Ан Леки
„Милостта на Калр“ (17)

17.

С Куетер тръгнахме към къщата на Фосиф преди слънцето да изгрее, когато въздухът още беше влажен и миришеше на влажна пръст. Куетер крачеше нетърпеливо, с изправен гръб и скръстени на гърдите ръце, като постоянно избързваше напред, а после спираше да ме изчака, сякаш нямаше търпение да стигне, а аз я бавех нарочно. Полетата и планината тънеха в сенки и тишина. Куетер не беше в настроение за приказки. Поех си въздух и запях, на език, който никоя тук не разбираше.

— Паметта е хоризонт от събития,

улавя ги и те изчезват, но винаги са там.

Тази песен бяха пели воините Бо на Тизаруат във войнишката столова. „О, дърво!“ Бо Девет току-що си я бе тананикала горе, на станцията.

— Ето една отчаяна песен, която току-що литна на воля — каза Куетер, на метър пред мен на шосето, без да поглежда назад.

— И ще лети отново — отвърнах аз.

Тя спря да ме изчака, все така с гръб към мен.

— Ти излъга, разбира се — каза, когато се изравних с нея. — Няма да ме заведеш при районния магистрат и никой няма да повярва на думите ми. Но не дойде с войници при нас, а това все пак е нещо. Но е факт, че никой няма да ми повярва. Или ще ме затворят до живот, или ще ме убият, не че има голяма разлика, но брат ми все още ще е тук. Както и Рогд. — Изрече името с отвращение. — Ще го отведеш ли?

— Кого? — Не бях очаквала такъв въпрос и не разбрах какво точно ме пита Куетер. — Брат ти? — Все още говорехме на делсиг.

— Да! — Нетърпелива и гневна. — Брат ми.

— Не разбирам. — Небето бе изсветляло, но шосето още тънеше в сенки. — Боиш се, че може да го отведа, или се надяваш да го отведа? — Тя не отговори. — Аз съм войник, Куетер. Живея на боен кораб. — Нямах нито времето, нито ресурсите да се грижа за деца, дори поотраснали.

Куетер повиши глас:

— Нямаш ли апартамент някъде, слуги? Нямаш ли свита? Многобройна прислуга, която се грижи за всичките ти нужди, прави ти чай, оправя ти яката и ръси пътя ти с цветя? Все ще намериш място за още един лакей.

— Брат ти това ли иска? — След като не ми отговори, добавих: — Дядо ти няма ли да страда, ако загуби и двама ви?

Тя внезапно спря и се извъртя към мен.

— Мислиш си, че знаеш всичко за нас, но не разбираш нищо.

Запитах се да й кажа ли, че всъщност тя не разбира. Че не нося отговорност за всяко изтормозено дете на планетата. Че случилото се не е по моя вина. Тя стоеше пред мен, напрегната и навъсена, чакаше да й отговоря.

— Обвиняваш ли го? Брат си? Че не се е съпротивлявал по-упорито, че те е поставил в тази ужасна ситуация?

— О! — извика тя. — Разбира се! Случилото се няма нищо общо с факта, че ваше цивилизовано благородие доведе Рогд Денче тук. Явно знаеш достатъчно за дъщерята на дома, за да се сетиш как е станало онова с бомбата, знаеш достатъчно за нея, за да се сетиш какво ни причинява тя. Но не си го сметнала за достатъчно сериозно, иначе щеше да се размърдаш по-рано, преди един от вашите да пострада при експлозията. Скоро ще си тръгнеш и напълно ще забравиш за нас, а дъщерята на дома и нейната майка още ще са тук.

— Станалото не е по моя вина, Куетер. И не бих могла да поправя всяка несправедливост, която срещна по пътя си, без значение колко ми се иска.

— Да бе, не можеш, естествено. — Презрението й режеше отровно. — Можеш да поправиш само онези, които ти причиняват лично неудобство. — Обърна ми гръб и тръгна отново.

Ако имах навика да псувам, сега със сигурност щях да го направя.

— На колко години е брат ти?

— На шестнайсет — каза тя. Сарказмът се върна в гласа й. — Би могла да го спасиш от това ужасно място и да го заведеш в истинската цивилизация.

