Жул Верн
Робюр Покорителя (10)

Десета глава
в която ще видим как и защо взеха на буксир прислужника Фрайколин

Изобретателят нямаше никакво намерение да разхожда своя кораб над чудните земи на Индостан. Той прелетя Хималаите само за да покаже с каква великолепна машина за въздухоплаване разполага, да убеди дори тези, които не желаеха да бъдат убедени, и очевидно не искаше нищо повече. Следва ли от това обаче, че „Албатрос“ беше съвършена машина, макар на този свят да не съществува съвършенство? Ще видим по-нататък.

Макар Чичо Прюдънт и Фил Евънс дълбоко в душата си да не можеха да не се възхитят от мощта на подобна машина за въздухоплаване, те с нищо не се издаваха. Чудеха се само как да избягат. Не ги заплени дори великолепната гледка, открила се пред очите им, когато „Албатрос“ прелиташе над живописните покрайнини на Пенджаб.

В подножието на Хималаите има блатиста ивица земя, излъхваща нездрави изпарения, така наречената Тераи, в която през цялата година върлува треска. Но това не можеше да обезпокои „Албатрос“, нито да застраши здравето на екипажа му. Корабът се понесе, без особено да бърза, към този ъгъл на Индостан, който граничи с Туркестан и Китай. На 29 юни при първите утринни зари пред тях се разстла несравнимата Кашмирска долина.

Да, с нищо не може да се сравни тази долина между Големите и Малките Хималаи! Набраздена от стотици предпланини, които огромната планинска верига изпраща да загинат в басейна на Хидаспа, тя се оросява от водите на капризно лъкатушещата река, по бреговете на която са се сблъскали войските на Пор и Александър, тоест там, където са се сблъскали Индия и Гърция в Централна Азия. Река Хидаспа е все още там, докато двата града, основани от Александър Македонски за спомен от неговата победа, са така изтрити от лицето на земята, че дори не личи къде са били.

През това утро „Албатрос“ прелетя над Сринагар, по-известен под името Кашмир. Чичо Прюдънт и Фил Евънс видяха разкошен град, разположен върху двата бряга на реката с дървени мостове, опънати като нишки над него, с къщи, украсени с балкони от резба, с брегове, засенени от високи тополи, с покриви, обрасли с трева, подобни на големи хълмчета, с многобройни канали, с лодки, които приличаха на орехови черупки, и лодкари като мравки, със замъци, храмове, павилиони, джамии, бънгалоу в началото на предградията и всичко това удвоено от отражението във водата. Накрая се издигаше старата крепост Хари Парвата, построена на хълм като едно от най-важните укрепления в Париж на Мон Валериен.

— Ако бяхме в Европа, бихме помислили, че е Венеция — забеляза Фил Евънс.

— Ако бяхме в Европа — възрази чичо Прюдънт, — щяхме да съумеем да намерим пътя за Америка.

„Албатрос“ не се задържа над езерото, през което протича реката, и продължи своя полет над долината на Хидаспа.

Той слезе на десет метра от реката и остана така неподвижен около половин час. Тогава, спускайки от борда един маркуч, Том Търнър и помощниците му се заеха да попълнят запасите от вода с помпа, която акумулаторите привеждаха в действие.

По време на тази операция Чичо Прюдънт и Фил Евънс се бяха спогледали. Една и съща мисъл им дойде на ум. Те бяха само на няколко метра от повърхността на реката, близо до бреговете. И двамата бяха добри плувци. Един скок във водата можеше да им върне свободата и ако заплуват под вода, едва ли Робюр щеше да ги залови отново. Нали за да заработят двигателните витла, машината трябваше да бъде поне на два метра от водата?

Само за миг всички изгледи „за“ и „против“ им минаха през ума. И само за миг те ги прецениха. И точно когато се наканиха да скочат от платформата, няколко чифта ръце се стовариха на раменете им.

Наблюдаваха ги. Отнеха им всяка възможност за бягство.

Този път те не се предадоха без съпротива. Помъчиха се да отблъснат хората, които ги държаха. Но екипажът на „Албатрос“ се състоеше от яки момчета!

— Господа — задоволи се да каже изобретателят, — всеки, който има удоволствието да пътува в компанията на Робюр Покорителя, както вие сами така сполучливо го назовахте, и то на борда на неговия удивителен „Албатрос“, не може да си отиде така … тихомълком. Ще прибавя дори, че в такъв случай никога няма да го напусне.

