Петър Бобев
Теао Немия (4)

4

Ако не бе забелязал навреме кой знае откъде изскубнатата и довлечена от теченията гигантска водорасла, злополучният мореплавател можеше да отмине архипелага и да се загуби в просторите на океана. Когато я видя, той изкрещя от радост, отклони кануто, измъкна скъпоценната си находка и тозчас се залови да омотава вилообразното разклонение на мачтата с водорасловото стъбло, което имаше поне двеста метра дължина. После стъка стъбло и листа в груба рогозка, която замести донякъде липсващото платно. Вятърът го наду към северозапад, към спасението. От останалите листа Теао си уплете първобитно серкме за риболов и шапка да защити главата си от отвесните слънчеви лъчи. Така вече доби надежда. Жаждата го мъчеше жестоко, но честото киснене във водата и суровата риба го спасяваха.

Най-сетне, на шестия ден сутринта, той видя в небето птици, които летяха към югозапад. Значи, сушата, където те бяха нощували, лежеше на североизток. Течението продължаваше да го отнася в посоката на птичия полет, пасатът беше задухал отново в обичайната си посока — северозапад. Оставаше му само едно — с дъската, приспособена за кормило, и с грубото платно да се насочва колкото може по̀ на север.

Към обяд забеляза над кръгозора бледото островно облаче, каквото се образува само над земя. Покрай кануто проплува ято морски змии. Те обикновено не се отдалечават много от брега. А след час момъкът различи и изумруденото сияние, което излъчваше върху облака вътрешната лагуна. После над избистрения хоризонт се показаха върховете на палмите. Точно тогава за беда вятърът поотслабна, а след час утихна съвсем. Сухите водораслови листа на платното прекъснаха веселата си песен. А когато върху блестящата синева на океана изплава белият пръстен на атола, течението поде кануто и го отклони отново по стария курс. Безсъмнено нямаше да стигне до острова, щеше да го отмине. На югозапад нямаше суша, имаше само вода — седмици и месеци наред вода.

Теао изруга наум проклетия щил и само с ножа на пояс скочи във водата, загреба решително към острова. Течението продължи да отнася старото кану, което му бе спасило живота, към далечината, в безкрая, отдето нямаше връщане.

Момъкът плува дълго. От гребените на вълните той виждаше как брегът нараства постепенно и приближава, вече различаваше човешките колиби, дърветата, хората на брега. Пред външния риф, където се блъскаше прибоят, най-близо до него се поклащаше закотвена шхуна. Още пет-шест кораба бяха пуснали котви от подветрената страна на атола. Сега в лагуната почваше бисероловът. Гмурците вадеха седефените черупки, а корабите чакаха, готови да ги изкупят веднага.

Немия продължаваше да гребе равномерно и уверено като истински океаниец. Зелените вълни на плитчините смениха синината на чудовищните бездни. И изведнъж той спря. Беше усетил акулата, преди да я види. С бързо движение дръпна върху очите си очилата, които стояха на челото му, и погледна. Сърцето му замря. На десет крачки от него висеше в кристалната синева и го разучаваше през тесните котешки зеници огромна акула. Може би шест метра дълга, може би осем метра. Теао знаеше, не всички бели акули са людоеди, но сред тях най-често се срещат убийци, пристрастени към човешкото месо.

Човек и акула стояха неподвижни един срещу друг. Стояха и се разузнаваха. Хищницата въртеше студените си очи, отместваше ги настрана привидно безучастно, после забиваше в него злобния си поглед. Върху ослепително белия й корем личаха три черни прилепала, а току пред носа й сновяха дузина пъстри лоцмани.

Тя първа се раздвижи. Отвори уста, годна да нагълта цял човек, и без да помръдне плавник, се отправи към него, хлъзна се през прозрачния блясък, сякаш преля в движение, потече като струя от съвършена грация. Теао не помръдна. Посрещна я с ножа в ръка, впил поглед в немигащото й зелено око. Докато то е отворено, няма опасност. Когато акулата раззине уста, за да захапе, клепачите й неволно се затварят. Тогава плувецът е длъжен да се отмести от пътя й.

