Ан Леки
„Милостта на Калр“ (21)

21.

Веднага след като пристигна ремонтният екип, совалката бе свободна да се оттегли от дупката, която беше пробила в купола. Наредих курс към „Милостта на Калр“. Не беше нужно медицинската служба на станцията да знае подробности, а и служителите й си имаха достатъчно работа с проблеми, причинени или усложнени от липсата на гравитация, която не можеше да бъде включена отново, преди течът в езерото да бъде отстранен. А и откровено казано, исках да се върна на кораба, пък било то и за кратко.

Медиката искаше да ме затвори някъде, където да ми се мръщи на воля и да ми казва да не ставам без нейно разрешение, а аз нямах нищо против да й угодя, за ден поне. Затова Сейварден дойде да ми докладва в лазарета, където се излежавах на една койка и пиех чай.

— Като в старите времена — каза Сейварден с усмивка. Усмихната, но напрегната. Чакаше какво ще й кажа сега, когато нещата бяха по-спокойни.

— Да — казах и отпих от чая. Определено не беше „Рибна щерка“. Добре.

— Нашата Тизаруат здравата са я натупали — подхвърли Сейварден, за да запълни мълчанието. Тизаруат лежеше до нас, зад завеса, наглеждана от Бо Девет, която имаше изрични нареждания да не оставя лейтенантата си сама и за секунда. Ребрата й още не бяха зараснали и медиката я бе включила към апарат, докато реши какво още би могла да направи за нея. — Къде й е бил умът — да напада второстепенен с изключена броня!

— Опита се да привлече огъня му, така че аз да стрелям, преди второстепенният да е застрелял земедела Баснааид. Имаше късмет, че „Мечът на Атагарис“ не я застреля от упор. — Явно „Мечът на Атагарис“ се бе стреснал от смъртта на преводача Длик повече, отколкото си бях представяла. Или пък не е искал да убива офицера без изрична заповед.

— Земедела Баснааид значи? — попита Сейварден. Опитът й с невръстните лейтенанти може и да не беше голям колкото моя, но не беше и малък. — Някакъв интерес от другата страна има ли? Или именно липсата му е предизвикала самоубийственото й поведение и сълзите след това? — Вдигнах вежда и тя продължи: — Чак сега си давам сметка колко бебета лейтенанти са плакали на рамото ти през годините.

Сълзите на Сейварден нито веднъж не бяха мокрили униформените ми куртки, докато бях кораб.

— Да не би да ревнуваш?

— Май да. Когато бях на седемнайсет, по-скоро бих си отрязала ръката, отколкото да покажа някаква слабост. — Също когато беше на двайсет и седем и на трийсет и седем. — Сега съжалявам.

— Всичко това е в миналото. „Мечът на Атагарис“ призна, че капитана Хетнис е продавала транспортирани на някоя оттатък Призрачния портал. — Губернатора Жиарод се беше изпуснала по каква задача съм отпратила „Милостта на Калр“.

— Но на коя? — попита Сейварден, смръщила вежди и искрено озадачена. — Според „Мечът на Атагарис“ Хетнис е смятала, че си има работа с лордата на Радч. Но ако отвъд Призрачния портал наистина е другата лорда на Радч, защо кротува, защо още не е предприела нищо?

— Защото не тя е отвъд Призрачния портал — казах аз. — Онзи чаен сервиз… ти не си го виждала, но той е истинска антика, на три хиляди години, ако не и повече. И категорично е нотайски. Името на собственицата е отстранено внимателно. Той е бил заплащането, което Хетнис е получила за транспортираните. А и онази снабдителна совалка? Дето уж била само отломки, но „Мечът на Атагарис“ промени курса си, за да я прибере?

— Имаше петно от изгаряне на мястото, където би трябвало да личи името на кораба й. — Видяла бе връзката, но още не виждаше цялата картина. — В капсулата няма нищо обаче. Намерихме я на борда на „Мечът на Атагарис“.

