Петър Бобев
Теао Немия (10)

10

Маурея отвори очи. Къде се намираше? Какво беше това влажно подземие? Под нея се плискаше леко кръглото езерце. Шумеше шепотът на морските жълъди, които бързаха да затварят къщичките си, оголени при отлива. Кладенец ли беше това? И как беше попаднала в него? От басейнчето до леглото й струеше нежна светлина, която едва достигаше каменния таван.

Девойката бавно възстановяваше в съзнанието си последните си преживявания. Припомняше си как се бе гмурнала под водата, как бе поставила стъпалото си между мидените черупки, как Жан бе насочил насреща й камерата… А после? После Хоно бе излетял нагоре, бе изпуснал лоста. Чудовищната раковина бе стиснала глезена й с такава сила, че й прилоша от болка. После бе видяла как Жан бе нападнал акулата, как я бе прогонил, как след това бе подал на Маурея акваланга си и излетял нагоре… Но не бе я изоставил. Ако смяташе да стори това, нямаше да й отстъпи акваланга… Какво бе станало после… После…

Тя се надигна. Няколко едри криви раци забързаха странично към водата. Кракът я болеше ужасно, разранен от острия ръб на черупките, посинял и подпухнал, но не и счупен. Удържаше тежестта й. Тя погледна светещите рибки в басейнчето. Не се учуди от изобретателността на Немия. Познаваше ги. Някога дедите им са си светели с тях. Сега рибарите понякога изрязваха фосфоресциращите органи под очите им и ги слагаха като стръв за нощен лов на дълбокоморски риби.

До леглото си, върху черупка на голяма бисерна мида, тя видя оставена печена риба. Печена лангуста се червенееше до нея. Девойката не устоя на изкушението. Беше прегладняла. Изяде ги без остатък и отново се залови да изследва тъмницата си. Имаше храна — значи, не беше захвърлена в забрава, някой се грижеше за нея. Дали беше Жан? Глупости! Защо ще я затваря той?

Тя прехапа устни. Впрочем какво бе станало с него? Едва сега осъзна промъкналия се спомен. Жан беше излязъл на повърхността и тозчас се бе катурнал назад, бе се преметнал безпомощно и потънал към дъното. А сетне? Какво се бе случило с него?

Тя изхлипа:

— Жан! Жан!

Заопипва стените да намери изход, изпълзя с ръце и един крак по неравната стена нагоре, но опряла до каменната плоча, се спусна обратно. Къде беше тоя изход?

Тогава видя бисерната купчинка в малката ниша, която сякаш не отразяваше матовото светене на чудните рибки, а излъчваше собствени топли сияния. Наум само тя оцени огромното богатство, което лежеше неоползотворено, погребано в тая черна яма. Ала не го погледна повече. Друга мисъл владееше сега съзнанието й, една убийствена мисъл — къде беше Жан? Всичко друго бледнееше, отстъпваше на второ място. Къде да го намери?

Оставаше само водният кладенец. На куц крак Маурея се спусна в тъмната заплашителна вода. Гмурна се. И видя тесния изход, чийто външен отвор сияеше като изумрудено облаче сред смолистия мрак. Тя се върна, пое дълбоко въздух и се мушна в прохода. Ето стените му просветляха. Въгленната им чернота се разсея, изсивя, отстъпи пред пъстротата на подводния свят. Всъщност това беше тунел не в обикновена скала, а в коралов риф, обрасъл и обрастващ непрекъснато с нови и нови разноцветни полипи, които нечия ръка очистваше грижливо да не задръстват излаза, но които упорито се заселваха отново по него. Най-нежни актинии запълваха всяка междина в скалата. Гроздове мидички се бяха полепили навред. Липсваха едри миди, липсваха крабове и лангусти — липсваха всички животни, които могат да служат за храна на един октопод. Но Маурея нито се замисляше на какво се дължи тяхното отсъствие, нито пък забелязваше прелестта на цветния губер, който обвиваше чудния тунел. Имаше само една цел — да се добере по-скоро до изхода, да излезе в открития простор, на свобода, да намери своя Жан.

Тя плуваше, като се хващаше с ръце за стените, помагаше си и с крака, за да се измъкне веднага навън, като се пазеше само да не докосва парливите цветове на едрите морски анемонии, сред чиито венчелистчета се ровеха мрачни риби амфиприони редом с устойчивите на отровата им скариди и рачета.

