Петър Бобев
Теао Немия (9)

9

Тангихиа и Хоно Страхливеца не дремнаха цяла нощ. Угризението за гибелта на младата учителка ги мъчеше жестоко. Те се уверяваха взаимно, че нямат толкова голяма вина — никой друг на тяхно място не би устоял, — и все пак не успяваха да заспят. Затова още в полунощ излязоха за риба на оголения при отлива външен риф, който обграждаше пясъчния атол като втори атол от живи корали. Надяваха се да се приберат рано заранта преди прилива. Звънарят държеше в лявата си ръка запалена газена лампа, същата, която светеше в църква при вечерни литургии, а в дясната беше стиснал дълъг нож. След него пристъпваше Хоно с чувал в ръце. Рибите бяха доплували в плитчините и лежаха сънливи върху кораловите скали. Тангихиа газеше тихо из ямичките, които неусетно се пълнеха от настъпващия прилив, и щом видеше някоя заспала риба, спираше, замахваше и я удряше по главата с тъпото на ножа. После отминаваше напред, без да я погледне повече. Останалото беше грижа на Хоно, който се пресягаше, улавяше изплувалата по корем риба и я пускаше в чувала. Във всяка ямичка дремеха по няколко сребристи тела. Дори когато ловецът удареше едно от тях, другите само отплуваха сънливо на две крачки настрана и там отново задрямваха, готова мишена на следващия удар. Торбата се пълнеше бързо, но приливът настъпваше още по-бързо. Двамата приятели не спираха риболова. Срамно беше да се приберат в село, без да са напълнили чувала. Прегладнели от нощното газене из водата, те отръфваха със зъби залък сурова риба и захващаха да го дъвчат. Нито време имаха да накладат огън, нито място. А неопеченото месо, според старците, дава здраве. Само дето не е толкова вкусно.

Вече всички зъбери на рифа потъваха под надигащия се океан и рибарите газеха ту до колене, ту до пояс във вода. Тангихиа почна да пропуска. Рибата се разсънваше, ободряваше се, не го дочакваше. Превит под товара си, Хоно го подкани да се прибират. Неясно предчувствие, необяснима боязън се просмукваше в сърцето му.

— Хайде да си ходим вече! — рече той. — Стига толкова!

Ето, изтокът просветля. Ярките звезди, които доскоро изглеждаха тъй близки, че с едно протягане могат да се докоснат, вече избледняваха, отдалечаваха се все повече и повече, сливаха се с извиращия откъм зората седефен прах, който напудряше върховете на прииждащите вълни, скриваше под матовото си сияние смолисточерната им лъскавина.

Няма що. Тангихиа познаваше приятеля си. Страхливец. Никой не може да даде смелост на страхливеца. Той угаси лампата, подаде му ножа да го затъкне в пояса си и хвана другия край на торбата. Свърнаха назад, все по най-високия гребен, между прибоя и лагуната. За да стигнат до острова, трябваше да преминат по напречния гребен, който свързваше атола с външния риф и разделяше недълбоката лагуна пред селото от Синята яма.

Пътят им пресече един ров, широк три-четири метра и дълбок до гърди. Хоно се накани да нагази, но внезапно отскочи назад разтреперан. В просветващата вода се мярна огромна бяла сянка. Нахвърли се към него, запълзя по плиткото дъно. Той отстъпи още повече, покатери се на най-високата коралова буца. Ала и така водата стигаше до коленете му. Акулата се гърчеше, пляскаше с опашка и приближаваше неумолимо. Хоно Страхливеца прочете в хищния й поглед такава настървеност и такава безпощадна жестокост, че изтръпна. Стори му се, че в следния миг ще се строполи направо в щракащите челюсти, хипнотизиран от сатанинския огън на очите й.

Акулата издигна глава над водата и показа устата си — огромна зинала дупка почти на гърдите й, разкъсана и окървавена. Два тела вече липсваха и на тяхно място зееха четири червени рани; един тел, разтегнат от опъване, още се държеше в десния ъгъл на устата, а другите два бяха разкъсали долната й челюст и висяха окачени за горната устна като грозни обеци. Но зъбите бяха здрави. Започвайки направо от устните в редуващи се бели триони, те изчезваха нейде дълбоко в зловещата паст.

