Жул Верн
Робюр Покорителя (8)

Осма глава
в която ще узнаем, че Робюр е решил да отговори на зададения му важен въпрос

В една от кабините на кърмата Чичо Прюдънт и Фил Евънс бяха намерили две великолепни легла, бельо, наметки и пътни одеяла. Презокеански кораб не би им предложил по-големи удобства. Те не заспаха веднага, защото не им се искаше или по-скоро, защото прекалено реални безпокойства гонеха съня им. В какво приключение бяха въвлечени? На какви опити бяха поканени-непоканени, ако може така да се изразим? Как щеше да завърши цялата тази история и всъщност какво искаше изобретателят Робюр? Наистина имаше за какво да се помисли.

Колкото до прислужника Фрайколин, бяха го настанили на носа в кабина, съседна с кабината на готвача на „Албатрос“. Това съседство не можеше да не му се понрави. Той обичаше да има връзки със силните на тоя свят. И макар че скоро заспа, сънят му беше изпълнен с непрекъснати катастрофи, с падане в безкрая, които го превърнаха в отвратителен кошмар.

При това едва ли би могло да се желае нещо по-спокойно от това странствуване сред атмосферата, чиито течения бяха стихнали вечерта. Никакъв шум освен свистенето на витлата. От време на време до тях достигаше пищене от свирката на земен влак, тракащ по релсите, или мучене на домашни животни. Странен инстинкт! Тези земни същества, усещаха преминаването на летящата машина над тях и мучаха от страх.

На другия ден, 14 юни, в пет часа Чичо Прюдънт и Фил Евънс се разхождаха по платформата или, по-точно казано, по палубата на въздушния кораб. Нищо не се беше променило от вечерта: както преди, часовият стоеше на носа, а кормчията — на кърмата.

Защо беше нужен часовой? Нима се страхуваха от сблъскване с подобна машина? Не, разбира се. Робюр нямаше още подражатели. Колкото до среща с аеростат, реещ се във въздуха, подобна случайност беше толкова малко вероятна, че не си струваше трудът изобщо да се предвижда подобно нещо. Но във всички случаи лошо щеше да е за аеростата — все едно железен котел с глинено гърне. „Албатрос“ нямаше защо да се страхува от подобно сблъскване.

Но всъщност би ли могло да се случи такова нещо? Да! Не беше невъзможно въздушният кораб да се натъкне на някоя скала както обикновен кораб, ако някоя планина, която не би могъл да заобиколи или да прелети, препречи пътя му. Планините за него бяха като подводни скали и той трябваше да ги заобикаля, както корабът заобикаля подводните скали.

Вярно е, че изобретателят беше определил посоката като капитан на кораб — съобразявайки се с необходимата височина, да летят над високите върхове на земята. И тъй като въздушният кораб скоро щеше да прелети над планинска земя, трябваше да бъдат внимателни, ако се наложи да направят отклонение от набелязания път.

Разглеждайки страната под тях, Чичо Прюдънт и Фил Евънс забелязаха голямо езеро, над южния край на което се приближаваше „Албатрос“. Те заключиха от това, че през нощта са прелетели цялото езеро Ери и тъй като въздушният кораб се движеше на запад, скоро трябваше да достигнат езерото Мичигън.

— Няма никакво съмнение! — възкликна Фил Евънс. — Тези покриви на хоризонта са Чикаго!

Той не се лъжеше. Това наистина беше градът, към който водеха седемнадесет железопътни линии, царицата на Запада, огромното хранилище, в което се изливаха произведенията на Индиана, Охайо, Уискънсин, Мисури и всички провинции, съставляващи западната част на Щатите.

Чичо Прюдънт, запасен с чудесен морски далекоглед, който беше намерил в кабината си, лесно разпозна по-важните градски здания. Неговият приятел му показа черквите, обществените сгради, многобройните елеватори или механични хамбари, големия хотел „Шермън“, приличен на огромен зар, чиито точици от всички страни бяха прозорците.

— Тъй като това е Чикаго — забеляза Чичо Прюдънт, — ясно е, че сме прелетели малко по на запад, отколкото е необходимо, за да се върнем, откъдето тръгнахме.

Действително „Албатрос“ се отдалечаваше в права линия от столицата на Пенсилвания.

Ако на Чичо Прюдънт би му хрумнало да убеди Робюр да летят по на изток, не би могъл да го стори в този миг. Тази сутрин изобретателят, изглежда, не бързаше да излезе от кабината си или защото имаше някаква работа, или защото спеше още. Двамата балонисти трябваше да закусят, без да го видят.

