каза медиката в командната зала.

— Тоест още не са заплашили да го унищожат, ако не се идентифицира? — попита Сейварден, която вече бе преполовила разстоянието до командната зала.

— Няма повод за тревога — пристигна отговорът от „Мечът на Атагарис“. Която и негова лейтенанта да беше на вахта, гласът й звучеше отегчено. — Обикновен боклук. Призрачния портал не го почистват като другите. Вероятно отломка от кораб, който е пострадал в портала преди много време.

— Ще прощавате — каза сухо медиката, докато Сейварден влизаше в командната зала, — но ние бяхме останали с впечатлението, че от другата страна на този портал няма нищо и никога не е имало.

— О, разни откачалки все пак ходят там на екскурзии. Но това нещо не е попаднало скоро в портала: вижда се, че е доста старо. Ще го приберем. Достатъчно голямо е, за да представлява опасност.

— Защо просто не го изгорите? — попита Сейварден и корабът явно излъчи думите й към „Мечът на Атагарис“, защото неговата лейтенанта отвърна:

— Ами, имали сме случаи на контрабанда в тази система, така че винаги проверяваме.

— И какво внасят контрабандно от необитаема система? — попита медиката.

— От Призрачния портал вероятно нищо — дойде спокойният отговор. — Но иначе — обичайното. Забранена дрога. Крадени антики.

— На Аатр циците! — изпсува Сейварден. — Като си говорим за антики… — Корабът бе помолил „Мечът на Атагарис“ за приближено изображение и след като го получи, го показа на медиката и Сейварден — извита коруба, обгорена и надупчена.

— Парче старо желязо — изтъкна лейтенантата от „Мечът на Атагарис“.

— Тъпо парче си ти — каза Сейварден, след като „Мечът на Атагарис“ прекъсна връзката. — На какво ги учат в академията, за бога?

Медиката се обърна да я погледне.

— Пропускам ли нещо, лейтенанта?

— Това е снабдителна капсула на нотайска военна совалка — отговори Сейварден. — Наистина ли не я разпознаваш?

Радчаите обикновено мислят и говорят за Радч като за територия, където живеят само един вид хора и се говори само един език — радчайски. Но вътрешността на една Дайсънова сфера е много голяма. Дори населението й да е било хомогенно и едноезично в началото (а то не е било такова), впоследствие това неизменно подлежи на промяна. Много от корабите и капитаните, противопоставили се на разширяването, предприето от Анаандер, са били нотаи.

— Да — каза медиката. — Не я разпознавам. Не ми прилича на нещо нотайско. Не ми прилича и на снабдителна капсула, откровено казано. Но определено изглежда старо.

— Моята къща е нотайска. Беше. — Къщата на Сейварден беше погълната от друга къща по време на нейния хилядагодишен сън. — Но ние сме били от лоялните. Имахме една стара совалка от войните, стоеше на доковете в Инейс. Идваха хора откъде ли не да я видят. — Споменът явно се бе оказал неочаквано остър и болезнен. Сейварден преглътна, така че внезапното чувство на загуба да не избие в гласа й при следващото изречение. — Как е възможно нотайски кораб да е катастрофирал в Призрачния портал? Нито едно от сраженията не се е водило близо до него.

Корабът им показа изображения на вида совалка, за който говореше Сейварден.

— Да, точно такава е — каза тя. — Покажи ни снабдителната капсула.

Корабът се подчини.

— Има някакъв надпис — каза медиката.

— Не мога да… — Сейварден се намръщи в опит да разчете думите. — Не мога да ги разчета.

— „Свещената ядка на възприятието“ — помогна й корабът. — Една от последните, победени във войните. Сега е превърната в музей.

— Не ми изглежда особено нотайска — каза медиката. — Ако не броим надписа.

— А надписът на тази… — каза Сейварден и махна с ръка да извика образа на капсулата, която се беше появила от Призрачния портал — е обгорен изцяло. Кораб, наистина ли не я позна?

Корабът отвърна така, че да го чуят и двете:

— Не веднага. Аз съм на малко по-малко от хиляда години и не съм виждал нотайски кораби. Но ако лейтенанта Сейварден не беше познала капсулата, до няколко минути щях да го направя аз.

— Добре, че поискахме от „Мечът на Атагарис“ да ни пратят изображение, иначе… — Медиката не довърши, явно й бе хрумнала нова мисъл. — Възможно ли е „Мечът на Атагарис“ да не я разпознал?

— Сигурно точно така е станало — каза Сейварден. — Иначе несъмнено би уведомил лейтенантата си.

