Петър Бобев
Теао Немия (3)

3

Теао не научи какво се бе случило с осморъкия му приятел, който не можеше да му разправи нищо. Само се чудеше защо се е заврял в нишата си и цял ден не се подава навън. Не се досещаше за връзката между странното му поведение и засилената враждебност на сънародниците си. И като не можеше да си го обясни, престана въобще да мисли за него. Животът искаше своето.

Изгревът се разгаряше бързо. Мержелеещата сивота постепенно просветваше, пламваше като раздухана жар. Теао поклати глава. Такава алена зора навяваше смут в душата му. Живял все край морето, срасъл с него като морските животни, той имаше първичната дарба да предвижда всяка негова промяна по най-неуловимите признаци, по най-незабележимите оттенъци на водата и небето.

Тревожният огън на изгрева загасна скоро. Над света грейна прекрасният ден и заля небосвода с море от течен опал. Теао взе копието си и скочи във водата. Смяташе да ловува пред Синята яма. Ето, достигна Голямата вълна, премина я под вода, сякаш прелетя през непрогледен облак от бисерни капки. Пое въздух и се гмурна отвесно все покрай стръмния склон на външния риф, който потъваше и се стопяваше в зеленикавата бездна. На десетина метра от него водата изглеждаше тъй прозрачна, все едно въздух. Всичко — корали, водорасли и риби — се открояваше ярко, до най-малкото цветче, листенце или люспа. Но извън тая граница очертанията им се размазваха, познатите храсталаци и животни се превръщаха в неясни фантастични сенки, които се рееха безшумно насам-натам, стопяваха се в плътния мрак на далечината, сякаш изчезваха и после отново неочаквано се зараждаха в синьото неосезаемо нищо. Отгоре, по разлюляната повърхност, маршируваха в равни промеждутъци трепкащи нанизи жълтици, които потъваха в прибоя, за да се превърнат мигновено в подводни вихрушки от златен прах. То беше чудно място, където се срещаха в гърмяща прегръдка двете стихии — въздухът и водата. Нагоре, във въздуха — облаци от водни пръски, в които грееше дъгата; отдолу, под водата — въздушни пръски със своя подводна дъга, а по средата чудна смес — пяна от вода и въздух, която заличаваше всяка граница помежду им.

Покрай плувеца пулсираха в тревожни тласъци медузи, малки и големи, сякаш изваяни от мек кристал, които бързаха да потънат в дълбините, да избягат от близостта на опасния бряг, почувствували надигащата се заплаха.

Толкова чудно! Такъв покой сега, такава красота! А само след няколко часа, а може би само след няколко минути…

Бистрата вода грееше, пронизвана от дългите снопове на слънчевите лъчи, които се провираха през водорасловите листаци, както се провират през осланените корони на есенна гора. Понякога, пречупени от трептежа на водните струи, те избухваха като радостните отблясъци на притихнало езеро и мигновено угасваха. Струваше му се, че не плува, а лети в някакъв седефен простор като сърцевината на течен бисер. Или не бисер, бисерът все е нещо мъртво — прекрасна, но безжизнена вещ. По-право — огромно прозрачно същество, прелестно и топло, изтъкано от светлина.

Но рибите още не бяха изчезнали, сновяха покрай коралите, завираха муцуни сред цветовете им или висяха неподвижно.

Над малка скална площадка, надупчена от миди каменопробивачи и осеяна с едри колкото кокосови орехи миди модиоли и стриди, лежеше неподвижен коралов отломък, а над него пърхаше пъстро украсена пеперудова рибка. И изведнъж рибката изчезна, сякаш се разтвори в призрачната синева. Кораловата буца оживя. Надигна се над дъното, преглътна доволно и отплува нанякъде. Теао се отклони с погнуса, познал отвратителната каменна риба. Островитяните се плашат от отровните й шипове повече, отколкото от зъбите на морските змии. На нейното място пропълзя едър крив рак. Краб, който разваля времето — така наричат туземците това чудновато създание, кръстено от учените краб барометър. Червените петна по гърба му тоя път бяха нараснали необичайно, почти се бяха слели, бяха го превърнали в буца от розов мрамор.

Теао продължи надолу. Нямаше съмнение — надигаше се, макар още невидима, коварно дебнеща стихия, бедствие, каквото отдавна не бе преживявал. Трябваше да налови повече риба. Не се знае кога пак ще излезе на лов в морето.

Той видя една умислена риба тон, връхлетя ненадейно отгоре й и я наниза на копието си. После изскочи на повърхността, пречисти дробовете си, окачи рибата през хрилете за връвта на пояса си и отново се гмурна. Тоя път удари корифена, върза я на връвта и без да изплува, удари още една риба тон. Чак тогава, когато изплува, забеляза глутницата акули, големи колкото него, които го следваха по петите, примамени от мириса на окървавените му жертви.

