Петър Бобев
Теао Немия (8)

8

Жан и Маурея бяха решили. А и цялото село знаеше решението им. Девойката щеше да замине с него да види родината му, а после двамата щяха да се върнат на атола. Въпреки всички съмнения, присъщи на съвременния човек, Жан беше намислил да заживее тук, сред тия неуки хора — просто и безизкуствено като тях. С направените снимки щеше да изплати бащиния си дълг, щеше да свали от плещите си това мъчително бреме и щеше да заживее спокойно, както никога досега. Той пак щеше да донесе камерата си, щеше да прави нови и нови снимки, но вече не за пари, а за себе си, за задоволяване творческия огън на сърцето си. И зрители щяха да бъдат не преситени любители на силни преживявания, които идват да убият още един час от мъчителната си скука, а неговите островитяни, за които всяка прожекция е празник.

И все пак съществуваше реална опасност. Филмовата компания определяше самоволно хонорара. Нямаше тарифи. Директорите и консултантите можеха да не платят това, което очакваше той. Не за пръв път му се случваха такива изненади. При това конкуренцията беше жестока. Хиляди водолази се гмуркаха с кинокамерите си по всички морета и океани, всеки миг рискуваха живота си за няколко метра вълнуваща лента, затрупваха фирмите със сандъци снимки, обезценяваха своето производство, самоизяждаха се в безпощадна надпревара за сензации.

За всеки случай трябваше да направи още някой хубав, и то се знае, с потресно впечатление кадър. Какъв? Дълго мисли той, докато се сети. Туземците се плашат от акулите по-малко, отколкото от тридакните, мидите убийци. Жан Гари беше преживял безпомощния ужас при срещата си с такава убийца в Синята яма. Ето това беше също вълнуваща сцена, не по-слаба от битката с Бялата смърт, при която зрителите също ще затаят дъх. Изведнъж му хрумна и друго. Ами ако жертвата не е мъж, а жена? Страданието на жената винаги предизвиква по-силен трепет, по-нежно съчувствие. За битието на жената не са присъщи такива опасности. Една жена, една хубава девойка!

Той сподели идеята си с Маурея.

— Ще сложим лост между черупките и ти ще можеш да измъкнеш крака си, когато пожелаеш.

Щом като тъй смяташе нейният Жан, тя не опита дори да възрази. Значи, така ще стане.

— Хайде! — разбърза се тя. — Да вървим!

Тя беше дете на своя народ. Когато решеше, трябваше да действува на часа.

— Почакай! — опита да възпре готовността й Жан. — Нека да го пообсъдим добре!

— Няма какво да обсъждаме! — засмя се тя. — Тук никой не разсъждава много. Ако остави днешното си решение за утре, положително няма да го изпълни. Ще премине огънят, ще го зареже. Ние често се шегуваме със себе си. Казваме: „Канакът по-напред действува — после мисли; а попаа мисли — пък не действува.“

Разсмя се и Жан.

— И аз май като вас — отказвам се да мисля. Предпочитам да действувам.

И така, поддали се на първия порив, двамата се заеха с подготовката на интересните снимки. Тангихиа и Хоно подбраха в мрежата си извлечената до Малкия остров тридакна и я отнесоха всред външната лагуна. Там я пуснаха ведно с мрежата, но така, че да могат всеки момент да я извлекат на повърхността, ако се наложи. Капитан Роже докара от кораба три акваланга. Скоро всичко беше готово и малката флотилия се запъти към средата на лагуната, където се поклащаха двете канута на Тангихиа и Хоно.

Голямата вода, приливът, настъпваше бързо, заливаше нащърбените зъби на рифа, полазваше по плажа, сякаш изгризваше с меки кристални зъби пясъчния пръстен на атола във вечната си борба със сушата, в победоносни пристъпи и унили отстъпления. Приливната вълна, позеленяла от придошлия планктон, нахлуваше във вътрешната лагуна през многобройните протоци, в които водата се втурваше разпенена, наблъскана с риба като жива пърхаща лавина. На брега до протоците стояха рибарите, които набождаха на копията си преминаващите през тесните устиета риби.

Жан погледна към Малкия остров. Немия стоеше на скалистия му край и се взираше насам, заслонил очи с ръка.