Внезапно Маурея съгледа Осморъкия, който протягаше към нея пипалата си. Тя трепна, закова се на място, спряна от огнения израз на двете сближени очи, които я разучаваха немигащи и сякаш я пронизваха цяла. Девойката помисли да се тласне рязко напред, да прелети покрай него, да го превари, но октоподът предугади намерението й. Изпълзя още по-навън, изду тялото си, наежи се. Пипалата му заградиха пътя й, заизвиваха се, дебнещи и заплашителни. Маурея неволно отстъпи. Не можеше да следи едновременно действията на това гъвкаво, нападащо отвред и мигновено отстъпващо множество, този страшен възел от освирепели питони. Октоподът ту се спускаше насреща й, почервенял от ярост, с прострени пипала и издути, готови да се прилепят в кожата й седефени вендузи, ту се оттегляше, сгърчваше се, свиваше се за нов, още по-решителен пристъп.

Девойката не издържа. Въздухът в дробовете й се свършваше. Нямаше сила да се метне напред, срещу смъртоносната жива решетка, която препречваше изхода. А очите, опасните огнени очи, които меняха цвета си с всяка нова окраска на тялото, не я изпускаха — следяха я зло, но в същото време умно и разбиращо. Ще помислиш — не животно, а човек. Кой друг имаше такива очи? Тя се сети. Сякаш Фааири се бе намъкнал в торбата на уродливото създание и я разучаваше през отворите на октоподовите очи — с човешка хитрост и насмешка. С такава насмешка я гледаше и Фааири винаги, когато тя отхвърляше дръзките му намеци, когато опитваше да се отскубне от неговите невидими пипала.

Маурея се изтласка уплашена назад, измъкна се в кладенеца и изскочи на повърхността. Задиша бързо, задъхана от напрежение. После излезе от водата и се простря по гръб върху морската трева. Какво трябваше да стори сега, как да се избави? Как да надхитри дебнещата твар при изхода? Ако имаше нож, можеше да премери с нея сили и кой знае — можеше да се надява на спасение. Като всички на острова знаеше как да се бори с октоподи. Но тъй безоръжна срещу тоя огромен противник, и то в подводен тунел — не, не се решаваше. И не само големината му. Неговият огнен поглед още я гореше, беше я хипнотизирал, беше всял в гърдите й смут и невяра в своите сили. Тя усещаше как трепере.

Лек плисък я накара да се обърне. От водата се подаде човешка глава, после — две широки плещи и до нея застана Немия.

Маурея скочи разгневена.

— Теао, ти ли ме докара тук? Кажи, ти ли?

Момъкът я гледаше с виновен вид. После наведе глава.

— Пусни ме! — изправи се насреща му девойката. — Чуваш ли, пусни ме!

Той изведнъж се оживи. Размаха ръце, закриви устни, заразправя нещо разпалено на своя ням език.

Тя прекъсна нетърпеливо мъчителния му разказ.

— Къде е Жан? Попаа?

Теао забръмча с устни като жуженето на кинокамерата, после се наведе, сякаш да легне на земята, показа с ръце как кръжат около главата му риби и вдигна някакъв невидим товар, подхвърли го нагоре, направи движение, че гребе.

— Какво? — не го разбра Маурея. — Я повтори!

И той отново й заразправя, както умееше, как Бялата смърт беше ударила попаа, как попаа беше паднал на дъното, обкръжен от акули, как той, Теао, го беше извадил и нагласил в лодката на другия попаа, който го бе отнесъл на кораба.

— Жив ли е? — запита, задъхана от тревога, Маурея. — Кажи, жив ли е попаа?

Теао вдигна рамене и отново заразправя с ръце и с мимики как бе оставил Жан в дъното на лодката неподвижен и как шкиперът го бе откарал към шхуната.

Маурея го хвана за ръката.

— Теао, пусни ме!

Той опита да възрази, опита да обясни, че ако я пусне, попаа отново ще я вкара под вода в черупките на мидата. Фааири пак ще я нападне. Само Теао няма да й стори зло, никой друг. Ако я пусне, кой ще я пази вече?

Маурея почти изплака пред неговата непоколебимост.

— Теао, не разбираш ли, че трябва да изляза, че трябва да намеря Жан, да го видя? Не разбираш ли, че го обичам, че не мога без него? Искам да ида при него! Пусни ме!

