Жул Верн
Робюр Покорителя (12)

Дванадесета глава
в която изобретателят Робюр действува така, като че ли желае да съперничи за една от наградите „Монтион“^[1]

 

На този етап от околосветското пътешествие на „Албатрос“, разбира се, можем да си зададем следните въпроси:

Кой беше този Робюр, когото дотук знаем само по име? Цял живот ли прекарва във въздуха? Никога ли не си почива неговият въздушен кораб? Има ли той убежище на някое недостъпно място, където, ако не се нуждае от почивка, поне може да попълни провизиите си? Би било чудно, ако не е така. Дори най-могъщите представители на пернатите имат винаги място за отдих или гнездо някъде.

Както и въпросът, какво смята да прави изобретателят със своите двама отегчителни пленници? Дали има намерение да ги държи в своя власт, да ги осъди на вечно летене? Или след като ги разходи още над Африка, Южна Америка, Остралазия, Индийския, Атлантическия и Тихия океан, за да ги убеди въпреки желанието им, ще им върне свободата с думите:

— А сега, господа, надявам се, че ще проявявате по-малко недоверие към машините, „по-тежки от въздуха“.

Невъзможно е още да се отговори на тези въпроси. Те са тайна на бъдещето. Може би един ден ще бъдат изяснени.

Но тъй или иначе, птицата Робюр не тръгна да търси гнездо по северната граница на Африка, а предпочете да прекара края на деня над Тунис от нос Бон до нос Картаген, летейки ту по-бавно, ту по-бързо според прищевките си. Малко след това той се насочи към вътрешността и мина над възхитителната долина на Меджерда, придържайки се към жълтите й води, губещи се между кактуси и олеандри. Колко много от стотиците папагали, накацали по телеграфните жици, сякаш чакат телеграми, за да ги отнесат на крилата си, се разхвърчаха при приближаването му!

С настъпването на нощта „Албатрос“ премина над границите на Крумирия и ако беше останал поне един крумириец, той сигурно веднага е паднал по очи на земята при появата на този гигантски орел, призовавайки аллах.

На другата сутрин прелетяха над Бон и прелестните хълмове в околностите му; после над Филипвил, истински малък Алжир с новите си сводести кейове и великолепните си лозя, чиито зелени лозници покриват цялото това поле, сякаш отрязано от землищата на Бордо или Бургундия.

Тази разходка от петстотин километра над Голяма и Малка Кабилия завърши към обед в Алжирска Казба. Каква гледка се откри пред пътниците на въздушния кораб. Откритият залив между нос Матифу и нос Пескад, крайбрежието, застроено с дворци, джамии, вили, своеобразните долини, покрити с наметки от лозя, Средиземно море, тъй синьо и набраздено от презокеански кораби, които приличат на лодки! И тъй до живописния Оран, чиито жители, закъснели в градините си на крепостта, видяха „Албатрос“ да се смесва с първите вечерни звезди.

Ако Чичо Прюдънт и Фил Евънс питаха по каква прищявка изобретателят Робюр разхожда техния летящ затвор над Алжир — сякаш продължение на Франция от другата страна на морето, заслужило името френско езеро, — те трябваше да признаят, че желанието му е задоволено два часа след залез слънце. Едно завъртане на кормилото и кормчията отведе „Албатрос“ на югоизток, а на другия ден, след като прелетяха планинската област Тел, видяха как дневното светило се издига над пясъците на Сахара.

Ето какъв беше маршрутът на 8 юли. Полет над малкото селище Жеривил, създадено като Лагхуат на границата на пустинята, за да улесни по-нататъшното покоряване на Сахара. Преминаване през прохода Щилен, не без известна трудност, срещу доста силен вятър. Полет над пустинята — бавно над зелените оазиси или ксури, или с голяма бързина, надминаваща летежа на брадатите орли. Неведнъж се наложи да стрелят срещу тези страшни птици, които на ята по дванадесет или петнадесет дръзко се спускаха върху въздушния кораб за голям ужас на Фрайколин.

