Ан Леки
„Милостта на Калр“ (6)

6.

Изкуствените интелекти на станциите се строят, буквално израстват, заедно със строежа на своите станции. Скоро след като станция Атоек била завършена, по време, когато гневът от неотдавнашното анексиране още бил жив, се стигнало до насилие. Дузина секции на четири нива били повредени непоправимо.

Инсталирането на ИИ във вече съществуваща, завършена конструкция е рисково начинание. Резултатите рядко са оптимални, но все пак може да се направи. И е правено неведнъж. Но по някаква причина — може би за да се забрави насилието, или защото поличбите не били благоприятни, или поради друг някакъв фактор — повреденият сектор на станция Атоек не бил ремонтиран, а блокиран.

Това, разбира се, не попречило на хората да се вмъкват там. В Долната градина живееха поне няколкостотин души, макар че на теория секторът би трябвало да е празен. Всяка граждана имаше проследяващ чип, имплантиран веднага след раждането, така че станцията знаеше къде са всички нейни обитатели, знаеше и за гражданите в Долната градина. Но не можеше нито да ги види, нито да ги чуе, както виждаше и чуваше останалите, освен ако нямат специален имплант за връзка със станцията, което едва ли бе често явление сред обитателите на повредения сектор.

 

 

Секционната врата, водеща към Долната градина, беше подпряна с очуканите останки на маса с един липсващ крак. Индикаторът до входа твърдеше, че от другата страна на тази уж затворена врата има космически вакуум. Сериозна работа беше това — секционните врати се затваряха автоматично в случай на внезапен спад в налягането, за да ограничат щетите от пробойни в корпуса на станцията. Очевидно зад вратата нямаше вакуум, въпреки показанията на индикатора, но никоя, която прекарва достатъчно време на кораб или живее на станция, не се отнася лековато към тези мерки за безопасност.

— Всички секционни врати към Долната градина ли са повредени и подпрени по този начин?

— Както вече казах, флотска капитана, този район трябва да е запечатан, но въпреки това разни хора продължават да влизат.

— Да — казах аз и махнах с ръка, в знак, че казаното от нея е очевидно. — Тогава защо не поправите вратите, така че да работят нормално?

Тя примигна, явно не разбираше напълно въпроса ми.

— Тук не би трябвало да има хора, капитана. — Стори ми се напълно сериозна, явно този аргументи изглеждаше съвсем адекватен. Второстепенният зад нея гледаше право напред, с празен поглед, и очевидно нямаше мнение по въпроса. Но аз знаех, че това едва ли отговаря на истината. Не казах нищо, само се обърнах, прехвърлих се през счупената маса и стъпих в Долната градина.

В коридора отвъд грейна мътна светлина — на стените бяха подпрени портативни светлинни панели, които се включваха при появата ни и се изключваха, след като отминехме. Въздухът беше ненормално застинал, невероятно влажен и миришеше на застояло — очевидно станцията не регулираше въздушните потоци в тази своя част и подпрените секционни врати бяха не просто въпрос на достъп, а на живот и смърт, защото осигуряваха единствената вентилация по тези места. След петдесетина метра коридорът ни изведе на нещо като малък булевард, подобие на булевард, където вратите бяха изтръгнати, а лекьосаните бели стени съборени тук-там. Получило се бе нещо като улица, или лабиринт по-скоро, едноетажен и полуотворен, осветен с още портативни панели, но с по-добро захранване от онези в коридора, поне ако се съдеше по по-силната им светлина. Шепата граждани, тръгнали нанякъде или отнякъде, внезапно установиха, че пътят им ги води по маршрут, който заобикаля групичката ни отдалече, и пак толкова случайно откриха, че нямат желание да поглеждат към нас.

В един далечен ъгъл имаше широк вход, от който се лееше светлина. Човек с широка риза и панталони стоеше до входа. Хвърли кратък поглед към нас, замисли се сякаш за миг, после ни обърна гръб, наведе се над петлитровата кофа в краката си, изправи се отново и започна да маже старателно и целенасочено стената покрай входа. Там, където върху стената падаше сянка, със слаба светлина грееха червени спирали и завъртулки. Цветът на боята, която използваше човекът, явно бе много близък до цвета на стената и новото покритие се виждаше само когато фосфоресцираше. От другата страна на входа хора седяха на сбиротък от маси, пиеха чай и си говореха. Е, бяха си говорили, преди да ни видят.

