Ан Леки
„Милостта на Калр“ (2)

2.

Тираната беше казала, че си приличаме по много неща, и в някои отношения беше права. И тя като мен — каквато бях преди — бе съставена от хиляди тела, които споделяха обща идентичност. От тази гледна точка си приличахме много. Прилика, която някои граждани бяха забелязали (макар и едва напоследък, в рамките на последните стотина години) и изтъквали по време на спорове относно военната употреба на второстепенни сегменти.

Изглежда ужасно, когато си представиш, че се случва на теб или на твоя близка. Но самата лорда на Радч живееше по този начин, беше в немалко отношения близко подобие на корабите, които й служеха, така че възможно ли бе това да е наистина толкова ужасно, колкото твърдяха хулителите? И не е ли нелепо да се твърди, че през цялото това време Радч не е бил символ на абсолютната справедливост, на правдата?

А тази дума бе важна, една от триадата. Правда, приличие и ползотворност. Никое справедливо действие не може да бъде неприлично, никое благоприличие действие не може да бъде несправедливо. Правдата и приличието, неразривно свързани помежду си, водят до ползата. Въпросът коя и как точно извлича полза беше тема за разговори късно нощем над наполовина празни бутилки арак, но като цяло радчаите не подлагаха на съмнение факта, че правдата и приличието рано или късно ще донесат полза по някакъв богоугоден начин. Никога, освен при най-необичайни обстоятелства, никоя не подлагаше на съмнение факта, че Радч е в най-висша степен справедлив, благоприличен и ползотворен.

Разбира се, за разлика от корабите си, лордата на Радч беше граждана, и не просто граждана, а абсолютна властелина на целия радчайски космос. Аз бях оръжие, което тя бе използвала неведнъж в миналото, за да разшири своите владения. Слугувала й бях. И в много отношения й бях робувала. Имаше и други разлики. Всички тела на Анаандер Мианаай бяха идентични, клонинги, заченати и отглеждани с изричната цел да бъдат нейни части. Всеки от хилядите й мозъци се беше развил около имплантите, които присъединяваха тези мозъци в едно — в нея. В продължение на три хиляди години тя нито за миг не се беше отклонила от идентичността си на Анаандер Мианаай. Никога бе ограничавана в едно-единствено тяло — за предпочитане в младежка възраст или в първата половина на средната възраст, но понякога и по-стари вършат работа, — никога не я бяха взимали в плен, консервирали в пашкул за десетилетия, а понякога и за векове, докато не възникне нужда да бъде събудена. Никога не я бяха разтопявали безцеремонно, никога не бяха натиквали импланти в мозъка й, за да разкъсват връзки и да създават нови, да унищожат безследно самоличността й и да я заменят с ИИ-то на кораб.

Ако не сте го преживели, едва ли можете да си го представите. Страхът и гаденето, нечовешкият ужас дори след промените, когато тялото вече знае, че е едно с кораба, че личността отпреди вече не съществува, че вече няма коя да скърби за смъртта ти. Това продължава седмица, понякога и по-дълго, докато тялото и прилежащият му мозък се адаптират към новата ситуация. Страничен ефект, който вероятно е можел да бъде елиминиран или най-малкото облекчен. Но какво значение има временният дискомфорт на някакво си тяло? Едно тяло от десетки и дори стотици е без значение, стресът, на който го подлагат, е просто краткотрайно неудобство. Ако кризата е твърде силна или не отмине достатъчно бързо, тялото просто бива унищожено и заместено с ново. Има предостатъчно тела на склад.

Ала сега, когато Анаандер Мианаай бе обявила, че повече няма да се произвеждат второстепенни — ако не броим пленниците, които все така спяха консервирани в пашкулите си в трюмовете на гигантските транспортни кораби клас „Правда“, хиляди тела, замразени в очакване, — нямаше нужда проблемът изобщо да се обсъжда.