Тоя път акулското око не мигна, остана широко разкрито, устремено в него с жестоко безразличие. Немия изтрая, докато тя почти допря муцуна в лицето му. Може би нямаше враждебни намерения? Акулите са най-любопитните морски обитатели. И наистина, проверила ненадейно срещнатото същество, гигантската стръвница се врътна назад и изчезна мигновено. Стоманените й мускули, изпъкващи в мощни издутини под лъскавата като седеф кожа, размятаха кривия опашен плавник, чиито тъпи удари кънтяха глухо под водата още няколко секунди.

Теао се отпусна, въздъхна облекчено и продължи да гребе към брега. Но скоро забеляза, че пак не е сам. Бялата акула се бе изравнила с него и го съпровождаше на десетина метра вдясно с неуловими махове на опашката си. Тоя път Немия не спря. Нямаше време. Наближаваше вечерта. Западът се обливаше в кървави огньове. Кървави блясъци затрептяваха и върху океанската повърхност.

Теао видя как от шхуната пуснаха лодка, която се отправи насреща му с бързо размахани весла. Спътницата му се насочи към нея, обиколи я в кръг, после приближи, решила да подуши борда й. Един моряк я удари с греблото по носа. Сякаш не усетила удара, тя се премести до другия борд.

Подхванат от ръцете на моряците, Теао се вмъкна в лодката, запъхтян от умора и напрежение. Наистина акулата досега не бе проявила никаква враждебност, но кой знае какво може да й хрумне в следния момент? Все по-друго беше така, на сигурно, отделен от заплашителните зъбни триони на устата й със здравата обшивка на лодката. Той изръмжа и направи знак с ръце и уста, че е жаден. Тримата гребци полинезийци се отдръпнаха уплашени. Познаха го. Всички по съседните острови бяха слушали за Теао Немия. А неговото загадъчно появяване от водата, придружен от бялото водно страшилище, ги смути още повече.

Само европеецът, който стоеше разкрачен върху носа на лодката с жужаща филмова камера в ръка и снемаше обикалящото наоколо чудовище, отпусна апарата и запита:

— Ням ли е?

— Да — отвърна единият моряк на развален френски език. — Това е Теао Немия. Обхванат от лош дух.

Белият се засмя.

— Глупости говориш, Тетоху. Няма духове — ни лоши, ни добри… Жаден ли е?

— Тъй разправя — жаден. А Теао е риба. Има ли жадни риби?

— Тогава към кораба! Веднага! Да си похапне, да пийне вода.

Тетоху подметна:

— Лошият дух ще мине у нас, мосю Жан. Теао Немия е докарал урагана. Може да докара нова беда. Всички знаят, че Теао носи нещастие. Има лоши очи. Теао не е човек, а риба. Ням като риба, плува като риба.

Очите на Жан Гари светнаха.

— Човек-риба! И не се ли плаши от акули?

— Теао Немия няма страх ни от акули, ни от октоподи. Нали видя, и Бялата смърт не го закача!

Жан знаеше — така наричат белите акули. Той се замисли. Сърцето му заби радостно възбудено. Дали това беше неговият очакван случай, най-щастливата му находка, която като по магия щеше да оправи всичките му сметки?… Дали… Всички туземци са ненадминати плувци. Когато бъдат нападнати от акули, умеят да се защищават. Сега обаче отказваха да позират доброволно пред обектива му, не искаха да рискуват. Повечето от тях наистина не бяха от тоя атол, затова нямаха охота да се срещат в чужди води с чужди акули. Дали щеше да постигне това с този ням, който от нищо не се бои?… Вече цяла седмица Жан се мъчеше да улови някоя вълнуваща случка с ловците на бисери. Беше запечатал на стотиците метри лента всички подробности на тоя опасен лов — стъкмените набързо колиби на гмурците, подтягането на канутата, навлизането в лагуната, прикрепването на очилата, окачването към пояса на мрежата за раковини, надяването на брезентовата ръкавица върху дясната ръка, за да не се израни при отскубването на бисерната мида, притурянето на тридесеткилограмовия баласт, който за секунди отвлича бисероловеца в дълбочините, самото събиране на черупките и поставянето им в кошниците. Снимал беше и жени гмурци, които съперничеха на най-опитните мъже водолази, снимал бе и белите търговци, когато посрещаха натоварените канута още във водата, за да ги съблазнят не с пари, които туземците се чудят какво да правят, а направо със стоки: велосипеди, радиоапарати, грамофони. Хубави снимки безспорно — но само толкова. Подходящи за един научно-популярен филм, не за това, за което плащаше филмовата компания. Компанията ламтеше за вълнуващи снимки. В затворената вътрешна лагуна, където ставаше бисероловът, нямаше хищници, липсваше дори едно акулско бебе. А на кадри с безобидни акули компаниите се бяха преситили. Те плащаха само за изключителни снимки — за снимки, които никой друг не е правил. Смъртта на водолаза, която беше успял да заснеме на дъното, не беше вълнуваща, а една противна гледка — едно просто удавяне.