Въздухът наистина беше неприятно спарен. Изведнъж ме затисна силен спомен, надигнал се от червата ми сякаш. Влажна жега и смрад на блатна вода. От онези спомени, които ме връхлитаха все по-рядко през последните години, спомени от времето, когато бях кораб. Когато бях единица от второстепенни под командването на лейтенанта Оун (която още бе жива по онова време и всеки неин дъх, всяко нейно движение бяха неразделна част от дните и нощите ми, а аз винаги, винаги бях с нея).

Декадната стая на „Милостта на Калр“ се появи за миг пред вътрешното ми зрение. Сейварден седеше, пиеше чай и преглеждаше графика с дежурствата за днес и утре, силна миризма на почистващ препарат, по-силна от обикновено, нахлуваше от коридора, където три воини Амаат търкаха безупречно чистия под. Амаат пееха тихо и фалшиво: „Всичко се върти, станцията обикаля луната, всичко се върти“. Аз ли бях поискала неволно информацията, или корабът ми я беше изпратил сам, в отклик на нещо, което е усетил в мен? И имаше ли значение?

— Капитана — осмели се Хетнис, навярно защото бях спряла, а след мен и всички останали — самата тя, второстепенният, лейтенанта Тизаруат и Калр Пет. — Ако флотската капитана ми позволи. Не би трябвало да има никакви хора в Долната градина. Нямат работа тук.

Погледнах многозначително към хората около масите зад широкия вход, които вкупом се правеха, че не ни забелязват. После погледнах към гражданите, които се движеха по улицата. И казах на Тизаруат:

— Лейтенанта, иди да провериш как върви настаняването ни. — Лесно бих получила исканата информация от „Милостта на Калр“, но стомахът на Тизаруат се беше успокоил, след като бяхме слезли от совалката, и в момента тя беше гладна и уморена.

— Да, капитана — отговори тя и тръгна. Обърнах гръб на капитана Хетнис и нейния второстепенен и минах през украсения със спирали вход. Калр Пет ме последва. Човекът с боята се напрегна за миг, после продължи да маже.

Две от гражданите, седящи на очуканите маси, бяха облечени с обичайните радчайски дрехи — сака, панталони и ръкавици, видимо стандартна конфекция, груб плат в скучно сивкавобежово, от онези дрехи, на които всяка граждана има право и които са знак, че си ударила дъното на социалната йерархия. Останалите бяха с широки леки ризи и панталони в наситени цветове, червено, синьо и цикламено, в ярък контраст с опушените сивкави стени. Въздухът беше толкова спарен и неподвижен, че лекото облекло на местните определено изглеждаше за предпочитане пред моята униформа. Нито една не носеше шал като онези, които бях видяла в изобилие на главния булевард, бижутата също бяха оскъдни. Повечето държаха чашите си — пълни с чай, предположих аз — с голи ръце, без ръкавици. Кажи-речи по нищо не личеше, че се намирам на радчайска станция.

Когато влязох, собственицата побърза да се оттегли в един ъгъл с множество чаши и започна да наблюдава клиентите си толкова целенасочено и неотлъчно, че очевидно не можеше да отдели и частица от вниманието си за мен. Отидох при нея, поклоних се и казах:

— Извинете, граждана. Не познавам станцията и се питах дали не бихте могли да ми отговорите на един въпрос. — Собственицата ме зяпна с видимо изумление, почти все едно й е проговорил чайникът, който държеше в голата си ръка, или не разбира езика, на който й говоря. — Разбрах, че днес е голям атоекски празник, но тук не виждам никаква украса. — Нямаше пенисови гирлянди, нито бонбони, а само хора, които си гледаха работата. И се преструваха, че не виждат воините, появили се в центъра на квартала им.

Собственицата изсумтя.

— Защото всички атоеки са ксаи, така ли? — Калр Пет бе спряла зад мен. Капитана Хетнис и второстепенният от „Мечът на Атагарис“ не бяха помръднали от местата си, капитаната надничаше към мен през прага.

— Аха — казах аз. — Сега вече разбирам. Благодаря ви.

