Жул Верн
Робюр Покорителя (11)

Единадесета глава
в която гневът на Чичо Прюдънт нараства пропорционално на квадрата от скоростта на въздушния кораб

Ако на Чичо Прюдънт и Фил Евънс някога би им хрумнало, че трябва да се откажат от всякаква надежда за спасение, то това бяха следващите петдесет часа. Дали Робюр се страхуваше, че ще бъде по-мъчно да охранява пленниците си, докато прелитат над Европа? Много е възможно. Значи той знаеше, че те бяха готови на всичко само да избягат.

Тъй или иначе, всеки опит за бягство сега би бил самоубийство. Ако човек скочи от експрес, който се движи със скорост сто километра в час, това е риск за живота, но от бърз влак, движещ се с двеста километра в час, това би означавало да си търси смъртта.

А с такава именно скорост — максималната, която би могъл да достигне — летеше „Албатрос“. Тя надминаваше дори бързината на лястовицата — сто и осемдесет километра в час.

От известно време, сигурно е направило впечатление, преобладаваха постоянно североизточни ветрове, благоприятни за „Албатрос“, тъй като той летеше в същата посока, тоест на запад. Но ветровете започнаха да стихват и скоро стана невъзможно да се стои на платформата, където бързото движение затрудняваше дишането. Двамата балонисти в един миг щяха да бъдат изхвърлени през борда, ако натискът на въздуха не ги притискаше до кабината.

За щастие кормчията ги видя през илюминаторите на своята будка и с електрическо звънче предупреди дежурните на носа.

Четирима от тях се промъкнаха на кърмата, пълзейки по платформата.

Всеки, който е пътувал с кораб по море срещу вятъра по време на буря, ако си припомни своите усещания, ще разбере каква сила имаше натискът на въздуха. В случая обаче „Албатрос“ сам създаваше налягането с несравнимата си бързина.

Така че наложи се да позабавят хода, а това даде възможност на Чичо Прюдънт и Фил Евънс да се приберат в кабината. Вътре в кабините, както беше обяснил изобретателят, се поддържаше напълно годен за дишане въздух.

Но колко здрава трябва да беше тази машина, за да устои на такава скорост! Наистина изумително! Колкото до двигателните витла на носа и на кърмата, те се въртяха толкова бързо, че се сливаха. Врязваха се силно безспир във въздушния пласт.

Последният град, зърнат от борда, беше Астрахан, разположен почти в най-северния край на Каспийско море.

„Звезда на пустинята“ — така го беше нарекъл без съмнение някой руски поет. Пръв по големина някога, градът сега беше пети, дори шести поред. Този непретенциозен губернски град показа за миг своите стари стени, увенчани с ненужни бойници, древните си кули в центъра на града, джамиите си, редом с черкви в модерен стил, катедралата си, чиито пет кубета, позлатени и осеяни със сини звезди, изглеждат като късчета, изрязани от небето — всичко това се виждаше отгоре на нивото на устието на Волга, което достига два километра.

От тази точка полетът на „Албатрос“ се превърна в своего рода езда сред небесните висини, сякаш беше впрегнат в тези приказни крилати коне, които с един размах на крилото изминават цяла левга.

Беше десет часът сутринта, 4 юли, когато въздушният кораб се насочи към северозапад, придържайки се към долината на Волга. От двете страни на реката се разгръщаха донските и уралските степи. Дори да успееха да обгърнат с поглед тези обширни територии, едва ли биха имали време да изброят градовете и селата. Най-сетне, когато настъпи вечерта, въздушният кораб прелетя над Москва, без да отдаде почит на Кремълските знамена. За десет часа бяха изминали две хилядите километра, които разделят Астрахан от древната столица на Русия.

От Москва до Петербург железопътната линия е не повече от хиляда и двеста километра. Тоест половин ден път. „Албатрос“, точен като експрес, достигна Петербург и бреговете на Нева към два часа сутринта. В светлата нощ на тази северна ширина, която юнското слънце толкова рядко напуска, от кораба успяха да погледнат обширната столица.

Последваха Финският залив, архипелагът Або, Балтийско море, Швеция на ширината на Стокхолм, Норвегия на ширината на Християния. Само за десет часа две хиляди километра! Всъщност би могло да се помисли, че никоя човешка сила не е способна отсега нататък да задържи „Албатрос“, сякаш резултантата от неговата проекционна сила и земното привличане го поддържаше в неизменна траектория около земното кълбо.

Корабът се забави точно над прочутия Рюканфоски водопад в Норвегия. Густа, чийто връх господствува над възхитителната област Телемарк е като огромен пограничен камък, зад който не бива да се мине на запад.

От тази точка „Албатрос“ полетя на юг, без да изменя скоростта си.

