Петър Бобев
Теао Немия (2)

2

Тоя следобед Фааири се събуди късно. Надигна се от рогозката и излезе пред хижата си. Още беше горещо. Дори сянката на старото хлебно дърво не даваше никаква хладина. Не го освежаваше и неспирният пасат, който шепнеше нещо из палмовите корони.

Напреде му се издигаше хубавата му дървена къща, най-хубавата на атола. Само църквата я превишаваше по големина и здравина. В селото имаше още три къщи, изградени преди десетина години, когато собствениците им се чудеха къде да дянат парите от обилния лов на седефени раковини. Ала те вече остаряха, прогниха, порутиха се. А неговата се държеше — нова, кокетна, с основи от коралов варовик, с дъсчени стени и покрив от нагъната ламарина. Вътре я бе стъкмил с пружинени кревати, с маси и столове, но той, то се подразбира, спеше като всички в хижата си от палмови рогозки. Че кой разумен човек ще вземе да се пече под тенекията, когато има прохладата на листния покрив; кой ще се запарва в мекото легло, когато може да се изтегне върху проветривата рогозка; кой ще седи с изпънат гръб като морско конче и с провесени нозе на стола, когато има възможност да седне удобно на земята? И постройката, и креватите, и виенските кресла, и масите служеха само за показ — да убедят всички, че Фааири има дом като попаа, че може да си позволи всичко, каквото пожелае, че е повече от другите. Когато понякога, през година-две, на острова се отбиеше попаа, той отсядаше у търговеца. Навярно белите се бояха от плъховете или от раците, затова спяха на високо, затова седяха на високо.

За зло или за добро, на Големия остров нямаше бели — попаа. Дори бял мисионер не можа да се задържи тук, та им изпратиха мисионер островитянин, патер Маопо, който прекарваше на атола само един месец в годината. Че какво ще намерят тук белите? На Големия остров имаше само копра. От копра никой не е забогатял. Някога, когато в лагуната се въдеха бисерни миди, идваха редовно бели купувачи на перли и седеф. Тогава имаше и големи сребристи миди, по-големи от човешка глава — за седеф, имаше и черни, много по-дребни, но затова пък в тях се срещаха по-често скъпоценните зрънца. После кой знае от какво мидите се изгубиха. Някои казваха — от тинята след големия ураган, други — от прекален лов. Заедно с тях изчезнаха и белите. Сега само двамина се мяркаха тъдява, шкиперите на две шхуни — търговецът на копра и прекупчикът на седефени черупки, който отвеждаше на буксир канутата до съседния атол за лова на миди.

Две години изкара Фааири с попаа по време на войната. Стреляха го и той стреляше, гуляеха и той гуляеше, напиваха се и той се напиваше, много нещо научи от попаа, но не малко така и не проумя до края. Там привикна да се храни на маса, да стърчи на стол, да не пада насън от кревата. Но щом се прибра на Големия остров, тозчас заживя така, както и преди. Хем както преди, хем не съвсем така. Много от навиците на белите забрави, но някои останаха. Не се отучи от пиенето…

Уискито струва много пари, а Фааири беше забравил да се гмурка, докато воюваше, не умееше вече да печели много пари. Опита да събира копра от кокосовите орехи. Колкото малко и да плащаше шкиперът на търговската шхуна, която всеки шест пълнолуния обикаляше островите, Фааири все пак успяваше да вземе някой франк, за да прибяга до Папеете, където да си погуляе, както през войната, да се напие, да гледа кино, да се повози на такси и после, след ден или след седмица, когато пропилее всичко, да се качи на някое корабче или кану и да се прибере. Патер Маопо, туземният мисионер, го гълчеше често. „Ти, Фааири — казваше той, — всичко хубаво на попаа забравяш, само лошото помниш.“ А той мълчеше, не дръзваше да се изсмее, не дръзваше да възрази. Строг беше патер Маопо, по-строг дори от предишния белокож мисионер. Той беше местен човек, познаваше и слабостите, и добродетелите на сънародниците си. Във всичко виждаше ръката на сатаната — и в уискито, и в танците, и в разходките до Папеете, и в старинните песни. Признаваше едно — ходене на църква и пеене на черковни псалми.