— Ех! — въздъхна той. — Ако не ме отбягваше, би ни помогнал много. Но…

От оная вечер, когато го свали във водата, сметнал го за нежелан нападател на Маурея, Теао го избягваше още по-упорито. Жан го търси няколко пъти в малкото му владение — табу не се отнасяше за попаа, — но Немия, щом го забележеше, се хвърляше от брега и изчезваше в Синята яма. Не го дочака нито веднъж.

В това време Фааири пренасяше с три лодки докараните с новия кораб сухари, консерви и бъчви с вода. Вече ги смяташе свои и като истински попаа, добил чувството за собственост, не се доверяваше никому. Искаше сам да види как ги товарят, как ги разтоварват и къде ги складират. Дебнеше като куче някой да не отмъкне пакет сухари или кутия консерви. Разбрал беше напълно, че всяко пакетче може да бъде превърнато от неговата находчивост в бутилка уиски, в къща или торбичка пръст от Таити за градинката му. Фааири вече бе станал напълно различен от сънародниците си, като попаа вече мислеше надалеч — мислеше, преди да действува.

Половината от жителите се въртяха покрай брега в очакване на лодките му да видят какво им докарва, а останалата половина със своите канута, натоварени с жените и децата им, се бе струпала като на празник около мястото, където се подготвяха подводните снимки. Но за да не му пречат на работата, Жан ги бе предупредил да стоят настрана и те, като послушни момчета, не престъпваха определената граница, а се надигаха на пръсти върху бордовете и по катамараните, докато децата им се катереха по мачтите и оттам протягаха вратове да не изпуснат предстоящото зрелище.

Жан определи задачите на всекиго. Хоно се спусна с акваланг на гръб и вмъкна железния лост между черупките на мидата, които при това неочаквано и непреодолимо препятствие останаха полуотворени. Тангихиа го последва, за да маскира лоста и мрежата с наскубани водорасли. После, когато той изскочи над водата, Жан му подаде другия акваланг, третия надяна на раменете си, захапа мундщука и се потопи.

От придошлия планктон очарованието на лагуната не бе намаляло. Слънчевата светлина грееше в милиардите живи прашинки като лъч в задимена стая, забулваше подводния свят с най-фина завеса, изтъкана от брилянтени нишки. Жан погледна над водата и пак потъна. То беше тъй странно, тъй смущаващо — това усещане на границата. Отгоре сияеше познатият въздушен свят с бухналите облаци, с безпределната прозрачност на небесния купол, с маслената зеленина на палмовите корони, а отдолу искреше в копринена лъскавина зеленикавата бездна, в която се провиждаха забулените коралови постройки, в която се рееха тайнствени сенки, в която бълбукаха издишаните мехурчета на акваланга — особен, непознат свят, като чужда планета, някакъв нов космос, виждан многократно и все тъй неприемлив, какъвто е бил при първото му виждане, невероятен пейзаж, наплескан от луд живописец, сбрал в една палитра цялата гама на спектъра, размесена с неземна лекота и призрачна нереалност.

Жан се устреми към дъното, където се бе свил Хоно, и натискаше с две ръце дългия лост, като се задържаше с крака в една морска гъба, за да не изплува. С пъстрите си багри водораслите наподобяваха осланена от есента гора, по чиито листа искряха кислородни мехурчета като сребриста слана. Сред тях пърхаха рояци морски кончета, трепкаха скариди, пълзяха охлюви, а в основите им се ровеха таралежи като оживели кактуси. Гушеха се пъстри като тигри каури, чиито черупки сега покриват комарджийските маси, а доскоро служеха като монети в Африка и Океания. Ракът отшелник беше намерил нова охлювена черупка и я измерваше дали ще му бъде по мярка, както хубавица пробва новия си тоалет. По кораловите вейки се спотайваха пъстри сплитъци от гъвкави офиури. Стриди плакнеха грапавите си, сякаш издялани от бигор капачки. Прелитаха облаци риби, замайващи погледа със своята многоцветност: бели, нашарени с жълто и черно, риби кочияши; оранжеви дългоносци; тъмни, почти черни морски ангели; сини риби мишени, татуирани с бели концентрични окръжности. Тук се намираше детската градина на океанските обитатели — дребосъкът: рибки, рачета, мидички, коралчета, които дори не се опитваха да се сравняват по великолепие с бухналите коралови джунгли от наветрената страна на рифа, пропадащ почти отвесно в океанската бездна. Едрите риби — тонове, акули, луни, мечове, ветроходи — не прекрачваха каменната му бариера, обикаляха отвън. Навремени през стоплената вода се източваха цели облаци селди, сардини и килки, които закриваха за малко многообразната сцена на живота зад седефеното си було.