Скоростта не беше изменена от предната вечер. Понеже летяха по посока на вятъра, който духаше от изток, тази скорост не затрудняваше никого, а тъй като термометърът не спадаше повече от един градус при издигане на сто и седемдесет метра, температурата беше поносима. Така че, докато обсъждаха и разговаряха, очаквайки изобретателя, Чичо Прюдънт и Фил Евънс се разхождаха под гъсталака от витла, ако бихме могли да ги наречем така, които се въртяха толкова бързо, че перките им образуваха полупрозрачни дискове.

Така те прелетяха над северната граница на щата Илиноис за по-малко от два и половина часа. Минаха над бащата на водите — река Мисисипи, по която плуваха двуетажни кораби — отвисоко същински лодки. После „Албатрос“ се отправи към Айова, Айова Сити се виждаше още от единадесет часа сутринта.

В тази територия се извиваха планински вериги или по-скоро хълмове в посока от юг към северозапад. Те не бяха особено високи, затова не беше необходимо въздушният кораб да се издига по-високо. Впрочем тези хълмове скоро се снижаваха и преминаваха в широките равнини на Айова, заемащи цялата й западна част, и земите на Небраска — обширни прерии, които се разстилаха до подножието на скалистите планини. Навред многобройни реки с притоците си — притоци на Мисури. По бреговете им се виждаха градове и села, които ставаха все по-редки, колкото по-бързо летеше „Албатрос“ към Далечния запад.

През този ден не се случи нищо особено. Чичо Прюдънт и Фил Евънс бяха оставени сами на себе си. Те едва зърнаха Фрайколин на носа на кораба, затворил очи, за да не вижда нищо. Не че му се виеше свят, както би могло да се помисли. Тук няма място за шемета, който ни обзема, когато се изкачим на върха на висока сграда. Бездната не притегля, когато човек се намира в коша на балон или на платформата на въздушен кораб, защото всъщност това не е бездна, зинала над аеронавта, а линията на хоризонта, която се издига и го заобикаля от всички страни.

В два часа „Албатрос“ прелетя над Омаха, на границата на Небраска, Омаха Сити, истинска изходна точка на презокеанската железопътна линия — дълга върволица от релси с дължина сто и петдесет левги, прокарана между Ню Йорк и Сан Франциско. За миг се мярнаха жълтеникавите води на Мисури, после градът с дървените и тухлени къщи, разположен в този богат басейн като тока върху железния колан, който пристяга талията на Северна Америка. Докато пътниците на въздушния кораб разглеждаха всичко това, жителите на Омаха очевидно също бяха забелязали странната машина. Тяхното удивление, виждайки я да лети във въздуха, не би могло да бъде по-голямо от изумлението на председателя и секретаря на института „Уелдън“, когато се бяха озовали на борда й.

Във всеки случай това беше неоспорим факт, който вестниците на Щатите не можеха да отминат. Той щеше да даде обяснението на странното явление, с което се занимаваше непрекъснато от дълго време цял свят.

Един час по-късно „Албатрос“ премина над Омаха. Сега нямаше съмнение, че лети на изток, отделяйки се от река Плети, в чиято долина минаваше тихоокеанската железница през прерията. Това, разбира се, едва ли би могло да зарадва Чичо Прюдънт и Фил Евънс.

— Като че ли този нелеп план да ни отведе в диаметрално противоположна посока е сериозен? — каза единият.

— И то против желанието ни — отговори другият. — Ах, нека се пази този Робюр. Не съм от тия, дето ще го оставят да се разпорежда както му е угодно!…

— Нито пък аз! — добави Фил Евънс. — Но моля ви се, Чичо Прюдънт, помъчете се да се сдържате…

— Да се сдържам!…

— Запазете гнева си за по-подходящ момент.

Към пет часа, след като преминаха над Черните планини, обрасли с борове и кедри, „Албатрос“ вече летеше над територията, с право наречена Безплодните земи на Небраска — хаос от хълмове в охра, сякаш късове от планини, запратени на земята и разрушени при падането. Отдалеч те добиваха най-невероятни очертания. Навред в тази своего рода огромна игра на ашици се виждаха развалини на средновековни градове с укрепления, кули, замъци с бойници и наблюдателници. Всъщност тези Безплодни земи представляват необятна костница, където се белеят останките на безброй дебелокожи, костенурки и дори вкаменели хора, довлечени тук от някакъв непознат катаклизъм през първобитния период.

