Ан Леки
„Милостта на Калр“ (4)

4.

В каютата ми Калр Пет, смутена от днешните събития, но иначе с обичайната си безизразна физиономия, беше сервирала вечерята ми — паница скел и термос вода, порцион от столовата на обикновените воини. Подозирах, че идеята е била на кораба, но не попитах. Нямах нищо против скела, можех да го ям постоянно, на закуска, обяд и вечеря, но си замълчах — новината, че нямам нищо против да мина на такава диета би разстроила Пет, и то не само защото би я лишила от възможността да си отмъква по някой деликатес, което се явява високо ценена привилегия на онези воини, които сервират на капитаната или на офицерите в декадната стая.

Докато аз се хранех, останалите без офицера воини Бо лъскаха умърлушено и мълчаливо своята част от коридорите. Коридорите още бяха чисти след вчерашното търкане, но поддръжката им беше част от ежедневните задължения на декадата и не биваше да се пренебрегва. Воините бяха уморени и тревожни. Ако се съдеше по малкото разменени реплики, общото мнение гласеше, че съм се отнесла към лейтенанта Тизаруат толкова зле, че тя се е разболяла. Чух ги да мърморят, че „и тази е същата като предишната“. Внимаваха да не споменават имена, разбира се.

Бо Едно, старшата на декадата, провери работата им и докладва на кораба, че са готови. А после, само с пръсти, добави:

— Кораб.

— Бо Едно — каза „Милостта на Калр“. Корабът познаваше отлично войната, чул бе мърморенето й отначало докрай. — Отнесете въпросите си към флотската капитана.

Бо Едно вече се бе отбила в лазарета — няма и пет минути, след като аз се бях прибрала в каютата си — и медиката й беше казала същото. А корабът я насочваше към мен вече за трети път. И въпреки това Бо Едно се колебаеше. Според правилника на флота сега, когато лейтенанта Тизаруат беше в безсъзнание, а аз не бях посочила офицера, която да я замести, Бо Едно автоматично ставаше командир на декадата. Следователно имаше правото и дори задължението да се обръща към мен за информация и инструкции.

Второстепенните бяха част от своя кораб. Често се наблюдаваше смътното и парадоксално усещане, че всяка декада има своя полуидентичност, но тя съществуваше успоредно с безспорния и неотменим факт, че всеки второстепенен е само част от нещо по-голямо, само ръце и крака — и глас — на кораба. Никой второстепенен никога не би дръзнал да задава въпроси на капитаната, нито би обезпокоил офицера от екипажа с проблеми от лично естество.

Екипажът на „Милостта на Калр“ се състоеше от хора. Но последната му капитана беше изисквала тези хора да се държат максимално като второстепенни. Дори когато воините от собствената й декада се обръщали към нея, го правели така, както би го направил корабът. Сякаш нямали свои лични грижи или желания. И този отколешен навик, изглежда, караше Бо Едно да се колебае. Сигурно би могла да се обърне към друга лейтенанта с молба тя да говори с мен, но Сейварден беше на вахта, а лейтенанта Екалу спеше.

В каютата си в лилаво и зелено аз тъкмо дояждах скела си. Казах на Пет:

— Калр, ще пия чай. И искам да свалиш боята от тези стени възможно най-бързо. Искам монитори.

Стените можеха да бъдат променени така, че да показват каквото човек поиска, включително изображения от космоса наоколо. Необходимите за тази промяна материали бяха налични в складовите помещения на кораба. По някаква причина капитана Вел беше предпочела боята. Колкото до мен, аз не държах на мониторите, но исках да отстраня в максимална степен всичко, което напомняше за бившата капитана.

С безизразна физиономия и равен глас Пет каза:

— Това може да ви причини известни неудобства, флотска капитана. — Корабът й каза нещо и тя изведнъж се напрегна. Колебание. Сетне корабът я подкани да действа. — Капитана, Бо Едно иска да говори с вас.

Добре. Още четири секунди и щях да я извикам на рапорт. Изчаквах само да довърша вечерята си.

— Неудобствата няма да ме притеснят. Бо Едно да заповяда.