А всъщност най-хубавото нещо на белите беше спиртът. От него Фааири се подмладяваше, ободряваше се, ставаше му весело, целият свят се разхубавяваше, светваше, превръщаше се на музика и слънце, дори в най-мрачната нощ.

Тук всяка напитка струва скъпо. Попаа, които пият, колкото им скимне, не разрешават на туземците ни глътка, не им разрешават и те да се радват. Затова спиртът се носи скришно, а скришното е скъпо. Не стигат парите от копра. И Фааири намери изход. Стана и той търговец. С всичките си пари построи лавка, отиде в Папеете, накупи басми, газ, ножове, огледала, брошки, грамофони — всичко, каквото му хрумна. Шхуната не тръгна веднага, а изчака, както му е редът, нощта, когато от брега докараха с лодка касите с уиски. Фааири нареди стоката в лавката, а уискито скри в къщата си, и то не толкова от страх, че ще го хванат в контрабанда, а да си го пие сам. Надяваше се да забогатее от търговията, както попаа. Но за беда беше забравил обичаите на острова. Беше забравил, че тук всички са роднини — братя и сестри от истинската му майка и от истинския му баща, братя и сестри от тези, които го бяха осиновили, братовчеди, лели, чичовци. Всеки мина през лавката и си хареса по нещо. А обичаят задължава — щом ти поискат, ще дадеш. Фааири не смееше да отхвърли обичая. Затова само за няколко дни стоката му се свърши, без да е получил ни франк за нея. От време на време той се изхитряваше да си върне някоя вещ, като си я поискваше уж да си свърши някоя работа — ту брадва, ту трион. Така се сдоби отново и с бинокъла си, но само толкова. Останалото пропадна. Близките му го закачаха. И с право. „Ех, Фааири! — кимаха те с глави. — Голяма глупост направи, дето си прахоса парите в стоки. По-добре да ги беше пропил.“

Ей затова нямаше пари Фааири, затова вчера гледаше тъй алчно розовия бисер в ръцете на Теао. Откак го видя, изгуби съня си. Все той му беше пред очи. Срещу него можеше да наблъска цял корабен трюм с уиски. А защо ли му е този бисер на Немия — да си го поглежда, като си играе с октопода, както си гледа охлювените черупки. За нищо друго. Теао — все едно животно.

Той се запъти пак към брега, срещу островчето на Немия. Бисерът все го теглеше нататък. Хората се бяха захванали с всекидневната си работа. Едни деца брулеха зрели кокосови орехи и ги трупаха на купчини, други белеха влакнестите им обвивки върху забитите в стъблата железни шипове, а мъжете ги разсичаха с брадви на две и ги нареждаха да съхнат, за да се отделят ядките, които щеше да закупи белият шкипер. Пред колибите девойчетата стриваха копрата върху стъргала от мидени раковини, изцеждаха сока в платнени цедилки и приготвяха кокосово мляко, което не се пие, а в него се топят другите ястия: риби, стриди, хлебни питки. Момчетата нареждаха в ями зрели плодове на хлебно дърво и ги покриваха с палмови листа и камъни, за да втасат. Така ги запазваха с години. Когато им потрябваха, изгребваха си готово тесто и го опичаха на хляб или го изпържваха като палачинки. Повечето работа в селото се вършеше от децата — и шетането, и приготвянето на копрата, та дори и риболовът в лагуната. Мъжете обикновено ловяха риба извън рифа и ходеха за седефени раковини на съседния атол, а жените, освободени от домакински грижи, се занимаваха повече с гиздене и приказки. При островитяните децата съвсем не бяха тежест, напротив — всички гледаха да имат повече деца, собствени и осиновени, та да им работят.