Но докато брадатите орли можеха да отговарят само с ужасни крясъци и чукане с клюнове или с крака, туземците, не по-малко диви от тях, не пестяха куршумите си, особено когато корабът премина над планината Сел, чието зелено и виолетово туловище прозира дори под бялата наметка. Тогава полетяха над великата Сахара. Там все още се виждаха остатъците от биваците на Абд ел Кадер. Тук е все така опасно за европейския пътник, особено в съюза на Бени Мзал.

„Албатрос“ трябваше да се издигне в горните атмосферни слоеве, за да избегне пристъпа на самума, който разнасяше вълни от червеникав пясък по земната повърхност, като силен прилив на океана. Най-сетне пустинните плата на Шебка разкриха пластовете червеникава лава чак до свежата зелена долина на Аин Масин. Мъчно би могъл човек да си представи по-разнообразни области, които погледът може да обгърне едновременно. След хълмове, покрити с дървета и храсти — дълги сивкави извивки, драпирани като гънките на арабски бурнус, чиито чудесни чупки правят почвата неравна. В далечината се появиха уеди с клокочещи води, палмови гори, малки къщици, накацали върху някой хълм около джамията, и между другите джамията Метлити, където живурка един религиозен вожд, великият марабу Сиди Шик.

Преди да настъпи нощта, изминаха няколкостотин километра над равна област, набраздена с големи дюни. Ако „Албатрос“ би пожелал да направи почивка, можеше да се приземи в оазиса Уаргла, сгушен в голяма палмова гора. Скоро се показа градът с трите си квартала, със стария дворец на султана, нещо като укрепена Казба, с къщите си, построени от тухли, които слънцето си беше поставило за задача да опече, и с артезианските си кладенци, прокопани в долината, където въздушният кораб би могъл да попълни запасите си от вода. Но поради необикновената скорост водата, наляна от Хидаспа, в долината на Кашмир, все още пълнеше буретата.

Дали арабите, мозабитите и негрите, които деляха помежду си оазиса Уаргла, бяха видели „Албатрос“? Сигурно, понеже го приветстваха със стотици пушечни изстрели, но куршумите падаха, без да го засегнат.

После се спусна нощта, тихата нощ на пустинята, чиито тайни така поетично разкри Фелисиен Давид.

През следващите часове летяха на югозапад, пресичайки пътищата на Ел Голеа, единият от които беше изследван през 1859 година от безстрашния французин Дювейрие.

Цареше непрогледен мрак. Не се виждаше нищо от железопътната линия през Сахара, която се строеше по проект на Дюпоншел — дълга желязна лента, която трябваше да свърже Алжир с Томбукту лрез Лагхуат и Гардайа и да достигне по-късно до Гвинейския залив.

„Албатрос“ навлезе в екваториалната област, оттатък Тропика на Рака. На хиляда километра от северната граница на Сахара той прелетя над пътя, където майор Ленг намери смъртта си през 1846 година; после над пътя на керваните от Мароко до Судан и над тази част от пустинята, в която мародерстват туарегите, пътниците му чуха тъй наречените „пеещи пясъци“, тих, жален шепот, който сякаш се изтръгва от земята.

Едно-единствено приключение им се случи — вдигна се облак скакалци, които нападаха в такова количество на борда, че въздушният кораб беше заплашен от „потъване“. Веднага побързаха да изхвърлят този свръхтовар с изключение на няколкостотин, които Франсоа Тапаж остави за храна. Той ги приготви така вкусно, че Фрайколин забрави за миг вечните си вайкания.

— Също като скаридки са! — заяви той.

Бяха на хиляда и осемстотин километра от оазиса Уаргла, почти на северната граница на голямото кралство Судан.

Към два часа следобед се показа град, разположен на завоя на голяма река. Тази река беше Нигер, а градът — Томбукту.

