Петър Бобев
Теао Немия (6)

6

Дълго чака Жан Гари да се върне Немия, след като бе видял ненадейното му скачане от кораба, човешкото множество на брега и схватката с акулата. Когато младият островитянин не се прибра и за обяд, Жан насочи далекогледа към атола. Видя го зает с постройката на нова колиба. Той не изтрая повече. Трябваше да отиде колкото може по-скоро при легендарния октопод, да запечата на кинолентата фантастичната му дружба с човека, да получи кадъра, който най-сетне щеше да задоволи филмовата компания.

Жан извика моториста. Но метисът по някакъв тайнствен начин вече бе успял да се напие и хъркаше в койката си. Помогна му пак услужливият, винаги трезвен Чан Чу. Той спусна лодката му във водата. Плясъкът й разгони двете сини акули, които се криеха от убийствения пек в сянката на корпуса. Жан положи кинокамерата пред себе си на седалката и натисна веслата. Беше забелязал прохода, през който Немия се бе вмъкнал в своя залив, затова се насочи право нататък.

Океанът връхлиташе срещу привидно крехката варовикова постройка на атола, обсипваше я ритмично с кристалните си удари, но срещнал нейната упорита, вековна съпротива, се блъскаше в рифовете, ревеше и се заканваше с разпенени устни. Вълните продължаваха да прииждат една след друга, набърчили блестящия му гръб с чудовищни тръпки, прииждаха в безкрайни бойни вериги, поели в неспирен поход от незнайна страна, устремени към друга, още по-незнайна цел. Редица подир редица, като тежки рицари, обковани с прозрачни брони и възседнали прозрачни жребци с развети бели гриви.

Жан гребеше, освежен след нетърпимата мараня на палубата, разхладен от водните пръски. Близостта с морето винаги го вълнуваше, още от дете, та и до днес — и когато се отпускаше да си почине в неговите обятия като влюбен поет, и когато пристъпваше към него за пари, като платен агент на филмовата компания.

Той знаеше колко е опасно да се промъкне в лагуната през коварните засади на невидимите рифове. Затова туземците изчакват пред прибоя най-голямата вълна и тогава изведнъж почват да гребат лудо, за да прелетят ведно с нея над настръхналите зъбери. Вълнението има свой строг порядък, свой ритъм за всеки ден, за всяка посока. Жан спря пред подводния пролом, като задържаше с обратно гребане лодката си. Преброи седем водни гънки, докато се зададе осмата — най-закръглената, най-ниската, най-неразпенената. Значи, това беше днешният ритъм. Приготви се, стиснал веслата, и когато отброи отново още седем вълни, тласна лодката върху гърба на следващата. Тя му беше нужна не да го издигне над рифа, който тук беше пробит, а да го пренесе по-кротко в лагуната, без риск да го отблъсне настрана върху озъбените през бялата пяна камънаци.

Озова се за миг сред Синята яма, без нито едно гребване. Теао го видя, прекъсна заниманието си и размаха приветливо ръка. А когато лодката достигна брега, той подхвана носа й и я изтегли на сухо.

— Това ли е твоето царство? — запита Жан.

Без да разбира езика му, Немия се усмихна доверчиво. После го покани с ръка да му бъде гост, като му посочи черупката на тридакната с вече сварената чорба от морска щука и бутна в ръката му лъжица от кокосова черупка.

— Благодаря, Теао! — рече французинът. — Не съм гладен. Друго търся. Октопода. Ти ми обеща. Къде е той?

Немия гледаше в недоумение. За да го разбере, Жан вдигна ръце покрай главата си, уподоби извивките на много пипала.

