Жул Верн
Робюр Покорителя (7)

Седма глава
в която Чичо Прюдънт и Фил Евънс все още не се оставят да бъдат убедени

Председателят на института „Уелдън“ беше поразен, приятелят му — смаян. Но нито единият, нито другият даваха външен израз на това толкова естествено изумление.

Прислужникът Фрайколин не криеше и не се мъчеше да прикрие ужаса си от усещането, че лети в простора с подобна машина.

А в това време подемните витла се въртяха бързо над главите им. Но колкото и голяма да беше скоростта, тя сигурно щеше да се утрои, когато „Албатрос“ се издигне на по-голяма височина.

Колкото до двете двигателни витла, пуснати в умерен ход, те движеха машината със скорост двадесет километра в час.

Навеждайки се през перилата на платформата, пътниците на „Албатрос“ съзряха дълга виеща се лента, която лъкатушеше като поток през хълмиста местност, сред блясъка на няколко езера, косо огрявани от слънчевите лъчи. Всъщност този поток беше река, и то една от най-важните в тази област. Върху левия бряг се очертаваше планинска верига, чийто край се губеше в далечината.

— Ще ни кажете ли къде се намираме? — запита Чичо Прюдънт с треперещ от гняв глас.

— Нямам намерение да ви съобщя — отговори Робюр.

— А ще ни кажете ли къде отиваме? — намеси се Фил Евънс.

— Из простора.

— И това ще продължи до …

— Докато е нужно.

— Да не би да направим околосветско пътешествие? — подметна иронично Фил Евънс.

— Нещо повече — отговори Робюр.

— А ако това пътешествие не ни е приятно?… — възрази Чичо Прюдънт.

— Ще трябва да ви стане приятно.

Ето приблизително какви отношения се установиха между господаря на „Албатрос“ и неговите гости, за да не кажем негови пленници. Но очевидно той реши отначало да им даде време да се съвземат, да се полюбуват на възхитителната машина, която ги отнасяше в облаците, и без съмнение, да похвалят изобретателя й. Затова се престори, че се разхожда от единия до другия край на платформата. Те бяха свободни да разгледат разположението на машините и съоръженията на въздушния кораб или да съсредоточат вниманието си върху гледката, която се разгръщаше под тях.

— Чичо Прюдънт — каза Фил Евънс. — Ако не се лъжа, ние сигурно летим над централната част на Канада. Реката, която тече в северозападна посока, е Сейнт Лорънс. А градът, който оставяме зад нас, беше Куъбек.

Това действително беше древният град на Шамплен; ламаринените му покриви блестяха на слънцето като рефлектори. Значи „Албатрос“ се беше издигнал на четиридесет и шест градуса северна ширина и това обясняваше преждевременното настъпване на деня и неестественото удължаване на зората.

— Да — поде Фил Евънс, — ето го града, разположен амфитеатрално, хълма с крепостта, този североамерикански Гибралтар! Ето ги английската и френската катедрала. Ето я митницата с куполообразен покрив, на който се развява британски флаг…

Фил Евънс не беше още завършил думите си, когато столицата на Канада започна да се губи в далечината. Въздушният кораб навлизаше в облачна зона, която закри малко по малко земята от погледа им.

Робюр, като видя, че председателят и секретарят на института „Уелдън“ се заинтересуваха от съоръженията на „Албатрос“, се приближи до тях и каза:

— Е, господа, сега вярвате ли във възможността да се лети с машини, по-тежки от въздуха?

Трудно би било да не се съгласят с очевидното. Но въпреки това Чичо Прюдънт и Фил Евънс не отговориха.

— Вие мълчите? — продължи изобретателят. — Без съмнение гладът ви пречи да говорите!… Но след като съм поел задължението да ви разходя из въздуха, не мислете, че имам намерение да ви храня с това не особено питателно вещество. Вашата първа закуска ви очаква.

Тъй като Чичо Прюдънт и Фил Евънс усещаха, че в стомасите им стърже от глад, решиха, че сега не е време да се церемонят. Едно ядене не обвързва кой знае колко и когато Робюр ги върнеше на земята, смятаха, че ще си възвърнат свободата да действуват, както намерят за добре срещу него.