— Какво правите тук? — попита една от клиентите. Без почтително обръщение, дори без минимално любезното „граждана“. Хората, които седяха близо до нея, се напрегнаха видимо и зареяха погледи настрана. Малцината, които не бяха млъкнали преди това, сега го направиха. Една от клиентите, които седяха сами на маса, една от двете, облечени по радчайската мода, с евтини и грозни сако, ръкавици и прочие, затвори очи и вдиша няколко пъти, преди отново да ги отвори. Но не каза нищо.

Не дадох знак, че съм забелязала или чула каквото и да било.

— Трябва да отседна някъде, граждана.

— Тук няма скъпарски хотели — отвърна клиентата, която се беше обадила преди малко, онази с грубиянския тон. — Никоя не отсяда тук. Хората идват да пият и да хапнат автентична ичанска храна.

— Воините идват тук да сритат задника на онези, дето не си гледат работата и много си отварят устата — измърмори някоя зад мен. Не се обърнах да погледна, само излъчих мълчаливо съобщение, с което нареждах на Калр Пет да кротува.

— А при губернатората винаги има място за важни персони — продължи онази с грубия тон, сякаш другата не се беше обаждала изобщо.

— Може пък да не искам да отседна при губернатората. — Незнайно защо това май се оказа правилната реплика. Всички, които ме чуха, избухнаха в смях. Освен една — мълчаливата с радчайските дрехи. Малкото игли, които носеше, бяха евтини и с генерично значение, направени от пиринч и цветно стъкло. Нищо, което да дава информация за семейните й контакти. Само една малка емайлирана ИссаИну на яката й казваше нещо по-конкретно. ИссаИну беше Еманацията на движението и неподвижността и можеше да означава, че гражданата принадлежи или симпатизира на секта, практикуваща специфичен вид медитация. От друга страна, Еманациите бяха популярни, а предвид факта, че красяха фасадата на местния храм на Амаат, може би символично заместваха един или повече атоекски богове. Така че в крайна сметка иглата ИссаИну не ми казваше почти нищо. Но все пак ме заинтригува.

Издърпах стола срещу въпросната граждана и седнах.

— Вие — казах й — сте много ядосана.

— Това би било неразумно — каза тя, след като си пое дъх.

— Чувствата и мислите са без значение. — Виждах, че съм прекалила, че след миг тя ще скочи от стола си и ще избяга. — Службата за сигурност се интересува единствено от действия.

— И аз така чух. — Бутна чашата си настрани и понечи да се изправи.

— Сядай — остро казах аз. Авторитетно. Тя застина. Махнах на собственицата да дойде. — Ще пия едно от каквото там предлагате — казах и получих чаша с някакъв прах на дъното, който — след като му бе добавена вряла вода — се превърна в гъстия чай, който пиеха всички тук. Отпих предпазливо. — Чай — предположих — и някакво печено зърно? — Собственицата завъртя очи, сякаш съм казала нещо много тъпо, обърна се и си тръгна, без да отговори. Махнах в знак, че не ми пука особено и отпих още веднъж. — Е — казах на гражданата срещу себе си, която все така беше на нокти, готова да скочи и да избяга. — Нещо политическо ще да е.

Тя се ококори, самата невинност.

— Извинете, граждана? — Приемливо обръщение и на теория достатъчно любезно, макар че тя несъмнено можеше да разчете знаците на чина ми и би трябвало да използва най-почтителното обръщение, което ми се полага, стига да го знаеше, разбира се. И ако наистина искаше да прояви любезност.

— Всички тук се правят, че не те виждат, не ти говорят, не те поглеждат дори — казах аз. — А и акцентът ти е различен от техния. Не си оттук. Превъзпитанието обикновено разчита на директно внушение, залага в съзнанието ти рефлекс, който предизвиква силно негативни емоции, ако си помислиш отново да направиш онова, за което са те арестували. — Това важеше за основния вид обработка, разбира се, извън която превъзпитанието често биваше много по-сложно. — При теб този рефлекс се отключва, понечиш ли да дадеш израз на гнева си. А ти си много, много гневна. — Тук никоя не ме познаваше и аз не познавах никоя, но гнева разпознавам от пръв поглед. Гневът ми е стар познайник. — Било е въпиеща несправедливост, нали, от началото до края? Не си направила нищо нередно. Поне според своите критерии. — А и според критериите на останалите тук, очевидно. Не я бяха изгонили от заведението, нито присъствието и го беше опразнило. (собственицата я беше обслужила). — Какво стана?

Тя помълча, после каза:

— Свикнали сте, като кажете, че искате нещо, да го получите веднага, нали?