— Ъъъ! — досети се Теао радостно и чукна с камък по скалата. Чукна още веднъж и още веднъж. После показа с тържествуващ замах надигащия се от дълбочините зеленикав чадър като огромна непрозрачна медуза, която с приближаването си до повърхността изгубваше сините си краски, изсветляваше, оформяваше се. Ето, над водата се подадоха изпъкналите очи, но останаха там, на три метра от брега, не се решиха да излязат вън, смутени от бръмчащата кинокамера. Теао направи знак на госта си да не плаши животното. Жан се подчини неохотно и се потули зад панданусите. Чак тогава Осморъкия се залови за скалата с едно пипало, после с второ, с трето, извлече торбовидното си тяло и обгърна нозете на човека като уплашено дете, когато се гуши в майчиния скут. Очите му все не се отделяха от храстите, зад които се криеше пришелецът с чудноватата кутия пред очите. От време на време по кожата му, която вече бе приела цвета на човешкото тяло, избухваха като пламъци ярки червени оттенъци. Немия направи гримаса, за да обясни, че приятелят му е изплашен. Затова се кокори така, затова се наежва с най-страшната си багра. После посочи с пръст рамото си. Октоподът протегна всичките си пипала като зловещ възел от възбудени питони и така, заловен здраво за врата, за главата и за кръста му, се настани на плещите му. Там притихна, опрял туловището си с големите неспокойни очи до главата му, притисна се в мълчалива ласка.

Такава нежност! Допустима ли беше тя у това противно създание? Та то олицетворяваше всичко зло и ненавистно за човека, цялата тайнствена враждебност на морската бездна? Нали за него са създадени най-жестоките човешки легенди, за тоя потомък на Сцила и Харибда, родственика на зловещата Медуза, чийто поглед превръщал човека в камък, за най-кръвожадния герой на всеки водолазки роман?

Всъщност дали беше дружба това, или прост рефлекс за дирене на храна? Някаква по-висша симбиоза?

Но дори и така, дори ако октоподът не проявяваше привързаност или обич към другаря си, дори ако очакваше от него само закрила, както ракът пустинник от актинията, това, що ставаше пред очите на Жан, беше нещо изключително, нещо неподозирано. Насреща му стоеше едно низше същество, от най-низшите, една молюска, нещо като мида, а това същество познаваше кой му е приятел, засвидетелствуваше му доверието си, притискаше се към него, вместо да побегне към водата, знаеше доколко има право да стегне мускулите си, доколко да прилепи смукалата си, та да не причини болка, не забиваше в безсмислен гняв отровния си клюн в тила му. Рибата се е издигнала много по-нагоре от мекотелите в стълбицата на еволюцията, но тя не дава и намек за такива душевни прояви, тя идва към храната и бяга от неприятеля. Жабата е отишла още по-нагоре, но и тя не се научава да разпознава тоя, който се грижи за нея. Гущерът също. А тук? Тук Жан се бе сблъскал с прояви, каквито допускаше само при най-висшите животни, само при бозайниците. Сякаш не студенокръвна охлювоподобна твар се гушеше в рамото на Немия и продължаваше да следи всяко движение на непознатия с изпитателния си умен поглед, а някаква обезобразена гърбава маймунка.

Ръката бе позволила на човека да се издигне над всички животни, ръката всъщност бе създала човека с неговия разум. Не бяха ли пак ръцете, това множество ръце, които даваха на тая низша гадинка възможността да надмине по интелект много други, по-съвършени в телесната си организация животни?

— Теао! — извика Жан. — Я да ви видя във водата!

Немия отгатна по сочещата ръка какво иска от него. Наведе се и се гмурна сред вълните с безформения си жив товар. Жан го последва. Чак сега се сети, че бе забравил акваланга си. Но не помисли да се връща, не посмя да се откаже от случая, който му се бе представил тъй благосклонно.

Познатата омая на подводния свят го обгърна отново с неописуемата игра на краските си, която не е в състояние да пресъздаде никоя палитра, която не може да запечата в пленителните й отсенки никоя кинолента. Всяка гранка на корала, макар и привидно едноцветна, имаше свой неповторим нюанс, всяко влакънце на актинията грееше еднакво с другите и все пак различно. Пъстротата на корали, водорасли, гъби, червеи и риби, на пръв поглед крещяща и безредна, всъщност при спиране на погледа в нея се стопяваше, обезличаваше се, преливаше в диво очарование, което замайваше очите. Първобитният хаос на багри прерастваше в стихийна хармония, сурова в своята неправдоподобна яркост и нежна в неуловимите преливи на пищния си колорит.

