Петър Бобев
Теао Немия (1)

1

Лангустата сгреши. А в жестоката борба за съществуване се греши само веднъж. Всяко нехайство, дори най-незначителното, се заплаща с живота. Подмами я мъртвата бисерна мида, която с полуотворените си черупки я канеше на пир. Огромният рак подаде от скалната пукнатина бодливата си глава и завъртя пънчетата на очите си да разгледа околността. Не откри нищо тревожно. Наоколо му се ширеше все същата подводна джунгла, в която бе израсъл, в която бе живял досега и в която му бе отредено да завърши дните си. Брегът се спускаше стръмно надолу в неравни стъпала, засипани с безредно накъдрени пясъчни дюнички, които изчезваха в непрогледността на Синята яма. Навред, накъдето насочеше поглед, лангустата виждаше все същата, неправдоподобна за човешкото око, но съвсем привична за нея картина на струпани едно до друго и едно връз друго коралови дръвчета и храсти, гигантски гъби и морски ветрила, пещери и тунели. Мадрепоровите корали, уплетени като гора от еленови рога, грееха във всички допустими багри, толкова пъстри, че замайваха погледа. Светлосините им стволове преливаха в розови клонки, лилавите вейки завършваха с малинови побези. Между тях се надигаха като чудовищни мозъци меандровите корали, овални триметрови буци, набраздени със сложната плетеница на причудливите си гънки; мяркаха се гъбовидни корали, подобни на обърнати по гръб великански печурки, върху които се бяха настанили като пъстри брадавици меките алционарии; извишаваха отвесните си тръби червените органови корали, наръсени със зеленикавите звездички на разтворените полипи; полюшваха се изящно жълтите морски ветрила и дългите пискюли на пурпурните морски пера. Навред — по каменните вейки, по живите корали и миди — се бяха налепили водорасли, от най-нежните, прилични на зелен пух, до най-грубите като ръждясали омотани телове. Из бистрия лазур, който стесняваше в синкавия си дим подводния кръгозор, се рееха рояци пъстри риби: сребристи императори с червени устни и перки; кралски окуни със седефени тела и розови лампази; рубинени, нашарени с едри аметистови петна коралови трески. Няколко риби ежове пасяха коралови полипи с яките си папагалски човки. Пърхаха дружно като литнали пеперуди разноцветни риби кочияши с вдигнати камшичета.

Долу, по дъното, по кораловите клони, по гърбовете на миди и раци, цъфтяха цветята на рифа — великолепните анемонии — ситни като градински парички и големи като чудовищни хризантеми. Сред опасните им венчелистчета се гушеха мрачни риби клоуни, които привличаха коварно жертвите в смъртоносните им обятия. Единствени морските плужеци, с по-разкошни багри от най-красивите цветя на сушата, се решаваха да премерят сили с парливите като коприва анемонии. Навред пъплеха пълчища ежове. Ежове, ежове на всяка крачка — по пясъка, в дупките, по терасите, по скалите, — а край тях и върху тях се катереха големи сини звезди. Денем само те се осмеляваха да се показват навън. Братовчедките им сега се потулваха из безбройните си скривалища. Чакаха нощта, когато и те като повечето морски обитатели щяха да тръгнат за плячка. Нощта е времето на лова, нощта е полесражение. Надничаха от пещерички и пукнатини оранжеви звезди, зелени, виолетови, спотайваха се дългоръки офиури, уплетени в чудновати възли. Дебнеха, едва се сдържаха да не попълзят още сега върху купищата стриди и бисерни миди, които отваряха и затваряха ритмично черупките си.

Лангустата приближаваше предпазливо към бисерната мида. Очите й разучаваха смутено околността. Изглежда, нямаше опасност. Рибите плуваха спокойно, улисани в своите ежедневни грижи. Долу щапукаха настрана цели полкове криви раци. Сред водораслите трепкаха с крачета роеве скариди, през чиито стъкловидни телца се виждаше как работят вътрешните им органи.

Изведнъж от невидимата прозрачност на океанската далечина изплува изящно светлокафяво тяло като изстреляна торпила, уплътни се, приближи. Рибните ята изчезнаха мигновено, сякаш се разтвориха, потънаха сред шубраците. Морските звезди се зариха в пясъка, кривите раци нахвърляха пясък върху гърбовете си, затрупаха се, изгубиха се. Само рибата еж не се уплаши. Тя настръхна, превърна се в някакъв жив игленик, който се приготви да посрещне безстрашно опасността.

Но акулата не беше гладна. Спря, увисна сред синия простор, задряма, глупаво умислена, с клюмнали мустаци. Рибите тозчас разбраха това с непогрешимия си усет. Измъкнаха се от закритията. Някои, по-дръзките, дори се заиграха около устата й. Настъпи отново привидният сънлив покой.

