Петър Бобев
Теао Немия (7)

7

Жан оздравя напълно. Подкрепян от Маурея, той вече се разхождаше по брега с едва забележимо накуцване. Отляво се извишаваха кокосовите палми, чиито корони плетяха по земята танцуваща мрежа от сенки и слънчеви зайчета, а отдясно се простираше ослепително белият, замрежен от жарещата мараня на тропическото пладне плаж, който неусетно позеленяваше с потъването си под водата. Само ритмично припляскващите вълнички показваха докъде достига нажежената суша и откъде започва прохладната лагуна, която постепенно потъмняваше, забулваше бликащата белота на кораловия пясък под спокойната си изумрудена загладеност. От време на време над повърхността прелитаха върху прозрачните си крилца в безредни ескадрили летящи риби, грейнали във всички разцветки на спектъра, и плясваха сред брилянтени пръски в кристалните водни дипли. Външният риф не се виждаше, затрупван при всеки взрив на прибоя като втори атол от кипнала пяна, която се разпълзяваше върху лагуната, подобна на метната резедава рибарска мрежа, а в увисналото над прибоя облаче от воден прах трепкаше пъстра дъга. Дотам, до бялата му ограда, стигаше познатият свят, малкият свят на острова. Отвъд започваше безкрайната, бездънна и безпределна синина на океана, разпрострян по всички посоки, потъващ зад замътената окръжност на хоризонта. Вълните продължаваха да налитат срещу рифа — кристалният пулс на океана отброяваше плясък след плясък, отмерваше хода на неизмеримото време в устрема на вечността, който именно тук можеше да се почувствува в цялата му величава необхватност.

Обвеян от това тържествено затишие на безпределността, обграден от простите грижи на тези прости хора, Жан Гари сякаш беше забравил кой е, откъде е дошъл и защо именно е дошъл. Отдал се бе във властта на тоя пълен покой. Като обкръжаващите го безгрижни хора и той се бе отпуснал в сладостната власт на битието — да съществуваш заради самото съществуване, без никаква друга цел, без никаква друга задача, само с една първобитна, стихийна влюбеност в самия живот.

В палмовата сянка играеха футбол петдесетина мъже. Жан се подпря на една палма да ги погледа. Отдавна не бе посещавал мач. Но това, което видя, обърка всичките му представи не само за футбола, но и за спорта въобще. И тук имаше два отбора и една топка. Ала за броя на играчите нямаше ограничения. Мнозина искаха да си поритат и никому не минаваше през ума, че заради някакви си измислени правила може да лиши приятеля си от удоволствието да тича подир топката. Зрители имаше малко, само тия, които вече не можеха да бягат — старците, а с тях и Жан. Всеки, който дойдеше да позяпа, в следната минута се включваше в шумната блъсканица. Броят на играчите нарастваше бързо. Ето и Хоно, още не стигнал до брега, подхвърли уловените лангусти на жена си, нареди й да изтегли лодката, а той се спусна към игрището. Нуи пък, както бе изтикал кануто си във водата, внезапно се поколеба и го издърпа назад. После и той припна подир Хоно. На минаване покрай Жан само подметна:

— До довечера има време. Рибата няма да избяга я, а виж — играта дотогава ще свърши.

Руа остави мотиката и приготвените за засяване кокосови орехи.

— За днес стига толкова! — реши той. — Другото за утре! Има време!

Жан се усмихна, като видя как и той се вмъкна сред развеселената тълпа. Наистина, тук не беше Европа, където, ако пропуснеш сезона, цяла година ще гладуваш. Тук няма да падне сняг, та да попречи на сеитбата, тук и днес, и утре, и след шест месеца ще има все благоприятно време и за сеитба, и за беритба — за всичко. А ако не засадиш палмите, наоколо риба, колкото щеш. Домързи ли те да я гониш в морето, то само̀ ще ти докара до брега рибки инаа, купища раци и миди и паднали сами от дървото кокосови орехи. Обилието раждаше безгрижието.