Той я изгледа дълго с големите си тъжни очи. После й направи знак да го последва и скочи в кладенеца. Девойката се спусна подире му. При изхода Теао застана пред нишата на октопода, за да не би случайно да й напакости. Изпрати я с поглед, докато тя достигна водния таван и се измъкна над него. Тогава изплува и той, седна на брега с отпуснати рамене и затисна с юмруци очите си. Сърцето му се блъскаше жестоко в гърдите, напираше да ги разкъса. Страшното бе дошло. Бе дошло. Маурея щеше да напусне атола с шхуната на попаа и никога вече нямаше да я види. Никога. От това се бе плашил той, за това бе мислил ден и нощ. Нямаше да я вижда, нямаше да слуша песните й вечер, нямаше да носи пред хижата й всяка заран прясна риба и лангусти, нямаше да милва малките й стъпки върху пясъка.

Защо тогава му трябваше да живее?

В туй време Маурея прегази протока и изтича към селото. Насреща й се зададе човешкото множество начело с Техоно. При вида на размаханите копия и камъни, при израза на тия озлобени лица тя неволно отстъпи встрани. Но и хората я видяха, смаяха се и те. Нали беше загинала? Как така възкръсна отново? Какви бяха тия чудеса, тоя низ от смайващи вълшебства? Отдръпнаха се наежени от нея. Само Фааири, пребледнял от щастие, пристъпи и я хвана за ръцете.

— Маурея, ти ли си това? И жива!

Тя се отскубна грубо.

— Що за въпрос? Защо да не бъда жива?

— Но тогава, за бога, къде беше досега? Два дни на морското дъно!

Девойката възрази живо:

— Никакво морско дъно! Теао ме отвлече в пещерата си…

— В пещерата! — възкликна Фааири. — При бисерите!

Маурея не можа да се сдържи повече.

— Къде е Жан, попаа, от шхуната?

Съжали, че попита именно него, но беше късно да се поправи. Лицето му тутакси почервеня, изкривено от злоба. Очите му светнаха в яростна тържественост.

— Попаа е мъртъв! — изсъска той.

— Мъртъв! — Маурея прехапа устни. — Не! Не може да бъде!

— Уби го Теао.

Тя не схвана смисъла на последните му думи, скована от ужас при страшната вест, която не можеше да се побере в съзнанието й.

Мъртъв! Мъртъв!

Приседна на пясъка.

— Не мисли за него повече! — добави Фааири. — Нали аз съм тук? Маурея, аз ще те направя по-щастлива!

Тя не чу и тези думи.

— Къде е… трупът му?

— На шхуната.

Девойката се изправи. Тръгна покрусена към селото.

Дали най-сетне се бе смирила, дали най-сетне я бе спечелил? Надеждата заля със сладостна топлина сърцето му. Той стисна ръката й.

— Почакай ме! Ей сега ще се върна.

Тя сякаш се събуди от сън.

— Къде отивате?

— Ще пребием Злия дух!

— Кого? Кого?

— Немия! — запелтечи пиянски той. — Заради урагана, заради Бялата смърт…

Маурея разбра. Погледна към Малкия остров, където Теао продължаваше да седи неподвижен с притиснати до очите длани, невиждащ и нечуващ — погледна настръхналата тълпа, която го обграждаше като глутница, готова да го разкъса…

Теао я беше спасил. Теао имаше вяра само в нея. Тя чувствуваше безмълвната любов в сърцето му, наистина не можеше да му отвърне с взаимност, но нямаше право да остане безучастна, когато замисляха гибелта му.

— Теао! — извика девойката. — Бягай!

Фааири се спусна да й запуши устата.

— Какво правиш? — изхриптя той, задъхан от злоба. — Немия уби твоя попаа!

Маурея вторачи в него широко разтворените си обезумели очи, невярващи и все пак разколебани. Припомни си как веднъж Теао наистина бе опитал да го удави. Лъжата я бе улучила дълбоко. Маурея изхлипа и побягна, а Фааири забърза да догони дружината си, която се бе юрнала към Малкия остров.

Тогава Тангихиа удари камбаната. Нямаше друг начин да предупреди немия нещастник, да го предпази от омразата на островитяните. Заудря диво, тревожно. Камбанният звън прелетя над атола и се понесе далече в океана. Затрептяха листата на палмите. На шхуната се подаде някой, размаха ръка.

