Жул Верн
Робюр Покорителя (5)

Пета глава
в която председателят и секретарят на института „Уелдън“ временно прекратяват враждебните действия

С превързани очи, със запушени уста, с вързани с въже ръце и крака беше невъзможно да виждат, да говорят, да се движат. Естествено, това поставяше в твърде неизгодно положение Чичо Прюдънт, Фил Евънс и прислужника Фрайколин. Отгоре на всичко да не знаят кои са похитителите, къде ги бяха захвърлили като най-обикновени чували в товарен вагон, да нямат представа за мястото, на каква съдба са обречени, наистина имаше от какво да се развълнуват и най-търпеливите представители от овча порода, а на всички е известно, че членовете на института „Уелдън“ съвсем не бяха търпеливи като овци. Като имаме предвид избухливия характер на Чичо Прюдънт, лесно можем да си представим в какво състояние се намираше той.

Във всеки случай както Фил Евънс, така и той имаха пълно основание да мислят, че едва ли ще могат да заемат на другия ден вечерта обичайните си места в заседателната зала на клуба.

Колкото до Фрайколин, затворил очи, със запушена уста, той беше съвършено неспособен да мисли за каквото и да било. Беше ни жив, ни умрял.

Цял час положението на пленниците не се измени. Никой не дойде да ги посети, нито да им върне свободата на движенията и на говора, от което така много се нуждаеха. Можеха само да въздишат приглушено, да охкат през кърпите и да се мятат на място като шарани на сухо. Ясно е какъв мълчалив гняв, каква сдържана или по-скоро завързана ярост означаваше това. След всичките тези безплодни усилия те останаха известно време неподвижни. Тогава, понеже бяха лишени от зрение, се опитаха да напрегнат слух, за да чуят нещо, което би им обяснило това обезпокоително състояние на нещата. Напразно обаче се мъчеха да доловят друг шум освен непрекъснатото и необяснимо „фъррр“, което сякаш ги обгръщаше с трептящ въздух.

Най-сетне действувайки хладнокръвно, Фил Евънс успя да разхлаби въжето, което стягаше ръцете му. После малко по малко възелът се развърза, пръстите му се плъзнаха едни върху други и най-сетне ръцете му заеха обикновеното си положение.

Силна разтривка и кръвообръщението, затруднено от въжето, е възстановено. Миг след това Фил Евънс махна превръзката, която покриваше очите му, издърпа кърпата от устата си и преряза въжетата с тънкото острие на своя bowie-knife.^[1] Американец, който не носи винаги в джоба си bowie-knife, не е американец.

По този начин Фил Евънс доби възможност да се движи и да говори и това беше всичко. Но в този момент очите не му бяха нужни. В килията цареше непрогледна тъмнина. Само през някакво прозорче, пробито в стената на височина шест-седем фута, се процеждаше малко светлина.

Разбира се, независимо от всичко Фил Евънс не се поколеба нито за миг да освободи своя съперник. Няколко размаха с ножа и въжетата, които стягаха краката и ръцете му, бяха прерязани. Чичо Прюдънт, все още беснеещ, веднага застана на колене и махна превръзката и кърпата. После каза със сподавен глас:

— Благодаря.

— Няма защо!… Благодарностите са излишни — отговори другият.

— Фил Евънс?

— Чичо Прюдънт?…

— Тук вече няма председател, няма секретар на института „Уелдън“. Няма противници.

— Вие сте прав — отговори Фил Евънс. — Има само двама души, които трябва да отмъстят на трети за покушение, заслужаващо строго наказание. И този трети…

— Е Робюр!… — Робюр!

Ето една точка, по която двамата бивши съперници бяха напълно съгласни. По този въпрос нямаше опасност от спорове.

— А вашият прислужник? — сети се Фил Евънс, показвайки Фрайколин, който пухтеше като тюлен. — Да го развържем ли?

— Не още — отговори Чичо Прюдънт. — Ще ни дотегне с вайканията си, а ние имаме по-важна работа, отколкото да му отговаряме.

— Каква точно, Чичо Прюдънт?

— Да се спасим, ако е възможно.