— Куетер, имам само кораба си и временна квартира на станция Атоек. Имам войници и те се грижат за нуждите ми, дори ми правят чай, но свита нямам. Идеята ти за цветята е симпатична, но непрактична. Но ще попитам брат ти дали иска да се махне оттук, и ако иска, ще направя всичко по силите си.

— Не, няма. — Не се обърна да ме погледне, просто крачеше упорито напред. — Имаш ли представа какво е — продължи и по гласа й се досетих, че е на ръба на сълзите, — можеш ли изобщо да си представиш какво е да живееш с мисълта, че с нищо не можеш да промениш нещата? Че каквото и да направиш, няма начин да защитиш хората, които обичаш? Че колкото и да се стараеш, усилията ти ще са напразни?

Можех.

— Но въпреки това го правиш.

— Понеже съм суеверна дивачка. — Вече определено плачеше. — С нищо не мога да променя нещата. Но поне твоите очи ще се опитам да отворя. Ще те накарам да видиш какво сте направили. И после, ако след време отново си затвориш очите, всеки път, когато дръзнеш да заявиш, че си справедлива или че живееш по законите на приличието, ще знаеш, че лъжеш сама себе си.

— Уважаема Куетер — казах аз, — ти си идеалистка и много млада. Предполагам затова не си даваш сметка колко им е лесно на хората да живеят в самозаблуда.

Върховете на планината вече се къпеха в слънчева светлина, а ние бяхме стигнали почти до билото на хълма.

— Въпреки това ще го направя.

— Несъмнено — съгласих се аз.

Остатъка от пътя изминахме в мълчание.

 

 

Първо се отбихме в къщата за гости. Предложих на Куетер чай и храна, но тя отказа. Стоеше на прага със скръстени ръце.

— Всички в голямата къща още спят — казах й. — Ако ме извиниш за минутка, искам да се преоблека и да се погрижа за някои неща, след това ще отидем в къщата и ще изчакаме районната магистрата.

Тя вдигна вежда и рамо, за да ми покаже, че непосредствените ми планове изобщо не я интересуват.

„Мечът на Атагарис“ беше в дневната на капитана Хетнис, на пода, все така легнал по очи на импровизираната носилка. Гърбът му беше покрит с дебелата черна кора на коректива. Клекнах до него.

— „Мечът на Атагарис“ — казах тихо, в случай че спи, а и не исках да събудя капитана Хетнис.

— Флотска капитана — отвърна той.

— Добре ли си? Имаш ли нужда от нещо?

Стори ми се, че се поколеба за миг, преди да отговори.

— Не усещам болка, флотска капитана, а Калр Пет и Калр Осем се грижат за мен. — Още една кратка пауза. — Благодаря ви.

— Моля те, обръщай се към тях, ако имаш нужда от нещо. Сега ще се преоблека и ще ида в голямата къща. Много е вероятно да си тръгнем още днес. Дали ще можем да те преместим, как мислиш?

— Предполагам, че да, флотска капитана. — Пак онази пауза. — Флотска капитана. Госпожо. Ако мога да ви попитам нещо.

— Разбира се, кораб.

— Защо повикахте лекарата?

Действала бях, без да се замислям за причината. Просто бях направила онова, което към момента изглеждаше правилно и очевидно.

— Защото сметнах, че би искал да останеш при капитаната си. И защото не виждам причина да се прахосват второстепенни.

— С цялото ми уважение, флотска капитана, освен ако порталите не се отворят скоро, тази система ще усети недостиг на специализирани корективи. А аз имам няколко резервни сегмента на склад.

Резервни сегменти. Консервирани човешки същества, които чакат да умрат.

— Това ли би предпочел — да бях оставила този сегмент да умре?

Три секунди мълчание. После:

— Не, флотска капитана.

Вътрешната врата се отвори и капитана Хетнис влезе в дневната, облечена наполовина и още сънена.

— Флотска капитана — каза тя. Явно не очакваше да ме види.

— Проверявах как е „Мечът на Атагарис“, капитана. Съжалявам, ако съм ви събудила. — Изправих се.

— Само да се облека и да хапна, и отивам в голямата къща да се срещна с районната магистрата.

— Намерихте ли виновницата? — попита Хетнис.