Хоно прецапа назад, сблъска се с Тангихиа. Но акулата заобиколи плитчината, върху която те стояха доскоро, и отново запълзя към тях. Те отстъпиха и оттук и тя пак ги догони. А приливът не спираше. Щеше да нараства още. Прибоят приближаваше, наистина с намалена сила, прехвърляше каменната ивица, застрашаваше всеки миг да ги повлече към лагуната, право в устата на дебнещата хищница.

Късият разсвет преля в ясно, безоблачно утро. Пасатът се засили. Слънцето се подаде над далечния кръгозор и плисна златото си върху света. Златен огън запламтя по върховете на палмите, златни люспи проблеснаха в наближилия прибой, златни вълни заприиждаха откъм позлатения океан. Селото се разбуди. Жените разпалиха огнищата на открито. Мъжете още спяха. Куп ранобудни момчета, забравили снощните предупреждения на майките си, се спуснаха с весела глъчка да се окъпят. Нагазиха във водата, сборичкаха се, подгониха се навътре в лагуната.

Бялата акула ги усети. Обърна се назад, по-право се прекатури по плиткото дъно, подметна се, огъна се. Най-сетне заплува. Гръбната й перка прекоси лагуната. Някой я видя. Извика. Децата зашляпаха лудо с ръце и крака към брега. Перката ги догонваше. Ето, първите стигнаха плитчината, забързаха, като падаха и ставаха. Изскочиха на сухо. Но едно момче не успя да избяга. Препъна се. Падна. Задави се от водата. Изостана. Ужасът беше сковал движенията му. Почти с пълзене, като се въргаляше наляво и надясно, бялата акула настигна крака му. Привлечени от писъците на децата, десетина още сънени мъже нагазиха във водата, докопали кой каквото свари. Един изтегли осакатеното момче на брега да го превързват жените, а останалите налетяха върху обезсилената от плитководието стръвница. Заудряха я с брадви, заръгаха я с копия. Някой се сети, домъкна въже, преметна го през опашката й, стегна я в примка и припна към брега. Присъединиха се още десетина души, задърпаха с все сила. Ала акулата се размята, изпосъбори тия, които държаха въжето, изтръгна го от ръцете им, плесна едного с опашка и го простря на земята със счупено рамо. Скоро достигна дълбочината и изчезна от поглед.

Внезапно над водата се подхвърли костенурка с размахани крайници, сякаш искаше да полети. Устата на акулата я настигна още във въздуха, щракна с метален трясък и за най-голям ужас на струпаните по брега хора преряза наполовина яката костна коруба — направи това, което най-острата им брадва не бе в състояние да направи. После отново се запъти към рифа, където Тангихиа и Хоно бързаха да се доберат до подводния хребет покрай Синята яма, по който да се прехвърлят на острова. Сега редом с острия гръбен плавник над повърхността плуваха щръкнали три копия и една забита в главата й брадва.

Двамата изтощени и изплашени рибари отново потърсиха спасение върху най-високия зъбер. Бяха изоставили чувала с рибата, а Тангихиа бе захвърлил и лампата от храма. Шляпаха, препъваха се, нараняваха краката, коленете и ръцете си в режещите корали.

Бялата смърт достигна рифа и запълзя в плитчините му още по-настървено, сякаш бе решила да ги гони и на сушата. А проклетият прилив не преставаше, все се надигаше, надигаше и ужасната хищница, приближаваше гибелта на двамата обречени.

А не беше чак толкова голяма, не повече от седем-осем метра. Всеки островитянин е срещал къде-къде по-едри акули — бели и тигрови акули до десет метра, сини акули до девет метра, — но не и по-озверена, по-упорита, с такава безжалостна настойчивост. Сякаш не някаква обикновена, глупава риба, а нещо необяснимо, свръхестествено, сатанинско. Отде можеха да допуснат на какво се дължеше това, отде можеха да знаят за зашитата й уста, за дългото гладуване, за събудения така ненаситен глад, който крещеше от всяка клетка на мощното й тяло да бъде задоволен бързо, на часа, без нито минутка забавяне? Те не си обясняваха, те само виждаха непреодолимия нагон за кръв в немигащите дяволски ириси, предчувствуваха участта, която им готвеха зловещо щракащите разкъртени челюсти, когато приливът залееше целия риф. Ритаха я по носа и отново отстъпваха. Но не бяха слепи. Съзнаваха, че сами не ще успеят да се спасят.

