Жул Верн
Робюр Покорителя (15)

Петнадесета глава
в която стават събития, наистина заслужаващи си труда да бъдат разказани

От „Албатрос“ установиха, че островът не е голям. На кой ли паралел се намираше? На кой ли меридиан бяха акостирали? Дали спадаше към островите на Тихия океан, Остралазия или Индийския океан? Щяха да узнаят, когато Робюр определеше къде се намира „Албатрос“. Макар че не можеше много да вярва на компаса, имаше основание да мисли, че островът се намира по-скоро в Тихия океан. Щом изгрееше слънцето, щяха да имат идеални условия, за да направят наблюденията си.

От тази височина — сто и петдесет фута — островът, чиято обиколка беше около петнадесет мили, приличаше на трилъчна морска звезда.

На югоизток се виждаше друго островче, а пред него скали. На брега нямаше и следа от блата, което потвърждаваше мнението на Робюр за мястото, където се намираха — в Тихия океан има само слаби приливи и отливи.

На северозапад се издигаше конусовидна планина, чиято височина сигурно беше сто и двадесет фута.

Не се виждаше никакъв туземец, но може би на противоположния бряг имаше туземци. Тъй или иначе, ако са забелязали въздушния кораб, сигурно са се изпокрили или са избягали от ужас.

„Албатрос“ беше хвърлил котва в югоизточния край на острова. Недалеч, в един малък залив, се вливаше рекичка, минаваща между скалите. Оттатък се виждаха лъкатушни долини, най-различни видове дървета, дивеч, много яребици и дропли. Дори да не беше обитаем, островът изглеждаше пригоден за живеене. Робюр би могъл да се приземи, но се отказа, сигурно защото почвата беше неравна и нямаше удобно място, където да стои въздушният кораб.

В очакване да излетят изобретателят започна поправката на кораба, която смяташе да завърши до края на деня. Подемните витла в пълна изправност бяха работили много добре сред пристъпите на урагана, който, както бе им се сторило, по-скоро облекчи работата им. Засега работеха половината витла и това беше достатъчно да се осигури обтягането на въжето, спуснато от „Албатрос“.

Двете двигателни витла обаче бяха пострадали, и то много повече, отколкото си представяше Робюр. Трябваше да се изправят разкривените им перки и да се поправи системата от зъбчати колела, които им осигуряваха въртенето.

Екипажът се зае първо с предното витло под ръководството на Робюр и Том Търнър. По-добре беше да започнат с него да не би по някаква причина да се наложи „Албатрос“ да отпътува, преди работата да е свършена. Дори само с това витло можеха да се отправят на път.

В това време Чичо Прюдънт и Фил Евънс, след като се разходиха по платформата, седнаха на кърмата.

А Фрайколин се чувствуваше странно успокоен! Каква разлика! Друго е да си закачен само на сто и петдесет фута над земята!

Прекъснаха работата си чак когато слънцето се издигна на хоризонта така, че можеха да определят най-напред часовия ъгъл, а после, когато стигна кулминационната си точка, да изчислят кога е местното пладне. Резултатът от наблюденията, направени с най-голяма точност, беше следният:

— Дължина — сто седемдесет и шест градуса и седемнадесет минути източно от нулевия меридиан.

Ширина — четиридесет и три градуса и тридесет и седем минути, южна.

На картата на това място трябваше да бъде остров Чатхъм и островчето Биф, чиято група е известна под общото название Броутънови острови. Тази група острови се намира на петнадесет градуса източно от Тауаи Поману, южен остров на Нова Зеландия, разположен в южната част на Тихия океан.

— Точно както предполагах — каза Робюр на Том Търнър.

— И къде сме?…

— На четиридесет и шест градуса южно от остров Хикс, на разстояние две хиляди и осемстотин мили.

