Жул Верн
Робюр Покорителя (14)

Четиринадесета глава
в която „Албатрос“ извършва това, което никой никога може би няма да извърши

На другия ден беше 24 юли. 24 юли в южното полукълбо отговаря на 24 януари в северното. „Албатрос“ беше преминал петдесет и шестия градус южна ширина, а на този градус съответствува паралелът, който в Северна Европа пресича Шотландия или Единбург.

Термометърът непрекъснато се задържаше под нулата. Така че трябваше да пуснат малко изкуствена топлина от уредите, определени да отопляват кабините на въздушния кораб.

Излишно е да казваме, че продължителността на деня постепенно се увеличаваше след слънцестоенето на 21 юни на южната зима, но тя започна да намалява забележимо, тъй като „Албатрос“ все повече се приближаваше до полярните области.

Следователно тази част на южния Тихи океан, граничеща с антарктическия пояс, се осветяваше оскъдно. И така, малко гледки и понякога голям студ през нощта. За да издържат, трябваше да се облекат като ескимосите или като фуегейците. Тъй като такива странни облекла не липсваха на борда, двамата балонисти, добре опаковани, можеха да стоят на платформата, мислейки само за своя план и търсейки случай да го осъществят. Впрочем те виждаха твърде рядко Робюр и след разменените в Томбукту заплахи от едната и от другата страна изобщо не разговаряха с него.

Колкото се отнася до Фрайколин, той вече не излизаше от кухнята, където Франсоа Тапаж му оказваше великодушно гостоприемство при условие, че изпълнява ролята на помощник-готвач. В това имаше известни изгоди и негърът на драго сърце бе приел да помага, разбира се, с разрешението на своя господар. Така затворен, той не виждаше нищо от това, което ставаше навън, и можеше да се смята в безопасност.

А сега към коя точка на земното кълбо щеше да се отправи „Албатрос“? Допустимо ли беше посред зима да се осмели да пътешества над южните морета или над полярните земи? Дори да допуснем, че в този мразовит въздух химическите елементи на батериите биха могли да устоят срещу замръзването, не означаваше ли това смърт за екипажа, страшна бяла смърт? Ако Робюр се беше опитал да премине полюса през топлия сезон, как да е. Но посред вечната нощ на антарктическата зима наистина беше безумна постъпка!

Така разсъждаваха председателят и секретарят на института „Уелдън“, отведени сега до края на този континент на Новия свят, който също е Америка, но не и Америка на Съединените щати.

Да, какво ли още щеше да измисли този неотстъпчив Робюр? И не беше ли дошло времето да завършат пътешествието, като разрушат машината?

Този ден, 24 юли, изобретателят разговаря неведнъж със своя помощник. Няколко пъти Том Търнър и той поглеждаха барометъра не както обикновено, не за да определят достигнатата височина, а за да отбележат измененията на времето. Несъмнено бяха се появили някакви признаци, с които те трябваше да се съобразят.

Чичо Прюдънт забеляза, че Робюр изчислява останалите запаси, както за поддържане на машините на въздушния кораб, така и за поддържане на човешките машини, чиято работа не биваше да бъде по-малко осигурена на борда.

Всичко това приличаше на планове за връщане.

— Завръщане ли?… — каза Фил Евънс. — Къде?

— Там, където този Робюр може да си подсигури запаси — отговори Чичо Прюдънт.

— Сигурно ще е някой остров, забутан в Тихия океан с колония злодеи, достойни за своя шеф!

— Такова е и моето мнение, Фил Евънс. Мисля, че той се кани да се отправи на запад и при бързината на „Албатрос“ ще може лесно да достигне целта си.

— Но ние няма да можем да осъществим плановете си… ако той пристигне…

— Той няма да пристигне там, Фил Евънс!

Двамата балонисти бяха отгатнали отчасти плановете на изобретателя. През този ден стана ясно, че „Албатрос“, след като стигне границите на Антарктическото море, се готви да се върне назад. Когато ледовете завладееха бреговата линия до нос Хорн, всички ниски области на Тихия океан щяха да бъдат покрити с айсфилди и айсберги. Ледените блокове щяха да образуват тогава непристъпна преграда както за най-здравите кораби, така и за най-дръзките мореплаватели.