Обезумял от ужас, Хоно изкрещя за помощ. После двамата размахаха отчаяно ръце. Хората от брега ги видяха, преди да чуят вика. А може би и не бяха го чули, заглушен от рева на прибоя. Те се сбраха накуп, заговориха разпалено. После едно кану се отдели от брега и заплава насам. Надеждата отново стопли смразените им сърца. Ето лодката приближи. Акулата чу плясъка на веслото, отдръпна се, завъртя се, отправи се с щръкналите копия насреща й.

Тогава Хоно позна смелия гребец, който бе дръзнал да им дойде на помощ. Позна сина си. И сърцето му отново замръзна в ледения си ужас. Акулата не се колеба, не се въртя около пришелеца, както правят обикновено сродниците й, дори най-ненаситните. Нападна направо. Извади глава над вълните, изравни обезобразената си паст с момчето и се хвърли да го налапа. Но Техоно, ловък като маймуна, отскочи върху катамарана. Не улучила, нападателната се стовари с цялата си тежест върху кануто, преобърна го и се стрелна към момчето, което падна във водата и загреба отчаяно към баща си. Трите копия раздраха подире му копринената повърхност на лагуната.

Хоно не издържа. Той навярно не помисли нито за бащиния си дълг, пито пък за общочовешкия морал, изискващ благородство спрямо тоя, който е проявил благородство към теб. Поддал се на първия порив на сърцето си, той стисна големия нож и се хвърли във водата. Пресече пътя на акулата, изпречи се напреде й, преди тя да захапе плячката си.

Когато Техоно достигна скалата и се залови за протегнатите ръце на Тангихиа, хищницата потъваше в дълбочината. От повърхността беше изчезнал и Хоно Страхливеца, успял така да спаси сина си, който искаше да избави него.

Без да почувствуват цялото величие на неговата саможертва, а само потресени от станалото, Тангихиа и Техоно стояха вкопчани един за друг, незнаещи какво да предприемат. Най-сетне Тангихиа се сети отново. Бялата смърт не можеше да излезе от лагуната, неволна пленница на лакомията си. Значи, трябваше да се измъкват през океана. За това беше помислил отдавна, но не се бе осмелил. Отвъд лагуната почваше тайнствената океанска бездна, която гъмжеше от акули и всякакви страхотии, в която се криеха злите духове и в която островитяните избягваха да плуват. Техният свят стигаше до прибоя. Отвъд него под водата започваше враждебната неизвестност. Малцина като Теао дръзваха да я прекрачат, да плуват, да се гмуркат там. Тангихиа обясни на Техоно плана си — уви, узрял много късно, — после двамата заплуваха успоредно на брега покрай рифа, за да достигнат Синята яма, през която да се доберат до Малкия остров.

В същото време покрай западния бряг на Големия остров, на два-три километра от селото, плуваше Руа. Той беше опитен рибар. Знаеше, че рибата кълве най-много сутрин. Затова беше навлязъл навътре в лагуната да хване с въдица някоя по-едра риба. Ловуваше така, както векове преди това са ловували дедите му — без въдичарски пръти, без тапа, без червей за примамка. Само металната му кука се различаваше от рибарските уреди на дедите му, които са си ги издялвали от коруби на костенурки или от бисерни миди. За стръв му служеха малки калмарчета, наловени нощес с мрежа от палмови листа. Руа плуваше, привързал връвта към китката си, и от време на време натопяваше главата си да огледа през очилата дъното под себе си.

Разбудената лагуна се изпълваше със звуци, които опитното ухо на рибаря различаваше отчетливо. Ето, нейде наблизо скърцаше със зъби по коралите риба еж. Сега пък тракна с опашка, скрита в дупката си, лангуста. Това пък беше грухтене на костенурка; различно от него, но все тъй ясно ръмжеше риба групер. Стадо скариди, което се надигна от дълбочините, го оглуши, сякаш щракаха с пръсти всички жители на атола. Руа излезе да поеме въздух. Дори над водата се слушаше разговорът на скаридите като пращене на сурови вейки в огнището.