Фил Евънс отведе своя другар настрана, тъй като той очевидно се готвеше да извърши нещо неразумно. Двамата влязоха в кабината, твърдо решени да избягат, ако ще това да им струва живота, и то все едно къде.

„Албатрос“ пак летеше на запад, през този ден той премина със средна скорост над територията на Кабулистан, чиято столица им се мярна за миг, а после границата на ханството Херат, на хиляда и сто километра от Кашмир.

В тези и досега още много оспорвани земи, по пътя, отворен за Русия към английските владения в Индия, бяха съсредоточени хора, войски, обози, с една дума, всичко, което съставлява живата и материална сила на една армия в поход. Чуваха се даже топовни залпове и пушечен пукот. Но изобретателят не се месеше никога в работите на другите, когато за него това не беше въпрос на чест или човечност. Той прелетя по-нататък. Ако Херат, както разправят, е ключът на Средна Азия, на изобретателя му беше все едно дали този ключ ще отиде в английски, или в руски джоб. Земните работи не засягаха този смел мъж, който беше направил от въздуха единствено свое владение.

Впрочем цялата страна скоро изчезна под истински ураган от пясък — явление, често срещано в тези области. Този вятър, наречен тебад, носи заедно с надигнатия по пътя си облак прах и заразата на треската. Колко кервани загиват в тези вихрушки!

За да избегне този прах, който би могъл да повреди изящните му машинарии, „Албатрос“ се издигна на две хиляди метра, в по-здравословна зона.

Така от погледа им изчезнаха границата на Персия и нейните дълги равнини. Летяха с умерена скорост, макар че не можеха да се страхуват от сблъскване. Всъщност въпреки че на картата бяха отбелязани някои планини, те не бяха високи. Когато се приближиха обаче до столицата, трябваше да избягнат Дамавенд, чийто снежен връх достига близо шест хиляди и шестстотин метра, после Елбруската планинска верига, в подножието на която се намира Техеран.

Рано сутринта на 2 юли най-сетне от пясъчния самум изплува Дамавенд.

„Албатрос“ се насочи към града, обвит с облак ситен прах. Въпреки всичко към десет часа сутринта видяха широките ровове, които заобикалят градската стена, и по средата двореца на Шаха със стени, облицовани с фаянсови плочки, и басейни, сякаш изваяни в огромни тюркоази с яркосин цвят.

Всичко това премина бързо като видение. От тази точка „Албатрос“ измени своя курс и полетя право на север. Няколко часа по-късно се озова над малък град, построен на един хълм в северната част на персийската граница, на брега на някакво езеро, чийто край не се виждаше нито на север, нито на изток.

Този град беше пристанището Ашурада, най-южната точка на Русия. А водната шир беше море — Каспийско море.

Нямаше вече пясъчни вихрушки. Виждаха се разположени на дълъг нос и построени по европейски къщи, а посред тях — камбанария.

„Албатрос“ се спусна към това море, чиито води са на триста фута под морското равнище. Надвечер той отлетя край брега — някога тюркменски, а сега руски (който се издига към Балканския залив), и на другия ден, 3 юли, се понесе на сто метра над Каспийско море.

Наоколо не се виждаше никаква земя, нито откъм Азия, нито откъм Европа. По морската повърхност се белееха платна, издути от вятъра. Това бяха различни по форма туземни плавателни съдове: двумачтови шхуни, каяци, стари едномачтови пиратски кораби, гемии и прости служебни и риболовни лодки. От време на време до „Албатрос“ достигаха кълба дим, които бълваха комините на параходите от руската морска полиция в тюркменски води.

Тази сутрин помощникът Том Търнър в разговор с готвача Франсоа Тапаж беше отговорил на един негов въпрос така:

— Да, ще останем около четиридесет и осем часа над Каспийско море.

— Чудесно — отговори готвачът. — Ще можем да наловим риба.

— Точно така!

Щом се канеха за четиридесет часа да изминат шестстотин и двадесет и пет мили, колкото е дължината на морето, при ширина двеста, това означаваше, че „Албатрос“ ще лети с много намалена скорост, която по време на риболова ще стигне до минимум.

Фил Евънс също беше на носа на кораба и чу отговора на Том Търнър.

В това време Фрайколин го притесняваше с безкрайните си вайкания да помоли господаря му „да го спусне на земята“.

