Жул Верн
Робюр Покорителя (13)

Тринадесета глава
в която Чичо Прюдънт и Фил Евънс прелитат над цял един океан, без да страдат от морска болест

Да, Атлантическият океан! Страховете на двамата балонисти се бяха оправдали. Впрочем Робюр като че ли не изпитваше ни най-малко безпокойство да лети над необятния океан. Това съвсем не го занимаваше, нито пък хората му, които очевидно имаха опит в такива пътешествия. Сега те спокойно бяха заели местата си. Никакви кошмари не смущаваха съня им.

Накъде летеше „Албатрос“? Дали не правеше околосветско пътешествие, както беше казал изобретателят? Тъй или иначе, то все пак, трябваше да свърши някъде. Недопустимо беше Робюр да прекарва целия си живот във въздуха на борда на въздушния кораб и да не се приземява никога. Как би могъл да подновява запасите от храна и муниции, да не говорим за маслата, необходими за машините? Беше невъзможно той да няма някъде убежище, пристанище за отдих, ако искате, в някое затънтено и непристъпно място на земното кълбо, където „Албатрос“ можеше да поднови запасите си. Да прекъсне връзките си с всички земни обитатели, защо не, но с всички точки на земната повърхност едва ли!

В такъв случай къде се намираше това убежище? От какво се беше ръководил изобретателят при избора му?. Дали не го чакаха хора, чийто началник беше той? Можеше ли да подменя там екипажа си? И преди всичко защо тези хора с различен произход бяха свързали съдбата си с неговата? Откъде имаше толкова средства, за да може да построи такава скъпа машина, чието устройство се пазеше в тайна? Наистина нейното поддържане като че ли не струваше много. На борда на кораба всички живееха общо като семейство, като щастливи хора, които не крият щастието си. В края на краищата, кой беше тоя Робюр, откъде идваше? Какво беше миналото му? Толкова загадки е невъзможно да бъдат решени, а обектът на тези загадки очевидно никога нямаше да се съгласи да даде разрешението им.

Нека не се учудваме, че това положение, изпълнено с неразрешими проблеми, дразнеше до крайна степен двамата балонисти. Да се чувствуват така, понесени в неизвестността, да не виждат никакъв изход от подобно приключение, да се съмняват дори, че някога ще дойде краят му, да са осъдени на вечно въздухоплаване, наистина нима това не беше достатъчно да подтикне към някоя страшна крайност председателя и секретаря на института „Уелдън“?

А в това време от вечерта на 11 юли „Албатрос“ летеше над Атлантическия океан. На другия ден, щом слънцето изгря, той се издигна над тази кръгообразна линия, където се сливат небето и водата. Нито следа от земята, докъдето поглед стига. Африка беше изчезнала на север.

Когато Фрайколин се реши да излезе от кабината си и видя морето под себе си, пак го обзе ужасен страх. „Под себе си“ не е точната дума, по-правилно е да се каже „около себе си“, защото наблюдателят от висините изпитва усещането, че го заобикаля от всички страни, а хоризонтът, издигнат на нивото на очите му, сякаш отстъпва" без някой да може да достигне края му.

Разбира се, Фрайколин не можеше да си обясни физически този факт, но го чувствуваше морално. Това беше достатъчно, за да предизвика в него „този ужас пред бездната“, от който някои хора, дори смели иначе, не могат да се освободят. Във всеки случай от предпазливост негърът не посмя да започне пак да се вайка. Със затворени очи, опипвайки с ръце, той се прибра в кабината си с намерението да остане там колкото може повече.

Всъщност върху триста седемдесет и четирите милиона и петстотин и шест хиляди и деветстотин и дванадесет квадратни километра, които представляват водната повърхност, Атлантическият океан заема четвърт част.^[1] Впрочем изобретателят като че ли не бързаше особено много. Той не даваше заповед да се увеличи скоростта. А и „Албатрос“ не би могъл да лети със същата скорост, с която беше летял над Европа — двеста километра в час. В тази област, където господствуват югозападни течения, имаше насрещен вятър и макар да беше още слаб, не можеше да не се съобразят с него.