— За пръв път съм на станция Атоек. Пристигнах днес. — Отпих от гъстия чай. — Тук съм от има-няма един час и видяното не ми допада особено.

— Ами пробвайте другаде тогава. — Гласът й беше спокоен, почти без доловима следа от ирония или сарказъм. Сякаш имаше предвид само онова, което казва, и нищо повече.

— Е, какво стана?

— Колко чай пиете, граждана?

— Доста — отвърнах. — Все пак съм радчаи.

— И без съмнение пиете само от най-добрия. — Все така онази натрапваща се искреност. Реших, че е възстановила до голяма степен самоконтрола си и че смесицата от демонстративна любезност и едва доловим гняв са нормалното и състояние. — Ръчно бран, от най-редките и най-деликатни сортове.

— Не съм толкова придирчива — отвърнах спокойно. Откровено казано, нямах представа дали чаят, който пиех обикновено, е ръчно бран, или не, не знаех нищо за него, освен името му и че е добър. — Значи чаят се бере ръчно, така ли?

— Част от него — каза тя. — Трябва да идете долу и да видите сама. Има някои доста изгодни екскурзии. Туристите ги обожават. Много хора идват тук само за да видят как расте чаят. И защо не? Какво са радчаите без чай в крайна сметка? Сигурна съм, че една от плантаторите ще се радва лично да разведе вас.

Сетих се за граждана Фосиф.

— Може и да го направя. — Отпих поредната глътка от запарката.

Тя вдигна чашата си и допи своя чай. Изправи се.

— Благодаря ви, граждана, за приятния разговор.

— Радвам се, че се запознахме, граждана — отвърнах аз. — Отседнала съм на четвърто ниво. Отбийте се да си поговорим пак. — Тя се поклони мълчаливо. Обърна се към изхода, но застина изведнъж при звука на нещо тежко, което се удари в стената отвън.

Всички в чайната погледнаха натам. Собственицата тръшна чайника на една маса със силен звук, който нормално би стреснал цялата й клиентела, но не стана така, защото всички се ослушваха напрегнато към случващото се отвън, на малката потънала в сенки улица. С изопнато от мрачна решителност лице собственицата излезе от чайната. Станах да я последвам, Пет тръгна след мен.

Второстепенният от „Мечът на Атагарис“ беше притиснал бояджията към стената и бе извил назад дясната й ръка. Явно бе изритал кофата, ако се съдеше по розово-кафявите петна върху ботушите му, локвата боя под кофата и следите по пода. Капитана Хетнис стоеше на мястото си и наблюдаваше. Мълчаливо.

Собственицата на чайната отиде право при второстепенния и попита настоятелно:

— Какво е направила? Нищо не е направила!

„Мечът на Атагарис“ не отговори; вместо това изви още по-силно ръката на бояджията, принуждавайки я да се отлепи от стената, да изпъшка от болка, да се смъкне на колене и накрая да се просне по лице на пода. Боя оцапа дрехите й и едната страна на лицето. Второстепенният заби коляно между лопатките й, тя изохка и изскимтя тихо.

Собственицата на чайната отстъпи крачка назад, но не си тръгна.

— Пусни я! Аз я наех да боядиса входа.

Време беше да се намеся.

— „Мечът на Атагарис“, пусни гражданата.

Второстепенният се поколеба. Сигурно защото не мислеше за бояджията като за граждана. Накрая все пак я пусна и се изправи. Собственицата на чайната коленичи до бояджията и й заговори на непознат за мен език, но по тона й се досетих, че я пита дали е добре. Знаех, че не е добре — хватката, използвана от второстепенния, имаше за цел да нарани. Самата аз многократно я бях използвала с това предназначение.

Клекнах до собственицата на чайната.

— Ръката ти вероятно е счупена — казах на бояджията. — Не се движи. Ще се обадя на бърза помощ.

— Бърза помощ не идва тук — каза собственицата с горчиво презрение. После се обърна отново към ранената. — Можеш ли да станеш?

— Наистина не трябва да се движиш — казах аз. Но бояджията не ми обърна внимание и с помощта на собственицата и две от клиентите успя да се изправи.

— Флотска капитана. — Капитана Хетнис очевидно бе възмутена и очевидно правеше геройски опити да скрие възмущението си. — Тази персона нанасяше щети на станцията, капитана.