— Да — отговорих, без да навлизам в подробности.

Но тя и не попита.

— Ако позволите, флотска капитана, и аз ще сляза до няколко минути.

— Разбира се, капитана.

 

 

Когато слязох долу, Куетер още стоеше до вратата. Сирикс седеше на масата с парче хляб и чаша чай пред себе си.

— Добро утро, флотска капитана — каза тя, като ме видя. — Бих искала да дойда в голямата къща с вас.

Куетер изсумтя.

— Както искате, граждана. — Взех си парче хляб, налях си чай. — Чакаме капитана Хетнис да се приготви и тръгваме.

Капитана Хетнис слезе по стълбите само след минутка. Не каза нищо на Сирикс, стрелна Куетер с бърз поглед и отиде при бюфета да си налее чай.

— Калр Осем ще остане тук да наглежда „Мечът на Атагарис“ — казах аз, после се обърнах към Куетер на радчайски: — Граждана, сигурна ли сте, че не искате нищо?

— Да, благодаря ви от сърце, граждана. — Гласът й преливаше от горчивина и сарказъм.

— Както искате, граждана — отвърнах.

Капитана Хетнис ме зяпна с нескрито удивление.

— Флотска капитана… — започна тя.

— Капитана — прекъснах я, преди да е продължила, — ще закусвате ли, или да тръгваме? — Лапнах последното парче от хляба си. Сирикс вече бе приключила със своя.

— Ще си изпия чая по пътя, ако позволите, флотска капитана.

Кимнах, че разрешавам, допих си чая и излязох, без да поглеждам назад.

 

 

Слуга ни въведе в стаята от вчера, онази в синьо и златно. Слънцето почти се бе издигнало над планината и превръщаше водите на езерото в живак. Капитана Хетнис се настани на един стол, Сирикс грижливо си избра друг, на три метра от нея. Пет зае обичайната си позиция до вратата, а Куетер застана предизвикателно в центъра на стаята. Аз отидох при струнния инструмент да го разгледам. Имаше четири струни, без прагчета, дървеното тяло беше инкрустирано със седеф. Чудех се какъв ли е звукът му. Дали се свири с лък, с перце или с пръсти.

Районната магистрата влезе.

— Флотска капитана, притеснихме се, че не се прибрахте снощи. Но вашата во̀ина ни увери, че сте добре.

Поклоних се.

— Добро утро, магистрата. Съжалявам, че съм ви разтревожила. Дъждът ме свари в общежитието, затова останах там. — Докато говорех, влязоха Фосиф и Рогд. — Добро утро, граждани — казах им, после отново се обърнах към магистратата. — Магистрата, позволете да ви представя граждана Куетер. Обещах й да я изслушате лично. Изключително важно е да чуете какво има да ви каже.

Рогд изсумтя, завъртя очи и поклати глава.

Магистратата хвърли поглед към нея, после попита:

— Граждана Куетер говори ли радчайски?

— Да — отговорих аз, решила да не обръщам внимание на Рогд, засега поне. Обърнах се към Куетер. — Граждана, това е районната магистрата, както ви обещах.

В първия миг Куетер не каза нищо, просто стоеше мълчаливо в средата на стаята. После се обърна към магистратата и каза, без да се поклони:

— Магистрата. Искам да обясня какво стана. — Говореше много бавно и внимателно.

— Граждана — отвърна магистратата. — Флотската капитана ви е обещала да говорите с мен и аз ви слушам. — Произнасяше думите бавно и отчетливо, все едно говори на дете.

Куетер помълча още миг. Сигурно се опитваше да обуздае сарказма си.

— Магистрата — каза накрая. Говореше все така внимателно и ясно, така че всички да я разбират въпреки акцента. — Вероятно знаете, че чаените плантатори и техните дъщери понякога се забавляват за сметка на полските работници.

— О! — викна Рогд, образ и подобие на праведно възмущение. — Няма случай да съм се приближила на петдесет метра от някоя от вас, без да ме засипете с ласкателства! Подмазвате се и флиртувате с надеждата да ви подаря нещичко, а знам ли, може и на клиентство да се надявате. И наричате това забавление за ваша сметка, така ли?