Хванал две от пипалата на осморъкия си другар, Теао се носеше в прозрачната вода с плавни движения, сякаш летеше в някакъв приказен свят. Жан насочваше обектива ту към единия, ту към другия, погълнат от невероятната сцена, която се натрупваше в стотиците снимки на кинокамерата. Това наистина беше нещо необикновено, то беше потресло съзнанието дори на един неуморим скитник като него, който се бе срещал с безброй изключителности през бурния си жизнен път. Със своя усет Теао неволно му представяше всичко, което очакваше да види Жан Гари, сега едновременно и задоволен кинооператор, и очарован зрител. Жан изплувваше да си поеме въздух, после отново се гмурваше, обикаляше двамата си актьори, без да вдигне пръст от пеещата камера.

Теао продължаваше да танцува със своя многорък партньор. Бавен и непохватен на сушата, тук, в родната стихия, Осморъкия показваше цялата летяща грация на морския жител. Той се носеше в бистрите струи, поддържан и люлян в плавни тласъци от водната си ракета, и размахваше с неописуемо изящество живата китка на пипалата си, надминал по своята пластичност многоръката пантомима на индийските танцьорки. Извиваше се леко, разперваше като исполинска длан чадъра си, протягаше напред пипалата, сякаш решен да уплете в смъртоносна прегръдка голото тяло на плувеца, после бързо отскачаше назад и се хлъзваше като сянка покрай гърба му. Това беше някакъв странен балет — не само игра на множеството гъвкави ръце, но още по-чуден балет на разцветки, с които уродливият артист се нагиздваше всяка секунда, сякаш виртуозен осветител го обливаше с многоцветните снопове на скритите зад декора на каменните храсти прожектори.

Внезапно октоподът отскочи към дълбините. После се върна назад. Но дали вече беше същият октопод? От синята мъглявост приближаваше невероятна морска страхотия, нараснала неколкократно като оживяла канара. И друго, редом с тая канара плуваха исполински риби — уж познатите риби пеперуди, не по-големи от мъжка длан, а там, в обсега на подводния мираж, достигнали големината на човешко тяло, които с приближаването си към камерата издребняваха бързо, превръщаха се в обикновените риби, които се спираха да го погледнат, после се врътваха назад и изчезваха там, откъдето бяха дошли.

Издържал под вода повече от три минути, Теао само докосна, легнал по гръб, повърхността. Този миг беше достатъчен да поеме глътка свеж въздух, след като подобно на кит още във водата беше опразнил дробовете си. После отново потъна и продължи играта. По-право — промени я. За него тя не беше нито нова, нито трудна. В своето усамотение двамата я бяха упражнявали безброй пъти, свикнали бяха с нея, станала им бе привична. Когато Теао стисна по-силно едно пипало, октоподът мигновено отскочи вдясно, потъмня и в същото време изплю мастиленото си облаче, което за няколко секунди запази формата на тялото му. Не разбрал хитростта му, Жан остана слисан, когато видя как Немия премина през чернилния му двойник. Сякаш чудното мекотело се бе превърнало в октоподски призрак, който бавно се разсейваше в синия простор. За кратко Жан забрави да снема, смаян от непознатия фокус, който дори за него, с неговия трезв поглед, навлизаше в пределите на свръхестественото.

Теао скоро откри насмешливо присвитото око на другаря си, прилепено към скалата. Но французинът не го забеляза. За него там имаше само една мъртва каменна буца, нашарена със сиви и червени ивици, от повърхността до грейналото в белота пясъчно дъно, по което танцуваше пречупената слънчева светлина, като разчепкана дъга. Затова трепна, дори щеше да извика под водата, когато видя как част от скалата се откърти и връхлетя срещу немия момък, как залепна върху гърба му и уплете тялото му в триметровите си пипала.

Жан неволно извади ножа. Дали в дивия мозък на молюската не се бе пробудил най-сетне хищникът, дали не бе изместил приятеля. Французинът се спусна на помощ, но през възела на пипалата го погледна усмихнатото лице на туземеца, който му правеше знак с ръка, че всичко е в ред.

Осморъкия пусна Теао тъй внезапно, както го нападна. Заизвива се отново покрай него. Немия се залови за протегнатото пипало, отпусна се водоравно. Тогава октоподът прибра ръцете си като опашка и сви с рязко движение кожната си фуния. Един тласък, втори, трети — честа поредица от тласъци. Водната му ракета преодоля двойния товар, понесе го с торбата напред, като бързо набираше скорост, повлече подире си като жив скутер свободно отпуснатото човешко тяло, за миг го отвлече извън предела на видимостта, потъна с него в синия блясък на далечината.