Лодката опря в борда. Жан се хвана за стълбичката. Смазан от умора, намерил най-сетне безопасност, Теао бе заспал, свит на кълбо, в дъното на лодката.

— Отнесете го горе! — нареди Жан Гари. — Утре ще видим какво умее.

— Мосю Жан, оставете го! Ще докара нещастие!

— Глупости! — сопна им се кинооператорът. — Ами вдигайте, че няма време!

Моряците се подчиниха неохотно, хванаха заспалия момък и го изнесоха на палубата. Оставиха го върху навитите на бака въжета, после се прибраха да вечерят и да спят.

По време на съня нито Жан Гари, нито шкиперът, капитан Роже, нито пък смазаният от умора Теао усетиха нещо нередно. Едва на заранта, когато излезе от каютата си, капитанът откри, че туземният му екипаж е изчезнал. Останал бе само механикът, един вечно пиян метис, и кокът Чан Чу, дребен, сух китаец с неопределена възраст, който при нужда, когато мотористът биваше мъртво пиян, наглеждаше машината. В този адски климат изглеждаше по-важно качество издръжливостта на пека в машинното отделение, отколкото вещината на механика. А готвачът безсъмнено беше привикнал на горещината край готварската си печка. Затова шкиперът не се разтревожи много. По време на бисеролова имаше възможност да намери веднага заместници на бегълците. Всеки полинезиец е роден моряк. На кораба при плаване няма разлика между екипаж и пасажери. Всички еднакво се катерят по вантите, пускат и сгъват платната, еднакво носят вахтата при щурвала. Стигаше само да прати механика на брега, за да му доведе колкото иска матроси и пътници. Вътрешната лагуна беше претъпкана с канута, от които гмурците се спускаха в дълбините, а винаги имаше някои, на които вече е омръзнала работата, и други, които са наловили достатъчно седеф, за да не си губят повече времето, а бързаха да се озоват в Папеете, та да изгуляят припечеленото.

— Стачка — обясни той на Жан Гари с лукава усмивка.

— Каква стачка?

Капитанът заговори с обичайната си шеговитост:

— Понякога момчетата намерят на брега приятел, който ги поканва на угощение. За нищо на света няма да се върнат на кораба, докато не свърши угощението. Колкото и да се сърди шкиперът, колкото и да ругае, няма да се приберат. Това наричаме на шега стачка. Но не се безпокойте. Все ще си дойдат. Тук времето не е пари. Време, колкото щеш. Пък и да не се върнат. Ще наемем други. Правиха ми стачка преди месец. На Таити. Подтягахме шхуната. Отначало работеха мъжки. Набиваха по три пирона вместо един. После взеха да се измързеляват, взеха да пропускат въобще да поставят пирони, където е най-нужно. Щяха да ме наредят като капитан Девис, на когото така поправили корабчето, че още при първия рейс почнало да се пълни. А на момчетата тъкмо тоя ден не им се работело. Отказали да изпомпват. Напекло ги слънцето, направили стачка. И корабчето потънало. Те се спасили с лодка и цял месец пирували на острова със спасените провизии. После два сезона вадили седеф, за да му купят ново корабче…

Жан Гари неволно се унесе в своите мисли, преситен от моряшките истории на приказливия шкипер, който бързаше да не изпусне случая да поговори на чист френски език с чист французин. Тъй рядко му се удаваше такъв случай.