— Не е била празна, когато „Мечът на Атагарис“ я е прибрал, това ти го гарантирам. — Сигурна бях, че е имало нещо — или някоя — вътре. — Онази капсула също е на приблизително три хиляди години. Очевидно е, че от другата страна на портала има кораб. Нотайски кораб, по-стар и от самата Анаандер Мианаай.

— Но, Брек — възрази Сейварден, — всички нотайски кораби са били унищожени. Дори онези, които са били лоялни, отдавна са свалени от въоръжение. А Атоек е много далеч от местата на онези древни сражения.

— Не всички са били унищожени. — Сейварден отвори уста да възрази, но аз я спрях с жест. — Някои са избягали. Което, като си помислиш, често ни показват в развлекателните програми, раздуто до драматични величини. Но извън това всички вярват, че онези кораби отдавна са мъртви, защото нямат екипажи, които да се грижат за поддръжката им. Ами ако един от тях е избягал в Призрачната система? Ами ако е намерил начин да се снабдява с второстепенни? Спомни си какво каза „Мечът на Атагарис“ — че Хетнис търгувала с някаква, която приличала на ичана, но говорела на висок радчайски. А преди анексирането атоеките продавали задлъжнели ичана на роботърговци извън системата.

— На Ааатр циците — изруга Сейварден. — Хетнис е продавала на второстепенен.

— Другата Анаандер несъмнено има свои хора тук, но след събитията на Име сигурно е станала по-предпазлива. Вероятно не поддържа постоянен контакт с тях и не се меси твърде много. В крайна сметка, колкото повече се меси, толкова по-голяма е вероятността да я усетят. Може би нашите съседи от Призрачната система са се възползвали от това. И пак заради това Хетнис реагира толкова късно. Чакала е заповеди от лордата на Радч, които така и не са дошли.

— Вярвала е, че от другата страна на Призрачния портал е Мианаай Анаандер. Но, Брек, какво ще направят поддръжниците на другата Мианаай, когато усетят какво става?

— Мисля, че скоро ще разберем. Но може и да греша за всичко.

— Не — каза Сейварден. — Едва ли грешиш. Всичко се връзва. Значи от другата страна на Призрачния портал имаме полудял боен кораб…

— Не е полудял — поправих я. — Когато си загубил всичко, което е било важно за теб, нормално е да избягаш, да се скриеш и да направиш опит да възстановиш загубите си.

— Да — отвърна тя малко притеснено. — Точно аз би трябвало да знам това, нали? Добре, значи не е полудял. Но е враждебен. Вражески кораб от другата страна на Призрачния портал, Анаандер Мианаай — едната й половина — вероятно планира да ни нападне, а пресгер като нищо ще се появят с въпроси за преводачата си. Това ли е всичко, или има и още?

— Засега и това ни стига — казах аз. Сейварден се засмя и я попитах: — Готова ли си да те порицая, лейтенанта?

— Флотска капитана. — Дори се поклони.

— Когато не съм на борда, ти си действащата капитана на този кораб. Ако не беше успяла да ме спасиш и нещо се беше случило с теб, командването щеше да премине в ръцете на лейтенанта Екалу. Тя е добра лейтенанта и един ден вероятно ще стане добра капитана, но ти си по-опитната офицера и не трябваше да се излагаш на риск.

Не това беше очаквала да чуе. Лицето й пламна от гняв и възмущение. Но воинската дисциплина надделя и тя не каза нищо освен:

— Да, флотска капитана.

— Мисля, че трябва да говориш с медиката за проблемите си с наркотиците. Според мен си под стрес и това замъглява мисленето ти.

Мускулите на ръцете й трепнаха. Овладя се, преди да е скръстила ръце.

— Бях притеснена.

— И смяташ, че никога повече няма да си притеснена?

Тя примигна стреснато. Ъгълчетата на устата й се извиха нагоре.

— За теб ли? Не. — Изсмя се тихо, после я заля странна смесица от съжаление и смут. — Виждаш ли каквото вижда корабът?