Жан пое жадно въздух. Когато отново се потопи, чудната двойка вече се завръщаше от своята светкавична разходка. Теао пусна пипалата и изплува за въздух, а октоподът отскочи към скалата, залепна, сля се с нея.

Немия се гмурна още веднъж в дълбочината, настигна един самотен император, който се провираше през каменните колони на разкошния си дворец, и го подгони пред себе си с разперени ръце. Уплашената риба свърна наляво, врътна се надясно, но пресрещана непрестанно от протегнатите пръсти, се втурна презглава да се спасява нататък, накъдето я насочваше човекът. Мина на метър от скалата и мигновено се озова в мълниеносно метнатото пипало. Теао беше показал на чужденеца едно от най-честите си забавления с октопода, едновременно спорт и препитание. Той се отправи с делфински огъвания към многоръкия си приятел и посегна към общата плячка. Отначало октоподът опита да я отдръпне, да си я задържи, хищникът все не се решаваше да се откаже от нрава си, но след минутно колебание отстъпи и пусна рибата. Теао само я размаха пред обектива, после му я подхвърли за награда. Октоподът я обгърна със съединителната кожа на пипалата си, сви се на скалата и се приготви за закуска.

Жан Гари се гмурна отново да улови заключителния момент на тая изумителна дресировка. Сърцето му биеше от луда радост. В камерата му, в навитата стометрова лента, лежеше истинско съкровище, по-ценно от злато, от шепа бисери.

Той насочи обектива отстрани на пируващото мекотело, което при наближаването му почервеня и протегна заплашително ръце. При това решително предупреждение Жан Гари неволно отстъпи, опита да се отмести към другата му страна, без да сваля поглед от визьора. Случайно зърна с крайчеца на окото си Немия, който се спускаше към него с рибешка бързина, като му правеше отчаяни знаци с ръце. Но късно! Кракът му докосна нещо лигаво и меко. В същия миг страшна болка го преряза. Жан изтърва камерата. Погледна надолу. Двуметровата тридакна беше склопила черупките си като чудовищни накъдрени челюсти и стискаше с исполинска сила стъпалото му.

Той се наведе, опита да разчекне с ръце тоя жив капан. Напразно. Със същия успех можеше да разцепи мъртва скала. Видя само как влизаха и излизаха през пролуката на облепените с водорасли черупки цяла дузина разтревожени рачета. Ужасът вледени съзнанието му. Той знаеше това — мнозина бяха заплатили с живота срещата си със зловещата мида убийца. От нея ловците на бисери се боят повече, отколкото от акулите.

Подла шега му изигра съдбата — да загине тъй глупаво, победен от някаква мида, и то тъкмо сега, когато почти беше постигнал целта си! Тъкмо сега!

Замърсеният въздух в дробовете му напираше с болезнени спазми навън. От устата му вече излитаха безредни бисерни гроздове. Очите му помътняваха, вперени в неспокойния, метално блестящ таван над главата му, отвъд който се простираше недостижимият въздушен океан.

Въздух! Поне една глътка въздух!

В нечовешки усилия да не погълне напиращата в устата му вода, той видя през помътения си поглед как Теао се спусна към него, хвана с две ръце чудовищната раковина, опря крака в дъното и я надигна. Пристъпи няколко крачки към брега, изкатери се по стръмно възземащата се скала, после пусна товара си и изплува за въздух. Отново потъна, отново го помъкна още по-нагоре. Ето, главата на Жан се подаде над повърхността. Полуудавен, той изкашля нагълтаната вода и задиша. Ала не за дълго. И спасителят му имаше нужда от въздух. Немия го остави, за да изплува на негово място. Така, като се редуваше със злощастния оператор, той го изнасяше все по-нагоре ведно с живата му каменна окова, докато достигна плитчината. Сега вече и двамата можеха да дишат едновременно. И те побързаха да използуват докрай тая щедра възможност, макар че опасността не беше преминала напълно, макар че упоритата мида продължаваше да стиска с тъпа безпощадност пленника си, който седеше върху нея, с един крак потънал между черупките й, изподран и разкървавен от блъскането из кораловите храсталаци.