Маурея достигна плажа, върху който се валяха останките на начупените канута. И нито едно здраво. Здравите бяха пренесени във вътрешната лагуна, откъдето част от нападателите щяха да преградят пътя за отстъпление на осъдения. Тя не откъсваше поглед от шхуната. Там ставаше нещо — нещо, което изпълваше душата й с тревога. Няколко души притичваха по палубата, опитваха да дигнат платната. От време на време през бумтежа на прибоя долиташе пъхтенето на загрявания мотор. Ясно. Корабът се готвеше да отплава. Щеше да отнесе със себе си нейния Жан и тя никога вече нямаше да го види. А трябваше да го зърне поне за миг, за последен път, макар и мъртъв. Трябваше. За нея вече не съществуваше нищо друго — ни родният атол, ни съселяните й, ни учениците й, нито дори нейният живот. С неговата смърт свършваше целият свят. Щом няма кану, ще преплува сама.

Без да се двоуми, в порива на отчаянието тя се хвърли във водата и загреба към стъкмената за отплаване шхуна. По-бързо! По-бързо! Само да не тръгне преди нея! Не би могла да се мери със скоростта на моторното витло.

Никой не я видя, никой не забеляза безразсъдната й постъпка. Цялото население на острова се стичаше към Малкия остров, където предстоеше да бъде сразено злото, да бъде наказан виновникът на страшните, незапомнени бедствия, да бъде наказан от сляпата безпощадност на невежеството и суеверието.

Но Теао, предупреден навреме от вика на Маурея и камбаната на Тангихиа, ги превари, метна се в дълбочината, достигна входа на тунела си. Слял се със скалата, го разглеждаше с добродушни очи Осморъкия. Смяташе, че е дошло време за редовната всекидневна игра. Сега Теао ще се направи, че не го е открил, ще мине покрай него, а той ще протегне пипало и ще го хване за крака. После, когато приятелят му се обърне с привидна изненада, Осморъкия ще го пусне и ще се стрелне под вода с мощната си ракета…

Но разбра. Разбра го с животинския си усет по-добре, отколкото можеха да му го кажат човешките думи. Тоя път беше различно. Теао нямаше охота за игра. Той улови двете му пипала, с които октоподът се бе прилепил към скалата, и с познатото движение му даде знак да отпусне вендузите си. Октоподът изпълзя обезпокоен от скривалището си. Промени в недоумение цвета си. Поруменя. После избледня. Питаше какво трябва да стори.

Теао го обхвана така, както се обхваща пълен чувал с брашно, и го изнесе към водната повърхност, а октоподът го прегърна с осемте си ръце, сгуши се уплашен в прегръдките му. Теао изплува до своето кану и намести в него смаяния си другар. После и той се прехвърли вътре. Грабна тозчас веслата, размаха ги. Хората вече достигнаха брега и оттам, побеснели от неуспеха, го обсипваха с градушка от камъни и копия. Добре примерен коралов отломък удари едно пипало на Осморъкия, който тозчас посиня, сетне почервеня, наежи се.

Теао се изправи.

— Ууу! — изрева той цялата си мъка, целия си гняв срещу несправедливостта, която се надигаше да го унищожи.

— Ууу!

Това беше и въпрос, и упрек, и отчаяна закана.

Нападателите се сепнаха, припомнили си, че и преди това, когато пристигна, възседнал Бялата смърт, той пак заплашваше така. Отстъпиха назад, по-далеч от водата. Водата беше неговата стихия. Оттам само можеше да очаква подкрепа, от бездната, от царството на злите духове.

Техоно, най-озлобен от всички поради страшната загуба, както отстъпваше, запокити последния камък. И тоя камък, съвсем непремерен, улучи Немия в главата. Теао се застоя за миг с разперени ръце, млъкна и внезапно рухна, строполи се върху октопода. Хората се юрнаха обратно. Омразата, родена в суеверния ужас, беше вече задоволена. На нейно място се бе възвърнало отново обикновеното добродушие, незлобивостта им, върнало се бе неосъзнатото разкаяние, чувството на виновност за неприсъщата им жестокост — като деца, които изведнъж са разбрали каква пакост са сторили.