— Понякога. Понякога моля кораба да ми покаже, или той сам ми показва неща, които смята, че би трябвало да видя. Неща като онези, които корабите показват на своите капитани. Но и други — данни, които ти например не би могла да разчетеш така, както ги разчитам аз.

— Никога не мога да скрия нищо от теб. Виждаш ме като на длан. — Все още беше смутена. — Дори когато ме намери на Нилт. Предполагам, вече знаеш, че земедела Баснааид пътува насам?

Баснааид беше настояла пред станционните власти да се присъедини към екипа по ремонта на купола, а после, докато аз бях спяла, бе помолила да я пренасочат към „Милостта на Калр“. Сейварден, изненадана и озадачена, се беше съгласила.

— Да. Ако бях будна, щях да постъпя също като теб. — Тя се зарадва да го чуе, макар че не се изненада.

— Нещо друго има ли? — Нямаше друго, или поне не такова, за което би искала да говори, така че я освободих.

Трийсет секунди след като Сейварден си тръгна Тизаруат дойде зад моята завеса. Поканих я с жест да седне на леглото ми и дръпнах крака да й направя място.

— Лейтенанта — казах й, след като тя седна предпазливо на ръба на койката. Торсът й още бе стегнат в корективи заради заздравяващите ребра и другите й наранявания. — Как си?

— По-добре — каза тя. — Мисля, че медиката ми е дала нещо. Това е единственото обяснение за изчезването на натрапчивите мисли и на постоянното желание да ме бяхте изхвърлили през шлюза още щом ме разкрихте.

— Откога се чувстваш така? Отскоро? — Не бях подозирала, че е склонна към самоубийство. От друга страна, напоследък не й бях обръщала нужното внимание.

— Не, отдавна. Просто… преди не беше толкова истинско. Не толкова интензивно. Но когато видях какво е направила капитана Хетнис, как заплашваше да убие земедела Баснааид, за да стигне до вас… Разбрах, че вината е моя.

— Твоя? — Не мислех, че има виновни, освен, разбира се, капитана Хетнис. — Няма съмнение, че опитите ти да се намесиш в местната политика са я подплашили. За всички беше очевидно, че се опитваш да си спечелиш влияние. Но също толкова вярно е, че аз знаех за това от самото начало и щях да те спра, ако го смятах за неразумно.

Облекчение — съвсем малко. Чувстваше се спокойна, настроението й беше стабилно, вместо да се мята по обичайния за нея начин. Права беше — медиката категорично й беше дала нещо.

— Точно там е работата. Ако мога да говоря откровено, флотска капитана. — Дадох й знак да продължи. — Нали разбирате, флотска капитана, че и двете правим точно това, което иска тя? — „Тя“ можеше да е само Анаандер Мианаай, лордата на Радч. — Изпратила ни е тук да направим точно това, което правим. Не ви ли притеснява, флотска капитана, че е взела нещо, което е знаела, че искате, и го е използвала, за да ви накара да й играете по свирката?

— Понякога ме притеснява, да — признах аз. — Но после си напомням, че онова, което иска тя, не е особено важно за мен.

Преди Тизаруат да е отговорила, влезе медиката. Намръщена, естествено.

— Настаних ви тук, за да си почивате, флотска капитана, а не да провеждате среща след среща.

— Какви срещи? — Погледнах я с невинно изражение. — С лейтенантата сме пациенти и си почиваме, както виждате.

Медиката изсумтя.

— А и нетърпението ми е обяснимо — продължих аз. — Почивах си цели две седмици, докато бях на планетата. Трябва да наваксам.

— И наричате онова почивка, така ли? — попита медиката.

— Ами, да, докато не избухна бомбата.

— Медика — каза Тизаруат. — До края на живота си ли ще бъда на лекарства?

— Не знам — отговори медиката. Сериозно и откровено. — Надявам се, че не, но не мога да обещая. — Обърна се към мен. — Бих ви забранила да приемате повече посетители, флотска капитана, но знам, че няма да се съобразите със забраната ми, поне що се отнася до земедела Баснааид.