Лангустата видя всичко това. Не видя само едно, не разгледа надвесената зад гърба й буца от мъртъв корал, от която я следеше някакво студено, немигащо око. А и да се обърнеше нататък, надали би успяла да го отличи от сивото еднообразие на порестата скала. Погледът й все не можеше да се откъсне от дремещата акула, която, макар и сита, изпълваше цялото й същество с леден трепет.

На пет-шест метра от нея, върху плоска тераска, плакнеше черупките си двуметрова мида тридакна, обрасла с гора от рогови корали. По дебелите й накъдрени черупки, подобни на чудовищни бърни, свити в презрителна гримаса, притичваха дребни рачета пинотереси, влизаха и излизаха забързани, улисани в своите рачешки занимания.

Една синя морска звезда изхвърли стомаха си през устата като серкме, лепна го върху непредпазливо проплувалата риба, улови я здраво. Жертвата заудря с плавници, размята се, полудя, повлече по дъното коварната хищница, която я обливаше със стомашните си сокове и я смилаше жива. Пет сини лъча, пет очички навръх всеки лъч и една уста — ето това беше тя, без глава, но достатъчно надарена да улови голямоглавата рибка.

Тайнственото око се поотвори. В зеницата му светна алчно пламъче — донякъде подобно на човешко око, тъй хитро и изпитателно, но в същото време нечовешко, с клепачи, които се разтваряха като фотографска бленда, бавно и неуловимо, без свойственото на висшите животни мигане.

Лангустата доближи мъртвата мида, намъкна глава между безсилните черупки, оскубна къс месо. Ведно с него от седефената вътрешност се отрони розов бисер, голям колкото гълъбово яйце, и легна върху пясъчното дъно.

Тогава като по чудо издутината на сивата скала омекна, измени очертанията си, започна да се свлича надолу като стопен восък, сякаш здравият варовик подгизваше от водата и се разтваряше в нея като захарна буца. Хлъзна се надолу и жадно впереното око. Или не. Вече не беше само едно око. До него изникна второ, вторачи се и то в набелязаната плячка.

Водният небосвод помръкна, сред брилянтните блясъци на повърхността се преплетоха тъмносиви и розови сияния, отразили настъпващия залез. Хищници и жертви се размърдваха, сякаш се строяваха за голямата атака на живот и смърт, която предстоеше да пламне с настъпването на нощта.

Загадъчната мека скала се изду. Подутината нарасна, източи се и изведнъж с рязък отскок се хвърли напред, стовари се върху слисаната лангуста, затисна я в гумената си прегръдка. Рибите отново се пръснаха, крабовете се зариха в пясъка, а тридакната затръшна каменната си броня с оглушителен трясък. Изненаданите пинотереси се засуетиха пред заключената си крепост. Трепна и пясъчната акула, озърна се неспокойно, ала като не видя никаква заплаха, пак задряма.

Едва в последния миг нещастната жертва разбра кой е нападателят, позна огромния октопод, от който се бе спасявала много пъти досега, но от който вече нямаше надежда да се отърве. Позна го по огромната сила на гумените пипала, по безпощадната хватка на многочислените вендузи, по острото, болезнено ухапване на отровния папагалски клюн.

В отчаян опит да се избави лангустата заби куките на предните си крака в торбата на врага си, застърга с последни сили. Октоподът потрепера от болка, тялото му, което при допира с дъното бе приело начаса неговия цвят, сега потъмня. После по кожата му избликнаха множество жълти петна, които се сляха в едно. Побледня като мъртвец, но все не пускаше, не преставаше да мачка пленницата си и да дълбае с клюн корема й. По тялото му преминаваха червени облаци, които мигновено променяха цвета си — сиви, кафяви, жълти.

Улисано в борбата, гигантското мекотело не забеляза в близката пукнатина злобно озъбената муцуна и злите жълти очи, които го стрелкаха с хладния си змийски блясък. Продължи да гризе лангустата, която постепенно отпадаше, губеше силата на острите нокти. И тоя двубой щеше да завърши тъй, както е завършвал всеки друг двубой между октоподите и лангустите през милионите години съвместно съществуване в океана. И в тоя двубой по-слабият щеше да изпълни предназначението си да нахрани победителя, да удължи живота му до ново огладняване, до новата поредна жертва.