При второто си потопяване въдичарят видя две охранени коралови трески, яркочервени със сини петна, които стояха неподвижни над дъното, още неразсънени от нощната дрямка. Виж, това се казва улов! Руа пусна въдицата. Ненадейно из водораслите излетяха десетина риби зеленушки и додето въдицата премине покрай тях, оглозгаха примамката. Човекът издърпа оголената кука, надяна още едно калмарче, постави й по-тежка сачма. Ала и тоя път зеленушките я достигнаха, сега вече не десет, а сто риби, и за секунда раздърпаха стръвта. Ядосан, Руа постави още две сачми за по-бързо потъване и наниза нова примамка. В това време под него се бе сбрал цял облак от зеленушки, които не го изчакаха да размотае връвта, а още в ръцете му опразниха въдицата. Тогава Руа се гмурна сам в дълбочината, проби облака от досадни риби, който бе скрил под блясъка на седефените си люспи дъното и плячката, по път надяна ново калмарче и разлюля въдицата пред устата на двете трески. Едната мигновено клъвна, увисна на връвта. Доволен от удачния лов, рибарят излетя на повърхността. Сега му оставаше само едно — да преплува двадесетина метра до брега и да изтегли плячката си, която се дърпаше с отчаяни тласъци, а след това да повика на помощ приятелите си на гуляй, защото семейството му не би могло да изяде такава едра риба, тежка поне двадесет кила.

Изведнъж с рязък напън треската го повлече към себе си. Руа загреба бързо към брега. Но вързаната за китката му връв не му позволяваше да замахне, връщаше го назад. Не. Това вече не беше треската. Тя няма такава сила. Станало бе друго. Не за пръв път се случваше лакома акула да налапа закачената на въдицата риба.

Премятан по вълните от непреодолимото дърпане, той се озова неусетно сред лагуната. Не беше малка акулка тая, която се бе хванала на въдицата, която по-право беше хванала него с въдицата му. Той се усмихна неволно. Весела историйка щеше да разправя на приятелите си днес. Щяха да се кискат до вечерта. Само язък за въдицата! Но — аита пеапеа! И за нея не заслужаваше да се ядосва много. Фааири щеше да му даде друга въдица, ако му обещаеше отсега десетина седефени раковини.

Дърпането престана. Руа най-сетне успя да погледне под вода и в тоя миг кръвта му се вледени. Увиснала на десетина метра от него в синевата, го разучаваше с жадно втренчени зеници Бялата смърт. От зловещата й разкъсана уста се подаваше краят на въдичната връв. Човекът измъкна ножа си да я среже. После запляска с все сила към брега. Изкрещя от уплаха. Две момичета вадеха миди в плиткото. Само те чуха предсмъртния му вик. Озърнаха се, видяха изплувалата акула с набучените в гърба й копия, която догонваше злочестия рибар, и овладени от смъртен ужас, захвърлиха кошниците, втурнаха се презглава към брега. Когато излязоха на сухо и се обърнаха, върху лагунната повърхност не личеше никаква следа от страшната трагедия. Потресени от станалото, разтреперани, девойките се втурнаха към село да известят за новото злодеяние на Бялата смърт.

На плажа се бе сбрало цялото население на острова. Повече от час вече обсъждаха и спореха. Накрай надделя думата на Фааири.

— Да я нападнем всички! — предложи той. — Отведнъж! С харпуните! Да ги забием в нея и да бягаме към брега! Оттам ще я извлечем в плиткото и ще я довършим с копия и брадви.

Планът изглеждаше разумен, но опасен. Ако не беше толкова озлобен, ако не изгаряше от жажда да отмъсти за смъртта на любимата, надали щеше да го предложи и Фааири с ордените за храброст. Никому не се щеше да влиза в лагуната, където вилнееше ужасното страшилище. Но и не смееше да се покаже страхливец. Защото наоколо стояха жените и децата, гледаха ги. Не казваха нищо, но мълчаливо преценяваха смелостта им.

Един подир друг мъжете отиваха в хижите си, измъкваха харпуните и се връщаха колкото може по-бавно. Преглеждаха прекалено подробно бордовете, катамараните и вървите. Фааири едва ги изчака. Най-сетне по негов знак всички едновременно изтласкаха канутата във водата и се прехвърлиха вътре. Двадесетина лодки се хлъзнаха по лагуната, достигнаха средището й, спряха там да изчакат врага и се сблъскаха боязливо една до друга.