— Баснааид идва тук? — Тизаруат, която и без това седеше с изправен гръб заради корективите, сякаш се изопна още повече. — Флотска капитана, може ли да се върна на станцията с нея?

— Категорично не — заяви медиката.

— Не е изключено сама да промениш решението си по този въпрос — казах аз. — Подозирам, че Баснааид не гори от желание да й правим компания. Явно не си ме чула, на совалката, когато й казах, че съм убила сестра й.

— О! — Не беше чула. Била е твърде заета със собственото си нещастие. Разбираемо.

— В леглото, лейтенанта — настоя медиката. Тизаруат ме погледна въпросително, но аз не възразих, затова тя въздъхна и тръгна към своята койка, последвана от медиката.

Облегнах глава назад и затворих очи. Баснааид щеше да пристигне след двайсетина минути. „Мечът на Атагарис“ беше изключил двигателите си. Всичките му офицери бяха в пашкули. Както и почти всичките му второстепенни, освен шепа, които изключваха системите му под надзора на няколко от моите Амаат. След горчивите си думи към мен, докато пътувахме със совалката, „Мечът на Атагарис“ бе ограничил комуникацията до крайно необходимото от техническо естество. Прости отговори на конкретни въпроси. „Да“. „Не“. И толкоз.

Калр Дванайсет влезе в лазарета и спря до леглото ми. С неохота. Много смутена. Надигнах се и отворих очи.

— Флотска капитана — каза Дванайсет, тихо и напрегнато. Прошепна го почти. — Аз съм корабът. — И се пресегна да ме прегърне през раменете.

— Дванайсет, вече си чула, че съм второстепенен. — Изненада. Още смущение. Чула беше, да, но не очакваше да й го кажа в лицето. Добавих: — И моля те, не ми казвай, че това няма значение, защото не мислиш за мен като за второстепенен.

Бърза консултация между Дванайсет и кораба.

— Ако позволите, флотска капитана — каза след това Дванайсет, насърчена от „Милостта на Калр“. — Мисля, че това не е докрай справедливо. Научихме съвсем наскоро, затова ни е трудно да мислим за вас по нов начин. — Имаше известно основание. — Още не можем да свикнем с тази мисъл. От друга страна, флотска капитана, това обяснява някои неща.

Без съмнение.

— Знам — казах аз, — че на кораба му е приятно, когато влизате в ролята му, а поведението на второстепенни ви помага да се чувствате невидими и в безопасност. Но да си второстепенен не е игра.

— Да, флотска капитана. Разбирам това, госпожо. Но както казахте, на кораба му е приятно. А и корабът се грижи за нас, флотска капитана. Понякога имам чувството, че сме ние и корабът срещу всички останали.

— Знам — казах аз. — Точно по тази причина не се опитах да сложа край на това. — Поех си дъх. — Нямаш нищо против да го направим?

— Да, флотска капитана — каза Дванайсет. Все така смутена, но искрена.

Затворих очи и отпуснах глава на рамото й, а тя ме прегърна. С две ръце. Не беше същото, не беше като да прегръщам себе си, макар че усещах не само униформата на Дванайсет под бузата си, а и тежестта на собствената си глава върху нейното рамо. Пресегнах се максимално, усетих смущението на Дванайсет, но и топлотата, която изпитваше към мен. Усетих и другите Калр, които се движеха из кораба. Не беше същото. Не би могло да е същото.

Помълчахме миг-два, после Дванайсет каза от името на кораба:

— Едва ли можем да виним „Мечът на Атагарис“, че обича толкова капитаната си. Макар че един „Меч“ би трябвало да има по-добър вкус.

„Мечовете“ бяха толкова арогантни, толкова сигурни в превъзходството си над „Милостите“ и „Правдите“. Но някои неща просто не можеш да избегнеш.

— Кораб — казах на глас, — ръката на Дванайсет започва да изтръпва. А аз трябва да се приготвя за срещата си със земедела Баснааид. — Дванайсет ме пусна и отстъпи назад, а аз си избърсах очите с ръка. — Медика. — Медиката беше в коридора, но знаех, че ще ме чуе. — Няма да приема земедела Баснааид така. Връщам се в каютата си. — Трябваше да си измия лицето, да се облека и да съм сигурна, че ще има чай и закуски, които да й предложа, макар да бях сигурна, че ще откаже.