Внезапно мурената щракна със зъби като кастанети и се хвърли в атака. Триметровото й мраморно тяло прелетя като стрела. Широко зиналата уста, не премерила устрема си докопа едно пипало вместо уязвимото тяло, където се криеха най-важните му органи, острите иглести зъби се сключиха като вълчи капан, цялото тяло на хищницата се разтресе, задърпа да разкъса жилавата като гума плът. Но октоподът не й отстъпваше по пъргавина и повратливост. Той се метна отгоре й, залепна върху зъбатата й глава като жив, не пускащ намордник, стисна опасните й челюсти, запуши с лепливата мощ на стотиците си смукала хрилните й капачки, спря притока на кислород, задуши я. Застърга с човка главата и очите й. Неочаквала такава съпротива, ослепена, огромната змиорка се замята бясно, заблъска се в кораловите клонаци.

Октоподът я пусна, за да отскочи назад като ракета, изпръскал от мантийната си фуния с рязък напън струя вода. Увисна във водата на пет-шест метра от мурената. И тозчас почерня. Разярена от гняв и неудовлетворена алчност, нападателката се втурна насреща му с грозно оголени зъби.

И чудо! Зъбите щракнаха напразно. На мястото, където допреди мигновение стоеше октоподът, сега се разсейваше едно черно облаче. Главоногото бе успяло да надхитри кръвожадната риба. Почерняло, привлякло вниманието й с тъмния си цвят, то бе изстреляло след себе си капка чернилка, която бе приела неговата форма, бе се превърнала в негов двойник, а беглецът в същия миг бе избледнял, бе станал невидим и се бе хвърлил на дъното, бе се сплеснал, бе приел неговата окраска, бе изчезнал от погледа.

Побесняла от новата измама, мурената врътна опашка, разплиска димната завеса на жертвата си, която оцвети водата наоколо в мътнолилав дим, налетя към дъното, зашари над него като душеща хрътка. Достигна притихналия октопод, допря се до гърба му. Нещастникът замря. Затвори очи, да не би да ги забележи врагът. Устоя, не се поддаде на ужаса, който му вдъхваше зъбатата морда, не отскочи от болката на дращещите нокти, с които умиращата лангуста си отмъщаваше с последни сили.

Но мурената не си отиваше, както друг път, с притъпено обоняние от наркозата на октоподовата чернилка, въртеше се все около раненото пипало, от което се отцеждаха капки синкава, невидима във водата кръв.

Тогава, разбил бисерния покрив на водната повърхност в безброй искрящи отломъци, увлякъл със себе си шлейф от въздушни мехурчета, към дъното се гмурна силен мъж с бронзова кожа над прекрасно изваяно мускулесто тяло. Очите му бяха защитени с подводни очила, а в ръцете си стискаше двуметрово копие. Той се нахвърли върху освирепялата змиорка, но тя превари нападението му, стрелна се към него с раззинати челюсти. В жълтите й мраморни очи искреше само дива злоба. Най-сетне бе видяла враг. Затова се втурна като зло куче да забие зъби в крака му. С равна на нейната подвижност човекът го дръпна само една стъпка, но тая стъпка се оказа достатъчна да измами мурената, която чатна напразно със зъби на мястото, където допреди миг се намираше прасецът му. В следната секунда гмурецът заби копието си зад злото й змийско око. Тя побесня, размята се, увлече и него със забитото в тялото й острие, заблъска се из коралите, опита да се намъкне в една пролука, но препреченото копие я спря, разкъса още повече дълбоката рана. Мурената се дръпна назад, посегна пак да нападне, ала човекът съзнаваше отлично какво го очаква при тая необуздана стръв, затова не изтърва оръжието си, продължи да се носи след нея, стиснал дървената дръжка на един метър от яростно скърцащите челюсти. Коралите раздираха кожата му, вливаха парливата си отрова. Въпреки това, въпреки умората и непоносимия сърбеж, той все не пускаше, дебнеше, преценяваше.

Ето, мурената попритихна, отпаднала от борбата, изтощена от изтеклата кръв. Хрилните й капачки се надигаха и отпускаха често. Разбрал, че кислородът не й достига, човекът се изви ловко и без да изпуска копието от лявата си ръка, с дясната заби ножа си в темето й. Но и тоя удар не се оказа смъртоносен. Стоманено пъргавото тяло отново се заогъва като откачена пружина.

Примамени от кръвта й, две тигрови акули закръжиха край полесражението, стеснявайки бързо алчните си спирали. Въздухът в дробовете на човека свършваше. Той разбра по безцелните й скокове, че противницата му вече е обезвредена. При това трябваше да се маха по-далеч от кървавите й рани, които привличаха всички морски хищници, затова натика със замах копието по-дълбоко и излетя на повърхността. Мурената побягна към океана, сподирена от акулите, които я догонваха лесно и отмъкваха къс след къс от живото й тяло.

Човекът задиша учестено. Главата му бучеше, пред очите му се струпваха и разсейваха тъмни облаци, които забулваха залязващото тропическо слънце, скриваха и очарованието на настъпващия прилив.