Върху оголения от отлива риф двадесетина души ловяха риба. Кучетата им се хвърляха във водата и гонеха плячката към ловците, които я нанизваха мигновено на безпогрешните си копия. В залива пред селото се къпеха с радостни провиквания рояк дечурлига. Там родителите им пускаха понякога хванати в океана акулки и децата си играеха с тях, израстваха заедно, свикваха едни с други. Те се гмуркаха, докопваха ги за опашките да ги возят, пъхаха им риба в устата. Затова и когато станеха възрастни мъже, не се бояха много от акулите пред лагуната. Смятаха ги за свои. Но виж, в океана или на другите острови рядко се осмеляваха да нагазят във водата, при чуждите акули.

Фааири достигна брега зад кокосовата гора. Там видя как от Малкия остров се отдели леко кану. В полуголия лодкар той позна Немия, който тръгваше на риболов.

Без да го забележи, Теао продължи да гребе срещу вятъра, преведе лодката си през пролива, който свързваше Синята яма с океана, прескочи умело Голямата вълна на прибоя и вдигна платното. Фааири го следеше отдавна. Убедил се бе, че Немия обича да навлиза навътре в океана, но никога не се загубваше. Сякаш самият дявол, както казваше патер Маопо, го пазеше и му сочеше пътя да не се заблуди.

Сега беше моментът. Сега можеше безнаказано да се добере до розовия бисер, който щеше да напълни с уиски корабния трюм.

Фааири прецапа предпазливо оплитнелня проток. Водата се връщаше обратно от вътрешната лагуна към океана, замътена от тинята и планктона, и оголваше острите коралови буци, които при най-малката необмислена стъпка можеха да нарежат болезнено стъпалата му. Като огромно зелено сърце лагуната пулсираше — при всеки прилив смукваше през многобройните си протоци-вени бистрата си кръв, за да я изцеди назад при следващия отлив, пулсираше с непрестанен ритъм от векове, откак атолът се бе издигнал над океанската повърхност, и щеше да пулсира, докато някоя страхотна стихия го потопеше отново в дълбините.

Търговецът застана на мястото, където оня ден седеше Немия с октопода си, изу дочения си панталон и пъстрата си риза. Малцина на острова се обличаха така. Повечето мъже продължаваха да носят старите набедрени превръзки лава-лава, които за тропическите горещини бяха най-удобни, но Фааири се обличаше като белите; мъчеше се да им подражава във всичко.

Така стъкмен за плуване, той огледа лагуната. Не видя никаква опасност. Тогава натъкми очилата над очите си и се хвърли във водата, стиснал дългия си нож. Отдолу, върху пясъчното дъно, се очертаваха две ярки сенки. Самите акули не се забелязваха, слели се с цвета на пясъка. Бяха безобидни пясъчни акули, които дремеха в стоплената вода.

Бездната помръкваше, сякаш гигантски октопод беше изплискал всичкото си чернило. Между кораловите шубраци се източваха мътносини сенки, които протягаха нагоре безплътни пипала, невидими и затова още по-застрашителни. Понякога там, докъдето проникваше погледът, се мярваха размазани тъмни силуети, но докато човекът ги различи, те, много по-бързи от него, се врътваха назад и се стопяваха в блестящата синя мъгла. Наоколо се рееха спокойните рояци на кораловите риби, които му вдъхваха смелост да продължи търсенето, да не се обърне, да не избяга по-надалеч от угрозата на тая смълчана неизвестност.

Защото това не беше познатата лагуна пред селото, а Синята яма — тайнствена, доукрасена от легендите с ужаси и страхотии, където само Немия се осмеляваше да слиза.

И ако не беше розовият бисер, ако не беше шхуната с уиски…

Фааири беше наясно какво търси, затова не се лута дълго. Знаеше къде да търси. Той надникна зад гъбата Нептунова чаша и видя отвора. Но видя и октопода, който спеше с прилепнали към дъното на нишата пипала и отпуснато отгоре им тяло, с отворени очи. Само безизразната втренченост на присвитите им зеници издаваше, че не виждат. Дишаше бавно. Две от ръцете му стърчаха нагоре в дебнещо настръхнала поза. Той спеше, спеше и цялото му тяло. Те единствени дежуряха.