Когато настъпи вечерта, бяха преминали басейна на река Плети. Сега под тях се разстилаше безкрайна равнина чак до хоризонта, по-повдигнат от обикновено поради височината, на която летеше „Албатрос“.

През нощта не се чуваха острите свирки на локомотивите, нито ревът на параходите, които нарушават спокойствието на звездното небе. От време на време, когато въздушният кораб летеше по-близо до земята, се носеше продължително мучене. Това бяха стада бизони, които прекосяваха прерията, търсейки вода и паша. Когато те млъкваха, тревите под краката им шушнеха глухо — като бучащо наводнение, шум, много по-различен от нестихващото бръмчене на витлата.

От време на време се чуваше вой на вълк, лисица или дива котка, виене на койот, това canis latrans, което е заслужило името си поради пискливия си лай.

В чистия нощен въздух се разнасяха упойващи миризми на мента, градински чай и пелин, смесени със силния мирис на иглолистни дървета.

Най-сетне, за да завършим с изброяването на всички шумове, идващи от земята, трябва да споменем зловещото лаене, този път не на койотите, а вика на червенокожите, които нито един заселник не би могъл да сбърка с вика на дивите зверове.

На другия ден, 15 юни, към пет часа сутринта Фил Евънс излезе от кабината. Дали най-сетне щеше да се срещне лице с лице с изобретателя Робюр?

Понеже искаше да узнае защо той не се беше явил вечерта, Фил Евънс се обърна към помощника му Том Търнър.

Том Търнър беше англичанин, около четиридесет и пет годишен, широкоплещест, набит, с желязно телосложение, с огромна глава. Сякаш образ от картините на Хагърт^[1], в които художникът е възпроизвел със своята четка цялата англосаксонска грозота. Ако някой желае, нека разгледа четвъртата гравюра в „Херлътс прогрес“, там ще види главата на Том Търнър върху раменете на един тъмничар; и ще установи, че физиономията му не вдъхваше особено доверие.

— Ще видим ли днес изобретателя Робюр? — запита Фил Евънс.

— Не зная — отговори Том Търнър.

— Сигурно няма защо да питам дали е излязъл?

— Може би.

— Нито кога ще се върне?

— Сигурно когато си свърши работата.

След тези думи Том Търнър влезе в кабината си.

Трябваше да се задоволят с този отговор, макар и не особено успокоителен, още повече, че като погледнаха компаса, установиха, че „Албатрос“ продължава да лети на северозапад.

Какъв контраст между сухите площи на Безплодните земи, над които бяха прелетели тази нощ, и гледката, която се разгръщаше сега по земната повърхност.

Въздушният кораб беше изминал хиляда километра след Омаха и се намираше над някаква област, която Фил Евънс не можеше да разпознае по простата причина, че никога не беше я посещавал. Няколко форта, построени, за да отблъсват индианците, се виждаха по хълмовете като геометрични фигури, оградени по-скоро със стобори, отколкото със зидове. Малко села, малко жители имаше в тази страна, твърде различна от златоносните територии на Колорадо, няколко градуса по на юг.

В далечината започнаха да се очертават, макар и още неясно, редица планински върхове, обагрени от златистоогнените лъчи на изгряващото слънце.

Това бяха Скалистите планини.

Още щом станаха сутринта, Чичо Прюдънт и Фил Евънс усетиха силен студ. Това спадане на температурата не се дължеше на промяна във времето, тъй като слънцето продължаваше ярко да блести.

— Сигурно „Албатрос“ се е издигнал още по-високо — каза Фил Евънс.

Действително барометърът пред вратата на средната кабина беше спаднал с петстотин и четиридесет милиметра, което показваше, че са се издигнали на около три хиляди метра. Тази голяма височина очевидно беше необходима поради неравния терен.

Един час по-рано се беше наложило да прелетят на четири хиляди метра височина, защото зад тях се издигаха планини, покрити с вечен сняг.

Чичо Прюдънт и Фил Евънс не можеха да си спомнят коя е тази страна. Може би през нощта „Албатрос“ беше направил с много голяма скорост отклонение на север или на юг и това беше достатъчно да ги обърка.

Въпреки това, след като обсъдиха всички повече или по-малко приемливи предположения, те се спряха на едно: тази страна, заобиколена с планини, сигурно беше новата територия, която с постановление на Конгреса от март 1872 година беше обявена за Национален Парк на Съединените щати.