Той ритна с крак да ги разпъди, както се пъдят досадни кучета. Акулите се пръснаха уплашени, но само след секунда отново се спуснаха с него в дълбочината. То се знае, той нямаше да прекъсне лова си заради няколко досадни акули. Продължи да потъва. Видя кралски окун. Заби в него копието си, ала преди да го откачи от острието, една акула се хвърли напред, превари го и го отмъкна. Теао развъртя дръжката на копието, заблъска крадливата си свита. Не мислеше да ги наранява. Та те бяха местни акули, израсли край него в Синята яма. И той ги познаваше, и те познаваха него. Ала сега те не отстъпиха, а му се озъбиха като истински кучета, спуснаха се към връзката с риба, която се мяташе на пояса му. Отгризваха ту глава, ту опашка. Скоро щяха да му отнесат целия улов. Ще не ще трябваше да се прибира, да опази поне това, което бе оцеляло досега. Той се обърна към повърхността и се подхвърли върху оголения риф. Акулите се повъртяха под краката му, после, разочаровани, забиха надолу.

Нещо бе станало. Друг път не си отиваха тъй скоро. Той пак се гмурна. Погледна. Хищниците изчезваха в синия мрак. По-нетърпеливи от тях, потъваха неизброимите множества по-дребни риби, източваха се от лагуната към дълбините, лъснали със седефените си люспи като сребърен водопад. Момъкът знаеше: и рибите, както и хората, страдат от морска болест. Беше ги виждал, застигнати от внезапно налетелия шквал, как се люшкаха замаяни от вълнението, как преставаха да се съпротивляват и се отпускаха безволни на вълните да ги изхвърлят на брега. Но сега, усетили навреме нависналата опасност, те бързаха да се притулят в спокойните бездни, недостъпни за никакво вълнение.

Кораловият храсталак опустяваше, притъмняваше, губеше ярките си краски, сякаш настръхваше в мълчалива заплаха.

Теао прекоси Синята яма и се изправи на своето островче. Небето продължаваше да блести все тъй ярко и безоблачно, но морето видимо помръкваше. Във въздуха се таеше неизказана закана. Пасатът притихна съвсем, палмите стояха неподвижни, което рядко се случва, с тревожно замлъкнали листа. Макар и без вятър, от безкрая на необичайно посинелия океан се носеха равни дълги валове, които пред рифа нарастваха в цели планини, нахвърляха се върху назъбения му гребен, разбиваха се в гейзери от бяла пяна. Прибоят зарева без спиране, забоботи по-диво и по-зловещо. Водата в лагуната оставаше все още спокойна, все още грееше в своите изумрудени сияния, които постепенно изсветляваха, за да прелеят неусетно в ослепителната белота на загърнатия с жарка мараня тропически бряг.

Момъкът не можеше да знае колко беше паднал барометърът — „кутийката, която докарва урагани“, както я наричат туземците, — но Фааири го бе видял, беше предупредил хората и сега цялото село се суетеше, приготвяше се в безредна суматоха да посрещне яростта на стихията. Хората изнасяха от хижите вързопи и въжета, майките с децата се намъкваха в църквата, която беше построена върху най-високата дюна на острова, а останалите оглеждаха отделните палми, като се спираха пред по-младите, по-жилави дървета.

Теао мислеше само едно — как да стигне до Маурея, да я отвлече насам, да я скрие в пещерата си, да я спаси. Там и при най-силно вълнение водата не може да се надигне много, защото я възпира въздухът в кладенеца, който излизаше през каменния таван много по-бавно от мигновения напор на водата. А не се решаваше. Както и другите жители на острова, все се надяваше, че може да стане някакво чудо и бедата да ги отмине.

Ала не ги отмина. Ураганът налетя, сякаш се срина небето. Докато Теао забележи разпенената ивица в океана, която фучеше към атола, вятърът блъсна палмовите корони, прегъна ги, обрули зрелите орехи, които се изсипаха по земята като чудовищна градушка.

Теао се хвърли към острова, прецапа протока, префуча през кокосовата гора. Отляво, отдясно, отпред, отзад трещяха като снаряди падащите орехи, но като по чудо никой не го засегна. Островитяните, които друг път не му даваха да припари насам, сега не го и забелязаха. Те притичваха, прегънати под тежестта на понесените върху главите си вързопи, до някое палмово стъбло и се превързваха към него с въжета. А бурята все се усилваше. Внезапно напреде му се стовари висока палма, препречи му пътя. Но трясък не се чу. Едва сега Теао си даде сметка за силата на урагана, от чийто вой не можеше да се чуе нищо — нито отчаяните писъци на хората, нито грохотът на изкореняваните дървета.