— Още една причина да поправим двигателните витла — забеляза Том Търнър. — В предстоящия полет можем да се сблъскаме с насрещни ветрове, а и запасите ни са съвсем малко… Необходимо е колкото може по-скоро да стигнем до остров Хикс.

— Да, Том, надявам се да тръгнем още тази нощ, макар и с едно витло, а ще поправим другото по пътя.

— Мастър Робюр — запита Том Търнър. — а тези двама джентълмени и прислужникът им!…

— Том Търнър — отговори изобретателят, — нима ще бъде лошо за тях да се заселят на остров Хикс?

Какъв беше този остров Хикс? Зареян в необятния Тихи океан между екватора и Тропика на Рака, островът напълно заслужаваше този алгебричен знак, който Робюр му беше дал за име. Той се намираше в Маркизово море, далеч от всички океански пътища. Там Робюр беше основал своята малка колония, там отиваше да си почине „Албатрос“, когато беше уморен от своите полети, там се запасяваше с всичко, което му беше необходимо за непрекъснатите му пътешествия. На този остров Хикс Робюр, разполагайки с големи средства, беше построил корабостроителница и беше направил своя въздушен кораб. Там той можеше да го поправи и дори да го направи отново. Неговите складове бяха пълни с всякакви материали, вещества и провизии, необходими, за да поддържат съществуването на петдесетината жители — цялото население на острова.

Когато няколко дни преди това беше заобиколил нос Хорн, Робюр имаше намерение да долети до остров Хикс, като пресече косо Тихия океан. Но циклонът беше сграбчил „Албатрос“ във вихрушката си. След него ураганът го беше отнесъл над южните полярни области. Горе-долу той се беше върнал в първата си посока и ако не бяха повредите във витлата, закъснението нямаше да е особено важно.

Те щяха да отлетят на остров Хикс, но както беше казал помощник-капитанът Том Търнър, имаха да изминат още дълъг път. Може би щеше да се наложи да се борят срещу неблагоприятни ветрове. Като се има предвид силата на машините, не беше невъзможно да пристигне в определените срокове. При средно хубаво време с обикновен ход целият път трябваше да бъде изминат за три-четири дни.

Затова Робюр беше решил да се спре над остров Чатхъм. Тук имаше чудесни условия да поправят предното витло. Тогава нямаше защо да се страхува, че при насрещен вятър биха могли да бъдат отнесени на юг, когато желаят да отидат на север. Поправките трябваше да бъдат завършени до настъпването на нощта. След това щяха да освободят котвата. Ако се окажеше здраво закрепена в скалите, щяха да прережат въжето и да полетят към екватора.

Както се вижда, много просто и правилно решение.

Екипажът на „Албатрос“ знаеше, че няма време за губене, затова се залови здраво за работа.

Докато всички работеха на носа на въздушния кораб, Чичо Прюдънт и Фил Евънс водеха помежду си разговор, чиито последици щяха да бъдат изключително сериозни.

— Фил Евънс — каза Чичо Прюдънт, — нали и вие като мене сте решили да пожертвувате живота си?

— Да, като вас.

— За последен път ви питам: убеден ли сте, че няма какво повече да чакаме от този Робюр?

— Няма какво.

— Е, добре, Фил Евънс, аз взех решение. Понеже „Албатрос“ трябва да потегли още тази вечер, нощта не бива да мине, преди да завършим нашето дело! Ние ще прекършим крилете на птицата на изобретателя Робюр! Тази нощ въздушният кораб ще хвръкне във въздуха!

— Да хвръкне! — възкликна Фил Евънс.

Както виждате, двамата балонисти бяха на едно и също мнение по всички въпроси, дори когато ставаше дума да приемат с безразличие ужасната смърт, която ги очакваше.

— Имате ли всичко, което е необходимо?… — запита Фил Евънс.

— Да!… Снощи, когато Робюр и хората му бяха заети със спасяването на въздушния кораб, успях да се вмъкна в склада и да взема един динамитен патрон.