Океанът просветваше бързо, пламваше в целия огън, изплискан отгоре му от тропическото слънце. Над изумрудената бездна край кораба се носеше в равни самоуверени кръгове една гигантска бледа сянка — бялата акула. Жан насочи към нея обектива. Но тя по някакво хрумване потъна в дълбините, изчезна. Мисълта му заработи бързо. Ето ти на теб, Жан Гари, вълнуваща снимка! Бяло чудовище и човек! Неравен двубой, от който дъхът спира. Човешки разум срещу примитивна сила. Хайде де!

Тогава чу отново гласа на капитана.

— Рекох им аз: „По-бързо, момчета! Трябва да обиколим атолите преди капитан Девис, да го преварим, ние да оберем копрата.“ Те не възразяват. Клатят добродушно глави. А вечерта зарязаха кораба. На другия ден пратих да ги вика механика. Изгуби се и той. На третия ден отидох аз. На кораба остана единствен Чан Чу. Той поне е винаги трезвен. Никога не прекрачва борда, никога не слиза на брега, на никое пристанище. Изглежда, преживял нещо — убил ли е някого, що ли — и смята, че го дебнат да му отмъстят. Навярно си въобразява. Човещина, можеш ли я разбра? Иначе всичко му в ред, само тук нещо скърца. А то всъщност с всекиго — ту едно, ту друго… Намерих ги всички ведно с моториста в кръчмата. Скарах им се. Те се надигнаха послушно да ме последват. Предложиха ми само една чашка в чест на завършилата стачка. Останах с тях. Гуляхме още две нощи. Чак когато изпихме всичко, прекратихме стачката…

Жан Гари дочу лек плисък. Погледна. Теао се бе събудил, бе открил бъчвата с прясна вода и пиеше лакомо, подложил устни под струята, която обливаше цялото му лице.

Жан превъртя канелката.

— Не така, моето момче! — смъмра го той. — Не наведнъж!

Немия се досети какво му говори. Усмихна се, изръмжа доволно. После посочи с ръце устата си.

Жан Гари се обърна към кока.

— Чан Чу, я му дай да си похапне! Но предпазливо, по малко! Кой го знае откога гладува.

Когато Теао се нахрани, французинът седна до него.

— А сега, млади момко, да се споразумеем нещо!

Теао, който не разбираше ни думичка френски, го гледаше в добродушно очакване.

— Ясно, ще премина на твоя език! — рече Жан и захвана да му обяснява с мимики и жестове какво иска.

— Трябват ми интересни снимки, Теао. Само ти ще ми помогнеш. Плувал си като риба, от нищо не си се боял. Искам да се биеш с акула, с ей такава голяма, зъбата акула, само с нож, с тоя нож. Нали няма да ми откажеш?

Немия поклати глава.

— Ще ти дам пари, много пари!

Жан извади портфейла си, разлисти шумно банкнотите. Теао се позасмя. После заразправя на своя ням език, че няма намерение да остави ръцете или краката си в зъбите на акулата. При това защо трябва да я убива, щом като тя не му прави нищо? Той е на кораба, на сигурно, тя във водата. Защо ще се бие?