— Възможно ли е да идва чак тук — попита корабът през Дванайсет — само за да ви каже колко ви мрази?

— Ако е така, ще я изслушам, без да споря. Тя има пълното право да ме мрази.

 

 

Ризата се оказа твърде тясна за рамото ми, все още обвито от коректив, но с няколко сложни и предпазливи маневри успях да вкарам ръката си в униформената куртка. Дванайсет твърдо се противопостави на идеята да посрещна земедела Баснааид без риза, със или без куртка отгоре, и решително сряза ръкава по дължина.

— Пет ще разбере, когато й обясня, флотска капитана — каза тя, макар вътрешно да се боеше, че може и да не стане така. Калр Пет още беше в Долната градина и помагаше дазакрепят вещи и мебели, така че никоя да не пострада, когато отново включат гравитацията.

Когато Баснааид пристигна, вече бях облечена и не ми личеше чак толкова, че съм паднала от скалите и едва не съм се удавила. Поколебах се дали да си сложа мемориалната игла на лейтенанта Оун — Баснааид се беше ядосала, когато ме видя с нея първия път, — но накрая все пак накарах Дванайсет да я забоде на куртката ми до сребърната игла с опал на преводача Длик. Дванайсет успя да намери отнякъде кексчета и ги сервира на масата заедно със сушени плодове и — най-после — подреди всичко в най-добрия ми порцелан, семплия, но изящен бял чаен сервиз, който бях видяла за последно на Омоу, при срещата си с Анаандер Мианаай. За миг се изумих, че Пет е събрала куража да поиска точно него. После стигнах до извода, че това изобщо не би трябвало да ме изненадва.

Посрещнах Баснааид с поклон.

— Флотска капитана — каза тя и също се поклони. — Надявам се, че не ви притеснявам. Но реших, че трябва да говорим насаме.

— Изобщо не ме притеснявате, земедела. Аз съм на вашите услуги. — Посочих със здравата си ръка един стол. — Ще седнете ли?

Седнахме. Дванайсет ни наля чай, след което отиде в един ъгъл и застана там неподвижна като второстепенен.

— Искам да знам — каза Баснааид, след като отпи любезно от чая, — какво стана със сестра ми.

Разказах й. Как лейтенанта Оун се досети за раздвоението на Анаандер Мианаай и за действията на едната част от лордата на Радч. Как лейтенанта Оун отказа да изпълни заповедите на въпросната Анаандер и в резултат лордата на Радч нареди да я екзекутират. Екзекуция, извършена от мен. И как след това, по причини, които все още не разбирах напълно, аз насочих оръжието си към лордата на Радч и я застрелях. И как в резултат на това тя ме унищожи, унищожение, от което оцеля само Едно Еск Деветнайсет.

След като приключих с разказа си, Баснааид мълча цели десет секунди. После каза:

— Значи сте били част от нейната декада? Едно Еск?

— Едно Еск Деветнайсет, да.

— Винаги казваше, че се грижите отлично за нея.

— Знам.

Тя се засмя тихо.

— Знаете, разбира се. По същия начин, по който сте чели цялата ми поезия. Чувствам се неудобно.

— Не беше толкова зле. На общия фон. — Лейтенанта Оун не беше единствената, чиято сестричка пишеше поезия. — Лейтенанта Оун я ценеше високо. Наистина. Винаги се радваше от сърце, когато получи съобщение от вас.

— Това е хубаво — каза простичко Баснааид.

— Земедела, аз… — Но не бих могла да продължа, без да загубя самообладание. Кексче или парче плод биха били твърде сложен начин да отвлека вниманието си. Глътка чай би била недостатъчна. Затова просто чаках. Баснааид седеше търпеливо срещу мен и също чакаше. — Корабите обичат своите офицери — продължих аз, когато сметнах, че вече съм в състояние да го направя. — Неизбежно е, такива сме създадени. Но някои офицери обичаме повече от другите. — Мобилизирах всичките си сили и продължих — Аз много обичах сестра ви.