Без да отговаря на тази глупава молба, Фил Евънс отиде на кърмата при Чичо Прюдънт. След като взе всички мерки никой да не ги чува, той му предаде разговора между Том Търнър и готвача.

— Фил Евънс — каза Чичо Прюдънт, — смятам, че не можем да си правим никакви илюзии за намеренията на този тип спрямо нас.

— Никакви илюзии — съгласи се Фил Евънс, — той ще ни върне свободата, когато на него му е удобно, ако изобщо благоволи да ни я върне!

— В такъв случай ние трябва да опитаме всичко, за да напуснем „Албатрос“.

— Славна машина е все пак, трябва да си признаем!

— Възможно е — извика Чичо Прюдънт, — но тази машина принадлежи на един мошеник, който ни задържа, без каквото и да е право. Освен това тази машина представлява за нас и нашите съмишленици непрекъсната опасност. Така че ако не успеем да я разрушим…

— Да започнем със спасяването си — отговори Фил Евънс, — а после ще видим.

— Прекрасно! — съгласи се Чичо Прюдънт. — Да се възползуваме от случаите, които ще ни се представят. Очевидно „Албатрос“ ще прелети над Каспийско море и после ще се отправи към Европа, било на север, над Русия, било на запад, над южните страни. "Така че където и да слезем, щом е преди Атлантическия океан, спасението ни е в кърпа вързано. Затова ще бъдем готови всеки миг.

— Добре де — запита Фил Евънс, — ами как ще избягаме?

— Слушайте! — каза Чичо Прюдънт. — Случва се понякога през нощта „Албатрос“ да лети на няколкостотин фута от земята. На борда има достатъчно дълги въжета и с малко повече смелост може и да успеем да се спуснем …

— Да — отговори Фил Евънс, — при случай няма да се поколебая…

— Аз също — каза Чичо Прюдънт. — Освен това нощем само кормчията е на кърмата, няма друг пост. На носа има въже, така че може би ще успеем тихомълком да го размотаем.

— Чудесно — каза Фил Евънс, — драго ми е, Чичо Прюдънт, че сега сте по-спокоен. Така имаме повече изгледи за успех. Точно сега сме над Каспийско море. Виждат се много кораби. „Албатрос“ ще се спусне ниско и ще се спре заради риболова… Няма ли да се възползуваме?

— Ами! Наблюдавани сме дори когато мислим, че не ни наблюдават — възрази Чичо Прюдънт. — Нали видяхте какво стана, когато се опитахме да се хвърлим в Хидаспа.

— А откъде знаете дали не ни наблюдават и през нощта? — запита Фил Евънс.

— В края на краищата един път завинаги да свършим! — извика Чичо Прюдънт. — Да, да свършим с този „Албатрос“ и с неговия господар!

Ясно е, че обзети от гняв, двамата балонисти и особено Чичо Прюдънт, бяха в състояние да извършат най-дръзки и в същото време най-малко подходящи за тяхната безопасност постъпки.

Усещането, че са безсилни, ироничното презрение, с което се отнасяше към тях Робюр, грубите отговори, които им даваше, всичко спомагаше да се създава напрежение, което с всеки изминат ден все повече и повече се изостряше.

Същия ден една сцена едва не доведе до ново спречкване между Робюр и двамата балонисти. Фрайколин дори не подозираше, че той ще стане причина за това.

Като се видя над безбрежното море, страхливецът изпадна в ужас. Той започна да хленчи, да протестира, да вика, да се вайка, като се гърчеше и се кривеше.

— Искам да си вървя! Искам да си вървя!… — викаше той. — Аз не съм птица!… Не ми е работа да летя!… Искам да ме свалят пак на земята… веднага!…

Излишно е да казваме, че Чичо Прюдънт изобщо не се мъчеше да го успокои — напротив. Тези крясъци накрая изкараха из търпение Робюр.

Когато Том Търнър и хората му започнаха да се приготвят за риболов, за да се отърве от Фрайколин, изобретателят заповяда да го затворят в кабината му. Но негърът продължаваше да вилнее, да удря по стените, да крещи с пълно гърло.

Беше към обед. В това време „Албатрос“ се намираше само на пет-шест метра от водата. Няколко корабчета се уплашиха от него и избягаха. Скоро тази част от Каспийско море напълно опустя.