Той отново пое въздух и се гмурна. Приливът прииждаше бавно. Неусетно водата застудяваше от нахлулите океански маси, които излъчваха неземна трепкаща синева като сърцевината на сапфира. Кафявите водорасли грееха с пурпурни сияния, хвърляйки размазани виолетови сенки. Върху полираните им повърхности святкаха като росни капки ситни рибки и скариди. Смутени, изленивени от обгърналата ги хладина, рибите се застояваха пред дупките си, готови всеки миг да хлътнат в тайнствените им мрачини. И водорасли, и риби, и морски пера се люлееха като махала в ритъма на вълните.

Човекът достигна дъното и се озърна. Не различи нищо. Отдолу се белееше само кораловият пясък. Къде тогава се дяна октоподът? Дали се бе измъкнал неусетно?

От надигналия се прилив, който изтласкваше струите си през уплетените коралови коридори в безброй подводни невидими ручеи, ту тук, ту там по дъното се усукваха малки пясъчни вихрушки, които скоро се утаяваха в плитки накъдрени дюнички. Океанската вода гъмжеше от безброй същества, които не могат да се придвижат сами — легиони медузки, ракообразни, личинки на риби, молюски и раци. Те замъгляваха погледа, замайваха го във вълнообразния си танц.

Внезапно отдолу се протегна едно дълго, триметрово пипало, сякаш изваяно от пясък, и обви крака на човека. Надигна се и подобното на торба тлъсто туловище. Цветът му се измени, от бледожълт се превърна в червен, после в кафяв. С рязък скок огромното мекотело се метна върху раменете на човека и го обхвана в многоръката си прегръдка.

Върху дебелата уродлива торба, до основата на питалата, светнаха две кръгли очи, загледаха го втренчено като две човешки очи, умни и разбиращи. И в тях плувецът отново прочете познатата му животинска всеотдайност, прочете неизказаната дума на благодарност.

Случайно, преди да изплува, той зърна изронения бисер, който грееше в студената синева като неугаснало въгленче до мъртвата мида. Гмурна се надолу, взе го и го стисна в шепа. После се подхвърли към повърхността. С две гребвания на яките си ръце достигна брега. Седна на оголената скала. Октоподът се сви в краката му и продължи да го гали с вендузите на пипалата си, сякаш го опипваше с безброй студени пръстчета. Сгуши се, заприлича на уродливо човече, което се чуди къде да скрие противната си гърбица. Загледа го с големите си изпъкнали очи, примигвайки под ласката на ръката, която го почесваше по челото.

Бронзовият мъж махна очилата. Слънцето се спускаше към кръгозора, нарастваше и се обливаше в руменина като разгневен исполински октопод с безброй огнени пипала, който вече нямаше търпение, който бързаше с последни сили да се гмурне в хладината на океана.

Огряно от залеза, мускулестото тяло на човека се превръщаше в златна статуя — статуя на древен атлет с широки възлести рамене и огромен гръден кош на роден гмурец, прекарал цял живот във водата. Зад гърба му се надигаше ниско островче, върху което бяха закрепили кокилести корени няколко стари, разкривени пандануси. Надясно се простираше Големия остров, обрасъл с живописните кичури на кокосовите палми, а наляво се източваше броеницата от островчета на кораловия атол, която заграждаше пространната, спокойна като езеро, вътрешна лагуна. Към изток, върху заления от прилива външен риф, кипеше пенливият насип на прибоя, зад който се ширеше безбрежният океан, грейнал в най-чист ултрамарин. Под краката му зееше Синята яма, най-дълбокият вир на външната лагуна, по-право на множеството външни лагуни между пръстена на атола и крайбрежния риф, разделени помежду си с безредни коралови хребети, чиито зъберчета се подаваха над повърхността само при най-силния отлив. Синята яма беше опасна, свързана направо с океана чрез широк пролом на външния риф. Затова жителите на Големия остров я избягваха, предпочитаха по-плитките лагуни, където не проникваха големи акули, предоставили я бяха изцяло на него.

Пасатът не спираше да шумоли в перестите листа на палмите, набръчвайки леко повърхността на лагуната, а човекът продължаваше да гали свитото в краката му животно. Взрял се в очите му, той си мислеше. Какво впрочем липсваше на осморъкия му приятел? Нямаше ли си всичко, каквото е потребно на един октопод? На това отгоре и дружбата на един човек, на един сигурен защитник. Защо тогава бяха тъй скръбни зениците му, каква беше тая смъртна тъга, която надничаше от тях? За какво пък тъгуваше той? Или пък — и дали беше допустимо това — чувствуваше мъката на своя другар и очите му само отражаваха израза в очите на човека…

Момъкът разтвори дланта си, в която грейна с розовото си сияние големият бисер. Усмихна се. С него могат да се купят много хубави неща. Все за Маурея — пъстри дрехи, големи огледала, часовник, дори цяла къща, по-хубава от къщата на Фааири търговеца, в чийто магазин, ей там отсреща, в сянката на вековното хлебно дърво, можеше да се намери всичко, за което мечтае всеки островитянин.