Отведоха двамата балонисти в кабината на кърмата, в една малка "dining-room.^[1] Там ги чакаше подредена маса, на която щяха да се хранят отделно през време на пътуването. Ястията бяха различни консерви и между другото някакъв вид хляб, направен от равни части брашно и смляно месо, подправено с малко сланина, който, пуснат в кипнала вода, представлява великолепна супа; освен това имаше парчета пържена шунка и като напитка чай.

И Фрайколин не беше забравен. В кабината на носа му дадоха силна супа от същия хляб. Всъщност трябва да бе много гладен, за да седне да яде, тъй като челюстите му тракаха от страх и едва ли би могъл да ги използува.

— Ами ако се счупи!… Ако се счупи! — повтаряше клетият негър.

Затова трепереше непрекъснато. И помислете си само! Падане от хиляда и петстотин метра, след което той би станал на кайма!

Един час по-късно Чичо Прюдънт и Фил Евънс отново излязоха на палубата. Робюр не беше там. Кормчията в своята стъклена будка, втренчил поглед в компаса, следваше неотстъпно, без никакво колебание пътя, набелязан от изобретателя.

Колкото до останалия екипаж, всички очевидно закусваха в кабината. Само един от помощник-механиците, на пост край машините, крачеше от кабина до кабина.

Макар корабът да летеше с голяма скорост, двамата балонисти още не можеха да си представят напълно, че „Албатрос“ беше излязъл от облаците и земята се виждаше на хиляда и петстотин метра под тях.

— Просто да не повярва човек! — възкликна Фил Евънс.

— Няма и да вярваме! — отговори Чичо Прюдънт.

Те застанаха на носа и устремиха поглед към хоризонта на запад. — Ха, друг град! — каза Фил Евънс.

— Можете ли да го познаете?

— Да, струва ми се, че е Монреал.

— Монреал ли?… Та нали оставихме Куъбек най-много преди два часа.

— Това доказва, че корабът лети със скорост поне двадесет и пет левги^[2] в час.

Действително такава беше скоростта на въздушния кораб, но пътниците се чувствуваха добре, защото летяха по посока на вятъра. При тихо време тази скорост би била доста неприятна, тъй като почти се равнява на скоростта на експрес. При насрещен вятър би било невъзможно да се понесе.

Фил Евънс не се лъжеше. Под „Албатрос“ се разстилаше Монреал, който лесно може да бъде познат по покрития мост Виктория Бридж над река Сейнт Лорънс, като железопътния виадукт върху Венецианската лагуна. Освен това се различаваха широки улици, огромни магазини, сградите на банките, катедралата, съвсем скоро построената базилика по образец на катедралата „Сан Пиетро“ в Рим, и най-сетне Мон-Роял, господствуващ над града и превърнат в разкошен парк.

За щастие Фил Евънс беше ходил в главните градове на Канада. Така че разпозна някои от тях, без да разпитва Робюр. След Монреал към един и половина през нощта преминаха над Отава, чиито водопади, гледани отгоре, приличат на огромен врящ котел, който прелива — наистина величествена картина.

— Ето и сградата на парламента — каза Фил Евънс. Той сочеше някаква своего рода Нюрнбергска играчка, кацнала на един хълм. Тази играчка със своята разноцветна архитектура приличаше на Лондонския парламент, както катедралата на Монреал приличаше на катедралата „Сан Пиетро“ в Рим. Но тъй или иначе, нямаше спор, че това е Отава.

Скоро и този град започна да се отдалечава на хоризонта и постепенно се превърна в светло петно върху земята.

Беше почти два часът, когато Робюр отново се появи. Помощникът му Том Търнър го придружаваше. Робюр му каза само три думи. Том Търнър ги предаде на двамата си помощници, стоящи на пост в кабините на носа и на кърмата. Подаден знак кормчията промени посоката на „Албатрос“ с два градуса по на югозапад. В същото време Чичо Прюдънт и Фил Евънс се убедиха, че двигателните витла на кораба се завъртяха с още по-голяма скорост.