Притъмня, сякаш внезапно настана нощта. Рукна и дъждът. По-право не дъжд, а библейски потоп. От небосвода се срина втори океан, закри целия свят зад водната си завеса. А вихърът не преставаше да се засилва. Кокосовите орехи вече не падаха отвесно, те се стрелкаха водоравно като гюллета редом с окършените листа. Един орех, както летеше, само докосна някакъв човек, когото Теао не позна. Човекът клюмна, подви колене, а вятърът поде омекналото му тяло и го захвърли в лагуната.

Когато най-сетне момъкът откри девойката, ураганът беснееше с цялата си ярост. По палмите не бяха останали никакви плодове. Тяхната смъртоносна канонада вече бе спряла, но сега във въздуха прехвърчаха вдигнатите от стихията колиби, покриви, столове и маси. Най-първо излетя като огромна метална птица накъдрената ламарина от къщата на Фааири, понесе се над главите на обезумелите хора, отсече върха на една млада палма и се заби в пясъчния бряг. После се отскубна покривът на лавката. Тя не свари да се подеме във въздуха, а се запремята като издухвана от вятъра хартийка.

Маурея не бе могла да намери по-здраво дърво, не бе сварила да се върже. Тя стоеше, сякаш висеше, прегърнала една полуизсъхнала палма, която трепереше в ръцете й под напора на бурята. Виждаше се, че всеки миг може да се изтърве от нея. В това време ураганът блъскаше жестоко, изтръгваше бохчите от ръцете на хората, събличаше дрехите от гърбовете им.

Теао се спусна от дървото, в което се бе заловил, и се втурна към девойката. Но вятърът го подхвана. Момъкът едва успя да легне на земята, после запълзя като костенурка към нея. И тогава дочу новия грохот, който бе надделял рева на урагана. А смяташе, че не може да съществува нещо по-гласовито от досегашния вой на стихията. Неволно погледна към океана. Сред кипналата му повърхност се надигаше вълна-планина, в чието подножие обикновените талази се губеха, изглеждаха като кристални дюнички. Тя заля прибоя на рифа, изличи пяната му и се понесе по лагуната.

Внезапно палмата на Маурея рухна и се хлъзна към океана, повлечена от въздушния поток. Девойката остана безжизнена на пясъка. А страховитата вълна приближаваше с безпощадна бързина. Теао се изправи и в същия миг полетя. Краката му сякаш не докосваха земята. Едва успя да се отклони от изпречилото се насреща стъбло и се метна до девойката. Грабна я, после се вкопчи в една палма с цялата сила на железните си мускули. Тогава вълната ги догони. Покатери се по пясъчния плаж, надигна се, допълзя до тях, заля коленете им. Повече не можа. Отдръпна се назад. Не й достигна сила. Не успя да прехвърли атола.

Хората обезумяха. Закатериха се като маймуни по дърветата, започнаха да се връзват сред проскубаните им корони, нависнаха по местата на обрулените орехи.

Теао трябваше да изнесе девойката нагоре, по-нависоко. Защото от океана се задаваше нова водна планина, още по-огромна от първата. А не можеше едновременно да се бори с урагана и да се катери по дървото с една ръка, докато с другата влачеше примрялата Маурея. Той махна с ръка към свитите в палмовите листа хора, поиска им въже, за да върже девойката. Те го разбраха. Един човек, борейки се с вятъра, опита да слезе долу сам с въжето. А беше тъй трудно. Теао знаеше колко е трудно. Той го позна — Фааири.

Втората вълна ги достигна, преди Фааири с въжето да се приближи до тях. Блъсна ги с цялата си мощ. Оглушал и замаян от удара, момъкът помисли, че всичко е загубено, че лети с тая съкрушителна водна канара.

Но не. И тоя път издържа. Водата прехвърли атола, плисна се във вътрешната лагуна, после мокрият пясъчен бряг отново се показа, ометен от обрулените орехи и от последните останки на човешките жилища. Къщата на Фааири се носеше като гемия през лагуната. От църквата стърчаха четири порутени стени.

А бурята се засилваше. Тя вече не духаше, а блъскаше, уплътнена като връхлитаща вълна; не ревеше, а беснееше, сякаш се сриваше светът. Теао обърна глава назад, защото нахлуващият въздух в устата разпъваше дробовете му до пръсване и го задушаваше. Палмите вече не се люлееха. Отрупани с човешки гроздове, те се бяха прегънали почти водоравно и само трепереха като опънати струни.