— Освен ако и корабът, и лейтенантата не лъжат — каза Екалу, която следеше разговора от декадната стая. — Така де, обръщат назад да приберат парче космически боклук, вместо да го маркират и друг кораб да го прибере или унищожи в удобно време.

— Ако е така — каза Сейварден, — значи са приели, че „Милостта на Калр“ няма да разпознае капсулата. Което ми се струва доста рисково предположение.

— Не претендирам да знам какво е мнението на „Мечът на Атагарис“ за моята интелигентност — каза корабът.

Сейварден се изсмя.

— Медика, помоли „Мечът на Атагарис“ да ни уведомят какво са открили, след като огледат тази… отломка.

Малко след това „Мечът на Атагарис“ отговори, че не е открил нищо интересно и е унищожил капсулата.

 

 

Къщата на граждана Фосиф беше най-голямата от три съседни, дълга двуетажна постройка с множество тераси, построена от полиран камък с черни и сиви жилки, тук-там с по-големи петна в синьо и зелено, които отразяваха слънцето. Намираше се до голямо езеро с прозрачна вода, каменисти брегове и стар дървен кей, към който беше привързана малка изящна яхта с прибрани бели платна. Наоколо се издигаха планини, дървета и мъх се опитваха да превземат бреговете на езерото. Самата чаена плантация — видяла я бях от въздуха на идване, лъкатушни ивици кадифена зеленина, които следваха извивките на хълмовете и заобикаляха черните канари по пътя си — се намираше зад едно възвишение. Температурата на въздуха беше 20,8 градуса по Целзий, лекият ветрец беше приятен и миришеше на листа и студена вода.

— Пристигнахме, флотска капитана! — извика граждана Фосиф, докато слизаше от своята летяща машина. — Каква тишина и спокойствие, нали? При други обстоятелства бих ви предложила да ловите риба в езерото. Или разходка с лодка. Или скално катерене, ако си падате по тези неща. Но самият престой тук също е много приятен. Зад главната сграда има самостоятелна баня, точно срещу вашите стаи. Много голяма вана, която може да побере десет и повече желаещи да се накиснат, изобилие от гореща вода. Това го научихме от ксаите. Варварски лукс.

Рогд бе слязла след майка си.

— Да пийнеш в банята! Няма нищо по-добро от това в края на една дълга нощ — каза тя с широка усмивка.

— А Рогд успява да уреди дълги нощи дори тук — отбеляза с приятен глас Фосиф, докато капитана Хетнис и нейният второстепенен се приближаваха. — Ех, младост, младост! Хайде, елате да ви покажа къде ще ви настаним.

Синьо-зелените петна по къщата грейваха и угасваха с промяната на ъгъла, от който ги виждахме. От другата страна на къщата имаше голяма площадка, настлана с плоски сиви камъни, обрасли с мъх и засенчени от две големи дървета. Вляво имаше ниска елипсовидна сграда, наполовина от дърво, наполовина от стъклени плоскости.

— Банята — каза Фосиф и махна към ниската сграда. От другата страна на обраслата с мъх каменна площадка, край път, който прехвърляше възвишението и се спускаше към къщата край езерото, имаше друга сграда от същия камък с черни жилки и синьо-зелени петна, двуетажна, но по-малка от главната къща и с по-малко тераси. Фасадата, която гледаше към нас, цялата бе заета от веранда, засенчена от гъста асма. На верандата имаше хора, които явно ни чакаха. Повечето бяха облечени с ризи и панталони, или с поли, чиято кройка подсказваше, че са ушити от срязани по шевовете панталони. Платовете бяха износени и избелели, от ярките им сини, зелени и червени цветове беше останал само спомен. Нито една не носеше ръкавици.

Придружаваше ги персона, облечена в конвенционалния тоалет от сако, панталони, ръкавици и бижута. От чертите й реших, че е самири и вероятно е една от надзирателите в плантацията. Спряхме на три метра от групата под сянката на широката асма и Фосиф каза:

— Специално за вас, флотска капитана, понеже знаех, че ще искате да ги чуете как пеят.

Надзирателата се обърна с гръб към нас и каза на групата:

— Сега. Пейте. — Каза го на радчайски, много бавно и отчетливо.

Една от по-възрастните в групата се наведе към човека до себе си и каза на делсиг:

— Рекох ти аз, че сме избрали неподходяща песен.

Хората в групата си размениха няколко прошепнати реплики под притеснения поглед на надзирателата, която очевидно не разбираше защо се бавят, после си поеха дъх едновременно и запяха: „О, вие, що живеете в заслона на Богинята, що цял живот сте в сянката й“. Знаех песента, всеки стих, всички куплети. Повечето говорещи делсиг валскааиани я пееха на погребения.