— И дори ако е невъзможно.

— Имате право, Фил Евънс, дори ако е невъзможно.

Нито председателят, нито неговият колега биха могли дори за миг да се усъмнят, че са попаднали в ръцете на онзи странен Робюр. И наистина обикновени честни крадци, след като им оберяха часовниците, скъпоценностите, портфейлите и кесиите, щяха да ги хвърлят на дъното на река Скуайлкил, като им забият по един нож в гърлото, вместо да ги затварят на дъното на… На какво? Действително труден въпрос, който трябваше да бъде изяснен, преди да започнат приготовленията за бягство с известна надежда за успех.

— Фил Евънс — поде Чичо Прюдънт, — след като излязохме от заседанието, вместо да си разменяме любезности, на които няма защо да се връщаме, щеше да бъде по-добре да не сме толкова разсеяни. Ако бяхме останали по улиците на Филаделфия, нищо подобно нямаше да ни се случи. Оня Робюр очевидно е отгатнал какво ще стане в клуба. Предвидил е какъв гняв ще възбуди с предизвикателното си държание и сигурно е поставил на вратата някои от своите бандити, за да му се притекат на помощ. Когато ние свърнахме от Уолнът стрийт, тези шпиони са ни проследили, дебнали са ни и щом са ни видели, че влизаме непредпазливо в алеите на парка Феърмънт, веднага са решили да се възползуват от изгодното положение.

— Съгласен съм — каза Фил Евънс. — Да, ние направихме голяма грешка, че не си отидохме направо в къщи.

— Човек винаги греши, когато е сбъркал — отговори Чичо Прюдънт.

В този миг от най-тъмния ъгъл на килията се чу дълга въздишка.

— Какво става? — запита Фил Евънс.

— Нищо, Фрайколин сънува.

И Чичо Прюдънт добави:

— От мига, когато ни плениха на няколко крачки от поляната, до мига, когато бяхме хвърлени в този килер, не са изминали повече от две минути. Очевидно е значи, че тези хора не са ни отмъкнали вън от парка Феърмънт…

— Ако го бяха сторили, щяхме да почувствуваме, че ни пренасят някъде.

— Съгласен — кимна Чичо Прюдънт. — Възможно е да сме затворени в някоя кола — може би от тези дългите фургони, с които си служат в прерията, или пък сме в колата на комедианти.

— Точно така! Ако беше лодка, завързана за бреговете на река Скуайлкил, щеше да се разбере по люлеенето, предизвикано от течението.

— Съгласен, винаги съгласен — повтори Чичо Прюдънт. — И аз мисля, че понеже сме все още на поляната, сега или никога, трябва да избягаме, а по-късно ще се разправим с този Робюр…

— И ще го накараме да заплати скъпо за посегателството върху свободата на двама граждани на Съединените американски щати.

— Скъпо… много скъпо!

— Но кой е този човек?… Откъде иде?… Дали е англичанин, германец или французин?…

— Той е негодник и това е достатъчно — отговори Чичо Прюдънт. — А сега на работа! …

Двамата протегнаха ръце, разпериха пръсти и опипаха стените на помещението, надявайки се да намерят някой ръб или цепнатина. Нищо. Също така нищо и на вратата. Беше херметически затворена и беше невъзможно да разбият ключалката. Значи трябваше да направят дупка и да се измъкнат през нея. Оставаше да опитат дали е възможно да пробият стената с ножовете си и дали остриетата им няма да се притъпят, или да се счупят от тази работа.

— Но откъде идва това непрекъснато трептене? — запита Фил Евънс, крайно удивен от непрекъснатото „фъррр“.

— Сигурно е вятърът — отговори Чичо Прюдънт.

— Вятърът ли?… Струва ми се, че до полунощ времето беше съвсем тихо…

— Точно така, Фил Евънс. Но ако не е вятърът, тогава какво е? Фил Евънс, след като отвори най-хубавото острие на своя нож, се опита да пробие стената близо до вратата. Може би щеше да е достатъчно да направят дупка, през която да отворят отвън, ако е затворена само с резе или ако ключът е оставен в ключалката.