Той знаеше — Маурея няма да вземе подарък от него, гонения като куче — и все пак той щеше да й го подари. Щеше да й го подари така, че тя да не разбере, както не подозираше кой оставя всяка нощ пред колибата й купчини от най-редките риби, стриди и лангусти. Всички перли, които събираше, бяха предназначени за нея. За нея извади и розовия бисер. Никой на атола не бе намирал по-едър и по-хубав от него. Най-хубавият бисер за най-хубавата девойка…

Така унесен в тъжните си мечти, момъкът не забеляза скрития зад крайбрежния панданус на Големия остров търговец, който го разглеждаше с далекогледа си. Фааири единствен на атола имаше „очила, които привличат островите“ — както наричаха островитяните на своя образен език далекогледа му.

Ако беше зърнал как светнаха зачервените от пиянство очи на търговеца, когато забеляза големия бисер в ръката му, ако беше чул прошепнатите думи: „Охо, Теао, това бисерче ми трябва!“ — момъкът навярно щеше да скочи мигновено, за да скрие богатството си на такова място, където никой да не го намери. Но той не знаеше, не допускаше магическата власт на тая странна вещ — далекогледа. Чувствуваше се напълно сам на своето островче, в своето малко владение сред океана. Седеше и мислеше. Мислеше, мислеше — какво друго впрочем остава на човека, когато е самотен, когато е преследван от себеподобните си, без да знае защо, когато дори и да намери другар, не би могъл да размени с него ни дума. Защото е ням, защото, когато поиска да излее мъката си, от гърлото му се откъртва не човешка реч, а диви животински звуци — като воя на кучетата нощем, като квиченето на свинете.

Или по-право — не напълно самотен. Имаше другар, един октопод — едно вярно, но безгласно, нямо като него същество. Само него — никой друг…

Коя девойка би приела подарък, а това значи и дружбата на човек, който вие като звяр? Би ли очаквал това от Маурея, от най-гиздавата и най-умна девойка не само на Големия остров, а в целия архипелаг? Какво от това, че тя единствена не го хока, когато го забележи близо до острова, единствена не го замерва с камъни? Маурея не бие и кучетата. Тя не се кара с никого. Не се кара и на децата, които идват при нея да се учат как да четат и пишат.

Океанът се полюшкваше сънливо, запален от жарта на залязващото слънце, което потъваше неусетно към кръгозора — надуваше се и се приплескваше. Сякаш още миг, и щеше да избухне, да се пръсне, да разплиска гейзери от огнени пръски върху света. Без да утихне, пасатът продължаваше да бърчи зааленялата като кръв лагуна. Причудливо изгънати от неспирния му напор, кокосовите палми потъмняваха бързо и почерняваха, сякаш незабелязано, без пламък и дим, се овъгляваха от слънчевия огън и проточваха дълги виолетови сенки, които набраздяваха тесните островчета, уподобяваха ги на огромни риби лоцмани.

Приливът вече бе допълзял до двамата необикновени приятели и нахлуваше в пенливи ручеи през протоците към вътрешната лагуна. Теао плисна няколко шепи вода върху притихналия октопод, който почервеня от удоволствие и стегна още по-нежно крака му.

Всъщност кога бе станало това — преди две или преди двадесет години? Кой би могъл да отговори на този въпрос тук, където няма годишни времена, където царува вечно лято, където рибите никога не напускат брега, където кокосовите палми плодоносят непрекъснато, където и за хората времето няма значение, защото вчера е еднакво с днес, а днес няма да се различава от утре, където никой не се запитва на колко е години, защото това съвсем не го ползува, където растения, животни и хора се раждат, израстват и изчезват неусетно, където единствен показател на времето е префучалият ураган или пренесената от някой кораб епидемия.

Теао никога не бе разбрал какво точно бе станало с него в оня злокобен ден, след като се бе гмурнал в най-дълбоката яма на мидената банка в съседния атол и след като бе напълнил мрежата с черни бисерни миди, в които най-често се срещат перлите. Бе се събудил тук, на Малкия остров, безсилен, с натежала глава. Бе се опитал да стане, но пред очите му отново бе припаднал мракът, отново го бе обгърнала черната нощ. Много пъти бе потъвал така в нищото и се бе измъквал от него, докато накрай здравото му тяло бе надделяло. Той се бе надигнал, бе прецапал със залитане оплитнелия в отлива проток и се бе запътил към селото. Наистина там нямаше близки. Майка му и баща му бяха загинали при последния ураган, а старият Кехеа, който го бе осиновил, умря, когато искаше да извади миди от дълбочина, където друг не се решаваше да се гмурне. И все пак там се намираха приятелите му, там бяха девойките, там щеше да отиде и Маурея, когато се върнеше от Папеете. Маурея беше сирак като него. И нейните близки загинаха в същата буря. Но нея я осинови не някой друг, а сам патер Маопо. И той я прати на Таити да се учи.