— Граждана Рогд — казах студено, — на Куетер й бе обещано да я изслушат. Ще изслушаме и вас, след като тя приключи.

— А междувременно аз трябва да стоя тук и да слушам това! — извика Рогд.

— Да.

Рогд погледна умолително майка си. Фосиф каза:

— Хайде, Рогд, флотската капитана е обещала на Куетер, че ще я изслушаме. Ако и ние имаме да кажем нещо, ще го кажем след това. — Гласът й беше спокоен, изражението — ведро както винаги, но на мен ми се стори, че я измъчват лоши предчувствия. Капитана Хетнис — изглеждаше смутена — понечи да каже нещо, но видя, че я гледам, и стисна уста. Сирикс бе втренчила поглед в стената. Гневна. Не я винях.

Обърнах се към Куетер.

— Продължавайте, граждана.

Рогд изпръхтя с отвращение и се тръшна на най-близкия стол. Майка й остана права. Спокойна.

Куетер бавно си пое дъх.

— Чаените плантатори и техните дъщери понякога се забавляват за сметка на полските работници — повтори тя. Чудех се дали друга сред присъстващите си дава сметка колко грижливо контролира гласа си Куетер. — Естествено, че ще ги ласкаем и ще се преструваме, че флиртовете ни харесват. — Рогд изсумтя отново, високо и възмутено, сякаш не може да повярва на ушите си. Куетер продължи: — Е, повечето от нас поне. Всяка в тази къща превръ… може да превърне живота ни в ад. — За малко не каза, че всяка в къщата държи живота на полските работници в ръцете си, което, преведено буквално от делсиг на радчайски, звучеше вулгарно.

Районната магистрата каза невярващо:

— Граждана, да не би да обвинявате граждана Фосиф или някоя друга от това домакинство в посегателство?

Куетер примигна. Пое си дъх. После каза:

— Благоволението или антипатията на граждана Фосиф или на друга в тази къща често е факторът, от който зависи дали ще получиш кредит, или не, дали ще има допълнителна храна за децата, или не, дали ще ти възложат допълнителна работа, или не, дали ще получиш достъп до медицински консумативи, или не…

— Осигурили сме им лекара — изтъкна Фосиф и откакто я познавах, гласът й за пръв път потрепна.

— Запознах се с вашата лекара — казах аз. — Не се учудвам, че пациентите й странят от нея. Моля, продължете, граждана Куетер.

— В забавните програми ни показват — каза Куетер, след като отново си пое дъх, — как красиви и скромни радчаи се издигат с помощта на богатите и влиятелните, и може би това наистина се случва, но не и на нас. Само едно наивно дете би си помислило, че може да се случи на нас. Казвам ви това само за да разберете защо дъщерята на тази къща е засипвана с ласкателства и получава всичко, което поиска.

От изражението на районната магистрата се досетих, че тя не вижда особена разлика между казаното от Куетер и казаното от Рогд. Погледна ме, свъсила леко вежди.

— Продължете, Куетер — казах аз, преди магистратата да е изрекла онова, което несъмнено си мислеше.

— Обещах да ви изслушат.

Куетер продължи:

— През последните няколко години граждана Рогд изискваше от моята по-малка сестра… — Поколеба се.

— Да прави разни неща — завърши накрая.

Рогд се изсмя.

— О, изобщо не се е налагало да ги изисквам.

— Явно не слушате, граждана — казах аз. — Граждана Куетер току-що обясни, че дори най-дребните ви желания на практика са заповеди и че неподчинението може сериозно да вгорчи живота на онази, която е дръзнала да ви откаже.

— А и не е имало нищо нередно — продължи Рогд, все едно не бях казала нищо. — Вие се оказвате много лицемерна, флотска капитана. Говорите високопарно за сексуално неприличие, а си доведохте питомната самири да ви забавлява, докато уж сте в строг траур.

Вече разбирах защо Рогд беше предприела този прибързан и очевиден ход срещу мен — сметнала бе, че трябва да обезвреди Сирикс.

Сирикс се изсмя, искрено изненадана.

— Ласкаете ме, граждана Рогд. Дълбоко се съмнявам флотската капитана да ме е видяла в такава светлина.