Това наистина беше чудна местност. Тя си заслужаваше името парк — парк с планини вместо хълмове, с естествени езера вместо изкуствени, с реки вместо потоци, с котловини вместо градински лабиринти и с буйно избликващи гейзери вместо водоскоци.

След няколко минути „Албатрос“ прелетя над река Йелоустоун, оставяйки вдясно от себе си планината Стийвънсън, и достигна голямото езеро, което носи името на същата река. Какво разнообразие по бреговете на този басейн, чиито плажове, обсипани с вулканични късчета и дребни кристали, отразяват слънцето с хилядите си стенички. Колко капризно е разположила природата островите, сякаш изплували на повърхността му! Какъв лазурен блясък хвърля това гигантско огледало! А около езерото — едно от най-високо разположените езера на земното кълбо — колко ята от хвъркати: пеликани, лебеди, чайки, обикновени и полярни гъски и гмурци. На места бреговете са много стръмни и са покрити с китеник от зелени дървета, борове и лиственици, а в подножието на тези стръмнини избликват многобройни бели кълба. Това е парата, която се издига от почвата като от огромен котел, в който водата, поддържана от подземния огън, е в постоянен кипеж.

За готвача това би било великолепен случай да запаси кухнята с пъстърви, единствените риби, които с хиляди живеят във водите на езерото Йелоустоун. Но „Албатрос“ летеше все на такава височина, че не се представи случай за риболов, който сигурно би бил невероятно изобилен.

Освен това те прелетяха над езерото за три четвърти час и след малко стигнаха до областта на гейзерите, които съперничат по красота на най-хубавите пейзажи в Исландия. Наведени от платформата, Чичо Прюдънт и Фил Евънс наблюдаваха водните струи, които се устремяваха нагоре, сякаш да доставят още нещо на въздушния кораб. Тези гейзери бяха Ветрилото, чиито струи са като блестящи люспи, Укрепеният замък, който сякаш се защищава с вихрушки, Верният старик, увенчан с дъга, Гигантът, чиято подземна мощ бълва вертикален поток с обиколка двадесет фута на повече от двеста фута височина.

Всичките чудеса на тази несравнима, може да се каже дори единствена в света гледка очевидно бяха известни на Робюр, защото той не се появи на платформата. Дали само за да достави удоволствие на своите гости, беше насочил въздушния кораб над този парк? Тъй или иначе, той не излезе да приеме благодарностите им. Не наруши спокойствието си дори когато към седем часа сутринта "Албатрос дръзко прелетя над Скалистите планини.

Известно е, че тази планинска верига се простира подобно на огромен гръбначен стълб през цяла Северна Америка като продължение на Мексиканските Анди. Тя е дълга три хиляди и петстотин километра и в нея се извисява връх Джеймз, който достига почти дванадесет хиляди фута.

Разбира се, ускорявайки въртенето на витлата си, както правят птиците във високите атмосферни пластове, „Албатрос“ би могъл да прелети над най-високите върхове на тази планинска верига, за да се озове изведнъж в Орегон или Юта. Но това не беше необходимо. Има проходи, през които може да се премине тази бариера, без да се лети над билото. Има много от тези каньони, своего рода повече или по-малко тесни клисури, през които може да се премине — през един от тях, прохода Бриджър, минава тихоокеанската железопътна линия, за да проникне в територията на мормоните^[2], а другите се отварят по на север или по на юг.

Именно от един от тези каньони се възползува „Албатрос“, след като намали скоростта си, за да не се блъсне в стените на теснината. Кормчията със сигурна ръка въртеше извънредно чувствителното кормило и управляваше така добре кораба, сякаш участвуваше в плувно състезание от най-висока класа на Роял Темз Клъб. Наистина изумително. И колкото и неприятно да им беше на двамата противници на „по-тежък от въздуха“, те не можеха да не се възхитят от съвършенството на подобна машина за въздухоплаване.

За по-малко от два и половина часа голямата планинска верига беше измината и „Албатрос“ полетя с предишната си скорост — сто километра в час. Сега той държеше курс към югозапад, пресичайки косо територията на Юта, като летеше близо до земята. Беше се спуснал вече на няколкостотин метра, когато остро изсвирване привлече вниманието на Чичо Прюдънт и Фил Евънс.

Беше пътнически влак на тихоокеанската железница, който пътуваше към града на Голямото солено езеро.