Бо Едно влезе, външно самоуверена и уплашена вътрешно. Поклони се вдървено, несигурна дали е редно да го прави — второстепенните не се покланяха.

— Бо — казах вместо поздрав. В един от ъглите на стаята Калр Пет излишно се пипкаше с термоса, печелейки време преди да ми сервира поискания чай. Ослушваше се. Беше разтревожена.

Бо Едно преглътна. Пое си дълбоко дъх.

— Ако флотската капитана ми прости — започна тя своята очевидно репетирана реч. Бавно и внимателно, като наблягаше на гласните, без обаче да може да прикрие напълно акцента си. — Положението на офицерата на декада Бо е повод за тревога. — Долових миг на допълнително колебание. Бо Едно знаеше, че самото присъствие на лейтенанта Тизаруат ме дразни, и си даваше сметка, че повдигането на въпроса е опасно начинание. Наясно бях, че внимателно е съставила това свое изречение, така че хем да звучи достатъчно официално, хем да не включва името на младата лейтенанта. — След консултация с медиката бе препоръчано да се обърна към флотската капитана.

— Бо — казах аз. Гласът ми беше спокоен, но пък настроенията ми никога не стигат до очевидна проява, освен ако не го поискам изрично. В действителност обаче търпението ми беше на привършване. — Когато говориш с мен, искам да говориш направо.

Калр Пет още се моткаше с чаения сервиз.

— Да, капитана — каза Бо Едно, все така на нокти. Ужасена до дъното на душата си.

— Радвам се, че дойде. Тъкмо щях да те повикам, между другото. Лейтенанта Тизаруат е болна. Беше болна още когато се качи на борда. Военната администрация реши, че трябва да прати още една офицера при нас, без да ги интересува дали е в състояние да пътува. Дори се опитаха да скрият състоянието й от мен. — Лъжа, която не беше съвсем лъжа. А и всички воини и офицери масово се оплакваха от безумните решения на администрацията, чиито служители нямаха представа какво е да си част от екипажа на кораб. — Смятам да подам официално оплакване при първа възможност. — Лесно можех да си представя какво се случва в главата на войната. „Флотската капитана е ядосана на администрацията, а не на нашата лейтенанта“. — Утре ще я преместим в каютата й, ще й трябват още ден-два почивка и след това облекчени дежурства, докато медиката не прецени, че вече е достатъчно добре да се върне към обичайните си задължения. Вие сте старша на декадата, следователно отговаряте за воините си и ще поемате дежурствата на лейтенантата, докато тя е в болнични. Очаквам да ми докладвате регулярно. Искам декада Бо да се грижи всячески за лейтенанта Тизаруат. Знам, че бихте го направили така или иначе, но сега имате изричната ми заповед в този смисъл. Ако възникнат някакви притеснения за здравето й или ако ви се стори, че поведението й е странно — ако е объркана за необичайни неща, да речем, или по друг начин ви се стори неадекватна, — ще докладвате на медиката. Дори ако лейтенанта Тизаруат ви заповяда обратното. Разбрахте ли?

— Капитана. Да, флотска капитана. — Определено беше по-спокойна сега, чувстваше, че има по-здрава почва под краката си.

— Добре. Свободна сте. — Калр Пет най-сетне взе термоса да ми сипе чай, като несъмнено репетираше наум клюката, която да разкаже на колегите си от декадата.

Бо Едно се поклони. А после добави несмело:

— Ако флотската капитана ми прости… — Млъкна и преглътна, изненадана от собствената си дързост. Подканих я с жест и тя продължи: — От името на всички ни, флотска капитана, от името на декада Бо, искам да ви благодаря за чая.

Бях разпоредила да се отпускат по пет грама чаени листа на човек седмично (воините и дори офицерите изстискваха максимално количество чай от минимални порциони чаени листа), докато запасите ми не свършат. Отначало това се прие с подозрение. Капитана Вел беше настоявала да пият само вода. Като второстепенни. Какво се опитвах, чудеха се те, да им се подмажа ли? Да се изфукам с богатството си? Давах им привилегия, която лесно бих могла да отнема заради поредния си каприз.