С викове и смехове многочислените играчи гонеха топката, ритаха, когато свареха, и ловко заобикаляха палмовите стъбла, които също вземаха участие в играта, нападаха вратите и отпред, и отзад, тъй като игрището им нямаше очертания. Тангихиа стоеше върху един сандък от консерви и непрекъснато пищеше с реферската си свирка. Санът му на звънар в църквата му даваше право на несменяем рефер, едновременно приятна гордост и досадно задължение. На него също му се играеше. Затова не пропускаше случай да скочи от сандъка, за да отправи и той някой шут, и то винаги срещу вратата на по-силния отбор. Изглежда, никой не слушаше свирката му, а надали и той самият знаеше правилата на истинския футбол. Играта се прекъсваше за кратко само когато биваше отбелязван гол.

Най-сетне Тангихиа оповести с продължително изпищяване края на мача. Разгорещените спортисти се втурнаха да се изкъпят в лагуната.

Жан запита:

— А резултатът?

— Осем на осем! — отвърна Тангихиа.

Жан се учуди.

— А защо не даде продължение, та да се разбере кой е победил?

— Нарочно! — отвърна реферът. — Тъй правим ние. Щом се изравни резултатът, спираме. Никой не се сърди. Всички са радостни, наиграли са се и няма победени.

Европеецът се усмихна. Логиката му беше ясна. Той вече опознаваше тия добродушни, още непокварени чада на природата, които не бяха в състояние да си обяснят както трябва нагона за лично издигане в дивата надпревара на цивилизацията.

И все пак запита:

— Ами ако двата тима не са равни? Тогава?

— Тогава от по-силния преминават играчи към по-слабия, подсилват го и се изравняват.

Значи, и от това затруднение бяха намерили изход.

Тангихиа последва другарите си във водата, а Жан остана замислен под палмовата сянка, където след утихването на човешката глъчка отново бе зашумял в листата непреставащият пасат.

Покрай него мина Хоно, помъкнал две едри лангусти. Интересен човек беше тоя Хоно. Смятаха го за най-големия страхливец на атола. Преди години на лов извън рифа, както си плувал с пусната във водата въдица, внезапно главата му се озовала в устата на акула. Той се отблъснал мигновено назад и се измъкнал по чудо от страшната жива гилотина, от която и до днес личаха няколко зараснали нареза по врата и по тила му. Оттогава не излязъл на лов извън прибоя въпреки укорите, въпреки подигравките. Не ходеше за седеф, не ходеше на едър риболов. Само копра, раци, стриди и риба от лагуната. Безсъмнено — страхливец. Тъй твърдяха всички. Затова минаваше за по-беден, ако можеше да се говори за бедност при тези невзискателни, лишени от алчност хора.

Жан го спря.

— Продай ми едната!

Хоно му подаде начаса лангустата. Жан извади портфейла да плати. Но туземецът се дръпна.

— Защо? — рече той. — Да не съм я купил? Сам съм я уловил.

И тръгна да си ходи. Жан го хвана за ръката.

— В моята страна има други обичаи — каза той. — Всичко се плаща.

— Чувал съм! — разсмя се Хоно. — В страната на попаа хората искат да им плащаш, ако те пуснат да спиш в дома им, вместо да се радват, че им оказваш почит с гостуването си. Знам, че там даже рибата продават за пари. Ха, ха! За щастие у нас не е така. И друго знам. Там хората не носят часовници, както нас, за украшение, а да знаят кога да почват работа. Ха, ха! А някои, с най-хубавите часовници, въобще не работят…

И прегънат от простодушен смях, се отдалечи към хижата си.

Жан не се изненада от думите му. Вече почваше да разбира хората, сред които беше попаднал. И да ги обиква все повече въпреки пропастта от различия, която, вместо да ги разделя, в действителност ги сближаваше. Вчера например пак говореха с Хоно. Хоно подметна, че дълго време няма да събират копра. Ураганът беше начупил дърветата, беше обрулил плодните реси. Жан изказа искреното си съжаление. Наистина бедствие. После засегнаха друг въпрос — за седефа. Размътената вода в лагуните на атолите от прелелите вълни на урагана навярно щеше да унищожи мидите. Откъде тогава щяха да получат пари тия хорица? „Аита пеапеа! (Нищо от това!) — беше отговорил Хоно. — Дори по-добре! Нали има консерви? Ще остане повече време за танци.“ Аита пеапеа! На всяка крачка Жан слушаше това оптимистично възклицание — и когато островитянинът не улучеше рибата, и когато потънеше лодката му, и когато си счупеше крака. Хоно му беше разправил за голямото повишение в цената на копрата преди години. Това, вместо да поощри производството, както става по целия свят, тук беше дало обратни резултати. Щом с по-малко стока получили повече пари, канаците спрели да събират копра. Защо им са толкова пари? На тях повече им трябва време за игра, за песни и танци.