 

 

Като капитана на „Милостта на Калр“ имах собствени покои — каюта три на четири метра, цялата обточена с пейки, които изпълняваха допълнителната функция на ракли. Една от пейките служеше и за легло, а вътре в раклата й, под кутиите и куфарите с личните ми вещи, имаше една кутия, която корабът не можеше нито да види, нито да усети. Човешките очи можеха да я видят, та дори да са очи на второстепенен сегмент. Но никой скенер и механичен сензор не можеше да улови кутията, нито нея, нито пистолета вътре, нито мунициите за пистолета — куршуми, които пробиваха всичко познато във вселената. Как е постигнато това оставаше мистерия — не само необяснимите куршуми, но и защо светлината, която се отразяваше от кутията и пистолета, е видима за човешките очи, но не и за камерите, да речем, които в крайна сметка работят на същия принцип. Нещо повече, корабът не виждаше празнина на мястото на кутията — празно място, което да събуди подозрение, — а просто виждаше нещо, което от негова гледна точка логично би трябвало да се намира там. Във всичко това нямаше смисъл. Ала точно така стояха нещата. Кутията, пистолетът и мунициите бяха произведени от чуждата раса пресгер, раса с неясни цели. От тях се боеше дори Анаандер Мианаай, нищо че контролираше гигантските пространства на радчайския космос и командваше безчетни армии.

„Милостта на Калр“ знаеше за кутията и за пистолета, защото аз му бях казала за тях. За воините, които ме обслужваха, тя беше просто поредната кутия от багажа ми, който те не отваряха. Ако наистина бяха второстепенните, на каквито се преструваха понякога, това би бил краят на историята. Но те не бяха второстепенни. Бяха хора, следователно ги гризеше любопитство. Гадаеха, хвърляха погледи изпод мигли, докато прибираха дюшека и чаршафите ми в раклата. Ако не бях тяхна капитана, нещо повече — флотска капитана, отдавна щяха да са преровили багажа ми от първия до последния куфар и да са го обсъдили надълго и нашироко помежду си. Но аз бях тяхна капитана, животът и смъртта на целия екипаж беше в ръцете ми, следователно имах право на тази малка тайна.

Тази каюта бе принадлежала на капитана Вел, преди тя да избере губещата страна в битката на радчайската лорда със самата себе си. Килимите, кувертюрите и възглавничките ги нямаше, останали бяха на Палата Омоу. По нейна заповед стените бяха боядисани в оттенъци на лилаво и зелено, със сложен рисунък, стил и палитра, които Вел беше изкопирала от друга епоха, уж по-благородна и цивилизована от сегашната. За разлика от капитана Вел, аз бях живяла в онази епоха и не съжалявах особено, че е останала в миналото. Бих наредила да пребоядисат стените, но екипажът имаше по-спешни задачи, а и лилаво-зеленият буламач се ограничаваше само до капитанската каюта.

Боговете на Вел, които бяха седели в ниша под боговете на кораба — Амаат, разбира се, главната сред радчайските богове, и Калр, част от името му, — бях заменила с Онази, която се роди от лилията, с една ЕскВар (Еманацията на началото и края) и малка евтина иконка на Торен. Трудно намерих иконката. Торен е стар бог и не особено популярен, почти напълно забравен освен от екипажите на корабите с неговото име, нито един от които не се намираше в близост до Палата Омоу, а един от тях — аз — бе унищожен преди двайсетина години.