Размахвайки по-бързо крила, „Албатрос“ можеше да прелети над ледените планини, струпани върху океана, както и над земните планини, извисили се върху полярния континент, ако тоя континент образува южната шапка на земята. Но би ли се осмелил да застане в полярната нощ срещу въздух, който може да се охлади до шестдесет градуса под нулата? Разбира се, не.

Ето защо, след като измина още стотина километра на юг, „Албатрос“ се отклони на запад по посока на някакъв неизвестен остров в Тихия океан.

Под него се разстилаше водна равнина, ширнала се между американската и азиатската земя. В този момент водите бяха добили този странен цвят, заради който са им дали името „млечно море“. В полусянката, която отслабналите слънчеви лъчи вече не можеха да разсеят, цялата повърхност на Тихия океан беше млечнобяла. Би казал човек безкрайно заснежено поле, тъй като вълните му не се виждаха от такава височина. Ако студът сковеше тази част от морето, превръщайки я в огромен айсфилд, то тя щеше да изглежда точно така.

Известно е вече, че това явление се дължи на хиляди блестящи частици, фосфоресциращи телца. Чудно беше обаче, че тази опалова купчина се срещаше другаде, а не във водите на Индийския океан.

Внезапно барометърът, който показваше хубаво време в първите часове на деня, рязко спадна. Очевидно бяха се появили признаци, с които един кораб би трябвало да се съобрази, но които въздушният кораб можеше да пренебрегне. Ясно беше, че някаква страшна буря неотдавна е раздвижила водите на Тихия океан.

Беше един часът следобед, когато Том Търнър се приближи до изобретателя и му каза:

— Мастър Робюр, погледнете тази черна точка на хоризонта!… Там, точно на север от нас!… Това не може да бъде скала, нали?

— Не, Том, в тази посока няма земя.

— Тогава сигурно е кораб или някаква лодка.

Чичо Прюдънт и Фил Евънс, които бяха застанали на носа, погледнаха към мястото, което сочеше Том Търнър.

Робюр поиска да му донесат далекогледа и внимателно се взря в тази посока.

— Това е лодка — каза той. — Сигурен съм, че има хора на борда.

— Корабокрушенци ли? — извика Том.

— Да, корабокрушенци, които са били принудени да напуснат своя кораб — обясни Робюр, — клетници, които не знаят вече къде е земята и може би умират от глад и жажда! Какво пък! Никой няма да може да каже, че „Албатрос“ не се е опитал да им помогне!

Том даде заповед на машиниста и на двамата му помощници. Въздушният кораб започна бавно да се спуска. На сто метра спря и двигателните витла бързо го понесоха на север.

Действително беше лодка. Платното й плющеше в мачтата. Не духаше вятър и тя не можеше да се придвижва. Несъмнено на борда никой нямаше сили да използува веслата.

На дъното на лодката имаше петима души, заспали или капнали от умора, ако не бяха умрели.

„Албатрос“ долетя над тях и бавно се спусна.

Върху кърмата на лодката можеше да се прочете името на кораба, на който принадлежеше — „Жанет“ от Нант, френски кораб, който екипажът е трябвало да напусне.

— Хей! — извика Том Търнър.

Сигурно го чуха, защото лодката беше само на осемдесет фута под „Албатрос“.

— Никакъв отговор.

— Гръмни с пушката! — нареди Робюр.

Заповедта беше изпълнена и пукотът дълго отеква по водната повърхност.

Един от корабокрушенците едва се надигна, с блуждаещи очи и лице на истински скелет.

Като видя „Албатрос“, той се сви уплашено.

— Не се страхувайте! — извика Робюр на френски. — Ще ви помогнем!… Кои сте вие?

— Моряци от „Жанет“, тримачтов кораб, на който аз бях помощник-капитан — отговори човекът. — От две седмици… сме го напуснали… точно когато започна да потъва. Нямаме нито вода, нито храна!…

Другите четирима корабокрушенци също започнаха да се привдигат. Мършави, изтощени, ужасно отслабнали, те протягаха ръце към въздушния кораб.