Маурея току-що свършила краткия урок по четене с не особено редовните си голи ученици, се изправи до него.

— Много са добри вашите хора — прошепна Жан повече на себе си.

Девойката го изгледа с големите си черни очи.

— Вярно е. Много са добри. Но не всички.

— Както и при нас — прекъсна я със смях французинът. — Но при вас лошите са по-малко.

Маурея добави:

— И не винаги. Понякога са много-много лоши. Към Теао са по-лоши от акули.

Той погледна към Малкия остров, където му се мярна бронзовото тяло на немия плувец, който се хвърли в Синята яма и не се показа повече.

— Наистина, Маурея, защо тоя момък не идва при мен?

— Защото няма право.

— Какво значи това?

Тя се поколеба, преди да отговори.

— Старите хора твърдят, че е обзет от зъл дух.

— Ти вярваш ли в зли духове, Маурея?

— Ако вярвах, нямаше да казвам, че са лоши. Но тъй говорят всички. Теао спи на морското дъно, живее с октопод, а никой човек не дружи с октопод. Само зъл дух. Ако дойде насам, ще го убият с камъни.

— Откъде е той? Как е попаднал сред вас?

— Тукашен е. Но го изгониха, когато го обхвана злият дух.

Жан я погледна в очите.

— Разправи ми как стана това! По какво познахте злия дух?

Тя се замисли.

— Това стана преди пет години. Теао беше силен юноша, най-силният от всички. Достигаше дълбочини, в които никой друг не дръзваше да се спусне. Там, както разправят легендите, живеят жестоки морски духове. Старците клатеха глави. Никой няма право да дразни морските духове. А Теао се смееше. И веднъж…

Тя млъкна.

— Какво? — запита Жан с разбудено любопитство.

— И друг път някои гмурци се побъркваха, почваха да вършат глупости. Наричаме го „таравана“. То е нещо като напиване. Идва и си отива. Весела работа. Хоно веднъж след гмуркане цял месец от сутрин до вечер кръстосваше лагуната и изгребваше с черпака си вода. А кануто беше сухо, не пропускаше ни капчица. Ние си умирахме от смях на брега. След месец се оправи, все едно нищо не е било. А Тангихиа пък правеше всичко наопаки. Кажеш му: „Хайде за риба!“ Той ляга да спи. Речеш му да спи — той удря камбаната за църква. Щом зърне възглавница, изтърбушва я и почва да скубе перушината да си вари пилешка чорба.

— Това зъл дух ли е? — запита шеговито Жан.

— Не! Това е смешен дух. Зъл дух е друго. Като Теао. За него ще ти разкажа. Всички мъже бяха отишли да вадят седефени черупки на съседния атол. Теао решил да се спусне в най-дълбокото. Рекъл — ще извади бисер, не само седеф. Там още се срещат миди с бисери. В плитчините се свършиха отдавна. Според преданията, бисерите са паднали звезди. Колкото е по-голяма звездата, толкова по-дълбоко потъва. Теао се гмурнал. След малко излетял отдолу с крясък. Всички се досетили, че е стигнал до злите духове. Той скочил в кануто и почнал да хапе хората, като не спирал да вие като ураган. Най-сетне припаднал, но и тогава не се успокоил, а продължил да се тръшка и да реве. Донесоха го в село вързан. Гледаха го старците, мислиха и накрай решиха. Това е Злия дух. Не биваше повече да живее сред нас. Оставиха го на Малкия остров — да стои там, додето го напусне духът.

— Е, напусна ли го?

— Не! Теао и досега вие все така. Когато тръгне насам, всички го пресрещат с камъни. Понякога той се вбесява, напада, бие. Доказва, че духът все още е в него.

— А ти, Маурея, какво мислиш ти?