Имаше място за още богове — винаги има. Но аз не вярвах в никой от тях. Екипажът би се смутил, ако оставя личната си ниша празна, но тези трите би трябвало да свършат работа. За мен те не бяха богове, а сувенири, които да ми напомнят за нещо друго. Екипажът не знаеше за какво става въпрос, нито би го разбрал, дори да знаеше, затова аз горях тамян пред и трите си божества, когато горях и за боговете на кораба, и точно като Амаат и Калр, те получаваха дължимите си приношения от храна и украсени с емайл медни цветя. Когато видя за пръв път цветята, Калр Пет се намуси, защото цветята бяха обикновени и евтини, а не каквито — според нейните представи — една Мианаай следва да предложи на своите богове. Беше споделила това с Калр Седемнайсет, с недомлъвки и без да споменава името или чина ми. Не знаеше, че съм второстепенен, не знаеше, че заради това на кораба му е много лесно да ми покаже как се чувства тя, какво казва, където и да го е казала, когато и да съм поискала аз въпросното сведение. Сигурна бе, че корабът ще запази в тайна клюкарстването й.

 

 

Два дни след като си генерирахме портал, на път към Атоек в собствения си миниатюрен фрагмент от вселената, аз седях на леглото си и пиех чай от тъмнорозова стъклена чаша, докато Калр Пет прибираше личбите и кърпата от сутрешното хвърляне. Личбите бяха показали стабилен добър късмет, разбира се — само най-глупавата сред капитаните би разчела нещо друго в подредбата на малките метални дискове върху кърпата.

Затворих очи. Усетих коридорите и каютите на „Милостта на Калр“, безупречно бели, без петънце. Целият кораб миришеше познато на рециклиран въздух и почистващи препарати. Декада Амаат беше изтъркала своята част от коридорите и каютите, за които отговаряше. Тяхната лейтенанта, Сейварден, старша на всички лейтенанти от екипажа, тъкмо завършваше инспекцията си, раздаваше похвали и порицания, възлагаше задачите за утре, всичко това със старомодния си изящен акцент. Сейварден беше родена за тази работа, родена беше с лице, което я бележи като член на една от най-висшите къщи в Радч, далечна братовчеда на самата Анаандер Мианаай, богата и отлично възпитана. Отгледана беше с мисълта, че ще командва. В много отношения беше образец на радчайска офицера. Сега, когато говореше с воините от своята декада, така спокойна и самоуверена, приличаше почти на онази Сейварден, която помнех отпреди хиляда години, преди да загуби кораба си и да бъде натикана в спасителна капсула от свой второстепенен. Проследяващото устройство на капсулата било повредено и тя се носила из космоса столетия. След като я намерили и разтопили, след като открила, че всичките й познати и приятели отдавна са мъртви, че собствената й къща вече не съществува, а Радч се е променил драматично, Сейварден напуснала пределите на радчайския космос и няколко години се скитала сама, отчаяна, без цел. Не докрай решена да умре, ако питаха мен, но затаила тайната надежда да налети на някакъв фатален инцидент. Беше наддала на тегло, откакто я намерих, върнала си бе част от изгубената мускулна маса, изглеждаше много по-здрава сега, ала все още някак уморена. Била на четирийсет и осем, когато онзи второстепенен я натикал в спасителната капсула. Ако броим и хилядата години космическо скиталчество, значи беше втората по възраст на борда на кораба.

Следващата по старшинство, лейтенанта Екалу, беше на вахта в командната зала заедно с две от своите Етрепи. На теория нямаше необходимост хора от екипажа да стоят на вахта където и да било, защото „Милостта на Калр“ бе винаги буден, винаги нащрек, постоянно в интимна връзка с кораба, който представляваше неговото тяло, и с пространството наоколо. Особено в порталното пространство, където не може да се случи нищо неочаквано — и нищо интересно, ако трябва да сме откровени. Но макар и рядко, случва се корабните системи да дадат дефект, а е много по-бързо и лесно да реагираш на криза, ако екипажът е бил нащрек, преди тя да възникне. А и когато десетки са натъпкани в малък кораб, трябва да им се създава работа, която да им запълва времето и да поддържа дисциплината им. Корабът засипваше лейтенанта Екалу с числа, карти и графики, шепнеше в ухото й, добавяше и по някой окуражителен коментар към тоновете информация. „Милостта на Калр“ харесваше лейтенанта Екалу, имаше доверие в нейната интелигентност и способности.