После изведнъж, както се скъсва прогнило въже, палмовата корона се изскубна от стъблото и полетя. А самото стъбло, освободено от товара си, отскочи назад, изправи се отвесно и отхвърли като пружина Фааири. Короната с човешкия грозд на нея профуча стотина метра и се тръшна на земята. Хората се загърчиха осакатени, с начупени кости. Някои останаха да лежат неподвижни. А Теао помъкна нагоре, към строшения връх, скъпия си товар. Сега поне нямаше опасност да се счупи или да бъде изтръгната обезглавената палма. Той върза девойката, после опита издръжливостта на въжето и надеждността на възлите. За него не бе останало въже, затова само прегърна неравното стъбло, сякаш се срасна с него.

Новата вълна се изравни с краката му. Когато и тя се оттече, той откри, че от короната на тяхната палма няма ни следа. Нямаше ни следа и от хората, които лежаха на земята. Или не. Някакво неподвижно тяло се бе прегънало около едно стъбло. Теао го позна по парцалите, които бяха останали на тялото от памучните му дрехи — Фааири.

От далечината се зададе още една вълна. И тя безсъмнено щеше да привърши дните на търговеца, ако по стъблото не се бе спуснал, пъргав като момче, Тангихиа звънарят. Той го превърза с донесеното въже, а другарите му от короната го изтеглиха при себе си. След него попълзя и спасителят му. Той едва успя да се отскубне от огромното кристално пипало, което протегна към него океанът.

Същата вълна смете от ствола Теао, вдигна го към висините, сякаш го подхвърли към черното небе, после го спусна надолу, запрати го, уплете го в корените на панданусовия храсталак. Това запази живота му. Теао бързо се освободи от спасителната мрежа на въздушните коренаци и пропълзя на четири към най-близката палма. Изкатери се до върха й и се свря сред оределите, начупени листа. Оттам погледна назад. Маурея, все тъй в безсъзнание, висеше на въжетата. Добре я бе подготвил. Тя щеше да оцелее, ако оцелееше в тоя ад самият атол.

Сетне короната се отдели от ствола си. В първия момент Теао не разбра какво става. Видя само, че лети като в сън над другите дървета, които пробягваха под него назад. Хората гледаха подире му с отворени уста, навярно викаха нещо, но в тоя невъобразим грохот не се чуваше нищо. Ето, палмите свършиха, свърши и пясъчният плаж, а Теао с чудното си хвърчило продължаваше да се носи върху крилата на стихията. Той профуча над външната лагуна и над рифовия прибой, който се бе надигнал като кипнала стена, бълваща чудовищни потоци от пяна.

Най-сетне палмовата корона плесна сред побеснелите вълни, потъна, ала пак изплува. Теао опита да я възседне. Това не му се отдаде. Всеки път, когато успееше да се покатери върху остатъка от стъблото, бурята го прекатурваше и го блъсваше във водата. Всъщност това не беше и вода, а дяволски котел, в който клокочеше някаква коварна смесица от пяна, въздух и водни пръски. Върху истинската вода лежеше слой пяна, дебел цяла педя, над който плувецът не можеше да се издигне, който заливаше главата му и го задавяше. Наоколо, из тая подла смес, се подаваше ту дъска, ту дънер, ту стол или кокосов орех. Бъркотията от попаднали съвсем не на място вещи се мяташе край него в заплашителен танц, като бойния танц, що са играли някога дедите му, връхлиташе, дебнеше отвред да се стовари изневиделица и да го довърши.

До време от гребените на по-високите водни хълмове той съглеждаше оцелелите палми на острова. После престана да вижда и тях. Бурята го отнесе надалеч.

Роден сред океана, свикнал от дете с неговото непостоянство, с неговата ласка и с ненадейните му пристъпи на ярост, Теао тоя път се уплаши. Това вече не беше обикновен изблик на гняв, това приличаше повече на твърдо и неотвратимо решение за убийство. Океанът го беше обрекъл на унищожение. Отвред се надигаха огромни водни хълмове от стопено черно стъкло, една от друга по-страховити, и ту го подхвърляха високо-високо, сякаш можеше да докосне с ръка притъмнялото небе, от което от време на време плисваше дъждът, ту го запокитваха в мрачните пропасти между тях, готови да се сключат над него и да го погребат в хладните си недра.

Той позна, че вече е нощ по надзърналите звезди от случайната пролука между облаците. В следния миг те отново потъмняха, скриха се. Чудно беше как още се държеше палмовата корона, която, почти залята с вода, изплаваше отново и отново след всяка вълна и го поддържаше, удължаваше живота му. Пръстите му все по-често изпускаха мокрия дънер, цялото му тяло се бе сковало от студ, а той с нови сили, при всяко изхлузване от дървото, се хвърляше върху него, вкопчваше се стръвно, защото това дърво сега означаваше за него самият живот.

Тогава съзря върху гребена на вълната, която го издигаше към висините, едно кану. Теао не се замисли дори какво беше това чудо, което бе докарало до него в такава буря цяло кану — как се държеше то, без да го катурнат непрестанните напори на побеснелия воден хаос, как бе оцеляло здраво, непревърнато още в купчина трески.