В този момент, подчинявайки се на тайно дадена заповед, „Албатрос“ се спусна още по-ниско, за да следва влака, който се носеше с пълна пара. Скоро го забелязаха. Няколко глави се показаха през прозорците на вагоните. После мнозина пътници се струпаха на платформите, които свързват американските вагони. Някои дори не се поколебаха да се покатерят по покривите, за да видят по-добре летящата машина. „Хип-хип-ура“ огласи простора, но дори и сега Робюр не се показа.

„Албатрос“ се спусна още по-ниско, без да намалява скоростта на двигателните витла, и забави ход, за да не задмине влака, макар че би могъл много лесно да го остави зад себе си. Той летеше над него като огромен бръмбар, макар че можеше да лети като гигантска хищна птица. Маневрираше надясно и наляво, устремяваше се напред, връщаше се, развял гордо своя черен флаг със златно слънце, на който началникът на влака отговори, размахвайки знамето с тридесет и седем звезди на Съединените американски щати.

Напразно двамата пленници се мъчеха да се възползуват от представилия им се случай, за да съобщят какво беше станало с тях. Напразно председателят на института „Уелдън“ извика колкото му глас държи:

— Аз съм Чичо Прюдънт от Филаделфия.

А секретарят след него:

— Аз съм Фил Евънс, негов колега!

Виковете им се загубиха сред хилядите възгласи „ура“, с които пътниците ги поздравяваха.

Междувременно на платформата на въздушния кораб бяха излезли двама-трима души от екипажа. Един от тях спусна края на едно въже, както правят моряците, когато задминават по-малко бърз от техния кораб — ироничен начин да им предложат да ги вземат на буксир.

„Албатрос“ отново полетя с обикновената си скорост и след половин час остави далеч зад себе си влака, чийто пушек дори изчезна.

Към един часа следобед се появи огромен диск, отразяващ слънчевите лъчи като грамаден рефлектор.

— Сигурно е столицата на мормоните — Солт Лейк Сити — каза Чичо Прюдънт.

Действително беше градът на Голямото солено езеро и този диск беше кръглият покрив на светилището, където свободно могат да се поместят десет хиляди свети хора. Като изпъкнало огледало, покривът му разпръсваше слънчевите лъчи на всички страни.

Там се разстилаше големият град в подножието на планината Уейзъч, чиито обрасли до половината с кедри и борове склонове стигат до брега на така наречения Джурден, който излива водите на Юта в Голямото солено езеро. Под въздушния кораб се разгръщаха като на шахматна дъска много американски градове — шахматна дъска, върху която може да се каже, че имаше повече царици, отколкото квадратчета, нали полигамията е на почит при мормоните. Навред се виждаше добре стопанисвана, обработена земя, богата на текстилни растения, в която има хиляди стада с овци.

Цялата тази картина скоро изчезна като сянка и „Албатрос“ полетя на югозапад, развивайки по-голяма скорост, което се почувствува, защото тя надмина скоростта на вятъра.

Скоро въздушният кораб прелетя над Невада и над нейната среброносна територия, която Сиера отделя от златоносните залежи на Калифорния.

— Ясно е — каза Фил Евънс, — че ще видим Сан Франциско, преди да настъпи нощта.

— А после?… — запита Чичо Прюдънт.

В шест часа вечерта „Албатрос“ премина Сиера Невада точно през прохода Тръки, откъдето минава железопътна линия. Оставаха не повече от триста километра, за да долетят ако не до Сан Франциско, поне до Сакръменто, столицата на Калифорния.

Скоростта на „Албатрос“ беше такава, че още преди осем часа на хоризонта на запад се показа куполът на Капитолия и скоро изчезна на изток.

В това време на платформата се появи Робюр. Двамата балонисти отидоха при него.

— Изобретателю Робюр — каза Чичо Прюдънт, — ето че достигнахме границите на Америка! Смятаме, че е време да прекратите шегата…

— Аз никога не се шегувам — отговори Робюр.

Той даде знак. „Албатрос“ бързо се спусна към земята като в същото време набра такава скорост, че трябваше да се скрият в кабините.

Едва затворили вратата на своята кабина, Чичо Прюдънт извика:

— Още малко и щях да го удуша!

— Трябва да се опитаме да избягаме — отговори Фил Евънс.

— Да!… Пък каквото ще да става!

До тях достигна продължително бучене.

Ревеше морето, чиито вълни се разбиваха в крайбрежните скали. Бяха долетели до Тихия океан.