Беше жест на утеха. Дори да не бяха знаели защо идваме, нямаше как да не забележат обръснатите ни глави и траурната ивица през лицата ни, моето и на капитана Хетнис. Тези хора не ни познаваха, не знаеха и коя е покойната. Ние бяхме представители на силата, която ги е завладяла, откъснала ги е от родния дом и ги е докарала тук да работят на чужда земя. Нямаше причина да се интересуват от чувствата ни. Едва ли подозираха, че някоя от нас знае достатъчно делсиг, за да разбере текста на песента. Нито имаха причина да вярват, че ще оценим значението й, дори да разпознаем думите. Тези песни са натоварени със символизъм и исторически препратки, носят голяма емоционална тежест, но само за онези, които имат достатъчно познания да ги разпознаят.

Въпреки това изпяха песента. А след като приключиха, възрастната персона, която се бе обадила в началото, се поклони и каза:

— Граждани, ще се молим за онази, която сте изгубили. — Каза го на съвършено разбираем радчайски, макар и със силен акцент.

— Граждани — отговорих аз, също на радчайски, защото смятах, че познанията ми по родния им език е добре, поне засега, да останат в тайна. — Трогнахте ни дълбоко и ние ви благодарим за песента и за молитвите ви.

Надзирателата се обади отново, бавно и със силен глас:

— Флотската капитана ви благодари. А сега тръгвайте.

— Момент — намесих се аз и се обърнах към Фосиф.

— Бихте ли ми угодили, като предложите на тези хора нещо за хапване и пийване, преди да си тръгнат? — Тя примигна неразбиращо насреща ми. Надзирателата ме зяпна с изумление. — Приемете го за каприз от моя страна. Ако ви се струва неприлично, готова съм да ви компенсирам. Каквото имате подръка. Чай и бисквити, да речем. — Предполагах, че в кухнята на замъка имат постоянен запас от тези неща.

Фосиф се съвзе от краткотрайната изненада.

— Разбира се, флотска капитана. — Даде знак на надзирателата и тя, все още сащисана от молбата ми, подкара работниците към къщата.

 

 

Приземният етаж на къщата за гости представляваше голямо отворено пространство, съвместяващо трапезария и дневна, като дневната беше пълна с меки кресла и ниски масички, на които имаше настолни игри с пулове в ярки цветове. В другата половина на общото помещение хапнахме бобена чорба на дълга маса, артистично комплектувана с различни по вид столове; отстрани имаше бюфет, отрупан с плодове и сладкиши. Редицата малки прозорци точно под тавана бе помръкнала от здрача и довените от вятъра облаци. На горния етаж имаше мрежа от тесни коридори, а маломерните апартаменти, състоящи се от спалня и свързана с нея дневна стая, бяха издържани в различна цветова гама. Моите бяха в оранжево и синьо, в приглушени тонове, а дебелите меки одеяла, с които бе застлано леглото, имитираха — изключително успешно поизбеляла от употреба кувертюра, внасяща допълнителен уют. На пръв поглед всичко създаваше илюзията за традиционна селска вила, но беше резултат от грижливо и детайлно обмислен дизайн.

Граждана Фосиф, седнала в единия край на масата, каза:

— Тази постройка всъщност е била склад и офиси. А централната сграда е била нещо като хотел. Преди анексирането.

— Всички стаи в голямата къща си имат тераса — добави Рогд. Успяла бе да се намести на съседния стол и сега се накланяше към мен, кривнала глава и с веща усмивка. — Много удобно, ако човек има вкус към тайните срещи. — Светна ми, че се опитва да флиртува с мен. Въпреки че бях в траур и подобни мераци, дори да намираха отклик, бяха в най-висша степен неприлични.

— Ха-ха! — засмя се граждана Фосиф. — Рогд винаги е намирала външните стълби за много полезни. На нейната възраст и аз смятах така.

Най-близкият град беше на един час път с летяща машина. Тук нямаше никого, с когото да си уреждаш тайни любовни срещи, ако не броим членовете на домакинството — предполагах, че в главната къща са отседнали братовчеди и клиенти на семейството. Не всички в едно домакинство са сродени по начин, който не допуска сексуални връзки, значи не беше изключено сред гостите на къщата да има възможни кандидати за подобни забавления. Ако нямаше, значи оставаше само прислугата.