— Внимание! — извика Робюр. Спуснаха от кораба въже с кофа вода.

Нещастниците се спуснаха към нея и започнаха да пият така жадно, че да ти е жал да ги гледаш.

— Хляб!… Хляб!… — завикаха те.

Веднага им спуснаха кошница, пълна с провизии: консерви, шише с бренди, няколко пинти кафе. Помощник-капитанът едва сдържаше хората си да ядат по-бавно.

Той запита:

— Къде сме?

— На петдесет мили от чилийския бряг и от архипелага Чонъс — отговори Робюр.

— Благодаря, само че няма вятър…

— Нищо, ще ви вземем на буксир.

— Кои сте вие?…

— Хора, щастливи, че могат да ви се притекат на помощ — отговори просто Робюр.

Помощник-капитанът разбра, че трябва да уважават тайната на спасителя си. Но нима беше възможно тази летяща машина да има толкова сила да ги вземе на буксир?

Да! Могъщата машина повлече на изток лодката, привързана с въже, дълго сто фута.

В десет часа вечерта видяха земя или по-скоро светлините, които показваха къде се намира. Тази помощ от небето беше дошла тъкмо навреме за корабокрушенците на „Жанет“ и те наистина с право смятаха, че дължат спасението си на някакво чудо.

Когато доведе лодката до началото на пролива между островите Чонъс, Робюр извика да отвържат въжето — заповед, на която корабокрушенците веднага се подчиниха, благославяйки своите спасители — и „Албатрос“ отново полетя над открито море.

Наистина чудесен беше този въздушен кораб, който можеше така да помага на моряците, загубени в морето! Кой балон, колкото и усъвършенствуван да беше, би бил годен да извърши подобно нещо? Чичо Прюдънт и Фил Евънс трябваше да признаят насаме, че това е истината, макар да бяха в такова душевно състояние, когато се отрича дори очевидното.

Все така бурно море. Тревожни признаци. Барометърът спадна още няколко милиметра. Страшни пристъпи на вятъра; той свистеше във витлата на „Албатрос“ и виеше срещу него. При такива обстоятелства платноходен кораб щеше вече да бъде със скъсани платна и счупена мачта. Всичко показваше, че вятърът се носи на северозапад. Тръбичката на щормгласа започваше да се размътва по обезпокоителен начин.

Към един часа през нощта вятърът още повече се усили. Въпреки че духаше срещу въздушния кораб, „Албатрос“, тласкан от своите подемни витла, успя да се пребори с него и се движеше със скорост четири-пет левги в час. Но не би могло да се иска повече от него.

Явно беше, че наближава циклон, явление, твърде рядко по тези ширини. Както и да го наричат — ураган в Атлантическия океан, тайфун в китайските морета, самум в Сахара, торнадо по западното крайбрежие, той винаги представлява въртяща се страшна буря. Да! Страшна за всеки кораб, грабнат от това центробежно движение, което се разраства от окръжността към центъра и оставя само едно спокойно място — средата на този въздушен мелщрьом.

Робюр знаеше това. Той знаеше също така, че е по-безопасно да избегне циклона, като излезе от зоната на привличане и се издигне към горните слоеве. Досега това винаги му се беше удавало. Нямаше нито час, а може би нито минута за губене!

Действително вятърът все повече се усилваше. Вълните, плоски, без гребени, разпръсваха бял прах по морската повърхност. Изглежда, циклонът, променяйки посоката си, щеше да се разрази с ужасна скорост в полярните области.

— Нагоре! — заповяда Робюр.

— Нагоре! — повтори Том Търнър.

Подемните витла бяха задвижени с пълна сила и въздушният кораб започна да се издига косо, сякаш се изкачваше по плоскост, наклонена на югозапад.

В този миг барометърът падна още — бързо падане на живака с осем, а после с дванадесет милиметра. Внезапно „Албатрос“ престана да се издига.

Каква беше причината за това спиране? Очевидно натискът на въздуха, някакво страшно течение, което, разпространявайки се от горе на долу, намаляваше устойчивостта на опорната точка.