Можем да си представим, че при тези условия, когато беше достатъчно само да се хвърлят във водата, за да избягат, двамата балонисти, разбира се, бяха особено зорко наблюдавани. Дори да скочеха от борда, щяха да ги приберат с гумената лодка на „Албатрос“ Така че не можеха да направят нищо по време на риболова, в който Фил Евънс сметна, че трябва да вземе участие, докато Чичо Прюдънт, вечно кипящ от яд, се оттегли в кабината си.

Известно е, че Каспийско море има вулканичен произход. В този басейн се вливат големите реки Волга, Урал, Курск, Кума, Йемба и други. Без силното изпарение, което й отнема излишната вода, тази паст, с повърхност седемнадесет хиляди квадратни левги и средна дълбочина между шестстотин и четиристотин фута, би заляла северните и източните ниски и блатисти брегове. Макар че това море не се свързва нито с Черно, нито с Аралско море, нивото на които е по-високо от неговото, в него също има много риба — разбира се, риба, която може да понася водата му, горчива поради нафтата, която му носят изворите от южното крайбрежие.

Екипажът на „Албатрос“ не скриваше удоволствието си от предстоящия риболов, тъй като това щеше да разнообрази обикновената храна.

— Внимание! — извика Том Търнър, който беше улучил с харпун една риба, голяма почти колкото акула.

Това беше великолепна есетра, дълга седем фута, от вида руска белонга, чиито яйца, подправени със сол, оцет и бяло вино, представляват чудесен хайвер. Може би есетрата от речните води е по-вкусна от морската есетра, но и тази беше много добре приета на борда на „Албатрос“.

Уловът беше изобилен — мрежите се напълниха с най-различни шарани, платики, сьомга, морски щуки и много чига, не особено голяма, която богатите гастрономи си доставят жива от Астрахан в Москва и Петербург. В случая рибите от естествената си среда влязоха направо в казаните на екипажа без транспортни разноски.

Хората на Робюр весело изтеглиха мрежите, след като „Албатрос“ ги беше мъкнал няколко мили. Гасконецът Франсоа Тапаж, крещейки от радост, оправдаваше името си^[1]. Един час риболов беше достатъчен, за да се подновят запасите на въздушния кораб. Той полетя на север.

През това време Фрайколин не беше престанал да вика, да удря по стените на кабината, с една дума, да вдига непоносима врява.

— Няма ли да млъкне най-сетне този проклет негър! — каза Робюр, наистина излязъл от търпение.

— Струва ми се, господине, че той има право да се оплаква! — възрази Фил Евънс.

— Да, както и аз имам право да прекратя това изтезание за моите уши — каза Робюр.

— Изобретателю Робюр!… — намеси се Чичо Прюдънт, който току-що се беше появил на платформата.

— Господин председател на института „Уелдън“!

Двамата пристъпиха един към друг. Изгледаха се с бялото на очите.

След това Робюр сви рамене и каза:

— На въжето!

Том Търнър беше разбрал. Измъкнаха Фрайколин от кабината. Как само се разпищя той, когато помощникът на Робюр и един от хората му го сграбчиха и го вързаха в нещо като ведро, закрепено здраво на края на едно въже.

Точно едно от въжетата, които, както е известно, смяташе да използува Чичо Прюдънт.

Отначало негърът беше помислил, че ще го обесят… Нищо подобно! Смятаха само да го провесят.

Размотаха въжето, спуснаха го на сто фута и Фрайколин увисна във въздуха.

Сега можеше да вика колкото си иска. Но ужасът стисна гърлото му и той онемя.

Чичо Прюдънт и Фил Евънс се опитаха да попречат на тази „екзекуция“, но ги отблъснаха.

— Това е подлост!… Низост! — извика побеснял Чичо Прюдънт.

— Така ли? — запита Робюр.

— Това е такава злоупотреба със силата, че ще протестирам не само с думи!

— Протестирайте!

— Аз ще си отмъстя, изобретателю Робюр!

— Отмъстете си, господин председател на института „Уелдън“!

— И на вас, и на вашите помощници.

Хората от „Албатрос“ се бяха приближили с явно не добри намерения. Робюр им направи знак да се отдалечат.

— Да!… На вас и на вашите помощници!… — повтори Чичо Прюдънт, докато неговият другар напразно се мъчеше да го успокои.

— Когато обичате! — каза изобретателят.