Най-новите трудове на метеоролозите, подкрепени с многобройни наблюдения, дават възможност да се установи, че в тази междутропическа зона се събират пасати било към Сахара, било към Мексиканския залив. А вън от областта на безветрието те идват от запад и духат към Африка или идват от изток и духат към Новия свят, докато трае горещият сезон.

„Албатрос“ не желаеше да се бори с насрещните ветрове с цялата сила на двигателните си витла. Той се задоволи с умерена скорост, която всъщност надвишаваше скоростта на най-бързите презокеански параходи.

На 13 юли въздушният кораб прелетя над екватора, което бе съобщено на целия екипаж.

Така Чичо Прюдънт и Фил Евънс узнаха" че напускат северното полукълбо и навлизат в южното. Това преминаване на екватора не бе съпроводено с тържествени обреди, както правят екипажите на някои военни и търговски параходи.

Само Франсоа Тапаж изля една пинта^[2] вода във врата на Фрайколин; но тъй като това кръщение беше последвано от няколко чашки джин, негърът изяви готовност да преминава колкото пъти искат екватора, стига да не се намира на гърба на механична птица, която никак не му вдъхваше доверие.

Сутринта на 15 юли „Албатрос“ прелетя между островите Възнесение и Света Елена, по-близо до Света Елена, чиито високи планини се появиха на хоризонта още преди няколко часа.

Ако по времето, когато Наполеон беше във властта на англичаните, беше съществувала машина, подобна на въздушния кораб на изобретателя Робюр, Хъдзън Лоу^[3], въпреки всичките предпазни мерки сигурно щеше да види как неговият знаменит пленник му се изплъзва по въздушните пътища!

Вечерта на 16 и 17 юли от „Албатрос“ забелязаха някакво странно явление в светлините на здрача. Ако бяха по на север, биха могли да помислят, че наблюдават северно сияние. Слънцето, залязвайки, разпръсна многоцветни лъчи, някои от които се обагриха в яркозелен цвят.

Дали беше облак от космически прах, през който преминаваше земята в този миг и който отразяваше последните дневни лъчи? Неколцина наблюдатели обясниха точно така здрачните светлини. Но тези учени не биха поддържали това обяснение, ако се озовяха на борда на въздушния кораб. Защото при по-внимателно изследване щяха да установят, че във въздуха се носят малки кристалчета пироксен, микроскопични стъкловидни телца, фини частички от магнитно желязо, подобни на веществата, които изхвърлят някои огнедишащи планини. След подобно нещо те не биха имали никакво съмнение, че изригващ вулкан е изпратил в простора този облак, чиито прозрачни частички предизвикваха наблюдаваното явление — облак, който въздушните течения държаха като полилей над Атлантическия океан.

Докато пътуваха над океана, наблюдаваха и други явления. От време на време някакви облаци придаваха на небето странен сив оттенък; когато прелитаха тази завеса от пари, по повърхността й се появяваха грапавини от ослепително бели спирали, осеяни с малки втвърдени зрънца, което на тази ширина би могло да се обясни като образуване на град.

През нощта на 17 и 18 юли се появи лунна дъга, жълтозеленикава, която зависеше от положението на въздушния кораб между пълната луна и завесата от ситен дъжд, изпаряваше се още преди да докосне морето.

Можеше ли поради тези различни явления да се заключи, че ще има промяна на времето? Защо не. Но, тъй или иначе, вятърът, който духаше от югозапад след отлитането им от африканския бряг, беше започнал да утихва в областите около екватора. В тази тропическа зона беше извънредно горещо. Робюр нареди да се издигнат по-високо, за да потърсят прохлада. Освен това трябваше да се предпазят от отвесните слънчеви лъчи, тъй като те бяха непоносимо горещи.

Промяната във въздушните течения даваше възможност да се предположи, че оттатък екватора ще се озоват при други климатични условия. Трябва да се отбележи, че месец юли в южното полукълбо прилича на месец януари в северното, тоест в разгара на зимата. Ако „Албатрос“ се спуснеше по на юг, скоро щеше да изпита тези промени.