Тя се усмихна тъжно.

— В бурята той ме спаси. Той ми помага винаги. Но старите хора не дават. Помощта му щяла да ми довлече беля на главата…

— Клето момче! — промълви Жан. — Жертва на най-глупаво суеверие! Вместо да го лекуват…

— Знам. И им го казвам. Но не ме слушат, при все че съм учителка. И децата уча, и старите понякога. За азбуката ми вярват, защото не я знаят. За духовете — не. Защото аз не съм познавала духовете. Блазе на вас, попаа, че не ви мъчат суеверия!

Той поклати глава.

— И у нас, Маурея, те са причинили много злини — повече от всички урагани, от всички земетресения, от всички болести…

Вечерта настъпваше бързо. Залязващото слънце едва запали океана и палмовите корони с грейналата си жарава, а от дълбините вече избликнаха черните сенки, замътиха водата, небето изсивя, както се покрива с пепел догарящо огнище.

Жан седна на пясъка до пъплещите вълнички на прилива, които бързо достигнаха краката му и го принудиха да се отмести назад, а Маурея прибяга до колибата да наготви подарената лангуста. Когато тя привърши работата си и се упъти към брега, иззад склада си излезе Фааири и я хвана за ръката.

— Не вярвай на попаа! — прошепна й той. — Попаа винаги са лъгали нашите девойки.

В лицето я лъхна мирис на ракия. Тя знаеше това, за което той я предупреждаваше, чувала го беше често. Но не поиска да слуша повече, а опита да издърпа ръката си.

— Това не е твоя работа!

— И моя е! — промълви той. — Няма да те оставя на попаа! На никого няма да те оставя!

— Като че ли ще питам тебе? — прекъсна го Маурея. — Ти си гледай търговията и ракията!

Фааири зафъфла обиден:

— Пия от мъка! Заради тебе! Ако се омъжиш за мен, ще престана…

Тя се изсмя:

— Тогава ще пиеш цял живот!

Търговецът посегна да я прегърне.

— Маурея, не говори така! С мен ще бъдеш най-добре. Аз съм богат. Всичко имам — като попаа… Ще ти направя къща с градинка.

— Остави ме на мира! — изблъска го тя. — Или искаш Теао да те окъпе?

Той сви юмруци.

— Тъй, значи! Ще викаш Немия дявол! Ще ми се подиграваш! На мен, Фааири…

Тя не доизслуша пиянските му закани, а притича към брега, смутена от разбудената злоба в душата му и едновременно с това щастлива от близостта на любимия.

Жан я чакаше, без да подозира тревогата й. Маурея седна на пясъка замислена, покорена като него от величието на тропическата нощ. През черните накъсани корони на палмите грееше тъмносинята бездна на вселената, осеяна с безброй ярки звезди, които ги гледаха отгоре с чистата мъдрост на хилядолетията. Понякога падаща звезда прекосяваше небосвода в нелеп опит да задраска с мимолетната си диря вечността. В краката им шумяха тихите плясъци на лагунните вълни. Те полазваха с шепот по брега, замрежени от светеща пяна, и попиваха в мокрия пясък, който като сито задържаше върху лъсналата си повърхност милион мигащи искрици.

Започваше чудното тайнство на морското светене. Прибоят се мержелееше с резедави сияния. Призрачни реки се оттичаха по океана, до кръгозора, по-светли от Млечния път, който опасваше небосвода отгоре.

Жан запали цигара. Пламъчето на запалката огря лицето му, върху което беше легнало необичайно спокойствие.

— Маурея! — промълви той. — Ти не знаеш колко е хубава твоята родина! Какво доволство навява! Никой от вас не го съзнава. Само ние, които сме дошли от зашеметяващата блъсканица на цивилизацията — само ние можем да сравним…

Говореше за родината й, а всъщност мислеше само за нея, за скромната полинезийска девойка, виждаше само нейната безизкуствена прелест, на която би завидяла всяка европейска кинозвезда, с естествения загар на кожата й, за който сънародничките му се пекат от сутрин до вечер по плажовете, с бухналата й черна коса, с влажните й, искрящи от младост и здраве очи.