Случайно сянката на плувеца докосна бодърствуващото пипало. Заспалото животно се събуди тозчас. Сепна се. Очите му, мирно полегнали настрани, изпълзяха на челото. Зениците им се разшириха. Над тях поникнаха подобните на рога брадавици. В първия миг Осморъкия не разбра кой е дошъл. Припозна се. Сбърка грабителя с приятеля си. Очите му грейнаха приветливо. Но скоро откри грешката си. Вечният ужас, който човекът вдъхва на всяко живо същество, го скова. Кожата му се покри с мъртвешка бледност. После настръхна. Почервеня от ярост. По тялото му пробягнаха няколко синкави ивици. Избледня отново. И отново, все по-бързо, почна да сменява окраската си, сякаш всеки миг преобличаше нова кожа. Явно, искаше да уплаши неканения гост, да го пропъди с войнствен вид. Ококори големите си, зачервени от гняв очи, заизвива ги като охлюв, понадигна се върху ръцете си, напълни с вода мантийната си торба, изду тялото си, за да се покаже още по-голям и още по-страшен, протегна напред хватателиия чифт ръце, даде вид, че е готов да нападне.

Фааири се смути. Отдавна не бе влизал в единоборство с такива чудовища. А не минаваше за страхливец. Във войната му бяха окачили няколко дрънкалки — ордени за храброст, — но там беше друго. Вървят всички — вървиш и ти, бягат всички — бягаш и ти. Като стадо. Залови се и с пиене. В кръчмите се посбиваше често… А още от дете знаеше как да се справи с октопод — или удар с ножа между очите, или просто захапване на челото му, за да смачка със зъби хрущялния му череп. Сега трябваше също така, както някога. И най-добре с ножа. Все по-сигурно, отколкото със зъби, макар че този враг изглеждаше по-едър от братята му, с които се беше срещал някога. А може би тъй му се струваше. Под вода всичко изглежда по-голямо.

Нямаше как да се намъкне в пещерата. Октоподът препречваше пътя му със заплашително огъващите се пипала. Трябваше да го премахне, ако толкова държеше на шхуната с уиски, която може да се купи с един розов бисер.

Фааири изведнъж се хвърли в отчаян пристъп сред прострените триметрови пипала да достигне с ножа уязвимото място между големите ококорени очи. В този миг стреснатият октопод го обля с чернилката си. Светът притъмня. Прекрасната пъстрота на кораловия лес помръкна, удавена в мрак.

Човекът сякаш ослепя. Изгубил самообладание пред тая черна безпомощност, в която се бе озовал, той размаха непремерено оръжието си. Изглежда, докосна врага си, защото в следната секунда освирепялото от болка мекотело го уплете в многоръката си прегръдка. Вендузите залепнаха в кожата му, впиха се с нарастващ болезнен гъдел.

Ако имаше още малко въздух, ако беше снабден с акваланг като попаа в Таити, Фааири щеше да се остави спокойно в тези гадни, иначе безвредни примки, докато се разсее черната мътилка, и тогава щеше да забие острието си там, където бе намислил. Но той нямаше никакво време. Въздухът му се привършваше. Гърдите му се разтягаха в мъчителни спазми.

Фааири се отказа от борбата. Отстъпи. Опита да се измъкне от жилавия капан. Почувствувала уплахата му с животинския си усет, гигантската молюска доби дързост, стегна още по-уверено гумената си хватка, като продължаваше да се държи за скалата само с две от пипалата си. Плувецът почна да рита, да маха с ръце, но с всяко ново движение врагът му стягаше по-яко възлите на пипалата си. Опасният клюн, подобен на обърната папагалска човка, се приготви да забие отровния си връх в снагата му.

И в този миг пред решителния, фатален замах в малкия мозък на октопода се развихри буря. Наистина, насреща си имаше враг, който го нападна пръв, който го рани, който му причини болка. И все пак този враг беше човек, нещо като приятеля му, не същият, друг, но подобен на него. Имаше ли право да впръска в него отровата си, както в някой рак?