Досега тази африканска Мека беше посещавана само от пътешественици на Стария свят — батутовци, казановци, имбертовци, монгопарковци, адамовци, ленговци, кайеновци, бартовци, ленцовци, но този ден по превратностите на най-странната авантюра двама американци щяха да могат да говорят за нея de visu, de audito и дори de olfactu при завръщането си в Америка, ако изобщо някога се върнеха.

De visu, защото погледът им обхващаше всичките върхове на триъгълника от пет до шест километра, който образува градът; de audito, защото този ден имаше пазар и се чуваше страшен шум; de olfactu, защото обонятелният нерв не можеше да не бъде неприятно раздразнен от миризмите на площад Юбу Камо, където близо до двореца на древните царе Сомаис се издигат халите за месо.

Във всеки случай изобретателят не намери за нужно да съобщи на председателя и секретаря на института „Уелдън“, че ще имат за последен път щастие да съзерцават царицата на Судан, сега във властта на туарегите от Таганет.

— Господа, Томбукту! — каза той със същия тон, с който преди дванадесет дни им беше казал: „Индия, господа!“

После продължи:

— Томбукту се намира на осемнадесет градуса северна ширина и на пет градуса и петдесет и шест секунди западна дължина по Парижкия меридиан и със знак за двеста четиридесет и пет метра над морското равнище. Важен град, с дванадесет до тринадесет хиляди жители, известен някога с разцвета на изкуството и науката! Може би ще проявите желание да спрем за няколко дни в него?

Подобно предложение изобретателят можеше да направи само иронично.

— Но — поде той — ще бъде опасно за чужденци сред негрите, берберите, фуланите и арабите, които го населяват, особено като прибавя, че пристигането с въздушен кораб би могло да не им се понрави.

— Господине — отговори Фил Евънс със същия тон, — за да изпитаме удоволствието да ви напуснем, ние с удоволствие бихме рискували да бъдем зле приети от тези туземци. Затвор за затвор, по-добре Томбукту, отколкото „Албатрос“!

— Въпрос на вкус — възрази изобретателят, — във всеки случай не бих се впуснал в подобна авантюра, защото отговарям за сигурността на гостите, които ми правят честта да пътуват с мене…

— Значи вие, изобретателна Робюр — намеси се Чичо Прюдънт, не можейки повече да сдържи негодуванието си, — не се задоволявате да бъдете само наш тъмничар? Към покушението прибавяте обида?

— О, аз по-скоро се пошегувах.

— Има ли оръжие на борда?

— Да, цял арсенал.

— Два пистолета са достатъчни, един за мене, господине, и един за вас.

— Дуел! — извика Робюр. — Дуел, който би могъл да завърши със смърт за единия от нас!

— И който ще завърши точно така!

— Не, господин председателю на института „Уелдън“! Предпочитам да ви запазя жив!

— За да се подсигурите, че ще живеете и вие самият! Много благоразумно.

— Благоразумно или не, така ми се нрави. Свободен сте да мислите каквото искате и да се оплаквате на когото ви е угодно, стига да можете.

— Вече е направено, изобретателю Робюр!

— Наистина ли?

— Да не би да беше много мъчно да пуснем една бележка, докато прелитахме над обитаваните части на Европа?

— Нима бихте го направили? — извика Робюр, обзет от неудържим гняв.

— Ами ако сме го направили?

— Ако сте го направили… заслужавате…

— Какво, господин изобретател?

— Да отидете при бележката си през борда!

— Хвърлете ни тогава! — извика Чичо Прюдънт. — Направихме го.

Робюр пристъпи към двамата балонисти. По негов знак бяха дотичали Том Търнър и още няколко души от екипажа. Да! Изобретателят изпитваше бясно желание да приведе в изпълнение заплахата си и очевидно от страх да не се поддаде на желанието си бързо влезе в кабината си.

— Чудесно! — каза Фил Евънс.

— А това, което той не се реши да извърши — заяви Чичо Прюдънт, — ще го направя аз! Да, ще го направя!