В нозете им изпълзяваха от дупките си големите сиви крабове, заставаха смутени, вперили в тях изпъкналите си очи като червени въгленчета. После, успокоени от неподвижността им, почваха да се ровят безгрижно наоколо. От морето изплува костенурка, облечена с пламтяща броня, от която се оцеждаше течен огън, и се запъти, залитаща, да снесе яйцата си в пясъка.

Очарован от великолепието на нощта, от брътвежа на вълните, от редките капки на звездния дъжд, от бавните въздишки на океана, в които се долавяше някакво стаено очакване, Жан продължи да мечтае на глас:

— Изморен съм. Маурея! Преуморен съм от тая неспирна гонитба на богатство! Омръзна ми да правя филми за пари! Та аз и досега не само заради парите… И за нещо друго, може би по-важно… Не знам как да го обясня… Но не мога другояче. Трябва да споделя с другите хора, да им покажа това, що съм видял. Знаеш ли каква сладост е това — да седиш в киносалона и да наблюдаваш зрителите, да слушаш затаеното им дишане при най-напрегнатите сцени, въздишките им на облекчение при преминалата опасност… И да знаеш, че ти си направил тези снимки, че ти си успял да развълнуваш хората, че си успял да им дадеш нещичко от себе си… Иска ми се да остана тук, на вашия остров, да ловя риба, да бруля кокосови орехи, да танцувам. Да изуча вашия мелодичен език, с неговото пленително изобилие на гласни звуци, език-песен, който в моето ухо звучи като италианска канцонета. Да избягам от алчността за печалба — нашия лош дух, по-лош от всички морски духове вкупом. Да остана при вас, да се окопаем заедно и да не допуснем на брега нито една шхуна за копра или седеф, която иска да ви всели злия дух на парите, нито една лодка с консерви, от които ви заболяват стомасите и зъбите, нито една каса с уиски…

Маурея го прекъсна със смях:

— Виж, само това не! Ако прогониш шхуната с уиски, нашите мъже ще те удавят в лагуната. А дори да не дойдат попаа, ние вече си имаме Фааири. Духът на парите вече е стъпил на атола… И духът на ракията…

Жан въздъхна. Отказваше да приеме нейните думи. Целият свят край него ги отхвърляше — и белият пясък на плажа, мъждукащ като сняг, и черните шепнещи палми, и глухото дишане на прибоя, и свежото ухание на пасата. Той пусна недогорялата си цигара и проследи смаян огнения й път. Тя сякаш не докосна земята, а попълзя към водата, изцвърча и угасна. В следния миг младият мъж забеляза белия краб привидение, който я бе отмъкнал по погрешка.

А Маурея продължи:

— Ти мечтаеш да се заселиш тук. Всички попаа, които са се отбили за ден-два при нас, говорят същото. Но не остават. Или само постоят месец-два и избягат. Ние пък мечтаем да отидем в страната на попаа — да ходим на кино, да се возим на такси, да ядем сладолед…

„Също като децата!“ — помисли си Жан.

А Маурея добави:

— И който от нас отиде, вече не се връща…

Младият мъж я прекъсна:

— Вашето желание е по-лесно изпълнимо, Маурея. Щете или не щете, злият дух на парите ще дойде и при вас — таксито, киното и сладоледът ще се вмъкнат във вашия живот. А нашето ще си остане само мечта. Ние сме изгубили завинаги рая. Дори тук, сред вас, сред жизнерадостните деца на природата, ние си оставаме това, което сме — покварени от удобствата и от ненаситната алчност да задоволим хилядите нужди, понякога празни и суетни, които изплуват тозчас да заемат местата на задоволените… И все пак мечтаем… Може би с нас ще бъде различно…

Девойката стана. Пълчищата криви раци се разбягаха, отдръпнаха се от тях като две тракащи вълни.

— Хайде да се повозим с кану! — предложи тя. — Сега океанът се е превърнал в небе. Хубаво е да плаваш по небето!