Осморъкия се поколеба, отдръпна назад опасното си оръжие, поотпусна възела на пипалата си. Ала все не се решаваше да освободи напълно жертвата си. Защото неговите преценки бяха твърде сложни, твърде бавни, твърде мъчителни за бедното му съзнание. Отдавна, от дългата дружба с Теао, в нервната му система, много усложнена за една молюска, се бе изградил един безспорен рефлекс — Теао беше приятел, господар, ако щете бог. А Теао приличаше на другите хора. Бяха ли тогава и другите хора приятели и богове? Имаше ли право да се защищава от тях дори когато е нападнат?

Октоподът безспорно не мислеше, не разсъждаваше, не преценяваше така. Кой знае как е нагодена неговата душевна дейност. Но какъвто и да беше механизмът на мисленето му, той направи такъв извод, какъвто щеше да направи и човекът на негово място. Тъкмо когато Фааири, неспособен вече да спре спазмата на гърдите си, нагълта вода и започна да се дави, победителят му го отблъсна рязко и се сви гузно в дъното на нишата си.

Замаян, в полусъзнание, повече инстинктивно, Фааири излетя към повърхността. Едва успя да различи брега през обагрените от чернилката очила, залови се в скалата и се изкатери върху нея. Тогава изведнъж силите му го напуснаха. Пред погледа му падна мракът, по-тъмен от димната завеса на октопода. Той политна и се строполи безчувствен на земята.

След като го прогони, Осморъкия дълго го следи, подал над водата изпъкналите си очи, смутен от неподвижността му. Присъствието му го дразнеше. Не можеше да му прости за болезнената рана, която още оцеждаше синкавата си кръв, не му прощаваше, че бе заел мястото на Теао, на другаря и защитника. На това място върху скалата обикновено седеше Теао, а Осморъкия, сгушен в краката му, примигваше от удоволствие под ласката на галещите му пръсти.

Накрай Осморъкия не устоя, изпълзя от водата, покатери се връз припадналия човек не толкова да завърши започнатата битка, а повече от любопитство — да види, да провери, да се убеди. Всички главоноги са много любопитни. А на суша обикновено избягваше борбата, съзнаваше добре безсилието си извън родната стихия.

Нощта настъпваше, когато Фааири се свести. Той усети, че върху гърба му седи някой и го дърпа с ръце. Но странно, какви бяха тези ръце, които опипваха цялото му тяло — леко, без грубост, но с някаква лепкава настойчивост.

Изведнъж Фааири скочи с вик на ужас, познал най-сетне кой бе увиснал върху раменете му. Октоподът не чу вика му, защото като всичките си събратя беше глух, но стреснат от рязкото движение на безчувствения допреди миг враг, той се вкопчи още по-здраво в тялото му, уплете врата и ръцете му с разтрепераните си пипала.

Обезумял от уплаха, човекът се втурна към селото с изблещени очи. Прецапа протока, в който острите корали израниха до кръв краката му, и продължи нататък по пясъчния плаж, разгонвайки по пътя си пълчищата криви раци.

Не! Това не беше обикновено животно — не беше чувал до днес октопод да нападне човек на сушата, — а зъл дух, както говореха старците, или пък самият Сатанаил, по думите на патер Маопо. Сатанаил стискаше гръкляна му, Сатанаил опипваше със студените си слизести ръце лицето му, сякаш търсеше да ослепи очите му, стягаше гърдите му. Фааири не можеше да допусне, че уплашеното животно се бе вкопчило в него от страх, че не смееше да се спусне от гърба му при лудия му бяг, че на сушата губеше бързината на рефлексите и на съобразителността си, че само дебнеше момент да се откачи от него и да се прибере в морето. А Фааири тичаше, забравил дори да викне за помощ. Кой можеше да го спаси от Сатанаил? Без да го помисли, подсъзнанието му само̀ реши. Краката му неволно го отнесоха в храма. Единствен бог имаше власт да прогони сатаната.

— Помощ! — изкрещя той пред самата врата. После я блъсна, влетя в малката църквица, иззидана от коралов камък, и се простря по колене в подножието на олтара, под грубо изписаните от местен художник божествени образи.

— Богородице, спаси ме! — зашепнаха пресъхналите му устни. — Моля те, спаси ме!