Теао намери един каменен клин. Нагласи го в междината на сключените докрай черупки и започна да удря по него с друг тежък камък. Клинът навлезе няколко сантиметра, а тесният отвор се увеличи само милиметър. При втория удар пролуката нарасна още толкова. На пръв поглед това оставаше незабелязано, но притиснатият крак го почувствува скоро по отслабналата болка. Не след дълго Теао победи с настойчивостта си, взе надмощие над каменното страшилище. Жан измъкна крака си и се простря по гръб на земята.

Глезенът го болеше ужасно, личеше как се подува, как посинява. Изглеждаше изкълчен, а може би счупен. Когато опита да се изправи, Жан не успя да се задържи върху него. Болката, напрежението, нечовешките усилия го победиха. Той се строполи в безсъзнание.

А извлечената в плитчината тридакна в порива си да освежи хрилете си, за да остане жива под убийствения пек, поемаше вода с чести всмуквания на зелената си мантия и я изхвърляше нагоре в грейнали на слънцето струи като ноздрите на заседнал до брега кит.

Теао се слиса що да стори, как да помогне. Веднага направи това, което знаеше — натопи ранения във водата. Островитяните лекуваха така почти всяка болест — от зъбобол до пневмония. Ясно, напълно безполезно. А не знаеше друго средство. Съвсем забрави, че може да го върне на кораба му. А и да бе се сетил, надали би го извършил. Шхуната за него представляваше чужд, което значи враждебен свят, на който бе живял по принуждение, само докато се прибере в своя роден свят, на своя остров. А кой знае какво ще помисли шкиперът. Попаа са толкова странни и толкова страшни, по-страшни от сънародниците му. Ами ако помислят, че той го е убил?

Тогава чу въпроса на Маурея, която се бе спряла на брега, отвъд протока.

— Теао, какъв е тоя човек?

Момъкът се сепна. Скочи на крака. После, опомнил се от първото смайване, почна да обяснява разпалено с мимики какво се бе случило, как Жан бе правил снимки, как го бе захапала мидата и как той, Теао, го бе изнесъл на брега, но с наранен крак. И сега не знае какво да стори…

— Донеси го веднага! — реши Маурея. — Ще го превържа…

Теао нарами послушно безчувственото тяло, помъкна го след девойката към село. Няколко деца ги видяха и припнаха уплашени към майките си на плажа, където се бе сбрало цялото население. То се знае, никой не им обърна внимание сега. Беше дошла „инаа“, огромен пасаж подобни на сардини рибки, подгонени от хищниците на открития океан в плитчината, която гъмжеше от тях, превърната в лагуна от стопен седеф. Мъже, жени и деца с кошници в ръце и с радостни възгласи ги изгребваха направо от водата, за да ги натрупват в пърхащи, блеснали на слънцето купчинки.

Немия положи пострадалия на пясъка пред хижата на Маурея. После, прикрит зад дърветата, се върна обратно на островчето си, задъхан от радост, че бе вървял след нея, че тя му бе заговорила, че бе прочел в очите й одобрение на постъпката си. Цял ден стоя там, без да мръдне, загледан към Големия остров — там, където се бе сгушила в палмовата сянка любимата колибка. Видя как девойката превърза премазания крак, видя как младият кинооператор се съвзе и опита напразно да стане, видя как Фааири донесе един пружинен креват, над който стъкмиха заслон от палмови листа, как от кораба дойде с лодка капитан Роже и остави някакви вещи на пасажера си, който отказа да се върне с него…

След малко Маурея притича до брега.

— Теао! — извика тя. — Попаа иска да извадиш бръмчащата кутия за картинки.

Момъкът скочи. С едно гребване достигна падналата сред морските пера кинокамера, вдигна я, изплува до брега и я подаде на девойката, която припна да зарадва Жан Гари, че съкровището му е спасено.