Капитана Хетнис седеше срещу мен, „Мечът на Атагарис“ стърчеше като истукан на метър-два зад нея, в случай че й потрябва. Понеже беше второстепенен, от него не се изискваше да спазва траурните обичаи. Калр Пет стоеше права на крачка зад гърба ми, след като очевидно бе убедила всички тук, че и тя е второстепенен. Граждана Сирикс седеше мълчаливо до мен. Домашните слуги, които бях видяла дотук, бяха основно самири, плюс няколко ксаи, макар че бях зърнала и валскааиани да работят в градината отвън. Доловила бях леко колебание у слугите, които ни заведоха по стаите — реших, че ако не са получили изрични указания, биха настанили Сирикс в крилото на прислугата. Не беше изключено някоя тук да я познае, макар Сирикс да не бе слизала на планетата вече двайсет години, а и преди това бе работила в друга плантация на стотина километра от имението на Фосиф.

— Учителите на Рогд неизменно намираха престоя си тук за доста скучен — каза Фосиф.

— Те бяха скучни! — възкликна Рогд. После издекламира напевно и с носов глас: „Граждана! Кажете ни, в ямбичен размер и маршов ритъм, по какво Бог прилича на патка“. — Капитана Хетнис се разсмя. — Винаги се опитвах да ги развеселя — продължи Рогд, — но те никога не оценяваха усилията ми.

Граждана Фосиф също се разсмя. Аз — не. Чувала бях за подобни забавления от лейтенантите си, а и вече знаех, че Рогд е склонна да проявява жестокост.

— Можете ли? — попитах аз. — Тоест да ни обясните в стихове по какво Бог прилича на патка.

— Не бих казала, че Бог прилича по нещо на патка — каза капитана Хетнис, окуражена от привидното спокойствие, което демонстрирах през последните няколко дни. — Сериозно. Патка!

— Стига — порицах я аз. — Бог определено е патка. — Бог беше вселената и вселената беше Бог.

Фосиф размаха ръка.

— Да, да, флотска капитана, но човек може да изтъкне този аргумент с прости думи, без да се занимава с разните му там размери, правилна дикция и прочие дивотии.

— А и защо да се избира нещо толкова нелепо? — попита капитана Хетнис. — Защо да не се зададе въпроса по какво Бог прилича на… на рубини, или на звезди, или на… — обхвана с жест масата, — или на чай дори? Нещо ценно. Нещо голямо. Би било много по-благоприлично.

— Въпрос — отвърнах аз, — който сам по себе си може да бъде интересен. Граждана Фосиф, ако съм разбрала правилно, вашият чай, цялата реколта, се бере и обработва на ръка.

— Така е! — Фосиф грейна. Това явно бе голямата й гордост. — Бере се ръчно. Можете да се уверите сама, когато ви е удобно. Манифактурата е близо, бързо ще стигнете там. Ако го сметнете за прилично. — Кратка пауза, придружена с примигване — явно някоя наблизо й изпращаше съобщение. — Участъка от другата страна на възвишението ще го берат утре. А самата преработка на чаените листа, майсторството в производството на чай, е процес, който не спира нито денем, нито нощем. Листата съхнат при постоянно разбъркване, след това се нагряват до точно определена температура. После ги сортират според качеството и ги сушат отново. Всички тези неща могат да се правят машинно, разбира се, и някои колеги го правят точно така. Резултатът е напълно приемлив. — Долових лек намек за пренебрежение в последните й думи. — Хубав, скъп чай, който да си купиш в магазина. Нашият чай, от друга страна, не се продава в магазините.

Чая на Фосиф, „Рибна щерка“, човек можеше да получи само като подарък. Или — твърде вероятно — да го купи директно от граждана Фосиф, та след това да го подари. Радчаите използваха пари, разбира се, но удивителен дял от всички осъществени размени не бяха пари срещу стоки, а подарък срещу подарък. Граждана Фосиф едва ли получаваше много пари срещу чая си. Не и буквално. Зелените полета, над които бяхме минали с летящата машина, всичкият този чай, сложният процес на производство нямаха за цел да носят печалба. Не, „Рибна щерка“ беше въпрос на престиж.

Което обясняваше защо, макар на Атоек несъмнено да имаше по-големи плантации, които на пръв поглед реализираха много по-големи печалби, единствената плантатора, дръзнала да ме заговори направо, беше онази, която изобщо не продаваше чай.

— Явно се изискват големи умения — отбелязах аз. — Беритбата и преработката. Работниците ви сигурно са висококвалифицирани. — До мен граждана Сирикс се закашля тихо. Май се беше задавила със супата си.