— Чичо Прюдънт, да се залавяме за работа…

— Не, нека се свечери! Когато настъпи нощта, ще влезем в нашата кабина и вие ще пазите да не ме уловят.

Към шест часа двамата балонисти вечеряха, както обикновено. Два часа по-късно се оттеглиха в кабината си като хора, които желаят да се наспят, за да наваксат безсънната нощ.

Нито Робюр, нито който и да било друг от екипажа можеха да си представят дори за миг каква катастрофа заплашваше „Албатрос“.

Ето как смяташе да действува Чичо Прюдънт.

Както беше казал, той успя да проникне в оръжейния склад на кораба. Оттам измъкна известно количество барут и един от тези куршуми, които изобретателят използува в Дахомей. После се зърна в кабината си, скри грижливо куршума, с който бе решил да вдигне във въздуха „Албатрос“ през нощта, когато той отново полети.

Фил Евънс разгледа експлозива, откраднат от Чичо Прюдънт.

В металическата кутия имаше около един килограм експлозивно вещество, което щеше да бъде достатъчно да разруши кораба и да счупи витлата му. Дори експлозията да не го разрушеше изведнъж, той щеше да се разбие при падането. Работата беше взривът да бъде поставен в един от ъглите на кабината, така че да пробие платформата и да достигне корпуса на кораба.

Но за да избухне взривът, трябваше да се възпламени динамитната капсула. Това беше най-трудната част от операцията, защото възпламеняването на тази капсула трябваше да стане в определен момент, пресметнат с абсолютна точност.

Чичо Прюдънт беше обмислил всичко: щом предното витло бъдеше поправено, въздушният кораб щеше да полети на север; много вероятно обаче беше тогава Робюр и хората му да отидат на кърмата, за да поправят задното витло. Така че присъствието на целия екипаж до кабината можеше да попречи на Чичо Прюдънт да изпълни плана си. Затова той беше решил да си послужи с един фитил, за да предизвика взрива в определено време.

Ето какво каза той на Фил Евънс:

— Заедно с куршума взех и барут. С този барут ще направя фитил, дълъг толкова, колкото ни е необходимо, и ще го пъхна в капсулата. Смятам да го запаля в полунощ, така че да избухне между три и четири часа сутринта.

— Чудесно замислено! — възхити се Фил Евънс.

Двамата балонисти, както се вижда, бяха стигнали дотам, че обсъждаха с най-голямо хладнокръвие ужасната катастрофа, в която трябваше да загинат и самите те. В сърцата им се беше натрупала такава омраза към Робюр и неговите хора, че пожертвуването на техния собствен живот им изглеждаше напълно правилно, щом ще погубят заедно с „Албатрос“ и всички, които летяха с него. Че подобна постъпка беше безумна и дори гнусна, нямаше съмнение! Но ето докъде бяха стигнали те след седемседмично съществуване, изпълнено с неизбухнал гняв, с неудовлетворен бяс.

— Ами Фрайколин? — запита Фил Евънс. — Имаме ли право да разполагаме с неговия живот?

— Нали жертвуваме своя собствен! — отговори Чичо Прюдънт. Твърде съмнително е дали подобен довод би бил достатъчно убедителен за Фрайколин.

Чичо Прюдънт веднага се залови за работа, докато Фил Евънс застана на пост край кабината.

Екипажът беше все така зает на носа на кораба. Нямаше защо да се страхуват от изненади.

Чичо Прюдънт първо стри малко от барута така, че да стане съвсем ситен. После го навлажни леко и напълни едно платнено калъфче с форма на фитил. Запали го и установи, че гори по пет сантиметра за десет минути, което ще рече един метър за три часа и половина.

След това изгаси фитила, усука го здраво като въже и пъхна единия му край в капсулата.

Цялата тази работа беше привършена към десет часа вечерта, без да предизвика ни най-малко подозрение.