— Нито вие мен, несъмнено — казах аз и Сирикс се подсмихна. Доколкото можех да преценя, намираше ситуацията за забавна. — По същество, граждана. За четвърти път прекъсвате граждана Куетер. Ако не сте в състояние да се сдържате, ще ви помоля да напуснете стаята, докато тя говори.

Рогд скочи на крака и викна:

— Как смеете! Може да сте братовчеда и на Амаат, хич не ми пука, може да си мислите, че сте по-добра от всички други в тази система, но не вие давате заповедите в тази къща!

— Не знаех, че обитателите на тази къща са до такава степен лишени от елементарно чувство за приличие — казах съвсем спокойно. — Ако не е възможно една граждана да говори тук, без да я прекъсват, нямам нищо против Куетер да разкаже историята си на магистратата другаде и насаме. — Натъртих едва доловимо върху последната дума.

Това не убягна на Фосиф и тя ме погледна втренчено и каза:

— Седни и млъкни, Рогд. — Познаваше дъщеря си добре и вероятно се досещаше какво е станало, поне в общи линии.

Рогд се вкамени. Сякаш не дишаше даже. Спомних си какво бяха дочули от слугите Калр Пет и Шест — как Фосиф била казала, че още не е късно да си отгледа друга наследница. Колко ли често Рогд беше чувала тази заплаха?

— Виж, Рогд — каза районната магистрата, сбърчила леко вежди. Озадачена, според мен, от острия тон на Фосиф. — Разбирам, че си разстроена. И аз трудно бих се сдържала, ако са се опитали да ме убият. Но флотската капитана не е направила нищо лошо, просто е обещала на тази персона — махна към Куетер, която стоеше мълчаливо в средата на стаята, — че ще я изслушам, и сега се опитва да спази обещанието си. — Обърна се към Куетер. — Куетер, нали? Отричате ли да сте залагали експлозив в банята?

— Не го отричам — отговори Куетер. — Исках да убия дъщерята на дома. Съжалявам, че не успях.

Потресено мълчание. Не беше новина за никого, разбира се, но не бяха очаквали да го чуят така, в прав текст. Магистратата каза:

— Не мога да си представя какво бихте могли да ми кажете, което да промени резултата. Все още ли държите да говорите с мен?

— Да — простичко отвърна Куетер.

Районната магистрата се обърна към Рогд.

— Рогд, ще те разбера, ако предпочетеш да излезеш. Но ако решиш да останеш, ще те помоля да не прекъсваш повече тази персона.

— Ще остана — отвърна предизвикателно Рогд.

Магистратата се намръщи отново и се обърна към Куетер.

— Е? Да приключваме.

— Дъщерята на къщата — каза Куетер — знаеше, че я мразя, задето се възползва от сестра ми. Дойде при мен и каза, че искала флотската капитана да умре, че флотската капитана винаги се къпела рано сутрин, докато другите още спят, и че един взрив във външната баня по това време със сигурност ще я убие. — Рогд изсумтя отново, пое си дъх да каже нещо, но после улови погледа на майка си и стисна устни. Скръсти ръце, обърна се и втренчи поглед в античния чаен сервиз, който стоеше на поставката си на три и половина метра от нея.

— Дъщерята на къщата — продължи Куетер, гласът й все така спокоен, но малко по-силен, в случай че някоя се опита да й вземе думата, — каза, че ако не знам откъде да взема експлозив, тя ще ми намери. Ако откажа, щяла да го направи сама и да стовари вината върху сестра ми. А ако се съглася, щяла да предложи клиентство на сестра ми и да отклони всяко подозрение от мен. — Погледна към Рогд, която още стоеше с гръб към нас, и каза с отровно презрение: — Дъщерята на къщата ме мисли за глупава. — Погледна отново магистратата. — Мога да разбера защо някоя би искала да убие флотската капитана, но самата аз нямам никакъв личен конфликт с нея. Имам конфликт с дъщерята на къщата обаче. Знаех, че каквото и да стане, мен ще ме арестуват, а сестра ми ще страда. Щом така или иначе ще платя цената, защо поне не се отърва от онази, която вгорчава живота на сестра ми?

— Умеете да говорите — каза магистратата след три секунди мълчание. — И по всичко личи, че сте доста интелигентна. Знаете, надявам се, че няма начин да излъжете за тези неща, без лъжата ви да бъде разкрита. — Един компетентно проведен разпит с наркотици разкрива и най-тайните мисли на разпитваната.