Жан донесе грамофона на шкипера. Ясно, и тоя туземец като повечето от сънародниците си още не познаваше силата на парите. Предложи го на Теао, който с мила упоритост клатеше глава. Не го склони ни с часовник, ни с огледало. Отчая се от това вироглавство. Нима щеше да претърпи неуспех, нима щеше да се върне без нито една снимка, за която компанията би дала пари? А на него му трябваха не някакви си хиляда-две хиляди франка, трябваха му много пари. Ако не ги получеше, баща му трябваше да влезе в затвора. Кредиторите щяха да се погрижат за това. Или пък той сам преди това щеше да се хвърли в Сена. А нещастният му баща задлъжня дотолкова заради него, заради авантюрите на сина си, който все организираше експедиции, кръстосваше света на лов за печалба, която никога не идваше. Всяка нова експедиция на младия Гари умножаваше дълговете на отстъпчивия стар Гари. Къде ли не бе мъкнал кинокамерата си — и в Африканската джунгла подир последните бели носорози, и в Индия на лов за тигри людоеди, и в Гренландия подир белите мечки, и по всички развалини на пиратските поселища в Караибско море. Там цял месец се гмурка да търси потъналите край рифа на Ки Ларго тридесет испански галеона със сребро. Като дървосекач в Канада падна от петдесетметрово дърво, в Индия го ухапа кобра, в Ки Ларго го свали кесонна болест, в Африка получи треска от цветния прашец на дървото манго, под което непредпазливо бе разпънал палатката си. И все нищо. Щастието не бързаше. Затова пък кредиторите бързаха. Длъжен беше да размърда това щастие, да го активизира. Компанията не се интересуваше от това, че той имаше нужда от пари, че старият Гари е почти в затвора. Компанията искаше едно — да спечели. Тя даваше пари само ако печели. Тя даваше пари само за кадри, способни да привлекат в кинозалите повече зрители, способни да измъкнат от тях повече печалба. Иначе щеше да фалира. За печалбите на компанията Жан трябваше да рискува живота си, да рискува живота и на другите, но да се сдобие с такива снимки, каквито никой друг не е правил.

Той сложи ръка върху рамото на Немия.

— Хайде, Теао! Не му мисли много!

Момъкът клатеше глава, отказваше, беззлобно усмихнат. А пък Жан нямаше намерение да изпусне случая. Дори при отказа на Теао той сам щеше да слезе във водата срещу бялата акула, сам щеше да се бие с нея, но щеше да заснеме филма.

Какво ли му разправяше в това време Немия? Изглежда, бързаше за някъде. Накъде ли? Измъчен от трудността да изяви желанието си, Теао сочеше с ръка към югоизток, чертаеше с пръст по палубата, имитираше с уста бумтежа на мотора.

Шкиперът се сети пръв.

— Моли да го откараме на атола му.

Изтича да донесе хартия и молив. Пъхна му ги в ръцете. Немия начерта няколко пръстенчета и чертички. Шкиперът показа творбата му на пасажера си.

— Ето това е по-точна карта на архипелага от картите, с които си служа аз, макар и толкова проста. Туземците знаят какво има под водата, какъв риф, какво течение, това, което ние не знаем. Затова и досега го наричаме с името Лабиринта или Опасните острови.

Жан съобрази начаса. Теао бърза за родния атол. Ето как щеше да го принуди, как против волята му щеше да го включи в своята игра.

Той опита да му обясни желанието си с езика на немите.

— Виж какво, Теао! Ще те закарам на острова, ако преди това ти се биеш с акулата. Иначе няма.

Момъкът все не скланяше, държеше на своето. Жан Гари се слиса от тая кротка упоритост. Не можеше да си обясни защо толкова не искаше да рискува. Не знаеше, не допускаше, че Теао изгаряше от нетърпение да види Маурея, да разбере дали е жива. Че сега не го интересуваше нищо друго. Нищо друго.

Когато на края Жан отпусна безпомощно ръце, в разговора се намеси Чан Чу. Изправи се пред Немия и направи движение, като че прекарваше игла с конец през устните си.

— Не се бой, Теао! За теб няма опасност. Ще й зашием устата.

— Как? — слиса се французинът. — Сериозно ли говориш?

— Съвсем сериозно, мосю Жан. Тъй правят у нас. Зашият челюстите на малки акули и ги пуснат в залива пред село. За играчка на децата. Да привикват. А преди година други бели тъй правиха филм с акули. И тогава Чан Чу свърши тая работа, и сега Чан Чу ще я свърши…

После се обърна към Теао:

— Какво ще речеш, със зашита уста?

Теао се поколеба само за миг. Щом като нямаше друг начин да стигне атола, до Маурея… Той скочи изведнъж, извади ножа и се запъти към фалшборда.