В това време населението на Томбукту се тълпеше по площадите, по улиците, по терасите на къщите, построени амфитеатрално. Както в богатите квартали Санкор и Сарахама, така и в жалките конусообразни колиби на Рагиди ходжите отправяха от минаретата най-страшни проклятия срещу въздушното чудовище. Но те бяха по-безвредни и от куршумите.

Чак до пристанището Кабара, на завоя Нигер, всички бяха в движение. Така че ако „Албатрос“ се приземеше, щеше да стане на парчета.

На няколко километра шумни ята щъркели, кеклици и ибиси придружаваха кораба, премервайки скоростта си с него; но той летеше по-бързо и те скоро изостанаха.

Когато настъпи вечерта, се чу мучене на многобройни стада слонове и биволи, които пасяха по тази земя, наистина невероятно плодородна.

За двадесет и четири часа под „Албатрос“ се разгърна цялата област, затворена в завоя на Нигер между нулевия меридиан и втория градус.

Наистина, ако някой географ имаше на разположение подобна машина, с каква лекота би направил топографска карта на тази страна, определяйки височината, течението на реките и техните притоци, обозначавайки положението на градовете и селата! Тогава по картите на Централна Африка биха изчезнали белите петна, пунктираните линии и всичките неясни обозначения, които довеждат до отчаяние картографите.

На 11 юли сутринта „Албатрос“ прелетя над планините на Северна Гвинея, притисната между Судан и Гвинейския залив. На хоризонта се появиха смътните очертания на планината Конг в кралство Дахомей.

След като отминаха Томбукту, Чичо Прюдънт и Фил Евънс установиха, че се движат все в посока от север към юг. От това те заключиха, че ако скоростта не се промени, ще стигнат шест градуса по-нататък, до екватора. Дали „Албатрос“ отново ще напусне континента, за да полети не вече над Берингово, Каспийско, Северно или Средиземно море, а над Атлантическия океан.

Подобна перспектива не можеше да успокои двамата балонисти, тъй като изгледите за бягство ставаха съвсем нищожни.

Междувременно „Албатрос“ забавяше ход, като че се колебае, преди да напусне африканската земя. Дали изобретателят не смяташе да се върне назад? Не! Само че вниманието му беше привлечено от страната, над която летяха сега.

Известно е, а и той го знаеше, че това е Дахомей, едно от най-могъщите кралства по западното крайбрежие на Африка. Достатъчно силно, за да може да се бори със съседното му кралство — на аскантите, то все пак заема малка територия — сто и двадесет левги на юг и на север и шестдесет на изток и на запад; затова пък населението му наброява седем до осемстотин хиляди жители след присъединяването на независимите територии на Ардра и Уайда.

Макар че не е голямо, говори се често за кралство Дахомей. То е прочуто със страшните жестокости, с които се отличават годишните му празненства, с човешките жертви, с ужасните хекатомби, предназначени да почетат владетеля, който си отива, и владетеля, който идва на негово място. За знак на голяма вежливост се смята, когато кралят на Дахомей приема посещението на някоя важна личност или чуждестранен посланик, да му направи изненада с десетина отрязани в негова чест глави, и то отрязани от самия министър на правосъдието — мингана, който чудесно изпълнява задълженията си на палач.

По времето, когато „Албатрос“ преминаваше над границата на Дахомей, владетелят Бахаду беше умрял и цялото население щеше да присъствува на възкачването на престола на неговия приемник. Затова имаше такова голямо движение в цялата страна, движение, което не беше убягнало на Робюр.

Действително дълги върволици дахомеи от селата се отправяха към Абоме, столицата на кралството. Добре поддържани пътища, които се виеха между обширни равнини, обрасли с гигантски треви, необятни поля с маниока, великолепни палмови, кокосови, мимозови, портокалови и мангови гори — ето каква беше страната, чиито ухания достигнаха до „Албатрос“, докато хиляди най-различни папагали излитаха изпод зеления свод.