Ала чаят бе единственото нещо, което радчаите свързваха неразривно с цивилизования живот. А аз отлично знаех какво е да си на кораб, пълен с второстепенни. Не изпитвах нужда да го имитирам.

— Няма защо, Бо. Свободна си.

Тя се поклони отново и си тръгна. Докато вратата се затваряше след нея, корабът каза в ухото ми:

— Това мина добре.

 

 

Следващите два дни лейтенанта Тизаруат прекара на легло в миниатюрната си каюта. Корабът й пускаше забавни програми от библиотеката си, все леки неща с много песни, ту весели, ту любовни, и задължително с щастлив край. Тизаруат ги гледаше спокойна и безучастна, би гледала серия от трагедии със същото спокойствие, предвид седативите, които медиката й даваше с цел да стабилизира настроението й. Воините от декада Бо се суетяха около нея, изпъваха завивките й, носеха й чай, Бо Девет дори й забърка някакъв кекс в кухничката на декадната стая. Предположенията относно естеството на болестта й — за която вече не виняха мен — нямаха край. Накрая воините стигнаха до заключението, че е била подложена на жесток разпит, преди да я назначат при нас. Или — по-малко вероятно, но все пак възможно, — че е станала жертва на зле проведено обучение. Понякога, когато се налагаше граждана да усвои голям обем информация, тя можеше да отиде в някой медицински център и да го направи под въздействието на лекарства — същите лекарства, които се използваха при разпити и при тестовете за пригодност. Или при превъзпитанието, тема, която повечето благовъзпитани радчаи предпочитаха да не повдигат. И четирите процедури — разпитите, обучението, тестовете за пригодност и превъзпитанието — се извършваха от специално подготвени за целта медици, които знаеха какво правят. Макар че никоя на борда на кораба не би го изрекла на глас, във всеки разговор за лейтенанта Тизаруат присъстваше мълчаливото подозрение, че лейтенантата прилича на човек, който наскоро е претърпял превъзпитание. Фактът, че двете с медиката бяхме действали по спешност и без външна помощ — без да поискаме такава дори от воините Калр — и че мълчахме като риби за случилото се, също наливаше масло във версията, че става въпрос за превъзпитание. От друга страна, преминалите през превъзпитание нямаха право да служат в армията, което отхвърляше и тази версия.

Но каквото и да бе станало, вината не беше на лейтенанта Тизаруат. Нито моя. И всички посрещнаха това с облекчение. На следващия ден седях в каютата си и пиех чай — пак от розова чаша, явно все още не се класирах за най-хубавия ни сервиз — в компанията на Сейварден. Желанието й да ме попита за случилото се с Тизаруат беше повече от осезаемо, но вместо това тя каза:

— Мислех си за онова, което ми каза преди. Че никога не съм те виждала да… тоест… — Замълча, осъзнала, предположих, че изречението няма да доведе до нищо добро. — Офицерите си имат свои каюти, така че това не е проблем, но дори не се бях замисляла дали моите Амаат… така де, тук няма къде да се усамотиш, нали така, няма къде да отидат, ако поискат да… Тоест…

Всъщност имаше доста подходящи за целта места, включително няколко складови помещения, совалките (макар че липсата на гравитация в совалките създаваше проблеми от друго естество), а за най-отчаяните — дори под масата във войнишката столова. Ала Сейварден винаги бе имала своя каюта, затова не знаеше за тези места.

— Сигурно е добре, че си задаваш тези въпроси — казах аз. — Но по-добре остави своите Амаат да запазят малкото достойнство, което им се полага. — Отпих от чая и добавих: — Изглежда, доста мислиш за секс напоследък. Радвам се, че не си привикала някоя от своите Амаат. — Нямаше да е първата офицера на този кораб, която прибягва до това.

— Мисълта не ми е чужда — отвърна Сейварден и лицето й пламна още повече. — Но после се сетих какво би казала ти.

— Медиката не е твой тип, струва ми се. — Всъщност подозирах, че медиката не проявява никакъв интерес към секса по принцип. — Лейтенанта Тизаруат е възмладичка, а в момента не й е до това. Какво ще кажеш за Екалу? — Екалу не би й отказала, сигурна бях. Вече й бе хвърлила око, но аристократичната външност и старомодният акцент на Сейварден колкото я привличаха, толкова я и плашеха.