А какво правеше Фрайколин по време на този невероятен полет? Фрайколин седеше безмълвен в кабината и се мъчеше да спи колкото може повече, с изключение на часовете за ядене.

Франсоа Тапаж му правеше компания и се надсмиваше над страховете му.

— Е, моето момче — му казваше той, — значи не викаш вече?… Не бива да се стесняваш!… Само ще повисиш два часа!… А?… При скоростта, с която летим, каква превъзходна въздушна баня за ревматични!

— Като че ли всичко се руши! — повтаряше Фрайколин.

— Може би, мой славни Фрай! Но ние летим толкова бързо, че няма да можем дори да паднем!… Ето кое е утешителното.

— Мислите ли?

— Честна гасконска!

За да кажем истината, без да преувеличаваме нищо като Франсоа Тапаж, благодарение на тази бързина работата на подемните витла беше облекчена. „Албатрос“ се носеше над въздушните пластове като ракета.

— И дълго ли ще караме така? — запита Фрайколин.

— Дълго ли?… О, не дълго — отговори готвачът. — Чисто и просто цял живот.

— Ах, ах! — завайка се пак негърът.

— Дръж се, Фрай, дръж се! — извика тогава Франсоа Тапаж. — Защото, както казват у нас, господарят ще те изпрати, дето ти е мястото.

И Фрайколин започна да преглъща въздишките си с двойните залъци, които пъхаше в устата си.

През това време Чичо Прюдънт и Фил Евънс, които не бяха свикнали да говорят празни приказки, взеха важно решение. Съвсем ясно беше, че не могат да избягат. При положение, че беше невъзможно да стъпят на земното кълбо, защо да не направят така, че жителите му да узнаят какво се е случило с председателя и секретаря на института „Уелдън“ след тяхното изчезване, от кого са били отвлечени, на борда на каква летателна машина бяха задържани като затворници и да предизвикат може би — по какъв ли начин, велики боже! — смел опит от страна на техните приятели да ги измъкнат от ръцете на този Робюр.

Да пишат?… Как? Можеха ли да подражават на моряците в беда, които пъхват в бутилка писмо, обозначавайки мястото на корабокрушението, и я хвърлят в морето.

Но тук морето беше въздухът. Бутилката не би могла да плува по него. Ако не падне точно върху някой минувач и не му спука главата, съществуваше опасност да не я намерят никъде.

Тъй или иначе, двамата балонисти нямаха друг избор и тъкмо се готвеха да пожертвуват една от бутилките на кораба, когато на Чичо Прюдънт му хрумна друго. Той смъркаше енфие, както е известно, и нека простим този дребен недостатък на един американец, който би могъл да има и много по-големи недостатъци. Така че той имаше табакера, която сега беше празна. Тази табакера беше алуминиева. Ако я хвърлеха и я намереше някой честен човек, той щеше да я прибере; ако я прибереше, щеше да я отнесе в полицията и там щяха да се запознаят със съдържанието на документа, в който се изясняваше положението на двете жертви на Робюр Покорителя.

Така и направиха. Бележката беше къса, но казваше всичко, и в нея беше написан адресът на института „Уелдън“ с молба да бъде предадена там.

Чичо Прюдънт пъхна листчето и завърза табакерата с дебело вълнено парче, за да не се отвори при падането или да се счупи на земята. Оставаше само да се чака удобен случай.

Всъщност най-мъчната част по време на този невероятен полет над Европа беше да излязат от кабината, да се изкачат на платформата с риск да бъдат отнесени от вятъра, и при това да извършат всичко тайно. От друга страна, табакерата не биваше да падне в, море, залив, езеро или друг воден басейн, защото така щеше да се загуби.

Не беше невероятно по този начин двамата балонисти да успеят да влязат във връзка с обетованата земя.

Само че беше светло. По-добре беше да изчакат нощта, за да излязат от кабината при някое намаление на скоростта или някоя почивка. Може би тогава щяха да успеят да се доберат до платформата и да хвърлят скъпоценната табакера над някой град.

Но дори когато всичките тези условия бяха налице, планът не можа да бъде осъществен, поне този ден.

След като напусна Норвегия, прелитайки над Густа, „Албатрос“ се беше отправил на юг. Той летеше точно по нулевия меридиан, който в Европа е Парижкият меридиан. Така че мина над Северно море не без да предизвика съвсем естествено удивление по бордовете на хилядите кораби, които извършват крайбрежно плаване между Англия, Холандия, Франция и Белгия. Ако табакерата не улучеше палубата на някой от тези кораби, имаше изгледи да отиде на дъното. Чичо Прюдънт и Фил Евънс бяха принудени да чакат по-благоприятен момент. И както ще видим по-долу, скоро им се представи великолепен случай.