— Това също е хубаво — каза тя. — Радвам се, наистина. И вече разбирам защо ми направихте онова предложение. Но въпреки това не мога да го приема. — Спомних си разговора й с Тизаруат в дневната ни в Долната градина. „Заслугата за щедростта им не е моя“. — Не мисля, че човек може да си купи опрощение, дори на такава цена.

— Не към опрощение се стремях. — Единствената, която можеше да ми го даде така, че да е от значение за мен, беше мъртва.

Баснааид се замисли над думите ми.

— Дори не мога да си го представя — каза накрая. — Да си част от нещо толкова голямо, за толкова дълго, а после изведнъж да останеш съвсем сама. — Пауза, после: — Сигурно приемате със смесени чувства факта, че лордата на Радч ви е направила част от Мианаай.

Изобщо не са смесени.

Тя се усмихна тъжно. После каза спокойно и сериозно:

— Не знам какво да мисля за онова, което ми разказахте.

— Не ми дължите обяснение за мислите и чувствата си. Но предложението ми остава. Ако промените решението си, просто ме уведомете.

— Ами ако имате деца?

За миг ми бе невъзможно да повярвам, че изобщо й е хрумнала такава мисъл.

— Можете ли да си ме представите с бебе на ръце, граждана?

Тя се усмихна.

— Имате право. Но всякакви хора стават майки.

Вярно.

— И всякакви хора не стават. Предложението ми винаги ще е валидно. Но няма да го спомена отново, освен ако не промените решението си. Как са нещата в земеделската служба? Имате ли готовност да включите гравитацията?

— Почти. Когато станцията я изключи, вода имаше навсякъде. Голям зор видяхме, докато я приберем. Но не изгубихме толкова риба, колкото се опасявахме.

Сетих се за децата, които бях видяла да тичат по моста и да хранят рибите — с яркоцветни люспи, цикламени и зелени, оранжеви и сини.

— Това е добре.

— По-голямата част от първо ниво на Долната градина се отърва без повреди, но подпорното ниво ще трябва да се ремонтира основно, преди да върнем водата в езерото. Оказа се, че е пропускало от известно време, но съвсем леко.

— Нека позная — казах и взех чашата си. — Гъбите.

— Гъбите! — засмя се тя. — Трябваше да се сетя още щом чух, че в Долната градина отглеждат гъби. Да, промъквали са се в подпорното ниво и са отглеждали гъбите там. Но по всичко личи, че „оранжериите“, които са построили при подпорите, и органичният материал, който са струпали под формата на почвен субстрат, са предпазили Долната градина от наводняване. Но и точно там повредите са най-големи. Боя се, че това ще е краят на гъбената промишленост на Долната градина.

— Е, надявам се да предвидят място за отглеждането им при ремонта на подпорите. — Трябваше да говоря за това със станционна администратора Целар и губернатора Жиарод. И да напомня на Жиарод какво й бях казала — че не бива да се отнема прехраната на местните.

— Подозирам, че ако вие им подхвърлите тази идея, флотска капитана, ще се съобразят с нея.

— Надявам се. Какво стана със Сирикс?

Баснааид се намръщи.

— Службата за сигурност я задържа. Аз… не знам. Харесвам Сирикс, макар че винаги е била малко… трудна за общуване. Още не мога да повярвам, че е могла да… — Не довърши. — Ако ме бяхте попитали преди, щях да ви кажа, че тя никога не би направила нещо нередно. Поне не такова. Но чух, не знам дали е вярно, че е отишла сама да се предаде в службата за сигурност и те били на път към Долната градина, когато секционните врати се затворили.

Трябваше да кажа някои неща за Сирикс на губернатора Жиарод.