Проверил, както трябва, тридакната, убеден в пълната й безвредност, Жан изплува на повърхността. Свали мундщука и каза:

— Хайде, Маурея! Пролуката на черупката е широка. Можеш свободно да измъкнеш крака си, когато пожелаеш. Аз опитах. Мушни стъпалото си и прави отчаяни движения! Гърчи се, сякаш наистина се давиш! А Тангихиа всяка минута ще ти подава въздух от акваланга.

Девойката не рече нищо. Имаше пълно доверие в своя Жан. Той не беше като канаците, които първо действуват, а сетне мислят. Той беше преценил всичко. Щом я пращаше долу, значи, нямаше никаква опасност. Тя се преобърна и заби с главата надолу, натам, където върху замаскираната мрежа лежеше огромната мида като жива канара. Отстрани, сгушен сред водораслите, Хоно стискаше железния прът, който беше обезсилил каменното чудовище.

Маурея се поколеба, преди да нагласи крака си в този жив капан, и само одобрителните знаци на Жан, който беше доплувал до нея, й дадоха смелост да се реши. Тя бутна крака си в зиналата пролука, докосна студеното мидено тяло. Нищо. Каменните челюсти стояха неподвижно стиснати, захапали лоста. Девойката изви ходилото си да се задържи в черупките. Около крака й пъплеха малките рачета и я гъделичкаха неприятно. Ето, доплува и Тангихиа, подаде й мундщука на въздушния резервоар. Изпуснала издишания въздух в блестящ грозд като рой сапунени мехури, тя вдъхна животворната глътка. Усмихна се.

Тогава Жан насочи кинокамерата, като следеше да не улови в зрителното й поле легналия Хоно с лоста или редовно доплуващия с акваланга Тангихиа. Маурея сякаш беше родена артистка. Жан беше забелязал колко естествено изпълняваха възложените им роли всички туземци — скромно и непринудено, без желанието за самоизтъкване и блясък на цивилизованите артисти.

В това време Фааири, доволен, успял да превози на острова последните сандъци с консерви, излял цяла бутилка уиски в гърлото си, заключи склада като истински собственик и успокоен, излезе към брега да разбере какво е това оживление. Той спря едно момче, което притича покрай него.

— Ехей, какво става тук?

— Попаа прави живи картинки — отговори малчуганът, преди да се метне във водата и да заплува към множеството.

Не само от любопитство търговецът се качи на своето кану и заплава нататък. При неговото приближаване нетърпеливите зрители се отдръпваха, правеха му почтително път. Властта и богатството бяха почнали да играят своята роля и сред свободните деца на природата. Фааири се нагласи в опразненото пространство, където се поклащаха само лодките на капитан Роже, Тангихиа и Хоно. Никой не се осмели да го предупреди, че там е забранено да се влиза. Фааири беше почти попаа, може би за него вече не важеха забраните за обикновените канаци. Нали всички виждаха как белите шкипери го посрещаха на шхуните си като равен?

В душата му се бе промъкнала една луда мисъл. Мярнала се бе още щом чу отговора на момчето, че попаа прави живи картинки на дъното, и бе изпълнила цялото му съзнание — мисъл за убийство. Сега беше моментът да отмъсти за отнетата девойка, за понесената обида, за най-тежката обида — подигравката. Само сега! Алкохолът беше вдъхнал дързост в душата му, засилваше омразата му, притъпяваше способността му да разсъждава.