— Не искам да я обидя.

— Защото си с по-висок чин от нея? Един вид да не й се натрапиш като на подчинена? — Сейварден кимна в знак на съгласие. — Фактът, че мислиш за това по този начин, е обиден сам по себе си, не смяташ ли?

Тя изпъшка и остави чая си на масата.

— И в двата случая губя.

Махнах с ръка.

— Или и в двата случая печелиш.

Тя се засмя тихичко.

— Наистина се радвам, че медиката успя да помогне на Тизаруат.

В каютата на лейтенанта Тизаруат Бо Девет подпъхна одеялата й за трети път през последния час. Нагласи възглавниците, измери й температурата в ухото. Тизаруат я изтърпя с безучастното спокойствие на дрогиран човек.

— И аз се радвам.

 

 

Два дни по-късно — изминали бяхме почти една трета от пътя до Атоек — поканих лейтенанта Екалу и лейтенанта Тизаруат да обядват с мен. Заради въртящите се смени на „Милостта на Калр“ моят обяд беше вечеря за Екалу и закуска за Тизаруат. А понеже воините от Калр стържеха боята от стените на моята каюта, посрещнах гостите си в декадната стая. Това ми навя силни спомени, макар тази декадна стая да бе много по-малка от декадната стая на моите Еск, когато бях „Правдата на Торен“ и имах по двайсет лейтенанти във всяка от десетте си декади.

Нанасянето ми в декадната стая предизвика объркване в юрисдикцията, защото Калр Пет се опита да наложи властта си на място, което обикновено бе запазена територията на воините, обслужващи офицерския състав. Бедната не можеше да реши дали да наложи своя втори по хубост порцеланов сервиз, което би било безспорен знак, че тя командва парада, и освен това би било идеална възможност да се изфука с посудата, която обичаше толкова много, или да остави Етрепа Осем и Бо Девет да използват сервиза на декадната стая, което, от една страна, би предпазило безценния й порцелан от злополуки, но от друга би показало, че обядът се провежда под властта на Етрепа и Бо. Накрая гордостта й взе връх и ядохме яйца и зеленчуци от нейните ръчно рисувани чинии.

Екалу, която служеше като обикновена воина на този кораб кажи-речи от началото на кариерата си и вероятно добре познаваше чудатостите на Калр Пет, каза:

— Ако флотската капитана позволи, този сервиз е много красив. — Пет не се усмихна, рядко го правеше пред мен, но аз веднага разбрах, че Екалу е уцелила право в десетката.

— Пет го избра — казах аз, включвайки се в играта на Екалу. — Марка „Бракт“, изработен преди приблизително хиляда и двеста години. — Екалу застина за миг. Ножът и вилицата й замръзнаха на сантиметри от чинията, сякаш лейтенантата се страхуваше да докосне с тях ценния порцелан. — Всъщност не са чак толкова скъпи. Има светове, където почти във всеки дом се пази чиния или чаша от такъв сервиз, грижливо увити и прибрани в скрина, които никога не виждат бял свят. Но наистина са прекрасни, нали, вижда се защо са били толкова популярни навремето. — И да не се бях издигнала досега в очите на Калр Пет, сега определено успях да го направя. — Между другото, лейтенанта, ако ще започвате всяко свое изречение с „ако флотската капитана позволи“, този обяд ще изгуби напълно очарованието си. Просто приемете, че съм дала позволението си за любезен разговор, става ли?

— Да, капитана. — Екалу кимна смутено и се съсредоточи върху яйцата. Много внимателно, като се опитваше да не докосва чинията с приборите.

Тизаруат мълчеше, ако не броим неизбежните „да, капитана“, „не, капитана“ и „благодаря ви, капитана“ от време на време. Люляковите й очи гледаха все надолу. Медиката й беше намалила седативите, но Тизаруат все още беше под тяхното въздействие. Зад тях, избутани от лекарствата, се криеха гняв и отчаяние. В момента се долавяха като фонов шум, но не беше изключено да изплуват и да заемат доминираща позиция, когато медиката й спреше лекарствата.