Жан го спря.

— Чакай! Много се разбърза. Нека се подготвим. Харесваш ми, жал ми е за теб. Не ми се ще да рискуваш. Сега ще спуснем въдицата да хванем партньорката ти.

Чан Чу изнесе от склада една риба тон, закачи я на голямата стоманена кука, предназначена за лов на акули, а мотористът развъртя лебедката. Примамката плесна във водата и само след няколко секунди от дълбините изплува бялата акула. Без да спре, мимоходом тя нагълта тона и повлече теленото въже. Мотористът отпусна макарата да не уплаши жертвата, преди да се е закачила здраво. Акулата издаде смущението си — зави наляво, после надясно, врътна се назад, опита да се гмурне под кила. Метисът нави скрипеца, намали устрема й, но не посмя да опъне повече въжето, за да не я предизвика, смущаваше го яростта й. Като опитен рибар, отпуска и събира въжето половин час, докато най-сетне, убеден напълно, че е захапала здраво въдицата, той извика всички на скрипеца.

Изумено от станалото, бялото чудовище надигна глава над водата, извличано от опънатото стоманено въже, което се подаваше от бясно скърцащите челюсти. Увисна почти без съпротива, смаяно от това необяснимо възнесение. Ето, ужасната зъбата паст се изравни с палубата. Мотористът изви лебедката, мощното туловище опря в борда. Кокът промуши един заострен тел през долната и горната й челюст. После усука краищата му. Надяна втори тел. Изви и неговите краища в як железен възел. Най-сетне успя да затвори устата й с пет телени шева. Тогава изведнъж акулата побесня, сякаш чак сега осъзна участта си. Досети се за съкрушителната си мощ. Размята се, зашиба с опашка. Подхвърли се нагоре, тръшна се в парапета, който се смачка под тежестта й. За да не скъса тела, мотористът отпусна лебедката. Огромното туловище плесна сред вълните, размаха опашка.

Бялата акула опита да забие в дълбините — но теленото въже не й позволи; втурна се към океана — телът пак я спря. Тогава закръжи около шхуната в бавни смутени движения.

В това време Жан Гари се приготви за спускане. Надяна плавниците, прикачи акваланга, наложи маската и с кинокамерата в ръце се потопи във водата. Подводното плуване беше най-трайната му слабост. То вече като че ли му заменяше всичко друго, съчетаваше всички възбуди на търсача — едновременно и спелеология, и алпинизъм, и въздухоплаване, и приключения в джунглите. Защото морската джунгла беше най-древната, правечна джунгла на света, в нея се бе зародил, с нея може би щеше да свърши животът.

С един скок Теао достигна акулата, мина покрай главата й, погледна в окото й. Сега то не беше предишното око, което го разглеждаше с царственото си безразличие. Това око вече изразяваше друго — мъката и разбудената злоба на оскърбен великан.

Бялата акула се устреми насреща му. Той отскочи назад. Но когато видя скованата й уста, се прехвърли над нея, обкрачи гърба й. Вдигна ножа. И не го заби. Досрамя го. Тя не му беше сторила нищо лошо, когато той беше беззащитен. И той трябваше да я пощади в нейната безпомощност.

Въздухът му се свърши. Теао изскочи над водата, вдъхна шумно и отново се гмурна. На три-четири метра от него бръмчеше камерата на младия французин, който се усмихваше неволно възхитен от очакваните снимки. Теленото въже почти не се виждаше, освен това Жан се стремеше да не излизат на преден план шевовете на устата й. Зрителят щеше да види една спираща дъха битка между човек и чудовище, като неправдоподобен двубой между котка и мишка, в която победител щеше да се окаже човекът, все едно мишката.