Когато дойдеше за седмица-две на атола и събереше паството си в храма, отец Маопо повтаряше само едно: „Не убивай!“ Досега Фааири не се бе замислял за правотата му, не му идваха наум никакви съпоставки. Патер Маопо беше длъжен да говори така. Но сега, когато страстта се бе надигнала в гърдите му, когато бе стиснала гърлото му, когато ракията бе замъглила разума му, това запрещение на новата религия се изпречваше пред неговия нагон в цялата си неотменима мощ. Това беше закон, могъщо табу, на белите. Старците не го бяха забравили, припомняха го и на младежите. Някога, когато дедите им харесвали някоя брадва или огледало на пристаналия кораб, те изколвали екипажа му и се сдобивали с това, което са пожелали. После изяждали убитите, заличавали така следите. Но попаа не прощавали. Кой знае как се досещали къде е станало убийството, изпращали там корабите си, войниците им слизали на атола, разстрелвали вождовете и стареите ведно с кокошките, свинете и кучетата, изсичали кокосовите палми и си отивали. Така втълпявали в главите на бедните канаци евангелската заповед: „Не убивай!“ И капаците свиквали с нея. Попаа е табу. Никой канак няма право да убие попаа. Тъй знаеше и Фааири, тъй му втълпяваше дядо му Фаукара и баща му Нун, и вторият му баща Тека. Тъй знаеше до оня ден, когато дойде корабът, който набираше доброволци за войната. Белите обещаваха много пари и разходки в страната на попаа. Тогава се помами и Фааири, стана войник. И го пратиха да стреля други попаа. Ех, ако беше там патер Маопо? Нямаше да проповядва повече: „Не убивай!“ Та той въобще не знае какво значи избиване. Той няма представа колко трупове е видял Фааири — толкова, колкото риби изхвърля внезапният шквал, когато застигне рибния пасаж в океана. Там други попаа, началниците му, сякаш забравили главното си табу, заповядваха друго: „Убивай!“ И колкото повече попаа унищожеше Фааири, толкова повече пиене падаше. Пиеха всички. Повече мъртви — по-голямо пиянство. В чест на победата. Най-сетне войната свърши. Фааири се върна. И тогава патер Маопо издигна отново своето старо табу: „Не убивай!“

Фааири стисна до болка веслото, в непреодолим нагон да чупи, да руши, да излее цялата болка на душата си, цялата накипяла злоба. Защо да не го убие? Ония там, в страната на попаа, не му бяха сторили нищо и при все това той ги разстрелваше, както тук на острова изтребват плъховете. А тоя му отне девойката, направи му най-голямото зло. Защо да не го смаже? Защо? А белите са табу тук, на архипелага. Канаците нямат право да ги докоснат. Защото който наруши това табу, отива в Папеете, в съда, и оттам — при прадедите, да си припомнят заедно с гордост колко попаа са оставили без глави…

Ами ако е по-хитър, ако премахне чужденеца тъй, че да не се разбере кой е виновникът… И Маурея отново да остане за него…

Фааири не беше истински канак. Не почваше да мисли, след като е действувал. Не беше и попаа — да мисли, преди да действува. Беше нещо по средата — щом намислеше, и действуваше. Той не запита, не провери кой друг освен чужденеца е под водата, не се учуди защо Маурея не се вижда наоколо — Маурея, която напоследък не се отделяше от него. Алкохолът не го остави да размисля много.

Фааири би могъл да се върне на брега, да заколи някоя костенурка или куче и с кръвта му да примами акулите. Но не го стори. Нямаше търпение. Жадуваше да отмъсти час по-скоро. Той поряза дълбоко дланта си и я натопи във водата. Тозчас под кануто се сбраха десетина малки акули, завъртяха се в кръг, подлудяха. Само че не тях очакваше търговецът. Той се измести по-близо до рифа, по-близо до океана. Солената вода щипеше мъчително дълбоката рана, отнасяше примамливия й мирис надалеч, отвъд прибоя. Фааири внимаваше само едно — гледаше да не се мерне над оплитнялото дъно някоя опасна сянка, да не изгуби китката на ръката си. Изтеклата кръв щеше да се възстанови скоро. Това, което замисляше, заслужаваше една-две шепи кръв.