В десет часа вечерта „Албатрос“ достигна бреговете на Франция близо до Дюнкерк. Нощта беше много тъмна. За миг проблесна фарът на Гри Не, който кръстоса светлините си със светлините на Дувър от единия до другия бряг на Па дьо Кале. После „Албатрос“ полетя над френската територия, държейки се на средна височина — хиляда метра.

Скоростта му не беше изменена. Той прелиташе като бомба над градове, селища, села, многобройни в тези богати провинции на Северна Франция. След Дюнкерк, следвайки все Парижкия меридиан, премина над Дулан, Амиен, Крей, Сен Дьони. Нищо не го отклони от набелязаната права линия. Така към полунощ той достигна Града светлина, който заслужава това име дори когато жителите му спят или би трябвало да спят.

По каква странна прищявка изобретателят реши да направи почивка над Париж? Не е известно. Но, тъй или иначе, „Албатрос“ се спусна само на няколкостотин фута от града. Тогава Робюр излезе от кабината си и целият екипаж също излезе да подиша малко чист въздух на платформата.

Чичо Прюдънт и Фил Евънс нямаха никакво намерение да изпуснат великолепния случай, който им се беше представил. След като излязоха от кабината, те се помъчиха да останат насаме, за да се възползуват от най-благоприятния момент. Главното беше да не ги видят.

„Албатрос“, подобен на гигантски бръмбар рогач, летеше тихо над големия град. Той премина над булевардите, ярко осветени от Едисъновите крушки. До кораба долиташе шумът от колите, които все още трополяха по улиците, и грохотът на влаковете върху многобройните релси, водещи до Париж. После полетя на височината на най-големите паметници, сякаш искаше да блъсне купола на Пантеона или кръста на Пале дез Енвалид. След това прелетя над двата върха на Трокадеро до Айфеловата кула на Марсово поле, чийто огромен рефлектор заливаше с електрическа светлина цялата столица.

Тази въздушна разходка, това нощно скитане продължи около час. Нещо като почивка във въздуха, преди да се отправят на безкрайно пътешествие.

Възможно е също така изобретателят Робюр да желаеше да покаже на парижани метеора, чиято тайна не бяха отгатнали техните астрономи. Пуснаха в действие прожекторите на „Албатрос“. Два блестящи снопа озариха площадите, градинките, парковете, дворците и шестдесетте хиляди къщи на града, разпръсквайки огромни светли лъчи от единия до другия край на небето.

Този път видяха „Албатрос“ и не само го видяха, но го и чуха. Защото Том Търнър, надул своята тръба, изпрати над града гръмко приветствие. В този миг Чичо Прюдънт се наведе над перилата, разтвори ръка и пусна табакерата…

Почти веднага след това „Албатрос“ бързо се издигна.

Тогава парижкото небе се огласи от мощно „ура“, изтръгнато от все още многобройната тълпа по булевардите, изпълнено с удивление „ура“ в чест на фантастичния метеор.

Внезапно прожекторите на въздушния кораб угаснаха и той, отново обгърнат от мрак и тишина, полетя със скорост двеста километра в час.

Това беше всичко, което успяха да видят от френската столица.

В четири часа сутринта „Албатрос“ беше прелетял косо над цялата страна. После, за да не губи време да преминава над Пиренеите и Андите, той се понесе над Прованс до нос Антиб. В девет часа стражите на „Сан Пиетро“ в Рим останаха изумени, като го видяха да прелита над Вечния град. Два часа след това, достигнал над Неаполския залив, той се полюшна за миг сред димящите кълба на Везувий. Най-сетне, като прелетя напреко Средиземно море, още в първите следобедни часове бе забелязан от бреговите караули на Гулет на туниското крайбрежие.

След Америка — Азия! След Азия — Европа! Повече от тридесет хиляди километра, които тази чудна машина беше изминала за по-малко от двадесет и три дни!

И ето че сега тя полетя над изследваните и неизследваните области на африканската земя.

Може би искате да узнаете какво стана с прословутата табакера след падането?

Тя падна на улица Риволи пред дом номер двеста и десет, точно по време, когато тази улица беше безлюдна. На другия ден я прибра една честна метачка, която побърза да я отнесе в полицейския участък.

Там отначало я взеха за адска машина, развързаха я, отвиха я и я отвориха изключително предпазливо.

И внезапно избухна един своего рода взрив… Страшно силна кихавица, която полицейският комисар не можа да сдържи.

Тогава измъкнаха документите от табакерата и за общо изумление прочетоха следния текст:

„Чичо Прюдънт и Фил Евънс, председател и секретар на института «Уелдън» във Филаделфия, отвлечени с въздушния кораб «Албатрос» на изобретателя Робюр.

С молба да се направи достояние на приятели и познати.

ЧП и ФЕ“

По такъв начин необяснимото явление най-сетне бе обяснено на жителите на двата свята. Така беше върнато спокойствието на учените от многобройните обсерватории, които работеха по повърхността на земното кълбо.