Островитяните го бяха пресрещнали враждебно, както пресрещаха акула-людоед — с тояги и камъни. Теао бе опитал да им каже нещо, да им обясни, да разбере и той на свой ред защо не го пускат, да запита какво зло е направил. И ужас — бе се чул сам — от гърлото му вместо кротката човешка молба беше изригнал поток от нечленоразделни животински звуци. Хората не го бяха доизчакали, а бяха връхлетели с още по-неудържима настървеност. Той не бе устоял, бе побягнал…

И до днес все така — все го гонят, все не го допускат край себе си. Ще не ще, заживя сам на пустото островче, където върху оголената коралова скала не изтрайваше никаква кокосова палма, където само проскубаните панданусови храсти пазеха сянка на главата му. Заживя сам, съвсем самотен. Сам си ловеше риба, раци и миди, сам си готвеше. И по-рано той се славеше като най-добрия гмурец на атола, а сега вече никой не можеше да се мери с него. Хващаше риба с копие, с въдица, с нож, с голи ръце — с всички начини, които владееха океанските жители и които неговата изобретателност можеше да измисли. Веднъж, само на шега, опита и с октопод. Извлече от дупката му едно младо, но едро живото и го върза с въже от кокосови влакна. Стегна му възела там, между главата и торбата, зад подутините над очите. Слушал беше от старците, че така са ходили на риболов и прадедите му в далечната древност, за която разказват легендите на племето, още в незабравената прародина, преди да се пръснат по островите на океана. Уплашеното мекотело полудя — подхвърля се, усуква пипалата, изпръсква облаци чернилка. Най-сетне утихна. Тогава Теао го спусна към дъното, където бе забелязал забързания към дупката си едър краб. Разгневеният октопод, намерил най-сетне кому да излее яда си за позорното пленничество, се метна отгоре му и го уплете с пипала, а ловецът бързо измъкна и двата в лодката. Отне му плячката и отново го пусна. Втората жертва, една ранена риба, Теао му остави като награда. Така започна дружбата им — отначало насила. А дните отминаваха неусетно. Октоподът израсна едър и силен, с грозен заплашителен вид, но вече и не помисляше да се противи, когато господарят надяваше през торбата му кокосовото въже. Изпълняваше охотно службата си. И един ден, когато въжето се скъса, прерязано от остър корал, Осморъкия не избяга, а изплува до лодката и положи в краката на Теао уловената лангуста. Привързаността бе надживяла въжето, бе се оказала по-трайна от него. В тоя ден момъкът бе разбрал, че вече има не покорен роб, а приятел. Преследваният от всички сред гъмжилото врагове във водата и на сушата бе намерил съществото, което трябваше да му замести всичко и върху което той съсредоточи цялата нежност на огорчената си душа…

Теао се изправи. Потупа с длан октопода, който примига ласкаво с кръглите си клепачи, после се хвърли с главата надолу в дълбините на Синята яма.

При Малката вода, което значи при най-ниския отлив, входът на пещерата му се намираше на един човешки ръст под повърхността, но при прилив потъваше до четири-пет метра. От пръв поглед този вход изглеждаше незабележим, потулен зад израслата гигантска гъба Нептунова чаша, по-висока от самия Теао.

Както винаги, момъкът отмести завесата от червени водорасли и се вмъкна в зиналия отвор. Тунелът беше толкова тесен, че само опитен плувец можеше да го преплува. И то не само тесен, а и зловещ, по-тъмен от най-облачната нощ. След няколко секунди Теао излезе от другия му край, подаде се над водата. Беше полусветло. Но това не приличаше на обикновената здрачевина при залеза, не приличаше и на мигащите светлинки от запалена свещ или на танцуващото зарево, което излъчва накладеният огън. Беше по-особена — някакво млечно сияние, което извираше от плиткото басейнче, където плуваха лениво четири-пет малки риби. Светеха не самите те, а огнените брадавици под очите им, грееха с равна мека светлина, при която ставаха видими и подземният кладенец, и стъкменото над нивото на Голямата вода легло от мека морска трева.