И изведнъж я видя. По-право, видя нещо, което превъзхождаше очакванията му. И неволно потрепера. Откъм океана се зададе една огромна вълна, която още отдалеч се надигна, източи се нагоре, разпени белия си гребен и тъкмо над рифа се изправи като триметрова стена. В тоя миг, преди тя да се сгромоляса като взривена скала, търговецът съзря в нея, сякаш включена в стъклена буца, като в аквариум, Бялата смърт. Сякаш надарена с човешки разум, тя бе изчакала най-високата вълна и по начина на туземците заедно с нея бе прехвърлила обикновено непроходимата за такива гиганти каменна преграда.

Тържествуваща радост и трепетна уплаха запълниха едновременно сърцето му. Вече имаше право да смята, че попаа не съществува.

Бялата акула се стрелна тутакси към него, отдето лъхаше замайващият мирис на кръв. Фааири тозчас извади ръката си и загреба към брега. Акулата блъсна с глава кануто му, разкъса вървите на катамарана, но в същия миг съзря по-лесно достъпната плячка на дъното и с два плясъка на опашката си задълба надолу.

Първи я видя Хоно Страхливеца, видя я и обезумя от ужас. Веднага си представи как главата му попада в устата й. Както някога. Изтърва железния лост и излетя нагоре. Освободена от възпиращата сила на лоста, мидата стисна мигновено крака на девойката. Тангихиа, както се бе запътил да й подаде поредната глътка въздух, се поколеба. Напред или назад? Акулата се устреми към него, блъсна го с глава и той неволно изтърва акваланга. Малцина биха устояли срещу такъв враг. Не устоя и Тангихиа. Акулата го подгони. Двамата приятели се прехвърлиха едновременно в кануто, но чудовището го удари с глава, преобърна го. Хоно и Тангихиа се втурнаха с лудо плуване към брега подир отстъпващите в безреда канута.

Бялата акула отново се спусна към дъното, срещу задушаващата се девойка, която се мъчеше напразно да освободи захапания глезен. Жан захвърли камерата и се втурна с ножа си срещу връхлитащата грамада. Той единствен от всички бе забелязал, че тя още беше безвредна. Телените шевове още сковаваха устата й. Наистина, в дивите си усилия да ги отвори, тя беше разранила челюстите си, беше разширила зловещата зъбеста цепнатина, но тая цепнатина все още не можеше да се превърне в предишната машина на смъртта. Когато акулата се втурна насреща му в безсмислената си стръв, Жан се метна отгоре й, както бе видял Теао, и с все сила заби ножа си в твърдата като гьон кожа. Гигантската хищница се изви рязко да метне от себе си дръзкия нападател и изтръгна от ръцете оръжието му, което остана забито във врата й. Отнесе го в зелената мъгла. Втурна се подир бягащите канута.

Жан погледна надолу, където пленената девойка продължаваше да се гърчи от задушаване. Трябваше да й помогне, бързо и решително, за няколко секунди. От секундите сега зависеше животът й. Да надигне ли и той като Немия мидата, за да я изнесе на повърхността? Но тоя път брегът беше далеч. Докато го достигне, девойката вече нямаше да се нуждае от помощ…

Изведнъж той се досети. Спусна се уверено надолу, като още по път свали акваланга си, и мушна мундщука в устата й. Маурея задиша ненаситно нахлуващите в дробовете й свежи, живителни глътки. А Жан изплува нагоре за друг нож, за да се върне след това и да среже гигантския мускул на тридакната, който притегляше чудовищните черупки.

В този миг Бялата смърт отново налетя. Все още не проумяла, че устата й е обезвредена, тя се насочи срещу човека като понесена от наводнение скала. Напрегна челюсти да ги отвори, но теловете още държаха здраво. Така, със скована уста, тя блъсна нещастника в главата. От страшния удар операторът изгуби съзнание и се отпусна безпомощно към дъното.

А Фааири гребеше с удесеторени сили към брега. Още малко! Още двадесет метра!

Но акулата го настигна, повдигна с глава разнебитеното му кану, за което катамаранът едва се държеше с разкъсаните си върви, и го изхвърли извън борда. Фааири не направи нов опит да се качи вътре, а загреба панически към брега. Достигна плитчината и едва излязъл на сухо, се простря по очи върху напечения пясък.