На островчето остана само Фааири. И в неговото сърце се бе мярнало угризение за станалото, но то отстъпи скоро, изчезна, удавено от сладостната надежда за невижданото богатство, което скоро щеше да му принадлежи. Той се озърна. Убеди се, че е сам. Всички се бяха прехвърлили на Големия остров, бяха се прибрали гузни в хижите си. Само малка група се бе струпала на брега. Хората махаха с ръце, сочеха с пръст към лагуната, викаха нещо. Изглежда, още някой щеше да стане жертва на Бялата смърт. Но Фааири не отиде да види. Нямаше смисъл. Който и да бъдеше, беше обречен. Никой нямаше сила да му помогне.

Сега търговецът беше овладян само от една мисъл, от едно неутолимо желание — за него се бе надявал толкова време, бе преследвал целта си с упоритост като истински попаа. Той се разсъблече и навлезе във водата.

Към изхода на Синята яма, пред прохода в рифа, се полюшкваше безпомощно на вълните кануто на Теао. Върху безчувствения му труп бе изпълзял октоподът и оглеждаше околността с ококорени очи. Фааири се гмурна. Зеленикавият здрач на подводното царство го обгърна в своята непривична, винаги чужда и заплашителна за сухоземния жител тайнственост. Какво ли се криеше зад стеснения подводен кръгозор, зад забулената му непрогледност — каква ли непозната смъртна заплаха? Над водата, в родния въздух, врагът се открива отдалеч. Имаш време да се подготвиш, да го пресрещнеш, а тук, където на петдесет разкрача изчезва всяка видимост, опасността може да връхлети изненадващо, да те унищожи, преди да си вдигнал ръка за отбрана.

Ето, из синкавия дим на дълбочината изригна някаква бърза сянка. Фааири се притисна към кораловата стена, опари гърба си в облепилите я едри актинии, стисна ножа. Но се отпусна. Пясъчната акула доплува до него, почти опря в лицето му зурлата си и се врътна безмълвно назад. Спря, закова се на място, увисна на пет-шест метра от него. Цяла дружина пъстри лоцмани се спусна да я почиства от полепените в кожните й гънки паразитни рачета.

Гмурецът се отдели от многоцветната леха на опасните морски цветя и отново се спусна надолу. По дъното пълзяха, подобни на огромни гъсеници, отвратителни морски краставици. Два едри рака пустинници с оголени коремчета си оспорваха една охлювена черупка, като я дърпаха с една щипка, а с другата се удряха като боксьори.

Къде беше тая проклета пещера? Фааири пое въздух и пак се гмурна. Заплува водоравно все покрай стената. Не виждаше, нито пък се интересуваше сега от пищното великолепие на гъмжащия подводен живот.

Най-сетне откри входа зад прикритието на Нептуновата чаша. С разтреперано сърце той се намъкна вътре. Попаа се плашат повече, отколкото трябва, от действителните опасности, от бурите, от акулите, от морските змии. Канаците се плашат повече от тайнственото, от свръхестественото. Фааири се смяташе почти попаа, но сега, в тъмния подводен тунел, той разбра, че все още е канак. Или не, дори по-зле — вече се боеше от всичко страшно за попаа и от всичко страшно за канака едновременно. Смъртен ужас стегна гърлото му в очакването на това, което би могъл да му стори духът на убития Теао. Защото го смяташе мъртъв, пък и да не беше мъртъв, в сън и в безсъзнание душата също така броди наоколо, особено душата на прокълнат, на обхванат от зли духове човек. За миг го обзе желанието да свърне назад, да зареже това, за което бе тръгнал. В тоя миг попаа в него отново надви. Да се върне ли, да се откаже от бисера, от богатството, от касите уиски, от Маурея? Не! Само това не!

Той изплува в скривалището на Немия, изкачи се върху тясната площадка, огледа мрачната вътрешност под мъждукането на светещите рибки. Очите му тозчас откриха млечното сияние на купчинката перли. Той простря ръка, сграбчи ги алчно и се хвърли отново в кладенеца. Беше намерил това, което търсеше. Повече не издържа. Изскочи от черния проход и излетя на повърхността. На брега обу памучния си панталон и изсипа в джеба му скъпоценната си плячка. После, мъчейки се да прикрие някак си пред смазаните от мъка и ужас хора обзелата го тържествуваща радост, той се запъти към селището. Тълпата на брега беше нараснала още повече. Нарастваше и тревожната й глъчка. Драмата сред лагуната още не бе привършила. Без никакво намерение да се отбива и да губи време, дори доволен, че тази суматоха му позволява да мине незабелязан и незабелязан да скрие съкровището си, Фааири запита едно момче:

— Сега пък кой е?