Само дето, ако са напълно убедени във вината ти, властите рядко си правят труда да провеждат подобен разпит. Но ако някоя искрено вярва в нещо, макар това нещо да не отговаря на истината, разпитът ще разкрие единствено дълбоката й увереност.

— Разпитайте дъщерята на къщата, магистрата — каза Куетер, — и ще разберете, че ви казвам истината.

— Признавате, че сте се опитали да убиете граждана Рогд — каза сухо магистратата — и че, както сама се изразихте, имате личен конфликт с нея. Защо да не приема, че си измисляте всичко това само за да й причините неприятности?

— Ако е необходимо, ще подам при вас официално искане за обвинение, магистрата — казах аз. — Открихте ли вече откъде е дошъл експлозивът?

— Службата за сигурност потвърди, че най-вероятно идва от строителен обект. Но нямаме доклади за липсващи експлозиви, подадени от строителните обекти в околността.

— Може би — предложих — трябва да поискате инвентаризация, за да е сигурно дали наличните количества експлозиви отговарят на документацията. — Замислих се дали да не добавя, че службата за сигурност трябва да обърне особено внимание на местата, където работят приятели на Рогд или където тя е ходила наскоро.

Магистратата вдигна вежда.

— Вече издадох такава заповед. Сутринта, преди да сляза тук за срещата ни.

Кимнах.

— В такъв случай имам още една молба. След това ще оставя нещата във ваши ръце, магистрата, както е редно. — Магистратата кимна в знак на съгласие и аз продължих: — Бих искала да задам един въпрос на личната камериера на граждана Рогд.

Няколко минути по-късно камериерата на Рогд влезе в стаята.

— Граждана — обърнах се към нея. — Ръцете ви са пълни с благословия и никаква неистина не ще излезе от устата ви. — Казах го на радчайски, макар да бе приблизителен превод на нещо, което бях чула онзи ден чрез Осем, — когато пристъпът на камериерата причини хаос и тревога в кухнята. Повиканата по спешност надзиратела й беше повтаряла тези думи, докато слагаше парченца меден кекс в устата й. — Откъде взе граждана Рогд експлозива?

Камериерата ме зяпна сащисана. Направо ужасена. Никоя никога не обръща внимание на слугите, освен другите слуги, особено в тази къща.

— Моля да ме извините, флотска капитана — каза тя след дълго мълчание. — Не знам какво имате предвид.

— Стига, граждана — казах аз. — Вие знаете всичко за граждана Рогд. Е, понякога не я придружавате в Долната градина, понякога ви праща по задачи, докато е заета с други неща, но въпреки това вие знаете всичко за нея, както се полага на една добра лична камериера. А и не става въпрос за спонтанно хрумване като онзи лозунг на стената: „Не чай, а кръв“. — Опитала се бе да изчисти ръкавиците на Рогд, преди някоя да разбере, че по тях има боя. — Това е било различно. Било е сложно, планирано и не го е направила сама, защото… така де, нали затова човек държи лична камериера все пак. А и вече всичко се разкри. Граждана Куетер даде показания пред магистратата.

Очите й се напълниха със сълзи. Устните й се разтрепериха, после увиснаха в крайчетата.

— Аз не съм добра лична камериера — каза тя. Една сълза се търкулна по бузата й. Чаках мълчаливо да реши дилемата си — можех само да гадая дали се чуди каква част от истината да каже или да отрича упорито, но по лицето й личеше, че води сериозна вътрешна борба. Всички останали също мълчаха. — Ако бях — каза накрая тя, — това изобщо нямаше да се случи.

— Винаги е била нестабилна — каза Рогд. — Още откакто бяхме малки вечно се опитвам да я защитя. Да й помогна.

— Вината не е ваша — казах на камериерата, все едно не съм чула Рогд. — Но сте знаели какво е направила Куетер. Или най-малкото сте подозирали. — Вероятно бе стигнала до очевидното заключение, което бе убягнало на Рогд — че притисната до стената, Куетер няма да направи онова, което й е казано да направи. — Точно затова не сте слезли в банята днес, когато Рогд ви е повикала. — А на Рогд й бе писнало да чака слугинята си, излязла беше от банята да я търси и точно това й беше спасило живота. — Откъде взе Рогд експлозива?