И чудо. Пипалата се отпуснаха, живата тежест от гърба му се изхлузи и плесна на каменния под. Фааири се строполи на пода с подкосени крака. Опомни се скоро. Ужасът продължаваше да стяга гърдите му. Озърна се. Не се мяркаше никой. Дали сатаната се беше махнал? Дали го бе оставил най-сетне на мира?

Пред отворената врата се събираха съселяните му, питаха се разтревожени, надничаха боязливо към тъмната вътрешност, без да се решат да влязат. В тяхна близост Фааири доби малко смелост. Стана, запъти се към изхода. Ето, оставаха пет-шест крачки. Но той не ги направи. От гърдите му се откърти повторен вик:

— Помощ — сатаната!

Хората неволно се отдръпнаха, а Фааири отскочи към олтара. Вляво от черупката на тридакна, която служеше като купел за светена вода, го гледаха втренчено като прозорчета на ада две големи, излъчващи призрачен огън очи върху тлъсто уродливо тяло, от което се протягаха китка дълги пипала, осеяни с по две редици вендузи като седефени копчета. От микроорганизмите, които се бяха поселили върху кожата му, на въздуха целият октопод светеше с бледозеленикави сияния, като че ли огрян от огньовете на преизподнята. Както разправяше патер Маопо, така свети самият сатана. Пък и кой друг освен сатаната би избрал светия купел, за да го оскверни със своя допир? И през ум не можеше да му мине най-простото обяснение, че Осморъкия се бе намъкнал в светената вода, насочван от инстинкта на водния обитател, само да разхлади изсъхналата си кожа.

Фааири съвсем не беше страхливец. Сражавал се бе смело срещу живи хора, ордените му от войната доказваха това, някога умееше да се бие с акули и главоноги. Но сега беше друго. Сега се бе срещнал със свръхестественото. Трябваше да излезе от църквата, да се освободи час по-скоро от тая ненавистна близост, а не смееше да направи нито крачка напред.

Изведнъж той се досети, грабна дървения кръст от олтара. Пред светия символ трябваше да се преклони всяка нечестива сила. Сатанаил беше длъжен да отстъпи, да се провали вдън земя.

А не се провали. Напротив, простря пипало и изтръгна кръста от ръцете му. С друго пипало докосна ръката му, но Фааири свари да я отдръпне навреме и макар лишен от единственото си оръжие срещу тъмните сили, излетя навън.

— Сатаната! — само това изхриптяха напуканите му устни. — Вътре! В светия купел!

Множеството се закръсти в ужас, отстъпи още повече. Търговецът хлопна вратата след себе си.

Тогава напред излезе Тангихиа, звънарят, който донякъде заместваше мисионера при отсъствията му. Тангихиа удряше редовно камбаната в неделните утрини да събере в храма богомолците, които изпяваха няколко църковни песни и се разотиваха. Правеше само това — биеше камбаната, но тая почетна длъжност беше достатъчна да му създаде сред простодушните островитяни престижа, който го поставяше непосредствено след патер Маопо, може би наравно с търговеца.

— Фааири — рече той. — Донеси един катинар!

Превърнат от страха в пълен безволник, търговецът го послуша. Донесе катинара, а звънарят пристъпи боязливо до вратата и с разтреперани пръсти скопчи халките й.

После се оттегли заднишком.

— Ще дойдем утре — въздъхна той, като изтри потта от челото си. — На светло.

Денят дава смелост, избистря мисълта, навява разумни решения. Тангихиа знаеше това. Нощта е царството на изкусителя. А Фааири, попаднал сред хората, извън обсега на светещите пипала, извън магията на втренчените огнени очи, отново се сети, че искаше да бъде като попаа, отново почна да разсъждава, да преценява. Сега чак допусна, че това можеше да бъде и обикновен октопод като всички други многоръки гадини на рифа. Ех, ако беше така, ако излезеше обикновен октопод. Тогава утре с помощта на светлината хората щяха да го убият и да го наготвят, както те умееха, в безброй вкусни ястия.