Впрочем морето вече „усещаше това“, както казват моряците. На 18 юли, след като прелетяха Тропика на Козирога, наблюдаваха друго явление, от което екипажът на всеки кораб би изпаднал в ужас.

По повърхността на океана се заредиха светещи вълни, които прииждаха със скорост не по-малка от шестдесет мили в час. Те се носеха, запазвайки помежду си дълги светли бразди. С настъпването на нощта силните им отблясъци достигнаха до „Албатрос“. Сега биха могли да помислят въздушния кораб за запален болид. Робюр никога не беше летял над огнено море — студен огън, от който не беше необходимо да бягат, издигайки се във високите атмосферни слоеве.

Причината за това явление очевидно беше електричеството, защото не можеше да се обясни с пасаж от риби, които хвърлят хайвера си, или със слой от тези микроскопични животинки, чието натрупване произвежда фосфоресцирането.

Можеше да се предположи, че напрежението на атмосферното електричество по това време беше много голямо.

И действително на другия ден, 19 юли, някой кораб би се озовал в опасно положение сред това море. Но „Албатрос“ си играеше с ветровете и вълните подобно на могъщата птица, чието име носеше. Ако не му се нравеше да лети над неговата повърхност като буревестниците, той можеше като орлите да намери спокойствие и слънце във висините.

В този момент преминаха четиридесет и седмия южен паралел. Сега денят траеше не повече от седем-осем часа и щеше още да намалява, колкото повече се приближаваха до Антарктида.

Към един часа следобед „Албатрос“ чувствително се спусна надолу, за да потърси по-благоприятно течение. Той летеше само на сто фута от повърхността на морето.

Времето беше тихо. Тук-таме по небето плуваха тежки черни облаци, издути в горната си част и завършващи с права хоризонтална линия. От тези облаци се отскубваха удължени издатини, които сякаш се протягаха към клокочещата долу вода.

Изведнъж водата се устреми напред, приемайки формата на голяма електрическа крушка.

Само след миг „Албатрос“ беше подхванат от вихъра на силен смерч, придружен от двадесетина други, черни като мастило. За щастие въртенето на смерча беше противоположно на въртенето на подемните витла, иначе те биха прекратили движението си и въздушният кораб би полетял в морето; но той започна да се върти около себе си със страшна бързина.

Огромна опасност заплашваше „Албатрос“ и беше почти невъзможно да я предотвратят, защото изобретателят нямаше как да освободи машината от смерча, който я беше поел и я задържаше въпреки двигателните витла. Хората, отхвърляни от центробежната сила в двата края на платформата, трябваше да се заловят за перилата, за да не бъдат отнесени.

— Спокойствие! — извика Робюр.

То наистина беше необходимо, както и търпението.

Чичо Прюдънт и Фил Евънс, които излязоха от кабината си, бяха отхвърлени на кърмата и едва не се преметнаха през борда.

„Албатрос“ се въртеше, следвайки движението на смерчовете, въртящи се със скорост, на която витлата биха могли да завидят. Тъкмо се изскубваше от единия, друг го подхващаше и всеки миг беше застрашен да се разглоби и разпадне на парчета.

— Огън!… — извика изобретателят.

Тази заповед беше отправена към Том Търнър. Помощникът се беше заловил за малкия топ в средата на платформата, където центробежната сила не беше толкова силна. Той разбра мисълта на Робюр. На часа дръпна затвора на топа, измъкна от сандъчето, прикрепено за лафета, един снаряд и го пъхна вътре. Раздаде се изстрел и внезапно всички смерчове се откъснаха от облачния таван, който те сякаш носеха на върха си.

Сътресението на въздуха се оказа достатъчно да разбие смерча и огромният облак, изливайки се в дъжд, набразди хоризонта с вертикални ивици, огромна течна мрежа, простряна от морето до небето. Най-сетне свободен, „Албатрос“ побърза да се издигне на няколкостотин метра.