Притъмняваше. Далече върху хоризонта на изток се събираха накъдрени сиви купи, наслагваха се в плътни мрачни грамади, които бързо се разпълзяваха към запад, закриваха целия небосвод. Чуха се първите приглушени гръмотевици, чиито отблясъци трепваха по начумереното небе като розови усмивки. Пасатът утихна напълно. Листата на палмите увиснаха неподвижно. В настъпилото затишие прибоят забоботи по-диво. А облаците не спираха да се трупат, да се катерят един върху друг като чудовищни небесни октоподи, по които преминаваха на неравни вълни черни, сиви и резедави сияния. Последните слънчеви лъчи, издебнали редките облачни пролуки, позлатиха белия остров и палмовите корони, пръснаха милиардите си отражения върху морската повърхност, която засия като огромна бисерна раковина. И тъкмо когато слънцето потъна в океана, над острова плисна дъждът — хладен, пороен дъжд, който плющя само пет минути, после изведнъж секна. Облаците се разкъсаха, разсеяха се без следа. Новата луна изплува върху потъмнелия небосклон, с рогата нагоре като литнало златно кану.

Теао скочи във водата да се сгрее след хладния душ. Гмурна се надолу. Загадъчната омая на подводната нощ го обгърна изведнъж, сякаш го потопи в някаква недовършена амалгама от непознати течни метали, като лагуна от прозрачен живак. Замайващата пъстрота на дневните багри се бе разтворила в тая обезличаваща сплав, която оцветяваше подводния пейзаж в една-единствена гама, преливаща в сребристи, седефеносиви и мастиленочерни оттенъци. Лунните лъчи се процеждаха през блесналата повърхност, наподобила развълнуван станиол, и хвърляха дълги тръпнещи сенки, навяваха трепет и боязън с мрачната си тайнственост. Разклонените каменни дървета протягаха мъртвешки безжизнени клони, сякаш изковани от старо сребро, а между тях преминаваха в плавен летеж големи риби като оловни призраци.

Теао протегна ръка към една дупка и измъкна за мустаците две лангусти, едната подхвърли на октопода, а другата изнесе на брега, запали огън и я опече. Не му се спеше, така самотен, развълнуван от преживяванията на днешния ден и от близостта на Маурея. Навлезе във водата и заплува все покрай брега към селото.

Върху посребрения от луната пясъчен плаж пробягваха цели легиони крабове привидения, чиито безцветни тела изглеждаха невидими на бледата светлина, а се виждаха само удължените им черни сенки. Те щапукаха насам-натам и гонеха настървено излюпените в пясъчните си гнезда костенурчета, които бързаха презглава да се доберат до лагуната.

Теао остана във водата. Оттам, едва подал глава, той продължаваше да наблюдава със смътна тревога ранения французин и неговата гледачка. Ето, Маурея излезе от хижата на път към цистерната с дъждовна вода за пиене. Внезапно на среща й изскочи Фааири. Девойката едва сподави вика си. Фааири я хвана за ръката.

Теао дочу думите му.

— Маурея, защо се плашиш от мен?

— Съвсем не се плаша! — отвърна дръзко тя.

— Тогава защо ме отбягваш?

Немия не разбра отговора й. Видя само разгневеното лице на търговеца, който все още не пускаше ръката й.

Момъкът приближи към брега, излезе тихо от водата, готов за скок, със стиснати юмруци. Фааири заговори разгорещено:

— Маурея, помисли си! Аз съм най-важният човек на острова. Аз имам всичко. Аз раздавам продуктите. Забрави ли, че само на теб и на Тангихиа звънаря давам, без да искам копра?

— Тая храна не е твоя — пресече го девойката. — Ти ограбваш хората. Уж канак, а всъщност по-лош от попаа…

Той се направи, че не е чул обидата й, и продължи:

— Аз ще имам най-хубавата къща, наредена като къщите на попаа, с цветна градинка като у попаа. Пръстта ще докарам от Таити…

— Не искам нито къща, нито градинка! — извика Маурея. — Остави ме на мира!

Тя опита да се отскубне от яките му ръце, но той я сграбчи в прегръдките си.

В следния миг усети, че полита във въздуха. Теао го вдигна над главата си и го понесе на ръце, без да се смущава от писъка му, достигна брега и оттам го запокити сред вълните. После притича по брега и се хвърли в лагуната. Беше видял, че Маурея се прибра в хижата си, а съселяните й излизаха навън, смутени от виковете на Фааири.