— О, да, флотска капитана, такива са! Сега вече разбирате защо никога не бих се отнесла лошо с тях. Защото ми трябват! Всъщност те живеят в друг бивш хотел, на няколко километра оттук, от другата страна на възвишението. — Дъжд трополеше по малките прозорци. От станцията знаех, че вали само нощем и че дъждът винаги спира навреме, така че чаените листенца да изсъхнат за сутрешната беритба.

— Колко хубаво — казах любезно.

 

 

Станах преди изгрев-слънце, когато небето беше перленорозово и бледосиньо, а езерото и долината още тънеха в сянка. Въздухът беше студен, но не мразовит, а аз вече повече от година живеех в тесни пространства, където няма място да потичаш на воля. Тичането се беше превърнало в навик, когато живеех в Итранската тетрархия, място, където спортът беше религия, а подготовката за любимата им игра с топка беше равносилна на молитва и медитация. Приятно ми бе да се върна към онзи навик, макар никоя тук да не играеше играта и дори да не бе чувала за нея. Поех полека по пътя към възвишението, като внимавах за десния си хълбок, който бе пострадал преди година и така и не се беше възстановил напълно.

Наближих билото и чух пеене. Силен глас пееше соло, звукът отскачаше от скалните струпвания и се стелеше над полето, където работници с кошници през рамо вървяха между редовете и с бързи движения беряха листа от високите до кръста храсти. Поне половината от работниците бяха деца. Песента беше на делсиг, тъжна песен, която разказваше за мъката на пеещата по любимата, която е обещана другиму. Темата беше категорично валскааианска, защото подобна дилема не беше характерна за радчайските взаимоотношения. Чувала бях тази песен и преди. Сега тя върна жив спомен за Валскаай, за мириса на мокър пясъчник в надупчения от пещери район, където бях ходила за последно на планетата.

Пеещата явно изпълняваше ролята и на пост — щом наближих, думите се промениха. Пак бяха на делсиг и несъмнено почти неразбираеми за надзирателите.

Ето я войната,

тъй алчна, тъй гладна за песни.

Изяла е хиляди и те преливат,

преливат от устата й,

литват на воля отчаяни.

Добре че можех да контролирам лицевото си изражение. Новият текст беше импровизация, но импровизация отлична, пасваща идеално на ритъма, и друга на мое място би се усмихнала издайнически. Аз обаче продължих да тичам с безизразна физиономия, все едно не съм разбрала и дума. Но наблюдавах тайно работниците. Изглежда, всички бяха валскааиани. Сатиричната импровизация на пеещата беше предназначена за ушите на тези хора и изпяна на техния език. Бяха ми казали, още когато бях на станцията, че всички работници в плантациите на Фосиф са валскааиани, и тогава това ми се стори странно. Не че има валскааиани сред работниците, а че всички са валскааиани. Сега, когато с очите си видях, че е вярно, чувството, че нещо не е наред, се върна по-силно отпреди.

Обичайно, когато пристигне транспортен кораб с работници от дадена система, от Валскаай, да речем, те или се разпределят между десетки работни места — плантации или други бизнеси, които биха проявили интерес към тях, — или остават в пашкули в някой склад и при нужда ги събуждат на порции, понякога в продължение на десетилетия. Тук би трябвало да има… колко, петима-шестима валскааиани. А те бяха поне шест пъти повече. Очаквала бях да видя поне няколко самири, ксаи дори или ичана, или членове на други етнически групи, защото преди анексирането тук със сигурност бе имало и други етноси освен ксаи и ичана.

Необичайно беше и стриктното разделение между прислугата, която работеше навън, в градината — до една валскааиани, както се бях убедила тази сутрин и вчера, — и прислугата, която работеше вътре в къщата и която се състоеше предимно от самири и няколко ксаи. Валскаай беше анексиран преди стотина години и досега поне част от първите транспортирани тук валскааиани или техните деца трябваше да са се явили на тестовете на пригодност или да са се издигнали по друг начин в социалната йерархия.

Тичах към общежитието на работниците, сграда от кафяви тухли и без стъкла на прозорците, само тук-там по някое опънато в прозоречната каса одеяло. И да е била хотел някога, тази сграда очевидно не можеше да се сравни с лукса на езерната къща на Фосиф. Беше и много по-малка. Но пък имаше чудесен изглед към долината, сега пълна с чаени насаждения, и пряк път към голямото езеро. Отъпканата пръст около нея навремето можеше да е била парк или грижливо поддържани морави. Любопитна бях какво има вътре, но вместо да вляза неканена и твърде вероятно нежелана, се обърнах и затичах назад.