Теао не знаеше кой беше издълбал това скривалище, даже не подозираше, че преди стотина години на островчето му се бе заселил един бял — попаа, закупчик на перли, бе си сковал дървена къщичка настрана от Големия остров, защото тогава дедите на Теао все още не се гнусяха от човешко месо, бе изкопал и кладенеца и го бе покрил с коралови плочи, за да събира в него дъждовна вода от покрива си. Ала не бе го използувал. Водата необяснимо защо ставаше солена. Отде можеше да допусне нещастникът, че бе пропилял усилията си напразно, че бе изчовъркал безполезния си резервоар тъкмо до подводната пукнатина, през която се процеждаше морската вода. А когато една нощ невиждан ураган бе отнесъл в лагуната дървената къщурка с владетеля й и с медното му сандъче, напълнено с бисери, натискът на водата бе разбил последната каменна преграда и бе свързал кладенеца със Синята яма.

Никой на атола не знаеше това. Старците бяха измрели отдавна. Когато един ден случайно проникна тук, Теао прие това като нечакан дар от боговете. Обикновено той спеше горе, на открито. Само когато небето заплачеше при силен дъжд или побеснееха злите духове при буря, той се приютяваше в убежището си, където, макар и непоносимо задушно, все пак беше по-сигурно. Тук трупаше и съкровищата си: пъстри раковини, акулски зъби, остриета на риби триони. Тук криеше и перлите, които вадеше при честите си гмуркания из недостъпните за други хора дълбочини.

Той се изправи пред грейналата купчинка и я загледа влюбено, и то не защото се досещаше за цената й — той по-малко от всичките си сънародници съзнаваше мощта на парите, — а защото бяха отредени за Маурея, защото тя щеше да ги държи в пръстите си, да им се любува с блеснали очи, да се кичи с тях, защото срещу тая купчинка можеше да получи безброй дрехи и гиздила, с които хубавицата Маурея щеше да стане още по-хубава.

Дали вече не беше време да отиде до Таити, където прибягваха често Фааири и другите, където попаа — белите — продаваха толкова съблазнителни неща: ракия за мъжете и накити за жените. Беше ходил веднъж, още като момче, със стария Кехеа. Ходи и втори път сам преди пет новолуния, но не посмя да стъпи на брега, уплаши се да не го посрещнат и там с камъни и тояги. Тук познаваше хората, известно му беше от кого да се пази, а там всичко беше чуждо — значи, враждебно. Дали щеше да се престраши повторно, дали щяха да го допуснат на брега, дали щяха да му продадат украшенията за Маурея?

Той положи розовия бисер върху скъпоценното купче и се гмурна в тунела, през който бе дошъл. Осморъкият му приятел, заел отново мястото си в нишата до самия вход, протегна пипало за игра. Теао не спря, а изплува до брега, за да вземе копието си. Щеше да отиде на лов. И тоя път не забеляза дебнещия търговец, който го бе видял как се гмурна с бисера и как изплува без него.

Теао се взря в дълбочината на Синята яма. През бистрата вода му се мярна голяма зелена костенурка, която плуваше почти под повърхността. Той остави копието си и отвърза от кръста си намотаното въже. Гмурна се, достигна жертвата си, възседна я и се хвана с една ръка за огромната й черупка зад главата, а с другата затегна примката на врата й. Вече можеше да я управлява като кон. Тялото му тежеше върху задната част на корубата и не й позволяваше да се наведе напред, да се гмурне надолу, където ловецът не би издържал като нея без въздух. Костенурката размаха тревожно плавници. Напразно. С това само помогна на мъчителя си, който ловко я насочваше към брега с метната на врата й юзда. Теао я преведе над разделящия риф в лагуната на Големия остров, докара я до плажа и там на дълбочина до колене я обърна по гръб. Извлече я на пясъка, скри я зад най-близкия панданус.

Достигнало кръгозора, издуло се като огнено яйце, без никакъв плясък и без да остави нито едно кръгче върху водната повърхност, слънцето се мушна в океана. Притъмнялото черно-виолетово небе замъждука с неизброимите си звездни роеве. Няколко окъснели рибарски канута, подпрени на дървените си катамарани, с надути от пасата платна, прекосиха лагуната и зариха носове в белия пясък. Рибарите наскачаха във водата, за да ги изтеглят на брега. Жените и децата им, съпроводени от глутница прегладнели кучета, се спуснаха да пренасят богатия улов към хижите.