Когато чу крясъците и видя бягащите хора, Теао се хвърли във водата и заплува като преследван от косатки делфин към мястото, където бе видял за последен път Маурея. Там надяна подводните очила, които стояха неотлъчно прикачени с ластик на челото му, и се гмурна. Всичко му стана ясно изведнъж. Макар че бе снабдена с въздух от акваланга, Маурея едва запазваше съзнание, изтощена от преживяното и от болката в притиснатия крак. Тя го видя, но не го позна, защото нямаше очила. Пред погледа й той се мярна като размазано петно, което наподобяваше човешко тяло. Надеждата оживи лицето й. Теао провря с мъка мускулестата си ръка с ножа между стискащите черупки. Знаеше какво търси. Гигантската мида също усети намерението му. Затова стегна по-силно чудовищния си мускул. Накъдреният отвор се сви повече, притегна и неговата ръка, ала той не изтърва ножа, продължи да пори с него лигавата й вътрешност. И изведнъж усети. Бе докоснал това, което диреше, бе докоснал мускула. Теао натисна с последните сили на изтръпналата си ръка, натисна повторно, потрети и внезапно страхотната каменна окова се отпусна.

Немия извлече полумъртвата девойка от обезсиления капан и я помъкна към Синята яма. Пътем зърна тялото на Жан, което потъваше бавно към дъното, ала не спря. Защо трябваше да му помага? Всъщност този проклет попаа беше виновен за всичко. Той искаше да му я отнеме, да я отведе със себе си, той я накара да стъпи в мидата убийца заради своите мърдащи картинки, както бе накарал и Теао да се бие с акулата — все заради тая проклета кутия.

Немия проплува залива и вмъкна Маурея в пещерата си. Щеше да я скрие, та никой да не я намери, никой да не я подлага на нови опасности, никой да не я напада. Пленените светещи рибки пръскаха мека светлина в засипания кладенец. Той положи девойката върху леглото си от морска трева и разтри с тръпнещи пръсти челото й. Без да отваря очи, тя промълви глухо:

— Жан, доволен ли си от мен? Обичаш ли ме, Жан?

Теао стана. Мъчителна буца заседна в гърлото му. Значи, тя не се сърдеше на омразния попаа. И в бълнуването си беше с него. Обичаше го. И ако попаа загинеше, Маурея щеше да тъгува. Нима Теао щеше да я остави в мъка? Щом толкова я обича…

Той се гмурна в тъмния тунел. На излизане потупа с ръка Осморъкия, който се бе свил в своята стражева ниша, сякаш му заръчваше да варди любимата му, и полетя към мястото на изживяната драма.

Намери го на десетина крачки от осакатеното каменно чудовище, което плакнеше в мъчителни гърчове раздраните си вътрешности, намери го полегнал кротко, сякаш заспал сред китка морски пера, а около главата му се виеше розов дим от получената рана. Ударът на акулата го бе зашеметил, бе спрял дишането му и Жан бе паднал на дъното, без да глътне вода. Не беше удавен, а в безсъзнание. Глутница малки тигрови акули кръжеха настървено наоколо, приближаваха и мълниеносно отскачаха назад като страхливи чакали. Но това нямаше да трае дълго. Накрай все щяха да се престрашат…

Теао се вряза сред тях, разпръсна ги с ръце и пое безжизненото тяло. Насред път срещна под водата капитан Роже, който се бе спуснал да търси пасажера си, безпомощен без подводни очила. Двамата изнесоха ранения в лодката, шкиперът натисна веслата, ала пред прибоя Немия му ги отне, задържа се на пет метра от ревящия бял насип и когато дочака най-високата вълна, с луд пристъп на сили премина през кипящата пяна в открития океан. Тогава отстъпи греблата на капитана, погледна безжизненото тяло на французина в дъното на лодката и скочи във водата. Достигна своето островче, покатери се на брега, седна и се замисли, обхванал колене с ръце, с опряно върху тях тъжно вкаменено лице. Осморъкия протегна от водата пипало да го подкани за игра, но като не получи взаимност, се сви покорно в краката му като куче.

От далечината, откъм селището, долиташе глъчката на възбудените островитяни, които оплакваха загубата на Маурея. Тъй замислен като Теао, отсреща на брега седеше и Фааири, проумял най-сетне какво бе направил, кого бе унищожил вместо омразния попаа.