— Тази персона — отвърнах аз — боядисваше вратата на чайната по молба на собственицата на въпросната чайна.

— Но тя не би могла да има разрешение за това, капитана! А и боята със сигурност е крадена.

— Не е крадена! — повиши глас собственицата, докато бояджията се отдалечаваше бавно, подкрепяна от две граждани, едната — гневната персона със сивите ръкавици. — Купих я!

— Попитахте ли бояджията откъде е взела боята? — казах аз. Капитана Хетнис ме погледна с празно изражение, сякаш не разбира какво я питам. — Попитахте ли я дали има разрешение?

— Капитана, никоя няма разрешение да прави каквото и да било тук. — Гласът на капитана Хетнис бе грижливо лишен от емоции, но аз долових объркването й.

Ако нещата наистина стояха така, чудно защо точно тази неразрешена дейност бе предизвикала такава несъразмерна реакция.

— Попитахте ли станцията дали боята е крадена? — Изглежда, и този въпрос се стори неразбираем на калитаната. — Имаше ли някаква причина да не се свържете с местната служба за сигурност?

— Капитана, в момента ние сме службата за сигурност в Долната градина. Наш дълг е да поддържаме реда. Службата за сигурност не идва тук. Тук изобщо…

— Да, да, тук изобщо не би трябвало да има хора, знам. — Обърнах се към Калр Пет. — Погрижи се гражданата да стигне до медицински център и да получи незабавно лечение.

— Не ми трябва вашата помощ — възрази собственицата на чайната.

— Все мие едно — казах аз и дадох знак на Пет, която тръгна незабавно. Обърнах се към капитана Хетнис. — Значи „Мечът на Атагарис“ е натоварен с охраната на Долната градина.

— Да, капитана — отговори Хетнис.

— „Мечът на Атагарис“ — или самата вие, в този ред на мисли — има ли някакъв опит с поддържането на реда сред цивилни?

— Не, капитана, но…

— Одевешната хватка — прекъснах я аз — не е подходяща за прилагане върху цивилни. А и когато притиснеш човек с коляно между лопатките, като нищо можеш да го задушиш до смърт. — Което не би било проблем, ако не те интересува ще живее ли въпросният човек, или не. — Лично вие и корабът ви ще се запознаете подробно с правилата за отношение към цивилни граждани. И ще ги спазвате.

— Ако флотската капитана ми позволи… Вие не разбирате. Тези хора са… — Млъкна. Сниши глас. — Тези хора трудно минават за цивилизовани. А и може да пишат какво ли не по стените. В момент като настоящия като нищо може да разпространяват слухове по този начин, да си предават тайни съобщения или бунтовнически призиви, да насъскват хората… — Спря, временно останала без думи. — А станцията не вижда какво става тук, капитана. Тук може да има всякакви нелегални. Може и чужденци да има дори!

За миг думата „нелегални“ ме озадачи. Според капитана Хетнис всички тук попадаха в графата на нелегалните — никоя нямаше разрешение да бъде тук. После си дадох сметка, че има предвид хора, чието съществуване е само по себе си нелегално, неразрешено. Хора, родени без знанието на станцията и без да са им имплантирани проследяващи устройства. Хора, за които станцията оставаше напълно сляпа.

Бих могла да си представя шепа такива хора, най-много. Но достатъчно на брой, за да представляват реален проблем?

— Нелегални? — Подсилих старовремския си акцент, добавих щипка скептицизъм в гласа си. — Чужденци? Сериозно, капитана?

— Ако флотската капитана ми прости. Вие, предполагам, сте свикнали с места, където всички са цивилизовани. Където всички са напълно асимилирани от радчайския начин на живот. Това не е такова място.

— Капитана Хетнис — казах аз. — Вие и вашият кораб няма да използвате насилие срещу граждани на тази станция, освен ако не е крайно наложително. Също така — повиших глас, като я видях да отваря уста за възражение, — в случай че го прецените като наложително, ще спазвате същите регулации, които спазва службата за сигурност. Ясна ли съм?

Тя примигна. Преглътна онова, което и беше на езика, и вместо това каза:

— Да, капитана.

Обърнах се към второстепенния.

— „Мечът на Атагарис“? Ясна ли съм?

Второстепенният се поколеба. Знаех, че е изненадан, задето се обръщам директно към него.

— Да, флотска капитана.

— Добре. Останалата част от разговора ще я проведем насаме.