Когато един параход плува нагоре по река, витлото му напразно се движи, защото не може да преодолее течението. Може да се стигне и до отклонение. Така се случи в този момент с „Албатрос“.

Въпреки това Робюр не се отказа от борбата. Седемдесет и четирите витла на кораба работеха съвършено точно и с максимална скорост на въртенето. Но неудържимо привлечен от циклона, „Албатрос“ не можеше да му убегне. В кратките затишия той подновяваше опитите си да се издигне. Но въздушните сили го притискаха и той пак падаше като потъващ кораб. И нима не потъваше наистина в това въздушно море, сред нощния мрак, който прожекторите успяваха да разсеят на съвсем близко разстояние?

Очевидно, ако силата на циклона нараснеше още, „Албатрос“ щеше да се превърне в жалка сламчица, отнесена от тези вихрушки, които изкореняват дървета, вдигат покриви, срутват стени.

Робюр и Том можеха да се обясняват само със знаци. Чичо Прюдънт и Фил Евънс, облегнати на перилата, се питаха дали циклонът няма да свърши тяхната работа, като разруши въздушния кораб, а заедно с него самия изобретател и с изобретателя и тайната на изобретението.

След като „Албатрос“ не можеше да се освободи с вертикален полет от циклона, не беше ли съвсем естествено да постъпи иначе — да се добере до центъра, относително спокоен, където щеше да бъде господар на своите действия? Да, но за да го достигне, трябваше да се преодолеят кръгообразните течения, които го теглеха към периферията. Притежаваше ли „Албатрос“ достатъчно сили да се откъсне от тях?

Внезапно горната част на облака се разкъса. Парите се сгъстиха и се изляха в пороен дъжд.

Беше два часът през нощта. Барометърът, падайки с по дванадесет милиметра, беше стигнал до седемстотин и девет, което всъщност изискваше да се направят някои поправки в спадането за сметка на височината над морското равнище, достигната от кораба.

Много рядко явление, този циклон се беше образувал вън от зоните, в които се разразяваше обикновено, тоест между тридесетия северен паралел и двадесет и шестия южен паралел. Може би това обяснява как тази въртелива буря се превърна внезапно в праволинейна буря. Какъв силен ураган! Силата на вятъра на Кънектикът от 22 март 1872 година със скорост сто и шестнадесет метра в секунда или повече от сто левги в час би могла да бъде сравнена с неговата.

Работата се състоеше в това — да избягат от изостаналия вятър като кораб пред буря или по-скоро да се оставят да ги отнесе течението, над което „Албатрос“ не можеше да се издигне и от което не можеше да излезе. Но следвайки неотклонно този единствен възможен път, той се насочваше на юг над полярните области, до които Робюр не бе пожелал да се приближи, така че всъщност вече не беше господар на посоката си, а отиваше натам, накъдето го носеше ураганът!

Том Търнър стоеше зад кормилото. Необходима беше цялата му сръчност, за да не бъдат отнесени нанякъде.

В първите утринни часове — ако може да се нарече така смътното оцветяване на хоризонта — „Албатрос“ беше прелетял от нос Хорн петнадесет градуса, което ще рече повече от четиристотин левги, и преминаваше границите на полярната окръжност.

Там, през месец юли, нощта трае около деветнадесет и половина часа. Слънчевият диск, без топлина, без светлина, се появява на хоризонта само за да се скрие почти веднага. На полюса такава нощ продължава седемдесет и девет дни. Всичко показваше, че „Албатрос“ ще се потопи в нея като в бездна.

Ако можеха да направят наблюдения този ден, те биха показали, че корабът се намира на шестдесет и шест градуса и четиридесет секунди южна ширина. Следователно той беше на хиляда и четиристотин мили от Южния полюс.

Неудържимо понесен към тази недостижима точка от земното кълбо, скоростта му, така да се каже, „изяждаше“ неговата притегателна сила, макар тя да се беше увеличила малко поради това, че земята при полюсите е сплескана. Той като че ли би могъл спокойно да мине без подемните си витла. Но скоро силата на урагана достигна такива размери, че Робюр реши да намали до минимум въртенето на подемните витла, за да избегне някоя сериозна повреда и да може да управлява кораба при възможно най-малка собствена скорост.