Той се отпусна от палмата и загреба към него. Залови се за гредите, които свързваха самата лодка с уравновесяващото дърво катамарана, и се прехвърли вътре. Повече не видя нищо, не чу, не усети. Заспа мигновено, смазан от умора като в люлка, подмятан от талазите и приспиван от оглушителния им рев.

Събуди се отново във водата. Какво бе станало, къде бе изчезнала опората му? Нещастникът размаха ръце, докосна нещо. Кануто бе пълно с вода. Редом с него плаваше черпакът от кокосов орех. Теао го грабна и се залови да изгребва водата. Труди се дълго. Сантиметър по сантиметър лодката се подаваше над повърхността. Най-сетне той се прехвърли отново вътре. Тя представляваше издълбан дънер на хлебно дърво с наставени бордове от дъски. Катамаранът й се прикрепваше към десния борд с гредички, свързани с кокосови върви, които не гният в морето. Нямаше нито един пирон, не само защото по островите рядко се намират пирони, а защото бързо ръждясват, просто се стопяват. Отляво се издаваше оголената площадка. В порива си вятърът бе смел от нея колибката и сандъка с пясък, където се пали огън за готвене при далечни пътешествия. Оставил бе само разклонената като двурога вила мачта, ала платното от панданусова рогозка бе отвлечено в океана. Не бе останало нито рулевото, нито обикновеното весло за гребане при безветрие. На дъното лежеше вързаният с въже камък, който служи за котва. Преди още да види седефената инкрустация на риба върху повдигнатия му нос, Теао позна хубавото, здраво кану на Фааири, останало в наследство от баща му, с което той правеше търговските си обиколки из архипелага. Седефената риба беше символ — символът на бога Мауи, който някога, в далечна древност, извлякъл от морските бездни с въдица като риби безбройните островчета на Полинезия.

Теао благодари мислено на бога и на търговеца за ценния дар и се натъкми да довърши съня си, когато разбра от какво бе потънало кануто. Борбата със стихията не бе минала безнаказано. Якият дънер се бе пукнал и от цепнатината се процеждаше струйка вода. Момъкът тозчас изхвърли каменната котва. Тук, над бездънния океан, най-малко му бе потребна котва. Струйката поизтъня, но не пресекна. Той опита да запълни пукнатината с набедрената си превръзка лава-лава, но малкият къс платно не достигна. А на десетина метра от него се люшкаше по вълните кокосов орех. Момъкът доплува до него, върна се, обели го и с влакното дозапуши отвора, прекрати, макар и не напълно, проникването на водата.

Денят бе настъпил. Небето продължаваше да виси отгоре му черно и настръхнало. Изтънелите облаци пропускаха през себе си лека дрезгавина. Океанът, добил мътнокафяв оттенък, засвятка като прясно кован бакър. Ураганът като че ли бе попритихнал и само от време на време през воя му се надигаше бумтежът на някоя по-разпенена водна грамада. Но не. Не бе притихнал. Ето, отново налетя. От далечината се понесе грозен стенещ звук на раздираните от порива талази, който се усили, уплътни се, изпълни цялата вселена, превърна я в равна, непресекваща канонада. Тишина — това значи, че не се чува, че не се различава никакъв шум. Тъй беше и сега, нямаше отделни звуци, а слят, неразчленим грохот — някаква страхотна, оглушителна тишина. Мъчителен гърч разтърси кануто. Океанът се надигна още по-заплашителен. Насреща израсна гигантска кристална стена, израсна тъй внезапно, сякаш беше изригнала от дълбините. Нависна отгоре като стряха, увенчана с кипящия си гребен, който засенчи светлината, потопи го в мрак. Стовари се върху му с цялата си несъкрушима мощ. Но не успя да го погребе. Лекото полинезийско кану излезе победител и в тая коварна схватка. Теао не проумя с каква свръхестествена ловкост то се изкатери към върха й. Видя се само облян до пояс от кипналата пяна, после вълната отмина, а той се залови лудо да изгребва прелялата вода. Следващите пристъпи бяха несравнимо по-слаби, но не по-малко опасни, защото прииждаха изненадващо, с неравни промеждутъци, разбъркано, отвред. Прииждаха като размятани от чудовищен земетръс мокри хълмове, по чиито хребети цъфтяха бели храсти. Целият океан кипна, покри се с резедава пяна като запенената пот на огромно побесняло страшилище, която се надигаше, преливаше в кануто, затрупваше бордовете му. Теао вече не усещаше под себе си опората на лекото дърво, обладан от чувството, че лети върху някакъв плътен облак, сякаш е седнал върху него, както седи на иконата си в църквата самият бог.