— Флотска капитана — каза в ухото ми „Милостта на Калр“. — Лейтенанта Сейварден ме помоли да ви напомня да внимавате за крака си.

— Кораб — отвърнах, — кракът ми сам ми напомня за себе си. — Което „Милостта на Калр“ знаеше отлично. А разговорът със Сейварден, който бе станал причина за посланието на кораба, се бе състоял преди два дни.

— Лейтенантата със сигурност ще има какво да каже по въпроса — продължи „Милостта на Калр“, — а и вие сякаш не обръщате внимание на болката. — Неодобрение ли долових в уж ведрия глас на кораба?

— Ще му дам дълга почивка — обещах. — А и вече почти се прибрах.

Докато прехвърля отново билото, небето и долината вече се къпеха в светлина, а въздухът бе станал по-топъл. Заварих граждана Сирикс на пейка под асмата с димяща чаша чай в ръка. Без сако, ризата спусната свободно над панталона, бижута — никакви. Траурно облекло, макар че не бе длъжна да скърби за преводача Длик; не си беше обръснала главата, нито бе нарисувала траурна ивица през лицето си.

— Добро утро — извиках, когато наближих верандата. — Ще ми покажете ли банята, граждана? Как функционира и прочие?

Тя се поколеба за част от секундата, после кимна предпазливо, сякаш съм я помолила за нещо опасно и животозастрашаващо.

 

 

Дългият извит прозорец на банята разкриваше прекрасна гледка към сиво-черни канари и заледени върхове. В единия му край се виждаше малка част от къщата, в която бяхме отседнали. Гостите, които идваха тук, сигурно ценяха високо банята именно заради изгледа. Не знам дали на някоя радчаи би й хрумнало да остъкли банята си по този начин.

Останалите стени бяха от светло лакирано дърво с красива резба. В облицования с камък под имаше кръгъл басейн с гореща вода, с пейки, на които да седнеш и да се киснеш на воля, а отстрани имаше друг басейн, с хладка вода.

— Тонизира след горещия басейн — обясни Сирикс: седеше на пейка в горещата вода срещу мен. — Затваря порите.

Горещината се отразяваше добре на болката в хълбока ми. Май наистина бях прекалила с тичането.

— Сериозно?

— Да. Много е очистващо. — Изборът на думата ми се стори странен. Предположих, че е директен превод от дума с по-сложно значение, от ксай или лиост на радчайски. — Добре си живеете вие — продължи Сирикс. Вдигнах въпросително вежда. — Поднасят ви чай в леглото. Дрехите ви са изпрани и изгладени. Сама ли се обличате, или и е това ви помагат?

— Обикновено го правя сама. Но ако се налага пълна униформа за някакво официално събитие, малко помощ е добре дошла. — Самата аз никога не бях прибягвала до въпросната помощ, но многократно я бях оказвала. — Е, разкажете ми за предците си. За първите самирски работници, транспортирани тук. Всички те, или почти всички, са били пратени в планините да берат чай, нали?

— Много от тях — да, флотска капитана.

— Онова анексиране е станало доста отдавна, затова, когато станали цивилизовани — позволих капка ирония да се промъкне в гласа ми, — започнали да се явяват на тестове за пригодност и получили други назначения. За мен това е съвсем логично. Но изобщо не ми изглежда логично, че сега на полето не работи нито една самири. Само валскааиани. А самите те, валскааианите, работят единствено на полето, ако не броим две-три, които работят в градините около къщата. От анексирането на Валскаай са минали сто години. И нито една валскааиани не е била повишена в надзиратела за това време?

— Ами, флотска капитана — отвърна Сирикс, — никоя не би останала на полето да бере чай, ако може да се махне. Полските работници са на норма — заплаща им се според минимално количество листа, което трябва да наберат. Но минималната норма е толкова висока, че за да бъде изпълнена, три работници, при това от най-бързите, трябва да берат от изгрев до залез без почивка.

— Или една работница и няколко деца — казах. Видяла бях деца да работят на полето, докато тичах.

Сирикс кимна и продължи:

— Следователно никоя не успява да покрие нормата, за да получи договорената заплата в пълния й размер. Колкото до храната… Дават им основно каша, която те овкусяват с клонки и прах, останали от преработката на чая. За които, между другото, Фосиф им иска пари. На цена за първокласен чай. Така де, това не са клонки и прах от обикновен чай, това е „Рибна щерка“! — Млъкна за миг и си пое дъх. Стигнала бе само на крачка от това да изрази гнева си открито. — По две паници каша на ден. Това е крайно недостатъчно, но ако искат повече, трябва да си го купят.