Калр беше капитанската декада, моята. В останалите декади имаше по десет воини, но в Калр бяха двайсет. Спяха на смени, защото — още една разлика с воините от останалите декади — декада Калр винаги беше дежурна, последна останка от времето, когато корабите са имали екипажи от второстепенни, когато войниците им са били фрагменти от самия кораб, а не десетки самостоятелни човешки същества. Воините Калр, които, като мен, се бяха събудили преди малко, чакаха във войнишката столова, семпло помещение с бели стени и голямо колкото да се нахранят десетина души. Стояха прави, всяка до своята паница със скел — бързорастящо лигаво тъмнозелено растение, което съдържа всички хранителни вещества, от които се нуждае човешкото тяло. Ако не си израснал с тази храна, минава известно време, докато свикнеш с вкуса й. Но пък голяма част от радчаите я познават от най-ранно детство.

Калр във войнишката столова подхванаха нестройно сутрешната молитва. „Цветето на правдата е мир“. След първите няколко думи влязоха в общия познат ритъм. „Цветето на приличието е красота във всяка мисъл и действие“.

Медиката — имаше си име и лейтенантски чин, но никоя никога не се обръщаше към нея по този начин — беше зачислена към декада Калр, но не беше лейтенанта към декадата. Беше си просто медиката. И тя като другите членове на екипажа получаваше заповеди да застъпи на вахта, в компанията на още две воини от декадата. Беше единствената офицера от екипажа на Вел, която бе останала на кораба. От една страна, замяната й би била трудно осъществима, от друга — медиката не бе взела почти никакво участие в събитията от предната седмица. Беше висока и слаба, светлокожа според радчайските стандарти, косата й беше толкова светлокафява, че изглеждаше странно, но без ексцентричните нюанси, които говорят за изкуствено оцветяване. Вечно беше намръщена, макар да не бе зла по природа. Беше на седемдесет и шест, но изглеждаше на трийсет и щеше да изглежда така, докато не надхвърли сто и петдесет. Майка й била лекара, както и нейната майка преди това и така нататък. В момента медиката ми беше страшно ядосана.

Събудила се бе с твърдото намерение да разговаря с мен в краткия промеждутък преди да застъпи на вахта, казала бе набързо сутрешната си молитва веднага щом стана от леглото. „Цветето на ползата е Амаат цяла и пълна“. Отклонила бях вниманието си от воините Калр във войнишката столова, но не можех да чуя първите стихове на молитвата, без да чуя и останалото. „Аз съм мечът на правдата…“ Сега медиката стоеше мълчалива и напрегната до стола си в декадната стая, където се хранеха офицерите.

Сейварден влезе в декадната стая усмихната и спокойна — за нея закуската се явяваше вечеря в края на смяната — и видя медиката, която чакаше вдървена и нетърпелива, по-намръщена от обичайното. Долових мигновеното раздразнение на Сейварден, после тя го прогони, извини се за закъснението си и получи в замяна едно разсеяно „няма проблем“.

Във войнишката столова воините Калр довършиха сутрешната молитва, като изрекоха и допълнителните стихове, които бях добавила аз — кратка молитва за мъртвите и изреждане на имената им. Оун Елминг. Нисем Птем — войната, която се бе разбунтувала на Име, предотвратявайки война с чужденците рррррр с цената на собствения си живот.

Декада Бо спеше в малко помещение, което приличаше повече на ниша, отколкото на стая, и едвам побираше десетте легнали едно до друго тела, отнемайки всяка възможност за усамотение и лично пространство. Воините Бо се въртяха, въздишаха, сънуваха, много по-неспокойни от второстепенните, които бяха спали някога тук.