Тогава Фил Евънс също влезе в кабината при Чичо Прюдънт. Целия ден екипажът беше поправял усилено предното витло; трябваше обаче да го изтеглят, за да могат да разглобят перките му, които бяха изкривени.

Колкото до батериите, акумулаторите и машините, които подхранваха механичните двигатели на „Албатрос“, нищо не беше пострадало от пристъпите на циклона. Имаше с какво да ги подхранват още четири-пет дни.

Нощта се беше спуснала вече, когато Робюр и хората му прекъснаха работата си. Предното витло още не беше поставено на мястото му. Необходими им бяха още около три часа, за да завършат поправката. Като се посъветва с Том Търнър, изобретателят реши да даде отдих на екипажа, капнал от умора — отложиха окончателната поправка за другия ден. Не им оставаше да правят кой знае какво, пък и на дневна светлина щяха по-добре да сглобят витлото, работа изключително деликатна, за която прожекторите не можеха да дадат достатъчно светлина.

Чичо Прюдънт и Фил Евънс нямаха представа за това. Позовавайки се на разговора между Робюр и Том Търнър, те смятаха, че предното витло ще бъде поправено преди края на нощта и „Албатрос“ веднага ще полети на север. Бяха уверени, че корабът не е закрепен вече за острова, докато той всъщност не беше вдигнал котва. Това обстоятелство измени нещата така, както те не си бяха представяли.

Тъмна безлунна нощ. Огромни облаци правеха мрака още по-дълбок. Подухна лек ветрец. Повя и откъм югозапад, но „Албатрос“ дори не помръдна, стоеше неподвижно над своята котва, чието въже, обтегнато вертикално, го задържаше за земята.

Чичо Прюдънт и Фил Евънс, затворени в кабината, си разменяха само от време на време по някоя дума, заслушани в свистенето на подемните витла, които заглушаваха всички други шумове на борда. Те чакаха мига, в който ще започнат да действуват. Малко преди полунощ Чичо Прюдънт каза: — Време е!

Под леглата в кабината имаше сандък, който беше като чекмедже. В този сандък Чичо Прюдънт постави куршума с прикачения към него фитил. По този начин фитилът щеше да гори, без да бъде открит по миризмата или пращенето. Чичо Прюдънт запали края му. После блъсна чекмеджето под леглото и каза:

— А сега на кърмата и да чакаме!

Двамата излязоха и много се изненадаха, че не видяха кормчията на поста му.

Фил Евънс се наведе над перилата:

— „Албатрос“ е там, където беше — прошепна той. — Ремонтът не е привършен!… Той не може да отлети!

Чичо Прюдънт замахна отчаяно.

— Трябва да изгасим фитила — каза той.

— Не!… Трябва да се спасим! — възрази Фил Евънс.

— Да се спасим?

— Да!… Ще се спуснем по въжето на котвата в мрака!… Петдесет фута не са нищо!

— Нищо, разбира се, Фил Евънс, и наистина ще бъдем последните глупци, ако не се възползуваме от това неочаквано щастие.

Те отново влязоха в кабината и взеха със себе си всичко, което можеха да носят за по-дълъг или по-кратък престой на остров Чатхъм. После затвориха вратата и се отправиха безшумно към носа на въздушния кораб.

Имаха намерение да събудят Фрайколин и да го накарат да избяга с тях.

Беше тъмно като в рог. Облаците започваха да се разсейват на югозапад. Въздушният кораб беше започнал да се поклаща леко над котвата си, като отклоняваше малко въжето, така че спускането щеше да бъде по-мъчно. Но това не можеше да спре хора, които не се бяха поколебали да пожертвуват дори живота си.

Двамата тихо се промъкнаха на платформата, като се спираха от време на време под прикритието на кабините, за да се вслушват дали не става нещо. Навред пълна тишина. Никаква светлина в илюминаторите. Въздушният кораб бе потънал не само в тишина, но и в дълбок сън.