— На цени за първокласни продукти — предположих аз.

— Именно. Обикновено им се отпускат малки парцели за отглеждане на зеленчуци, но семената и инструментите трябва да си купуват сами, а и работата в градинките отнема от времето за беритба на чай. Нямат къща, следователно нямат семейство да им даде нещата, от които се нуждаят, трябва всичко да си купуват. Пътни разрешителни не им се издават, така че няма как да пазаруват от другаде. Не могат да си поръчат необходимото от града, защото нямат пари, задлъжнели са толкова много, че никоя не би им отпуснала кредит, затова пазаруват от Фосиф — по-добра храна, ръчни устройства, достъп до забавления, каквото се сетите — на нейни цени.

— И самирските работници в плантациите са успели да се измъкнат от този капан?

Някои от слугите в къщата сигурно още изплащат дълговете на бабите и прабабите си. Единственият начин да се измъкнат бил да се съюзят в къщи и да работят много, до изнемога. Но валскааианите… знам ли, може би им липсва амбиция. Освен това идеята за учредяването на свои къщи, изглежда, им е непонятна.

Валскааианските семейства бяха организирани различно от радчайските. Но аз знаех, че валскааианите са напълно в състояние да проумеят предимствата на организация, която поне смътно наподобява радчайските къщи, познавах немалко примери на различни места из Радч, при които ваалскааиански групи от семейства учредяваха подобни съюзи при първата възможност.

— И нито едно от децата им не се явява на тестове за пригодност? — попитах, макар вече да се досещах за отговора.

— Напоследък полските работници не се явяват на тестовете — отговори Сирикс. Вече видимо се бореше с превъзпитанието си, което й пречеше да изрази гняв или най-малкото предизвикваше крайно неприятни усещания всеки път, когато тя дадеше воля на такива чувства. Отклони поглед, дишаше внимателно през устата. — Не че тестовете биха дали друг резултат. Работниците до една са неуки и суеверни диваци. И въпреки това… Не е редно. — Пое си дълбоко дъх. — Фосиф не е единствената. И ако я попитате, ще ви каже, че самите те не искат да полагат тестовете. — Това можех да го повярвам. Когато за последно бях на Валскаай, явяването или неявяването на тестове за пригодност беше трудна дилема за много хора. — А и повече работници няма да бъдат транспортирани тук, нали? Защото вече няма анексирания. Ако плантаторите останат без валскааиани, кой ще им бере чая срещу мизерни порциони и почти без пари? Много е удобно полските работници и децата им да си стоят тук. Флотска капитана, не е редно! Губернатората пет пари не дава за шепа диваци без къща, а онези, на които им пука, няма как да стигнат до лордата на Радч.

— Мислиш, че онази стачка отпреди двайсетина години не е привлякла вниманието й? — попитах аз.

— Да. Иначе щеше направи нещо. — Три плитки вдишвания през устата. — Извинете. — Изправи се бързо, като разплиска гореща вода, излезе от басейна и се прехвърли в съседния. Калр Пет й донесе хавлия, Сирикс излезе от студения басейн, а после и от банята, без да ми каже и дума повече.

Затворих очи. На станция Атоек лейтенанта Тизаруат спеше дълбоко, преметнала ръка върху лицето си. Насочих вниманието си към „Милостта на Калр“. Сейварден беше на вахта. Тъкмо казваше нещо на една от своите Амаат. „Тая история, дето флотската капитана избяга на планетата!“ Странно. Сейварден никога не би обсъждала такова нещо с обикновена воина.

— За нещо наистина важно и неизбежно ли става въпрос — продължи Сейварден, — или просто е бясна заради конкретна несправедливост?

— Лейтенанта Сейварден — отвърна войната, необичайно безучастна дори за член на този екипаж, който си мреше да имитира второстепенните. — Знаете, че съм длъжна да докладвам за такъв въпрос на флотската капитана.

Сейварден махна раздразнено с ръка.

— Да, разбира се, кораб. Но все пак!

Разбрах какво става. Сейварден говореше на „Милостта на Калр“, не на войната Амаат. Амаат виждаше отговорите на кораба и ги изчиташе на глас. Сякаш наистина беше второстепенен, част от кораба, една от десетките усти, през които той може да говори. За щастие никоя от екипажа не беше дръзнала да пробва това с мен. Аз категорично не бих го одобрила.