Сред всички тези опасности изобретателят управляваше хладнокръвно, а екипажът се подчиняваше така, сякаш душата на командира се беше вселила в душата на екипажа.

Чичо Прюдънт и Фил Евънс не бяха напуснали нито за миг платформата. Впрочем стоенето там не им създаваше неудобства. Въздухът не оказваше никакво съпротивление или то беше съвсем слабо. Въздушният кораб приличаше на аеростат, който се движи заедно със средата, от която е обкръжен.

Южната полярна област има, както казват, четири милиона и петстотин хиляди квадратни километра повърхност. Континент ли беше тя? Архипелаг? Или палеокристично море, чиито ледове не се топят дори през дългия летен период? Неизвестно. Знаеше се само, че Южният полюс е по-студен от Северния — явление, дължащо се на положението на земята в нейната орбита по време на зимата в антарктическите области.

През този ден нищо не показа, че бурята ще утихне. Като се движи по седемдесет и петия меридиан на запад, „Албатрос“ трябваше да достигне най-близките до полюса области. Но по кой меридиан щеше да се измъкне, ако някога успееше да се измъкне оттам.

Тъй или иначе, колкото по на юг отиваше „Албатрос“, толкова по-малък ставаше денят. Скоро той щеше да потъне в тази постоянна нощ, която се осветява само от луната или от бледите лъчи на полярното сияние. Но сега имаше новолуние и спътниците на Робюр рискуваха да не видят нищо от тези области, чиято тайна още не беше разгадана от човешката любознателност.

Може би „Албатрос“ щеше да мине над някои познати вече точки, малко преди полярната окръжност, на запад от земята Грейъм, открита от Биское през 1832 година, и земята Луи Филип, открита през 1838 година от Дюмон дЮрвил, последните граници, достигнати от този непознат континент.

В това време на борда се измъчваха от студа, съвсем не толкова голям, колкото би могло да се предполага. Изглежда, че този ураган беше нещо като въздушен Гълфстрийм, който носеше известна топлина.

Колко жалко, че цялата тази област беше потънала в дълбока тъмнина! Трябва да отбележим, че дори понякога луната да осветяваше простора, наблюдателното поле си оставаше твърде ограничено. По това време на годината огромна снежна покривка, истинска заледена черупка, покрива цялата полярна област. На тъмния хоризонт не се вижда дори отражението от ледените полета. При такива условия как да различат формата на земята, морската повърхност, разположението на островите? Как да опознаят хидрографската мрежа на страната? Как дори да отбележат орографския релеф, след като хълмовете и планините могат да бъдат сбъркани с айсбергите и ледените блокове?

Малко преди полунощ южното полярно сияние освети мрака. Със сребристите си ресни, с ивиците, които като лъчи блестяха в простора, то приличаше на огромно разтворено ветрило, покрило половината небе. Неговите крайни електрически излъчвания се губеха в съзвездието Южен кръст, чиито четири звезди искряха в зенита. Несравнимо величествено явление, чиято светлина разкри донякъде облика на тази област, превърната в безкрайна белота.

Излишно е да се казва, че в толкова близко съседство с южния магнитен полюс стрелката на компаса непрекъснато се въртеше бясно и не можеше вече да дава дори относително точни указания за посоката, в която летяха. Но в един момент отклонението й стана над острова, без да се приземява. Според него, за един ден можеха да поправят повредите и да потеглят още същата вечер.

Вятърът съвсем утихна — благоприятно обстоятелство да извършат необходимото. Пък и докато стоеше неподвижен, "Албатрос не можеше да бъде отнесен нанякъде.

Спуснаха от борда въже, дълго сто и петдесет фута, с прикрепена на края котва. Когато въздушният кораб стигна до края на острова, котвата остърга първите подводни скали и здраво се заби между две от тях. Въжето се опъна под действието на подемните витла и „Албатрос“ остана неподвижен като кораб, хвърлил котва.

За първи път, откакто бяха тръгнали от Филаделфия, той се закрепи за земята.