В собствената си миниатюрна каюта тяхната лейтенанта, престъпно младата лейтенанта Тизаруат с невъзможно люляковите очи, също спеше, уж спокойно и без сънища, ала в тялото й се усещаше подводно течение от напрежение, адреналинът й беше малко по-висок от нормалното. Това ниво на адреналин би трябвало да я събуди, както се бе случило предната нощ, но медиката й бе дала нещо да облекчи съня й.

 

 

Медиката изгълта набързо закуската си, извини се под нос и само дето не изхвърча от декадната стая.

— Кораб — предаде тя, пръстите й потрепнаха с ясно изразени движения, — искам да говоря с флотската капитана.

— Идва медиката — казах аз на Калр Пет. — Ще й предложим чай. Но тя едва ли ще го приеме. — Пет провери колко чай е останал в термоса, после извади още една от тъмнорозовите чаши. Подозирах, че повече няма да видя емайлирания си сервиз, освен ако изрично не помоля за него.

— Флотска капитана — каза „Милостта на Калр“ в ухото ми, после ми показа една Амаат, която отиваше към войнишката столова и си пееше тихичко — тъпа детска песничка, каквито се срещат на всички светове… „Всичко се върти, всичко се върти, планетата обикаля слънцето, всичко се върти. Всичко се върти, луната обикаля планетата…“ Пееше разсеяно и фалшиво.

В моята каюта Калр Пет застана мирно и каза:

— Медиката иска разрешение да говори с вас, флотска капитана.

Войната Амаат в коридора, чула стъпките на своя колега зад себе си, млъкна, внезапно осъзнала какво прави.

— Да влезе — казах на Пет, напълно ненужно, разбира се, защото войната вече знаеше, че планирам да говоря с медиката.

Вратата се отвори и медиката влезе — мъничко по-рязко, отколкото се смяташе за допустимо.

— Флотска капитана — започна тя, напрегната и гневна.

Вдигнах ръка да я спра.

— Медика. Седнете. Ще пиете ли чай?

Тя седна. Отказа чая. Калр Пет излезе от каютата по моя заповед, добре овладяла негодуванието си, че ще пропусне разговор, който определено обещаваше да е интересен. Когато войната излезе, подканих с жест медиката, която седеше като на тръни срещу мен от другата страна на масата. „Слушам те“.

— Моля флотската капитана да ми прости. — Изобщо не личеше да я интересува ще й простя ли, или не. Сви юмруци под плота на масата. — Флотска капитана. Иззели сте определени лекарства от лазарета.

— Така е.

Това я сепна, макар и само за миг. Изглежда, бе очаквала да отрека.

— Никоя друга не би могла да го направи — продължи медиката. — Корабът настоява, че те никога не са били вадени от инвентарния списък, а аз прегледах грижливо дневниците, всички записи, подробно ги прегледах, и няма данни някоя да ги е вземала. Единствено вие бихте могли да скриете това от мен.

Боях се, че това вече не е съвсем вярно. Но на глас казах друго:

— Вчера, в края на смяната си, лейтенанта Тизаруат дойде при вас и помоли за помощ, за нещо, което да облекчи пристъпи на слабо гадене и тревожност. — Преди два дни, няколко часа след като минахме през портала, лейтенанта Тизаруат бе започнала да изпитва безпокойство. И леко гадене. Същата вечер почти не докосна храната си. Нейните Бо бяха забелязали — със загриженост, разбира се. Така де, проблемът с повечето седемнайсетгодишни е как да им осигуриш достатъчно храна… помежду си бяха стигнали до извода, че я мъчи носталгия по дома. И че се чувства зле, задето аз не я искам тук. — Имате ли притеснения за здравето й?

Медиката така се възмути, че едва не скочи от стола си.