Време беше да направя нещо по въпроса.

— Вчера — казах, след като преглътнах половинка яйце, — лейтенанта Сейварден се похвали, че Амаат очевидно е най-добрата декада на кораба. — Всъщност Сейварден не ми беше казвала нищо такова. Ала вълната на наранена гордост откъм Етрепа Осем и Бо Девет, които стояха в ъгъла на стаята, готови да ни обслужат, беше толкова отчетлива, че за миг се изумих как е възможно Екалу и Тизаруат да не я усетят. Реакцията на Калр Пет не беше чак толкова силна — току-що бяхме похвалили порцелана й, а и в известен смисъл капитанската декада беше над тези неща.

Дилемата на Екалу ми беше ясна и очевидна. Съвсем доскоро тя бе принадлежала към декада Амаат и сега реагира на похвалата съответно като Амаат. От друга страна, вече беше лейтенанта на Етрепа. Не бързаше да отговори, сигурно се чудеше коя емоция е по-силна и как следва да реагира на репликата ми. Тизаруат бе забила поглед в чинията си, вероятно се досещаше накъде бия и не й пукаше.

— Капитана — каза накрая Екалу. Очевидно й бе трудно да пропусне обичайното „ако флотската капитана позволи“, внимаваше и с акцента си. — Всички декади, които служат на „Милостта на Калр“, са отлични. Но ако трябва да бъда по-конкретна и да стесня оценката си… — Направи пауза. Вероятно си даваше сметка, че се изразява твърде официално, следователно тромаво. — Ако трябва да избирам, бих казала, че Етрепа са най-добри. С цялото ми уважение към лейтенанта Сейварден и нейните Амаат, не искам да ги обидя, разбира се, но фактите говорят сами за себе си. — Най-сетне говореше що-годе нормално и със собствения си акцент.

От Тизаруат — мълчание. Откъм Бо Девет, застанала мирно в ъгъла на стаята — наранена гордост и чувство, че е предадена.

— Лейтенанта — каза „Милостта на Калр“ в ухото на Тизаруат. — Вашата декада чака да я похвалите.

Тизаруат вдигна глава и ме погледна за миг със сериозни люлякови очи. Знаеше какво правя, знаеше, че има само един възможен ход. Негодуваше и срещу него, и срещу мен. Приглушеният й гняв се засили едва доловимо, но не намери сили да се удържи и почти веднага се смъкна до предишните си нива. И не беше само гняв — за част от секундата бях доловила силен копнеж, силен и безнадежден. Тизаруат насочи погледа си към Екалу.

— Моля да ми простите, лейтенанта, но с цялото си уважение се боя, че грешите. — По средата на изречението си спомни, че не бива да говори като Сейварден. Като Анаандер Мианаай. Замаза с една идея акцента си. — Бо може да е младша декада, но моите воини категорично са по-добри от всяка друга декада на кораба.

Екалу примигна. За миг лицето й се изпразни от съдържание, съвсем като на второстепенен, толкова силна бе изненадата й от акцента на Тизаруат, от изказа й, от очевидната й самоувереност, която не подобаваше на седемнайсетгодишно момиче, но после бързо се опомни. Зачуди се как да отвърне. Не би могла да изтъкне, че Бо все пак наистина са младши, защото това би наляло масло в твърдението на Сейварден за нейните Амаат. Погледна към мен.

Нагласила бях неутрално заинтригувано изражение на лицето си и го оставих така.

— Е — казах любезно, — редно е да решим този спор. Обективно. Със състезание по стрелба и отбрана, да речем. — Екалу най-сетне осъзна, че съм го планирала от самото начало. Но все още бе озадачена, детайлите й убягваха. Демонстративно раздвижих пръсти, изпращайки съобщение до Калр Пет. На двете лейтенанти казах: — Какви са резултатите ви?

Двете примигнаха, когато корабът им показа необходимата информация.

— Всичко покрива стандартите, капитана — каза Екалу.