Действително тази скорост би могла да бъде удвоена и да надмине всичко постигнато до днес при най-бързите земни машини.

Нека читателят сам отсъди! Миноносците могат да изминат двадесет и два възела, или четиридесет и два километра в час; влаковете от английските и френските железници — сто и петнадесет; една машина със зъбчати колела, построена в работилниците на Патерсън, беше достигнала сто и тридесет по линията на езерото Ери, един друг локомотив между Трентън и Джърси — сто тридесет и седем.

Е добре, това е скоростта на урагана, който изкоренява дървета, силата на вятъра, който по време на бурята на 21 септември 1881 година достигна в Каор сто деветдесет и четири километра в час. Това е средната скорост на пощенския гълъб, надмината само от обикновената лястовица (осемдесет и девет метра в секунда).

С една дума, както беше казал Робюр, ако „Албатрос“ развиеше цялата скорост на витлата си, би могъл да направи околосветско пътешествие за двеста часа, тоест горе-долу за една седмица.

За тази летателна машина нямаше никакво значение, че по това време земното кълбо притежава четиристотин и петдесет хиляди километра железни пътища, което ще рече единадесет пъти обиколката на земята по екватора! Нима опорна точка не й беше цялото небе?

Има ли нужда от още обяснения? Ясно е, че явлението, чиято поява беше събудила любопитството на хората от двата свята, беше въздушният кораб на изобретателя. Тръбата, която издаваше звънки звуци в простора, беше тръбата на Том Търнър. А флагът, развявал се над най-известните паметници на Европа, Азия и Америка, беше флагът на Робюр Покорителя и неговия „Албатрос“.

Макар че до този миг изобретателят беше вземал предпазни мерки да не го разпознаят и предпочиташе да пътува през нощта, светейки понякога със своите електрически прожектори, а през деня изчезваше над облаците, сега като че ли вече не желаеше да прикрива тайната на своето завоевание. И наистина не беше ли дошъл той във Филаделфия, представяйки се в заседателната зала на института „Уелдън“, за да направи достояние на света своето чудно откритие, за да убеди ipse facto^[3] и най-недоверчивите.

Знаем как беше приет и видяхме какви мерки взе той срещу председателя и секретаря на тъй наречения клуб.

И така, Робюр се беше приближил до двамата колеги. Те се мъчеха да не показват с нищо удивлението си от това, което виждаха и в което се бяха убедили въпреки желанието си. Очевидно в кухините на тези две англосаксонски глави се беше загнездил инат, който трудно би могъл да се изкорени.

На свой ред Робюр също не желаеше да си даде вид, че забелязва това и сякаш продължавайки разговора, прекъснат преди повече от два часа, каза:

— Господа, вие без съмнение се питате дали тази машина, удивително приспособена за въздухоплаване, е в състояние да развие още по-голяма скорост. Тя не би била достойна да покори простора, ако беше неспособна да го изгълта. Аз пожелах въздухът да бъде за мене здрава опорна точка и той стана опорна точка. Разбрах, че за да се бориш срещу вятъра, чисто и просто трябва да бъдеш по-силен от него и аз съм по-силен от него. Нямам нужда от платна, за да ме носят напред, нито от гребла и колела, за да ме избутват, нито от релси, за да пътувам бързо. Трябва ми само въздух и толкова. Въздух, който ме заобикаля така, както водата заобикаля подводница, и в който моите двигатели се въртят като витлата на параход. Ето как разреших проблема за въздухоплаването. Ето какво няма да направи никога балонът, нито каквато и да е машина, по-лека от въздуха.

Пълно мълчание от страна на двамата колеги, без това да смути нито за миг изобретателя. Той се задоволи да се поусмихне и продължи:

— Може би се питате дали, придвижвайки се хоризонтално, „Албатрос“ притежава способността да се движи вертикално, с една дума, дали може, ако е необходимо, да се издигне във високите атмосферни слоеве, да съперничи на един аеростат? Е, добре, не ви съветвам да пуснете вашия „Go a head“ да се състезава с него.

Двамата балонисти само вдигнаха рамене. Може би именно по тази точка очакваха да засекат изобретателя.