Изобретателят, наведен над перилата, потънал в размишления, разменяше само от време на време по някоя дума с Том Търнър.

Като че ли „Албатрос“ досега не беше удостоен с честта да привлече вниманието на тези движещи се маси, обикновено невидими под плътния купол на дърветата. Това се дължеше несъмнено на факта, че летеше на доста голяма височина, сред леки облаци.

Към единадесет часа сутринта най-сетне се показа столицата, заобиколена със стени, опасана с ров, дълъг дванадесет мили, с широки, прави улици, прокарани по равната почва, и с голям площад, в чийто северен край се намираше дворецът на краля. Над множеството дворцови постройки се издигаше тераса, недалеч от мястото за жертвоприношения. В празник от тази тераса хвърляха на народа пленниците, завързани в ракитови кошове, и трудно е да си представи човек с какъв бяс тълпата разкъсваше на парчета тези клетници.

В част от дворовете, които разделят двореца на владетеля, са настанени четири хиляди жени воини, един от корпусите на кралската армия, и то не от най-страхливите.

Дори да съществуват съмнения има ли амазонки по реката, която носи същото име, за Дахомей по този въпрос няма спор. Едните носят сини ризи, син или червен ешарп, бели шалвари на сини ивици, бяла шапчица и патронташ, закрепен на пояса; другите, ловци на слонове, са въоръжени с тежки карабини и ками с късо острие и носят на главата си рога от антилопа, прикрепени с железен обръч; трети, артилеристките, са с туники, наполовина сини, наполовина червени, и са въоръжени с пушки с широко дуло и старинни лети топове; и най-сетне батальонът от млади момичета със сини туники и бели панталони, истински весталки, чисти като Диана и като нея въоръжени с лък и стрели.

Прибавете към тези амазонки пет-шест хиляди войници с шалвари и памучни ризи и пояс, препасан около кръста, и ще имате пълна представа за цялата армия на Дахомей.

Абоме беше този ден напълно безлюдна. Владетелят, кралската свита, мъжката и женската армия, населението, всички бяха напуснали столицата, за да отидат на няколко мили от нея в обширна равнина, заобиколена с великолепни дървета.

В тази равнина трябваше да се извърши възшествието на новия крал. Там в негова чест трябваше да бъде пролята кръвта на хиляди пленници, заловени в последните битки.

Беше около два часът, когато „Албатрос“ стигна над равнината и започна да се спуска сред облаците, които все още го скриваха от очите на дахомеите.

Там имаше около шестдесет хиляди души, дошли от всички краища на кралството, от Вида, Керапе, Ардра, Томбори, от най-отдалечените села.

Новият крал, мощен двадесет и пет годишен юначага, на име Бу Нади, се беше настанил на едно хълмче, залесено с кичести дървета. Пред него се тълпеше новият му двор, мъжката армия, амазонките, неговият народ.

В подножието на хълма петдесетина музиканти свиреха на варварските си инструменти: слонови бивни, които издават дрезгави звуци, барабани с опъната сърнешка кожа, кратуни, струнни инструменти, звънчета с железни езичета, бамбукови флейти, чиито пискливи звуци се носеха над всички останали. Освен това непрекъснато пукаха пушки и тромблони, гърмяха топове, чиито лафети отскачаха така, че едва не премазваха артилеристките, и най-сетне се вдигаше такава врява и всички крещяха така силно, че можеха да заглушат дори гръмотевиците.

В единия край на равнината, под надзора на войници, бяха наблъскани пленниците, определени да придружат на другия свят покойния крал, на когото смъртта не биваше да отнеме нито една от царствените му привилегии. При погребението на Гозо, баща на Бахаду, неговият син беше изпратил след него на онзи свят три хиляди души. Бу Нади не можеше да принесе по-малко жертви от своя предшественик. Не бяха ли необходими многобройни пратеници, за да съберат не само духовете, но и всички небесни гости, поканени да участвуват в шествието на божествения монарх?