Той му направи знак с ръка. Искаше да каже: „Мушкай вече! Мушкай де!“

Теао се носеше покрай белия великан, хващаше го за опашката, за плавниците му, възсядаше го и все не посмяваше да забие ножа. Угризение измъчваше дивото му сърце. Акулата не бе му направила нищо, не му бе потребно и месото й. Тогава защо я измъчваха така? Той не знаеше нищо за поръчката на филмовата компания; не подозираше, че съществуват хора, които ще плащат, за да видят тая сцена; не можеше да проумее, че съществува общество, където заради невърнати пари хората могат да отидат зад решетките като риби в мрежа, че заради невърнати пари трябва да се хвърлят в Сена. Защо пък да не я освободи? За него, родения морски жител, акулата не беше една страхотия, безпощадна машина за рязане на ръце и крака, а живо същество, каквото за обитателя на сушата са слонът, носорогът, глиганът, та и пантерата. Убиваш ги, за да запазиш живота си или да се нахраниш.

В непреодолим порив на съжаление той се спусна към устата й, за да развие омотания телен шев, да освободи челюстите й. Щом го видя, Жан прекъсна снимките, отправи се насреща да му попречи. Сборичка се с него. И в тоя миг видя глутницата млади тигрови акули, която ги бе обкръжила, примамена от кръвта на разкъсаната акулска уста. Новите хищници не дръзваха да се приближат до огромната си сродница. Само обикаляха възбудени наоколо и току налитаха като бесни кучета ту срещу Теао, ту срещу Жан. Двамата изоставиха спречкването си и опряха гръб о гръб с насочени напред ножове, за да отбиват яростните атаки.

Докато Теао пазеше отдолу краката му, Жан се хвана за стълбата на кораба. Взе подаденото от моториста копие и с него разблъска освирепялото множество, докато и Теао застана до него.

— Стига ни толкова! — въздъхна Жан, като свали мундщука на акваланга си.

Те отново изтеглиха към борда чудовището и прерязаха с пила теленото въже. Тежкото тяло се строполи с плясък във водата, после се хлъзна в дълбините, стопи се, изчезна в синината им, сподирено от нетърпеливите тигрови акули, които го догонваха и рязко отскачаха назад, когато разберяха, че са го доближили на опасно разстояние. Отде можеха да знаят за нещастието му?

Тогава капитан Роже посочи флотилията от туземни канута, която прииждаше откъм брега.

— Защо ли са прекъснали лова? — запита се гласно той.

И като не намери сам отговор, изчака ги. Ето, те доплаваха, спряха на петдесетина разкрача от кораба. От първото кану се надигна Тетоху, направи с длани рупор пред устата си и се провикна:

— Капитане, изгони Немия! Ще докара нов ураган…

— Как така ще го изгоня? — учуди се шкиперът. — Че къде ще иде?

— Хвърли го в морето!

— Я остави тези глупости, Тетоху! Нали ще загине човекът!

— Няма да загине! Той не е човек, а лош дух. Както дойде, така ще си иде…

— Не! — отсече капитанът. — Това няма да стане!

Канутата се струпаха в куп, бисероловците се заразправяха разпалено. После Тетоху пак се обади:

— Тогава се махни и ти! Или само Немия, или и ти с кораба! А Теао да върви при своя октопод!

При последните му думи Жан трепна, надвеси се от палубата.

— Какво каза! Какъв октопод?

— Осморъкия дявол! — произнесе тайнствено Тетоху. — Един голям октопод. Теао танцува под вода с него, видели са ги, заедно ходят на лов — все заедно — и във водата, и на сушата. Така говорят всички…

Жан пристъпи към Немия, който се бе свил уплашен зад кърмовата надстройка.

— Теао, истина ли е това? Наистина ли си приятел с октопод?

И опита с ръце и крака да подражава огъващите се осем пипала. Теао сякаш разбра. Кимна с глава.

— А къде е сега той?

Момъкът посочи с ръка натам, откъдето бе дошъл.

Жан Гари едва сподави радостния си възглас. Та, значи, ето го случая — отдавна очаквания, мечтания случай. Никой досега не е правил такива снимки. Дружба между човек и октопод — възможно ли беше това, или измислица?

Изтича до шкипера и го хвана подръка.

— Не се разправяйте повече с тях! Вдигайте котвата! Да тръгваме към острова на Теао! Без други моряци. Ще помагам аз, ще помага и Теао.