А вятърът се усилваше още повече, при все че Теао никога не би допуснал това — да има по-силен вятър. Той подемаше пяната, вдигаше я на крилата си в накъсани парцали, разбиваше я на милиарди-милиарди мехури и я носеше водоравно, със силата на наводнение, запълваше дробовете му, задушаваше го.

Така настъпи и втората нощ. Едва на разсъмване вятърът попрестана. Но вълните продължаваха да връхлитат и да се тръшкат под него със същия бяс. Към обяд облачната завеса се изтегли. Отгоре прогледна с невинна усмивка ясното небе. От кръгозор до кръгозор го препаса сияйната лента на дъгата. Океанът просветна. През накъсаните пенести парцали лъсна мътносинята вода. Чак сега Теао, който бе оглушал от рева на стихията, успя да различи първите звуци. Чу плясъка на вълните, чу виенето на вятъра през заострените водни гребени, чу измъчените стонове на привързаните с кокосови въжета греди.

Вълните постепенно омекваха и вече не блъскаха кануто, а само го полюляваха нагоре-надолу. Пяната се губеше, разтваряше се в индигото на океана, който накрая отново оживя, придоби кристалната си прозрачност, избистри се в своята тържествена синина. Теао заспа.

Събуди се чак на четвъртия ден. Събуди се с напукани устни и режеща болка в стомаха. Четири дни не бе ял, не бе пил ни глътка прясна вода. В лудешкото люшкане бе изгубил и кокосовия орех, с чиито влакна запълни пукнатината. Върху бимсите, които в океанийското кану служат и за седалки, върху вътрешната повърхност на лодката и върху мачтата блестеше утринна роса. Теао се залови търпеливо да я облизва с език. Напусто. Какво значеха няколко росни капки при неговата жажда? Сръбна глътка морска вода, но и тя, разбира се, не го засити. Той се изправи, огледа лъсналата повърхност. Ех, ако имаше поне един орех. А нямаше нищо. Дори рибите още не бяха изплували от дълбините. Океанът се люшкаше под него прекрасен, величествен, ала безжизнен и заплашителен.

Теао погледна в бистрата бездна под себе си. Не видя никаква опасност. Тогава се спусна във водата и се потопи до гуша, заловен с ръце за борда. Както всеки островитянин, знаеше, че така кожата му ще попие нужната влага без солта, ще освежи организма му. Щом нямаше вода за устата, щеше да пие с кожата. Усетил отново прилив на сили, той пак влезе в лодката. Няма що. Налагаше се да помисли и за храна, да се стъкми за риболов. Суровата риба щеше да му набави храна и питие едновременно. А нямаше ни въдица, ни мрежа. Само един нож. Закачен на прът, този нож можеше да се превърне на сигурно оръжие в неговата опитна ръка. Момъкът отцепи една летва от борда, отмота малко връв от мачтата и приготви копието си. Рибата вече можеше да дойде. Първи го навестиха акулите, цяло стадо двуметрови акули. В тяхна близост не би се мярнала никаква риба. Той плесна с ръка по повърхността и те тутакси задълбаха, изчезнаха в дълбините уплашени. А след десетина минути водата отвъд катамарана отново закипя. Теао се надигна с копието. Преминаваше орляк сардини. Но преди ловецът да замахне, от далечината доплува друг орляк от риби платноходи. Половината от тях обкръжиха сардините в пръстен, препречиха им пътя за бягство с живата ограда на високите си гръбни перки, а отдолу, под този жив загон, останалите стръвници унищожаваха лакомо плячката си. Когато се заситиха, те смениха другарите си да се нахранят, като заеха местата им в оградата.

Теао откърти дъската от наставения борд и загреба с нея към полесражението, да се намеси в него, да получи и той своя дял и ако са рекли боговете — да наниже на копието някой едър платноход. Уви! Хищниците усетиха намерението му. Изместиха капана си. Тъй избягваха от него винаги, когато ги наближеше, додето унищожиха орляка сардини. Тогава и те отплуваха нанякъде.

Момъкът пак се натопи във водата, да се скрие от жарта на слънцето. Поемаше въздух, мушкваше глава под водата и оглеждаше бездънния простор. Пусто. Ни хищник, ни жертви.

Изведнъж отдолу, сред синята мъглявина, се появи някакво размазано зеленикаво петно, което нарасна, уплътни се, превърна се в голяма морска костенурка. Тя изплува, пое шумно въздух и остана да се погрее на слънце. Теао се натъкми да скочи отгоре й, за да й отреже поне едната лапа. Дорадата го превариха. Едри, силни, като златни торпеда, те връхлетяха озъбени, с високи чела като глутница булдози и й загризаха краката. Момъкът се спусна към тая жива примамка в опит да набоде на копието си някое дорадо, но преди да ги достигне, обезумялата от ужас жертва се гмурна отвесно, последвана от настървените си мъчители.