Единственият резултат от няколкоминутната работа беше, че остриетата на ножовете се нащърбиха, притъпиха и се превърнаха в триони с хиляди зъбци.

— Какво, не върви ли, Фил Евънс?

— Не.

— Да не би да сме в ламаринена клетка?

— Не, Чичо Прюдънт. При удар стените не издават металически звук.

— Може би желязно дърво?

— Не, нито желязо, нито дърво.

— Какво е тогава?

— Невъзможно е да се определи, но тъй или иначе, явно е някаква материя, която стоманата не може да пробие.

Чичо Прюдънт се разбесня, изруга, тропна с крак по кънтящия под и размаха ръце, сякаш да удуши един въображаем Робюр.

— Спокойствие, Чичо Прюдънт. Спокойствие. Опитайте и вие.

Чичо Прюдънт опита, но ножът не можа да пробие тази стена, която той не успяваше да одраска дори с най-хубавите остриета на ножа си, сякаш беше кристална.

И така, всяко бягство ставаше невъзможно със забележката, че биха могли да направят опит, ако успеят да отворят вратата.

Трябваше да се примирят временно, което е в противоречие с темперамента на янките, и да се осланят на случайността, което направо отвращава във висша степен практичните духове. Но всичко това стана не без ругатни, обиди, груби нападки по адрес на оня Робюр, който сигурно не беше от хората, способни да се вълнуват, колкото и малко да се бе показал в частния живот, когато го видяха в института „Уелдън“.

Междувременно Фрайколин започваше да дава недвусмислени признаци на неразположение. Дали защото го болеше стомахът, или го болеше цялото тяло, но той се гърчеше мъчително.

Чичо Прюдънт реши, че е крайно време да прекъсне тази гимнастика, като преряза въжетата, които стягаха негъра.

Може би щеше да се разкайва за това. Веднага започна безкрайно вайкане, в което мъките от страха се смесваха със страданията от глада. Фрайколин беше еднакво засегнат и стомашно, и мозъчно. Мъчно би било да се каже кой от тези два органа на негъра беше по-важната причина за това, което чувствуваше той.

— Фрайколин! — извика Чичо Прюдънт.

— Мастър Чичо!… Мастър Чичо! … — отговори негърът между две злокобни квичения.

— Може би сме осъдени да умрем от глад в този затвор. Но ние сме решили да не загиваме, преди да изчерпим всичките възможни средства за храна, за да продължим живота си…

— Да ме изядете? — извика Фрайколин.

— Както става винаги в такива случаи с негрите!… Затова, Фрайколин, постарай се да се държиш така, че да те забравят…

— Или ще те направим на котлети — добави Фил Евънс. Фрайколин сериозно се уплаши да не бъде употребен за продължаване на две очевидно много по-ценни съществования от неговото. Така че той се ограничи да скимти in petto.^[2]

А времето течеше и всеки опит да се изкърти вратата или стената оставаше безплоден. Невъзможно беше да се определи от какво е направена стената. Тя не беше нито метална, нито дървена, нито каменна. Освен това подът на килията като че ли беше направен от същата материя. Когато трепваха с крак, той издаваше особен звук, който Чичо Прюдънт едва ли би могъл да сложи в списъка на познатите шумове. Друга особеност: под пода кънтеше на кухо, като че ли не бяха върху почвата на поляната. Да! Необяснимото „фъррр“ сякаш докосваше долната част. Всичко това не беше особено успокоително.

— Чичо Прюдънт! — каза Фил Евънс.

— Фил Евънс? — отговори Чичо Прюдънт.

— Мислите ли, че нашата килия се е преместила?

— В никакъв случай.

— И все пак още в първия миг, когато ни затвориха, съвсем ясно усетих свежата миризма на тревата и смолистото ухание на дърветата от парка. А сега колкото и да душа, струва ми се, че миризмите са изчезнали.

— Така е.

— Как да се обясни това?

— Можем да го обясняваме, както ни е угодно, Фил Евънс, само не с хипотезата, че нашият затвор е променил мястото си. Повтарям ви, ако бяхме в движеща се кола или в плуващ кораб, щяхме да го усетим.