Всъщност това никак не го безпокоеше. Който и да е, щом се е решил да влиза в лагуната — значи, е глупак. А на глупака никой не може да помогне.

— Маурея! — отвърна тичешком момчето.

Фааири се вцепени. Маурея! Какво търсеше там? Защо не стоеше като другите жени на брега?

Той изтича нататък. Забеляза я на десетина метра от външния риф, размахала решително ръце. Ясно, отиваше към шхуната. Фааири в миг разбра. Тя щеше да загине. Бялата смърт не бе пощадила никого. Нямаше да пощади и нея. Маурея щеше да загине — и то по негова вина. Защото той я излъга. Той каза, че французинът е умрял. Смяташе да я спечели така, а щеше да я изгуби завинаги.

Това не биваше да стане! Всеки друг можеше, не и тя, не и Маурея! Маурея трябваше да живее заради него! Закъде беше той без нея? Едва сега, пред нейната гибел, той осъзна какво представляваше тя за него.

Тоя път Фааири не се колеба. Отнасяше се не за бисери, не за ракия, не за богатство. Отнасяше се за Маурея. Озърна се. Нямаше здрава лодка. Затова притича към вътрешната лагуна. Извика пътем неколцина мъже да му помогнат, ала не ги дочака, грабна върху силните си рамене най-лекото кану и го понесе назад между палмите. Мъжете го пресрещнаха насред път, поеха товара му, спуснаха го във водата. Фааири скочи вътре и загреба припряно, задъхан от мъка и ужас. Ето, почна да я настига! Още малко! Още сто метра! Още петдесет метра! Щеше да я изтегли при себе си и да я откара на брега! Щеше…

Изведнъж той видя храсталака от начупени копия, израсъл върху плаващата подводна скала, която прозираше под бистрите вълни. Посоката му не будеше съмнение — Маурея. Оставаха само няколко секунди. В тия секунди щеше да се реши всичко — съдбата на Маурея, неговата съдба.

Гребецът размаха бясно веслото. Никога не бе гребал така, при никакво надбягване, при никаква опасност. След кануто се проточи бяла пенлива диря като кипналата опашка на моторница. Наближи девойката. Изглеждаше, че ще успее да я спаси, ще превари чудовището.

— Маурея! — извика той обнадежден. — Насам!

При неговия глас тя опита да му избяга.

— Чакай, Маурея! — изкрещя Фааири. — Бялата смърт!

Той отново се спусна подире й. За миг девойката се обърна и той прочете в очите й цялата й погнуса и ужас, и омраза. Беше ли разбрала? И как? От кого? Нямаше време да си обяснява, да издирва. По-важно беше, че знаеше, че го презираше, че го ненавиждаше. При такъв поглед, при такава нескрита враждебност той би трябвало да я зареже, да я остави на глупостта й. Трябваше… Ако беше друг. Не тя… И негова, и чужда, той беше длъжен да я спаси! Длъжен!

И тъкмо когато, успял да я догони, той протегна ръка да я хване и да я издърпа в лодката, Маурея се гмурна под вода. Изплъзна му се отново. Отказваше помощта му. Може би не бе видяла Бялата смърт, а може би беше предпочела нея пред заплахата да попадне в ръцете на врага си, който щеше да я върне на острова, щеше да я отдели от мъртвия любим.

Тогава акулата се нахвърли. Не успя да го докачи с ужасната си уста, която щракна като железен капан на няколко пръста от коляното му, само го блъсна с глава. Фааири изгуби равновесие, опита да се хване за въжето на платното, но то се скъса и нещастникът политна сред вълните.

Последното нещо, което видя той, преди да потъне в мрака на небитието, преди да изкупи вината си, беше грозната озъбена паст, в която зад наредените трионени зъби, върху бялото лъснало като седеф небце се бе закачила с темето си охранена риба прилепало, намерила там най-сигурното и най-богато с храна убежище.

Фааири си спомни мигновено как някога Хоно бе измъкнал главата си от устата на акула. Защо да не се избави и той така? Хвана се с ръце за зъбатата долна челюст и посегна да се отблъсне назад.

Но късно…