— Стандартите? — попитах невярващо. — Стига, този екипаж категорично е по-добър от „стандартното“. — Лейтенанта Тизаруат сведе отново поглед към чинията си, зад мъглата на лекарствата долових негодувание, одобрение, гняв и онзи копнеж, който бях засякла по-рано. Всичко това приглушено. — Ще ви дам една седмица. В края й ще проверим коя декада има по-високи резултати, Етрепа или Бо. Включително собствените ви резултати, лейтенанти. Ще ви бъдат раздадени брони. Имате разрешението ми да ги носите на тренировките, когато решите, че това е уместно. — Собствената ми броня беше имплантирана, лично силово поле, което можех да задействам за миниатюрна част от секундата. Колкото до двете лейтенанти и техните декади, броните им се раздаваха при нужда, устройства, които те носеха прикрепени на гърдите си. Никоя от тях не бе участвала в битка, можеха да включат броните си в рамките на една секунда, както изискваха спецификациите, но аз исках нещо по-добро, понеже знаех какво предстои — или най-малкото, че вече нищо няма да е същото.

Калр Пет влезе в декадната стая; носеше две тъмносини бутилки в ръце, трета стискаше под мишница. С безучастно лице, но с вътрешно неодобрение, остави бутилките на масата.

— Арак — казах аз. — От добрия. За онази, която победи.

— За цялата декада ли, капитана? — попита лейтенанта Екалу с леко колебание. Озадачена.

— Сами ще решите как да си го поделите — казах аз. Знаех, разбира се, че Етрепа Осем и Бо Девет вече са съобщили на колегите си и воините от Етрепа и Бо бързо-бързо са пресметнали дела си от наградата. Поравно или заделяйки малко по-голям дял за своите лейтенанти.

 

 

По-късно, в каютата на Сейварден, Екалу се обърна на другата си страна и каза на сънената Сейварден.

— С цялото ми уважение… не се обиждай, но… Не искам да те обидя. Само дето… всички се чудят дали коленичиш на госпожата.

— Защо го правиш това? — попита Сейварден, все още унесена, после тръсна глава да се разсъни. — Защо я наричаш „госпожата“ вместо „капитана“ или „флотска капитана“? — Идваше на себе си. — Не, като се замисля, знам защо. Извинявай. Защо да се обиждам?

Екалу не отговори, силно смутена.

— Бих, ако тя искаше. Но тя не ме иска.

— Госпожата… флотската капитана аскет ли е?

Сейварден се изсмя иронично.

— Не мисля. Тя не говори много, нашата флотска капитана. Не е от приказливите. Но ще ти кажа едно. — Пое си дълбоко дъх, издиша. После още веднъж, докато Екалу я чакаше да продължи. — Можеш да й вярваш от тук до края на вселената. Тя никога няма да те предаде.

— Сериозно? — каза Екалу, видимо скептична. Изпълнена със съмнение. После се сети за нещо друго.

— Била е в специални операции преди?

— Не мога да кажа. — Сейварден сложи голата си ръка върху корема на Екалу. — Кога започва дежурството ти?

Екалу трепна леко, тръпка, породена от сложни емоции, най-вече приятни. Повечето не-радчаи не разбират емоционалния заряд, който голите ръце, без ръкавици, носят за една радчаи.

— След двайсетина минути.

— Ммм — каза замислено Сейварден. — Това е доста време.

Оставих ги да се забавляват. Воините Бо и тяхната лейтенанта спяха. Етрепа търкаха коридорите и току се обвиваха в сребристото сияние на броните си.

 

 

По-късно двете с Тизаруат пиехме чай в декадната стая. Поради отслабващото въздействие на седативите и с по-уязвими емоции, издигнали се по-близо до повърхността, тя изчака да останем сами и каза:

— Знам какво правите. — Пак онази странна смесица от гняв и копнеж. — Какво се опитвате да направите.

За това копнее, помислих си. Наистина да е част от екипажа, да спечели възхищението и лоялността на своите Бо. Да спечели дори моето одобрение вероятно. Неща, които наивната предишна Тизаруат би искала за себе си. И които аз й предлагах сега.

Ала й ги предлагах при своите условия, не при нейните.