— И с всички възможни средства.

— Стига — изрече тогава със заплашителен тон Робюр. — Стига. Има и други въжета на борда. Млъкнете или както слугата, така и господарят!

Чичо Прюдънт млъкна не от страх, а защото така се задъха, че Фил Евънс трябваше да го отведе в кабината.

Впрочем от един час времето беше започнало странно да се променя. Имаше известни признаци, които не можеха да заблудят никого. Тътнеше буря. Атмосферата беше така наситена с електричество, че към два и половина часа Робюр стана свидетел на едно явление, което никога досега не беше виждал.

На север, откъдето се задаваше бурята, се издигаха своего рода спирали от светеща пара, дължащи се очевидно на нееднаквото електрическо натоварване на различните пластове облаци. Отражението на тези ленти се разсипваше по морската повърхност в хиляди светлинки, които, колкото повече потъмняваше морето, толкова по-силно блестяха.

„Албатрос“ и странното явление можеха да се сблъскат всеки момент, понеже се движеха един срещу друг.

А Фрайколин? Да, Фрайколин пътуваше все още на буксир — буксир в пълния смисъл на думата, защото въжето образуваше тъп ъгъл с кораба, летящ със сто километра, така че ведрото се носеше малко по-назад.

Можем да си представим ужаса на Фрайколин, когато светкавиците започнаха да прорязват въздуха, докато, гръмотевицата тътнеше в безкрайното небе.

Целият екипаж беше на поста си, маневрирайки срещу бурята, за да се издигнат по-високо от нея или да се отдалечат, като се спуснат към по-долните пластове.

„Албатрос“ летеше на обичайната си височина — около хиляда метра, — когато се разрази светкавица с необикновена сила. Бурята се развихри внезапно. Само за няколко секунди пламтящи облаци се устремиха към въздушния кораб.

Тогава Фил Евънс се застъпи за Фрайколин и помоли да го приберат на борда.

Но Робюр нямаше нужда от подканване. Той вече се беше разпоредил. Точно когато издърпваха въжето на платформата, нещо изведнъж забави въртенето на подемните витла.

Робюр се спусна към централната кабина.

— Пълен ход!… Пълен ход!… — извика той на механика. — Трябва да се издигнем веднага над бурята.

— Невъзможно, господарю!

— Какво се е случило?

— Повреда в тока!… Има прекъсване!… „Албатрос“ чувствително се спусна надолу.

Както се случва с телеграфната мрежа по време на буря, акумулаторите на кораба не работеха с пълен капацитет. Но когато се отнася до телеграми, това представлява само известно неудобство, докато в случая голяма опасност грозеше въздушния кораб, който можеше да падне в морето, без да успеят да го задържат.

— Давай надолу! — извика Робюр. — Да излезем по-скоро от наситената с електричество зона! Хайде, момчета, хладнокръвие!

Изобретателят застана на капитанския мостик. Екипажът също беше заел местата си, готов да изпълни заповедите на командира.

Макар че се беше спуснал няколкостотин фута, „Албатрос“ все още беше в облака, сред светкавиците, които се кръстосваха като ракети. Всеки миг като че ли щеше да го порази мълния. Витлата все още се въртяха бавно и досегашното малко ускорено спускане заплашваше да се превърне в падане.

Още минута и корабът очевидно щеше да докосне повърхността на морето. А потопеше ли се, никаква сила не би могла да го изтръгне от бездната.

Внезапно наситеният с електричество облак се появи над него. „Албатрос“ беше на повече от шестдесет фута от гребените на вълните. След две-три секунди те щяха да залеят платформата.

Но Робюр, използувайки благоприятния момент, се спусна към централната кабина, сграбчи лостовете и пусна тока от акумулаторите, който вече не се неутрализираше от електрическото напрежение на околната среда… Само за миг възстанови на витлата тяхната нормална скорост, прекрати падането, задържа „Албатрос“ на малка височина, докато двигателните витла отнасяха кораба далеч от бурята, която той успя да изпревари.

Излишно е да обясняваме, че Фрайколин беше взел една принудителна баня, макар и само за няколко секунди. Когато го качиха на борда, той беше така мокър, сякаш се беше гмуркал до дъното на морето. Не е мъчно да се отгатне, че вече не крещеше.

На другия ден, 4 юли, „Албатрос“ прелетя северното крайбрежие на Каспийско море.