Както кръстосваха наоколо, два песа подушиха Теао и залаяха прегракнало. Разбрал, че е открит, той остави плячката си по гръб и се хвърли във водата, сподирен от ругатните на мъжете и клетвите на жените. Преплува до своето островче, седна на пясъка и зачака, устремил поглед към селото, накъдето го теглеше огорченото му сърце, където мъждукаше светлинката от хижата на Маурея. От водата се измъкнаха пълчища пясъчни крабове, защапукаха насам-натам върху дългите си начупени крака. От дупките си между корените на панданусите и от гнездата си по клоните им изпълзяха безброй едри плъхове, наближиха брега, дори нагазиха в лагуната на лов за риба и раци. Внезапно от водата се протегна едно пипало, докопа най-непредпазливия плъх и мигновено се отдръпна назад. Теао кимна с глава одобрително. Осморъкият си бе осигурил сита вечеря.

Немият момък стоеше и чакаше. Постепенно в селището заглъхна детската глъчка. В голямата колиба за събрания взеха да прииждат младежи и девойки. Ето, вятърът довея първите звуци на китарите. Танците започваха. Колко много искаше да танцува и Теао. Да танцува — а с кого? С Осморъкия ли? Той беше опитвал и с него, и то се знае, само във водата. На сушата Осморъкият беше безпомощен, нямаше сили да се изправи върху пипалата си. Едва пълзеше като тромав охлюв. Песните откъм острова ту се усилваха, ту замираха като неравния грохот на прибоя, отвявани от неспирния пасат. Теао трепна. Пееше Маурея. Тя беше най-умната, най-учената девойка на острова. Помнеше най-много черковни псалми, а когато патер Маопо обикаляше другите острови на архипелага, пееше старите полинезийски напеви.

Той се изправи, запъти се към протока. Приливът беше престанал. Нивото на вътрешната лагуна се бе изравнило с океана и протокът, доскоро буен и разпенен, вече се бе усмирил, бе се превърнал в някаква застояла рекичка. Теао го преплува набързо и стъпи на Големия остров. Пълчищата криви раци се разбягаха с тихо шумолене пред краката му. Момъкът намери обърнатата по гръб костенурка и я повлече към селото. Стъпваше тихо, пазеше се да не го чуят кучетата. Криеше се в най-гъстите кокосови обраствания. Гладните песове квичеха откъм другия край на острова. Види се, бяха намерили плячка — плъх, кошница с риба или даже неприбрана навреме кокошка, — при подялбата на която се давеха бясно. А хората, които не можеха да се поберат в голямата колиба, се тълпяха пред осветения й вход и танцуваха навън.

Теао дотътра товара си до изградената от рогозки хижа, натика го вътре, все така по гръб с безпомощно размахани крайници, и се обърна да си ходи. Ако го подушеше някой, ако се научеше Маурея, навярно щеше да откаже подаръка му, щеше да отказва всичките му бъдещи подаръци. Какво щеше да прави тогава той, за какво щеше да живее?

Внезапно Теао отскочи настрана и се притаи зад ствола на най-близката кокосова палма. Бе зърнал нея — Маурея. А тя не биваше да го срещне. Той чувствуваше — така беше по-добре. Да не знае. Да не се досеща.

Девойката седна на пясъка, загледа се в шумящия океан, като продължаваше да си тананика песента, която долиташе откъм Голямата колиба. Очите й гледаха нейде далече, отвъд белезникавия прибой, отвъд причернелия океан, а в зениците й святкаха искриците на някакъв неосъзнат и неосъществим блян.

Теао мълчеше омаян и щастлив. Какво повече от това можеше да желае — да идва понякога тук и да я гледа, да я гледа…

По палмовия ствол опита да се покатери ракът палмов крадец — голям, надарен с мощни щипки, които срязваха като ножица влакнестата обвивка на кокосовите орехи, само че с меко коремче като рак пустинник. Теао го блъсна с ръка на земята. Ако не му попречеше, ракът щеше да се изкачи до върха и щеше да обрули отгоре му няколко ореха, за да ги разчупи и да изгризе ядките им. А орехът е тежък, можеше да пребие човека, ако се стовари от двадесет метра върху главата му. При това шумът от падането щеше да стресне девойката, тя щеше да обърне насам глава…

Маурея се надигна и тръгна с танцуваща походка, тъй както се движат островитянките, запъти се към шумното празненство. Тогава и Теао излезе от закритието си. Пристъпи към брега. Върху мокрия пясък личаха малките й боси стъпки. Той коленичи и ги погали с тръпнещи пръсти.

Това значеше щастие. Щастие. И все пак каква беше тая тревога, тая смътна боязън, която се просмукваше в сърцето му — че и това мъничко щастие му е много, че няма право и на него, че трябва и него да загуби…

Тогава видя Фааири търговеца, който пресрещна девойката и й заговори нещо възбудено. Теао беше почувствувал това отдавна — Фааири, притежателят на всички чудесии от магазина, гледаше Маурея, неговата Маурея, със същите очи като Теао… Същите и не същите — Фааири не беше ням, не ръмжеше като куче…