— Повреди на борда? — запита изобретателят.

— Няма — отговори Том Търнър. — Дано само подобни игри на пумпал не се повтарят!

Действително около десетина минути „Албатрос“ беше застрашен от гибел. Ако не беше така изключително здрав, щеше да загине във вихъра на смерчовете.

Колко дълги бяха часовете над Атлантическия океан, когато нищо не нарушаваше еднообразието им! Дните непрекъснато намаляваха и студът се усилваше. Чичо Прюдънт и Фил Евънс почти не виждаха Робюр. Затворен в своята кабина, изобретателят коригираше пътя, пунктираше по картите Посоката, определяше точното местонахождение на въздушния кораб всеки път, когато беше възможно, отбелязваше указанията на барометрите, термометрите, хронометрите и най-сетне вписваше в бордовата книга всичко, което се бе случило по време на пътешествието.

Колкото до двамата балонисти, добре облечени и загърнати, те непрекъснато се мъчеха да открият поне ивица земя на юг.

От своя страна, по поръка на Чичо Прюдънт, Фрайколин се опитваше да измъкне от готвача някоя подробност за изобретателя. Но как да вярваш на Това, което разправяше гасконецът Франсоа Тапаж. Според неговите думи, Робюр ту беше бивш министър на република Аржентина, ту началник на Адмиралтейството, ту президент на Съединените щати в оставка, ту испански генерал на разположение, Ту вицекрал на Индия, който си потърсил още по-високо положение в облаците. Ту притежаваше милиони от грабежите, извършени с неговата машина, за което бил осъден на публично наказание, ту се беше разорил от създаването на тази машина и сега бил принуден да предприеме платени полети, за да възстанови парите си. Колкото до въпроса дали някога ще спре някъде — не. Но той имал намерение да отиде на Луната и ако намерел някое място, което да му хареса, щял да остане там.

— Е, какво ще кажеш, Фрай, приятелю мой! Ще ти бъде ли приятно да отидеш да видиш какво става там горе?

— Няма да отида!… Отказвам!… — отговаряше глупакът, който вземаше за сериозни всичките тези измислици.

— А защо, Фрай, защо? Ще те оженим за някоя млада и хубава лунна жителка… Ще станеш родоначалник на негрите на Луната!

Когато Фрайколин предаваше тези неща на господаря си, на него му ставаше ясно, че няма да може да узнае нищо за Робюр. И започна да замисля планове за отмъщение.

— Фил — каза той един ден на своя колега, — нали вече се доказа, че всяко бягство е невъзможно?

— Невъзможно, Чичо Прюдънт.

— Така да е! Но всеки човек може да се разпорежда със себе си и ако трябва да жертвува живота си…

— Ако трябва да жертвувам живота си, колкото по-скоро, толкова по-добре — отговори Фил Евънс, който, колкото и студен да беше по темперамент, не можеше да издържи повече. — Да! Време е да свършим с това!… Къде отива „Албатрос“?… Ето го, че прелита напряко Атлантическия океан и ако държи тази посока, ще достигне крайбрежията на Патагония, а след това бреговете на Огнена земя… И после?… Ще полети ли над Тихия океан, или ще отиде да търси приключения към континента на Южния полюс?… Всичко можем да очакваме от този Робюр!… Тогава ще бъдем загубени!… Така че имаме право на законна отбрана и ако трябва да загинем…

— Нека не бъде — продължи Чичо Прюдънт, — преди да сме отмъстили, преди да сме унищожили тази машина заедно с всички, които са на борда й.

Двамата балонисти бяха стигнали дотук от безсилен гняв и натрупана злоба. Да! Щом е необходимо, щяха да се пожертвуват, за да унищожат изобретателя и тайната му! И така чудният кораб, чието неоспоримо превъзходство във въздухоплаването те бяха принудени да признаят, щеше да просъществува само няколко месеца.