Океанът пак опустя.

Така, без никакво ново произшествие, настана четвъртата нощ на море. Младата луна залезе скоро на запад. Южният кръст, най-верният компас на океанийските мореплаватели, безпогрешно сочеше юга. По него и по мястото на другите съзвездия Теао установи къде се намира. После отново заспа гладен и жаден. Цяла нощ сънува все едно и също. Катереше се по високи-високи до небето палми, откъсваше някой зелен орех, отрязваше с нож челото му и тъкмо да излее в устата си напоения с утринната прохлада сок, проклетите хора връхлитаха отгоре му с камъни и тояги, той захвърляше ореха и побягваше с отмалели нозе.

Събуди се, когато изгрялото слънце позлати в огненото си великолепие безбрежния океан. Облиза отново росата и се натопи във водата. Тогава забеляза плуващата редом с кануто синя акула, скитницата на океана. Сред сините акули често се срещат людоеди. Теао познаваше островитяни, загубвали ръка или крак в схватки с тях. Тази не беше едра, дълга не повече от три метра, но достатъчно голяма, за да му оспори победата. Единствен коремът й се белееше, но и неговата белота беше особена, преливаща във вълнисти жълтеникави, розови и възлилави ивици. Гърбът, закръгленият гръбен плавник и опашката й просветваха под слънчевите лъчи с удивителна синина в най-разкошни оттенъци, сякаш излени от чудна сплав на сребро, злато и стомана. Когато го съзря, тя се отправи към него спокойно и величествено, с някаква съвършена водна грация, като синя сянка в притихналия син простор.

Момъкът се прехвърли в лодката. Не обичаше да изкушава съдбата. Плесна с ръка да я пропъди, но тая акула не се уплаши. Напротив, насочи се към плясъка. Теао беше придобил усета на рибите. Позна, че е гладна като него. А и тя с животинската си схватливост се надяваше за лека плячка в това самотно старо кану, с този изтощен човек.

Нека се надява — това не го тревожеше много. Тревожеше го друго — че плаши рибата. Затова трябваше да я прогони. Той я издебна и я чукна по носа с дръжката на копието си. Акулата се отмести няколко крачки, после пак се върна, пак заплува редом.

Теао предчувствуваше — докато е тя, риба няма да се мерне наблизо. Трябваше да мисли друго — да търси суша. Така без ветрило, увличан от течението, надали щеше да стигне до някой остров. И те острови ли са — пръснати като зрънца сред безпределността на океана? Той хвърли една тресчица, която му показа накъде го отвлича течението. А пуснатият във въздуха косъм от главата му определи посоката на вятъра. Те не се схождаха. Течението отиваше на югозапад, пасатът — на северозапад. На югозапад се простираше пуст океан. На запад и северозапад имаше някаква надежда — можеше да срещне някаква земя. Оставаше му един път за спасение — с вятъра. Той скоро забеляза, че кануто се движи в средна посока — запад, само че малко повече към югозапад. Макар и без платна, вятърът го отклоняваше към островчетата. Но това отклонение не беше достатъчно. Като истински полинезиец, Теао беше роден мореплавател. Оправяше се безпогрешно в океанската безпределност без помощта на каквито и да са навигационни прибори като китовете и рибите — без компас, без секстант, без лаг и лот. Само по слънцето, звездите, морските течения, пасата, животните и птиците.

На стотина крачки зад лодката се подадоха плавниците на още две акули. Скриха се. Пак изникнаха, пак потънаха. Само делфините правят такива съгласувани, едновременни движения, не акулите. А не бяха делфини. Ясно, край него размахваше крилата си манта, огромен седемметров скат. Тия крила можеха да послужат на Теао за платно, но как да се сдобие с тях? Макар и безвредна, мантата има исполинска сила. Тя закусваше. Събираше с перките си, които стърчаха на главата й като рога, планктонни рачета и ги натикваше в устата си. Теао насочи кануто си към нея. Тя го погледна тъпо с малките си свински очички, между които се бе закачила едра риба прилепало, но не прекъсна угощението си, остави го да мисли, колкото си ще, как да придобие поне единия й плавник.

Изведнъж скатът трепна, заряза храната, размаха огромните си перки като чудовищен прилеп и полетя плавно в синята бистрота. От далечината се зададе като жива торпила друга риба и се насочи направо към него. Водата закипя. Случайно над повърхността се показа двуметровото рило на нападателката, осеяно с две редици зъби. Риба трион, поне десет метра дълга. Човекът се смая, когато видя как ужасният трион отряза къс от тялото на жертвата си, а беззъбата уста го налапа наведнъж. Осакатената манта се наклони и потъна, преследвана от настървения си враг. Акулата, подмамена от мириса на кървавата битка, се втурна подире им, но преди Теао да се натопи повторно във водата, за да се освежи, тя отново се върна, отново зае поста си край кануто.