— Лейтенанта Тизаруат — казах аз, след като отпих спокойно от чая си, — това ли е правилният начин да се обърнете към мен?

— Не, капитана — каза тя. Победена. И не чак дотам победена. Дори под въздействието на лекарства, Тизаруат беше истинска каша от противоречия, всяка емоция придружена от нещо парадоксално. Тизаруат не бе искала да се превърне в Анаандер Мианаай. Не изизкарала дълго като нея, само няколко дни. И която и да бе сега, колкото и катастрофално да беше това за плановете на Анаандер Мианаай, момичето се чувстваше много по-добре.

Аз бях отговорна за това. И тя ме мразеше, че съм го направила. И не ме мразеше.

— Нека вечеряме заедно, лейтенанта — казах аз, сякаш предишната размяна на реплики не се е случвала. Сякаш не можех да видя какво чувства. — Ние двете и Екалу. Ще се похвалите с напредъка на декадите си, а Калр ще направи онзи сладкиш, който толкова обичате, онзи със захарната глазура. — Корабът предаде молбата ми на Калр Пет, която тъкмо оглеждаше стените в каютата ми да провери дали всичко е инсталирано както трябва. Пет завъртя очи и въздъхна раздразнено, измърмори нещо за ненаситния апетит на подрастващите, но тайничко и дълбоко, където уж само корабът можеше да види, чувстваше задоволство.

 

 

Състезанието беше напрегнато. Цялото си свободно време Етрепа и Бо бяха прекарали на стрелбището, а докато чистеха и лъскаха, постоянно се упражняваха да включват и изключват броните си. Резултатите им се бяха подобрили значително, почти всички бяха минали на по-високо ниво на трудност при тренировъчната стрелба, а онези, които не бяха, скоро щяха да минат. И всички без изключение, и от двете декади, вече можеха да включат бронята си за по-малко от половин секунда. Което дори не се доближаваше до резултатите на второстепенните или до това, към което се стремях аз, но пак си беше значително подобрение.

Всички воини Бо бяха съобразили почти веднага каква е истинската цел на състезанието и се отнесоха към тренировките със завидна решителност. Същото важеше и за Етрепа — те одобряваха целта ми (както я разбираха), но не пестяха усилия да се доберат до победата. Така или иначе, наградата отиде при Бо и връчих трите бутилки много добър и много силен арак на лейтенанта Тизаруат, която междувременно бе спряла напълно седитивите. Бяхме във войнишката столова и всички Бо стояха изпънати зад своята лейтенанта в стойка мирно и с празните изражения на второстепенни. Поздравих ги за победата им и ги оставих насаме с пиячката, на която без съмнение щяха да се посветят сериозно веднага щом излезех в коридора.

След няма и час Сейварден дойде при мен от името на своите Амаат. Които през повечето време се бяха опитвали да проявят разбиране към цялата история, но сега не можеха да минат покрай войнишката столова, без да им бъде болезнено напомнено, че дори не са имали възможност да си изпробват силите в борбата за арака. На всичкото отгоре бях наредила всички воини Етрепа и Бо да получат плодове заедно с вечерята си този ден — имах запас от портокали, рамбутани и захаросани плодове, всичките закупени от Калр Пет и внимателно замразени в пашкул. Дори след като столовата бе разчистена и подредена, сладкият аромат на захаросаните плодове се усещаше в коридора и изпълваше душите на Амаат с негодувание, а устите им — със слюнка.

— Кажи им — посъветвах Сейварден, — че съм искала да окуража лейтенанта Тизаруат, а ако те бяха участвали в състезанието, нейните Бо не биха имали никакъв шанс. — Сейварден се засмя тихо, отчасти защото бе разпознала лъжата ми, отчасти защото се чудеше дали все пак не казвам истината. Така поне ми се стори на мен. Подозирах, че воините от декадата й ще реагират по сходен начин. — Кажи им, че ако подобрят резултатите си следващата седмица, също ще получат захаросани плодове с вечерята. Калр също. — Последното го казах заради вечно подслушващата Калр Пет.

— Аарак? — попита обнадеждено Сейварден.