Робюр даде знак. Двигателните витла внезапно спряха. После, след като измина още една миля по инерция, „Албатрос“ застана неподвижно.

Тогава Робюр даде втори знак и подемните витла се задвижиха с такава бързина, която би могла да се сравни само с бързината на сирените при акустичните опити. Познатото „фъррр“ се повиши почти с цяла октава в гамата, намалявайки непрекъснато напрежението поради разреждането на въздуха, а машината се издигна вертикално като чучулига, която издава своя остър писък в простора.

— Господарю!… Господарю!… — повтаряше Фрайколин. — Ами ако се счупи!…

Презрителна усмивка беше отговорът на Робюр. След няколко минути „Албатрос“ достигна две хиляди и седемстотин метра — това разшири кръгозора на седемдесет мили, а после и на четири хиляди метра, както показа барометърът, падайки четиристотин и осемдесет милиметра.

След извършването на опита „Албатрос“ се спусна надолу. Намаляването на налягането във високите пластове доведе до намаляване на кислорода във въздуха, а следователно и в кръвта. Това беше причината за злополуки с някои аеронавти. Робюр смяташе, че е излишно да се излага на подобна опасност.

Затова „Албатрос“ се спусна до тази височина, която явно предпочиташе, и двигателните витла отново се завъртяха и го отнесоха с още по-голяма скорост на югозапад.

— И така, господа — каза Робюр, — ако това сте се питали, мисля, че ви отговорих.

После, като се наведе над перилата, той потъна в съзерцание. Когато малко след това вдигна глава, председателят и секретарят на института „Уелдън“ стояха пред него.

— Изобретателю Робюр — започна Чичо Прюдънт, като напразно се мъчеше да се овладее, — ние нищо не сме се питали, така ви се е сторило. Но наистина искаме да ви зададем един въпрос, на който се надяваме, че ще ни отговорите.

— Кажете.

— С какво право ни нападнахте във Филаделфия в парка Феърмънт? С какво право ни затворихте в тази килия? С какво право ни возите въпреки нашата воля с тази летателна машина?

— А с какво право вие, господа балонисти — възрази Робюр, — с какво право вие ме обидихте, освиркахте и заплашихте във вашия клуб, така че чудя се как успях да се отърва здрав и читав.

— Въпросът не е отговор — намеси се Фил Евънс. — И аз повтарям, с какво право?…

— Искате да знаете?…

— Да, моля.

— Е, добре, с правото на по-силния.

— Безочливо казано.

— Но е така.

— И за колко време, гражданино изобретател — запита, без да се сдържа вече Чичо Прюдънт, — за колко време смятате да се ползувате от това право?

— Как можете вие, господа — запита иронично Робюр, — да ми задавате подобен въпрос, след като е достатъчно да наведете поглед, за да се насладите на зрелище, което няма равно на себе си в света.

Точно в този миг „Албатрос“ се оглеждаше в лъскавата повърхност на езерото Онтарио. Беше прелетял над страната, тъй поетично възпята от Купър. След това, следвайки южния бряг на този огромен басейн, той се отправи към знаменитата река, която прелива в него водите на езерото Ери, разбивайки ги в своите водопади.

Внезапно до въздушния кораб се понесе величествен шум, тътнеща буря, и сякаш влажна мъгла проникна в атмосферните пластове, за да ги освежи.

Под „Албатрос“ във форма на подкова се надпреварваха огромни маси вода. Сякаш се изливаше огромен поток кристална лава, в която играеха всички цветове на дъгата, поради пречупването на слънчевите лъчи. Дивна гледка!

Пред водопада изпънато като тел мостче свързваше единия бряг с другия. Малко по-долу, на три мили, имаше висящ мост, по който от канадския към американския бряг пълзеше влак.

— Ниагара! — извика Фил Евънс.

Не можа да удържи това възклицание, докато Чичо Прюдънт правеше върховно усилие да не се възхити от всичките тези чудеса.

След минута „Албатрос“ прелетя реката, която разделя Канада от Съединените щати, и полетя над безкрайните пространства на Северна Америка.