Двамата изтласкаха туземната лодка във водата, после едновременно от двете й страни се прехвърлиха в нея. Натиснаха единичните весла и кануто се хлъзна по течния кристал на черната лагуна. В същия миг водата оживя. При всяко гребване избухваше безмълвен взрив от светлина, който запалваше веслата и се оцеждаше от тях като звездни капки. Тъй както с триене Теао добиваше огъня си, тъй и хлъзгащият се нос на кануто запалваше тъмната и заплашителна водна повърхност. Две огнени дири като следите на падащи звезди се проточваха в огнен коловоз зад гърба им — една от самата лодка, друга от катамарана — и бавно угасваха след тях. Огънят на морето се разгаряше. В борда се блъскаха и избухваха като сини фойерверки купчинки студени въгленчета, запокитени от невидима ръка из дълбочините. Тук-там прелитаха подводни метеори, заблещукваха милиарди сини звездички. Океанът наистина се бе превърнал в небе и двамата, както каза Маурея, плаваха по небето — небе с едри мигащи звезди отгоре, небе с други мигащи звезди отдолу.

Девойката първа наруши мълчанието. И трепна. Стори й се, че това не е обикновена реч, а светотатство в такова безмълвие.

— Жан! — прошепна тя. — Ти си случвал за Мауи, Големия бог. Мауи и другите богове живеят в Щастливата земя. Значи, раят, който търсиш, не е при нас. Мнозина са я видели — прекрасен, приказен остров, плаващ по вълните, винаги огрян от слънцето. Видели са я, но не са я достигнали. Когато човек опита да я доближи, тя изчезва. Като всеки мираж. Мнозина тръгвали да я дирят, но малцина се връщали, и то само да разкажат за несполуката си…

— А другите, които не се връщали?

— Кой знае! Може би са плавали, докато кокосовите върви на канутата са изгнивали, докато са се свършвали провизиите… А може и да са я намерили. Харесала им, затова не се завръщат. Така и вие, попаа, и ние, канака, мечтаем за Щастливата земя. А когато я доближим, тя отново ни се изплъзва… Като всяко щастие…

Опиянен от гласа й, от очарованието на фосфоресциращото море, от живота въобще, Жан остави веслото и промълви развълнуван:

— Маурея, искаш ли да дойдеш с мен в страната на попаа?

Девойката не отговори. Положила преди него греблото в дъното на лодката, тя мълчеше, натопила ръка във водата.

— Кажи, Маурея! — повтори той, задъхан от вълнение. — Искаш ли?

Южния кръст потъваше бавно отвъд кръгозора. Зад него се надигаше огромният Скорпион, а Голямата мечка на север търпеливо пъплеше на запад. Цяла шепа падащи звезди се разпиляха по небосвода, а съвсем близо до лодката пролетя едра риба като комета със светлива опашка.

Смълчана, навела лице, за да не се видят влажните й очи, девойката чертаеше с пръст по водата. Жан отначало не разбра. После изведнъж прочете на глас огнените букви, които пишеше по кристалната повърхност нейният пръст:

Ж-А-Н

Следващата вълна заличи пламтящото му име, но Маурея отново го написа:

Ж-А-Н

Та това беше нейният отговор! В тази чудна страна, сред това чудно море, можеше да очаква само такъв чуден ответ.

Той я прегърна.

В тоя миг девойката видя как някаква мускулеста ръка се пресегна, хвана младия мъж за крака и го дръпна под водата. Тя не се поколеба, измъкна ножа си и се изправи, готова да го последва в звездната дълбочина. В тоя миг се подаде главата на Немия.

— Теао! — извика обезумяла от ужас Маурея. — Как можа! Пусни го! Веднага!

Той я гледаше слисан. Нима не се нуждаеше от помощта му? Когато я спаси от Фааири, тя не му се сърдеше. А сега?

— Чуваш ли, Теао? — повтори девойката още по-властно. — Пусни го!

И Теао послушно изпълни волята й. Нямаше сила да не й се подчини, макар че, без да се замисля, би удавил тоя самоуверен попаа, който бе дръзнал да я докосне. Ако тя му заповядаше да сложи главата си в устата на акула, и това щеше да направи с радост… Заради нея…

Той отпусна пръстите си, които стягаха шията на французина, и заплува назад. Повече не погледна как Жан, полуудавен, се измъкна от водата, а достигна своето островче, простря се по очи на пясъка и се разплака.

За пръв път Теао плачеше.

Страшното, от което смътно се боеше, вече го бе слетяло. И го бе докарал не друг, а той самият…