Ала като ги гледах сега, бе ясно, че Сейварден намира това за удобно. За утешително. Беше напрегната, а този начин за комуникация с кораба я успокояваше. Без никаква солидна, рационална причина. Просто така.

— Лейтенанта — каза Амаат. Корабът през Амаат. — Мога само да повторя онова, което флотската капитана вече ви каза лично по време на инструктажа. Но ако питате за личното ми мнение, според мен е по малко и от двете. Освен това отсъствието на флотската капитана и отстраняването на граждана Рогд от станция Атоек позволяват на лейтенанта Тизаруат да завърже ценни политически контакти с по-младите представители на местния елит.

Сейварден изсумтя скептично.

— Какво, намекваш, че Тизаруат е надарена с тънък политически усет?

— Всъщност да.

Сейварден очевидно не му повярва.

— Дори и така да е, кораб. Нашата флотска капитана обикновено избягва да се забърква в неприятности, но когато го прави, това никога не е случайно. А ние сме толкова далече, че ако й потрябва помощ, ще минат часове преди да стигнем до нея. Ако прецениш, че става опасно, че нещо се готви, а тя е пропуснала да ни повика, ще ми кажеш ли?

— Това би означавало да знам няколко дни предварително, че нещо, ако позволите да ви цитирам, „се готви“, лейтенанта. Не мога да си представя, че флотската капитана ще пропусне нещо такова. — Сейварден се намръщи. — Но държа да отбележа, лейтенанта, че и аз като вас съм загрижена за безопасността на флотската капитана. — По-изчерпателен отговор от този корабът не би могъл да й даде и Сейварден, ще не ще, трябваше да се задоволи с него.

— Лейтенанта Сейварден — каза „Милостта на Калр“. — Входящо съобщение от Храд.

Сейварден даде знак да го пусне. В ушите й прозвуча непознат глас.

— Тук флотска капитана Уеми, командваща „Мечът на Инил“, изпратен от Палата Омоу. Имам заповеди да поема охраната на система Храд. — Системата Храд се намираше на един портал разстояние. Кажи-речи в съседство. — Моля, предайте поздравите ми на флотска капитана Брек. Сраженията при Палата Цур още са в разгара си. Няколко външни станции са унищожени. В зависимост от резултата е възможно лордата на Радч да изпрати тук войскови кораб. Така или иначе, изпраща ви своите поздрави и се надява, че всичко при вас е наред.

— Познаваш ли флотска капитана Уеми, кораб? — попита Сейварден. Нямаше нужда да отговаря незабавно на съобщението, защото така или иначе щеше да има забавяне — дори през свързващия портал Храд отстоеше на часове разстояние от Атоек.

— Бегло — отговори „Милостта на Калр“.

— А „Мечът на Инил“?

— Той е Меч.

— Ха! — разсмя се Сейварден, видимо развеселена.

— Лейтенанта, флотската капитана остави инструкции, в случай че такова съобщение се получи в нейно отсъствие.

— Сериозно? — Сейварден явно не беше сигурна дали това я изненадва, или не. — Е, да ги чуем.

Инструкциите ми не бяха кой знае какви. В отговор до „Мечът на Инил“ Сейварден каза:

— Тук лейтенанта Сейварден, командваща „Милостта на Калр“. Флотска капитана Брек временно отсъства. Най-топли поздрави на флотска капитана Уеми, благодарим за новините. Ако флотска капитана Уеми ми прости, флотска капитана Брек пита дали „Мечът на Инил“ е взел нови членове на екипажа от Палата Омоу.

Макар че може би не за нови членове на екипажа трябваше да се безпокоя. Напълно възможно бе да превърнеш възрастни, зрели хора във второстепенни.

Уви, нямаше да получа отговор преди вечеря. Въпросът озадачи Сейварден, която не знаеше за Тизаруат, а корабът отказа да й даде каквито и да било разяснения във връзка с питането ми.

 

 

На връщане към къщата срещнах Рогд, която излизаше от централната сграда.

— Добро утро, флотска капитана! — каза тя със слънчева усмивка. — Толкова е освежаващо да станеш заедно с изгрева, нали? Наистина трябва да го правя по-често. — Трябваше да призная, че усмивката й наистина можеше да заблуди с чара си. Дори да не го беше намекнала, не се и съмнявах, че Рогд не е свикнала да става толкова рано. Но понеже знаех това-онова за нея, усмивката й не произведе върху мен обичайния си ефект. — Не ми казвайте, че вече сте ходили в банята — добави тя с добре премерено количество разочарование, закачливо.

— Добро утро, граждана — отговорих в движение. — И да, вече ходих.

Влязох в къщата да закуся.