Момъкът нямаше избор. Или трябваше да сложи платно, за да се насочи към островите, или да се остави на течението да го отвлече в безпределния океан. А за платно можеше да послужи прекрасно и одраната акулска кожа. Освен това акулата щеше да му набави храна и влага за пресъхналото гърло.

Само че тя нямаше желание да се разделя нито с кожата, нито с месото си. Напротив, поглеждаше алчно-нетърпеливо към неговото месо.

Теао се реши. Издебна я, когато тя се приближи, и заби копието си в тялото й, където очакваше да улучи сърцето. Знаеше, то беше скрито в хрущялна черупка, но се надяваше да го докосне. Уверен беше, че дори и тогава не биваше да се надява на лека победа. Помнеше акула, изтърбушена от озлобените рибари, с изрязано сърце, която продължаваше да плува и да хапе като всяка здрава своя сродница.

Тя сякаш не усети удара, макар че от раната бликна розово облаче. Отдръпна се малко настрана, без да изостане от кануто, едва поклащайки несиметричната си опашка. След това пак приближи. Забравила беше първата болка. Теао замахна пак, заби решително оръжието си в тъпото й чело между двете свирепи очи. Ножът хлътна в хрущялния череп. Рибата изведнъж се дръпна. С резкия си тласък изтръгна острието от вървите, като остави в ръцете на човека само дървото. После отплува замаяна. Момъкът се слиса. Какво щеше да прави така, напълно обезоръжен? Ножът за него в това положение означаваше всичко, означаваше надежда за храна, надежда за спасение и за живот. Без да разсъждава много, той скочи във водата, настигна я и се метна върху гърба й, докопа с пръсти седефената дръжка. Не я пусна въпреки бесните й скокове. Напрегна всички сили да освободи плененото острие от хрущялното менгеме. Стиснал с крака като ездач въргалящото се обло тяло, което израняваше бедрата и прасците му със зъбестите си люспи, подобни на най-груб гласпапир, той дърпаше с две ръце ножа. Най-сетне го измъкна. Прегърна с лява ръка врата на акулата малко зад нетърпеливо щракащите челюсти, а с дясната отново го заби в тялото й. После се залови отмерено, упорито да стърже, да реже жилавите мускули, решил да отдели от трупа тази свирепа глава и тези ненаситни челюсти.

Хищницата не устоя. Заби в бездната. Теао я остави разочарован и изплува на повърхността. Преметна се в лодката, простря се по гръб и задиша дълбоко да пречисти кръвта си от напрежението на борбата.

Когато се изправи, той ахна от учудване. Акулата плуваше редом с кануто. Човекът се хвърли отново отгоре й. Повтори предишната си хватка, продължи да кълца дебелия врат. И тъкмо когато губеше надежда, че ще постигне целта си, преуморен от бясното й въртене, тя изведнъж престана да се движи. Отпусна се. Беше мъртва. Задъхан от умора, победителят я помъкна към кануто. Напрегна се да я прехвърли вътре, но плячката му се оказа много тежка, не се поддаде. Тогава той реши да опита същото отгоре, от лодката. За жалост и тук го очакваше неуспехът. Поне да имаше въже да я върже, да не изранява дланите си с бодливата й кожа. Залови я за опашката да не потъне и се отпусна на дъното да си почине, за да опита пак.

В този миг мъртвата риба се дръпна от ръцете му. Едва я удържа. Скочи слисан. Такава жизненост! Но не! Не беше възкръснала. Примамена от кръвта, друга акула бе захапала тялото й. Скоро трионените зъби отрязаха голям кървав къс. От другата страна се подаде втора акула, трета, четвърта. Зачаткаха челюсти, заръфаха със сатанинска настървеност. Теао размаха дръжката на копието, заблъска неканените си сътрапезници. Напразно. Опиянени от кръвта, те връхлитаха, отгризваха дела си, преглътваха бързо и отново нападаха. Той виждаше как се стопява пред очите му добитата с такива усилия и смъртна опасност плячка, как се стопяваше ведно с нея и мечтата му за платно, с което да поведе кануто към спасителния бряг.

Щом нямаше друг изход, нека поне да спаси малко месо, поне една мръвка, да напълни стомаха, да удължи още ден-два живота си. Разбутал ужасните муцуни на ръфащите хищници, превърнал се в не по-малък хищник от тях, той си изряза един кървав къс. Другото отблъсна. Не би могъл да изяде всичко. А което останеше за утре, щеше да се развали. Седна на дъното и задъвка съсредоточено суровото месо.