— Не е там въпросът! — После си спомни с кого разговаря. — Флотска капитана. — Преглътна, зачака, но аз мълчах. — Изнервена е. Данните от прегледа говорят за значителен емоционален стрес. Напълно разбираемо. Напълно нормално за млада лейтенанта на първото си назначение. — Още докато говореше, си даде сметка, че аз вероятно имам обширен опит с това какво е нормално за младите лейтенанти при първото им назначение. Съжали, че се е разприказвала, за миг дори съжали, че изобщо е дошла тук да ми търси сметка, да ме обвинява. Но само за миг.

— Съвършено нормално предвид обстоятелствата — казах аз, но имах предвид нещо различно от нея.

— Но не можах да й помогна, защото сте иззели всички лекарства, които бих могла да й дам.

— Да — потвърдих. — Така е. Когато пристигнахме, беше ли взела нещо? — Вече знаех какъв ще е отговорът, но въпреки това попитах.

Медиката примигна, изненадана от въпроса ми, но бързо се овладя.

— Стори ми се, че може да е взела нещо, когато дойде в лазарета от совалката. Но сканирането не показа нищо. Явно просто е била уморена.

Едва доловима промяна в стойката и също толкова недоловима промяна в емоциите, които прочетох в нея, говореха, че медиката преосмисля в движение значимостта на въпроса ми и странното, пък макар и незначително несъответствие между вида на лейтенанта Тизаруат — видяна с професионалното око на медиката — и показанията на скенера.

— В досието й има ли препоръки за изписване на определени лекарства?

— Не, нищо такова. — Не личеше медиката да е стигнала до някакво заключение. Още по-малко до заключението, до което бях стигнала аз. Но бях събудила любопитството й, макар още да ми беше ядосана. — Последните събития бяха трудни за всички ни. А тя е много млада. И… — Поколеба се. Сигурно се канеше да каже, че вече всички знаят колко съм се ядосала, когато са назначили лейтенанта Тизаруат на „Милостта на Калр“. Толкова ядосана, че да спра да пея цели няколко часа.

Вече целият екипаж знаеше какво означава мълчанието ми. Дори, струва ми се, намираха за успокоително, че разполагат с толкова лесен начин да преценят дали всичко е наред.

— Щяхте да кажете? — подканих я аз, изражението и гласът ми възможно най-спокойни.

— Според мен тя си мисли, че не я искате тук, флотска капитана.

— Така е, не я искам. Факт.

Медиката поклати глава неразбиращо.

— Ако флотската капитана ми прости… Можели сте да откажете назначението й.

Бих могла. Можех да я оставя на доковете на палатата, когато совалката ни потегли, да я зарежа там. Сериозно се бях замислила дали да не го направя. Скааиат несъмнено би разбрала и би направила необходимото никой кораб да не докара младата лейтенанта до „Милостта на Калр“, докато не стане твърде късно.

— Дали сте й нещо?

— Само колкото да заспи. Беше в края на смяната й. Само толкова можах да направя. — И точно това я беше ядосало, не само че съм се намесила в работата й, а че не е могла да помогне.

Не се сдържах и хвърлих един бърз поглед на лейтенанта Тизаруат. Спеше, но повърхностно. Сън, от който щеше да се събуди уморена. Все още се усещаше онова подмолно напрежение.

— Медика — казах аз, като насочих вниманието си към непосредствената ситуация, — имате пълно право да сте ми ядосана. Очаквах да се ядосате, очаквах да заявите несъгласието си. Ако не го бяхте направили, щях да остана разочарована. — Тя примигна озадачено, все така стиснала юмруци в скута си. — Имайте ми доверие. — Само това можех да й кажа засега. — Аз съм неизвестна величина, аз съм… не съм от хората, на които обичайно се поверява командването на други хора. — Проблясък на разбиране мина по лицето на медиката, леко отвращение, последвано от смут заради собствените й чувства, които аз без съмнение следях, както тя знаеше отлично. Именно медиката бе поправила имплантите ми, които бях деактивирала и повредила с цел да ги скрия. Освен Сейварден медиката бе единствената на борда на „Милостта на Калр“, която знаеше какво представлявам в действителност. — Просто ми имайте доверие, става ли?