В такова напрегнато очакване минаха десет минути, минаха двадесет минути. Лагуната се гънеше безучастно, утихнала като езеро. В кристалните й дипли се оглеждаше жарта на извисилото се слънце, което бодеше до болка очите. Хората наложиха подводните си очила да се защитят от режещия блясък на слънчевите отражения.

— Може би се е измъкнала в океана — предположи Туна.

— Ясно, отишла си е! — добави друг, който видимо бързаше да се върне по-рано на брега.

Само Фааири, който се намираше в едно кану с Туна, не допускаше такава вероятност.

— Не! — отсече той. — Тук тя е като в капан. Успя да се намъкне в лагуната при Голямата вода, и то защото вълната я тласкаше отзад. След това не е имало толкова висок прилив. При това не може да мине обратно над рифа, защото всички знаем колко по-трудно е да се върви срещу вълната. Тук е. И тук трябва да я убием. Иначе…

Никой не опита да му възрази. Фааири беше почти попаа, разсъждаваше като попаа, приказваше като попаа.

— А докога ще я чакаме? — направи последен опит Туна.

В тоя миг от лазурната дълбина изплува акулата като изригната бяла скала, подаде глава над водата и преди някой да се опомни, докопа Сакана за краката. Всичко стана тъй бързо, че хората за миг се почудиха дали въобще се беше случило нещо, или само тъй им се бе сторило — като мираж, като бълнуване поради напечените от слънцето чела. Но не. Не беше бълнуване. Розовото облаче, което се разсейваше в лазура там, където потъна Сакана, напомняше за ужаса, който ги бе слетял.

Хората се изправиха разтреперани върху бимсите, вкопчиха се в мачтите — да бъдат по-нависоко, по-далеч от повърхността.

Туна пак настоя:

— Хайде да се махаме! Ще чакаме ли да ни отмъкне един подир друг?

Най-сетне Фааири склони. И той усещаше неприятна слабост в коленете. В най-жестокото сражение не се бе плашил така, макар че и сега, както и през войната, беше излял в гърлото си бутилка уиски.

— Добре, да се прибираме! — рече той.

Тогава някой изкрещя:

— Ето я!

Мъжете стиснаха харпуните, готови да я срещнат като мъже. Най-първо се подадоха трите копия, после — острият плавник. Тя връхлетя срещу кануто на Фааири и Туна. В тоя миг в гърба й се впиха пет-шест харпуна. Сякаш не усетила болката от назъбените острия, които разкъсаха със зловещо пращене твърдата кожа и хлътнаха в жилавата й плът, акулата продължи напред, повлякла подире си въжетата на харпуните. Внезапно й хрумна друго, сви встрани. Опънатите въжета преминаха над канутата, уплетоха се, омотаха се в мачтите, разлюляха ги. Едно въже смете във водата Фааири и Туна. Двамата мигновено се вцепиха в борда на лодката, надигнаха се да се прехвърлят вътре. Фааири превари, строполи се в дъното й, задъхан от напрежение. Но скочи веднага, пое протегнатата ръка на Туна. Гребецът пусна веслото и хвана другата му ръка. Измъкнаха го веднага — но преполовен до кръста…

Стръвницата пак потъна. Опънатите въжета наведоха мачтите. Едно кану се преобърна и екипажът му с ужас се прехвърли на съседното. Въжетата се уплитаха в объркани възли, прекършваха мачтите, отскубваха катамараните, свързваха всичко — лодки, греди и хора — в една безредна купчина.

Няма що, лодкарите започнаха да ги режат, отказваха се от решението си да извлекат чудовището на брега и загребваха лудо към острова. Щом киловете заораваха в пясъка, хората скачаха и прецапваха до сухо, изоставяха лодките на вълните, които ги изхвърляха бавно на плажа. Жените и децата се спускаха да търсят близките си и когато ги откриеха, ги прегръщаха радостно. Двете дъщери и жената на Туна писнаха.

Фааири се почеса по главата:

— Ех, ако можеше някой да стигне до шхуната!