Цял час държаха речи, слова и възхвали, прекъсвани от танци, изпълнени не само от професионалните баядерки, но също така и от амазонките, които влагаха в танца цялата си войнствена грация.

Наближаваше часът на жертвоприношенията. Робюр, който знаеше кървавите обичаи на дахомеите, не изпускаше от поглед пленниците — мъже, жени и деца, определени за тая касапница.

Минганът стоеше в подножието на хълма. Той размахваше своя палачески ятаган, чиято дръжка беше тежка металическа птица, за да замахва по-силно.

Този път той не беше сам. Не би могъл да свърши толкова работа. Около него имаше стотина палачи, владеещи изкуството да отрязват глави с един замах.

В това време „Албатрос“ постепенно се приближаваше с намалена скорост на подемните витла. Скоро той излезе от облаците, които го скриваха, и на около сто метра от земята за първи път се появи над тълпите.

Обратно на това, което се случваше обикновено, кръвожадните туземци видяха в „Албатрос“ божество, слязло да отдаде почит на крал Бахаду.

Избухна неописуем възторг, безкрайни викове, шумни молебствия, молитви, отправени към този свръхестествен крилат кон, който несъмнено идваше да вземе тялото на починалия крал и да го отнесе във висините на дахомейското небе.

В този миг първата глава хвръкна под ятагана на мингана. После стотици други пленници бяха доведени пред страшните палачи.

Внезапно от „Албатрос“ изтрещя пушечен изстрел. Министърът на правосъдието падна по лице на земята.

— Добро попадение, Том! — каза Робюр.

— Ха!… В тълпата! — отговори помощникът му. Другарите му, въоръжени като него, бяха готови да стрелят при първия знак на изобретателя.

Но сред тълпата беше настъпил прелом. Туземците бяха разбрали. Това крилато чудовище не беше добър дух, а зъл дух, враждебен на добрия дахомейски народ. След като падна минганът, от всички страни се разнесоха викове за отмъщение. Почти веднага започнаха да стрелят.

Тези заплахи не попречиха на „Албатрос“ да се спусне смело почти на сто и петдесет фута от земята. Чичо Прюдънт и Фил Евънс, каквито и чувства да изпитваха към Робюр, не можеха да не се присъединят към подобна човечна проява.

— Да! Да освободим пленниците! — завикаха те.

— Точно такова е моето намерение — отговори изобретателят.

И двамата балонисти, както и целият екипаж, дадоха залп с автоматичните пушки на „Албатрос“, от които нито един куршум не отиде нахалост сред плътната човешка маса. Дори малкият бордов топ, поставен под най-остър ъгъл, изпрати няколко картеча, които направиха чудо.

Пленниците, без нищо да разбират от тази помощ, дошла им от небето, разкъсаха въжетата, докато войниците отвръщаха на огъня на въздушния кораб. Предното витло беше засегнато от един куршум, докато няколко други удариха корпуса на кораба. Фрайколин, скрит в най-тъмния ъгъл на кабината си, едва не бе ударен с куршум през стената.

— А, още им се иска! — извика Том Търнър.

И той се спусна в помещението с амунициите, откъдето се върна с дузина динамитни патрони, които раздаде на всички. По команда на Робюр куршумите бяха изстреляни над хълма; докосвайки почвата, те избухваха като малки снаряди.

Какво поражение за краля, за двора, за армията, за народа, в плен на ужас, който напълно оправдаваше подобна намеса! Всички бяха потърсили убежище под дърветата, докато пленниците бягаха, без никой дори да помисли да ги преследва.

Така бяха развалени празниците в чест на новия крал на Дахомей.

Така Чичо Прюдънт и Фил Евънс узнаха с каква сила разполага подобна машина и какви услуги би могла да прави на човечеството.

Най-сетне „Албатрос“ се издигна спокойно на средна височина; той прелетя над Уайда и скоро загуби от поглед този див бряг, който югозападните ветрове заобикалят с непрестъпни вълни.

„Албатрос“ летеше над Атлантическия океан.