— Беше се хванала на бас, че може да се сдобие с експлозив. Преди пет години. Оттогава го държеше в една кутия в стаята.

— И можете да ни кажете откъде, кога и как, за да го потвърдим? — попитах аз, макар вече да знаех отговора.

— Да.

— Измисля си! — викна Рогд. — След всичко, което съм направила за нея, ми се отплаща така! А ти! — Обърна се към мен. — Брек Мианаай. Вдигнала си мерника на семейството ми от самото начало, още откакто пристигна в системата ни. Онази нелепа история как било опасно да се пътува през порталите очевидно е измислена. Доведе доказана престъпница в къщата ни. — Имаше предвид Сирикс, макар да не погледна към нея. — А сега ме обвиняваш в какво, че съм се опитала сама да се взривя? Не бих се изненадала, ако ти си планирала всичко това.

— Ето, виждате ли — казах на камериерата, която още стоеше и плачеше. — Вината изобщо не е била ваша.

— Лесно ще проверим историята на вашата слуга, граждана — обърна се магистратата към Рогд, намръщила чело. Видях, че Фосиф забеляза промяната в тона на магистрата, преминаването от „ти“ към „вие“ и официалното обръщение. — Но това ще го обсъдим другаде. Предлагам да отседнете при мен в града, докато изясним нещата. — Куетер и камериерата на Рогд не получиха такава покана, разбира се. Те щяха да останат в килиите на службата за сигурност, докато разпитите им не приключат и двете не бъдат подложени на съответното превъзпитание. Въпреки това нямаше никакво съмнение какво означава тази покана.

За Фосиф със сигурност нямаше съмнение и тя каза:

— Трябваше да се сетя, че ще се стигне до това. Твърде дълго защитавах Рогд. Все се надявах, че ще се поправи. Но не допусках, че… — Не довърши, явно неспособна да облече в думи онова, което така и не е допуснала. — И като си помисля, че можех да оставя чая си в ръцете на такъв човек.

Рогд застина за цяла секунда, а после прошепна, гласът й трепереше:

— Недей…

— Имам ли избор? — попита Фосиф, въплъщение на наранена гордост и искрено съжаление.

Рогд се обърна. Направи три дълги крачки към чаения сервиз на поставката. Взе кутията, вдигна я над главата си с две ръце и я хвърли на пода. Порцеланът се пръсна, парченца в синьо и зелено се разпиляха по дъските. Калр Пет, застанала до вратата, издаде скимтящ звук, доловим само за нея и мен.

Възцари се мълчание. Пълно и всеобщо. След няколко секунди на прага се появи слуга, несъмнено привлечена от трясъка на счупения сервиз.

— Помети парчетата — каза й Фосиф. Гласът й беше спокоен. — И ги изхвърли.

— Ще ги изхвърлите? — попитах аз, отчасти защото бях изненадана, отчасти за да прикрия поредното тихо стенание на Калр Пет.

Фосиф вдигна рамене.

— Вече не струва нищо.

Магистратата се обърна към Куетер, която през цялото време бе стояла неподвижно и мълчаливо.

— Това ли искахте, Куетер? Цялата тази болка, разрушаването на едно семейство? Не разбирам защо не сте впрегнали очевидната си решимост и енергия в работата си, за да помогнете на себе си и на своето семейство, наистина не разбирам. Вместо да направите нещо полезно, сте таили и подхранвали в себе си тази… това негодувание и сега се стигна до… — магистратата махна с ръка да обхване стаята и ситуацията — до това.

Много спокойно и бавно Куетер се обърна към мен.

— Права бяхте за самозаблудите, граждана. — Каза го спокойно, все едно си говорим за времето. Каза го на радчайски, макар че със същия успех можеше да го каже на делсиг, език, който знаеше, че разбирам.

Думите й не бяха предназначени за мен. Въпреки това й отговорих:

— Не бихте пропуснали и най-малката възможност да говорите, без значение дали това би довело до нещо.

Тя вдигна саркастично вежда.

— Да, не бих.