Точно когато Чичо Прюдънт и Фил Евънс се приближиха до кабината на Фрайколин, Фил Евънс се спря.

— Дежурният! — прошепна той.

Действително един човек се беше излегнал до кабината. Може би спеше, но не дълбоко. Бягството щеше да бъде невъзможно, ако той даде тревога.

На това място имаше въжета, парчета от платнище и кълчища, с които си бяха служили при поправката на витлото.

Само след миг устата на човека беше запушена, главата му покрита и той бе привързан за перилата така, че да не може нито да вика, нито да направи каквото и да било движение.

Всичко това беше извършено почти безшумно.

Чичо Прюдънт и Фил Евънс се вслушаха. В кабините нищо не помръдваше. На борда всички спяха.

Двамата бегълци — нали можем вече да им дадем това име? — стигнаха до кабината на Фрайколин. Франсоа Тапаж хъркаше така шумно, че беше достоен за името си, а това беше успокоително.

За голяма негова изненада Чичо Прюдънт нямаше защо да натиска вратата на Фрайколин. Тя беше отворена. Той надникна в кабината, после се върна и каза:

— Няма никой.

— Никой ли? Къде може да бъде? — прошепна Фил Евънс. Двамата отидоха до носа, смятайки, че Фрайколин може би е заспал там в някое кътче… Пак никой.

— Дали този хитрец не ни е изпреварил? — запита Чичо Прюдънт.

— Изпреварил, не изпреварил, не можем да чакаме повече! Да вървим!

Без никакво колебание двамата бегълци уловиха с две ръце въжето и го обхванаха с крака; после се спуснаха по него и се озоваха здрави и читави на земята.

Какво изпитаха да тъпчат пак земята, която им липсваше от толкова дълго време, да вървят по твърда почва, да не бъдат вече играчка на въздушните стихии!

Те се готвеха да се отправят навътре в острова, като прескочат рекичката, когато внезапно пред тях изникна една сянка.

Беше Фрайколин.

Да. И на негъра му беше хрумнало същото, което и на господаря му, и той бе имал смелостта да го изпревари, без да го предупреди.

Но сега не беше време за упреци; Чичо Прюдънт понечи да потърси убежище в някоя по-отдалечена част на острова, когато Фил Евънс го спря.

— Слушайте, Чичо Прюдънт — каза той, — ето ни вече вън от властта на оня Робюр. Той и неговите хора са обречени на ужасна смърт. Той си я заслужава, няма какво! Но ако се закълне в честта си, че няма да се мъчи да ни залови…

— Подобен човек и чест…

Чичо Прюдънт не можа да довърши думите си. На борда на „Албатрос“ започна някакво движение. Очевидно беше дадена тревога. Бяха открили бягството.

— Помощ!… Помощ!… — викаше някой.

Беше дежурният, който бе успял да измъкне парцала от устата си. По палубата отекнаха бързи стъпки. Почти веднага прожекторите светнаха към острова.

— Ето ги!… Ето ги!… — извика Том Търнър. Бяха видели бегълците.

В същия миг по заповед на Робюр подемните витла бяха забавени, затеглиха въжето и „Албатрос“ започна да се приближава до земята. И ето че прозвуча силният глас на Фил Евънс.

— Изобретателна Робюр — каза той, — давате ли ни честна дума да ни оставите свободни на този остров…

— Никога! — извика Робюр.

Този отговор беше последван от пушечен изстрел и куршумът профуча край рамото на Фил Евънс.

— Ах, мръсниците! — извика Чичо Прюдънт.

И с нож в ръка, той се спусна към скалите, където беше закрепена котвата. Въздушният кораб беше само на петдесет фута от земята…

За няколко секунди въжето беше прерязано и вятърът, който доста се беше усилил, подхвана полегато "Албатрос и го отнесе на североизток, над морето.