Всички обърнаха погледи натам, където се поклащаше на рейда корабът на капитан Роже, привързан към дъното с двете котви, без никакво движение на палубата, сякаш целият екипаж го бе напуснал. Но не запитаха защо трябва да се ходи там. Всички бяха потресени от сполетялото ги бедствие. Фааири се доизказа:

— Веднъж видях как попаа убиха такава акула. Какво говоря? Два пъти по-голяма. Само че ние не бяхме в леки канута, а в голям железен кораб. Тя се въртеше в сянката му и гълташе всичко, което паднеше извън борда. Тогава помощник-капитанът реши да си направи една шега. Заповяда на кока да донесе някаква развалена риба. Голяма риба — дорадо. Натика в корема й две пръчки динамит, свърза ги с фитил, запали го и пусна примамката под носа на акулата. Тя не изчака втора покана. Налапа я наведнъж. Глътна я. След няколко секунди се пръсна, разлетя се на късове.

— Де да имахме динамит! — въздъхна някой.

Фааири рече:

— На шхуната има. Но кой да иде?

Трябваше да намери взрив, да унищожи чудовището! Да отмъсти! Не само заради другите! Повече заради Маурея! Заради нея…

— Да хвърлим жребий! — предложи друг.

И може би щяха да опитат и това, ако откъм океана не се бе задало с опънато платно едно ново кану, претоварено с нищо неподозиращи хора. Островитяните се развикаха тревожно, размахаха ръце, запалиха огньове да ги предупредят, да ги върнат назад. За беда новодошлите не чуха предупрежденията им от грохота на вълните, не разбраха сигналите. Помислиха ги за радостни приветствия.

Когато наближи прибоя, кануто сви платното, застоя се няколко минути да изчака голямата вълна и полетя към атола, прелетя, по-право разсече белия разпенен вал и се озова сред лагуната.

— Това е Тупохое! — позна го Фааири. — Ще гостува на Тангихиа. Отдавна го чака Тангихиа.

— С него е Матахине — добави една жена. — И старата Теумере. И децата.

Матахине, жената на Тупохое, беше родена на атола. Затова всички я познаваха. Теумере пък беше майка на Тупохое.

Озовали се сред лагуната, гостите станаха, размахаха и те за поздрав ръце. Тупохое и големият му син гребяха с веслата. Двете жени се бяха разположили по турски върху площадката от левия борд пред колибката до сандъка с пясък за огнището, а вторият му син беше стъпил върху катамарана и се държеше с една ръка за въжетата.

— Бързо! — извика Фааири. — Гребете бързо! Акула!

Тупохое се огледа недоверчиво, да не би да му скроят някоя шега. Островитяните са шегаджии. Но все пак загреба по-силно с веслото. Забърза и синът му с второто гребло. Подире им се проточиха две искрящи бразди върху зеления блясък на лагуната.

Внезапно от водата изникна белият гръб, осеян с гора от копия и харпуни. Жените изпищяха. Тупохое грабна копието си, замахна и го заби половин метър в тялото на врага. Момчето му, и то мушна харпуна си, а Теумере грабна веслото му и загреба лудо към брега. Тупохое взе другото, притури своята сила към нейната уплаха. Бялата смърт ги последва, плесна сърдито с опашка. Тогава Матахине започна да я замерва с тенекиени консерви. Удряше я по носа, по очите, по гърба. Хищницата налапваше кутиите, глътваше ги цели и продължаваше гонитбата. Матахине начена пакетите със сухари. Свърши и тях. Хвърли торбата с брашно. Ето, наближиха брега. Нямаше нищо друго за изхвърляне. Тя запокити и китарата, с която Тупохое ги бе разсейвал по пътя и се канеше да весели цялото село тази вечер. Чудовището налапа и нея. Преряза я през средата като банциг и я нагълта.

Достигна ги. Превари ги. Замахна с опашка. Пречупи катамарана и преобърна кануто. Хората запляскаха ужасени към брега. А оставаха още десетина метра. Не повече. Тупохое грабна малкия си син и го изблъска напред. Големият нямаше нужда от помощ. Беше преварил всички. Бабата изостана. Матахине се върна, протегна ръка да й помогне. И изчезна.

Другите излязоха на брега. Запищяха, затръшкаха се на земята. Тупохое се хвърли във водата с копие да догони убийцата, но мъжете го настигнаха и го върнаха назад отчаян и обезсилен.