Във войнишката столова, където пиенето беше започнало по един изключително фокусиран и дисциплиниран начин, като всяка споделена глътка се придружаваше от прослава на някой от корабните богове, а воините се наслаждаваха в пълна мяра на араковото жило, атмосферата започваше да дегенерира. Бо Десет стана, помоли с леко надебелял език лейтенантата си за позволение, получи го и заяви намерението си да рецитира своя авторска поезия.

— Имам още арак — казах аз на Сейварден в каютата си. — И смятам да раздам част от него. Но този път ще внимавам с количествата.

Във войнишката столова изявлението на Бо Десет бе посрещнато с шумно одобрение, дори от лейтенанта Тизаруат, и, окуражена по този начин, Десет се впусна в нещо, което се оказа епична поема, в голямата си част пълна импровизация, посветена на бог Калр. Който, според интерпретацията на Бо Десет, през повечето време бил пиян и не умеел да римува.

— Ограничаването на количествата може да се окаже добра идея — каза Сейварден в каютата ми. С известно униние. — Макар че самата аз и капка не бих близнала. — Когато преди година я намерих, гола и полумъртва на една заледена уличка, Сейварден вземаше твърде много кеф твърде често. Оттогава се въздържаше от всякакви упойващи вещества, поне през повечето време.

Епичната поема на Бо Десет постепенно се изроди във възхвала на декадата й и нейното превъзходство над всички други декади на кораба, Амаат включително. Не, най-вече над Амаат, които пеели глупави детски песнички, при това фалшиво.

— Нашата песен е по-добра! — заяви една пияна Бо, прекъсвайки поетичния поток на Десет, а друга, също толкова пияна, но и запазила известна яснота на разсъдъка, попита:

— Че ние имаме ли песен?

Бо Десет, която очевидно не подбираше темите си, стига да е в центъра на вниманието, си пое дълбоко дъх и запя с изненадващо приятен, пък макар и треперлив контраалт.

— О, дърво! Я рибка похапни!

Тази песен си я бях пяла доста често. Не беше на радчайски и Бо Десет наподобяваше оригиналния текст, замествайки го на места с думи от своя език, които звучаха по подобен начин.

— Като гранит е този прът! — Седнала начело на масата, Тизаруат се изкиска, да не повярваш. — О, дърво! О, дърво! Къде ми е гъзът?

При последната дума Тизаруат и всичките й воини се попиляха от смях. Четири се изхлузиха от столовете си и се озоваха на пода. Минаха цели пет минути, докато дойдат на себе си.

— Чакайте! — възкликна Тизаруат. Понечи да стане, но бързо се отказа от идеята, която изискваше твърде голямо усилие. — Чакайте! Чакайте! — А когато всички погледнаха към нея, продължи: — Чакайте! Това… — Размаха ръка. — Това е нашата песен, решено. — Последната дума се изгуби в нов изблик на смях. — За Бо!

— За Бо! — повториха те, а после една от воините добави: — За флотска капитана Брек!

Тизаруат бе достатъчно пияна да се съгласи без колебание.

— За флотска капитана Брек! Която не знае къде й е гъзът! — След което избухналият смях се редуваше с припева на декадната им песен, изпълняван с цяло гърло: „О, дърво! Къде ми е гъзът?“

 

— Точно по тази причина — каза медиката час по-късно, във ваната, където една во̀ина Калр й помагаше, както и на мен, с пешкир и легенче, — капитана Вел не позволяваше на декадите да пият.

— Не, не е така — казах спокойно аз. Медиката, намръщена както винаги, вдигна вежда, но не понечи да спори. — Не бих го допуснала регулярно, разбира се. Но точно в този момент си имам причини да го позволя. — Както медиката знаеше отлично. — Готова ли си за единайсет махмурлука, когато се събудят?

— Капитана! — Беше готова, но държеше да изрази негодуванието си. Вдигна лакът — да размахаш голата си ръка във ваната се смята за грубо. — Калр могат да се справят с това и сами.

— Така е, могат — съгласих се. Корабът не каза нищо, само продължи да ми показва Тизаруат и нейните Бо, които се смееха и пееха във войнишката столова.