— Не е като да имам избор, нали, капитана? Тук сме отрязани от всичко и всички, нямам на кого да се оплача, поне докато не пристигнем на Атоек. — Стори ми се смутена и ядосана едновременно.

— Можете да се оплачете, щом стигнем там. Ако все още го искате. — И ако имаше на кого да се оплаче, разбира се.

— Флотска капитана. — Тя се изправи, преглътнала другото, което бе искала да каже. Поклони се вдървено. — Мога ли да си вървя?

— Да, медика, разбира се.

 

 

Лейтенанта Тизаруат беше проблем. Според официалното й досие, което представляваше сух списък от факти, беше родена и израснала на планета, трето дете на една родитела и второ на друга. Получила бе образованието на радчаи от средна ръка. Показала добри резултати по математика, имала силното желание, но не и таланта да пише поезия, а за история й липсвали и двете. Получавала издръжка от родителите си, макар никоя да не очаквала чудеса от нея. За пръв път излязла в открития космос, когато отпътувала за академията.

Прочетено между редовете, досието й говореше, че не е родена да заеме някакво специално място в къщата си, нито да наследи нечие богатство или пост, нито да осъществи нечии високи очаквания, но пък че родителите й са я обичали и глезели до деня, когато напуснала родната планета, за да постъпи във военната академия. Кореспонденцията й с тях потвърждаваше тези изводи. Не личеше сестрите й, по-големи от нея, да негодуват срещу битието й на всеобща любимка, дори напротив, изглежда, са я глезели също като родителите. „Лекомислена“, беше казала за нея Скааиат Оуер. Аз пък й бях лепнала етикета „вятърничава“, когато за пръв път видях необичайния и несъмнено изкуствен цвят на очите й. Данните от теста й за пригодност потвърждаваха това впечатление. Тези данни не говореха за хладнокръвност. Но не се връзваха и с тревожното униние, налегнало момичето малко след като стъпихме на борда на кораба.

Преподавателите й в академията добре познаваха този тип девойки и бяха подходили към нея с подобаваща строгост, но без излишна суровост. Някои от тях несъмнено имаха свои разглезени сестрички, а и в крайна сметка момичето се готвеше за административна служба. Едва ли имаше значение, че не може да задържи вечеря в стомаха си в условия на микрогравитация — много новоизлюпени лейтенанти имат същия проблем, особено ако им липсва опит в космоса.

Преди два дни, докато Тизаруат беше на преглед в лазарета, а корабът залагаше връзките, чрез които оттук насетне — той, както и аз — щяхме да следим реакциите й като на всички останали от екипажа, нейните воини Бо бяха преровили основно багажа й и бяха стигнали до доста точни заключения относно биографията й. Готови бяха да се възмутят от неадекватността на това натрапено им бебе, току-що излязло от академията, отлична мишена за подигравки и подбелени очи. Ала бяха готови да изпитат съпричастие и дори гордост в аванс, защото тяхна щеше да е заслугата за всичките бъдещи постижения на Тизаруат, понеже те, в крайна сметка, щяха да са я превърнали в истинска лейтенанта. Те щяха да са я научили на всичко наистина важно. Готови бяха да са нейни. И много им се искаше тя да се окаже от онези лейтенанти, на които служиш с гордост.

А на мен много ми се искаше подозренията ми да се окажат безпочвени.

 

 

Вахтата, разбира се, беше скучна. След разговора ни медиката отиде право в командната зала, все още ядосана. Амаат на Сейварден тренираха, къпеха се и скоро щяха да си легнат, всяка на своето място, доста натясно и честичко с недоволно сумтене и ръгане с лакти, защото спалното им не предлагаше възможност да се протегнеш на воля. Етрепите на Екалу лъскаха и без това чистите стаи и коридори, за които отговаряха. Лейтенанта Тизаруат щеше да се събуди чак след почти четири часа.