— Мисля, че я разочаровах дълбоко — казах аз. Друго обяснение не виждах, не можех да си обясня постъпката й с гняв. — Дълго е чакала справедливост и изглежда е решила, че аз ще я въздам. Но нейната представа за справедливост е… не съвпада с моята.

Баснааид въздъхна, после попита:

— Как е Тизаруат?

— Добре е. — Повече или по-малко. — Земедела, Тизаруат с влюбена във вас до уши.

Тя се усмихна.

— Знам. Много е сладка. — А после свъси вежди. — Макар че онова, дето го направи в Градините, беше много повече от „сладко“.

— Да — съгласих се. — Мисля, че в момента се чувства уязвима и крехка, затова го споменавам.

— Тизаруат крехка!? — Баснааид се засмя. — Но всъщност случва се хората да изглеждат много силни, а вътрешно да не са такива, нали? Вие например вероятно имате спешна нужда от почивка на легло, макар че външно не ви личи. Трябва да си тръгвам.

— Моля ви, останете за вечеря. — Права беше, определено имах нужда да полегна, или поне Дванайсет да ми донесе възглавнички. — Пътят до станцията е дълъг, а и е много по-приятно да се храниш при наличие на гравитация. Няма да ви натрапвам компанията си, но Тизаруат със сигурност ще се радва да ви види, а и другите ми офицери биха искали да се запознаят с вас. Официално тоест. — Тя не отговори веднага. — А вие добре ли сте? Преживяхте същите трудности като нас.

— Добре съм. — И добави: — Сравнително. Така мисля. Откровено казано, флотска капитана, имам чувството, че… че е изчезнало всичко, на което съм вярвала, че мога да разчитам. И не просто е изчезнало, а никога не го имало, просто аз току-що съм си дала сметка за тази липса. Не знам. Тоест, мислех си, че съм в безопасност, че знам коя каква е. А се оказва, че съм грешала.

— Това чувство ми е познато — казах аз. Нямаше да издържа още дълго без възглавнички. По някаква причина и кракът започваше да ме боли. — След време нещата отново започват да се наместват.

— Бих искала да вечерям с вас и Тизаруат — каза тя, сякаш с това отговаряше на казаното от мен. — И с другите, които решите да поканите.

— Чудесно. — Без изрична заповед от моя страна Дванайсет заряза ъгъла си и отиде при една от пейките-ракли покрай стената. Отвори я и извади три възглавнички. — Кажете ми, земедела, можете ли да обясните, в стихове, по какво Бог прилича на патка?

Баснааид примигна изненадано. Разсмя се. Точно на това се бях надявала, когато смених толкова рязко темата. Дванайсет тикна една възглавничка зад гърба ми и две под лакътя на обездвижената ми ръка. Благодарих й.

— Имало някога патка, която била божество — каза Баснааид. — И казала тя, туй на природата е тържество. Във въздуха палувам и като риба плувам… — Смръщи вежди. — И дотук. Друго не ми идва наум. Това е само стихоплетство, разбира се, глупава работа. Отвикнала съм.

— Аз и толкова не мога да измисля. — Затворих очи за миг. Тизаруат лежеше в лазарета и слушаше музика, която корабът излъчваше в ушите й. Бо Девет стоеше наблизо и я наблюдаваше. Повечето Етрепи търкаха поверените им коридори, останалите стояха на вахта с Екалу. Амаат не бяха на смяна, някои си почиваха, други се къпеха или правеха упражнения в гимнастическия салон. Сейварден седеше на леглото си, обзета от меланхолия — вероятно още размишляваше върху пропуснатите възможности. Медиката се оплакваше на кораба, че не спазвам указанията й, мрънкаше, но всъщност не беше ядосана. Калр Едно, която заместваше Калр Пет като моя готвача, се оплакваше на Три заради внезапната промяна в плановете за вечеря, но двете бързо се успокоиха, решили, че с общи усилия ще се справят. Една Амаат започна да си пее в банята: „Мама ми каза, че всичко се върти, всичко се върти, корабът около станцията обикаля“.

Не беше същото. Не беше онова, което исках, за което винаги щях да копнея. Но трябваше да ми стигне.