Чак тогава пристигнаха Тангихиа и Техоно. Те разправиха всичко преживяно: за нощния риболов, за прилива, за нападението на акулата, за смъртта на Хоно. Никой не им повярва, че Хоно се бе пожертвувал доброволно. Те всички знаеха — Хоно беше страхливец. Чисто и просто се бе уплашил и така, изгубил ума и дума, объркан, бе попаднал, без да иска, в устата на звера. Само тъй. Но и никой не се осмели да го каже гласно пред Техоно. Обезумял от скръб, при такава обида той беше способен да разпори с ножа си някой корем. Въпреки че беше почти момче.

По едно време, когато най-сетне успя да се опомни, Тангихиа извика:

— Братя! Това не е акула! Това е сатаната! Бог ни наказва заради греховете ни! Елате да му се помолим! Само той може да ни спаси.

И със залитащи стъпки се отправи към църквата, удари камбаната. Ясният й звън проехтя над атола, понесе се над лагуната, сякаш опита да вдъхне вяра в сърцата на потресеното множество. Хората тръгнаха подире му, половината влязоха вътре, другите останаха навън. Нямаше място. Щяха да се молят и без мисионера, не можеха да чакат.

Но Фааири се изправи пред вратата.

— Оставете молитвите! — рече той. — Ще се молим довечера, ще се молим още по-добре, когато дойде патер Маопо. Сега трябва сами да се справим! Да накажем виновника!

— Кой е той? — запита някой неуверено.

Фааири изкрещя:

— Нима не се сещате? Кой докара урагана? Кой после се върна да спаси Осморъкия дявол? Кой?

— Теао! — извика злобно Техоно.

— А с кого дойде? Забравихте ли? Върху чий гръб дойде Теао?

— Върху Бялата смърт!

Хората закрещяха вкупом, сякаш искаха да се надвикат, размахаха юмруци, чуха се закани. Всеки имаше някой близък, много близък, любим човек, загинал в урагана или разкъсан от акулата. Мъката им не можеше да се задоволи с християнското всеопрощение.

— Да пропъдим това дяволско изчадие! Да го натирим в океана! Проклетият Теао!

Привлечени от глъчката, богомолците взеха да излизат от храма и да се струпват около Фааири. Скоро Тангихиа остана сам. Единствен той не излезе, продължи да се моли коленичил.

— Не! — изкрещя внезапно Техоно, обезумял от жажда за мъст. — Няма да го гоним! А да го пребием! Иначе пак ще се върне. Както се върна след бурята. Ще докара нови злини…

— Да го пребием! — поде в хор настръхналата от ужас тълпа. — Смърт! Смърт!

Техоно грабна едно копие от най-близката хижа и макар че беше най-млад, подбуждан от непоносимата болка по загубения баща, именно той поведе множеството озлобени, смазани от страх хора, които бързаха да причинят другиму мъка с надеждата, че така ще притъпят своята мъка, че с чуждото страдание могат да предотвратят нови свои страдания.

Тангихиа излезе от църквата.

— Братя! — почти изплака той. — Какво сте намислили? Бог не иска кръв. Какво е виновен Теао? Теао не е дух. Теао самият е жертва на злите духове. Елате да се молим! Само бог може да срази злите духове. Само той… Не вие…

В гърдите му се надигаше угризението. Той беше не по-малко виновен от тях за това, което те се тъкмяха да извършат. Защото той пръв насочи мисълта им да търсят вината за урагана към Осморъкия, което е все едно към Теао. Той носеше най-тежката отговорност. Затова не биваше да го допусне…

— Спрете! — викаше прегракнал той. — Братя…

Сега никой не го послуша въпреки уважението, което изпитваха към него. Тълпата трябваше да излее върху някого набраната злоба, гнева, отчаянието си. Сега ги водеше Техоно, водеше ги към отмъщение, което е по-леко от великодушието и мъдростта.

Фааири не можа да достигне момчето. След изпитата ракия и преживения ужас краката му едва го държаха. Но вървеше подире му като хипнотизиран, увлечен от непреодолимия стаден порив, уверен и той като другите островитяни, че така, с убийството на прокълнатия момък, ще обезсилят изпуснатите от морските бездни зли духове, че ще се спасят от божието наказание по-сигурно, отколкото с молитви в храма, тъй както някога дедите им бяха умилостивявали същите духове с човешки жертвоприношения.