Отидох в малкия гимнастически салон на кораба и няколко окъснели воини Амаат побързаха да се разкарат от пътя ми. Тренирах изтощително един час. После, все още ядосана и потна от тренировката, тръгнах към стрелбището.

Всичко беше симулация, разбира се. Никоя не иска истински куршуми да летят на борда на малък кораб, когато от другата страна на корпуса му има безкраен вакуум. Мишените представляваха образи, които корабът прожектираше върху отсрещната стена. Оръжието трещеше и даваше откат, все едно стреляш с истински куршуми, но в действителност изстрелваше единствено светлина. Не беше и наполовина толкова разрушително, колкото ми се искаше в онзи момент, но все щеше да свърши работа.

Корабът знаеше в какво настроение съм. Зареди бърза поредица мишени, които уцелих до една почти без да мисля. Презаредих — всъщност нямаше нужда от презареждане, но щеше да има, ако оръжието беше истинско, затова презареждането бе включено като задължителен елемент в стрелковите тренировки. Стрелях отново, презаредих, стрелях. Не ми беше достатъчно. Доловил това, корабът пусна движещи се мишени, цяла дузина едновременно. Бързо влязох в познат ми ритъм — стрелба, презареждане, стрелба, презареждане. Сетих се за една песен… при мен винаги е така, идват ми песни наум. Тази бе дълъг речитатив, разказ за последния спор между Анаандер Мианаай и отколешната й приятела Наскааиа Ескар. Поетата бе екзекутирана преди хиляда и петстотин години — нейната версия за събитията представяше Анаандер като злодеята и завършваше с обещанието, че мъртвата Наскааиа ще се върне да отмъсти за себе си. Песента бе почти напълно забравена на територията на Радч, защото изпълнението й, а дори и знанието, че песента изобщо съществува, можеше да донесе на провинилата се граждана пълно превъзпитание. Все още я пееха тук-там извън радчайската сфера на влияние.

Предатела! Много отдавна врекохме се ние

на размяна равна, дар за дар.

Проклинам те — каквото убиеш, то да те убие.

Стрелба, зареждане. Стрелба, зареждане. Без съмнение много малка част от песента — а и от всяка друга версия на същото събитие — почиваше на реални факти. Самото събитие несъмнено е било далеч по-скучновато, без помен от поетическия драматизъм на песента, наситен с мистика и пророчески обертонове. И все пак ми беше приятно да я пея.

Стигнах до края на песента и свалих оръжието. Без да съм го поискала, корабът ми показа какво има зад мен — три воини Етрепа се бяха намърдали на прага на стрелбището и ме зяпаха сащисани. Сейварден, на път към каютата си, стоеше зад тях. Не можеше да разчете настроението ми, както го правеше корабът, но ме познаваше достатъчно добре, за да се разтревожи.

— Деветдесет и седем процента — каза корабът в ухото ми. Ненужно.

Поех си дъх. Прибрах оръжието в нишата му. Обърнах се. Израженията на трите Етрепи моментално превключиха от удивление към празното безучастие на второстепенни. Воините побързаха да излязат в коридора. Минах на бърз ход покрай тях на път към банята. Чух една от Етрепите да казва: „Еба си! Това ли е да си от специални операции?“ Усетих паниката на останалите — последната им капитана бе имала стриктни правила за псуването. Чух и Сейварден да казва с широка усмивка: „Флотската капитана е адски лошо момиче“. Неформалният тон, комбиниран с архаичния елегантен акцент на Сейварден, ги разсмя, почувстваха се облекчени, макар и все още напрегнати.

„Милостта на Калр“ не ме попита защо съм ядосана. Не попита какво не е наред. Това само по себе си говореше, че подозренията ми са основателни. За пръв път през двете ми хиляди години живот ми се прииска да обичам да псувам.