Фрайколин издаде такова дълго стенание, че би могло да мине за последната му въздишка, ако не беше последвано от още много подобни.

— Надявам се, че оня Робюр скоро ще ни извика при себе си — поде Фил Евънс.

— Аз също се надявам — възкликна Чичо Прюдънт — и тогава ще му кажа…

— Какво?

— Че след като започна като нахалник, той завърши като подлец.

В този миг Фил Евънс забеляза, че започва да се зазорява. Смътна светлина се процеждаше през тесния отвор, издълбан в горната част на стената срещу вратата. Сигурно беше около четири часът сутринта, понеже точно в този час през месец юни, на тази географска ширина, филаделфийският кръгозор побеляваше под първите утринни лъчи.

Но когато Чичо Прюдънт бутна за звънене своя часовник будилник — шедьовър от завода на неговия колега, — малкото звънче отмери три без четвърт, макар часовникът да не беше спирал.

— Странно! — забеляза Фил Евънс. — В три без четвърт би трябвало да е още нощ.

— От това следва, че часовникът ми е останал назад … — отговори Чичо Прюдънт.

— Часовник от Уолтън Уотч Къмпани! — възкликна Фил Евънс. Но тъй или иначе, денят се раждаше. Полека-лека отворът се очерта в бяло сред дълбокия мрак на килията. Дори да се зазоряваше по-рано, отколкото позволяваше четиридесетият паралел, където се намира Филаделфия, то това не ставаше с бързината, присъща на южните ширини.

Ново наблюдение на Чичо Прюдънт по този повод — ново необяснимо явление.

— Не можем ли да се доберем до прозорчето — предложи Фил Евънс — и да се опитаме да разберем къде сме?

— Разбира се, че можем — отговори Чичо Прюдънт и се обърна към Фрайколин: — Хайде, Фрай, ставай!

Негърът се изправи.

— Облегни се на стената — нареди му Чичо Прюдънт, — а вие, Фил Евънс, благоволете да се качите на раменете му, докато аз го придържам да не ви изпусне.

— С удоволствие — съгласи се Фил Евънс.

Миг след това, на колене върху раменете на Фрайколин, той достигна прозорчето.

Това прозорче беше затворено не с лещовидно стъкло като илюминаторите на кораб, а с обикновено стъкло. Макар че не беше дебело, Фил Евънс не виждаше през него, защото то ограничаваше много погледа.

— Какво пък, счупете това стъкло — каза чичо Прюдънт, — и може би ще виждате по-добре.

Фил Евънс удари силно с дръжката на ножа си стъклото, което издаде металически звук, но не се счупи. Втори силен удар. Същият резултат.

— Ха така! — извика Фил Евънс. — Нечупливо стъкло!

Действително това стъкло трябва да беше направено по метода на изобретателя Сименс, защото въпреки многото удари остана невредимо.

Междувременно вече се беше развиделило, така че се виждаше по-надалеч дори в ограниченото от рамката на прозорчето пространство.

— Какво виждате? — запита Чичо Прюдънт.

— Нищо.

— Как? Дори и дървета?

— Дори и дърветата.

— Дори и върхове на дървета?

— Дори и върхове.

— Значи не сме вече на поляната?

— Нито на поляната, нито в парка.

— Не виждате ли поне покриви на къщи, върхове на паметници? — запита Чичо Прюдънт, чието разочарование, смесено с яд, непрестанно нарастваше.

— Нито покриви, нито паметници.

— Как? Нито вдигнато знаме, нито флаг и черковна камбанария или поне фабричен комин?

— Нищо освен небе.

Точно в този миг вратата на килията се отвори. На прага се появи човек.

Беше Робюр.

— Уважаеми балонисти — каза той със сериозен глас. — Сега сте свободни да се разхождате…

— Свободни! — извика Чичо Прюдънт.

— Да … В пределите на „Албатрос“!

Чичо Прюдънт и Фил Евънс изскочиха бързо от килията. И какво видяха?

На хиляда и двеста, хиляда и триста метра под тях се разстилаше страна, която те напразно се мъчеха да разпознаят.