Тази мисъл така се беше врязала в главите им, че те мислеха вече само как да изпълнят намерението си. Но как да постъпят? Като се доберат до някои от експлозивите, които се намират на борда, и хвърлят машината във въздуха? Но затова трябваше да проникнат в склада с мунициите.

За щастие Фрайколин не подозираше нищо от тези планове. При мисълта, че „Албатрос“ може да експлодира във въздуха, той беше способен да издаде господаря си.

На 23 юли на югозапад отново се появи земя, близо до нос Девите, в началото на Магелановия проток. Оттатък петдесет и четвъртия паралел по това време на годината нощта трае близо осемнадесет часа и средната температура спада с шест градуса под нулата.

Вместо да полети по на юг, „Албатрос“ отначало следваше извивката на протока, сякаш се готвеше да се отправи към Тихия океан. След като мина залива Ломас, планината Грегъри на север и планинската верига Брекнокс на запад, той полетя над Пунта Аренас, малко чилийско село, точно когато биеше камбаната на черквата, и няколко часа по-късно достигна старата постройка на Порт Фамин.

Дори патагонците, чиито огньове се виждаха тук-таме, да бяха над среден ръст, пътниците от въздушния кораб не можеха да преценят дали е така, защото поради височината ги виждаха като джуджета.

Но каква гледка се откри пред тях през кратките часове на този южен ден! Стръмни планини, върхове, покрити с вечен сняг, и гъсти гори, разположени една над друга по склоновете, вътрешни морета, заливи, образувани между полуостровите и островите на архипелага (между тях Клерънз, Доусън, Десълейшън), канали и проливи, многобройни ниски и високи носове, цялото това безредно струпване, което започваше да се сковава от леда в плътна маса от нос Феуърд, с който свършва Американският континент, до нос Хорн, където свършва Новият свят.

Когато стигнаха до Порт Фамин, стана ясно, че „Албатрос“ ще продължи пътя си на юг. Минавайки между планината Тарн на полуостров Брънзуик и планината Грейвз, той се насочи право към Сармиенто, огромен връх, покрит с ледове, който се извисява над Магелановия проток на две хиляди метра над морското равнище.

Това беше страната на печереите и фуегейците, туземни племена, които обитават Огнена земя.

Колко красива и плодородна би изглеждала тази страна, особено в южната си част, шест месеца по-рано, в разгара на лятото, през дългите петнадесет до шестнадесет часа дни! Навсякъде долини и пасища, които биха могли да изхранят хиляди животни, девствени гори с гигантски дървета: бреза, бук, ясен, кедър, храстовидна папрат, равнини, по които се движат стада гуанако^[4], вигони и щрауси; после множество пингвини, хиляди хвъркати. Ето защо, когато „Албатрос“ запали прожекторите си, бордът се изпълни с полярни птици, гилимоти^[5], патици, гъски — изобилие, от което една стотна част би напълнила кухнята на Франсоа Тапаж.

Ето как се отвори много работа на готвача, който умееше да приготвя тоя дивеч, така че да му се запази тлъстината. Ето как се намери работа и за Фрайколин, който не можа да се откаже от удоволствието да оскубе цели дузини от тези интересни хвъркати.

Този ден към три часа следобед, когато слънцето залязваше, се появи голямо езеро, оградено с великолепни гори. То беше изцяло замръзнало и неколцина туземци с дълги ски се плъзгаха бързо по повърхността му.

При вида на летящия кораб те се разбягаха, обезумели от страх, на всички посоки и понеже нямаше къде да избягат, се помъчиха "да се заровят в земята като животни.

„Албатрос“ продължи да лети на юг, оттатък канала Бигъл, край остров Наварин, чието гръцко име звучи някак странно сред грубите наименования на тези отдалечени места, край остров Уолъстън, който се мие от последните вълни на Тихия океан. Най-сетне, след като прелетя седем хиляди и петстотин километра от брега на Дахомей, „Албатрос“ премина над последните островчета от Магелановия архипелаг, и над най-южната точка на сушата, чийто връх се подкопава от вечно вълнение — страшния нос Хорн.