То се знае, ако останеше пленник, ако беше обикновен октопод… Ами ако не беше…

В това време Осморъкия пълзеше покрай варосаните стени, опитваше да се залови някъде, да изпълзи към прозорчето, да излезе на свобода. Напразно. Смукалата му не прилепваха към сухата мазилка, а само откъртваха тънки люспици вар. Злочестото животно се преместваше встрани и пак опитваше да поеме нагоре. Опитваше, опитваше. Но вече отпадаше бързо. В неравната борба с твърдината на тъмницата си, в изсушаващия въздух то прахосваше силите си, запазената вода в мантийната му празнина вече беше отдала на хрилете му всичкия си кислород. Тъй както леководолазът отнася в бездната с акваланга си частица от своята атмосфера, така и октоподът беше донесъл на сушата частица от своето море. Но тая частица вече бе изтощена. Осморъкия почваше да се задушава, да диша по-учестено, а движенията му ставаха все по-вяли, по-отпаднали.

Той досегна пролуката, където се допираха двете крила на вратата. Провери с едното опипващо пипало. Тънкият му връх успя да се провре. Осморъкия изведнъж се оживи, прилепна към вратата. Ръката му се сплескваше все повече и продължаваше да се намъква в тясната междина. Излезе навън. Той усети с върха й, с пръснатите там обонятелни органи свежия мирис на морето. Това му даде нов подтик. Вендузите на освободеното пипало се закрепиха за външната повърхност на вратата, намериха опора на порива му за свобода. Милиметър след милиметър, сантиметър след сантиметър се промушваше навън пипалото, смачкваше се като бананов лист, при все че към основата си то имаше дебелината на човешко рамо. Редом с него попълзяха още три пипала. Когато и те се подадоха навън, дойде редът на телесната торба, на големина колкото петгодишно дете. Тя също се сплеска, запрецежда се навън, сякаш протече като желе през тесния отвор. Само хрущялната черупка на мозъка се позабави малко, но накрай и тя се присви, доколкото беше нужно, и премина отвъд. Октоподът погледна. Видът на лъсналия океан и соленият дъх на понесените от пасата водни пръски удесеториха волята му за свобода. Останалите четири пипала се източиха много по-бързо.

Най-сетне, отмалял от страшното напрежение, Осморъкия се отпусна на пясъка, обезсилен, но свободен. Нямаше време за губене. Той простря пипала и повлече тромавото си туловище направо към брега. Крачка след крачка, метър-два-пет-десет метра. Уханието на морето се усилваше, освежаваше изсъхналото му тяло, опияняваше го. Накрай, когато вече нагазваше във водата, връхлетяха кучетата. Някой по-дързък пес захапа пипалото му. Но беше късно. Друго пипало се бе заловило вече за подводната коралова буца. Осморъкия се дръпна навътре и отмъкна нападателя си под водата. Не го изяде, след такова премеждие не можеше да помисли за ядене, само го удави и след това го пусна. Вълните го изхвърлиха на брега, където го разкъсаха братята му, вечно гладни като вълци.

Още с първите лъчи на изгряващото слънце цялото село се скупчи в нетърпелив ужас пред черквата. Пребледнял, с тъмни кръгове под очите, но вече успял да възвърне самообладанието си и желанието си да придобие розовия бисер, Фааири пристъпи към заключената врата. Тангихиа мушна ключа, превъртя го, после разтвори вратата със замах.

Храмът беше празен. Двамата влязоха предпазливо, надзърнаха в купела, погледнаха зад олтара — нищо! От октопода ни помен!

Фааири излезе пред множеството.

— Няма го! — започна той, прегракнал от вълнение. — Значи, е бил нечестивият! Само той може да се измъкне през заключена врата. Той може всичко — да става невидим, да преминава през стените…

Това обяснение оправдаваше снощната му уплаха. Ако бяха заварили един обикновен октопод, Фааири щеше да стане за смях. Островитяните умеят да се подиграват. Но сега, слава богу, беше друго.

— О-о-о! — мърмореха уплашените хора.

Тангихиа се кръстеше непрестанно. По едно време той се опомни и промълви с глух глас:

— Лукавия оскверни божия храм. Затова бог ще ни накаже.

Разтрепераните хора неволно почнаха да се кръстят след звънаря в очакване на жестокото наказание, за което нямаха никаква вина.